Ивайло Петров
Мъртво вълнение (11)

11

Христан бе много развълнуван.

— За пръв път в живота си почувствах срам, че съм комунист! — каза той и се удари с чувство по гърдите.

Бойчански го изгледа косо, както се гледа наивник, и попита с нескрита ирония:

— Защо?

— Защо ли?… Та аз никога няма да забравя онзи миг, когато старецът вдигна ръка да даде клетва и не посмя да излъже Бога, за да спаси душата на сина си! Ти разбра ли драмата на този старец?

Мустакът на Бойчански трепна в лоша усмивка.

— Нищо не си разбрал! — продължи Христан, като се удряше силно по гърдите. — Ти тържествуваш! Показа на хората, че „правдата стои по-горе от лъжата“. Нашата правда! Ако нашата правда струва мъката на тези безпомощни старци, защо се борим за нея? Тя струва много повече — щастието на човечеството. На мъченици ще се превърнем, но няма да я налагаме, а ще я раздаваме… Не, така няма да върви нашата работа. Никак няма да върви. Ти не раздаваш правда. Ти биеш с юмруци! Може ли така? Опомни се!

— Няма да галим селянина с перце — каза Бойчански.

— Не си прав!

— Знам, че за тебе аз в нищо не съм прав.

— Така ли мислиш?

— Така!

Тези реплики бяха разменени с повишен глас. И двамата съзнаваха, че едно малко предизвикателство от противната страна бе достатъчно да превърне разговора им в кавга. Стигнаха до края на улицата и навлязоха в полето. Наоколо се стелеха стърнищата, жълто-кафяви и изпъстрени с черните петна на угарите. Наляво се виждаше осеновата гора, потънала в тъжни, синкавозелени багри, а зад нея, опънат като жица, чертаеше границата на земята далечният, нищо необещаващ хоризонт. От небето, застинало и чисто, от жалките усилия на слънцето да стопли тоя умиращ пейзаж лъхаше размекваща тъга, а заедно с нея хладна, възбуждаща нервите скука. Тая гледка породи у Бойчански желание да говори с Христан „ясно и откровено за пръв и последен път“. Да се обясни с него веднъж завинаги и по тоя начин да го спечели или отблъсне както от себе си, така и от ръководството на партийната организация.

— Слушай какво ще ти кажа! Ясно ли ти е какво дело вършим ние сега?

— Смятам, че ми е ясно…

— Не, не ти е ясно… Ние, драги, сега осъществяваме най-великото дело в историята на човечеството — премахването на частната собственост. — Бойчански млъкна, за да се увери дали дърводелецът е способен да разбере онова, което искаше да му каже по-нататък. — Всички досегашни строеве, идеологии и философски учения, всички велики умове са се борили за нравственото усъвършенстване на човечеството. Дадени са милиони жертви. В края на краищата две идеологии се очертаха ясно в тая борба — християнството и комунизмът. Християнството не почиваше на научни основи. То стана религия, която отрови народните маси с опиума на черквата и превърна човека в роб. Комунизмът почна по обратния път — не да принизява човека, а да го направи господар на живота. Комунизмът откри класовото противоречие, а с него и простия закон, че нравственото усъвършенстване на човечеството ще се постигне само чрез премахването на частната собственост, тоест чрез материалното равенство. Ето корена на отровата, който трябва да изтръгнем от човека. Изтръгнем ли го, човекът получава лична и обществена свобода. Всъщност това е истинската цел на комунизма.

— Така е! — каза Христан.

— На практика не го потвърждаваш! — рязко извика Бойчански. — На практика отиваш право срещу линията на партията!

Христан се спря и сложи дългите си ръце на кръста. Приличаше на буквата „ф“. Тая поза говореше много повече от думите му.

— Нашата партия никога не ни е учила да привличаме народа в строителството на социализма с юмруци.

— Ние сме в разгара на една революция, драги, и…

— Остави тия думички, които си научил наизуст от книжките. За революцията и аз мога да ти кажа нещичко. Не ти, а аз издадох две смъртни присъди в името на революцията. И не ми тежи на съвестта — тогава беше нужно. Сега не върви с бой и смъртни присъди. Сега е друго. Нашето време показва колко сложно нещо е човекът. По-сложно, отколкото си мислим. Не е машинка да го управляваш!… Ето, народът се вдигна с нас и ни помогна да вземем властта. Но този народ е живял хиляди години с частната собственост и сега му е трудно да се раздели с нея. Трудно му е да разбере само за няколко години, че частната собственост е неговата най-голяма беда. Трябва да го убедим, трябва да му дадем пример. Половината от селото влезе в стопанството. Дай да поработим година, две, не повече, да покажем преимуществото на кооперативното стопанство пред частното. Ще видим тогава дали селянинът няма да разбере къде е истината.

— Селянинът никога не е разбирал революцията и няма да я разбере — възрази Бойчански. — Той е една тъмна стихия, която е стояла на опашката на всички събития. Опашка, която работническата класа и интелигенцията са влачили и влачат подире си. Тя трябва да се води, да се направлява и да се командва здраво. Изпуснеш ли командата, тя се връща назад. Селянинът не може да гледа напред. Той предвижда живота само една година, не повече. Няма да чакаме да му дойде умът в главата. Революцията ни дава това право. Ще употребяваме всички средства, защото великата цел, на която служим, оправдава тия средства.

— Аха! Виж каква била работата! — възкликна Христан и размаха дългите си ръце. После свали очилата си и почна да ги бърше с ръкава си — жест, който показваше, че няма защо да бърза да отговаря на противника си, след като го е пипнал за най-слабото място. По острото му птиче лице мина тръпката на една унищожаваща усмивка. — Селянинът — каза той, — това е нашият народ, уважаеми другарю Бойчански. А какво излиза от твоето разсъждение? Излиза, че нашият народ е една опашка, която трябва да бием с тояга, защото не разбира революцията. Излиза, че ти нямаш вяра в него и не го обичаш, а се бориш за неговото щастие. Излиза, че се бориш не за щастието на народа, а за себе си. Изпълняваш си задачката към комунизма, за да ти е спокойна съвестта на старини, че не си стоял със скръстени ръце, и толкоз. Значи ти си егоист.

— Защо да съм егоист? Защото се боря за най-справедливия строй на земята? Ти нямаш понятие какво е това борба! Тя не е училище, не е педагогика. Тя е схватка на две противоположни сили, светла и тъмна, добра и зла. Могат ли тия две сили, изправени от историята една срещу друга, да се разминат с кимване на глава? „Ще ти дам да разбереш, значи, и толкоз!“ Тук две класи се борят и кръв ще тече. Тук няма място за никаква сантименталност.

— Раде, време е вече да не приказваме само онова, което сме чели в книжките, а да гледаме и живота. Като те слуша човек, ще рече, че всичко ти е ясно, а щом посегнеш да извършиш някоя работа, нищо не излиза. Защо става така? Защото действаш като едновремешните офицери. Заповядваш, и толкова. Дали може да се изпълни заповедта ти, или не, не мислиш. За тебе хората са като войници — кръгом, напред, назад! Повтаряш само революция, революция и удряш по носа всеки, който не може изведнъж и завинаги да разбере твоята правда. И как се оправдаваш? Революция без бой не може, а бой без кръв също не може. Добре я караш! Така и на разбойник ще се превърнеш!

— Слушай! — извика Бойчански и го погледна с пламнали очи. — Само едно ще ти кажа още. Решил съм да служа докрай на моята партия и който ми пречи, ще го махна от пътя си!

Христан бе изумен.

— И това го говориш ти!

— Аз, аз! — патетично каза Бойчански.

— Е, като е тъй, няма какво повече да говорим с тебе!

— Няма!

— Не забравяй какво каза Бурназов: не допускайте антипартийни методи!

Бойчански хвърли и последния си коз:

— Говорих с Бурназов преди няколко часа по телефона. „Не им давайте дъх да поемат!“ Точно така го каза, ако искаш да знаеш.

— Това не означава, че трябва да ги биеш.

— Знам как да го разбирам!

— Грешно го разбираш.

— Ясно-о!

Нямаше какво повече да си кажат. Разделиха се сърдити. Знаеха предварително, че няма да отстъпят от позициите си, и все пак бяха направили опит да се сближат. Този разговор бе полезен и за двамата. Разкриха напълно картите си, а това бе много важно, особено за Бойчански. Той се върна към село по същия път с бързи и широки крачки, възбуден повече от всякога. Съмнението му, че Христан е негоден и вреден за обществена и партийна работа, напълно се потвърди.

Христан тръгна направо през полето и стигна до реката. Поспря се, погледа как водата влачи жълти, нащърбени по краищата листи, намери брод и мина на отсрещния бряг. Обед отдавна бе минал, но той не се отби вкъщи, а отиде направо в дърводелницата. Чакаше го много работа. И докато стържеше с рендето прясната чамова дъска и вдъхваше приятния, леко замайващ мирис на талаша, мислеше: „Трябва да съобщя на Бурназов за нашия спор с Бойчански. Той ще отиде много далеч, както се е засилил. Какъв човек беше някога!… Бурназов ще му опъне юздата.“