Анатолий Алексин
Моят брат свири на кларнет… (3)

27 декември

Да, първият бал на Наташа Ростова е бил много по-щастлив от моя. Много по-щастлив!… Не зная как пълководците планират военните си операции. Дали се опитват предварително да си представят действията на противника? Може би се опитват… Естествено, това поражда много трудности и съмнения.

Но когато моят „остър практичен ум“ съставя някакъв план, отначало, докато го измислям, всичко върви някак много леко и просто, понеже участниците на бъдещите събития действат, както на мен ми се иска. И в това се състои, струва ми се, главният недостатък на плановете ми. Защото после, в живота, участниците в събитията постъпват другояче, както на тях им се иска. И тогава всичко се преобръща нагоре с краката.

Вчера се случи същото. Просто ме е срам да пиша за това. Но щом съм се хванала да водя дневник, ще пиша. Иначе бъдещите изследователи на живота на брат ми ще срещнат много неясноти. Ще трябва да търсят свидетели, да разпитват. А свидетелите… Не, нека научат всичко от мен. Така ще бъде по-спокойно и сигурно!

Неприятностите започнаха от самото начало.

Сигурна бях, че пред училище ще видя цяла тълпа приятелки шестокласнички и седмокласнички, които ще гледат да се промъкнат на новогодишната вечеринка. Тогава Льова ще ме хване подръка, тълпата ще се отдръпне и ние гордо ще минем през нея към вратата на училището. Там ще стоят двама ученици от горните класове с червени ленти на ръкава. И двамата ще възкликнат в един глас:

— Вие ли сте от консерваторията? За концерта ни? Ние ви очакваме! Съблечете се, моля, зад кулисите.

За да извикат така, аз заведох Льова буквално в последната минута, малко преди да почне вечеринката.

Но пред училище нямаше никаква тълпа. Приятелките ми винаги мечтаеха да се поблъскат малко сред учениците от горните класове. Вчера обаче не бяха дошли.

Винаги така се случва, винаги… Ето например по-рано, още преди да реша окончателно да не се омъжвам, понякога ми се поискваше някое момче да ме види на двора с новата ми рокля. Гладех роклята си, лъжех мама, че отивам на рожден ден на приятелката си. А момчето не излизаше на двора! Или се разболяваше, или родителите му го наказваха за нещо, или леля му от провинцията идваше на гости, все нещо се случваше, така че той, който по цели вечери се разтакаваше из двора, тъкмо тази вечер не излизаше. Пък аз трябваше да стърча някъде два-три часа — нали не мога да се върна от рожден ден след десетина минути! Да, за съжаление винаги така се случва… И вчера така се случи.

Ала най-ужасното стана по-късно, на самата вечеринка. Но по-добре ще е да разкажа всичко поред, за да не се обърквам.

Десетокласникът с червената лента на ръкава се спусна насреща ни.

— От „Варшава“ ли сте? — запита той Льова.

— От Московската консерватория е — отвърнах аз. — Това е брат ми! Той ще свири на концерта ви.

Посочих черния старинен калъф, който Льова наследи от дядо. Льова притискаше калъфа с кларнета, като че ли го прегръщаше. Десетокласникът огледа подозрително брат ми. Стори ми се, че ей сега ще рече: „Я отворете калъфа. Да видим какво има вътре!“. Но той само махна с ръка:

— Минете.

И ние влязохме в хола.

Никой не ни предложи да се съблечем зад кулисите и ние дълго чакахме на опашката пред гардероба.

Десетокласничките, които изведнъж бяха станали по-големи с елегантните си рокли и официални обувки под мишница, приказваха помежду си, че танците щели да бъдат до дванадесет часа през нощта, че училищният ни джаз е подготвил някаква нова програма и че може би дори ще дойде някакъв артист, който пее в ресторант „Варшава“.

Презирах напудрените и напарфюмирани мадами, които не обръщаха на нас с Льова никакво внимание. Поне старинният дядов калъф да ги беше заинтересувал! Най-сетне една от тях се обърна към мен. Аз благодарно й се усмихнах и я поздравих.

— А ти как попадна тук? — запита ме тя.

Презирах тези мадами, но се смущавах пред тях. И заради смущението си още повече ги презирах.

— Тук съм с брат си — тихо отвърнах.

За кларнета и консерваторията, кой знае защо, не посмях да спомена.

Десетокласничката премрежи очи и огледа Льова с такъв поглед, като че ли преценяваше дали си струва да се омъжва за него. Десетокласничките често оглеждат с такъв поглед непознатите мъже. А Льова притисна още по-здраво старинния калъф, сякаш някоя от тях се канеше да му го отнеме.

Брат ми не й направи впечатление — веднага си пролича — и тя се извърна. Естествено! Нали не пееше в ресторант „Варшава“!

— Успях да те убедя в последния момент — взех да обяснявам шепнешком на Льова. — Те просто не знаят, че ти ще свириш… И освен това нашият Роберт организаторът навярно иска да бъдеш изненада за тях.

Льова се позасмя — той изглежда не вярваше, че може да бъде изненада за нашите десетокласнички.

— По принцип те са съвсем прави — каза Льова. — Щом е бал, навярно ще има и танци… Това е съвсем естествено.

Не обърнах внимание на думите му, защото той често говори просто само за да не обиди някого с мълчанието си, а в същото време си мисли за съвсем други неща, за свои работи… „Вглъбен е!“ — казва тогава мама. Може в тези минути да мисли с музикални образи. Навярно и сега правеше така. Защо взе изведнъж да се застъпва за танците?

Но най-ужасното тепърва ни очакваше!

Училищният ни салон е на петия етаж. Двамата с Льова се изкачихме бавно по стълбите. А насреща ни, отгоре, тичаха с високите си токчета ученичките от горните класове — тичаха, както обикновено, някак малко настрани. Пред всяка вечеринка или бал в училище момичетата непрекъснато сноват нагоре-надолу — очакват някого, разглеждат някого… Десетокласничките едва не ни събаряха.

Льова се замисли сериозно за нещо. „Вживява се в музикалните си образи!“ — реших аз. И много се зарадвах — искаше ми се тази вечер да свири по-хубаво от всякога!

Веднъж Льова вдигна очи към мен.

— Не се отвличай! Не се отвличай! — казах аз.

И изведнъж ме попита:

— Най-възрастните учители обикновено преподават в горните класове, нали?

На Льова понякога му хрумват най-неочаквани мисли.

— Да — отговорих му аз. — Защо?

— Горните класове обикновено учат на последния етаж, нали?

— При нас на петия. И какво от това?

— Чудно… Излиза, че не е обмислено добре — старите хора трябва по десет пъти на ден да се качват нагоре без асансьор.

Намерил за какво да мисли пред такъв отговорен концерт! Представяте ли си?

Да, понякога на моя Льова му хрумват най-неочаквани мисли. Помня, веднъж пътувахме с него в тролейбуса. Тролейбусът беше претъпкан. Спря пред университета, студентите си пробиват път към вратата, закъснели са, както обикновено. Един младеж с очила запита Льова:

— Слизате ли?

А Льова се обръща, усмихва му се и го пита:

— Тук ли учите? Интересно в кой факултет?

Шофьорът беше отворил вече автоматичната врата, всички се бутат към изхода, а той пита: „В кой факултет?“.

Представяте ли си?

Льова, естествено, си има странности. А може би така и трябва да бъде? Всички велики хора са били малко занесени.

На петия етаж ни посрещна Роберт организаторът. Долу, разбира се, не можа да слезе! Щеше да се унизи. Дори не се здрависа и не се запозна с Льова — не обича да си губи времето с дребни работи. Веднага заговори, както си му беше навикът, изпускайки глаголите, припряно и делово:

— Инструментът у вас? Момичето, което ще ви акомпанира тук, отдавна… Чудесно. Първата част наред. Зад кулисите!

Льова се помъкна към кулисите.

— Ти — в салона! — изкомандва Роберт.

Тръгнах към салона.

Свободни места почти нямаше вече. Само на предпоследния ред имаше. Седнах, а на стола вляво от мен трябваше да седне Льова след триумфа си на сцената. Сложих на стола кърпичката си.

— Моля, позволете ми да се изсекна!

Отзад се изпискаха. Обърнах се и видях Рудик, ученик от горните класове, известен на цялото училище лудетина, който, дори и на погребения, правеше маймунджилъци. Всяко училище си има по някой Рудик. Винаги сядат на последния ред. Нашият Рудик се беше излегнал на стола и опрял краката си на облегалката на моя стол. Сега разбрах защо моето място беше свободно — никой не искаше да седи пред Рудик. Дяволски ми вървеше тази вечер!

И въпреки всичко най-ужасното тепърва ме очакваше.

От сцената Роберт организаторът обяви, че първата част ще бъде много сериозна.

— Чудесно — тъкмо ще се посмеем! — провикна се Рудик.

Най-напред някакъв участник в драматичния кръжок взе да декламира Лермонтов:

— „Сам излизам на поле широко!“

— На самостоятелния живот! — провикна се Рудик.

Приятелите му се закискаха.

След това някаква участница в хореографския кръжок изпълни „Индийски танц“.

— Хинди-руси бхай-бхай! — извика Рудик.

— Бхай, бхай! — подхванаха приятелите му.

Всички започнаха да се обръщат и да му шъткат. Той това и искаше — бе в центъра на вниманието.

С „острия си практичен ум“ веднага съобразих, че ако Рудик мълчи, докато Льова свири, това ще направи на всички огромно впечатление. Всички ще решат, че кларнетът на Льова е смаял дори Рудик. Ала как да стане това?

Веднага промених плана си на действие. Сега вече не биваше да показвам, че Льова ми е брат. Трябваше да крия! Макар и временно…

Знаех, че в първата част ще има всичко на всичко три номера. Когато индийският танц беше към края, аз се обърнах към Рудик и му казах:

— Сега ще свири един много талантлив музикант. Бъдещ лауреат! От Московската консерватория…

— Да му се изкихам на фасона! — отвърна ми Рудик.

— Опасно е да се киха — рекох аз. — Музикантът е много нервен. Неотдавна по време на едно негово изпълнение някой в залата кихнал и той престанал да свири… И поискал кихащият да напусне залата.

— Чудесно — тъкмо трябва да изляза… Едва седя!

— Той не само ще поиска да напуснеш. Но ще те изложи пред целия салон! Много е нервен. Понеже е талантлив! Не те съветвам да се заяждаш.

— Класика ли ще ни стърже? — запита Рудик.

— Естествено!

— Спи, моя радост, заспи!… — пожела си Рудик.

И буквално се излегна, опрял както преди краката си в облегалката на моя стол. Плъзнах се напред заедно със стола… Но не казах нищо — нека се преструва, че спи. Намери изход от положението!

А Льова вече беше излязъл на сцената… Всички очакваха Рудик да се обади, да се закиска от последния ред, но беше тихо. И някак тържествено.

За първи път гледах брат си от салона.

Външността му не беше никак артистична. Не, артистично беше само лицето му — едно такова зареяно някъде. „Вглъбен е!“, както казва мама. Още не беше започнал да свири, но вече мислеше с музикални образи. Това ми беше съвсем ясно.

Но всичко друго у него съвсем не беше за сцена. Фигурата му прегърбена, сякаш замислена. Костюмът му бе изгладен (лично аз го бях гладила), но изглеждаше омачкан и висеше като чужд.

„Ще ходя вече с него по шивачите! — реших твърдо аз. — И ще му поръчвам най-модните дрехи. Той ще ме проклина, ще се дърпа, ще смята, че го откъсвам от изкуството му. Но аз се принасям в жертва — нека мисли лошо за мен, нека ме смята за празноглава модаджийка! Все някога ще разбере… Да, ще разбере, че както сестрите на великите хора, съм поемала върху себе си всичко делнично, най-неблагодарното.“

Но засега по шивачите с Льова още ходеше мама, а тя имаше изостанал вкус. И нашите изтупани контета от първите редове навярно се присмиваха на брат ми.

След това излезе с нотите Лиля. Забелязала съм, че жените, които акомпанират, обикновено са възрастни и грозни. На техния фон певците и музикантите изглеждат особено ефектно. Но сега тъкмо Лиля спаси положението. Държеше се като на истински концерт: излезе с уверена стъпка, с независимо вдигната глава, поклони се строго. И нашите контета заръкопляскаха. След това тя седна по-удобно на стола и постави нотите. Обърна лице към Льова и както правят истинските акомпанятори, очаквайки сигнала, буквално впи очи в него… Всичко беше както на истински концерт. И взе акъла на учениците от горните класове.

Лиля удари клавишите и Льова засвири „Разказът на Франческа“. Не чувах как свири — вълнувах се. И гледах седналите край мен: някои бяха притворили очи — така се слуша само хубава музика. След това заръкопляскаха… Ръкопляскаха всички, но не много дълго. Може би беше по-добре Льова веднага да отиде зад кулисите — тогава щеше да се наложи да го извикат обратно на сцената и всички щяха да ръкопляскат по-силно. А така всички разбраха, че ще изсвири още нещо, и не се стараеха много-много.

Мисля, че артистът на сцената трябва да изглежда недостъпен и загадъчен. Така е по-интересно дори и за зрителите. Нима е приятно да си представиш, че артистът е също такъв човек като теб самия? Че можеш без много церемонии да отидеш при него и да го тупнеш по рамото?…

А Льова изведнъж се усмихна, като че ли си беше вкъщи, махна с ръка и засвири любимия си „Полет на бръмбара“.

Пак му ръкопляскаха, но сега по-малко, отколкото първия път. Неочаквано на сцената изтича Роберт организаторът, като делово поглеждаше ръчния си часовник. Зашепна нещо на ухото на брат ми. Льова отново се усмихна, като че си бе у дома, и обяви какво ще изсвири сега…

Не беше още свършил, а Роберт организаторът пак излезе иззад кулисите. Все така делово поглеждаше часовника си и същевременно повдигаше рамене. Отиде при Льова и пак му зашепна нещо на ухото. А брат ми закима добродушно и безропотно: с една дума, съгласен съм, моля… Представяте ли си?

Стана ми страшно — нима пак ще свири? Според плана, който си бях направила вкъщи, трябваше да стана и да го помоля: „Льова, изсвири още нещо… Моля те“. Сега ми се искаше да стана и да извикам: „Моля те, престани да свириш!“.

За в бъдеще, естествено, ще ходя с брат си на всичките му концерти. Ще го науча да бъде горд! Нека първо зрителите му се помолят, да му се поумилкват… Едва тогава да изсвири нещо на бис. Нима може артистът толкова лесно да бъде убеждаван? Той трябва да бъде загадъчен и недостъпен!

Най-сетне Льова свърши.

— Добро утро! — обади се Рудик отзад. И се престори, че се събужда. Но аз вече не му обръщах никакво внимание.

— Да поздравим нашите гости! — провикна се Роберт организаторът. — Да ги поздравим с Новата година!

До Нова година имаше още цели пет дни, но всички закрещяха от местата си: „Поздравяваме ги!“.

Сега и Лиля стана за първи път от стола си. Бавно събра нотите си, сдържано се поклони и посочи Льова — с една дума, главната заслуга принадлежи на него! Държеше се като на истински концерт.

А Льова пак се усмихна свойски, сякаш в салона седяха наши роднини. Представяте ли си? Ужасно беше!

Но все пак най-страшното тепърва ме очакваше. Вече беше съвсем близко, съвсем скоро…

За него ще пиша утре. Защото мама два пъти вече ми напомни, че е време да си лягам. Не може да разбере какво пиша. Не й е удобно да наднича. Другите родители не се стесняват — надничат в тетрадките на децата си и дори ги измъкват от ръцете им. Моята майка обаче никога няма да си позволи такова нещо — тя е много интелигентна. Льова прилича на нея.

Отначало мама мислеше, че пиша съчинение. И дори се радваше. Аз обаче й казах, че не е съчинение, но какво е всъщност, не й казах.

— Ако със същото увлечение учеше уроците си! — възкликна мама. — Съвсем не мислиш за бъдещето си.

Но аз именно за бъдещето мисля. Затова си водя дневник.