Ивайло Петров
Мъртво вълнение (39)

39

Рано сутринта осеновчани бяха ощастливени от новината за приставането на Славина. Месеци наред, ако не и година, щяха да разплитат нишките на това неочаквано събитие. Но сега спестяваха удоволствието си за през дългите и скучни зимни вечери. Сега всички питаха:

— Ами Бойчански?

Бойчански седеше на балкона и пушеше с наслада първата си утринна цигара. От дълго време не бе посрещал така спокойно новия ден. Димът от цигарата му се виеше на къдрави струйки и разнасяше приятна миризма.

През нощта бе паднала слана. Полето бе покрито с бяло прозрачно було, което се топеше от ласките на косите слънчеви лъчи. От градината димеше хладна пара. Няколко кокошки сновяха из двора и оставяха ситни кръстачки. Тъкмо тях гледаше Бойчански и си мислеше, че полето е нашарено със следи от зайци. Отдавна не бе ходил на лов и страстта му изведнъж се пробуди. Слезе в градината и отиде до горния край, откъдето започваха нивите. Сланата бе изплетена като дантела от зайчи следи. Издънките на някои фиданки бяха прясно изгризани. Бойчански бе уверен, че ако походи само половин час из угарите, ще удари заек, и се върна да вземе пушката. Като прекосяваше двора, една жена, съседка, която вървеше с кобилица на рамо, поспря и се провикна:

— Хайде да ти е честито!

— Какво било?

— Честито ви зет, зет!

— Зет ли? — Бойчански погледна жена си, която изтърсваше някаква чертичка от балкона.

— Ами че вие не знаете ли? Леле! — обезпокои се съседката. — Да бях си мълчала, пък аз…

Бойчански се вторачи в нея:

— За какво говориш?

— Че за ваша Славина. Пристанала на Киро. Тая сутрин рано-рано ги откарали в града.

Бойчански се върна назад и бавно изкачи стълбите. Мария бе чула всичко и стоеше пребледняла с черджето в ръце. Без да я погледне, Бойчански влезе в стаята и отвори гардероба. Откачи всичките дрехи на Славина, награби ги под мишницата си и излезе на двора. Мария приседна на едно столче и закри очите си с ръце.

Бойчански остави дрехите на дъщеря си до пъна и взе брадвата. Жените от цялата махала се бяха събрали в съседните дворове и го наблюдаваха. Той не подозираше, че около него се бе затворил двойният кръг на любопитство и злорадство. Постави една копринена блузка на пъна и почна да я кълца с брадвата. Когато свърши с нея, взе друга. И така, докато превърна всички блузки, комбинезони, жилетки и рокли в пъстра купчина от ивици. После се изправи до оградата и загледа към полето. Ръцете му трепереха…

По това време Догановите се бяха събрали всички и все още не можеха да дойдат на себе си. Юрдан ходеше от стена до стена и ръмжеше. Като видя снощи Славина на прага, той се стъписа и нищо не каза. Малко по-късно, когато се окопити, повика Киро в другата стая. Двамата застанаха един срещу друг. Юрдан се усмихна мръсно и направи колелце с палеца и показалеца си.

— Свърши ли тая работа, а?

Киро срамливо се извърна настрани.

— Тъй! — каза Юрдан със светнали очи. — Тъ-ъй! А сега иди при Бойчански и му я тръсни отпреде като парцал. Нека си блъска главата с нея. Дай му я белязана. Ех, медец ще ми падне на сърцето! Да помни до гроб Догановите. Тръгвай! Там, в града, жени като нея с лопата да ги ринеш. Ако нямаш кураж, аз ще я хвана за ръчичката…

Киро запали цигара, поразкрачи се и замижа с едно око:

— Ако посмееш да й кажеш само една думичка, тази минута тръгвам за града и няма да те погледна цял живот. Ясно ли е?

— А, още не си се венчал с нея и от баща си се отказваш! Така ли? Не те е срам! Хранил съм те като куче, а ти да ми доведеш дъщерята на онзи, който ни взе имота от ръцете. Съсипа ни, в капка вода искаше да ни удави!

— Довел съм дъщеря му, а не него.

— Все едно че него си довел! Не ща да я гледам!

— Ако щеш! Нямам намерение една копка да копна на вашата пиклива земя. Мразете се, чукайте си главите, мен това хич не ме интересува. Вземам си жената и още сега заминавам.

— Дръвник си ти!

— Не дрънкай!

— Какво? Ти на баща си ли говориш така! Че аз, ако река, ще те метна на земята, та здраво място няма да ти оставя!

— Я се опитай де! — каза Киро и хвърли цигарата на пода.

Юрдан погледна свитите му юмруци и отстъпи назад.

— Не искам в грях да влизам, а то инак, ако река…

Киро влезе в другата стая. Там положението бе по-друго. Калинка бе седнала до Славина, гледаше я усмихната и я успокояваше.

— Защо трепериш така, Славинче? Отпусни се! Ето и Кирето дойде. Хей, мъжо, да стоиш при жена си! Довел си я, а бягаш навън и мълчиш.

— Че какво да кажа… свърши се. Ние с нея от една година и повече… тайно…

Мануш гледаше потното му лице и се подсмихваше.

— Май че ти е горещо, а? Да беше ми се заклел, Кире, че ще доведеш Славина, нямаше да повярвам… Ние, аслъ, все така ги вземаме. И аз едно време…

— Ах, какъв срам преживях тогава! — каза Калинка. — Идва, хваща ме за ръката, хайде у нас. Тегля се назад, а той: ако искаш, казва, повече при теб не стъпвам.

— И Киро така… — обади се Славина и всички се засмяха.

— Излъгал те е — каза Мануш. — И аз така казвах на кака ти Калинка, но ако не беше дошла, пак щях да отида при нея.

Юрданица стоеше отстрани и гледаше Славина. Забрави за омразата между двете семейства и се примири. Уверена бе, че и мъжът й, и Бойчански ще се примирят и ще забравят всичко, каквото е било, защото така го иска животът. Разшета се, сложи още един юрган в денка и почна да го зашива.

— Две възглавници ще ви стигнат ли? — обърна се тя към Славина, — Този, пъстрия юрган, ще го постелеш отдолу, а с другия ще се завивате. Той е по-мек и по-широк. На едната калъфка като че забравих да зашия копчета…

— Аз ще ги зашия — каза Славина.

— Да се учиш да гледаш къща. Пък бащините сръдни не слагай на сърце. От едно време си е така. Викат, инатят се, а отпосле омекват. Кой ще се откаже от детето си!… Кирето спи открит. Да го завиваш… Майка ти как ли ще се вайка утре, но ще й мине. Няма да стоиш цял живот при нея… Слагам ви две кърпи за лице. От моминския чеиз са ми останали.

Юрданица откъсна конеца със зъби и стана да приготви другия багаж. Калинка и Славина й помагаха. До сутринта всичко бе готово. Мануш запрегна конете и отведе младоженците до мировската гара. Юрдан не си показа носа до сутринта. Когато Мануш се върна от гарата, той влезе в стаята намръщен и зъл.

— Е, отведе ли ги?

— Отидоха, отидоха — каза Мануш. — Засмял се оня Киро!…

— Нека се смее! Не искам да го зная. Нямам син.

— Тя му била на сърце, нея си взел! — обади се Юрданица. — Не викай, а се приготви да отидем утре в града. Срамота е чужди хора да венчават детето ти!

— Какво! — викна Юрдан. — Не го ща в къщата си отсега нататък, нито стъпям в неговата.

Всичкото чудо бе за три дни. На четвъртия Юрдан омекна и почна да мисли за града. Да влезе в стопанството — не можеше, да чопли безплодната земя — нямаше нито полза, нито смисъл. Хамбарът бе празен отсега. Зърното нямаше да стигне до Коледа. Трябваше да купуват за храна и доставки. Спасението бе в града.

— Лесно ти е на тебе — казваше Мануш. — Където и да отидеш, при сина си ще бъдеш. А аз?

— И ти при нас бе, Манушко! Няма да се делим. Както сме живели досега, така ще живеем и там. Ако искаш, кираджилък прави с конете, ако искаш, при Киро се настани. Трима мъже да се спретнем, та гладни ли ще останем? Ехе!… Казваш, лесно ми било — добавяше Юрдан замислен. — Аз си знам колко ми е лесно. На тия години да оставям къща и да ходя по градовете… Не съм сънувал такова нещо, но няма как. Тъй се докара животът ни. А ти какво очакваш оттука? Ето, децата ти растат. В града по-лесно ще им дадеш бъдеще. Ще ги учиш ли, на занаят ли ще ги пратиш, все по-добре, отколкото да газят калта на село…

Мануш не спеше, не оставяше и Калинка да спи. Но тя не можеше да му даде съвет. Беше готова да отиде там, където отидеше мъжът й.