Анатолий Алексин
Моят брат свири на кларнет… (6)

30 декември

Днес е последният ден от втория срок. Ние, разбира се, написахме с тебешир на дъската: „Последен ден — мързелувай без свян!“. Учителите четат и се преструват, че се сърдят.

От утре започва ваканцията! Обожавам ваканцията. Учителите ще си починат от нас, а ние ще си починем от тях. Затова всички сме в добро настроение.

В междучасията абитуриентките летят из коридора, шушукат си, уговарят се с кого ще посрещат Новата година. Отдавна съм забелязала, че за най-простите неща, кой знае защо, обичат да говорят шепнешком и с тайнствен вид. Така им е по-интересно!

И учителите, естествено, също ще посрещат Новата година. В час по литература се мъчех да си представя как ще правят това. Изобщо често ми се иска да си представя живота на нашите учители. Особено на учителките ни. Викаме им „училки“. Какви са мъжете им? Как се държат вкъщи? Нима и химичката ни, която за две години нито веднъж не се усмихна и на всички ни говори на „ви“, вкъщи целува мъжа си? И той я целува?… Интересно как правят това? Но те сигурно го правят, тя носи халка. Дебела, старомодна, но все пак венчална халка! Значи вкъщи се целува… Представяте ли си? А може би има и деца…

Всички са в добро настроение. Дори химичката ни пожела полезна почивка. Не щастлива, а полезна!

Но на мен ми е тежко на душата. Нещо ми тежи. Алина ми тежи! Съзнателно се мъча да се отвлека със странични мисли, ала не мога. От ума ми не излиза — Льова ще свири с училищния ни джаз! Ще свири соло! А после може да стигне и до фоайето. Ако не го спася!

Пиша в час… Забелязала съм, че последните дни и часове (било то в пионерския лагер или във влака, или в училище) винаги се точат страшно бавно. Просто сили не ми останаха.

Ето най-сетне и звънеца! Не ни забрави, миличкият! Излизам в междучасие…

Започна последният час. Математичката не може да понася да се разсейваш. Ако забележи, веднага ще те изпита. Обидно е, разбира се, да загинеш в последния бой, но трябва незабавно да запиша всичко в дневника си. Трябва да разкажа какво се случи буквално преди една минута, в междучасието. Направих смела, решителна крачка! Заради Льова, заради музикалното му бъдеще! Дали ще оцени някога това?

В последното междучасие абитуриентките продължаваха да летят из коридора, да си шепнат и да се прегръщат (много обичат да се прегръщат).

Алина не отиваше при никого — всички отиваха при нея, защото тя е нашата прима, извън класацията.

Но Алина сама дойде при мен, а аз дори не трепнах, не направих нито крачка към нея. Усмихна ми се с дългото си и красиво око, което, не зная защо, ми прилича на дълга синя мидичка. Другото й око никога не бях виждала — то бе винаги закрито от прав златист кичур.

Привлече ме към себе си, лекичко се наведе и притисна бузата си в моята. Представяте ли си? Нашите седмокласнички едва не умряха от завист. Мислено, разбира се. А аз дори не трепнах.

— Какви са показателите ни? Дядо Мраз ще бъде ли доволен? — запита ме Алина.

Реших този път за нищо на света да не се поддавам на хипнозата й. За нищо на света!

Показателите, тоест бележките ми за втория срок, никак не ги биваше.

— Какво значение имат бележките? — отвърнах аз.

Тя пак притисна бузата си в моята. И момичетата ни отново си умряха от мъка. Но аз бях студена и невъзмутима.

Знаех, че кандидатките за женитба гледат да се сприятелят с родителите на годеника си, да ги спечелят като съюзници. Алина не беше още стигнала до мама и татко, започна с мен. Ясно. И аз не отвърнах на ласката й.

— Честита Нова година — рече Алина. — На тебе и на нашите общи познати!

Така силно подчерта общи познати, че ми призля. Нямахме никакви общи познати — говореше за Льова.

— Ще се видим чак догодина — продължаваше тя. — Мястото и часът на срещата същите ли са?

Тогава направих решителна крачка.

— Знаете ли, Льова ме помоли да го извините… — казах й тихо, за да не чуе никой. — Срещата ни няма да се състои.

— Няма да се състои ли? — Алина сякаш искаше да ме разгледа по-добре, отметна златистия си кичур и аз за пръв път видях и двете й очи. Само че в този миг те не приличаха на дълги сини мидички. Бяха кръгли от учудване. Дори малко ми дожаля. Но потиснах слабостта си. Още по-лошо, ако Льова наистина й харесваше — само това оставаше да започнат любов в навечерието на конкурса за музиканти изпълнители!

— Има си годеница — казах аз. — Ще й бъде неприятно… Разбирате, нали?

— Сгоден ли е? — запита тя с насмешка. Но насмешката й беше някак неспокойна и нервна.

— Ами да… Може да се рече, че е сгоден. Отдавна, от детски години. С момичето, което му акомпанира.

— С онази…

— Да — прекъснах я аз, — тя не е красива. Но имат общи идеали! Сближи ги музиката. Те се обичат…

Лъжех в името на спасението на брат ми. Дали той ще оцени някога това?