Ивайло Петров
Мъртво вълнение (16)

16

След известно време, когато работите се уредиха, както желаеше, Бойчански се срамуваше от „кризата“, която бе преживял. Обаче фактът си оставаше факт — той действително преживя една, както сам я наричаше, идеологическа криза. През ония три дни и три нощи след блатния лов, които прекара уединен в стаята си под голямата газена лампа, той премисли за много неща и стигна до твърде странни заключения „относно“ собствените си дела. Имаше моменти, когато разсъждаваше като истински капитулант. Мислеше например (и това не можеше да си прости по-късно), че е опорочен човек, че е пионка в ръцете на политиката, на която бе отдал и себе си, и семейството си, без да получи признателност, че е уморен и трябва да се пенсионира и т.н. С една дума, откри у себе си способност да се иронизира и да се наблюдава отстрани, нещо, което никога не бе допускал по-рано. Почувства се до такава степен лишен от желание и воля за обществена работа, че намираше най-голямо удоволствие да си поляга на старата кушетка, да си чете и да съзерцава лудата гонитба на снежинките. В това бездействие той изпита едновременно блаженството на семейния покой и приятното задължение към семейството си. Хубаво му бе да отгатва и изпълнява желанията на болната си жена, на която бе отдал твърде малко грижи, и да размишлява за бъдещето на дъщеря си. Не се сърдеше вече на Славина, а се стараеше разумно и спокойно да вникне в положението й на деветнадесетгодишна девойка („на нейните години Мария ми стана жена“) и намираше, че тя бе права, като иска малко радост и за себе си. Така Бойчански се превърна в грижовен баща, съпруг и домакин. Патиците, които бе ударил на блатото, оскуба и опърли сам, а когато ги сложиха да врат в тенджерата, пое грижата да ги наглежда — това му било много приятно.

— Татко, ти си бил истински домакин! — казваше Славина, като влизаше в стаята при него.

В гласа й, в озарението на усмивката й се долавяше желание за взаимност с бащата, който се държеше досега далече от нейните момински мисли и вълнения. Тя бе готова да получи от него благословия за „първата си и последна любов“ с Киро Доганов и се готвеше да му се изповяда. Двете жени виждаха, че той страда, и винаги намираха начин да му покажат своето съчувствие. На Бойчански не му бе приятно тяхното съчувствие, защото му напомняше, че е виновен за всичко, което се бе случило през последните дни — най-вече за самоубийството на Обретен. Смъртта на този човек не му даваше покой и същевременно, като мислеше за нея, по странен начин намираше успокоение — отказваше се от делата си и ги осъждаше. Това бе истинско примирение, а в примирението няма страсти, няма и страдание.

На третия ден времето започна да се оправя. Явно бе, че зимата няма намерение да капризничи повече. Тънкият снежец се стопи за няколко часа, облаците се разкъсаха и между тях радостно блеснаха сините очи на небето. И вечерта, когато вятърът утихна, изгря непълната луна и окъпа покривите на къщите с меката светлина на небесния абажур, когато звездите затрептяха с милионите си неспокойни усмивки и от полето нахлу тъжното ухание на разорана земя и опустошение, есенната нощ отново взе своя неприкосновен дял от времето.

Тая нощ Бойчански не спа. Като гледаше през прозореца едно късче чисто небе, той внезапно усети, че и в самия него се извършва някакъв тревожен, всеобхващащ го процес на прочистване. Някакво прояснение назряваше бързо и решително у него и унинието му отстъпваше място на нови сили за дейност. Измъкна се внимателно от леглото, за да не събуди жена си, и влезе в другата стая. Потискаше го неясна тревога и още по-неясно чувство, което го караше да отрича всичко премислено през последните нощи.

Запали лампата и почна да се разхожда бавно и съсредоточено. Погледът му, блуждаещ и неспокоен, се спря на стената, където бе окачена в сива грапава рамка една негова снимка, увеличена от амбулант фотограф. От снимката го гледаше упорито и строго един брадясал мъж с гъсти черни мустаци и сурови проникновени очи. Облечен в пъстър затворнически халат, той бе застанал сам до висока тухлена стена, сякаш очакваше разстрел. От сухото му измъчено лице и особено от ръцете му, отпуснати спокойно към земята, се излъчваше силата на една страшна воля. Този човек бе се озовал между високите стени на затвора, за да заплати с всички възможни страдания своето дръзновение. Този човек лежеше от три години на дъсчен нар, потиснат от ниския таван на килията, но сънуваше най-красивите сънища и чрез тях живееше в друг свят, света на всечовешкото щастие. От дълги, дълги години не бе стоплен ни от съпружеска, ни от синовна ласка, не бе се опил от уханието на една тиха пролетна нощ. Защо му е красотата на пролетната нощ, защо му е спокойният учителски живот, защо му са звездите на бездънното родно небе, когато милиони хора носят на ръцете си веригите на едно грозно и пошло съществование? Той е обречен на борба и саможертва. „И няма да преклоним глави, братя мои, докато не извоюваме победата! И когато вземем в ръце нашия идеал, ще го вдигнем високо над главите си, за да свети на народа и му сочи пътя към комунизма. Умората и отчаянието няма да ни спрат, ще преодолеем всички пропасти по пътя си, за да се изкачим на светлия връх на комунизма!“

Бойчански трепна и се оттегли назад. Мъжът в затворническия халат го гледаше сурово и му говореше със свъсени вежди:

— Не, това не е правилно!

— Огънах ли се?

— Да!

— Виновен ли съм пред партията?

— И пред народа.

— Трябва ли да завърша започнатото дело?

— Да!

Този кратък диалог продължи цяла нощ, а нощта — цяла вечност. За Бойчански тая нощ бе нощ на нравствено прераждане и велико проясняване. Той не бе на себе си от вълнение и не спа до сутринта. Разхождаше се из стаята и мислено разговаряше с мъжа от сивата грапава рамка. Никакво угризение на съвестта, никакви предразсъдъци и дребнави условности не виждаше по пътя си. Чувстваше се прероден и свободен като бог.

Същия ден привечер отиде в селсъвета бодър и изпълнен с енергия. В канцеларията го очакваше младият бригадир Георги Каракашев. Сега той изглеждаше още по-голям в собствените си очички. Беше получил нареждане от околийския комитет да замества временно Христан Николов, а това надминаваше неговите очаквания. Мечтаеше да стане председател на стопанството, а стана партиен секретар, длъжност къде-къде по-сериозна и отговорна. Той погледна Бойчански като старшина своя командир, готов да изпълни всяка негова заповед и да покаже на какво е способен. Пратиха прислужника да повика бай Марин. Докато го очакваха, двамата единодушно решиха тая нощ да предприемат сериозна акция срещу някои частни стопани.

— Виждаш ли какво става из другите села? — каза Каракашев и подаде на Бойчански окръжния вестник. — Двадесет села са напълно масовизирани. Ние сме на опашката. Ние проспахме времето си.

Тази държавническа загриженост бе косвен упрек към партийната организация, че не е открила навреме в негово лице човека, който досега щеше да се справи с всички трудности.

— Да-а! — каза Бойчански, като гледаше сведенията във вестника и намираше, че тези сведения не са нищо друго, освен упрек, отправен лично към него. — Не съумяхме да оглавим акцията!

От двеста и осемдесет семейства вън от кооперативното стопанство оставаха още шестдесет. Но тия шестдесет семейства, между които се брояха и кулашките, бяха „оживели на сърцето“ на Бойчански. По-рано му се струваше, че без тях стопанството няма да бъде истинско стопанство, а сега вече тяхното привличане в кооператива бе лична негова амбиция. Да не ги „приобщи“ на всяка цена, значеше да накърни собствения си авторитет пред околийския комитет. Трябва да се действа твърдо и решително, а за това бяха нужни подходящи хора. Бойчански се съмняваше, че Марин ще прояви необходимата за случая твърдост, и преди да му възложи задача за тая нощ, дълго и сериозно го „кова“:

— Ще пратиш да повикат един от синовете на Догана и ще го затвориш в канцеларията! Ясно! Тези хора трябва да се постреснат. Няма да ни разиграват цяла година. Самите те не са ни нужни толкова, колкото ония, които се водят по техния ум.

— Че как така… да го арестувам! — каза Марин и почна да заеква. — Като няма причина… как така, значи… хайде в мазето!

— Има причини! — извика Бойчански и удари по навик с юмрук по бюрото. — Тебе все трябва да те учим. Викаш го да подпише призовка или нещо друго, излизаш, заключваш го, и толкоз. Христо ще го пази отвън. Ще поръчаш на прислужника да им каже, че ти ги викаш. При мене няма да дойдат…

Ако бе учен човек, Марин щеше да нарече затруднението си лична драма. Той скромно го нарече „запечено положение“. Повъртя се из канцеларията, попъшка, почеса се оттук-оттам и си отиде у дома. Синът и снаха му, отскоро женени, току-що се бяха върнали от полето и се миеха на двора. Бяха млади и всичко вършеха с шега и смях. Жена му приготвяше вечерята в кухнята. Марин влезе при нея мълчаливо, седна на едно столче и глухо изпъшка. Откак бе станал председател на стопанството, жена му изживяваше всички тревоги, свързани с работата му. Тя най-добре познаваше неговия мек характер и често си казваше: „Да си лош не е хубаво, но и да си добър не струва. На всекиго ставаш подлога.“ Като го зърна да влиза с наведена глава, тя разбра, че „там“, както наричаше стопанството, пак се е случило нещо и мъжът и няма да спи цяла нощ.

— Защо си се окумил, Маринчо?

— Ще ти кажа, Ганке!

Тя се отнасяше към него като към провинено дете, а той към нея като към по-възрастна сестра, на която може всичко да повери, без да получи наказание. Тези хора бяха свикнали с обичта си като с дрехите си и от млади се наричаха с умалителни имена. Не бяха се скарали нито веднъж от двадесет и пет години и този необичаен факт бе известен на цялото село. Ако тя счупеше някоя вещ, той казваше: „Ти да си жива и здрава.“ Веднъж той хвърли камък по едно теленце, удари го лошо по главата и теленцето умря на място. Тогава тя му каза: „Ти да си жив!“ И ако някой от двамата по невнимание наранеше смъртно другия, той, умирайки, навярно щеше да каже: „Ти да си жив.“

Марин разказа на жена си какво го мъчи.

— Страх ме е, Маринчо! — каза Ганка, като приседна срещу него. — Догановите са едни такива… луди. По-добре да нямаш работа с тях. Ами защо онзи не свърши тая работа? Тебе гледа да тури на топа на устата. Недей! Какъв си ти, че да арестуваш хората?

— И аз така мисля.

— Защо ли не се откажеш от това пусто председателство! Да си изберат друг човек.

— Аз съм член на партията, Ганке. Не мога току-така да се отказвам от поста, който са ми дали.

— Е, туй е, че си член! — съгласи се Ганка. — Ами като си член, защо те карат да вършиш такива работи? Като си спомня как те арестуваха два пъти преди Девети, косата ми настръхва. Сега и ти ли ще сториш същото с другите хора? Не слушай онзи, нека сам прави каквото иска.

— Ще ме окепази като Христан. И Христан така говореше, а виж сега къде стои…

— Лошо му направиха. По-добре като него да те изпъдят, отколкото хората да те сочат с пръст. Мене да слушаш, Маринчо, няма да си цапаш ръцете! — каза Ганка и с това семейният съвет свърши.

Марин тръгна към селсъвета с леко сърце, но като стигна половината път, нещо почна да го безпокои. Поспря се, размисли „хубавичко“ за някои неща и за първи път не се съобрази със съвета на Ганка. Тук именно само за минутка у него назря една проста житейска философийка, която си беше „май твърде верничка“. „Ето аз все гледам с добро да посрещна човека, да не го обидя, лоша дума да не му кажа — помисли си той. — А какво излиза от това? Излиза, че все аз страдам. Кажа му: направи това и това, той ме гледа накриво, ругае ме, камък слага на сърцето ми. Озъбя му се — мълчи и не ме обижда. Право казва Бойчански: съжалиш ли го, ще те върти до сто и едно. Изглежда, че човек трудно живее с доброто. Окача го като медал на гърдите си, показва се с него, а под медала държи злото като пистолетче, заредено за стрелба. Вземеш ли му пистолетчето, обезоръжаваш го, значи, той става слаб и не смее да те обижда. Не, не си струва чак толкова да отговаряш на злото с добро… Ако аз пожаля Догановите, Бойчански няма да ме пожали. Ще ме нарече такъв и онакъв, ще свика партийното бюро и ще ме снеме от поста председател на стопанството. Това се ядва, но оттам нататък? Оголят ли ти веднъж задника, всеки замахва и казва: затуй е оголен, за да го бием. Сина ми накриво ще гледат, на дъщеря ми могат да посегнат и на учението й да попречат. Почне ли да реже, Бойчански реже до корен…“

От синовете на Догана вкъщи се случи Мануш. Преди да тръгне за селсъвета, което означаваше „нагоре“, той облече чиста риза, наметна тънкото си памучно палто и каза на жена си, че на връщане ще купи от магазина сол и мая за хляб. Пред вратата на селсъвета стоеше милиционерът Христо или, както му казваха, Ригото. Той бе нисък, плещест и доста охранен. Като всеки подчинен, който служи далече от голямото началство, той постепенно изменяше униформата си по свой вкус. Носеше кобура на пистолета си ту отзад, на гърба, ту отпред, на корема, снемаше пружината на фуражката си и извиваше козирката като изключен гимназист, така че да закрива едното му око, разкопчаваше яката на куртката си и вадеше яката на ризата си навън и изобщо добиваше все повече вид на полуцивилен. Всичко това той въртеше от липса на пряк контрол от по-високо място и главно от бездействие. Само мустачките му, грижливо засукани нагоре, показваха самопожертвувателната му готовност да брани обществения ред. Обаче осеновчани нямаха намерение да накърняват обществения ред и по такъв начин носеха пряка вина за прекомерното напълняване на Ригото. Служеше от три години и не бе извършил нито един арест. Да кажем, че му се искаше да арестува някого, ще преувеличим, защото тая работа не е приятна никому, обаче като видя Мануш отдалече, понамести кобура си, позасука мустаци и изпита онова ласкаещо суетата му чувство, което се нарича служебен дълг.

Ако Мануш подозираше какво го очаква, можеше да го види много ясно изписано по лицето на Ригото и да се върне назад. Но той не знаеше нищо и влезе в селсъвета с присъщата на мъжете от Догановия род бърза и делова походка, в която най-добре се изявяваше тяхната малко дива, но горда независимост на хора, които очакват малко от другите и се надържат само на себе си. Марин го видя през прозореца и като чу твърдите му стъпки в коридора, прежълтя и съвсем се обърка. Мануш застана на прага.

— Викал си ме, бай Марине…

— Такова, почакай малко, поседни… Аз сега… да взема…

Мануш седна на стола и огледа стената, където бяха окачени портрети на държавни ръководители, един календар и една диаграма. Марин излезе нерешително и щракна отвън ключа. Мануш чу стъпки и възбуден шепот. Острият му животински нюх долови, че става нещо нередно. Хвана дръжката на вратата и силно я дръпна.

— Стой мирно! — каза Ригото отвън.

— Защо ме заключихте бе?

— Почини си малко, после ще ти кажем.

Мануш побесня. Почна да извива бравата, да вика и да удря по вратата с юмруци. Хвърли се към прозореца, но прозорецът бе запречен с железни пръчки. След малко Марин мина през външната площадка и излезе на улицата. Мануш му извика:

— Защо ме заключи бе, мръсник!

Марин се пообърна и като не знаеше какво да му отговори в смущението си, избърбори:

— Не обиждай, такова… имам заповед.

— Главата ти ще строша! Мамицата ти ще разплача, дръвник! Ах, да ми паднеш в ръцете!

Марин забърза нататък. Той бе отвратен от себе си, не можеше да си поеме дъх от възбуда и напрежение. На Мануш се стори, че той върви с нахално самодоволство, и в дивата му душа се роди мисълта за едно страшно отмъщение.

В канцеларията стана тъмно. Нямаше лампа. В коридора се чуваха стъпките на Ригото. Мануш се разхождаше от стена до стена и в сърцето му се наливаше злобата на отмъщението. В мисълта си стигаше до убийство.

Към десет часа Ригото заговори с някого.

— Тука е, нищо му няма.

— Къде е?

Това бе гласът на Калинка. Дойде до прозореца и заплака. Мануш я изпрати вкъщи. След малко тя пак се върна и му донесе храна. Мануш я взе, но не се докосна до нея. Седна в тъмния ъгъл и се замисли. Единственото му утешение бе да крои план за отмъщение.

В същото време Бойчански и Георги Каракашев притискаха здравата Пено и Гълъбина. Пено не успя да се скрие в хамбара при мишките. Завариха го да вечеря. Бойчански не се „церемони“ много.

— Подписвай декларацията!

Пено погледна жена си.

— Мене питай — каза Гълъбина. — Имотът е мой.

— Добре, тебе питам.

— Не ни трябва вашето стопанство.

— А на нас ни трябва вашият имот. Ще го включим в новия блок и ще ви дадем земя на камънаците.

— Ще ви изсъхнат ръчичките, ако посегнете.

— Нашите ръчички няма да изсъхнат, но вашите корени ще пресъхнат. Ще сеете на камък, ще жънете чакъл.

— Дай да подпиша — каза Пено. — То се е видяло.

Бойчански му подаде декларация. Пено я сложи на края на масата и стисна писалката между пръстите си. От два дни спореха с жена си. Той искаше да стане кооператор, тя го ругаеше. Беше толкова уверена във властта си над него, че не допускаше да подпише под носа й. Но Пено подписа, решен да понесе всички последствия. Навярно с този акт искаше веднъж завинаги да отхвърли робството на жена си. Гълъбина нададе страшен вик. Грабна декларацията и я скъса надве. Каракашев се спусна към нея, но тя мушна хартийките в пазвата си. Каракашев безогледно посегна и там.

— Не ме пипай, мръснико! — извика диво Гълъбина. — Бъркай в пазвата на жена си.

— Не ти искам мършавата пазва, дай декларацията!

— На ти! — Гълъбина го плесна през лицето, избяга в другата стая и оттам извика: — Догановите влязоха ли в стопанството? Не са! Каквото сторят те, и ние ще го сторим!

— Иди виж къде е Мануш! Рендосва дъските…

— Да си вървим! — каза Бойчански. — След няколко дни ще имате гост. Момчето ви ще се върне от града. За синовете на подкулачници няма място в народната гимназия.

Каква драма се бе разиграла между Пено и Гълъбина, не се знае, ала на сутринта Пено, обтягайки тънкия си врат, отиде сам в селсъвета и подаде заявление за стопанството…

Бойчански и Георги Каракашев влязоха у Петко Барабанов, висок два метра, мрачен и необщителен човек. Той застана на прага и не ги пусна в стаята. Носеше се неясен слух, че преди Девети дал някому сведения за момчето на Христан дърводелеца, след което го изключиха за една година от гимназията. Тоя коз бе малък и недостоверен, но Бойчански реши да го използва. Барабанов цъкна отрицателно и зае по-здрава позиция на вратата. Зад него надничаха домашните му.

— Отричаш? Добре, тръгвай с мене! На следствието всичко ще се разясни.

— Не мърдам никъде.

— Не се подчиняваш на властта! — Бойчански отстъпи назад и извади от задния си джоб пистолет. — Напред!

— Чакай да си взема палтото.

— Жена ти ще го даде. Не мърдай!

Барабанов изсумтя, облече си палтото и тръгна. Жена му и децата се разплакаха и излязоха след него. Той ги погледна, поспря се колебливо и каза:

— Раде, я не си играй с мене! Дай да подпиша!

С Каню Купов работата се уреди много по-лесно и бързо. Жена му сама настоя да подпише декларация. Предпочиташе да даде имота си, отколкото да откарат мъжа й в мазето, където той щеше веднага да заспи и да простине.

Само Нико Пачев, осмият поред частник за тази вечер, прояви характер и отказа да подаде заявление. Бойчански не настоя. Реши да не хвърля камък в рядка кал. Всъщност Нико бе спасен донейде от миризмата на пор, която Бойчански не можа да понесе повече от три минути. Да го заплашва, бе излишно. Нико щеше да вдигне шум, който не си заслужава труда. „Той е достатъчно мързелив — каза Бойчански. — Напролет, като го тикнем из покрайнините на землището, ще огладнее като вълк и сам ще влезе в кошарата.“