Ивайло Петров
Мъртво вълнение (33)

33

След много напразни усилия да възстанови нормалното положение в селото Бурназов бе принуден да свали Бойчански от поста председател на селсъвета и да постави на негово място Христан Николов. Каракашев също отпадна и длъжността му остана свободна до избирането на нов партиен секретар. Компромисът бе голям, но закъснял. Разсипията на осеновското стопанство бе започнала.

Духаше „черният“ вятър и ронеше житата. Петдесет декара ечемик така си окапа без сърп и жътварка. Най-много пострада добитъкът. В общата залисия никой не се сети да надникне в оборите. Четири телета и две крави бяха умрели от глад. Един кон се бе удушил, след като бе изгризал яслата. Другите бяха изпосталели и негодни за работа. Кравите, които се бяха самонаранили при изстрела на Бойчански, едва кретаха.

Хората сами поставиха Христан на мястото на Бойчански, но това не означаваше, че веднага ще се заловят за сърповете. Всички бяха възбудени, объркани или разочаровани от миналите и предстоящи загуби. Някои подадоха заявление да се отпишат от стопанството.

Цялата работа падна на плещите на Христан. Той бе предвидил тези събития и ги очакваше с тревога. Неведнъж бе решавал да се намеси и помогне за тяхното предотвратяване, но кака Катинка му внушаваше, а и сам той разбираше, че трябва да стои настрана. Ако се намесеше, щяха да го обявят за съмишленик на враговете на стопанството, както сториха с Велчо Табакерата и някои други. По цял ден стържеше с рендето в дърводелницата, а вечер се прибираше направо вкъщи. Четеше книги и списания, които синът му изпращаше от града, и правеше сметки за строежа на Динчовата къща. Динчо и Тина останаха да живеят у тях. След първата си брачна нощ те влязоха в кухнята притеснени, хапнаха по един залък и станаха да си ходят.

— Тук ще си стоите! — каза кака Катина. — Няма да ни подядете. Снощи приказвахме с бай ви Христан и така решихме. Ще си живеете в другата стая. Нашият син няма да се върне вече. Той е голям човек — капитан. Ние при него може да отидем в града един ден, но той няма да се върне.

Динчо и Тина останаха у Христанови. Далече от семействата си, те се чувстваха щастливи и свободни. Още на другия ден станаха кооператори, а след месец бригадири. Динчо — на трета полевъдна, а Тина — на зеленчуковата. За половин година отработиха около четиристотин трудодни. През празниците Динчо вадеше камъни от кариерата. Христан набързо му направи „сметчица“ и му доказа, че ако приготви камък, стопанството ще му отпусне кредит за две години да си построи нова къща с три стаи и балкон. Посъветва го да подаде заявление до управата на стопанството. Стоян Бадана се съгласи. Динчовата къща щеше да бъде първата в Осеново, построена с помощта на стопанството.

Материалите бяха готови, нямаше място за строеж. Димян не позволяваше на сина си да строи в двора му. Той живееше сам като плъх, измъчен от мръсотия и глад, ала не искаше да види нито сина, нито снахата. Динчо го жалеше и често изпращаше Тина да му занесе нещо за ядене. Той приемаше храната, а нея веднага изпъждаше от къщи…

Христан стоеше настрана от селските работи, но непрекъснато наблюдаваше действията на Бойчански и се топеше от мъка. Решаваше да напише изложение в окръжния комитет на партията или дори в Централния комитет, но размисляше и се отказваше. Най-после след убийството на Марин не изтрая, качи се на влака и отиде в окръжния комитет. Първият секретар Атанасов го изслуша внимателно. Пушеше и го гледаше право в очите, сякаш искаше да се увери, че Христан не влага нищо лично в своя разказ. Най-после притвори очи, помисли един миг и каза: „Вие говорите истината. Напоследък и до мене достигнаха сигнали за неблагополучието на работите във вашите села. Трябва да се сложи край на тази партийна самодейност.“

След половин час Христан пътуваше обратно към село. Думите на Атанасов го успокоиха, а и сам той виждаше, че събитията се развиват в негова полза. Немислимо бе начело на партията в село да стои един самовластен господар и да върши каквото намери за добре „от името на народа“. Това не можеше да продължи повече от месец или година. „Защото ако партията недовиди, ако народът не проумее, времето ще си каже последната дума! — мислеше Христан. — А времето, сегашното и бъдещото, е наше, само наше…“

Сутринта още не бе закусил, когато пред вратата спря победата на околийския комитет. Кака Катина, която бе навън, притича в стаята разтревожена и извика.

— Христане, Бурназов идва у нас. Ами сега…

Дърводелецът погледна през прозореца и видя Бурназов да крачи по двора. Почука на вратата и влезе в стаята. Христан стана и се изправи срещу него.

— Ето какво! — каза Бурназов с мрачно изражение на лицето. — Поемаш длъжността председател на съвета. Бойчански се отстранява по решение на комитета. Съгласен?

Дърводелецът си спомни как Бурназов го бе повалил с един удар. Можеше да му зададе някои въпроси, за да го злепостави и огорчи, но го жалеше. Защото Бурназов наистина бе жалък. Гледаше в пода или някъде встрани и хапеше мустак. От гордостта и господарската му самоувереност не бе останал помен. Молеше за помощ онзи, когото ненавиждаше…

Христан кимна с глава в знак на съгласие. Повече нищо не каза. Бурназов се извърна и излезе от стаята. Вмъкна се в колата си и изчезна. Дърводелецът взе лист и писалка и седна до масата. Кака Катина го гледаше в ръцете. „Сине, правдата възтържествува, баща ти!“ Надписа плика и отиде да го пусне в пощенската кутия. На излизане се обърна към жена си и каза:

— А сега, како Катино, на работа!

Като пусна писмото до сина си в пощенската кутия, Христан влезе в селсъвета. Ригото му козирува, двамата служители станаха на крака. Деловодителят му предаде ключовете на канцеларията. Христан поръча да повикат Бадана и Динчо. Те дойдоха скоро. Тримата влязоха в канцеларията и стояха там цял час. Решиха да поискат помощ от командира на пехотния полк.

На другия ден следобед пристигнаха с камион сто души войници. Една част настаниха в крайните къщи покрай реката. Привечер цялото село се извървя да ги види. Войниците се веселиха до късно. Повечето от тях бяха селски синове и се радваха, че ще поработят на полето. Всяка сутрин те отиваха под строй на нивата и работеха много, но и много ядяха. А с храната бе трудно. По това „обрано“ време нямаше нито зеленчук, нито месо. Първия ден заклаха една мършава крава, втория ден друга. И като нямаше какво друго да им дават, започнаха да колят наранените крави и телета. Лагерът се превърна на езически храм, където всеки ден принасяха в жертва по един рогат добитък.

Над селото и полето се разнесе вкусната миризма на курбан. Тя привличаше старците и децата, които се тълпяха около казаните и се облизваха. За ненаситния Димян тия дни на разхищение бяха истински празници. От изгрев-слънце клечеше при войнишкия казан с празна тенджера в ръце и чакаше да се свари месото. Войниците готвачи не бяха скъперници. Месото бе много, а не можеше да се остави за другия ден, защото се вмирисваше. Пълнеха тасчетата на децата и си гледаха работата. Димян им поднасяше тенджерата си по няколко пъти. Войниците не му отказваха. Неговият нечовешки апетит започна да ги забавлява. Сипваха му колкото иска и го наблюдаваха. Той се оттегляше на сянка под върбите, лягаше като пес и лапаше горещия курбан. После завиваше с кърпа лицето си да не го хапят мухите и спеше до вечерта с изпъкнал корем и протегнати към реката мръсни крака.

Вятърът отнесе миризмата на курбан и към съседното село, където живееха много цигани. Те пристигнаха още на другия ден с по пет-шест деца и предложиха услугите си на стопанството. Казаха, че искат да изкарат по някой лев и ще се хранят „от себе си“. Бадана ги прие. Те се настаниха от другата страна на реката, точно срещу войнишкия лагер. На сутринта първи отидоха на нивата и зажънаха като „бесни“. До обед повалиха около десетина декара пшеница. Викаха, пееха, не изправяха глави. Но това бе за кратко. Циганският им огън угасна със залязването на слънцето. Вечерта прехвърлиха реката и се навъртяха около войнишкия лагер. Лицата им лъщяха от пот, очите им не се отлепваха от казаните. Командирът на ротата се готвеше да ги изпъди, когато един млад, сух циганин извади кларнет и засвири. Отпървом подхвана бавна песен, на ядене и пиене, после засвири кръшно маане. Очите на циганите пламнаха. Жените измъкнаха отнякъде две дайрета, накичени по краищата с бели чинели и звънчета. Веселбата започна. Двама млади мъже застанаха един срещу друг и запретнаха ръкави. Пълнолика руса циганка вдигна дайрето над главата си и зачука по опънатата кожа. Същото правеше и една млада тъмнокоса циганка. Не само двамата мъже играеха. Играеха всички цигани, дори и децата, като наподобяваха с пръстите си кастанети. Викаха, чупеха рамене, подучваха двамата играчи да се кълчат по-добре и да правят ония изискани и донейде срамни движения, които довеждат циганите до възторг. Около петстотин души, застанали в кръг, гледаха играта и неволно подскачаха на място. Всички бяха забравили умора и глад.

По едно време Шукри, бивш конекрадец, с черно разбойническо лице и черни изпъкнали очи, поразкърши снага и пристъпи към играчите. Циганите радостно подвикнаха и му сториха място. Шукри застана сам в кръга. Свирачът угодливо навири кларнета си към него. Шукри му каза нещо и циганите одобрително зашумяха. Кларнетистът засвири тежък чорбаджийски кючек. Първите ноти прозвучаха като дълго потискана страстна тъга, сякаш някой млад затворник, застанал до решетката, гледа света и пее за своята зла участ. Шукри свали чалмата си и с презрение я хвърли в ръцете на циганите. Разви червения си пояс и без да изпуска нито един такт от кючека, застла пояса на земята и почна да играе по него. Свирачът ходеше подире му, свиреше тежко и тихо на ухото му, плачеше, стенеше, мечтаеше, Шукри се спираше на място, друсаше едновременно корема и яките си плещи или пък вдигаше очи нагоре и някаква тъжна и жестока усмивка озаряваше красивото му лице.

Изведнъж младият затворник, който пееше с тъжните звуци на кларнета, счупи решетките на своя затвор, излезе навън и се срещна с живота: с неизбродните житни полета, с повея на вятъра, с волните сини пътища, с катуните, с малкото момиче в розови шалвари… Шукри трепна, протегна ръце напред и извика:

— Ашара!

Кларнетът изпусна въздишка и в изблик на безумно щастие изпълни нощта с радостни трели. Ашара кацна като пеперудка на червения пояс, разтърси дайрето си над главата и заигра. Тя бе момичето, за което тъгуваше младият затворник. Тя го чакаше да му отдаде своята любов.

Тя бе татаркиня с черни дълга коси и полегати замрежени очи. Чаровна магия излъчваха тия очи. „Ашара, Ашара!“ — викаха й с възхищение циганите и тя хвърляше гюбеци, като се огъваше ту с плавни движения на змия, ту пък се спираше срещу Шукри и замряла от страст, с тръпнещи гърди и развълнуван корем, разтърсваше дайрето с тънката си мургава ръка. Бе запалена от играта, но коварният й усет на източна жена бе буден. Тя забелязваше сред стотиците възхитени очи и пламналите очи на младшия лейтенант. С меко и гъвкаво движение отстъпи до края на пояса, дето стоеше лейтенантът, и опря тръпнещия си гръб на гърдите му. Това движение изглеждаше случайно, но лейтенантът неволно протегна ръка към нея и лицето му се покри с червенина.

Ашара дръпна кларнета от устата на свирача, разтърси дайрето за последен път и играта свърши. Когато селяните се разотидоха по къщите, циганите насядаха на края на войнишката трапеза и се нахраниха. Ашара разнасяше ядене и пълнеше тасчетата им до насита.

Димян се гърчеше в предсмъртни болки под една върба. Разголил косматия си корем, лежеше по гръб и скубеше тревата. Докато циганите играеха, той сам си бе напълнил няколко пъти тенджерата с тлъстини. Най-напред мислеше да скрие една част за утре и пресипа половината в друга тенджера. После, като се позасити и го домързя да отиде до казана, изяде я и заспа. Стомахът му изпъкна, втвърди се като камък, притискаше дробовете му и му пречеше да диша. Опита се да стане, но краката му трепереха и се подгъваха. Виеше му се свят. Повдигаше му се, ала не можеше да повърне, защото стомахът му не бе свикнал да връща онова, което бе приел.

— Умирам бе, хора-а! — викаше той, но никой не го чуваше.

Хвана се за дънера на върбата и полека-лека се изправи на крака, но в същия миг политна назад и падна в реката. Едва на другия ден привечер войниците готвачи, учудени, че не виждат своя постоянен „клиент“, попитаха за него, надникнаха под върбата и видяха там скъсаната му капела…

Две седмици в Осеново бе весело и тъжно.