Анатолий Алексин
Моят брат свири на кларнет… (1)

21 декември

Почти всички момичета от нашия клас си водят дневник. И пишат всякакви глупости. Например: „Днес Вася ме помоли да му дам тетрадката си по геометрия. Помоли ме тайно и много тихо, за да не го чуе никой. Защо? Защо именно от мен? И защо така тайнствено и много развълнувано? Вече е среднощ. Но аз мисля за това и няма да заспя до заранта“.

А Васка чисто и просто е решил да препише домашното по геометрия. Именно от нея, понеже от мен вече е преписвал. „Тихо, тайнствено!…“ Че кой ще иска да преписва открито? „Развълнувано!“ Че как няма да се вълнува Васка! Момичетата умират да придават особен смисъл на най-обикновените постъпки на момчетата.

И аз съм момиче, но разбирам, че само бележитите хора трябва да си водят дневник. Не, аз нищо не си въобразявам. Имам обаче брат, който учи във втори курс на консерваторията. Той ще стане велик музикант. Това е сигурно. Не се съмнявам! И от моя дневник хората ще разберат какъв е бил той като малък.

Брат ми свири на кларнет. Защо не свири на цигулка? Или на пиано? Дядо ми искал така. Той е починал, когато съм била едва на две години. А брат ми Льова е по-голям с цели пет години и дядо му бил първият му учител по музика.

От малка чувах, че дядо ни „свирел във фоайето“. Не знаех какво е фоайе и думата ми се струваше много красива. „Фоайе“ — произнасях я аз ясно. Но когато за пръв път отидох на кино и видях музикантите, които свиреха във фоайето, дожаля ми за горкия дядо: зрителите разговаряха помежду си, ядяха сандвичи, шумоляха с вестници, а старите хора свиреха на сцената валс. Притискаха цигулчиците до брадичките си и притваряха очи — може би от удоволствие, а може би за да не гледат как зрителите дъвчат сандвичите.

Брат ми няма да свири във фоайе! Той ще дава концерти в красиви концертни зали. Сега се готви за конкурса на музикантите изпълнители на духови инструменти. Мъчно ми е, че наричат кларнета духов инструмент. Когато помисля за духови инструменти, кой знае защо, веднага си спомням погребения и духова музика, която върви след ковчега. Можеха да нарекат кларнета другояче… Но какво да се прави!

В учението не ми върви много-много, но това няма никакво значение. Реших да посветя живота си не на себе си, а на брат си. Нали сестрите на великите хора често са правили така. Те дори не са се омъжвали. И аз няма да се омъжа. За нищо на света! Никога!… Това е съвсем сигурно. И Льова вече знае. Отначало възразяваше, но после се съгласи.

Разбрахме се, че за разлика от мен Льова има право на личен живот, само че едва когато постигне големи музикални успехи. Льова ще принадлежи на изкуството целият, без остатък! Няма да има време за никакви обикновени човешки работи и грижи. Всичко ще върша аз. Всъщност в името на брат си ще се отрека от личен живот! И затова тройките ми нямат никакво значение. За съжаление мама и татко не разбират това.

— Добре си го измислила — каза ми веднъж мама. — Значи Льова ще учи, от сутрин до вечер ще свири на кларнет, ще напредва, ще се готви за конкурси, а ти чисто и просто ще му посвещаваш живота си. Иска ти се да живееш на чужд гръб!

— Значи според теб и сестрата на Чехов е живяла на чужд гръб? — запитах я аз, вместо да й отговоря.

— Виж я ти къде мери!

Мама разпери ръце от изумление. Когато няма какво да кажеш, най-лесно е да разпериш ръце. Но всъщност сама съм си виновна: не бива да си твърде откровен с родителите си — те непременно ще използват някога откровеността ти срещу теб.

Но затова пък някога ще напишат книга за Льова и в нея ще влязат откъси от дневника ми. Неотдавна прочетох такава книга за един велик поет. „Сестрата на поета“ — беше написано под една от снимките. А под моята ще напишат „Сестрата на кларнетиста“. Или по-добре: „Сестрата на музиканта“. Това ще ми бъде скромната награда.

Ето защо започнах да си водя дневник.

За съжаление малцина знаят какъв важен инструмент е кларнетът. Тъкмо с него започва Петата симфония на Чайковски! Мнозина ли знаят този факт? „Незабележимият герой в оркестъра“ — така нарича Льова кларнета. Дори се радва, че кларнетът е „незабележим“. Сигурно и самият той би желал да бъде незабележим. Такъв си му е характерът. Но аз няма да допусна това!

Лятно време целият ни блок чува звуците на кларнета. Но мнозина не знаеха от кой именно прозорец долитат тези звуци. Обясних им, че свири брат ми. Дори и посред зима разтварям прозорците, за да не отвикнат съседите от Льовиния кларнет.

На всички съседи вече разказах, че Льова се готви за конкурс. Нека ме мислят за нескромна: заради брат си съм готова на всякакви жертви!

С една дума, отдавна съм решила да си водя дневник. Само че исках да го започна не с какво да е, а с някакъв знаменателен ден. И ето че този ден дойде!

Днес преди първия звънец при закачалките ме спипа десетокласникът Роберт, по прякор „Роберт организаторът“. Такъв си му е навикът: не спира, не хваща за ръката този, който му е необходим, а именно го спипва. За каквото свари: за ръката, за рамото, дори за врата. Представяте ли си?

Мен ме спипа за ръкава.

— Ще можеш ли да организираш брат си? За вечеринката на горните класове!

Роберт произнася нормално, по човешки само първата фраза, за други обяснения няма време. Започва да говори бързо и изпуска глаголите, сякаш диктува телеграма:

— Новогодишна вечеринка! — Първа част — стихове, класическа музика. Втора — джаз и танци. Класическа музика нямаме. Цялата ни надежда е в брат ти. Твоя.

Веднага прецених, че никога през живота си няма да ми се удаде такъв чудесен случай да се прославим пред цялото училище. Не мога на всички без изключение да съобщя, че брат ми учи в консерваторията, а сега всички до един ще научат! Все пак реших да помъча малко Роберт, за да не мисли, че е тъй просто да спечели брат ми.

— Виждаш ли — започнах аз, — брат ми се готви за конкурса на музикантите изпълнители…

Изпуснах думите „духови инструменти“.

— Вечеринка на учениците от горните класове: само от десетите! — каза Роберт. — Ти си в седми. Но ето ти две покани! За теб и брат ти. Ще го организираш ли?

Какво ще стане с приятелките ми, когато научат, че съм поканена на вечеринка на горните класове! Такова нещо могат само да сънуват! В най-щастливия си сън!…

И въпреки това рекох:

— Трябва да попитам брат си — може новогодишната му вечер да е вече заета. Навярно е поканен на някакъв концерт, а после е на бала на музикантите изпълнители…

— Нашата вечеринка е на двадесет и шести — каза Роберт. — Ще го организираш ли?

Новогодишна вечеринка пет дни преди Нова година! Но какво чудно, веднъж Роберт се изхитри да организира неделен трудов ден в четвъртък.

— Добре — казах аз. — Не е лесно, но ще се постарая.

И взех двете покани.