Анатолий Алексин
Моят брат свири на кларнет… (7)

3 януари

Вчера се състоя концертът на студентите от консерваторията… Започна в седем и тридесет вечерта, но ние с Льова отидохме един час по-рано и зъзнахме на улицата. Виждате ли, Льова се боеше, че Алина може да сбърка и да дойде един час по-рано, понеже някои концерти започват в шест и тридесет. Представяте ли си? Докъде е стигнала работата!

Навярно съвсем щяхме да се вкочаним, ако Льова не се припознаваше във всяко облечено с вкус момиче, което се появяваше в далечината. Тичахме към него, момичето се спираше уплашено или се отдръпваше встрани. А ние се извинявахме и се връщахме на поста си пред входа. Така поне се постопляхме.

— Интересно как ще държиш кларнета със замръзнали пръсти? — казах аз. — Добре поне че не свириш на роял. Или на цигулка. Отивай!… Аз сама ще я посрещна.

Ами! Льова не искаше и да чуе. Мама винаги казва, че той е много целенасочен човек. Общо взето, това не е лошо. И дори е хубаво. Но когато целенасоченият човек се влюби, не можеш нищо да направиш. Не можеш нищо да му обясниш.

Великите хора имат право на странности и трябва да им ги прощаваме. Защото великият човек, от една страна, целият е „погълнат в себе си“, а от друга — не е на себе си. Разбирам. Но вчера Льова не беше на себе си не като забележителен човек, а като всички наши десетокласници, влюбени в Алина. Ето защо не исках да му прощавам! Необикновените хора трябва да имат необикновени странности. Когато у Льова се появят подобни странности, веднага ще му ги простя! Без да се колебая… Честна дума! Но снощи не му простих…

Лиля смята, че истинският артист не бива да се появява сред зрителите в деня на концерта си. А Льова буквално тичаше към зрителите си и насмалко не ги спъваше, ако му се стореше отдалеч, че се е задала Алина. Льова имаше много познати сред зрителите и всички питаха:

— Кого чакаш тук?

И Льова започваше подробно да обяснява, че чака една десетокласничка от моето училище. Познатите му се подхилваха и глупаво намигаха. Но Льова и следващия път обясняваше подробно и точно. Той винаги казва истината, само чистата истина. Сякаш не можеше да им каже, че чакаме мама и татко.

Ако го търсят по телефона, винаги се обажда, колкото и да е зает. Понякога му викам: „Можем да кажем, че не си вкъщи“. „Но аз съм вкъщи“ — отвръща ми той. И се обажда, макар никак да не му се иска. Представяте ли си?

Човек не може целия живот да говори само истината. Какви ли не случаи има! Вече съм решила твърдо, че във всички тези случаи аз ще лъжа вместо брат си. Щом той не може! Какво да правиш!

— Случило й се е нещо — каза Льова. — Случило й се е нещо. А? Как мислиш?

— Нищо не й се е случило! — отговорих му аз. — Тя не може да понася класическата музика. И кларнет! Нали ти казвах. Предупреждавах те! Сигурна бях, че няма да дойде…

В този момент се зададоха мама и татко. Те бяха тържествени, докарани и така гордо се оглеждаха наоколо, като че ли всички трябваше да знаят, че техният Льова днес свири в Малката зала на консерваторията. А Льова, с когото толкова се гордееха, подскачаше на едно място като врабец.

Татко винаги се шегува, когато е развълнуван. Вълнението обаче му пречи да бъде остроумен.

— Боя се, че кларнетът ти днес ще киха и кашля — рече той.

— Какво има? — обади се мама.

Какво му струваше на Льова да каже, че чакахме на улицата любимите си родители! Че замръзнахме, но въпреки това чакахме! Колко приятно щеше да им бъде? Но за съжаление Льова винаги казва само истината. И пак взе да обяснява, че чакаме една десетокласничка от моето училище. Мама не разбра нищо. Но изпадна в ужас, че Льова още не е зад кулисите. Трябваше да отиде зад кулисите. А аз обещах да почакам Алина.

— Няма да дойде! — казах аз на Льова. — Противни й са и класическата музика, и кларнетът ти, и Малката зала на консерваторията… Противна й е дори и Голямата! Но ще я почакам. Щом ме молиш, ще я почакам!

Постоях още пет-десет минути на улицата. Много ми се искаше някой да ме запита: „Един билет повече?“. Мечтаех за деня, когато Льова ще свири не в общ концерт, а сам със съпровод на Държавния оркестър на СССР! Ще отидем с Льова с кола до служебния вход, там ще бъдат поклонниците му (не някакви мадами, които ловят тенори, а сериозни възрастни хора — ценители на музиката!) и ще чуя зад нас да шепнат:

— Това е сестра му. Тя му е посветила целия си живот. Без нея той е като без кларнета си!

Но снощи никой не търсеше „повече билети“. Макар че когато влязох в залата, тя бе съвсем пълна. Нямаше нито едно свободно място! Не, имаше едно… До мен, там където трябваше да седи Алина.

Мама, разбира се, веднага взе да ме упреква, че съм карала Льова да чака на улицата някаква моя приятелка. Аз съм го карала! Просто да подлудееш!

Възмущаваше се още, че заради мен в залата „зеело празно място“. Точно така се изрази: „Зее!“.

Аз естествено не й обясних нищо. Снощи изобщо не можеше да й се обясни нищо. Беше много нервна. И всичко вървеше неестествено: неестествено дълго четеше програмата, в която пишеше, че Льова ще свири предпоследен в първата част, неестествено се усмихваше на родителите на другите участници в концерта, които седяха все на нашия ред. Целият ред беше зает от роднини. И това беше някак противно. Не можаха да ни пръснат на различни места.

Мама непрекъснато ми съобщаваше като някой екскурзовод в музей: „Ей там седи един лауреат! А този там е три пъти лауреат! А там професорът от консерваторията“. Маменцето много се вълнуваше. Искаше ми се да я успокоя. Но не можех, защото нищо не чуваше и не възприемаше.

Внезапно ме хвана за ръка:

— Какво е това? Какво значи това?!

Видях, че иззад кулисите наднича нашият Льова. Търсеше ни с очи. После ни откри и видя празното място до мен… Огорчи се, тоест просто лицето му се промени. И се скри. Мама ме погледна. Ала какво можех да й обясня?

Най-сетне концертът започна. На сцената излезе един мъж с уморено красиво лице и буйна побеляла коса.

— Това е постоянното конферансие на симфоничните концерти — пошушна ми мама. — Сигурно си го виждала и по телевизията?

Мъжът изглеждаше тъй, като че ли е главният участник в концерта. И така произнасяше имената на великите композитори, че не можех веднага да ги позная.

Тази вечер просто не понасях цигулките, рояла и виолончелото. За първи път забелязах, че великите композитори страшно много разтягат творбите си. Съвсем спокойно може да се съкратят! Когато аплодираха, аз се ядосвах и си виках: „Остава и да ги изкарат на «бис»!“ И щом си помислих това, веднага излизаха на „бис“.

Струваше ми се, че никога няма да дойде редът на нашия Льова. Но най-сетне дойде. Побелелият уморен мъж произнесе и нашето фамилно име така, сякаш беше чуждестранно. Льова излезе, а след няколко секунди се появи и Лиля. Тя се държеше като истинска артистка: разтвори, без да бърза, нотите, понагласи стола си и устреми поглед към Льова в очакване на знака.

А нашият Льова, както и на училищния концерт, изглеждаше твърде по домашному. Нямаше никаква недостъпност и загадъчност.

Не слушах как свири, през всичкото време скришом гледах лицата на зрителите. Трудно беше да се разбере нещо — гледаха внимателно Льова и нищо повече… Някои премрежваха очи.

После се чуха аплодисменти. Както винаги, след първото му изпълнение ръкопляскаха не много силно. Всички знаеха, че ще свири още. Но когато аплодисментите затихнаха, зад гърба си чух глух мъжки глас:

— Днес не е във форма…

И друг, също старчески, възглух:

— Да, както казват шахматистите, това не е най-добрият му ход.

Мама ми бе казала още преди концерта, че отзад седят професорите на Льова.

Страхувах се да я погледна. Само видях как се вкопчи за облегалката на креслото.

Искаше ми се да се обърна към професорите на Льова и да им кажа: „Повярвайте ми — аз съм виновна за всичко. Аз!“.

През нощта чух, че Льова шепне нещо. Като че ли мислеше на глас. После стана и отиде в кухнята. Когато се върна, го запитах:

— Какво ти е? Да не ти е лошо?

— Не… Просто съм жаден. Някаква жажда… Защо ли не дойде тя? Как мислиш, а, Женка?

Не издържах:

— Аз съм виновна за всичко, Льова — рекох аз.

— Ти ли?…

Стори ми се, че в гласа му прозвуча радост. Или по-право надежда.

— Аз! Аз! — потвърдих. И му разказах всичко. В стаята беше тъмно, не виждах лицето му — така ми бе по-леко да разказвам.

— По принцип си постъпила подло — каза Льова.

Когато хората произнасят резките думи раздразнено, значи, че ги казват в яда си. И може би съвсем не мислят това, което говорят. А Льова го каза съвсем тихо, спокойно… Значи бе убеден, че съм извършила подлост.

— Но аз искам да ти посветя целия си живот — казах тихо. — Готова съм да пожертвам…

— Така постъпват деспотите — пресече ме Льова.

— Как? — Не разбрах аз. — Какво общо имат тук деспотите?

— Те превръщат в свои жертви онези, заради които искат да се пожертват.

— Но любещите сестри често се намесват в личния живот на братята си. Те имат право!

— А има ли някой на света такова право? — запита Льова като че ли себе си. — Който и да е той… Нима може да има такова право?

Льова си легна пак и се зави по-добре. Седнах на кревата му.

— Все пак добре е, че не дойде заради мен… А не по свои съображения. Все пак е по-добре, нали?…

Льова сви рамене. Сви ги под одеялото, но въпреки това аз усетих.

После внезапно се усмихна. Тъмно беше, но видях, че се усмихна. И си отидох…

Няма да водя вече дневник. Че току-виж в книгата за брат ми не поместят снимката ми с надпис: „Сестрата на музиканта“…