Ивайло Петров
Мъртво вълнение (31)

31

След всичко, което се бе случило вчера, Бойчански очакваше, че някои по-твърдоглави стопани няма да излязат на жътва или поне ще закъснеят. Нито за миг не допускаше, че хората ще се разбунтуват и ще оставят житата на произвола. Да се откажат от собствения си хляб — това би било глупост.

Осеновчани не мислеха да се откажат от хляба си. Те искаха да отмъстят на Бойчански, задето ги бе оскърбил, отменяйки своеволно вчерашния събор. Знаеха, че ако не излязат на жътва първия ден, както настоява Бойчански, ще го ядосат и ще го злепоставят пред околийския комитет на партията. Освен това много от стопаните смятаха, че житата са още „сурови“, за да се противопоставят на Бойчански. Изобщо всички, дори и ония, които го уважаваха, сега искаха да го уязвят по някакъв начин.

Бойчански разбра това, но късно. Като гледаше снощи пиянските оргии по улиците и слушаше заканите на селяните, той си даде ясна сметка каква глупост извърши с отменянето на събора и това го смути. Хората го ненавиждаха и много възможно бе да не излязат днес на жътва. А ако не излязат днес, могат, увлечени от психозата за съпротива, и утре, и вдругиден да не излязат. Това се казва пълен провал на жътвената кампания, на държавните доставки и най-после на неговия авторитет!

До девет часа в двора на стопанството се събраха около петдесет семейства. Останалите триста стояха по домовете си. Бойчански и Георги Каракашев се суетяха насам-натам и не знаеха какво да предприемат. И най-лошото бе, че всички ги гледаха като виновници за днешното събитие. Впрочем Каракашев не се чувстваше виновен. Той вършеше онова, което му внушаваше или заповядваше Бойчански, и сега не се стесняваше да показва на другите, че е бил маша в чужди ръце.

Всичко си оставаше за сметка на Бойчански. Така беше досега, така щеше да бъде и занапред. Той трябваше да превъзмогне бедата или да я понесе.

Денят бе хубав. Лъхаше лек ветрец и носеше аромата на зрелите жита, които се стелеха в далечината, замрежени от сребърните нишки на маранята, натежали като злато, родни и примамващи. Но пътищата бяха пусти, пусто бе и селото. Бойчански гледаше тая красива, но мъртва картина и все по-ясно съзнаваше, че се е озовал в критично положение и че от изхода на това положение ще зависи неговата победа или неговото падение. Досегашният опит му подсказваше, че в подобни случаи минутата струва повече от година и колебанието удесеторява силите на противната страна.

— Другари — каза той на събралите се в стопанството кооператори, — да вървим на нивата! И останалите ще дойдат. Ако не днес — утре. Гладни няма да стоят.

Жътвата не започна нито весело, нито тържествено. Нямаше речи, нямаше и „първи сноп“. Хората запрегнаха две жътварки, взеха сърповете и се изправиха смутени пред едно море от двадесет хиляди декара. Всички коментираха поведението на „стачниците“ така, че Бойчански и Каракашев трябваше да си запушат ушите. Към обяд двамата тихомълком се измъкнаха от нивата и тръгнаха към селото.

Като минаваха покрай обора, видяха една крава да се щура из двора. Вратата бе отворена. Надникнаха вътре. Петдесет крави впериха очи и уши към тях. Надясно от вратата, опънал грамадното си тяло, заровил лице в сламата, лежеше Петко Барабанов и хъркаше непробудно. Бойчански и Каракашев се спогледаха. Този човек не само че отказа да жъне, но не бе поил и хранил кравите. Събудиха го. Той седна в сламата, изпръхтя и ги изгледа с помътени очи.

— Тъй си гледаш работата, а?

— Заспал съм…

— Защото цяла нощ пи и ходи да агитираш хората да не излязат на жътва! Ставай да подредиш добитъка и да отиваш на нивата!

Барабанов се изправи и кихна. В ноздрите и мустаците му се бяха набъкали осили. Като свърши кихането, той се изсекна в стената и проломоти:

— И без мене могат да зажънат. Боли ме глава… днес не мърдам никъде.

— Ще видиш дебелия край! — каза Каракашев и му показа юмрука си. — Няма да се церемоним повече с тебе. Мръсник си беше и такъв си остана.

— Не обиждай бе, чучело! — изръмжа Барабанов и понечи да се измъкне навън. — Ако искам, ще работя. Направил съм минимум от трудодните — отсега нататък ще работя, когато си искам. Какво, ще ме плашиш ли? Извади пистолета де!

— И пистолет ти е малко, вражеска мутро! — извика разгневен Бойчански. — Не мърдай!

— На! — каза Барабанов, като го изгледа свирепо и му показа лакътя си.

Бойчански и Каракашев се оттеглиха към вратата и я затвориха. За тях нямаше никакво съмнение, че този човек не стачкува от глупост като мнозина други, а съзнателно вреди на стопанството. Може би той е организаторът на днешната стачка. Трябваше да го поставят натясно и хванат нишката на вероятния заговор.

Барабанов се спусна към тях и ги блъсна с лакти, за да се добере до вратата. Каракашев го хвана през кръста, подложи му крака и го катурна на пода. Сложи колене на гърдите му и каза задъхан:

— Няма да се отървеш лесно, гадино! Казвай защо подбуждаш хората към бунт. Заради попския празник или за… Сега ще ти светя маслото. Отиваш против закона, а! Говори!

Барабанов сгърчи грамадното си тяло и в следния миг скочи като пружина. С невероятна бързина грабна от ъгъла една лопата и се спусна към Каракашев. Той се сви до стената, очаквайки удара с вдигната към главата си ръка.

— Назад! — извика Бойчански и насочи пистолета си към него.

Барабанов се поколеба за секунда, но държеше лопатата вдигната. По всичко личеше, че ще преодолее смущението си и ще я стовари по главата на партийния секретар. Бойчански пусна един патрон встрани от него, за да го сплаши. Барабанов се стъписа и хвърли лопатата на земята. Тогава настъпи истински хаос.

Куршумът попадна в главата на една легнала крава и изглежда, че засегна някакъв център в мозъка й. Тя откъсна въжето, с което бе вързана, и почна да бяга из обора. Налиташе на другите крави и ги мушеше с рогата си. Те мучаха, късаха поводите и се бодяха една друга. По-слабите падаха, а другите ги мачкаха. Оборът се изпълни с пушилка.

Тримата мъже стояха като вцепенени до стената и никой не се сещаше да отвори вратата. Това продължи около четвърт час. Най-после Каракашев, когото една крава блъсна в гърдите и едва не му счупи ръката, успя да се добере до вратата и изскочи навън. След него излязоха и другите двама. Бойчански още държеше пистолета в ръка.

— Тръгвай напред, мръснико! Заради тебе става всичко и ти ще носиш последствията!

След десет минути Барабанов клечеше в ниското и душно мазе на селсъвета. Не мина половин час, и Ригото, който пазеше отвън, отвори вратата и каза:

— Приемай гости!

Влязоха Каню Купов, Нико Пачев и Велчо Табакерата. Нико яростно се чешеше през джоба на потурите и крещеше като луд. Бяха го арестували, защото не си „знае езика“, и сега той показваше на какво е способен неговият език. Същевременно той бе и „доволен“, че отсега нататък ще има сериозна причина да протестира цял живот против стопанството.

Велчо Табакерата посрещна това неприятно събитие като истински „вилосов“.

— Искам да ви натъкна на вниманието факта, че ние сме арестувани несправедливо, тоест над нас е проявено незаконно насилие. С други думи казано, другарят Бойчански си превишава правата, обаче ние ще си дирим правото, както му е редът. — Велчо отвори табакерата си, поднесе я на другите бавно и продължително, за да видят голата жена от вътрешната страна на капака, и сам запали.

— Дрънкаш като побъркан — врякна Нико. — Хората го затварят в мазето, той говори за право. Няма право!

— Има — каза Велчо — и ние ще го дирим.

Докато Нико врякаше, а Велчо се мъчеше да го надвика, Барабанов седеше свит до стената и мрачно гледаше през прозорчето. Каню седна и заспа. Той беше махмурлия от снощи, пък и не можеше да стои седнал и буден.

Новината за арестуването на четиримата начаса се разнесе из селото, а след това и по полето. Братът на Барабанов, който минаваше за „по-разбран“, но едър и мрачен като него, хвърли сърпа и напусна нивата със семейството си. След него напусна и зет му също със семейството си. Останалите жътвари се изправиха на постата, приказваха няколко часа и се изнизаха към село. Там ги очакваше още по-неприятно събитие. Кравата, която застреля Бойчански, бе умряла, след като бе тичала половин час из двора на стопанството. Около нея се трупаха хора, после отиваха в обора и гледаха другите пет крави, които се бяха осакатили — на една бе счупен крак, на друга — ребра, на трета — рогата. И всичката загуба бе по вина на Бойчански и Каракашев, които, както се говореше, затворили Барабанов в обора и го били. На всичко отгоре той лежи в мазето, а „те си развяват байрака“.

Селото, така тихо и пусто до обяд, сега се раздвижи. Едни тичаха към двора на стопанството, други към площада пред селсъвета, където се бяха събрали семействата на арестуваните. Народът прииждаше пред селсъвета и положението ставаше все по-тревожно и неудържимо.

Бойчански стоеше в канцеларията си в пълно бездействие. Съзнаваше много добре, че всяка изгубена минута е в негова вреда, и не знаеше какво да предприеме. Да освободи арестуваните, това означаваше, че се признава за виновен пред селяните и им дава възможност и занапред да се съмняват в справедливостта на неговите наредби. Да съобщи в околийския комитет или лично на Бурназов, това пък означаваше, че се признава за неспособен да се справи сам с положението. Защото в околийския комитет неведнъж му бяха намеквали, че той най-много ги безпокои, и то невинаги по значителни поводи. Искаха да му кажат, че от всички председатели на селсъвети в Околията той най-трудно се справя с работата…

Площадът се пълнеше с народ. Бойчански чуваше смесен шум от говор, детски викове или весели закачки. По нищо не личеше, че хората имат намерение да предприемат нещо сериозно. Това го успокои. „Ще постоят, ще си почешат езиците и ще си отидат. Трябва да запазя спокойствие!“ — каза си той и почувства облекчение. Но тъкмо в тая минута площадът затихна, като че хората изведнъж онемяха. Бойчански застана до прозореца и погледна навън. От другия край на площада идеха двама души. Димо, братът на арестувания Барабанов, и зет му. Те вървяха бързо и размахваха ръце така решително, че народът предугади намерението им и им стори път. Без да се спират, двамата се отправиха към мазето. Някои тръгнаха след тях. Ригото позакопча куртката си, попипа кобура на пистолета си и ги зачака.

Димо отстрани Ригото с рамо и започна да нанася ритници по вратата. Също направи и зет му. Ригото пипна кобура, ала не посмя да извади пистолет. Зачервен и гузно усмихнат, той се заканваше, че ще стреля, но същевременно отстъпваше назад. Вратата на мазето, теглена и от вътрешната страна, изпращя и се отвори. Народът весело завика и се втурна към мазето. Отвътре като плъхове наизлязоха арестуваните. Най-напред се показа Нико Пачев. Изпъчи се като козел и врякна, сочейки канцеларията на Бойчански:

— Де го онзи бе? Искам да го погледна в очите и да му кажа нещичко!…

Бойчански се дръпна от прозореца и вдигна слушалката на телефона. След като въртя пет минути, той влезе във връзка с Бурназов и му съобщи, че в Осеново селяните се вдигат на бунт.