Анатолий Алексин
Моят брат свири на кларнет… (5)

29 декември

Смъртна заплаха е надвиснала над целия ми живот! Ако Льова отиде да свири в училищния джаз, може да му хареса — нали по дядова линия има такава опасна наследственост. И после може наистина да поиска да свири във фоайетата преди прожекциите. А хората в това време ще дъвчат сандвичи…

Тогава няма да мога да му посветя целия си живот. Музикантите, които свирят във фоайетата, нямат право да „бъдат не от този свят“ и някак не е прието човек да им посвещава живота си. Такова право имат само великите музиканти!

Ами ако Льова не стане велик или поне известен? Какво ще правя тогава? Всичките ми планове ще отидат на вятъра. И аз като съученичките си ще трябва да си измислям професия, да зубря и да гоня бележки. Ще трябва да стана като всички…

Но аз, разбира се, не мисля за себе си. Важен е Льова! За него съм готова на всичко! Истинските сестри често се намесват в личния живот на братята си. И не чакат благодарност. И аз ще се намеся! Льова ще забрави Алина, ще се подготви добре за конкурса и ще спечели първото място! И тогава ще мога да му се посветя цялата, без остатък!

— Нима не виждаш, че цялата е неискрена и фалшива? Цялата!? — казах му аз. — Кларнетът бил любимият й инструмент! Че има ли в света поне един нормален човек, за когото кларнетът да е любимият инструмент? Има ли такъв човек? Няма!

— Това е твое лично мнение — рече Льова.

— Това е факт, а не мнение! Надявах се, че ти ще станеш първият в света велик кларнетист! Но напразно… И нима мислиш, че тя наистина знае полски? Просто зазубря думите и ги повтаря безсмислено. Сега всеки певец, дори ако ще да е от Гваделупа, пее „Подмосковските вечери“ на руски. И да не мислиш, че знае руски? Същото е и с нея. Просто глупаво беше да помислиш, че знае полски. И косата й е боядисана…

— А може би носи и перука? — пресече ме Льова с усмивка. Беше готов да я защитава. Това е ужасно. — Преди говореше съвсем друго: и за косата, и за полския език. Не бива така бързо да си променяш мнението. И се съгласяваше с нея, когато я изпращахме и разговаряхме.

— Съгласявах се иронично. Все едно насмешка…

— Извини ме, но не почувствах иронията ти. При това тя би била неуместна.

— Ти я обичаш?! — възкликнах аз.

Не ми отговори. Но аз разбирам — безполезно е да разговарям с него. Трябва да действам! И ще действам…