Ивайло Петров
Мъртво вълнение (19)

19

В стаята бе тъмно. Само един тас, който снахите бяха забравили на печката, отразяваше синия здрач отвън и светеше като безжизнено око. Догана дълго стоя, притиснат от тежки мисли, сам и безпомощен. Стъпките на синовете му отекнаха по пруста. От другите стаи не се чуваше глъч, не се виждаше светлина. Цялата къща бе потънала в коварно мълчание като убиец, който чака жертвата си от засада. Мракът се сгъстяваше. В ъглите сякаш имаше скрити хора, които държаха в ръцете си тежки топори и го дебнеха откъм гърба. Отиде до прозореца. И на двора бе тъмно и потайно. Ъглите вървяха подире му. Той се притискаше о стената и пристъпяше с подкосени крака. Пръстите му напипаха кибритена кутийка в долапа. Драсна една клечка и я вдигна над главата си. Мракът се оттегли назад. На стената блесна иконата, а под нея кандилото. Протегна ръка и го запали. Малко, бяло като бобено зърно пламъче лизна иконата и освети света Богородица. Тя бе облечена в широка червена роба, цялата в меки копринени дипли. Младото й нежно, изострено, почти детско лице излъчваше божествена красота, кротост и величие. На скута й седеше Исус, облечен в същата червена роба с широко деколте. Приличаше на момиченце. Само в ръчицата му с дълги и свити накръст пръсти имаше нещо строго и мъжествено, неприсъщо на едно женствено дете.

Догана вдигна ръка да се прекръсти, но ръката му се отпусна надолу като подсечена. Нямаше сили да направи Божия кръст. Стана му неловко и срамно — стар и преживял човек да моли помощ от тая млада и невинна девойка. Тя го гледаше кротко и безпомощно с големите си сини очи. Нима ще го очисти от греховете и ще го предварди от злото. Как да отвори уста и да каже: „Майко пресвета Богородице!“ Винаги бе я виждал във въображението си като възрастна и посивяла жена, която прощава и изцелява с мъдростта си.

— Господи! — каза той и като изрече името му, обзе го още по-голям страх, че не познава и неговия образ. Опита се да си го представи и видя някаква широка черква със златен амвон, един едър подофицер с рошави харамийски мустаци, два побелели попа, които клатят кандила и се надпяват с дрезгави гласове, много стригани глави, потънали в мъгла от тамян и свещи… Кога бе това? През службата в казармата, когато ги водеха на молебен. И оттогава не бе стъпил в черква. Какво да прави там? Не оставаше време, пък и защо да се моли на Бога, щом няма нужда от неговата помощ. Бог го бе наспорил със здраве, сила, имот и челяд. Какво повече можеше да иска от него? При Бога ходят слабите, сакатите и гладните. Ситите и здравите трябва да си гледат работата. Когато паднат в немощ и безсилие, тогава ще отидат при него да му просят милост и правда…

— Ето, и аз ида при тебе! — каза Догана и, кой знае защо, се обърна гърбом към Богородицата. Лицето му бе окъпано в пот. — Ида при тебе, защото душата ми го иска. Вразуми сина ми Мануш да не стори грях. Ако имаш сила, спри ръката му от убийство. Инак той ще убие човек. Той носи моята кръв. И аз убих на младини. Един румънец закачи невестата ми с лоша дума. Причаках го на края на селото и го ударих с топора по главата. Падна по очи и не гъкна. Още същата нощ избягах с невестата отсам границата. Не ти исках прошка, Господи, но ти не ме наказа за големия грях. Защо не ме наказа? Или твоята правда не е една, както думаше баща ми? Или всеки си има своя правда на тоя свят! Ония, които вземат имота ни, тъпчат твоя закон и те псуват, ти държиш здрави и читави. Нямаш сила да ги спреш. Кой ще ги спре?… И сина ми Мануш не можеш възпря. Той е силен, а ти слаб за силните… Името му хайдушко и сърцето му хайдушко! Никому не прощава за обида. Мануше, Мануше, и батю ти ми е син, ала ти си моя кръв и плът. Мойто сърце имаш, мойта работа работиш, моите песни пееш. Ти ще убиеш Марин… Ще отмъстиш за бащина земя. Кой ще прекърши волята ти, кой ще спре коравата ти ръка? Няма кой…

Нощта преваляше. Пропяха първи петли. Догана лежеше по гръб. Главата му, натежала от мисли, бе потънала във възглавницата. Ръцете му почиваха на гърдите, чужди и безжизнени. Не усещаше и тялото си. Целият му живот бе събран в главата. От мрака го гледаха младата Богородица и Исус, кротко и спокойно, без състрадание, като че пред тях не умираше човек. А той умираше и отиваше в ада да го ръфат черните дяволи и да гори в катрана. Заради румънския стражар, когото уби с топора… „Няма да се покая! Той оскърби жена ми с лоша дума. Ако го срещна там, още веднъж ще го убия. От никого прошка не ща! Всичко ще изтърпя…“

Главата му пропадаше в някаква тъмна и бездънна яма и той усещаше, че му става по-леко. В жилите му не течеше кръв, тялото му летеше с нетленна лекота към незнайните дълбини на другия свят. „Няма ни дяволи, ни казан с катран, каза си той, обладан от странно спокойствие. На белия свят хората напразно се плашат от ада. Няма ад. Нощ без месечина. Ще спиш, ще спиш довеки, и толкоз. Живях, стига ми. Отсега нататък само ще спя…“

В мрака се появи малка светла точица, която бързо се превръщаше на слънце. Наоколо се откри широко поле с дълбок коловоз, угари и крушови дървета. Той тръгна по пътя и стигна до родното си село. На завоя под сивия здрач на гъстите акации лежеше по очи едър мъж. Беше облечен в зеленикава униформа и обут в черни лъскави ботуши, фуражката му, с голяма мукавена козирка, се беше търколила пред него. Едната му ръка с посинели пръсти се бе протегнала напред, като че искаше да вземе фуражката. На тила му зееше кървава рана. Догана го погледна и позна — румънския стражар, когото бе убил преди четиридесет години. Наведе се, взе фуражката, за да я сложи на главата му, но тя се превърна на каскет. Манушовия каскет, който си бе купил тази есен от града. Погледна убития в лицето. Той беше Мануш. Вдигна го на ръце и го понесе. Мануш се превърна на въглен. Насреща се показа къщата, и тя черна като катран. На пруста стояха снахите и внуците. Дрехите, лицата, очите и зъбите им бяха черни. И всичко наоколо — дворът, дърветата, камъните и врабчетата, които прелитаха към градината — беше черно. През прозореца на кухнята гледаше Юрдан. То не бе кухня, а някаква тясна килия с решетки. „Тате, каза Юрдан, остави Мануш и ела да ме вземеш. И аз съм умрял. Осъдиха ни на смърт, защото убихме Марин!“ И се усмихна с овъгленото си лице. Тая усмивка прободе сърцето на Догана. Заплака с глас и извика: „Мануше, сине!“…

И се събуди.

Слънцето го грееше право в лицето. Ръцете му стискаха възглавницата. Изнемощялата му снага плуваше в пот. На пруста не се чуваха стъпки, откъм кошарата кудкудякаха кокошки. Обхвана го неясно безпокойство, което с всяка минута се превръщаше на остра и гнетяща тревога. Стана, притвори вратата и погледна навън. Не се виждаше никой. Извади изпод кревата си сандъчето, отвори го и си облече чиста риза и нова антерия. Взе ножа от долапа, натъкна го в пояса си и излезе. Мина през градината и се упъти към кооперативното стопанство.

Отиваше да убие Марин.

Широкият двор на стопанството бе още пуст. Из отворените врати на оборите лъхаше кисела миризма на тор и добитък. Догана стигна до канцеларията, която бе залепена до една голяма постройка, остърга калта от цървулите си на желязната стъргалка и почука на вратата. Обади се женски глас. Марин седеше зад една маса, отрупана с книжа и папки. Като видя Догана, кимна с глава и го поздрави.

— Златке! — обърна се той към пълничката и румена счетоводителка, която пишеше нещо на другата маса, — Дай стол на дядо Тодор!

Догана седна и сложи бастуна между коленете си.

— Какво те носи насам рано-рано, дядо Тодоре? — попита Марин.

— Тъй, дойдох…

— Отслабнал си.

Догана го погледна изкосо и за първи път забеляза, че Марин има сиви, гълъбови очи. „Този човек е добър, каза си той. Хора, които имат такива гълъбови очи, са добри.“ И си спомни, че когато го викаха да подпише протокола за замяна на земята, Марин му съчувстваше най-искрено. Пушеше цигара след цигара, усмихваше се като сега кротко и жалостиво и казваше: „Не се кахъри чак толкоз, дядо Тодоре! Човек свиква на всичко по-скоро от добитъка. Ако не днеска, утре ще дадеш земята. Времената такива… И аз съм от туй тесто замесен, и аз съм работил тази земя, пот съм лял… Няма връщане назад. Такова нещо е животът.“

Как да посегне на такъв човек, като го знае, че не е виновен за нищо! Как да му вземе живота! Обзе го нерешителност. И кой знае защо, най-много се страхуваше от очите на Марин. Струваше му се, че ако го погледне още веднъж в очите, ще изгуби кураж, няма да има сили да вдигне ножа… „Ще го предупредя, каза си. Пази се! Нали ги знаеш моите синове какви са буйни, неразумни. Мануш гневът го смуче като пиявица…“

Телефонът иззвъня. Марин вдигна слушалката до ухото си и извика проточено:

— Алооу!… Аз съм. Още сега ли? Добре.

Остави слушалката и каза на счетоводителката:

— Златке, иди до селсъвета да вземеш едно окръжно.

Още щом излезе Златка, ръцете на Догана се разтрепераха. На гърдите му стана топло и празно. Очите му не можеха да се откъснат от пода под масата. Малката купчинка кал, паднала от обувките на Марин, почна да расте и стана цял куп. И както в снощния му сън, всичко наоколо се превърна в черно. В тая чернота лежеше трупът на Мануш и Марин го газеше с краката си… „Да го предупредя, ами ако го пречука някой друг! Сега има много недоволни. Дръжте тогава Мануш…“

— За имота ли дойде да питаш нещо, дядо Тодоре? — каза Марин малко нетърпеливо, като че се готвеше да излиза.

— За имота, за имота! — каза Догана и се надигна от стола. — Долу до гората има едно местенце, не може ли него да отстъпиш…

— За свинеферма го държим, дядо Тодоре. На, да ти покажа плана — каза Марин и зарови в чекмеджето.

Догана пристъпи до масата. Усети ножа в пояса си и го хвана за дръжката. Насочи острието към гърба на Марин точно там, където се надуваха плешките. Марин като че долови движението на ръката му и го погледна. Догана заби ножа в гърба му.

— Оох… ти ме уби! — извика Марин и очите му се разшириха от предсмъртна болка.

Догана се отдръпна към вратата жълт и разтреперан. Затъкна ножа в пояса си и излезе навън, като се подпираше на бастуна си.

Убийството се разкри много скоро. Полевъдният бригадир Дянко, който бе влязъл при председателя по някаква работа, изскочи от канцеларията и се развика. Гледачите и работниците се събраха насред двора. По-сърцатите влизаха в канцеларията и излизаха побледнели и покрусени. Двамата пазачи стояха изплашени и вдигаха рамене. От селсъвета съобщиха никой да не влиза при убития, докато не дойде комисия от града. Счетоводителката Златка каза, че оставила в канцеларията дядо Тодор Догана. Хората се спогледаха и никой не допусна, че убиецът може да бъде старият и болнав Доган. Дянко като че се досети за нещо, повика двама души настрана, каза им нещо и те хукнаха по шосето. Той повика единия от пазачите и тръгна по мекия път. Вървяха около пет минути и видяха Догана настрани от пътя в една току-що покарала пшеница.

Той искаше да се добере до вкъщи, да легне на кревата си, да се обърне към стената и да умре тихо и безгласно, както бяха умрели дедите му. Но съдено му бе да умре като животните сред природата. Тя го бе закърмила и тя го прибра в черната си утроба. Лежеше на лявата си страна, на сърцето си, с лице към село. В едната си ръка стискаше бастуна. Тялото му бе протегнато в цял ръст. Дянко пристъпи към него:

— Дядо Тодоре, какво правиш тука? Ей, дядо Тодоре!

Догана дишаше тежко и равномерно, сякаш бе заспал след дълга умора. Засъхналите му устни едва се помръднаха и той каза като изпод земята:

— Разкопчей ми яката… Души ме.

Дянко разкопча яката му и го обърна по гръб. Догана отвори очи и ги устреми към небето.

— На сама глава го убих…

— Какво рече, дядо Тодоре? — не разбра Дянко и приклекна до главата му.

Пазачът застана от другата страна.

— На сама глава, думам, го убих — каза Догана и очите му почнаха да губят влагата си. — Да не съдите синовете ми. Караха ми се, ама аз пак… на сама глава… защото ми взе земята.

Едва сега Дянко видя ножа в пояса му. Извади го, но се уплаши от кръвта и го пусна на гърдите му. Пазачът се оттегли назад и почна да кашля и да се дави, като че му се подигаше. Дянко го прати да съобщи в село, а той седна от другата страна на пътя и отдалече гледаше умиращия човек.

Догана береше душа. От минута на минута дишането му спираше, гърдите му все по-бавно и по-ниско се повдигаха. По лицето му не трепваше нито един мускул. Коравият му орлов нос побеля и се изостри нагоре, а мустаците му се сведоха надолу към устата. Дянко стана и го погледна. Очите му бяха мъртви и устремени към небето. Дянко заднишком се отдалечи. Не смееше нито да го гледа, нито да го остави зад гърба си.

Към обяд от града пристигна следствена комисия. Следователят състави актове, разпита свидетелите и чак тогава позволи да отнесат мъртъвците по домовете им.