Анатолий Алексин
Моят брат свири на кларнет… (4)

28 декември

Преди да започне втората част на вечеринката, от салона изнесоха всички столове. Натрупаха ги в коридора. И коридорът изведнъж стана тесен, а салонът — два пъти по-голям отпреди. На сцената поставиха накичени изкуствени елхички.

— Ах, каква прелест! — пискаха момичетата. — Колко необикновено! Оригинално! Синтетика!…

Десетокласничките, неизвестно защо, много обичат синтетиката. Но въпреки това не вярвам, че изкуствените елхи им харесват повече от истинските — онези, които дъхат на гора и сняг. Просто им се искаше да пищят и да се възхищават. Бяха в тържествено настроение.

Момичетата изобщо ме дразнеха. Всичките имаха разкошен вид! В гардероба не се забелязваше много, защото още не бяха в целия си параден тоалет, а някои бяха дори с палта. Но да имаш модно палто е много по-трудно, отколкото да имаш модна рокля, затова зиме жените не изглеждат така докарани, както лете. Отдавна съм го забелязала.

В първата част на концерта момичетата седяха и роклите им не се виждаха много добре. Но сега всички блестяха с големите си деколтета!

Аз рязко се отличавах от всички. Роклята ми беше ученическа, затворена догоре. Якичката стигаше чак до брадичката. И аз веднъж исках да си ушия рокля с деколте, но шивачката ми каза, че не ще имам полза, понеже още няма какво да показвам. Точно така ми каза: „Няма какво да показваш. Ключиците ти стърчат като някакви метални конструкции…“. Добре ми го рече, нали? Отдавна съм забелязала, че частните шивачки са твърде безцеремонни. Защото всички им се подмазват и ги гледат в устата, като че ли са някакви мъдреци.

С една дума, момичетата имаха разкошен вид. И аз страшно губех на техния фон. Убедена съм. Затова пък до мен седеше брат ми Льова, бъдещият велик маестро! Хванах го подръка. И момичетата ме поглеждаха със завист. Надали някои от тях са имали възможността да се разхождат подръка със студент от консерваторията!

— Какво ти шепнеше на ухото? — запитах Льова.

— Трябвало да дойде някакъв певец…

— От ресторанта ли?

— Май че да. И ме помоли да посвиря още…

— Да беше поканил Гилелс! Да запълва времето, докато дойде певецът от „Варшава“!…

— По принцип не ми беше трудно да им помогна.

Любимото занимание на Льова е да помага на някого. Някои от приятелите му успяха вече да се оженят. Представяте ли си? Побързаха! Идват при Льова пред изпит и когато се скарат с жените си. И той помага на всички. Страхувам се, че силите му ще отидат само за това.

А певецът от ресторанта изобщо не се появи. Пропускайки глаголите, Роберт обяви от сцената:

— Малка промяна: певецът от ресторант „Варшава“ — уви! Но Варшава е тук, с нас! Нашата любимка Алина със съпровод на училищния джазов оркестър! Полски естрадни песни!

Момчетата закрещяха: „Ура!“. Момичетата лекичко изръкопляскаха. Съвсем лекичко — те не обичат Алина, завиждат й.

Не завиждах на Алина — в нашето училище тя беше, както казват, извън класацията. Глупаво е да завиждаш на онези, които са извън класацията. Освен това драго ми стана, че момичетата с големите деколтета веднага притихнаха и оклюмаха нос. Знаеха, че момчетата ще се възхищават от Алина, а да й съперничат беше безполезно.

Така понякога жените излизат тъжни от някой филм, в който главната роля играе някоя красавица. Забелязала съм, че дори известно време не поглеждат спътника си. Навярно се страхуват, че ще бъдат сравнявани. Не, никога няма да се омъжа. Това е съвсем сигурно!

На вечеринките ни Алина винаги пее джазови песни на полски език. Когато излезе на сцената, аз й заръкоплясках с всичка сила от благодарност, че постави нашите момичета на място.

Момичетата явно бяха тъжни и злобно поглеждаха Алина. А някои се държаха неестествено и се смееха пресилено. Забелязала съм, че жените често пъти се смеят именно когато им се плаче.

Изобщо и аз не обичам красивите момичета. Те никога не забравят, че са красиви, и затова никак не е лесно да се разправяш с тях. Ала снощи бях благодарна на Алина и за това, че не дойде певецът от ресторант „Варшава“, когото всички очакваха повече, отколкото Льова. Макар Алина да нямаше абсолютно нищо общо с това. Но тя пееше вместо певеца и затова й ръкоплясках. По-точно и за това. А ми се искаше и на Льова да хареса училищната ни вечеринка, на която го домъкнах. Затова му зашепнах на ухото:

— Алина чудесно знае полски. Като руския!…

Алина не само пее на полски, но и се явява в ролята на красивата полякиня от списание „Екран“. Тя е ефектна блондинка, с права коса, която пада на очите й и дори закрива едното око.

— Косата й е абсолютно нейна — пошепнах аз на Льова.

— В какъв смисъл?

Льова не разбира елементарни неща, защото, както мама казва, „не е от този свят“.

— В смисъл че не я боядисва — обясних аз. — Това е естественият й цвят!…

Алина пееше тихо и всички в салона, особено момчетата, просто спираха да дишат. А Алина дишаше с пълни гърди. Така поне ми се струваше, понеже дишаше в микрофона.

Аз малко фъфля и от дете се отнасям някак враждебно към буквите „ж, ш, ф“. Убедена съм, че те са най-неблагозвучните букви в цялата азбука. Неслучайно в художествените произведения положителните герои никога не фъфлят, фъфлят само отрицателните.

Но когато Алина пее полски песнички, започва да ми се струва, че тези букви не са чак толкова лоши. Думите, които тя почти шепне в микрофона, се състоят само от тях, а излиза доста красиво и задушевно.

Момчетата й аплодираха като обезумели и дори свиреха, което за тях е висш израз на радост и възторг. На Льова никой не свири след „Франческа“. Обидно. Забелязах обаче, че мнозина аплодират на Алина и скришом поглеждат Льова. Как не! Всички се интересуваха как студентът от консерваторията ще оцени пеенето й. Професионалист! Ама че типове са тези ученици от горните класове — за нищо на света няма да си признаят открито, че един студент от консерваторията е авторитет за тях. За тях изобщо не съществуват авторитети! Но скришом ще поглеждат как реагира. Ама че типове!…

Льова забеляза, че го поглеждат, мушна черния си калъф под мишница и взе да ръкопляска, сякаш беше на концерт на Давид Ойстрах. Реших, че иска да ми достави удоволствие — нали толкова му хвалих Алина!

Когато Алина свърши да пее, тя реши да скочи в салона направо от сцената. Това, разбира се, беше много ефектно. Момчетата забравиха мадамите си и се спуснаха да й помагат. И тогава се случи нещо съвсем неочаквано: нашият Льова, винаги бавен и недосетлив, сега също се спусна към сцената и подаде лявата си ръка на Алина. С дясната си държеше старинния дядов калъф.

Обидно ми беше, че Льовината ръка се загуби в гората от други ръце и с нищо не се отличаваше от тях. И самият Льова се загуби някак сред по-големите ученици. Но Алина съгледа от сцената Льовината ръка и, представете си, се опря точно на нея. Да, на нея! Льова целият се изчерви на петна, сякаш някой му бе зашлевил плесници. Той изобщо често се изчервява. Но винаги е имало основание за това. А сега нямаше основание.

Когато Алина скочи в салона, Льова й благодари. Пита се, за какво? За какво? Тя трябваше да му каже благодаря — той й подаде ръка, а не тя на него. Ставаше нещо странно.

Училищният ни естраден оркестър засвири танго. „Сега като почнем танца, ще кажа на Льова, че изобщо не смятам Алина за приятелка — реших аз — и не искам да се върти около нея заради мен!“ В същия миг брат ми се наведе към мен. „Аха, не забрави обещанието си! — рекох си аз. И изтрих дланите си о студената, боядисана с блажна боя стена — бяха се поизпотили. — За първи път ще танцувам на вечеринка на учениците от горните класове!…“

— Моля ти се, подръж малко — каза ми припряно Льова. И старинният дядов калъф се намери под мишницата ми.

А Льова вече беше пак при сцената и подаваше ръка на Алина — канеше я на танц. Отново изтрих дланите си о студената стена.

О, как ненавиждах в този миг Алина! Ненавиждах дори името й — толкова рядко и красиво. Нали на мен всички ми викаха просто Женка. „Име от среден род — шегуваше се татко, — не можеш разбра женско ли е, или мъжко.“ Няма що, хубаво понятие за справедливост: сам ми лепнал това име в чест на някаква негова любима леля, а сега се подиграва! Никога не бях виждала тази леля — умряла десет години, преди да се родя. И съвсем не ми е ясно защо родителите ми бяха решили да й направят подарък за моя сметка?

Изведнъж всичките ни мадами с дълбоки деколтета взеха да ми се струват мили и симпатични в сравнение с Алина! Тя беше причината Льова да забрави сестра си, решила да му посвети целия си живот! Но не е там работата. Тя накара брат ми да се държи така, като че ли по нищо не се отличава от десетокласниците, до един влюбени в нея. Тъкмо за това я ненавиждах!

Алина през цялото време гледаше Льова право в очите и някак многозначително. Преструвки! Чисти преструвки! Льова не би могъл да й хареса, както и песничките й не биха могли сериозно да му се харесат. Попрегърбен, непохватен, с костюм, който винаги изглеждаше чужд и смачкан, той съвсем не беше по нейния вкус. Цялата работа е в това, че той е студент от консерваторията и че има блестящо бъдеще! Затова го гледаше право в очите, като че се мъчеше да го омагьоса.

За щастие Льова не забелязваше погледа й — той беше навел глава и изучаваше краката си. Той винаги гледа в краката си, когато танцува.

Никой не ми обръщаше никакво внимание. Стоях сама и за да не преча на танцуващите, се притисках с гръб о хладната стена. Блъскаха ме и дори не ми се извиняваха. А някои ме питаха като десетокласничката при закачалките: „Женка, как попадна тук?“, „Какво правиш тук, Женка?“. И нямаше кой да ме защити — брат ми танцуваше с Алина!

Сетих се за Лиля. Льова дори не се заинтересува къде е „акомпаниментът“ му. И това ми било рицар!

Спомних си, че Лиля веднъж каза: „Професионалният артист не бива да се появява сред зрителите в деня на концерта си“.

„Умна жена! Разбира се, че не бива! — мислех си аз. — Тогава ще бъде загадъчен и недостъпен. Иначе за всички ще стане обикновен човек, абсолютно равен на тях и безинтересен. Като брат ми, когото десетокласниците преспокойно настъпваха. Като че ли наистина по нищо друго не се отличава от тях, като че ли не той, а някой друг ще участва в конкурса на музикантите изпълнители!“

След тангото Льова дойде при мен толкова червен, сякаш му бяха зашлевили още няколко плесници. Беше много развълнуван. Никога не го бях виждала такъв. И не искам да го видя.

— Нали се закле да танцуваш само с мен — казах аз.

— По принцип си права — едва си пое той дъх. — Но нали умея да танцувам само танго… Ти знаеш. В туиста ще изглеждам смешно…

— А не можеш ли изобщо да не танцуваш с нея? Такава мисъл не ти ли мина през ума?

Когато хората „не от този свят“ вършат грешки, с тях трябва да се говори рязко и прямо. В името на тяхното спасение!

Ала не успях да спася бедния си брат. Оркестърът засвири туист. И Алина, отблъсквайки момчетата, които я канеха, сама дойде при Льова. Представяте ли си? Сама дойде! И това ми било красавица! И това ми било горда жена! Съвсем си е загубила достойнството. И Льова, който изобщо не умееше да танцува туист, тръгна да играе.

Алина го учеше. Сега и двамата гледаха в краката си. Тя учеше Льова на такова просто нещо като някакъв си туист, но се държеше така покровителствено, като че ли му обяснява как трябва да се живее на този свят.

А аз отново се притисках до хладната стена. Отново ме блъскаха и питаха как съм се промъкнала на вечеринката.

Нормалните хора показват това, което им е изгодно. А онова, което им е неизгодно, крият колкото се може по-дълбоко. Брат ми танцуваше лошо, а Алина го караше да прави най-трудни стъпки. Защо? Може би искаше да го направи за посмешище пред приятелите си? Те изобщо не смятат за хора онези, които танцуват лошо.

И десетокласниците вече поглеждаха брат ми отвисоко и с насмешка — в танците бяха по-силни от него. Алина им даде възможност да почувстват превъзходство над брат ми и затова я ненавиждах.

Мечтаех училищният ни оркестър по-скоро да млъкне, въпреки че преди много обичах да го слушам. Но той не спираше. Не спря, докато отдолу не дойде гардеробиерката и не каза на Роберт организатора:

— Нямам намерение да ви пазя дрехите до сутринта…

Тогава вечеринката свърши.

Льова дойде при мен и протегна ръка за старинния дядов калъф. Аз го скрих зад гърба си и казах:

— Май вече не ти е нужен.

— В какъв смисъл?

— В такъв, че, изглежда, имаш намерение да постъпваш в хореографското училище? По-добре обаче иди в цирковото — там подготвят клоуни. Ти днес добре се прояви в този жанр.

Може би разговарях с Льова твърде откровено и рязко. Но аз имам право да му говоря така. Нали съм решила да му посветя целия си живот. Длъжна съм да го спася от Алина! На какво може да научи тя брат ми? Да пее естрадни песнички ли? Какво общо имат? Пък и въобще Льова сега няма право да се влюбва! Трябва да се готви за конкурса. И да работи от сутрин до вечер. А не да се влюбва! Трябва да го спася, да го предпазя. И аз ще сторя това!

Но не беше тъй просто да се спаси Льова. Нали е „погълнат в себе си“. А когато хората, „погълнати в себе си“, си втълпят нещо, не е възможно нищичко да им обясниш. Като пощурели се хвърлят в огъня.

— Алина е сама. А е късно — каза Льова. — Ще я изпратим до вкъщи.

— Единственото нещо, което не я заплашва, е самотата! — възкликнах аз. — Ще видиш, че всички наши кавалери ще се помъкнат след нея…

Защо казах тази глупашка фраза? Забелязала съм, че на мъжете нищо не действа така силно, както успехът на жената пред много мъже наведнъж. Същото се отнася и за момчетата. Затова, забелязала съм, всеки клас непременно си има по една общопризната красавица. И най-често тя съвсем не е по-красива от другите момичета. Просто веднъж случайно се влюбили в нея две момчета едновременно. А другите решили, че щом двама едновременно тичат подир нея, значи си заслужава. И почнала верижната реакция!

Когато изрекох съдбоносните думи, че Алина не я заплашва самота, Льова се усмихна някак болезнено, разпери безпомощно ръце (ще рече, нищо не може да се направи) и каза:

— Да, разбирам… Има успех.

— Евтин успех! — извиках аз.

Но грешката не можеше вече да се поправи. И ние тръгнахме да изпращаме Алина. А тя живее в съвсем противоположна посока от нас.

Мълчах почти през целия път. Да си кажа правичката, в присъствието на Алина аз, неизвестно защо, се смущавах. И дори, без да искам, понякога се съгласявах с нея. И Льова се съгласяваше с всички глупости. Гледах го изумена. И дори с известен страх — стори ми се, че е оглупял и изобщо е станал съвсем друг човек. Впрочем спомних си, че много велики хора са обичали разни нищожества и в тяхно присъствие просто оглупявали. Нима и моя брат го очаква такава участ?

Алина просто не млъкваше. Само че говореше в кожената си яка.

— Пазя си гърлото — обясни тя.

Чухте ли? Значи си въобразява, че е певица! Виждате ли, гърлото й представлява такава огромна ценност, че трябва да се пази! Но досега нямах щастието да чуя истинския й глас — първо пя в микрофона, а сега говореше в кожената си яка.

— По принцип трябва винаги да пазите гърлото си на топло — изрече брат ми Льова.

Тази фраза много се хареса на Алина и в благодарност тя призна на Льова, че кларнетът е любимият й музикален инструмент. Представяте ли си? Можела да слуша кларнет от сутрин до вечер.

И освен това можела денонощно да слуша саксофон.

Добре поне, че не сравни кларнета с барабан. Или с някой друг ударен инструмент. Мислех, че Льова дълбоко ще се възмути от сравняването на любимия му кларнет със саксофона. Но Льова не се възмути. Напротив, съгласи се с Алина:

— Да, саксофонът притежава оригинални средства за музикална изява…

Но най-чудното беше, че и аз, неизвестно защо, казах, че обичам саксофона. Тези красиви момичета имат удивителна власт над хората. И са способни да превръщат всички наоколо си в абсолютни идиоти!

— На другия ден след Нова година — каза Льова — ще имаме концерт на студентите от втори курс. В Малката зала на консерваторията…

Дразни ме навикът на Льова да уточнява всичко. Какво значение има дали концертът ще бъде в Малката или Голямата зала? Можеше просто да каже: „В залата на консерваторията“. Защо непременно трябва да уточни, че е във втори курс, иначе, не дай боже, хората ще помислят, че е в пети! И бъдещия си конкурс винаги нарича с пълното му название: Общоруски конкурс за музиканти, изпълнители на духови инструменти. Макар че може да се каже просто и много по-кратко, конкурс за музиканти изпълнители. Нека мислят, че е изобщо за всички музиканти и че не е общоруски, а общосъюзен и дори международен! Ама не, Льова трябва да каже всичко точно, както си е. Странен характер!

— За мен ще бъде голям подарък, ако дойдете на концерта — каза Льова.

Човек може да си помисли, че кани Евгений Светланов. Голям подарък!

— Дайте си телефонния номер: ще ви се обадя в навечерието — отвърна Алина.

То се знае, като всяка красавица, тя е много заета!

— Не, може да не успеете да се свържете. По-добре е да се уговорим още сега — настояваше Льова. — Така е по-добре, нали, Женя?

— Разбира се — казах аз.

Исках да го нахокам за поканата, но вместо това казах: „Разбира се“. Езикът ми се беше просто побъркал! Бях като хипнотизирана.

Най-сетне Алина се съгласи да дойде на концерта. Как иначе — нали така много обича кларнета!

— Ще ви чакаме пред входа — каза Льова.

Няма съмнение — беше влюбен.

— Но и вие ще ми поднесете подарък, нали! — рече кокетливо Алина на сбогуване.

Льова направи такава физиономия, сякаш беше готов да й даде всичко, каквото тя пожелае.

— Съгласете се да свирите соло в нашия естраден оркестър! Ще бъде така оригинално: музикант професионалист участва в училищен джаз!…

Студеният въздух ми заседна в гърлото. А Льова най-спокойно отговори:

— По принцип това е възможно…

— Условихме се — каза тя. И се скри във входа.

Аз веднага се освободих от хипнозата й.

— Остана и във фоайе да свириш! Като горкия ни дядо! — креснах му аз. — Помни ми думата — така ще свършиш!…