Анатолий Алексин
Моят брат свири на кларнет… (2)

22 декември

Искам да пиша още нещо за вчерашния ден. Когато се върнах вкъщи, Льова свиреше. Той непрекъснато свири: и сутрин, и вечер. Представяте ли си? Как има търпение! Просто му се чудя. Макар до известна степен да ми е ясно… Това е любимата работа на Льова, а когато човек се занимава с любима работа, веднага незнайно откъде добива и търпение, и воля. Ето например все едно аз да трябваше да уча само по литература, мога да уча денонощно и щях да получавам само шестици. Защото щях да се занимавам с любимата си работа! Но с геометрия, физика и химия… Откъде да намеря толкова търпение? И защо хората трябва да бъдат принуждавани да се занимават с неща, които никога в живота няма да им дотрябват и които са им неприятни и дори противни?! Просто се чудя.

Когато някой влезе в стаята, Льова не прекъсва да свири — като че ли нищо не забелязва. А ние ходим на пръсти.

Но вчера не издържах и му казах:

— Льова, извинявай, но имам важна работа. Молят те да вземеш участие в новогодишния концерт на нашето училище.

Льова мълча няколко мига. Когато го откъсват от музиката му, винаги мълчи няколко мига — като че ли идва на себе си или по-точно като че ли се връща при нас от някакъв друг свят. Така ми се струва…

— Молят те да вземеш участие в новогодишния ни концерт — повторих аз, защото Льова можеше да не чуе първата ми фраза: той бе в другия свят.

— Съгласен съм — каза Льова. — По принцип съм съгласен… Само че да слушаш соло на новогодишна вечер?… Кларнетът звучи по-добре в оркестър. Може би ще е по-добре да поканите целия ни студентски оркестър? Ще бъде по-ефектно.

Само това липсваше. За да направят впечатление цигулките, а брат ми да седи някъде в ъгъла? И за да излиза да се покланя диригентът, а брат ми да се превърне в „незабележимия герой на оркестъра“? Не, аз искам той да е забележим!

— Оркестърът ви просто няма да се смести на нашата сцена — отговорих му аз. — И никой не го е канил. Поканиха теб. Лично! В нашето училище обожават кларнета. Ето две покани.

Сложих поканите на масата и добавих:

— Значи отиваме.

Произнесох решението си твърдо, защото Льова винаги ми се подчинява, нищо, че е по-голям от мен с цели пет години. Казва, че имам „остър практичен ум“. Не ми обяснява добро ли е това, или е лошо. Той изобщо не обича много-много да говори и да обяснява — мисли с музикални образи. Така мислят всички истински музиканти. Чух това по радиото…

— Съгласен съм… — рече Льова. — По принцип съм съгласен. Но акомпаниментът ми?

„Акомпаниментът ми“ — Льова нарича така Лиля, една студентка от консерваторията, която винаги му акомпанира, когато свири соло.

Лиля не само акомпанира на Льова — тя е влюбена в него. Абсолютно ясно е за всички. И затова няма да откаже да свири и на нашата новогодишна вечеринка.

Аз нямам нищо против Лиля да гледа Льова с предани очи и дори понякога ги оставям сами — защото Лиля е дебела, с очила и цялата в лунички — и по носа, и по ръцете, и дори по врата. Изпитвам доверие към грозните жени — те не могат да откъснат брат ми от музиката и това е толкова благородно от тяхна страна!

Забелязах, че и мама предпочита грозничките приятелки. Поне когато предупреждава татко: „Довечера ще ми дойде на гости една очарователна жена“ — той винаги се усмихва иронично и отвръща: „Безумно смелите славим!“. И вечерта най-спокойно отива у съседа ни да играе шах. Не вярва, че мама ще доведе вкъщи някоя очарователна жена.

Готвя се за новогодишна вечеринка. И си представям как ще стане всичко!

Брат ми ще изсвири само една пиеса, само една!

— Какво ще свириш, Льова?

— Трябва нещо по-леко… Като „Пчелата“.

— Не, не такова известно. Трябва да ги поразиш.

Последните думи произнесох наум, за себе си. Льова не обича такива фрази.

— Може би нещо от „Франческа де Римини“?

— Добре!

След „Франческа“ брат ми ще се скрие зад кулисите. Ще му аплодират бясно. Той отново ще излезе уж само да се поклони. Тогава аз ще се изправя и ще кажа:

— Льова, изсвири още нещо. Моля те.

Ще назова някоя творба, която никой от учениците от горните класове никога през живота си не е чувал. Льова ще ме послуша и ще я изсвири. След това ще слезе в салона и ще седне до мен.

А после ще има танци…

— Ще танцуваш само с мен — казах аз на брат сп.

— По принцип съм съгласен… Но ти знаеш, че танцувам лошо. Старомодно…

— Още повече. Да не се изложиш, танцувай само с мен. Закълни се!

— Добре, кълна се.

Разбира се, на мен ще ми бъде по-тежко, отколкото на Наташа Ростова на първия й бал! Тя е била сред възрастни, а те са нормални хора и се държат човешки. Нима можеш да ги сравниш с нашите десетокласници? Нашите непрекъснато правят ехидни гримаси и се присмиват. И са убедени, че са много по-възрастни от възрастните. Според мама точно това показва, че са още съвсем деца, защото, както твърди мама, нито един възрастен няма да пожелае да изглежда по-възрастен, отколкото е. Но десетокласниците не проумяват, че са още съвсем деца. И никой няма да им го обясни — чисто и просто никой няма да се реши. Затова те ще продължат да се представят за уморените „герои на нашето време“, които с нищо не можеш да смаеш. Положително така ще бъде.

Но аз може би ще ги смая. Най-малкото ще ми завидят!