Ана Годбърсън
Тайни и мечти (29)

28

— Вината не е твоя, Дани — рече Кордилия от предната седалка на автомобила „Мармън“, който той, незнайно как и откъде, й беше намерил. Гласът й звучеше убедително овладян, въпреки че сърцето й пърхаше също като пеперуда, затворена в буркан. Дани беше застанал до кабинката на охраната, нахлупил шапка над лицето си, все едно искаше да се скрие от света. Вместо да отговори, той извърна поглед към хълма и покрива на Догуд, където бдението все още продължаваше въпреки падналия кадифен мрак.

— В какво ме забърквате? — измърмори той.

Тя не обърна никакво внимание на въпроса.

— Каквото и да става, не им казвай, че си ме виждал. Разбрахме ли се?

Той кимна.

— Пазете се, госпожице Грей.

Кордилия се отдалечи по пътя, изключи фаровете и увеличи скоростта. Беше се научила да шофира още на дванайсет — чичо й не беше особено радостен, — но никога не беше сядала зад волана в подобни дрехи. Дългата й коса беше зализана назад и прибрана на стегнат кок, копринената й рокля беше в цвят шампанско, с кройката, предпочитана от жените, които често посещаваха нощните клубове — дълго боди, което подчертаваше извивките на тялото, с тънки презрамки и набрана пола, която покриваше бедрата така, че никой нямаше да забележи фласката, може би дори двете фласки, закрепени на жартиерите.

След като подкара по-бързо, вятърът охлади голите й рамене. Радваше се, че стана така, защото студът пропъди тъгата и самоненавистта, които изпитваше. Открай време имаше чудесно чувство за ориентация и си представяше като на карта разположението на Уайт Коув, след като се беше возила с Чарли и Том. Сега обаче, докато бе зад волана на автомобила, се оказа доста по-различно, но шофирането по тесните пътища я успокои.

Табелата за „Авалон“, дома на Дълут Хейл, се изпречи пред нея по-рано, отколкото очакваше. Долови веселието, което се вихреше от другата страна на имението на баща й, и чу гласовете на веселяците, събрали се на партито, организирано от майката на Том, без да се съобрази — или може би организирано напук — с трагедията в Догуд. При тази мисъл усети как в стомаха й се надига жлъч, въпреки това се усмихна, остави автомобила на моравата и влезе през порта във високата каменна ограда.

— Имате ли покана, млада госпожице?

Тя задържа погледа на охранителя.

— Гостенка съм на Том Хейл.

Той погледна през рамо втория пазач.

— Придружи я до горе и питай Том дали я познава.

Докато вървяха по великолепно поддържаната трева, тя огледа къщата, цялата осветена за партито. Бялата сграда не приличаше на замък, както домът на семейство Грей, но страничните крила и пристройките се простираха на много по-голяма площ.

Шумът вътре беше оглушителен. Имаше музиканти, във всеки ъгъл се водеха разговори. Гостите се обърнаха към Кордилия, докато минаваше през огромната бална зала, която очевидно се използваше много по-често, отколкото в Догуд. Може би тъкмо затова съпругата на Дълут Хейл бе все още с него и не ръководеше дома си като лагер за банда момчета. Някои лица се сториха познати на Кордилия — все хора, които нямаха нищо против да пият алкохола на Дариъс Грей, когато той ги беше канил. Не се замисли над факта, просто следваше охранителя по варовиковите стъпала към просторен вътрешен двор с изглед към водата.

„Авалон“ си имаше личен кей, откъдето тръгваха и пристигаха малките плавателни съдове, с които превозваха гостите; мачтите им бяха очертани от пъстри електрически крушки. Тук, навън, свиреше втори оркестър, въпреки че настроението близо до плискащата вода, под великолепието на звездите, бе много по-приятно и романтично. Тук не танцуваха чак толкова много и двойките се бяха отделили в сенките на къщата.

— Господин Хейл! — провикна се пазачът и тогава високата фигура, застанала с лице към черната вода, с ръце в джобовете, се обърна. Патрицианските му устни се разтвориха, очите му омекнаха, сякаш съжаляваше, и тя бе готова да повярва в искреността му. — Твърди, че е от вашите.

— Да… моя е. — Том кимна и мъжът си тръгна.

За момент двамата останаха един срещу друг, на метър разстояние и усетиха как всичко премълчано натежава помежду им. Тя отпусна устни. Усмивката й сякаш шепнеше: Познавам те.

— Няма ли да ме поканиш на танц?

— Искаш ли да танцуваш? — отвърна той бавно, угрижено.

Докосването на ръката му — приятно, познато — на кръста й, накара сърцето й да затрепка. Тя го прегърна през врата и се остави той да я заведе на дансинга. Постите ги забелязаха и започнаха да шушукат: Не е ли това дъщерята на Грей? или Какво търси тук, след всичко, което се случи?

Бузата на Том беше до нейната и тя усети топлата му кожа, когато се отриваше в нейната.

— Студено ли ти е?

— Ни най-малко.

— Извинявай, че не се обадих — продължи той и гласът му се превърна в шепот. — Исках да разбера дали си добре. Исках да ти се извиня. Исках да те уверя, че каквито и слухове да чуеш, нямам нищо общо…

— О, Том! — прекъсна го тя и се изсмя звънко. — Това ми е известно. Не е възможно ти да си отговорен за подобно ужасно нещо. — След това добави, сякаш се бе сетила едва сега: — И аз не го познавах добре.

Бяха се завъртели на дансинга и тя забеляза мъж, доста закръглен в кръста, в бледорозов костюм, застанал на стълбите на къщата. Лицето му беше прорязано от белези, очите му не трепваха и тя разбра, незнайно как, че това е Дълут Хейл. Когато се завъртяха отново, след няколко секунди, тя усети напрежението в раменете на Том. Гласът му обаче прозвуча напълно естествено.

— Много се радвам, че дойде. Мислех, че след случилото се повече няма да искаш да ме видиш…

— Много се радвам да попадна на това място, където всички са весели. — Тя замълча, сякаш едва сега бе разбрала нещо. Лъжеше, за да го обърка и да забележи пропуски в разказа му, но най-вече за да му отмъсти. Искаше и тя да го излъже, макар нейната лъжа да не можеше да се сравни с чудовищния начин, по който я беше подвел той.

— Дълго ли ме чака на пътя? — попита той.

Последва мълчание, след това тя се обърна към него и забеляза, че мислите му са другаде.

— Да, но нищо, не се сърдя.

Тя затвори очи, престори се, че се наслаждава на музиката, и се опита да потисне яда, който бълбукаше у нея. Как само й се искаше да го зашлеви през красивото лице и да му каже, че като кръгла глупачка се е притеснявала за него, докато го е чакала на пътя.

Бяха в самия край на дансинга, когато той слезе.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита я. — Искам да остана насаме с теб.

Ето че моментът, на който се надяваше, щеше да настъпи по-рано, отколкото си беше представяла.

— Да.

Постара се да го погледне като опитна флиртаджийка.

Двамата тръгнаха покрай къщата. Мълчаха. Той стисна ръката й и тя тръгна редом с него, а сетне затичаха между дърветата. Отдалечиха се достатъчно, за да не ги вижда никой, и тя разбра, че той я бе повел към определено място. Скоро стигнаха до каменната стена и тръгнаха успоредно с нея, докато стигнаха до място, където стената беше паднала и можеше да се прескочи.

Том подпря ръце на нея, за да изпробва здравината й. Обърна се към нея, а очите му бяха като на диво животно. Прихвана я през кръста и я привлече до себе си, притисна устни в нейните. Тя отпусна длани на раменете му, включи се в играта, демонстрираше същата страст като неговата. Устните им се разделиха, той погледна над рамото й към партито.

— С какво дойде?

Тя не бе очаквала подобен въпрос.

— С един „Мармън“ — отвърна просто, защото не знаеше какво друго да каже.

— Добре — отвърна той.

Том се качи на стената, седна и й подаде ръка. Тя я стисна и зачака той да я изтегли. След няколко секунди двамата бяха от другата страна. Мракът тук беше по-гъст и тя различаваше единствено очертанията на лицето му. Той се облегна отново на стената и се озърна, за да се убеди, че са сами. Междувременно тя се наведе и извади пистолета от жартиера.

Чу се прищракване и Том бавно се обърна към нея. Обичта, която струеше от очите му през последните петнайсет минути, беше изчезнала и пред нея стоеше измамник, който дори в момента се опитваше да я превърне в съучастничка в убийството на собствения й баща и се канеше да се възползва от нея.

— Корд — промълви той.

Никога досега не я беше наричал така и споменът, че баща й я наричаше по същия начин в деня, когато я учеше да стреля, й причини болка, която я стисна за гърлото и се спусна към челюстта.

— Да не си посмял — възрази тя. — Недей! И двамата знаем какво си направил.

— Мисли каквото искаш, но трябва да ми позволиш да ти обясня — рече той, пристъпи към нея и протегна ръка по обикновения изискан начин.

— Не мърдай от мястото си!

Тя отстъпи назад, като стискаше пистолета, насочен в главата му, но той продължи да пристъпва към нея и с течение на секундите тя усети как я завладява паника. Вдигна пистолета над главата му и стреля.

Гърмът се оказа по-шумен, отколкото помнеше, и двамата останаха еднакво шокирани. Ръцете й пареха — беше забравила колко тежък и горещ е пистолетът след изстрел. Тя се ококори. Том запази спокойствие, но не я изпускаше от поглед, въпреки това му личеше, че е не по-малко уплашен от нея — стоеше неподвижен, но вените на врата му бяха изпъкнали. Спомни си какъв ужас бе изпитала, като си представи, че баща й или Чарли са го наранили, когато все още се опасяваше, че са го заловили в Догуд. Представи си го като баща си: изисканият му костюм съсипан, прекрасното му тяло разкъсано. В този момент й се стори, че ще повърне. Пистолетът изпадна от ръката й и тупна между тях.

Тя чу виковете на гостите. Изви едната си вежда, но и двамата мълчаха и преди дори той да проговори, тя се обърна и затича. Този път тичаше с всички сили, изрита обувките и се втурна устремно между дърветата. Камъчета и борови иглички бодяха стъпалата й, но тя не ги усещаше. Втурна се напред, отправи се към входа, където на ливадата бяха спрени автомобилите на гостите.

На портата все още пазеха двама, говореха си тихо, но развълнувано и очевидно мислеха, че стрелецът ще се появи от другата посока, защото бяха застанали с гръб към нея, насочили пушките си към имението. Том не я беше последвал и тя пристъпваше на пръсти, съвсем тихо, между автомобилите. Щом откри своя, прескочи затворената врата, за да не издава шум, и наведе глава под волана. Щом запали двигателя, настъпи газта и изфуча от имението на Дълут Хейл, без да погледне назад.

Изглежда, хората от охраната чуха, но тя вече бе тръгнала. Насочи се към вътрешността на острова с главоломна скорост, погледна през рамо, без да я интересува дали косата й се е развалила и дали още има форма. Беше късно и не се размина с никого на пътя, въпреки това натискаше педала на газта и се молеше семейство Хейл да не са я погнали.

Когато малка табела й каза, че излиза от Уайт Коув и навлиза в град Нашитог, се сети, че бе казала на Том с какъв автомобил е дошла. Лесно щяха да я забележат, дори да отбиеше от пътя и да се свиеше на задната седалка или пък да си сложеше шапка и да се върнеше в Уайт Коув с прилична скорост. Със сигурност вече я бяха погнали, търсеха я в целия град и из Лонг Айлънд. За тях не беше никакъв проблем да убият баща й с всичките му връзки. Защо тогава да се колебаят по отношение на Кордилия, най-обикновено момиче от Охайо, за което никой не беше чувал допреди две седмици?

Мисълта я потисна, но тя се отклони от пътя и разби килната на една страна ограда. Автомобилът „Мармън“ се открои като червено петно в полето. Криволичеше из полето и двигателят угасна, докато изкачваше един хълм. Спря рязко. Обърна се, за да провери през рамо дали не я преследват. Облакът прах, който беше вдигнала, се уталожваше бавно и освен няколко щурчета, наоколо цареше тишина. Кордилия се отпусна на мястото си и се опита да се порадва на залялото я облекчение — нали беше успяла да избяга.

Само че тишината влоши страха й. Сърцето й започна да бие неравномерно и тя усети да я завладява истерия.

Къде да отиде сега? Цял живот беше пестила пенита, беше търпяла унижения, с гордо безразличие бе свивала рамене, водена от мисълта, че един ден ще се запознае с баща си, а той ще се окаже велик човек и ще я приеме. Това се случи, но тя съсипа всичко с безотговорността си. А сега успя да провали и опита си да отмъсти за стария. Сега ставаше бегълка. Осъзна колко трагично е положението й и се задъха. Нямаше къде да отиде.

Нямаше представа колко време е стояла насред полето, нито пък как щеше да завърши всичко, ако не се беше случило нещо напълно неочаквано. Зад нея се разнесе рев, който не приличаше на нито един звук, който беше чувала. Беше изключително близо и усети пареща топлина. За момент го помисли за комета, но тутакси осъзна колко е нелепо. Чу трясъка, видя пламъците и разбра, че е аероплан, а в него има човек.

Подкара бързо, но бе по-спокойна и овладяна, отколкото одеве. След няколко минути стигна до мястото на катастрофата. Носът на самолета беше заорал в пръстта, а лявото крило гореше, но не забеляза пилота, докато не спря автомобила и не хукна към кабината. Той висеше от самолета, авиаторските му очила бяха все още на лицето. Сигурно си беше ударил главата, защото не се опитваше да се измъкне от горящия биплан. Подложи тяло под неговото, стегна се и разкопча колана, който го държеше. Краката й се подгънаха от тежестта му и за момент се уплаши, че няма да го издържи. В следващия момент обаче той заговори:

— Разкарай се оттук, преди огънят да стигне до резервоарите.

Пилотът се намръщи от болка и съумя да се надигне, за да успее тя да се измести и да подложи рамото си, така че той да остане прав. Продължиха към автомобила. Той беше млад, облечен в бяла памучна риза, с кафяв панталон, натъпкан в ботуши с връзки. Не беше много по-висок от нея и макар да беше слаб, от него лъхаше сила.

— Добре ли си? — попита тя, докато се клатушкаха.

— Да. — Гласът му беше дълбок, спокоен — почти неестествено, тъй като вече бяха обгърнати в черен пушек. — Надявам се, не шофираш като жена — подхвърли той, докато тя му помагаше да се настани.

— Моля? — Бе шокирана, че не й беше благодарен, и дори не му отговори.

Той обаче я зяпна и раздалечените му светлосини очи изпъкваха неестествено на маслиновата кожа. Косата му беше наситено кестенява, късо подстригана, имаше плътни устни, които не се усмихваха. Тя примигна и хлопна вратата, без да го погледне повече, докато не излязоха на пътя и не чуха експлозията зад тях.

— Господи — прошепна тя.

Спокойствието се оттече от лицето му, сякаш нещо наистина го беше наранило. Той обаче я попита дали знае къде се намира болницата.

— Не — отвърна му честно и макар да знаеше, че трябва да е обидена заради грубото му отношение, остана силно впечатлена от спокойствието, което той запази, въпреки че счупените и натъртени места сигурно го боляха. Ако тя притежаваше подобна твърдост, щеше да се е погрижила за Том Хейл или по-скоро нямаше да стане негова жертва. — А ти?

— Къде сме?

— Нашитог. — Шофираше по път между две ферми. — Поне така мисля.

— Добре. — Той се опита да нагласи крака си, който очевидно бе лошо счупен. — Надолу по този път, след това наляво на Уилоу Лейн. Оттам ще стигнем до католическата болница в Рай Хейвън. Там можеш да ме оставиш.

Усещаше тялото си почти в безтегловност от прилива на адреналин, дишането и на двамата беше шумно. Сигурно беше станало много късно и въпреки че на нея й се искаше да го попита какво търси във въздуха по това време, така и не събра смелост. Мислеше единствено за просветляващото небе и час по-скоро да откара непознатия до място, където ще му помогнат.

Кордилия рязко спря „Мармъна“ пред строга тухлена постройка с жълта светлина, която струеше през високите прозорци, и заобиколи бързо автомобила, за да му помогне да слезе. Фоайето беше празно, затова в продължение на минута или две останаха сами. Тъкмо се канеше да го попита какво да правят, когато се появи монахиня в черни одежди, последвана от още няколко.

— О, боже — рече първата.

— Наистина ли е той? — попита втора.

— Претърпях катастрофа — обясни той с ясен глас. Обърна се към Кордилия: — Между другото, не шофираш като жена.

— Благодаря — отвърна госпожицата и свъси вежди, — макар да не съм сигурна дали това е комплимент. А ти не трябва ли да ми благодариш?

— Трябва — рече той и се усмихна. Лицето му, невероятно симетрично, с едри, сериозни черти, досега й се струваше неспособно на усмивки. В момента осъзна колко фалшиви са повечето усмивки, а са и пълна загуба на време. Неговата беше невероятна, несравнима, и тя се зарадва, че досега беше дръпнат и спести щастливото изражение, за да може да го оцени. — Благодаря ти.

— Няма защо — отвърна му небрежно.

— Напротив. Можех да умра. — Сестрите се скупчиха около него и заговориха развълнувано помежду си, провикнаха се към другите в коридора. Една докара инвалидна количка. Той се дръпна от рамото на Кордилия и се отпусна в нея. — Ще ти се реванширам, обещавам.

Протегна ръка към нейната. Тя се изненада колко е приятно да усети дланта на друг човек притисната в нейната и си пое дълбоко дъх.

— Как се казваш?

— Кордилия Грей — отвърна.

Искаше да научи и неговото име, но изчака прекалено дълго, за да се порадва на топлото докосване, и докато се усети да попита, сестрите го откараха. После се огледа и разбра, че изглежда смешно — беше боса, облечена в рокля, с която можеше единствено да ходи на бар или танци, а косата й се беше изсипала по раменете, гримът й сигурно беше потекъл под очите.

— Добре ли си, миличка? — попита една от младите монахини.

— А, да. Той претърпя катастрофата.

— Ясно. — Младата монахиня се прекръсти. — Добре, че не е умрял.

— Познавате ли го? — полюбопитства Кордилия.

Младата жена се изкиска, но разбра, че непознатата не се шегува.

— Разбира се! Това е Макс Дарби, известният пилот.

— Аха! — Кордилия я зяпна. Отпусна глава назад и се разсмя. — Разбира се!

— Какво ще рече това „разбира се“? Той е много добър пилот, никога не е претърпявал катастрофа!

— Сигурно. Само че той ме следваше, дори без да знае.

Младата жена въздъхна замечтано.

— Каква късметлийка. Той е истински ангел.

— Да. — Кордилия се обърна, готова да си тръгва. — Сигурно.

Страхът и напрежението, накарали я да свие на онази поляна, вече се бяха стопили и пак се качи в колата. Струваше й се, че е минало безкрайно много време, откакто насочи пистолета към главата на Том Хейл, още по-дълго, откакто го желаеше неудържимо и мислеше да се откаже от всичко. Зората вече озаряваше небето, но тя не чувстваше умора. Последната спалня, която наричаше своя, се намираше в къща, пълна с контрабандисти, които вече не проявяваха особен интерес за оцеляването й. Тя обаче не се страхуваше. По една случайност беше разбрала каква невероятна сила притежава. Животът й беше поел необикновено прекрасен обрат, след това кошмарен, а предстоеше още много. Тя запали двигателя и обърна в посоката, към която се стремеше открай време — Уайт Коув.

* * *

— Чакат ви в библиотеката — уведоми я Антъни от нощната охрана, когато Кордилия спря пред портата на Догуд.

Всъщност посрещнаха я на стълбите отпред. Чарли и Астрид бяха все още облечени в черните траурни дрехи. Носеха одеяло и веднага завиха Кордилия през раменете.

В първия момент тя погледна от единия към другия.

Чарли я прегърна и стисна рамото й с едрата си длан.

— Ще ги спипаме, не се тревожи.

Астрид пристъпи напред и пое лицето на Кордилия в ръце.

— Изглеждаш ужасно, миличка. Утре обаче ще те приведем в приличен вид.

— Наистина ли мога да остана? — попита Кордилия.

— Разбира се. — Чарли успя да се усмихне на една страна. — Татко би ме убил, ако не се грижа за теб.

— Значи мога да си легна? — попита. — Не помня някога да съм била по-уморена.

— Да, но…

— Тебе те чакат — довърши изречението Астрид. — В стаята ти.

Кордилия се загърна с вълненото одеяло и тръгна по стълбите. Краката я боляха и й отне повече време от обикновеното да стигне до третия етаж. Най-сетне влезе в стаята, клепачите й бяха натежали и почти беше забравила, че я чака гост.

Спря на прага и видя Лети, седнала на едното канапе до прозореца. Стори й се по-дребна, отколкото я помнеше. Беше облечена в стара черна рокля, а правата, лъскава черна коса обрамчваше бледото й лице. Едното й око беше подуто, насинено, а в краката й лежеше хърбава хрътка. Старата й приятелка изглеждаше крехка и изтощена.

— Какво ти се е случило? — попита Кордилия.

Лети не отговори веднага и Кордилия си спомни последния път, когато се видяха, колко бяха сърдити. После по-младото момиче се изкиска.

— Ами на теб?

Кордилия се обърна към огледалото и се разсмя.

— Май нито една от нас не изглежда върхът — призна след малко. — Мразиш ли ме?

Лети сведе очи и поклати глава.

— Не.

— Ще останеш ли?

Лети вдигна глава и сините й очи се извиха нагоре изпод черния бретон.

— Нямам къде другаде да отида — отвърна й. Може би осъзна, че не проявява достатъчно благодарност, и побърза да добави: — С удоволствие, стига ти да нямаш нищо против.

Кордилия се усмихна, пристъпи към приятелката си, отпусна се на килима пред нея и положи глава в скута й. Белите пердета се издуха и тя забеляза тъмнооранжевата светлина над върховете на дърветата. Искаше да разкаже много неща на Лети, но не беше сигурна дали ще й стигнат силите, а разполагаха и с предостатъчно време. Бяха изминали много път, вече знаеха какво представлява големият град и бяха напълно изтощени. Тази вечер щяха да се наспят в Догуд, каквото и да означаваше това.

Означава дом, помисли си Кордилия и затвори очи.