Ивайло Петров
Мъртво вълнение (23)

23

На сутринта си дойде Киро. Телеграмата го намери с ден и половина закъснение. Половин ден изгуби по пътя, тъй че от отпуската му оставаше още един ден. Като го видя на пруста, Юрданица забрави всичко и се зарадва. Въведе го в стаята, здрависа се още веднъж и го прегърна. Усети здравата му мъжка снага до своята и я обхвана сладостно безсилие. През тия няколко дни тя бе копняла за мъжко рамо, за да изплаче всичките си тревоги.

— Майка! — извика тя с див, сподавен плач и отпусна глава на рамото му. — Да знаеш какво се случи!

— Знам! — каза Киро. — Казаха ми по пътя.

— Баща ти и чичо ти Мануш ги закараха в града…

— И това знам.

— Боже, какво ни дойде на главата! — Юрданица избърса очи и като хълцаше и се секнеше в престилката, седна до печката и почна да приготвя закуска за Киро. — Ти си гладен, ей сега ще ти направя попара. На такова време ни свари, че… Готвех се да отида за доктор в Мирово. Стринка ти се тръшка оттатък. От два дни се мъчи да ражда. Всичко се струпа наведнъж.

Тя пак заплака, но вече по-сдържано, и разказа на Киро всичко, което бяха преживели. Той слушаше мрачно и мълчеше.

— Щуротии! — каза най-после той.

— Изядоха ни, майка, живи ни изядоха. Хвърлиха око на имота ни и не мирясаха, докато не го вземат. Оттам дойде всичкото… А ти как прекарваш, мама? Не остана време да те попитам от нашите тъжби.

— Добре съм — каза Киро. — Чакам вече уволнение.

— И аз дните броя. Да си дойдеш, че каквото е сега? Останахме без мъж вкъщи. — Юрданица пак се нажали и очите й се напълниха със сълзи. — Баща ти и чичо ти отидоха и кога ще се върнат, никой не знае.

— Ще ги подържат, ще ги разпитат и ще ги пуснат. Те не са виновни — каза уверено Киро.

— И аз така мисля. Дядо ти сторил що сторил — негова си работа, Бог да го прости! Какво са виновни синовете му! — Юрданица погледна към другата стая, където лежеше Калинка, и каза тихо, с едва доловима нотка на укор: — Чичо ти Мануш, нали го знаеш какъв е, полудя. Не ядеше, не спеше. Очите му се наляха с кръв. Все за убийство говореше. И баща ти се беше повел по ума му. Тогаз дядо ти…

— Селски щуротии — каза пак Киро и стана от стола. Набра въздух в гърдите си, разпери ръце и така ги завъртя, че костите му изпукаха. — Дай да хапна, че огладнях.

Юрданица му сложи попарата и седна на другия край на масата. Гледаше го и сякаш не можеше да го познае. „Кораво сърце“ — мислеше тя и не знаеше да му се сърди или да му се радва. — „На тях се е метнало, на Догановите!“ Но като гледаше мургавото му възмъжало лице и твърдите, спокойни движения на ръцете му, тя се почувства щастлива, че го има на тоя свят. Той бе вече истински мъж и като мъж посрещаше трудностите в живота.

Киро поизчисти униформата си, застана пред огледалото, нагласи кепето си и излезе да запрегне конете. Децата се събудиха и се лепнаха за него. Помагаха му, гледаха го благоговейно и издебваха случай да пипнат униформата му. Тодорчо пожела да отиде с него до Мирово, но Киро отказа. Изведе конете от обора и почна да ги запряга. Тъмночервеният Перун залепи уши на тила си, биеше крак и се теглеше назад. Киро го удари с юмрук по муцуната и му се скара. Перун изхруптя и посегна да го ухапе за рамото. Киро с ожесточение го ритна по корема и го прикова на място.

— Не го бий така, не го бий! — каза Юрданица от пруста. „Боже, какъв човек станал, няма милост!“ — помисли си тя и влезе в стаята.

Децата стояха отстрани и съчувствено гледаха Перун.

Още на първия завой Киро видя Славина. Той бе така изумен от щастливия случай, че не вярваше на очите си. През целия път от града бе мислил как да я срещне. Това бе трудно, защото утре трябваше да тръгне обратно. Славина вървеше по края на улицата с кофа в ръка и никак не виждаше къде стъпва. Гледаше Киро като омагьосана.

— Не спирай! — каза тя, като се изравни с каруцата. — Довечера, ела там…

Киро доведе лекаря от Мирово и отново го отведе. Върна се към пет часа сутринта. Майка му го чакаше на прага…

— Какво ти каза докторът? — запита тихо тя.

— Каза, че нищо й няма.

— Как да й няма нищо! Уплаши се онзи ден, като я замеряха с камъни… Те все така казват докторите, а после виж, че… Раждането й дойде по-напред.

— Ще роди, така ми каза човекът… Утре по обед изпратете каруцата. Иска да дойде още веднъж да я види.

— Ще пратим.

— А сега аз да се готвя за път — каза Киро.

— Така ли? Че кога дойде и кога си отиваш бре, майка! Нали думаше, че утре…

— Утре трябва да съм налице. Учение имаме сега, едвам ми разрешиха отпуск.

Юрданица се примири. Приготви му храна за из пътя, нагости го и едва го задържа до седем часа. Киро се сбогува с децата и надникна в стаята на стринка си. Калинка лежеше по гръб със заметнат върху краката юрган. Коремът й, остър и твърд, стърчеше като могила.

— Кире, ти ли си? — каза тя и се опита да се усмихне.

— Аз съм, стринке. Как си?

— Както ме виждаш, Кире… лежа.

— Лекарят каза, че утре или вдругиден ще… ти мине.

— Не знам! Оох! — Тя изкриви лице и се обърна на другата страна. — Бульо, ела!

Юрданица отиде при нея и предпазливо седна на кревата Киро се оттегли зад вратата. В стаята бе душно. Миришеше на лекарства и спарен въздух, на нещо тежко и обезпокояващо.

— Хайде, довиждане, стринке! — каза Киро, но тя не го чу.

Юрданица го изпроводи до портата и се върна при болната. Киро тръгна по шосето към Мирово, откъдето трябваше да вземе влака за града. На края на селото остави шосето и изви надясно. Мина зад градините и спря срещу Славинината къща. Улицата бе пуста, но тъй светла, че се виждаше на другия край. Киро се ослушваше на всяка крачка. Безпокоеше го лунната светлина. Погледна към небето и му се стори, че звездите се приближават една до друга, пошепват си нещо и пак отскачат по местата си, а луната се усмихва като пълнобуза глупава жена. Промъкна се под върбите, видя един бял камък сред реката и стъпи на него. Скочи на отсрещния бряг и отърси обувките си. От близкия двор излая куче.

Усещайки неприятни тръпки по гърба си, Киро се обърна да види камъка. От водата го гледаше усмихнатият лик на луната. Не бе суеверен, но помисли, че тая случка е лошо предзнаменование. Нервите му се изопнаха. Стъпваше крачка по крачка и стискаше в ръката си един объл камък. Изненадите го дебнеха от всеки храст и той бе готов да се съпротивява или да побегне назад при най-малкия шум. През лятото се срещаха със Славина в житата, слънчогледите и гъстия ракитак край реката, а после откриха колибата зад къщи — място, колкото безопасно, толкова и опасно. Бойчански трудно можеше да се досети, че дъщеря му си устройва любовни срещи само през една стена от леглото му, но ако ги откриеше, пистолетът му щеше да играе. Можеше, а и имаше право да застреля чужд човек в двора си. Киро предугаждаше тая смъртна опасност, но никога не бе се отказал от уговорената среща. Наградата, която получаваше, бе по-голяма от всички рискове.