В Светите земи есента и зимата бяха сезоните, през които хората си почиваха и лекуваха раните си. По това време на годината голяма част от воюващите се отдаваха на отдих, тъй като вражеските войски бяха принудени да чакат. Пътищата около Йерусалим се превръщаха в кални полета, където всяко по-тежко превозно средство затъваше. Откритите хълмове около Светия град, изложени на силните ветрове, често се покриваха с мека снежна пелена, която заедно с вятъра правеше обсадата още по-непоносима както за обсаждащите, така и за обсадените.

В Газа дъждът беше хладен, но времето почти винаги бе приятно и слънчево и наподобяваше скандинавско лято. Колкото до снега, той беше непознато явление по тези земи.

През есента и зимата, последвали изненадващата победа при Монжизар, Арн Готски се зае с две важни задачи, които запълниха всичките му дни. Той трябваше да се погрижи за стотина египетски затворници, които бяха в много лошо състояние, както и за около трийсет ранени конници и сержанти, намиращи се в северното крило на крепостта.

Двама от затворниците не можеха да останат в ареста заедно с другите. Те бяха Фахр, по-малкият брат на Саладин, и емирът Муса.

Арн ги настани в собствения си апартамент и вместо да вечеря със своите конници в трапезарията на двореца, той вечеряше заедно с тях всеки ден. Знаеше, че тези навици предизвикват учудване у неговите най-близки братя, защото не им беше обяснил колко ценен е всъщност Фахр.

В целия Утремер, както и във всички съседни държави, хората, независимо дали бяха християни или последователи на Пророка, се отнасяха по един и същи начин към затворниците. Такива, които имаха потеклото на Фахр и на емира Муса, бяха разменяни или освобождавани срещу откуп. Останалите ги обезглавяваха.

В много редки случаи затворниците от Газа бяха мамелюци. Не беше трудно да се разбере кои от тях са свободни и притежават своя земя, и кои са били роби през целия си живот. В дългия поход те или щяха да намерят смъртта си, или в най-добрия случай, щяха да поемат управлението на някоя от многобройните държави, които Саладин притежаваше.

Тези, които бяха роби, биваха незабавно обезглавявани. Те не бяха ценни, защото не можеха да бъдат откупувани. Освен това бе неразумно да се държат много затворници на едно и също място, тъй като бързо плъзваха зарази. Най-доброто решение бе да ги убият, както от хигиенна, така и от икономическа гледна точка. По този начин беше по-безопасно и по-евтино.

Принц Фахр ибн Айюб ал-Фади щеше да му донесе повече пари, отколкото който и да било сарацин, тъй като бе брат на самия Саладин. Колкото до Муса, неговият живот също би трябвало да струва скъпо.

За изненада на двамата мъже Арн им направи много неочаквано предложение — той им каза, че ще поиска от Саладин по петстотин златни монети, и то за всеки затворник, независимо от неговия ранг. Когато Фахр възрази, обяснявайки, че повечето затворници не струваха дори колкото единия от тях двамата, и че това предложение е обидно, Арн му отвърна, че иска по петстотин на затворник, и това се отнасяше и за тях двамата.

Те онемяха, незнаейки дали да се чувстват обидени от факта, че този Ал Гути, който несъмнено беше един неверник, когото вярващите поставяха на първо място сред всички франки, искаше за тях откуп, какъвто се полага на някой роб. А може би той просто отказваше да иска от Саладин прекалено висока цена за освобождаването на брат му. Предположението един тамплиер да не разбира от работата си дори не им мина през ум.

Споразумяването по този въпрос се проточи дълго време, ден след ден те обсъждаха темата по време на своите общи хранения. Арн се стараеше те да имат добра храна и чиста вода за пиене. Щом оставаха сами в стаите на владетеля, те можеха да четат Корана.

Въпреки че тамплиерът се отнасяше към двамата затворници с такова уважение, сякаш бяха негови гости, те не бяха по-малко бдителни. Дори напротив — вниманието им се изостри още в първите дни на тази дискусия.

Арн много се изненада от упорития им отказ да изкажат открито мнението си, както и от това, че му противоречат, и на четвъртата вечер вече беше изгубил търпение.

— Не ви разбирам — каза той с жест на огорчение. — Какво не ви е ясно? Вярата ми повелява да се отнасям добре с тези, които съм победил. Можех дълго време да ви говоря по този въпрос, макар че се отвращавам от мисълта да ви карам да слушате проповеди за чуждата вяра. Но и във вашата собствена вяра нещата не стоят по-различно: „Когато срещнете неверници, посечете ги или затегнете примката около шията на тези, които сте пленили. След това, когато войната свърши, ги освободете или ги разменете срещу откуп.“ Е как смятате — не са ли единодушни нашите две вери?

— Това, което не можем да разберем, е твоята щедрост — промърмори Фахр, видимо притеснен. — Много добре знаеш, че петстотин златни монети е смешна цена за моята свобода.

— Знам добре това. Ако ти беше единственият ми пленник, може би щях да предложа на брат ти да ми плати петдесет хиляди златни монети и да предоставя останалите затворници на палачите сарацини. Но колко струва един човешки живот, Фахр? Мислиш ли, че твоят живот е толкова по-скъп от този на останалите?

— Който смята така е горделивец и обижда Бог, пред когото животът на нито един човек не струва повече от този на останалите. Затова и в Корана е казано, че животът е свят — отвърна тихо Фахр.

— Това е напълно вярно — рече Арн, доволен от хода на разговора. — Иисус не казва нищо по-различно. Нека не спорим по този въпрос, тъй като пред нас стоят други, много по-важни теми. Предлагам Саладин да ми даде петдесет хиляди златни монети за всички затворници, за вас и за останалите. Муса, искаш ли да кажеш на господаря си за това предложение?

— Ти ме освобождаваш и ме изпращаш да предам послание? — попита смаяно Муса.

— Да, не мога да си представя послание, по-добро от това за Саладин. Освен това не бих могъл да си представя, че ще помислиш единствено за свободата си и няма да изпълниш своята мисия. Всеки ден оттук заминават кораби за Александрия, както без съмнение знаеш. А може би това е грешната посока за теб и трябва да те изпратя към Дамаск.

— Много по-трудно е да се стигне до Дамаск, но така или иначе това няма никакво значение — каза Муса. — Независимо в кой град от владенията на Саладин се намирам, бих могъл да се свържа с него в рамките на един ден. Александрия е едновременно по-близка и по-лесно достъпна.

— Без значение в кой град си, би могъл да се свържеш с него в рамките на един ден? — повтори Арн с недоверие. — Така казваш, но как би могъл да го направиш?

— Просто е. Имаме гълъби, които разнасят писма. Те винаги се връщат на мястото, от което са отлетели. Ако се вземат такива, които са отгледани в Дамаск, и се пренесат до Александрия, Багдад или Мека, те ще се върнат на мястото, където са се родили, веднага щом ги пуснат на свобода. Достатъчно е само да се закрепи писмо към едно от крачетата им.

— Каква прекрасна способност! — възкликна Арн, видимо впечатлен. — По този начин в рамките на час бих могъл да се свържа с великия магистър в Йерусалим, където най-вероятно е той в този момент. Нали това е времето, за което един гълъб прелита това разстояние?

— Разбира се, че е възможно, ако притежаваш такъв гълъб, и ако има някой, който може да се грижи добре за него — каза тихо Муса, мислейки си, че разговорът се беше отдалечил много от основната им цел.

— Това е чудно — каза Арн унесено, след което бързо дойде на себе си. — Е, добре, споразумяхме се! Ще заминеш за Александрия още утре сутрин с един от нашите кораби. Не се притеснявай за компанията, която ще имаш. Ще ти дам необходимите писмени разрешения, а екипажът със сигурност ще се състои от египтяни. Някои от ранените затворници също ще пътуват с този кораб. Но нека поговорим за нещо друго!

— Точно така — съгласи се Фахр. — Със сигурност има и други теми за разговор. Помолих брат ми Саладин да не отменя обсадата над Газа, но той не ме послуша. Ако не беше я отменил, нещата сега щяха да са различни, нали?

— Да, в такъв случай сигурно аз щях да съм този, който щеше да е мъртъв. Вие щяхте да разполагате все още с половината от армията си и щяхте да сте господари на Газа. Но Този, който вижда и чува всичко, както казвате вие, е решил друго. Той поиска тамплиерите да спечелят битката при Монжизар, макар че ние бяхме едва двеста срещу войска от много хиляди. След като се случи така, вероятно такава е била Неговата воля.

— Били сте едва двеста! — възкликна Муса. — Аз самият бях там… Мислехме, че сте най-малко един милион души. Не повече от двеста човека?

— Точно така. Знам това най-добре, тъй като тъкмо аз командвах — потвърди Арн. — Вместо да умра в Газа, което бях убеден, че ще се случи, се върнах оттам победител като по чудо. Сега може би разбирате защо не искам да се хваля, нито да се държа грубо с победените.

Беше ясно, както за вярващите, така и за неверниците, че този, който е получил от Бога такава огромна и чудотворна милост, няма защо да се изтъква и да си въобразява, че дължи успеха си на самия себе си. Според учението на Иисус, както и според това на пророка Мохамед подобна дързост е грях, който Всевишният със сигурност няма да пропусне да накаже.

Бяха убедени в необходимостта от скромност след подобна победа. Сега, след като въпросът за откупа на затворниците беше уреден, най-интересната тема, която стоеше пред тях, бе тази за Божията воля и за греховете на хората.

Всичко щеше да бъде различно, ако Саладин бе останал пред Газа и беше завзел града със своята армия. Но защо Бог бе решил да накаже Саладин? Нима заради неговата снизходителност към Газа и Ал Гути Саладин беше пощадил рицаря, а малко след това Бог му изпрати най-голямото поражение, което някога е имал, и то от същия този Ал Гути. Какви можеха да бъдат причините Той да направи това?

И тримата дълго време разсъждаваха върху този деликатен въпрос. Емирът Муса заключи, че Всевишният може би е избрал този по-груб начин, за да напомни на Саладин, обичания негов слуга, че в една свещена война няма никакво място за лични чувства. Нямаше как целият този град да бъде превзет именно поради чувството на признателност, което Саладин изпитваше към Ал Гути. Както Фахр, така и Муса бяха убедени, че Газа щеше да бъде светкавично превзета, ако не беше във владението на последния, към когото Саладин изпитваше благодарност. Поражението при Монжизар беше наказанието за този негов грях.

Арн, разбира се, беше на различно мнение. Той считаше, че победата при Монжизар доказва, че Бог беше опазил тези, които със своята вяра бяха по-близо до него. Християните толкова често биваха пощадявани, че нямаше как това да стане без Божията намеса. Газа беше спасена, защото пред Саладин стоеше много по-важна цел. Войниците пред Ашкелон не бяха достатъчно. Вместо да тръгне направо към Йерусалим, Саладин остави армията си да се пръсне и да се отдаде на плячкосване. В Монжизар мъглата позволи на този, който оглавяваше най-малката група воини, да спечели битката. И сякаш това не беше достатъчно, Арн и братята му имаха нечувания шанс да застанат на мястото, към което идваше мамелюкската армия. Но и това сякаш не стигаше, та тамплиерите удариха там, където враговете им най-трудно биха могли да се защитят и да се прегрупират така, че да преминат в нападение.

Всичко това бе твърде много, за да бъде обяснено с късмета или с бойните умения на войската. То беше доказателство, че вярата в Иисус Христос беше правилната вяра, и че Мохамед, Господ да е с него, беше вдъхновен пророк, но не и изразител на висшата истина. Как по друг начин би могло да се обясни чудото при Монжизар?

Емирът Муса все пак се опита да си го обясни. Когато Бог видял, че носителите на истинската вяра ще бъдат победени от християните, които бяха хора като всички останали, и въпреки това бяха хората, които са най-близо до истинската вяра, Той бе решил да обърне гръб на всички тях и да не помогне нито на едните, нито на другите. След това ходът на събитията е бил определен от човешка грешка, а не от Божията воля.

Притежателите на истинската вяра (правоверните) бяха допуснали множество грешки, които Ал Гути им напомни. Те се бяха надявали да спечелят войната, много преди първата истинска битка да започне. Подобна горделивост винаги биваше наказвана по време на война, както в големите, така и в малките дела. Старите воини сигурно разполагаха с примери за хиляди погрешни решения и хиляди случайности, които в крайна сметка бяха довели до смъртта или до живота. Винаги беше така. И не се ли смятаме за прекалено важни, мислейки си, че Бог се намесва във всички наши малки битки. Очевидно това не е вярно. Ако беше така, Той никога нищо друго нямаше да върши, освен да тича от война на война, от битка на битка. Що се отнася до Монжизар, там ставаше дума за банална смесица от причини. Събитията се бяха развили по този начин: от една страна — поради човешката самонадеяност, а от друга — поради пътищата на съдбата.

Нито Арн, нито Фахр не споделяха това мнение. Фахр смяташе, че е богохулство да се мисли, че Всевишният може да обърне гръб на своите служители по време на свещената война. И според Арн Бог едва ли имаше по-важни дела за вършене, защото въпросната война се водеше заради светия Божи гроб.

В крайна сметка, въпросът за това коя вяра е най-праведна, винаги оставаше. Никой нямаше да отстъпи по този въпрос и Фахр, който беше опитен дипломат, насочи разговора в посоката, която можеше да го преобърне. Нямаше как да знаят дали Бог бе наказал тези, които поведоха свещена война в името Божие или бе пощадил този, който в името Божие защитаваше светия Божи гроб. Беше невъзможно да се каже дали Той бе наказал или възнаградил. И беше невъзможно да се узнае дали думите на Пророка „Мир вам!“ бяха лъжливи или същите думи на Христа „Мир вам!“ — истински.

Зигфрид дьо Турен, който на родния си език изписваше името си Туринген, беше сред ранените при Монжизар. Арн го убеди да се лекува в Газа, но не му каза защо мисли, че лечението в Газа ще е по-добро отколкото в собствения дворец на Зигфрид — замъка Арно в Рамла.

Арн скри от брата си, че лекарите в крепостта Газа бяха сарацини. Някои от тамплиерите мислеха, че е унизително да се обърнеш към лекар от арабски произход. Най-вече новите мислеха така, както и франките лаици отвъд морето. Като цяло най-новите членове бяха привърженици на идеята, че всички сарацини без изключение трябва да бъдат избити. Арн също разсъждаваше по този примитивен начин през първата си година на членство в ордена. Но сега, когато неговите братя бяха служили дълго на територията на Светите земи, той знаеше, че арабските лекари лекуваха два пъти повече ранени отколкото франкските. Най-опитните от братството се шегуваха често, казвайки че ако един ден човек умре, то сигурно преди това си е имал работа с някой дамаскин. По-добре беше изобщо да не се обръщаш към лекар, отколкото да те лекува франк.

Имаше голяма разлика между светските дела и тези, които бяха свързани с вярата. Някои от високопоставените владетели и братя считаха, че сарацините са много по-добри лекари от останалите, но все пак добавяха, че не е редно да се оказва такова внимание на неверниците, защото това би било грях.

Арн често се забавляваше с подобни интерпретации, казвайки, че наистина е странно да се мисли, че можеш да запазиш живота си чрез греха, както и да го погубиш от любов към вярата. Да отидеш в рая поради раните, които си получил в боя, беше нещо голямо, но да попаднеш там поради това, че си отказал някой да се погрижи за тебе, беше съвсем друго.

Арн беше разбрал, че брат Зигфрид е от тези, които поради вярата си, предпочитат за тях да се грижат само некадърни лекари. Но влизайки в Газа на носилка, той не беше в състояние да взема решения. Една стрела беше разкъсала рамото и плешката, а едно копие — лявото му бедро. Ако се бе обърнал към франкски лекар, не след дълго щеше да остане еднокрак.

В началото Зигфрид беше много уплашен и помоли Арн да му осигури подобаваща грижа от хора, които са от неговата вяра. Но двамата лекари — Утман ибн Катаб и Абд ал Малик, успяха да изтръгнат стрелата, която беше проникнала чак до плешката му. След това с помощта на билки бързо смъкнаха треската и грижливо изчистиха раната с ракия, която го опари като огън. По този начин те попречиха на разпространението на инфекция. След десет дена Зигфрид установи, че раните му са зараснали и започна да движи рамото си въпреки забраната на лекарите, които на близък до франкския език му забраняваха всякаква активност и го съветваха да седи неподвижно.

Докато се възстановяваше, Зигфрид започна да се интересува от това какви грижи получават ранените в Газа. Това, което още в началото го учуди, беше, че болните бяха настанени на чисто и сухо място във високите части на крепостта. А леглата им бяха разположени на такова разстояние, че болните да не могат да разговарят помежду си. Беше чисто и всички бяха завити в свои собствени чаршафи и одеяла. Завивките често биваха изпращани в градската пералня. Човек трудно можеше да си представи, че това оказва реално въздействие върху процеса на възстановяване, но винаги беше приятно да се завиеш с чисти чаршафи. Всички прозорци бяха снабдени с дървени кепенци, които спираха дъжда и вятъра. Някой можеше да си помисли, че всички тези усилия бяха напразни, и че както в много други замъци ранените можеха просто да бъдат стоварени в плевниците. Но сарацинските лекари много настояваха въздухът в лечебниците да е чист, а температурата — ниска. Не за пръв път Зигфрид беше ранен и той можеше да прави сравнение.

Освен че беше влажно и горещо, в лечебниците, които бе видял досега, имаше още една съществена разлика — молитвите, придружаващи лечението. След като сарацините почистеха и превържеха раните, основното, което предприемаха, беше да носят нови превръзки, кравешки изпражнения за печките и други необходими материали. Когато раната не можеше да се излекува с ракия, лекарите я изгаряха с нагорещено желязо. В тези случаи Арн се качваше, придружен от няколко сержанта, за да държи нещастника, който трябваше да бъде горен. Всеки ден той посещаваше болните и се молеше заедно с тях, след което минаваше от легло на легло, за да преведе съветите и предписанията на лекарите. За Зигфрид дьо Турен всичко това беше съвсем ново и в началото той гледаше с недоверие на медицината, която се практикуваше в Газа. Но в крайна сметка разумът победи и нямаше как да му се противоречи. Сред ранените, лекувани в Газа, само един беше починал, но той имаше тежка коремна рана. А бе всеизвестно, че подобен род рани се лекуваха много трудно. Нямаше как да се отрече и това, че болните бързо напускаха лечебницата и по-голямата част от ранените, дори двамата, които трябваше да понесат лечението с нагорещено желязо, щяха да се върнат към военната си служба. Зигфрид беше свикнал да вижда как половината от другарите му умират в боя. А от тези, които оцеляваха, много оставаха инвалиди. Щеше да е глупаво да не извика сарацините в замъка Арно, колкото и да беше трудно за него подобно решение. Но ако не го направеше, щеше да извърши грях пред ранените и това би било още по-лошо.

Абд ал Малик беше един от най-старите приятели на Арн отвъд морето. Те се бяха срещнали, още когато последният беше младеж на осемнайсет години, по детски наивен и срамежлив, току-що пристигнал в замъка Тортоз, на северното крайбрежие. Тъкмо Абд ал Малик беше този, който въведе Арн в арабската култура. Той го обучаваше в продължение на двете години, през които бяха заедно, преди Арн да се посвети на управлението.

Естествено Коранът бе най-подходящият учебник за целта на подобно обучение, тъй като е написан на много изискан език, което Абд ал Малик винаги обясняваше с това, че Светата книга борави със светото Божие слово, предадено чрез Неговия пророк. Арн си обясняваше привързаността му към писанието по друг начин. Той смяташе, че Коранът съдържа законите, на които арабите трябва да се подчиняват занапред, и искат или не — те трябваше да го приемат за съвършена книга.

Можеха с часове да спорят върху подобни въпроси, но в крайна сметка малко ги интересуваше това, че принадлежат на две различни вери.

А и Абд ал Малик беше човек, който трудно може да бъде смутен от чуждата вяра. Той беше работил за селджукски турци, за византийски християни, за шиитски халифи от Кайро и багдадски сунити, като го интересуваше единствено това кой плаща по-добре. Когато Арн и той се срещнаха в Йерусалим, малко преди Арн да стане управник на Газа, двамата веднага се разбраха като приятели, но не само заради доброто старо време. Арн не се поколеба да предложи на Малик заплата, достойна за принц, като знаеше колко много животи можеше да спаси той със своите умения. Никой нямаше да сметне тази цена за прекалено висока. Да бъде възстановен един опитен тамплиер и отново да бъде качен върху коня му беше много по-евтино, отколкото да се обучи нов.

По онова време никой религиозен орден на света не беше по-богат от Ордена на тамплиерите. Някои дори казваха, че те имат повече злато в хазната си, отколкото кралят на Франция и кралят на Англия, взети заедно, и това не беше много далеч от истината.

Газа не беше просто първият добре укрепен южен град, с който египтяните се сблъскваха. Той беше също и търговски център, едно от осемте пристанища за тамплиерите, които се намираха по протежението на брега чак до земите на турците. За разлика от Акр например, Газа беше град, който се намираше изключително във владението на тамплиерите. Именно затова по време на войната можеха да се поддържат търговски връзки с Александрия. Всъщност корабите, които осъществяваха връзката между двата града, оставаха скрити от любопитните погледи.

Но Газа поддържаше търговски отношения и с Венеция, Генуа, а понякога и с Пиза. Тамплиерите имаха на разположение стотици кораби, които постоянно плаваха по Средиземно море. Тъй като в града живееха и хора от две бедуински племена, беше много лесно да се направи връзка между Венеция и Тивериада, както и между Пиза и Мека.

Сред стоките, които тамплиерите произвеждаха, за да продават на франките, на германците, на бретонците, португалците и кастилците, най-ценната беше захарта. Цвеклото се отглеждаше, вадеше и обработваше близо до Тивериада, а захарта се превозваше с кервани, теглени от камили, чак до най-близкото пристанище или до Газа, където бързо биваше изпратена по морски път. Това позволяваше лесно да се навакса времето, изгубено от транспортирането й по сухоземен път. В родната страна на кръстоносците захарта беше много търсен продукт за трапезата на многобройни принцове, които заплащаха за нея в сребро.

Значителните парични суми, които минаваха през ръцете на търговците от Газа и техните писари, ненапразно изкушаваха много хора по онова време.

Веднъж от Александрия пристигна кораб с петдесет хиляди златни монети, които трябваше да бъдат заровени в земята в осем големи сандъка. Нямаше нищо по-лесно за някой в положението на Арн Готски от това да запише в книгите си сумата от трийсет хиляди монети, а останалото да запази за себе си. Това си беше цяло състояние, което щеше да му позволи да се завърне в страната си и да купи цялата област, от която идваше. Сред мнозината, които бяха се скрили зад кръста и бяха заминали за Светите земи, малцина бяха тези, които щяха да се поколебаят да постъпят по този начин.

Въпреки това Арн си спомняше само за едно такова предателство, извършено през времето, в което той бе прекарал в служба на тамплиерите. Спомняше си само за един такъв случай: един рицар беше лишен от бялото си наметало, след като у него бе намерена златна монета, която нещастникът твърдеше, че е негов талисман. Но явно се бе излъгал в нея, след като именно тя донесе нещастие на незаконния си притежател.

В качеството си на комендант Арн имаше право да разполага с пет коня, докато един обикновен член на братството можеше да има четири. Но той се беше отказал от този допълнителен кон. От дълго време бе така твърдо решен да спазва обета си за бедност, че при вида на петдесетте хиляди златни монети той никак не се развълнува. И всички негови братя, които досега бе познавал, бяха точно като него.

За него беше успокоение, че можеше да се отърве от затворниците египтяни. Когато придружи емира Муса и Фахр до борда на кораба, който щеше да ги отведе до Александрия, Арн почувства едновременно тежест и облекчение. Муса лично беше дошъл да донесе откупа, даден му от Саладин. Те се разделиха като добри приятели, шегувайки се, че за Фахр и за Муса би било удоволствие следващия път, когато се срещнат, Арн да бъде техен затворник. Арн избухна в смях и отбеляза, че затворничеството му щеше да е или много дълго, или много кратко, тъй като, за съжаление, за него нямаше кой да плати дори и една-единствена златна монета. Само този, който не се интересува и не умее да предвижда бъдещето, може да изпита подобно удоволствие.

Но това, което Този, който чуваше и виждаше всичко, им беше приготвил, те не можеха да си представят дори и в най-безумните си мечти.

Когато Зигфрид дьо Турен се възстанови достатъчно добре от раните си и започна да ходи и язди, не мина много време и той поиска да се подготви за връщането си в армията. Тогава се обърна към Арн, защото реши, че ще бъде по-добре да започне упражненията си с приятел от неговия ранг.

Двамата слязоха в армейските складове в двора на крепостта и подбраха тези съоръжения, които им изглеждаха най-подходящи за упражненията по фехтовка. Оръжията бяха подредени до стената по номера от едно до дванайсет според ръста, на който отговаряха. Зигфрид, който беше доста висок, имаше нужда от шпага номер девет и от щит номер десет. Арн щеше да се задоволи с ръст номер седем и за двете.

Оръжията за упражнение бяха същите, каквито се използваха и в истинските битки, но връхта им беше захабена. Щитовете бяха със същата форма и размер, но не бяха изрисувани, а покрити с мека кожа, която да притъпява ударите.

Веднага щом стъпиха върху пясъчния терен за упражнения, Зигфрид дьо Турен се втурна напред бясно, без да пести сили, сякаш искаше да употреби наведнъж и без остатък цялата си енергия. Арн усмихнато посрещна ударите му и без затруднение ги отклони. След това свали гарда, поклати глава и каза, че това не е правилното положение, в което трябва да се държат ръцете и седалището. Подобна прекомерна храброст обикновено водеше до по-големи проблеми. Той започна да удря леко по щита на Зигфрид, като се целеше ту високо, ту ниско и наблюдаваше своя приятел, който все повече се уморяваше да вдига и да сваля щита си с ранената си ръка.

После промениха упражнението. Приближаваха се и се отдалечаваха един от друг, така че Зигфрид да може да се движи напред и назад и да използва ранения си крак.

Арн скоро сложи край на тази игра и каза, че добре вижда кое е това, което не е наред, и че ще е по-добре да не насилват нещата. Зигфрид изглеждаше така, сякаш лесно щеше да възвърне уменията си отпреди Монжизар. Той отказа да преустановят упражненията, тъй като смяташе, че един тамплиер трябва да може да се сприятели с болката, която има укрепващо влияние върху човека. Арн считаше, че това наистина е така, но се отнася за тези, които са напълно здрави, а не за тези, които наскоро са били ранени. Ако Зигфрид продължаваше да упорства, той щеше да го принуди да остане в леглото си, тъй като макар и равни по ранг, Зигфрид се намираше в Газа и Арн имаше право да му забрани тренировките, дори ако той искаше да се упражнява с някой друг. Те оставиха оръжията, не без неодобрението на Зигфрид и се отправиха към църквата, за да пеят по време на службата.

Това стана в един четвъртък и след службата Арн трябваше да произнесе публично молитва заедно с лекаря Утман ибн Катаб пред стената на крепостта. По време на това събиране трябваше да се изгладят разногласията и да се накажат виновниците, които предизвикват сблъсъци.

Той предложи на Зигфрид да го придружи и да му помогне, защото сигурно би било интересно за един комендант на северна крепост да узнае какви проблеми имаше за разрешаване тук на юг и доколко те се различаваха от тези, с които той се сблъскваше в своята област. Арн постави на Зигфрид условието да се облече подобаващо с бяла мантия и меч. Рицарят прие от любопитство и без никакви предразсъдъци. Опита се да не бъде твърде краен в преценката си за нещо, което на пръв поглед му се струваше странно и отблъскващо и да се включи в играта, в която той и сарацините са равнопоставени. Не пропусна да забележи, че странните обичаи в Газа понякога превъзхождаха тези, които той познаваше. Тяхната медицина например беше безспорно по-добра.

Въпреки всичко той прие да участва в нещо, което му изглеждаше като безвкусен фарс, като подигравка с вярата. Божието слово и Корана бяха донесени и поставени върху една маса пред трибуната, зад която той бе застанал заедно с Арн и арабина Утман ибн Катаб. На площада вън се беше струпала многобройна тълпа, ограничена от въжета и пазена от сержанти в черни дрехи, въоръжени с копия и мечове. Началото на фарса бе поставено, когато Арн започна бавно да рецитира „Отче наш“, който малцина всъщност познаваха. След това Утман ибн Катаб каза една молитва на езика на неверниците, които я изслушаха с чело, долепено до земята. След като церемонията приключи, Арн каза, че първият тъжител може да бъде повикан. Един палестински селянин от колибите, които бяха под управлението на Газа, пристъпи напред, придружен от две жени. Едната от тях беше с ръце, вързани зад гърба. Той блъсна вързаната жена на земята и накара другата, която беше забулена, да застане зад гърба му. След това се наведе към тримата съдии и вдигайки дясната си ръка, започна да рецитира някаква дълга молитва, която би трябвало да бъде чест, оказана към Арн. За Зигфрид тя беше напълно неразбираема.

След това селянинът започна да разказва своя случай, а Арн тихо превеждаше, така че Зигфрид да успее да разбере за какво става дума.

Вързаната жена беше съпругата на селянина. Той се беше отказал от правото, което му даваше вярата, да я осъди на смърт поради изневяра. Този процес бе вдъхновен от желанието му да следва закона на Газа, който той, както и всички останали жители на селото се бяха заклели да спазват в замяна на защитата, която им осигуряваха кръстоносците. Неговата съпруга беше извършила голям грях, за който свидетелстваше тази честна жена, която беше тяхна съседка.

Арн прекъсна дългата реч на селянина и помоли жената да пристъпи напред, което тя свенливо стори, докато тишината властваше над всички присъстващи. Арн я попита дали е вярно това, което съседката й казваше. Тя потвърди. Той я помоли да сложи ръката си върху Корана и да се закълне пред Бога, че е готова да се пържи в ада ако лъжесвидетелства, както и да повтори обвинението си. Тя се подчини, но ръката й трепереше, когато я протегна към Светата книга и така предпазливо я положи над Корана, сякаш се страхуваше, че книгата ще я изгори. Въпреки това тя повтори дума по дума това, което бе казала преди. Тогава Арн я помоли да се оттегли и се наведе към Утман ибн Катаб, който започна бързо и тихо да говори нещо, от което Зигфрид не чу и не разбра нищо. Само видя как другите двама съдии постигнаха съгласие по въпроса.

Арн стана и прочете откъс от мюсюлманската света книга, който Зигфрид не можа да разбере, тъй като никой не му го преведе на франкски. Той помисли, че подобен съд е смайващ, защото според Корана бяха необходими четирима свидетели, за да се докаже едно прелюбодеяние. А ако то не можеше да бъде доказано, никой, нито мъж, нито жена, нямаше правото да го споменава. Този човек беше довел един-единствен свидетел, чрез който нищо не можеше да докаже.

След всичко това Арн извади меча си и бързо тръгна към жената. Разнесоха се възгласи на страх. Това, което той направи бе съвсем различно от това, което мнозина мислеха, че ще се случи. Той отряза въжетата и каза на жената, че е свободна.

После направи и нещо, което още повече изненада Зигфрид. Обясни първо на арабски, а после и на франкски език, че показанията, дадени от жената, нямаха никаква стойност, тъй като прелюбодеянието не можеше да се докаже. А свидетелката щеше да отговаря за това пред съда. Тя трябваше или цяла година да служи на жената, срещу която беше лъжесвидетелствала, без да получи никакви пари, или да напусне селото. Ако не се подчинеше, щеше да бъде наказана по закона за тези, които даваха лъжлива клетва, тоест — щеше да бъде екзекутирана. Колкото до този, който бе предизвикал процеса, той щеше да получи осемдесет удара с камшик, както бе предвидено в Корана.

След като съдиите се произнесоха, тълпата остана смълчана. Двама сержанти хванаха мъжа, който бе осъден на бой с камшик, и го отведоха настрана, за да го предадат на сарацинските палачи. Двете жени — свидетелката и несправедливо обвинената, се оттеглиха уплашени в тълпата. Когато и тримата изчезнаха, се надигна глъчка, която доказваше, че има такива, които са съгласни с присъдата, и такива, които не са. Зигфрид обходи с поглед тълпата и взорът му се спря на група възрастни мъже с бели чалми и дълги бради, в които той разпозна свещеници от чуждата вяра. По начина, по който поклащаха кротко глави, той успя да разбере, че тази странна присъда им се бе сторила справедлива и смислена.

Следващият случай се основаваше върху разправията за един кон. Страните се явяваха повторно, тъй като предния път съдиите бяха отложили своето решение, като бяха поискали да видят въпросното животно. То беше отведено пред съдиите от двама мъже, всеки от които изглеждаше щастлив, че държи юздите му. Случаят изглеждаше обикновен, тъй като и двамата претендираха, че са законни собственици на животното. Всеки от тях обвиняваше другия в кражба. Арн помоли и двамата да се закълнат пред Корана, че казват истината. Така и направиха, и докато единият се кълнеше, другият държеше коня, което се стори много комично на публиката. Но никой от двамата не се поколеба за секунда и нищо от начина, по който се заклеха, не даваше повод да се сметне, че лъжат, или че казват истината.

Арн отново се посъветва тихо със сарацинския си помощник и се наведе към един от войниците си, за да му даде нареждане, което Зигфрид чу съвсем добре. Беше му наредил да доведе палачите и да докара една двуколка. След това Арн се изправи и започна да говори на неразбираемия за Зигфрид език, като повтори казаното и на франкски, за да го разберат Зигфрид и още няколко души. Той обясни, че е тъжно да виждаш как някой прави лъжливи изказвания. Един от мъжете лъжеше и щеше да отиде в ада заради тази нещастна кранта.

— В подобни случаи се полага една-единствена присъда — каза той със заплашителен тон и театрално размаха меча си, — но те и двамата казаха, че са собственици, и двамата имаха еднакво уплашен вид, така че е невъзможно да се разбере кой от тях е излъгал.

Арн ги погледна за миг, държейки меча си във въздуха. После се обърна ловко и отсече главата на коня, отстъпвайки малко назад, за да не получи ритник или да не го изцапа кръвта, която течеше от агонизиращото животно. След това спокойно избърса меча си в един парцал, който носеше под своята туника, прибра го в ножницата и вдигна ръка, за да сложи край на шума от тълпата. Той обясни, че конят ще бъде разделен на две равни части. Това, разбира се, означаваше, че измамникът щеше да получи едната половина от коня съвсем незаслужено, но той щеше да бъде съден по-тежко от Бог. Другият също ще бъде наказан несправедливо, получавайки само половината от животното, но той щеше да бъде възнаграден от Бог.

Палачите се приближиха с количката и натовариха в нея тялото и главата на коня. Те посипаха пясък върху кръвта и побързаха да се отдалечат, кланяйки се пред Арн.

След това се заредиха спорове най-вече по парични въпроси, които за Зигфрид не представляваха никакъв интерес. Арн и сарацинският му помощник ги разрешаваха най-често с помощта на някакъв компромис, с изключение на един случай, в който хванаха единия от мъжете в очевидна лъжа и престъпление. Той получи за наказание бой с пръчка, който си заслужаваше.

Последният случай за този ден беше някак си необикновен и това можеше да се види по поведението и шепота на публиката. Ръка за ръка към съдиите пристъпиха двама млади бедуини — млада жена, която не носеше було, и един мъж, също млад и красиво облечен. Те искаха да помолят за две неща — първо, да получат закрила В Газа, защото се криеха от отмъщението на родителите си, а второ — да бъдат венчани пред Бога от един от градските мюсюлмански кадии.

Арн отвърна, че първата им молба веднага може да бъде изпълнена — подслон им беше даден. По втория въпрос той дълго разговаря с Утман ибн Катаб. Те изглеждаха много напрегнати и поклащаха глави с набръчкани чела. Очевидно случаят не беше лесен за разрешаване.

Накрая Арн стана и вдигна лявата си ръка, за да накара тълпата да замълчи. Изглежда всички очакваха решението с голямо нетърпение.

— Ти, Айша, която носиш името на жената на Пророка, Бог да е с него, си бану куайс, а ти, Али, който носиш името на един светец, за когото някои казват, че е бил халиф, си бану аназа. Тъй като и двамата сте членове на едно от племената в Газа, вие сте подвластни на тамплиерите и в частност на мен. Но проблемът не е толкова прост, защото родителите ви са врагове и вашата венчавка ще предизвика война. Ето защо не мога да ви дам това, което искате, но ви обещавам, че това не е последното разглеждане на вашия случай. Останете с мир и живейте спокойно в Газа!

Когато Зигфрид чу превода на франкски, който Арн и този път извърши, той бе изненадан от факта, че един Божи служител можеше да слезе толкова ниско, занимавайки се с въпроси като този: дали тези диваци трябваше или не трябваше да се оженят. Въпреки това той забеляза, че Арн прояви изключително благородство, както и това, че всички сарацини — вярващи или не, приеха напълно неговите решения.

В часовете, които последваха, той нямаше време да обсъди с Арн всичко това, което го впечатли много. Първо, трябваше да чуят вечерната молитва, а след това да вечерят в столовата заедно с другите рицари, и то в пълно мълчание.

Между вечерята и молитвата, последвани от обичайния момент, посветен на инструкциите за следващия ден, те постояха заедно около купа с вино.

Зигфрид не знаеше какво да каже и започна с това колко справедливи са му се сторили присъдите, обяснявайки, че той предпочита да съди робите по християнските закони. Беше много изненадан, когато разбра, че Утман ибн Катаб е истински съдия с дълъг опит. Той имаше богат опит, особено що се отнася до съденето според шариата, който съдържаше законите на неверниците.

Арн се преструваше, че сам взима решенията и това не беше нищо повече от театър, но необходим театър, срещу който Утман нямаше нищо против. Газа принадлежеше на тамплиерите и всеки неин жител трябваше да знае у кого е властта.

Зигфрид сметна това за изключително справедливо, но все пак поиска да обсъдят някои от присъдите, които бяха произнесени, и най-вече тази за неверницата.

По този въпрос Арн отговори, като видимо се забавляваше. Той каза, че е напълно възможно свидетелката да е истинската виновница, извършила прелюбодеяние заедно с мъжа на подсъдимата, и че не е изключено именно поради тази причина мъжът да е обвинил жена си. Все пак нямаше как да са сигурни. Нямаше как да се пристъпи към методи като нагорещеното желязо или водата, за да се разбере кой казва истината, защото тези неверници смятаха франкските обичаи за варварски. А присъди, в които те не вярваха, нямаха никаква стойност. При все това Коранът не даваше право на този палестински селянин да убие жена си, дори и тя да го бе измамила. А Арн и Зигфрид имаха това право в собствените си страни.

— Но четирима свидетели! — възрази скептично Зигфрид. — Кой въобще би изпаднал в срамната ситуация да извърши прелюбодеяние пред очите на четирима свидетели?

— Със сигурност никой — съгласи се Арн. — И без съмнение налагането на това правило е било по идея на Пророка, който мъдро е отсъдил, че така ще се сложи край на обичайните слухове за изневери, които водят до толкова много проблеми.

С това той завърши дискусията, изразявайки надежда, че подобен случай няма да има скоро пред съда в Газа.

Като чу това, Зигфрид избухна в такъв смях, че се наложи се хване за гърдите, които още го боляха от раните. Той също реши, че едва ли скоро ще има подобен процес и се съгласи, че вероятно навремето и Пророкът е поставял чрез това правило край на подобни спорове в неговия град.

— Но защо трябваше да се обезглавява конят? — трескаво попита Зигфрид, след като преминаха болките, причинени от неговата веселост.

— Важното беше да има кръв и смърт — обясни сериозно Арн. — Един съд не може да си позволи да създава комедии, дори когато случаите сами по себе си са комични. Ако един от двамата не бе издържал и бе признал вината си, миг по-късно главата му щеше да се търкаля в пясъка. И всеки щеше да се съгласи с такава присъда. От момента, в който тамплиерите поеха отговорността за тези хора, които станаха техни подчинени, те се съгласиха да се грижат за тях възможно най-добре. Подчинените им трябва да се страхуват от съда, но и да го уважават, тъй като само чрез страх нищо не се постига.

Зигфрид се съгласи с това, но се зачуди защо един господар третира подчинените си така, сякаш са християни. Стори му се оскверняващо и това, че се отсъжда според писанията на неверниците, които са създадени от дявола.

Арн въздъхна и отвърна, че ако това е така, то дяволът много прилича на самия Христос. Но основното се състоеше в това, че тези, които се кълняха пред съда, трябваше да приемат сериозно показанията си. Каква би била например стойността на едно признание, което Зигфрид прави с ръка върху Корана?

Зигфрид потвърди, че при подобно признание едва ли щеше да се старае много. След един миг на колебание и размисъл той добави, че подобна юридическа комедия със сигурност нямаше как да се случи в неговия замък или в други, известни нему замъци. От друга страна, си даде сметка, че ситуацията е много по-сложна, защото в Газа живеят много неверници, и каза това, за да не изглежда твърде строг в очите на събеседниците си. Той например знаеше твърде малко за бедуините.

Тогава Арн го попита дали не иска да се срещне с някои от тях, тъй като на следващия ден той щеше да направи тъкмо това. Щеше да посети двамата млади бегълци, които се бяха обрекли на съвместен живот.

Зигфрид реши, че е унизително за един благородник да се меси в такива тривиални неща като това как се чифтосват неверниците. Но Арн го успокои, че не е това, което изглежда, в което можеше да се увери и сам, ако го придружи на следващия ден.

Любопитен, Зигфрид прие поканата.

Когато на слепващия ден поеха към един от лагерите на бедуините, Зигфрид се обезпокои от това, че никой не ги придружава. Не бяха ли те рицари и високопоставени лица? А сарацините може би биха се радвали да покажат главите им на върха на копията си.

Арн отстъпи, защото не беше съвсем без основание да се смята, че е възможно един ден главите на двама им да бъдат разнасяни по този начин, защото сарацините обичаха да виждат отрязаните глави на тамплиерите върху копията си. Може би това имаше нещо общо с брадите им, защото франките, които принадлежаха към светския живот, бяха с гладки лица и главите им изглеждаха по-малко смешни на върха на копията.

Зигфрид никак не оцени този лековат начин на приемане на нещата. Брадите на тамплиерите нямаха нищо общо с това. Причината бе, че те просто бяха врагът, от който сарацините най-много се страхуваха.

Арн бързо сложи край на тази дискусия, но продължи да настоява, че нямат нужда от ескорт.

Само за час бавна езда те стигнаха до северната част на Газа, където племето бану аназа бе разпънало черните си шатри. Веднага щом бедуините ги забелязаха, изпратиха срещу тях двайсетина мъже на коне, които размахваха мечове и държаха копия.

За момент Зигфрид пребледня, но после направи това, което и Арн — извади меча от ножницата.

— Можеш ли да яздиш три пъти по-бързо поне за кратко? — попита Арн, чийто весел вид Зигфрид сметна за напълно неуместен при мисълта за сарацините, които се бяха втурнали срещу тях. Но той кимна мълчаливо.

— Последвай ме тогава, братко! Но за нищо на света не убивай някого от тях — продължи Арн, пришпорвайки коня си, който пое в троен галоп към лагера на бедуините.

След миг на колебание Зигфрид го последва, също размахвайки меча над главата си. Когато доближиха бедуинските воини, последните се разположиха в кръг около двамата тамплиери и се втурнаха напред така, сякаш всички те заедно нападаха лагера. Насочиха се към най-голямата шатра, където ги очакваше старец, облечен в черни дрехи, с дълга сива брада. Арн спря на място, слезе на земята, като застана точно до човека и поздрави заобикалящите го със своя меч, като прошушна на Зигфрид и той да направи това. Бедуинските конници, които ги бяха обградили, ги поздравиха на свой ред с оръжията си.

Арн прибра меча си, Зигфрид също и бедуините се насочиха към лагера. Арн сърдечно поздрави стареца и му представи своя придружител. Те бяха поканени да влязат вътре, където веднага им донесоха прясна вода и ги настаниха върху дюшеци, покрити с възглавници в ярки цветове. Зигфрид не разбра и думичка от разговора, който проведоха Арн и старецът, който сигурно беше бедуински вожд. При все това му се стори, че двамата разговарят с голямо уважение един към друг, повтаряйки неспирно думите, изречени от другия, така сякаш за всяко казано нещо трябваше да се засвидетелства учтивост, и едва тогава можеше да се премине към следващия въпрос. Но възрастният човек скоро показа недоволство и Арн трябваше да каже няколко думи, за да го успокои. Няколко секунди по-късно бедуинът взе да мърмори нещо и да въздиша, дърпайки брадата си замислено.

Арн внезапно стана и започна да се сбогува, въпреки приятелските, но настоятелни молби на домакина да остане. Зигфрид също се изправи, за да подкрепи Арн въпреки недоволството на бедуина, който вероятно искаше първо да се нахранят, а после да си тръгнат. Тамплиерите се сбогуваха, като стиснаха двете ръце на стареца и се наведоха към него, което не се хареса много на Зигфрид. Но той знаеше, че в непознати земи е по-добре да прави като своя брат по оръжие.

При заминаването им се повтори същият ритуал, с който бяха посрещнати: бедуините ги придружиха, движейки се на известно разстояние от тях и размахвайки оръжията си, но този път бързо смениха посоката си и се насочиха обратно към лагера.

Арн и Зигфрид поеха напред в лек тръс и първият започна да обяснява на Зигфрид смисъла на това, което се беше случило.

Преди всичко не е добре да посетиш бедуински лагер без да предупредиш и следван от ескадрон, защото това е знак за страхливост и враждебност. А този, който приближи лагера без ескорт, доказва, че е смел и с почтени намерения. Ето защо го посрещат по този войнствен, но и приятелски начин.

В очите на християнските чиновници и на тамплиерите тези бедуини бяха подчинени на Газа. Но в бедуинската традиция беше немислимо някой, който й принадлежи, да бъде роб на когото и да било. Освен това те не можеха да бъдат залавяни както хората от останалите племена, тъй като се самоубиваха, веднага щом ги затворят. Беше наивно на тях да се гледа като на роби, защото в мига, в който те заподозрат подобно отношение, щяха да вдигнат лагерите си и да отпътуват към пустинята. За сарацините бедуините бяха самото олицетворение на вечната свобода и независимост.

Ставаше дума за споразумение, засягащо защитата на бедуините и търговските интереси на Газа. Докато тешите на бедуините бяха на територията на Газа, те щяха да са напълно защитени от сарацините. Арн не би се поколебал да мобилизира конницата си, ако някой заплашеше сигурността на неговите бедуини. В замяна на това последните осигуряваха транспорт на захарта, както и на материали за строежите, разменяни между Тивериада и Газа, както и на подправките, ароматните вещества и скъпоценните камъни.

Племето, което идваха да посетят, беше това на влюбения млад мъж Али, който беше отвлякъл жена. Когато волята на младите бедуини не съвпадаше с тази на родителите им се случваха подобни неща. Но тези, които бягаха, защото ставаше дума по-скоро за бягство, отколкото за отвличане в истинския смисъл на думата, трябваше да приемат, че ще бъдат преследвани от чуждото племе. Ако отидеха да живеят у мъжа, щяха да бъдат атакувани от племето на жената и обратно. За бедуините това бе въпрос на чест.

За нещастие в този случай двете племена враждуваха помежду си открай време и никой не знаеше причината за това. Единствено на територията на Газа този конфликт не съществуваше.

Арн предложи на стария вожд да позволи на бегълците да се оженят според обичаите, след което техният съюз да се превърне в символ на мира между всички бедуини в Газа. Старецът, който беше чичо на Али, му бе отговорил, че това едва ли е възможно, понеже омразата между двете племена е много стара. Но той нямаше да се противопостави на това решение, ако другият лагер се съгласеше, в което той силно се съмняваше. Единствената надежда се състоеше в това, че и двете племена бяха спечелили много от споразумението си с Газа и бяха забогатели, откакто живееха там.

След разговора със стареца Зигфрид дълго време остана мълчалив и замислен. Предимството, което този договор имаше за тамплиерите, бе ясно — транспортът на стоки през пустинята щеше да е невъзможен без бедуинските кервани.

Колкото до хората от племената — печалбата им беше очевидна за всеки, който беше видял количеството мамелюкски оръжия и изкусно украсените седла, които се намираха в лагера, от който двамата мъже се връщаха. Без съмнение рядко се случваше да има толкова голяма плячка както след битката при Монжизар.

Арн знаеше, че наистина е така. И вероятно бедуините желаеха победата на тамплиерите над мамелюците точно поради тази причина. Победените тамплиери не биха стрували нищо и нямаше да им донесат никакви богатства.

Зигфрид се учуди, че неговият побратим, който беше по-млад от него и живееше не толкова отдавна в Светите земи, бе успял да усвои всички тези странни неща, като например животинския език на сарацините и техните варварски навици.

Арн му отвърна, че от най-ранното си детство винаги го бе очаровала възможността да придобие нови познания. В манастира по време на своята младост той бе потърсил познанието във философията и книгите, но в Светата земя нямаше нищо от тези неща. А тук се бе посветил по-скоро на придобиването на практически умения, които биха му били полезни в търговията и войната, което беше почти едно и също. А що се отнася до варварите, пошегува се той, те не бяха чак толкова неуки. Благодарение на тях Арн щеше да бъде също толкова страховит воин, колкото и преди Монжизар.

Зигфрид понечи да възрази, но забрави какво точно искаше да каже. Имаше пред себе си твърде много материал за размисъл, който искаше да проумее, преди да се впусне в нови разисквания с по-младия си и по-знаещ от него побратим.

На следващия ден Арн отиде сам при племето бану куайс в южната част на Газа. То бе разположило лагера си там, където планината се спускаше към един огромен морски бряг, близо до пътя за Ал Ариш. Той отсъства през целия ден, но се върна навреме за вечерната молитва, и то с добри новини, които съобщи на масата с виното. Бедуинските племена в Газа щяха да сключат примирие.

Щом пролетта наближи, лечебницата в крепостта на Газа малко по малко се изпразни, докато в нея останаха само двама рицари. Единият от тях щеше да остане куц до края на дните си и Арн го назначи за ковач.

Седмица или две по-рано Зигфрид се беше върнал в своя замък в Кастел Арно. Той бе напълно възстановен, ако се съдеше по последните му упражнения по езда и бой с оръжие.

Плаванията се преустановяваха през зимата, тъй като тогава морето вземаше много жертви, а много кораби биваха отнасяни от бурите. За сметка на това пролетта беше по-активен сезон.

Арн разпределяше времето си между търговските дела, арабските лекари и заедно с тях изучаване на Корана, упражненията по езда и грижата за конете. След заминаването на Зигфрид той прекарваше повече време с Шамсиин. Останалите членове на братството смятаха, че той малко прекалява, защото говореше на коня си на арабски, така сякаш се обръщаше към човешко същество.

Всеки тамплиер беше в състояние да разбере любовта, която можеше да изпитва човек към добрия кон, но начинът, по който Шамсиин избягваше вражеските стрели, беше мистерия за всички. Именно върху този кон Арн се приближаваше най-много до врага, когато повеждаше турците срещу въоръжените сарацински конници. Той пазеше Ардан — един съвършен франкски жребец, към който очевидно не хранеше същата любов, за атаките, в които беше добре защитен зад своята броня.

През пролетта в Газа пристигаха много кораби, които често докарваха нови конници или сержанти. Те винаги изглеждаха еднакво жалки, слизайки на брега с бледи лица и омекнали колене след многото седмици, прекарани в морето. Тези войници идваха основно от околностите на Марсилия и на Монпелие. Арн и неговият учител заедно посрещаха новопристигналите конници. Последните не бяха преминали през изпитателен период, тъй като всеки един можеше да бъде приет за рицар на обучение в кралството на франките. Това изискваше известна доза търпение, защото понякога новите имаха много високо мнение за себе си, за своята смелост, за способностите си и най-вече за това докъде можеха да ги отведат техните качества — реални или въображаеми. Притежаваха самочувствие, което рядко съответстваше на действителността.

По-лесни бяха отношенията с по-възрастните сержанти, които бяха по-малко претенциозни. Повечето от тях имаха богат военен опит, но не притежаваха потеклото, което се изисква, за да бъдеш рицар.

Първата група сержанти, пристигащи тази пролет, бяха пътували тежко — морето през последната седмица им бе поднесло ужасни изненади. По време на церемонията по посрещането в двореца единствено двама едри здравеняци изглеждаха така, сякаш лошото плаване не им се беше отразило. Единият беше с огненочервени коси, а другият — рус и с брада, за която мечтае всеки тамплиер, тъй като сарацините се страхуваха много повече от рицарите с руса брада.

Тези двама мъже, които стояха плътно един до друг, се открояваха с веселостта си сред своите другари, които бяха с позеленели и напрегнати лица. Затова и Арн веднага ги забеляза. Разглеждайки добре списъка с имената, даден му от капитана на кораба, той откри едно име, което би подхождало на един от тези двама мъже — име, което събуждаше у него спомени за времето, прекарано в манастира.

— Сержанти, кой от вас е Танги Бретон? — попита той на висок глас, при което рижият мъж веднага се изправи.

— А как е твоето име? — попита Арн неговия придружител, който очевидно беше от различен произход.

— Сега съм Арал от Остин — отвърна дългокосият рус мъж на твърде лош франкски.

— Къде се намира Остин? — попита заинтригувано Арн.

— Не намира никъде, мое истинско име друго. Не може говори франкски добре — отговори русият със своя акцент.

— Но как всъщност се казваш? — попита Арн развеселен.

— Мое име Харалд Ристенсон — каза русият, при което тамплиерът онемя.

Арн не знаеше с какви норвежки думи да изрази радостта си, че за пръв път откакто е в Светите земи среща свой съотечественик. Но никаква дума не излезе от устата му, тъй като когато не мислеше на франкски, той мислеше на латински или на арабски.

Вместо това той подхвана обичайната си суха реч, с която приветства новите братя, и им представи сержанта, който щеше да се грижи за подслона и обучението им. Но преди да се оттегли, той прошепна нещо на интенданта, като му каза, след като церемонията приключи, да повика този Харалд от Остин в приемната стая.

След церемонията норвежецът, вече с обръснат врат и малко по-смирен, дойде при Арн. Беше видно колко му е неприятно, че са го лишили от гъстата му грива, но като истински скандинавец той бе понесъл отлично малката разходка по море. Арн го покани да седне. Другият прие поканата, но не веднага, така както години наред бяха правили другите кандидати за тамплиери.

— Кажи ми, скъпи… — започна Арн, който трудно подреждаше думите си, макар че се беше подготвил за разговора. — Кой си ти? Кой е баща ти? И кое е твоето семейство в Норвегия?

Другият се втренчи в него и известно време остана неподвижен, неразбиращ, след което лицето му се озари, сякаш от някакво прозрение. Тогава той поде дългата и тъжна история на своя род. Отначало Арн трудно следеше и осмисляше разказа му, но не след дълго започна да си припомня своя роден език и да разбира всичко, за което говореше другият.

Младият Харалд беше син на Ристен Моила, който от своя страна беше син на Ристен Харалдсон. Бе минала една година откакто Биркебенерите, което беше другото име на членовете от неговата фамилия, бяха загубили важна битка в Ре и Рамнес, недалеч от Тонсберг. Крал Ристен, баща на Харалд, бе убит и така семейството му бе обречено на крах. След това мнозина от тях се бяха укрили в Западна Готаланд при свои приятели. Но бидейки син на Ристен, Харалд бързо си бе дал сметка, че единственият начин да избегне отмъщението на враговете си, беше да замине някъде възможно най-бързо. Ако трябваше да се крие от смъртта, защо да не отиде на някое друго място, където да посвети живота си на кауза, по-благородна от тази да бъде син на баща си?

— Знаеш ли кой сега е крал на Западна Готаланд? — попита Арн, със сърце, изпълнено с тревога, която усилено се опитваше да скрие.

— От дълго време крал е Кнут Ериксон, който е близък на Биркебенерите, също както и Биргер Бруса, неговият ярл от рода на Фолкунгите. Тези двама мъже с големи сърца са нашите най-близки роднини в Западна Готаланд. Но кажи ми, рицарю, кой си ти и защо толкова много се интересуваш от мен?

— Казвам се Арн Магнусон и също принадлежа към фамилията на Фолкунгите. Биргер Бруса е брат на моя баща, а Кнут Ериксон е скъп приятел от моето детство — отвърна Арн, внезапно изпълнен от носталгично чувство, което не можа да прикрие. — Господ те е тласнал към суровия живот на нашето братство, но той те е довел и при твой близък човек.

— Говориш по-скоро като датчанин, отколкото като някой от Западна Готаланд — подозрително отбеляза Харалд.

— Наистина прекарах доста време при датчаните, в манастира Vitae Schola, забравил съм как се казва на разговорен език. Но можеш да бъдеш сигурен, че всичко, което ти казах, е истина. Както виждаш, аз съм тамплиер, а един тамплиер никога не лъже. Но защо си облечен в черно, а не в бяло облекло?

— Нима баща ми трябва да е рицар? Не разбирам защо. Казах, че баща ми е крал, но това не предизвика много голям ефект.

— Много си пострадал от всичко, което ти се е случило, братко. Но нека направим от злото добро. Аз имам нужда от сержант, а ти — от приятел в тази страна, така далечна от Норвегия. Ще научиш повече в черно облекло отколкото в бяло и в него ще живееш по-дълго. Просто трябва да запомниш едно: на север Фолкунгите и Биркебенерите са родственици, но тук, в Светите земи, ти си сержант, а аз — управникът на този град. Аз съм като ярл, а ти — като член на охраната му. Въпреки че аз и ти говорим един и същи език, не си въобразявай нищо повече, но и не забравяй това.

— Такава е съдбата на тези, които са били принудени да напуснат родината си — отвърна тъжно Харалд. — Но би могло да бъде и по-лошо. Ако трябваше да избирам на кого да служа — на някой франк или на член на Фолкунгите, нямаше дълго да се колебая.

— Добре казано, братко — рече Арн, ставайки на крака, за да сложи край на срещата им.

Лятото наближаваше, а заедно с него и подновяването на войната. Точно затова в Газа толкова много се стараеха да обучат новите сержанти и рицари. Те трябваше да свикнат с тактиката и сигналите на кавалерията, но също и със строгата дисциплина. Рицарят, който пропуснеше някой от уроците, биваше лишаван от бялата си дреха след унизителна церемония. Подобна постъпка биваше предприемана, за да бъде спасен животът на някой християнин. И ако беше така, това трябваше да се докаже.

По-голямата част от новите рицари бяха станали такива единствено поради факта, че се бяха родили. Те трябваше да понесат много изпитания. Но не това беше най-мъчителното за тях. Те бяха толкова малко подготвени, че щяха да умрат бързо, ако не можеха да осъзнаят колко погрешна е представата им за техните изключителни умения да си служат с шпага, брадва, копие или щит. Трябваше да се сблъскат със слабостта си, за да могат да се научат как да бъдат силни. Учителите им толкова много се стараеха това да се случи, че новите рицари се връщаха вечер в леглата си превити на две и покрити със синини.

Харалд Ристенсон беше колкото пламенен, толкова и посредствен боец. Той си избра много тежък меч, с който се втурваше срещу Арн толкова бясно, сякаш беше берсерк^[1]. Арн го събаряше с един замах на меча, крака или щита си, удряше го по ръката или бедрото със своето обезопасено оръжие, което никога не пробиваше дрехата му, но всеки път оставяше следи по цялото му тяло.

Въпреки това Харалд, на когото не му липсваше нито смелост, нито дързост, не можеше да се владее. Той се биеше като викинг, което го обричаше на трудно оцеляване в Светата земя. Беше инатлив като магаре. Колкото повече удари му нанасяше Арн — с върха или с плоската част на меча си, толкова повече той се ожесточаваше.

Всички, които в началото действаха по този начин, бързо разбираха, че грешат някъде и се запитваха каква е грешката им. Но не и младият Харалд.

Арн продължи в същия дух една седмица, надявайки се, че Харалд най-накрая ще разбере, че нещо не е наред. Но щом видя, че усилията му са напразни, той се видя принуден да поговори със своя ученик.

— Не разбираш ли? — каза му той веднъж, когато се разхождаха върху един от вълноломите на Газа преди вечеря. — Обричаш се на смърт, ако не забравиш всичко, което си научил досега, и не започнеш отначало?

— Мисля, че уменията ми в боя с меч са безспорни — промърмори Харалд.

— Така ли било? — каза Арн с искрено учудване. — Тогава как си обясняваш факта, че целият си син — от краката, та чак до шията? Как така се случва, че нито веднъж не си ме улучил с оръжието си?

— Случва се така, защото съм изправен срещу мъж, който е бог на боя с меч. Щеше да е различно, ако се биех с някой друг. Убил съм достатъчно врагове през живота си, за да знам това.

— Ако разсъждаваш така, рискуваш самият ти да бъдеш убит, преди да се усетиш — отговори Арн. — Много си бавен. Сарацинските мечове са по-леки от нашите, точно толкова остри, но по-гъвкави. Освен това, лъжеш се относно моите умения. Тук, в Газа, има пет рицари, които са добри в боя с меч колкото мен, и трима, които ме превъзхождат.

— Невъзможно е! — каза Харалд разпалено.

— Чудесно! — рече Арн. — Добре тогава. Утре ще се биеш срещу Ги дьо Каркасон, вдругиден — срещу Серж дьо Ливурн, а после с Ерне дьо Навар, които са най-добрите в Газа. Ако след това все още си в състояние да движиш краката и ръцете си, можеш да дойдеш при мен, защото това ще означава, че лекарството е подействало.

Така и стана. След три дни Харалд наистина не можеше да движи ръцете си, без да крещи от болка, както и да ходи, без да залита. Нито веднъж по време на боевете си с най-добрите от най-добрите той не бе успял дори да докосне някой от тях. Харалд призна, че преживяването бе подобно на кошмар, в който се сражава, намазан целия в смола.

За свое голямо удовлетворение Арн установи, че е успял да опитоми този норвежец, който притежаваше упоритостта на природните стихии.

Сега вече можеха да започнат истинското обучение. Арн заведе Харалд в оръжейната, където той си избра по-лек меч, който повече му подхождаше, и му обясни, че не тежестта на оръжието е от значение, а ловкостта, с която то се движи. През следващите два дни Арн остави Харалд да лекува раните си, докато той самият упражняваше меча си срещу най-добрия от всички рицари — Ерне дьо Навар.

Двамата редуваха решителните си атаки с повторението им в забавено темпо, така че младият рицар да успее да ги проследи и запомни. Тези методи бяха мъчителни за Харалд, тъй като той едва успяваше да проследи какво точно се случва насред оглушителния ритъм от ударите на мечовете. Успя да забележи, че двамата са еднакво добри, но Ерне все пак успяваше по-често да улучи. Това, което най-много учуди Харалд, беше, че двамата рицари атакуваха с всички сили и ударите, които си нанасяха, бяха толкова силни, че всеки друг на тяхно място би рухнал от болка. Но те изглеждаха така, сякаш могат да понесат всичко.

Когато някой от тях биваше улучен, той не се спъваше, а само правеше малка стъпка назад и леко кимваше, за да поздрави съперника си. Но скоро след това сам се впускаше в атака.

Най-после пътуването на младия Харалд в света на бойните изкуства беше започнало. Когато с Арн подновиха сраженията си, те последователно повтаряха всяко движение и се спираха върху всеки малък детайл, така че Харалд напълно да го овладее. Той започна да се променя. Почувства озарението на тази нова вселена, в която съществуваха същества като Арн и Ерне. И бе изцяло решен да стане част от нея.

Следващото изпитание за Харалд бе да научи, че според неговия учител той не можеше да язди. Не беше ли правил именно това през целия си живот, както и всички останали в скандинавските страни? Но според Магнусон съществуваше голяма разлика между това да се качиш върху гърба на коня и умението да яздиш. Както всички скандинавци и Харалд беше убеден, че конете служат само за да се стигне до мястото на битката, където ездачът слиза и се втурва към врага.

Той се почувства много обиден, когато Арн му каза, че в никакъв случай не може да се присъедини към кавалерията, но въпреки това е добре да умее да язди. Трябваше му известно време, за да приеме тази очевидна разлика в качеството на двете категории.

Когато стана дума за стрелба с лък, в сърцето на Харалд се породи нова надежда. Щом се изправи срещу Арн Магнусон обаче, той се почувства разгромен, остана без дъх и всичките му надежди рухнаха. След всичко това Арн си даде сметка, че твърде много е чакал, преди да каже истината на младия Харалд, когото беше оставил да затъне в отчаянието си.

Харалд дори не подозираше, че стрелците на двамата норвежци бяха направили така, че останалите рицари и сержанти да присъстват на този спектакъл, правейки се на заети с някаква своя задача в близост до тях. А всъщност единственото, което ги интересуваше бе да разберат на какво е способен младият рицар, за когото се говореше, че е почти толкова добър в боя колкото и този, който според турците нямаше равен на себе си.

— Трябва да ти кажа нещо, което може би ще те успокои — каза му Арн на отиване към оръжейния склад, където щяха да оставят лъковете и стрелите си, с които си бяха служили в продължение на пет дена. — Всъщност ти си най-добрият рицар, когото съм срещал след деня на пристигането ми в Светите земи. Къде си се научил на всичко това?

— Когато бях малък, постоянно ловях катерички — отвърна Харалд и лицето му се озари от усмивка, когато осъзна какво е казал. — Казваш, че съм добър. Но ти всеки път стреляш по-добре от мен, както и другите.

— Не е така — каза Арн с весела и малко дяволита усмивка.

После се обърна към двамата рицари, които в този момент минаваха покрай тях, и им каза, че този млад член на ордена не беше много доволен от своята стрелба с лък, защото учителят му постоянно го побеждава. При това двамата мъже избухнаха в смях и силно потупаха младия Харалд по гърба, опитвайки се да го успокоят. След това се отдалечиха, като продължаваха да се смеят.

— Сега ще ти кажа истината — рече радостен Арн, — аз съм много по-добър в стрелбата с лък, отколкото в ездата или в хвърлянето на копие. Между нас казано, стрелям по-добре от всеки друг тамплиер в Светите земи. Казвам ти го, защото това е факт. Никой тамплиер няма правото да се хвали. Но твоите собствени способности ще бъдат за нас от голяма полза. Без съмнение ти си способен да спасиш собствения си живот, както и този на някой друг.

Първият път, когато Харалд Ристенсон спаси нечий живот с помощта на лъка си, не закъсня. Все още лятото не беше настъпило, когато тамплиерите от Газа бяха повикани да се бият на север с леката и тежката си кавалерия, както и със своите стрелци.

Саладин може би си беше направил някои изводи след поражението при Монжизар. Разсъждаваше така: от това поражение трябваше да си вземе поука и в никакъв случай не биваше да мисли, че Господ е изоставил него или джихада.

През тази пролет той проникна в Светите земи откъм север, предвождайки една малка сирийска и една египетска армия, победи крал Балдуин IV в Баняс, заграби Галилея и Южен Судан и изгори цялата реколта по пътя си. Преди началото на лятото се завърна с армия, която мнозина предполагаха, че е същата като преди. Но това предположение струваше скъпо на християните.

Кралят беше мобилизирал нова редовна армия, която въпреки всичко бе недостатъчна, за да посрещне сама Саладин. Ето защо той се бе обърнал към великия магистър на тамплиерите, който му обеща подкрепата си.

За Харалд Ристенсон последваха десет дни тежък поход, редуван с езда с наличните резервни коне през една страна, която му беше напълно непозната, и то при горещина, която му се стори нечовешка.

Когато най-накрая боят започна, той заприлича на битка в деня на Страшния съд, с това прииждащо море от арабски конници, препускащи напред с всички сили, всеки от които сам по себе си не беше по-труден за улучване от катеричка. Но Харалд се запита дали въобще има смисъл да стреля. Беше напразно усилието да убива: нови и нови войници настъпваха към тях безспир. Той бързо осъзна, че всичко това щеше да доведе до пълна катастрофа, но все още не разбираше, че ще стане свидетел на едно от най-големите поражения, понесени от тамплиерите и от редовната християнска армия в Светите земи.

Арн много по-лесно осъзна измеренията на случващото се, но го понесе с много повече горчивина.

В Северна Галилея, между Йордания и Ливан, тамплиерите за пръв път се сблъскаха с армията на Саладин. В тези равнини те се приготвяха да се присъединят към кралската армия, която, предвождана от Балдуин IV, беше заета с опустошаването на една част от Ливан.

Магистърът на ордена Одо дьо Сен Аман не беше преценил добре ситуацията. Той помисли, че кралската армия вече се сражава срещу хората на Саладин, а ездачите, които внезапно се бяха появили пред тях, бяха просто малка част от армията му, които се бяха отдали на плячката или пък бяха изпратени, за да смутят и забавят тамплиерите.

Но беше точно обратното. Кралската армия се биеше срещу една малка част от войниците на Саладин, а той беше тук с цялата си войска, която тамплиерите трябваше да посрещнат.

Миг след като разбра това, възможният избор пред Одо дьо Сен Аман се оказа само един. Той трябваше да се въздържи от нападение и на всяка цена да се опита да присъедини пехотинците си към армията на Балдуин. Ако това не се случеше, щеше да се наложи да остане заедно с хората си там, където е. Едно нещо не биваше да прави: да тласне цялата си тежка кавалерия към решително нападение. Но той направи точно това и нито Арн, нито някой друг от тамплиерите не успя да го попита защо.

Малко след битката Арн си беше дал сметка, че той самият би могъл да вземе по-добро решение, предвид позицията, която заемаше в десния фланг. Заедно със своите стрелци ездачи, той виждаше отдалеч врага, въоръжен по същия начин като него. Оттам ясно беше видял, че им предстоеше да се изправят срещу армия, която е далеч по-многобройна от тяхната, при това ставаше дума за войниците на Саладин.

Когато Одо дьо Сен Аман разположи тежката си кавалерия за фронтална атака, Арн си помисли, че това е някакъв трик, с който Одо иска да всее страх у врага, така че да успее да изтегли пехотинците си някъде в безопасност. Арн се смути, когато видя как знаменосецът вдига и сваля три пъти черно-бялото знаме на магистъра, с което слагаше началото на атаката. Той се вкамени там, на върха на хълма, където се намираше, заобиколен от своите турски конници, които, също като него не вярваха на очите си. Почти цялата армия от тамплиери бе тласната към сигурна смърт.

Когато рицарите наближиха леката сирийска кавалерия, враговете се изтеглиха и се престориха, че отстъпват, както правеха обикновено сарацините. Атаката на християнските рицари бързо беше прекъсната: тамплиерите бяха обградени, без да имат никакъв шанс за борба.

Турците, които бяха около Арн, поклатиха глави и разпериха ръце, сякаш за да покажат, че за тях битката беше приключила. Ако армията им изгубеше тежката си кавалерия, единственото, което пехотинците можеха да направят, бе да се борят достойно за живота си. Тогава Арн се отдели настрана с няколко рицари християни.

В продължение на няколко кратки мига той изчака. Искаше да види дали са останали оцелели тамплиери след попадането им в тази клопка. Когато видя как десетина души си проправят път, изтегляйки се към своите пехота, резервни коне и обоз, той премина в настъпление с няколкото души, които му бяха останали. Единственото, на което можеше да се надява, бе да всее смут сред врага, позволявайки на бегълците да се приютят при пехотинците и стрелците.

Тази отчаяна атака на шепа хора, треперещи от страх пред враговете си, които бяха хиляди пъти повече от тях, възпроизведе у воините странен ефект. За няколко секунди те се поколебаха, след което внезапно посочиха към Арн и започнаха да викат името му. Не му беше трудно да отгатне защо: той и хората му щяха да се превърнат в мишена, а този, който щеше да постави главата му върху копието на Саладин, нямаше как да не бъде възнаграден подобаващо.

Изведнъж Арн се озова напълно сам. Хората, които в началото го бяха последвали, се обърнаха и побягнаха назад към пехотната войска. Тогава той се отдалечи от своите, и яздейки, описа кръг. Отправи се към подножието на едно възвишение, където очевидно щеше да попадне в капан. Когато видя, че всичките му хора бяха успели да се изтеглят, той се спря. Със сигурност нямаше как да отиде по-далеч — склоновете на хълма бяха много стръмни.

Когато враговете осъзнаха положението, в което той сам се беше поставил, те забавиха ход и започнаха да напредват бавно към него, стъпка по стъпка, държейки ниско оръжията си.

Тогава един високопоставен емир се открои сред армията, галопирайки напред сред своите. Той посочи с пръст Арн и даде заповеди, които последният не можа да чуе. Сирийските и египетски конници го поздравиха, размахвайки лъкове високо над главите си, след което бързо се обърнаха и изчезнаха в облак от прах.

Отначало Арн остана неподвижен, питайки се какво чудо се бе случило, докато разумът му нашепваше, че не може да става и дума за това. Те просто бяха пощадили живота му — нямаше как да е по-сложно за разгадаване. Колкото до това, дали чудото се дължеше на Саладин, беше трудно да се каже. И без това в момента Арн имаше по-сериозни поводи за размисъл.

Той излезе от вцепенението, в което бе изпаднал след като сам се бе обрекъл на смърт, и запрепуска към своите братя. По-голямата част от оцелелите бяха повече или по-малко сериозно ранени. Останали им бяха около десетина резервни коне, също толкова действащи, както и стотина стрелци пешаци. Неговите собствени пехотинци бяха побягнали. Те се биеха за пари, а не за да умрат безсмислено насред християните. Трябваше или да победят, или да се спасят.

Поражението беше тежко: повече от триста конници изгубиха живота си. Арн никога не беше чувал за подобен разгром. Но за момента трябваше да се разсъждава трезво и да се спаси това, което беше останало от армията. Оставайки рицарят с най-висок ранг сред оцелелите, той веднага пое командването.

Преди да реши каквото и да било, Арн искаше да се посъветва с някого. Повика при себе си трима от братята — тези, които бяха в най-добро състояние. Първият въпрос, на който трябваше да си отговорят, бе защо армията на Саладин не доведе атаката си докрай тогава, когато бе толкова близо до целта, която винаги беше преследвала: да отдели християнските пехотинци от тяхната кавалерия. Имаше само един отговор на този въпрос: врагът се беше насочил към армията на Балдуин, за да я унищожи, след което щеше да се върне и да довърши започнатото тук. Нямаше никакво време за губене: трябваше да се присъединят към кралската армия, преди да е станало твърде късно.

Те се спуснаха, за да освободят място върху гърбовете на резервните коне, където трябваше да сложат ранените. Конете бяха предоставени на сержантите и на най-възрастните стрелци. Най-младите трябваше да тичат отстрани до жалките останки на кавалерията, която сега се насочваше към река Литани. Арн мислеше, че армията на Балдуин се намира в трудна ситуация и те трябваше да се опитат да й помогнат.

Но кралската армия вече беше разгромена и се бе пръснала на малки части от бегълци, които опитвайки се да се спасят, лесно биваха улавяни от многобройните преследвачи. Кралят и личната му охрана все пак бяха успели да пресекат реката. Това правеше нещата още по-опасни за притичващите се на помощ, особено за групата, която Арн предвождаше и която бе на края на силите си.

Когато хората и конете се изправиха пред реката, Арн събра на брега й най-добрите си стрелци, сред които бе и Харалд Ристенсон. Беше необходимо яздещите стрелци и копиехвъргачите на врага да бъдат задържани на разстояние, докато ранените пехотинци и коне успеят да пресекат реката.

Те започнаха яростно да запращат стрели срещу враговете си и достигнали до пълно изтощение, се освободиха от оръжията и щитовете си, след което се хвърлиха във водата. От всички тях единствено Арн и Харалд оцеляха, тъй като само те успяха да се гмурнат и да издържат, докато течението ги отнесе на сигурно разстояние, от което с последни сили доплуваха до брега. Дадоха си съвсем кратка почивка, преди отново да се приготвят за бой. Насред цялото объркване Арн забеляза любимия си жребец Шамсиин да галопира към него. Радостта му бе, разбира се, помрачена от обстоятелствата.

Конници и пехотинци от хоспиталиерите се бяха притекли на помощ от другата страна на реката. Те бяха разбрали какво се случва от група тамплиери при замъка Бофор, който се намираше на около час път от реката. Там бяха открили убежище и голяма част от избягалите войници от кралската армия.

Скоро след това замъкът бе обсаден от хората на Саладин, но нямаше място за голямо притеснение, защото Бофор имаше славата на непревземаема крепост.

Хоспиталиерите не бяха големи приятели на тамплиерите, което беше загадка за Арн, тъй като двата ордена винаги бяха поддържали добри отношения. Често ако едното от двете братства вземеше участие в някоя битка, другото се въздържаше. Този път хоспиталиерите изпратиха символична подкрепа, а по-голямата част от хората им бяха останали зад стените на Бофор.

Тамплиерите наричаха хоспиталиерите със странното име черните самаряни, с което намекваха за черното им облекло с бял кръст, както и за безвъзмездните грижи, които орденът полагаше за болни и ранени. Но при тежките обстоятелства, в които се намираха тамплиерите, изгубили толкова много от своите, никаква обидна дума не беше изречена от тях по повод на съперниците им — чуждият орден, в чиито владения сега се бяха озовали.

Първата нощ в замъка Бофор бе мъчителна. Ранените бяха много. Изтощен от липсата на сън и смазан от болка, Арн все пак тръгна на обиколка около стените на замъка, за да прецени каква беше ситуацията. Бофор беше разположен високо. На запад от него блестеше морето, на север — долината Бекаа, а на изток — заснежените планински върхове. Разположението на замъка беше направило невъзможно построяването на кула, по която врагът можеше да се изкачи до укрепленията. Освен това околните хълмове не позволяваха изграждането на катапулти и военни съоръжения. Беше абсурдно враговете да постигнат нещо с продължителна обсада, защото в замъка имаше извор, чиито корита преливаха и по-голямата част от водите му се изтичаха на запад посредством канализация. Храната от складовете щеше да стигне за изхранването на петстотин човека в продължение на цяла година.

Хълмовете около крепостта бяха твърде стръмни и не позволяваха изпращането на кавалерия срещу обсадителите. А в този момент в замъка се намираха не по-малко от триста конници и също толкова сержанти. На равен терен силите, с които орденът разполагаше, моментално щяха да потушат всяка атака на тези, които в този момент крещяха силно пред стените. Ако последните знаеха за числеността на армията вътре, със сигурност биха били по-малко шумни. Но именно в това се криеше и загадката на укрепените дворци — всички те криеха броя на своите войници и не беше ясно дали те са двайсет или един милион. Често се случваше врагът, който превъзхожда по численост защитниците на някоя крепост да не атакува, поради невъзможност да прецени войсковите сили, които тя е скрила. Но се случваше и обратното, както беше и сега: обсадителите бяха се поддали на илюзията, че се намират пред почти празна крепост и рискуваха да бъдат пометени при първата вълна от рицари.

Арн отиде да се погрижи за Шамсиин, превърза го и му довери своята дълбока тъга, преглеждайки вече за трети път цялото му тяло, преди да се увери напълно, че върху него има само една малка рана от стрела. Като се изключи това, Шамсиин беше невредим, както и неговият господар: и двамата имаха само драскотини, с които трябваше да свикнат.

След като остави Шамсиин, Арн се отправи към частта на сержантите, за да поговори с ранените и да се помолят заедно.

После двамата с Харалд отидоха при крепостната стена, където Арн искаше да му разясни как точно стоят нещата. Докато се разхождаха зад бойниците, забелязаха ужасяващо шествие — множество хора и коне прииждаха към замъка. Мамелюкските ескадрони мъчително напредваха по околните хълмове. Върху остриетата на копията им стърчаха окървавени глави, повечето от които имаха бради.

Двамата мъже останаха вкаменени и безмълвни, без да кажат нито дума, за да не издадат чувствата, които ги изпълваха в този момент. За Харалд Ристенсон беше истинско изпитание да остане с безразлично изражение.

Ликуващите мамелюкски воини се наредиха пред крепостната стена и заразмахваха копията си така, че отрязаните глави се раздвижиха страховито нагоре и надолу. Един от тях пристъпи напред и силно извика нещо, което Харалд възприе като нещо средно между молитва, тъжен вопъл и радостен възглас.

— Какво каза? — попита той с пресъхнала уста.

— Каза, че благодари на могъщия Бог, че ги е благословил в битката при Монжизар. Че вчерашната им победа при Марж Айун е повече от реванш, и че главите ни скоро ще бъдат качени върху копията им — отговори Арн с равен тон.

В този момент командващият армията изтича до върха на крепостната стена, придружен от множество хоспиталиери. На висок глас той даде заповед да не се стреля срещу врага и сержантите, които вече бяха стиснали лъковете и арбалетите, ги свалиха долу.

— Защо не искат да стрелят? — попита Харалд. — Не трябва ли да убием един-двама, за да сложим край на перченето им?

— Ами да — рече Арн със същата интонация като тази на своя приятел. — Този, който поставя себе си пред останалите, трябва да умре. От синята лента върху дясното му рамо може да се разбере, че това е техният предводител, който сам се нарече велик победител и реши, че е богоизбран и други подобни хулещи Божието име неща. Всъщност той заслужава смърт, но ние трябва първо да изпеем нашия химн.

— Не трябва ли първо да им отмъстим и после да преминем към песнопенията? — измърмори Харалд, зле скривайки нетърпението си.

— Бихме могли, но трябва да се пазим от безразсъдни действия. Както виждаш, врагът е на такова разстояние, че стрелите ни не могат да го достигнат…

— Но аз мога…

— Тишина! Не ме прекъсвай и не забравяй, че си сержант. Знам, че си в състояние да достигнеш целта оттук. Аз също. Но този глупак не го знае. Освен това не ние решаваме какво да се прави. Ние сме в замъка на хоспиталиерите. Командващият тяхната армия даде заповед да не се стреля и това е правилно.

— Защо да е правилно и колко време ще трябва да понасяме този фарс?

— Докато не изпеем химна, вече ти казах. След като изпеем химна, слънцето ще е в своя залез и лъчите му ще заслепяват врага. Те ще видят изпратените срещу им стрели твърде късно. Командващият армията постъпи умно, тъй като не е добре мамелюците да смятат, че сме отчаяни. Запращането на стрели по тях сега би предизвикало единствено насмешка. А ние не искаме да подхранваме техния сарказъм, нали така? Затова той издаде такава заповед.

Арн заведе своя сержант при командващия армията, поздрави го учтиво и попита дали в края на деня могат да убият няколко от мамелюците, като обеща, че нито една стрела няма да бъде изпратена срещу тях преди това.

Той се съгласи, макар и с разочарование, тъй като се надяваше врагът да си остане извън обсега им.

Арн с уважение се поклони и поиска разрешение заедно със своите сержанти да използват лъкове от техните оръжейни складове, тъй като бяха изгубили своите, пресичайки Литани. Освен това го помоли да им позволи да тренират с новите си оръжия в двора на замъка, изчаквайки решителния момент.

Вероятно нещо в начина, по който Арн го помоли, накара хоспиталиера внезапно да промени поведението си и да удовлетвори всичките искания на рицаря. Не черната лента върху палтото му бе това, което издаваше неговото потекло.

Малко след това Арн и Харалд отидоха да изберат лъкове. Всеки от тях си взе по два. Отнесоха и голям колчан стрели в двора на замъка, където сложиха две купи сено за мишени. Дворът се простираше върху площ, равна на разстоянието от крепостните стени до мястото, където враговете им се намираха.

Започнаха усилени тренировки и не спряха да се упражняват, докато не открият оръжията, които им подхождаха най-много. Уточниха ъгъла, под който беше най-добре да стрелят, за да улучват целта си. Хоспиталиерите, които бяха дошли да помогнат на своите гости, отначало имаха вид на хора, които се радват на превъзходството си и нямат нужда от ничия подкрепа. Но скоро онемяха, като видяха това, което умееха благородникът и неговият другар.

На залез-слънце, след като химнът вече беше изпят в параклиса, Арн отиде с Харалд и няколко от рицарите си при укрепленията. Помоли ги да се разходят малко, за да бъдат забелязани отдалеч. Както и предполагаше, белите им мантии възбудиха врага, който отново започна да размахва копията с отсечените глави. Мамелюците отправиха насмешливи възгласи, от които вече малко се бяха поуморили, след като разбраха, че нито една стрела няма да бъде изпратена срещу тях.

Тамплиерите останаха сериозни и тихи на върха на крепостната стена, докато враговете приближаваха, подигравайки им се. Рицарите виждаха пред себе си лицата на своите загинали братя, които вече бяха в рая. Виждаха главата на Зигфрид дьо Турен, както и тази на големия боец Ерне дьо Навар.

Емирът, който смяташе себе си за богоизбран, за пореден път застана пред своите братя по оръжие, размахвайки кървавия си трофей.

— Първо него трябва да убием — каза Арн. — Ще стреляме по него заедно — ти ще се целиш малко по-високо от мен. Когато той умре, ще се погрижим за останалите.

Харалд поклати глава без да каже нищо. Той притисна лъка към тялото си и зачака сигнала на Арн. Силуетите им се открояваха върху залязващия слънчев диск, а сенките им скриваха стрелите, които държаха.

— Първо си ти, след това аз — нареди Арн.

А под тях емирът не спираше да хвали своя бог и с вдигната към небето глава пееше някаква молитва.

Изведнъж една стрела влезе през широко отворената му уста и излезе през врата му, а друга го улучи точно под гръдната кост. Той тихо падна от коня. Още преди заобикалящите го да разберат какво става, четирима от тях също паднаха пронизани от стрели. Последва глъчка и те се опитаха да отстъпят назад. В това време над тях се изсипа дъжд от стрели, защото всички стрелци, които чакаха върху стените на замъка, бяха получили заповед да покажат на какво са способни. Така повече от десет мамелюци паднаха, ставайки жертва на гордостта и желанието си да се подиграят на победените.

Харалд получи похвали както от тамплиерите, така и от хоспиталиерите за първата му стрела, с която бе дал заслуженото на този ужасяващ самохвалко. Това събитие дълго време щеше да остане в паметта на всички.

Харалд призна на Арн, че е улучил твърде високо, тъй като беше уцелил областта над брадата. Арн му отвърна, че няма нужда да огласява това публично. При всички случаи можеше да се смята, че сам Бог е насочили стрелата към устата на този хулител, целейки мамелюкският фарс да приключи. Сега, след като някои от тях лежаха мъртви пред стените на замъка, врагът едва ли щеше да има желание да продължи.

Така и стана. Мамелюците се оттеглиха и през нощта се върнаха при труповете на своите другари. На сутринта тях вече ги нямаше.

По искане на граф Раймонд III от Триполи, който също беше сред победените зад стените на Бофор, командващият армията не покани Арн за хляба и виното след вечерната молитва. Беше всеизвестно, че графът мразеше тамплиерите.

Но след като командващият научи за начина, по който неговият брат по ранг сред тамплиерите е повалил враговете пред стените, реши, че би било обидно да не сподели хляба и виното си с Арн точно тази вечер.

Последният се отзова без притеснение. Той знаеше, че граф Раймонд е най-високопоставеният от рицарите лаици отвъд морето, но не подозираше за неговата омраза към тамплиерите.

Първото нещо, което забеляза, когато влезе в личната стая на командващия в североизточната част на замъка, бе, че единствено графът не го поздрави. Атмосферата стана малко напрегната, когато, благословили хляба и виното, всички рицари седнаха на масата. Всеки ядеше и пиеше безмълвно, до момента в който графът иронично попита каква муха е ухапала умопомрачените при Марж Айун.

Тъй като Арн беше единственият в залата, който не разбираше кого графът нарича умопомрачен, той по никакъв начин не отнесе този въпрос към себе си. В същото време забеляза, че изведнъж всички погледи се приковаха към него, изпълнени с очакване на отговора. Арн се извини и каза, че не е разбрал добре въпроса, ако той е към него.

Тогава граф Раймонд помоли с иронична учтивост Арн да разкаже какво се е случило на тамплиерите, докато кралската армия ги е очаквала да й се притекат на помощ.

Арн отговори кратко и без заобикалки обясни какви са били грешките, довели до смъртта на неговите братя. Добави, че знае какви са тези грешки, тъй като се е намирал върху коня си на един от фланговете, и е имал по-добра видимост от магистъра на армията, който е дал заповед за нападение.

Присъстващите в залата хоспиталиери наведоха глави и се помолиха, защото по-добре от всички останали можеха да си представят случилото се. Те също понякога пристъпваха в пагубни за тях атаки.

Но графът по никакъв начин не се трогна от този тъжен жест. На висок глас той започна да обвинява тамплиерите и то без никаква тактичност. Каза, че са безумци, способни да поведат цяла армия към смъртта, че побеждават само в половината от битките и е крайно време страната да се отърве от тях. Тези безмозъчни грубияни изобщо не познавали сарацините и щели да тласнат християнското население отвъд морето към сигурна смърт.

Той беше едър човек, здравеняк с дълги руси коси, които започваха да сивеят. Езикът му беше груб и неясен. Говореше франкски със странния акцент на местните хора, познати под името субари. За тях се казваше, че носят името на плод, който отвън е стипчив, но вътрешността му е много сладка. За останалите франки езикът им беше твърде неразбираем, защото съдържаше гласни, заети от арабския език.

Арн не отвърна на обидите на графа, защото нямаше никаква идея как трябва да се държи в подобна неудобна ситуация. Той беше неволен гост на хоспиталиерите и никога досега не беше чувал подобни думи по адрес на тамплиерите. Разбира се, можеше да извади меча си и да защити своята чест, но кодексът на ордена забраняваше да се убива или наранява християнин. Наказанието за подобно действие беше отнемането на бялата мантия. Така че Арн не можеше да се защити нито с оръжие, нито с думи. Неговото мълчание не попречи никак на гнева на графа, който бе изгубил зет си в битката. Като всички останали след тази ужасяваща загуба и той беше обезверен, а присъствието на тамплиер на масата го вбеси. И сякаш за да постави Арн окончателно на мястото му, повтори мнението си за тамплиерите, които според него не знаеха нищо за Корана и бяха дори по-неуки от сарацините.

Тогава на Арн му хрумна нещо. Той вдигна чашата си и се обърна към графа, говорейки му на езика на сарацините.

— В името на Милостивия, благородни графе, поразсъждавайте върху следните Божии думи, докато се храним тук заедно: „Вие разполагате с палмови дървета и лози, от които ще можете да си приготвяте омайващи напитки и добра храна. В това се съдържа знак, който е виден за тези, които могат да го разчетат“.

Арн отпи бавно от виното си, внимателно постави върху масата чашата от сирийско стъкло и погледна към графа без никакъв гняв, но и без да трепне.

— Наистина ли Корана казва това? В него се говори за упойващи напитки? — попита графът след дълго и напрегнато мълчание.

— Всъщност да — отвърна кротко Арн. — Това е шейсет и деветият куплет на шестнайсети сура и заслужава нашето внимание. В предишните стихове се казва, че млякото е за предпочитане, но все пак и казаното в този заслужава нашето внимание.

За миг графът постоя, без да каже нищо, взирайки се напрегнато в Арн, след което внезапно зададе въпрос на арабски.

— Къде си се научил на езика на правоверните? Аз го научих по време на десетте години, през които бях пленник в Алеп. Но ти едва ли някога си бил затворник.

— Не, никога не съм бил, както сам знаеш — отвърна Арн също на арабски. — Научих го от правоверните, които работят за нас. Колкото до това, че такива като мен не могат да станат затворници, днес, пред стените на този замък, получихме доказателство дали това е така. Ето защо съм натъжен, граф Раймонд, че говориш така за моите покойни братя, които умряха в името на Бога за Светата земя и за Божия гроб, но също така за теб и твоите хора.

— Кой е този тамплиер! — викна силно графът на франкски, обръщайки се към главнокомандващия.

— Пред тебе, граф Раймонд — отвърна хоспиталиерът, — стои победителят от битката при Монжизар, в която двеста тамплиери разбиха три хиляди мамелюци. Пред теб е този, когото арабите наричат Ал Гути, и с цялото ми уважение, графе, те моля да внимаваш какво говориш, докато си наш гост.

В този момент всички се обърнаха мълчаливо към графа. Той беше владетел на Триполи, първият сред франкските рицари и беше свикнал да е господар на всяка маса, на която се озове. Ситуацията, в която се беше поставил, бе нова за него. Той имаше голям опит, както в правенето на грешки, така и в това да ги забелязва у околните. Така че реши да сложи край на този смут, който сам бе причинил.

— Държах се като магаре тази вечер — каза той с въздишка, придружена от усмивка. — Единствената разлика между едно магаре и мен е в това, че аз си давам сметка за грешките, които допуснах. Ще направя нещо, което не съм правил през целия си живот.

Едва изрекъл тези думи, графът се изправи и бързо тръгна към Арн, вдигна го от стола му, прегърна го и коленичи пред него, за да му поиска прошка.

Арн се изчерви и започна да заеква, казвайки, че не е удобно един светски човек да коленичи пред тамплиер.

По този странен начин между тези двама мъже, много различни един от друг, започна дълго приятелство. Те бяха различни, но много по-близки на сарацините от много други християни.

Тази нощ те останаха сами в трите стаи от личния апартамент на главнокомандващия. Всъщност още преди това графът седна до Арн и поиска да си говорят само на арабски, така че другите не разбираха нищо от разговора. Но дори когато останаха сами и той поръча да им донесат още вино, графът предпочете да си говорят на арабски, защото стените имали уши навсякъде отвъд морето. Някои злонамерени личности може би биха възприели като предателство част от това, което той щеше да довери на Арн.

Тези злонамерени личности, които държаха властта в кралството на Йерусалим, можеха да ги обрекат единствено на падение. Не ставаше дума за разгром като този при Марж Айун, който беше един от многото, случили се през дългата война между сарацини и християни. Графът се беше оказвал победен или победител много пъти.

Но от всички врагове в една друга битка най-злонамерена беше майката на краля — Агнес дьо Куртене, която се беше наложила в двора и се разпореждаше с всичко там чрез посредничеството на многобройните си любовници. Именно те държаха властта, а кръстоносците, които бяха рицари, не струваха повече от животни. Тези протежета се обличаха и се държаха по начин, достоен за един кралски двор, и прекарваха времето си в плетене на интриги и отвратителни грехове с момчетата от пазара на робите. Последният любовник на Агнес беше един дребосък на име Лузинян. Той искаше Сибил, сестрата на краля, да се омъжи за неговия по-малък брат. Ако това се случеше, новороденият племенник на Лузинян бързо щеше да стане крал на Йерусалим, тъй като дните на прокажения Балдуин IV бяха преброени.

Арн не разбра много от това, което графът му разказа, и не му харесваше, че графът пиеше и го принуждаваше да му прави компания. Той говореше за свят, в който Бог не съществува, и Божи гроб не се пази от вярващи, а от интриганти и хора с пороци, които имаха навика да се съвкупяват с магарета и млади роби. Това бе като да погледнеш в ада, както Пророкът сам бе направил преди да се изкачи по небесната стълба над Божията планина.

Щом графът разбра, че разказите му идват в повече на младия тамплиер, който беше наивен, но със сигурност честен рицар, той започна да говори за скорошната загуба при Марж Айун.

Бързо намериха общ език сега, когато никой не ги слушаше. И двамата смятаха, че битката бе предрешена не толкова от грешките на тамплиерите, а от ловкостта на Саладин. Той или бе имал изключителен шанс също като тамплиерите в Монжизар, или военните му умения бяха толкова добри, че бе успял да вземе най-доброто решение, чрез което бе победил. Бе направил така, че редовната армия да влезе в битка, отвличаща вниманието й. Това бе позволило на по-голямата част от армията му да се хвърли срещу тамплиерите. След това той за минути бе успял да разгроми и редовната армия, тъй като тамплиерите, идващи на помощ, не бяха успели да стигнат до целта си. Всичко това сигурно е било предвидено много по-рано, защото при едно нападение от негова страна през пролетта армията му би била съвсем малка. Този път беше мобилизирал пет пъти повече войници, което християните бяха разбрали, когато беше станало твърде късно. Така че той заслужаваше победата си.

Макар че виното вече беше омаяло Арн, той се опита да обори тезата за справедливата победа на Саладин, но не намери подходящите думи за това. Накрая след още няколко чаши прие това заключение и смени темата на разговора. Попита графа защо мрази толкова много тамплиерите.

Раймонд III от Триполи промени леко становището си, като каза, че има няколко тамплиери, сред които беше вече и Арн, които уважава. Такъв например беше Арно дьо Торож, командора на тамплиерите в Йерусалим. Ако Господ се намесеше за добро в случващото се по Светите земи, Арно дьо Торож щеше да стане следващият велик магистър на ордена, тъй като Одо дьо Сен Аман беше или мъртъв, или затворник. А това беше едно и също за всеки тамплиер. Според графа Арно бе един от малкото рицари, които знаеха какво е добро за бъдещето на християните отвъд морето. Той трябваше да сключи мир със Саладин и да се съгласи да си поделят Йерусалим, колкото и болезнено да бе това, за да може всички поклонници, включително и евреите, да посещават спокойно светите места на града.

Другата възможност беше да се поддържа войната със Саладин, докато той окончателно превземе Йерусалим. Ситуацията в двора на Йерусалим с всичките интриганти и дилетанти там беше такава, че нямаше никаква надежда.

Тамплиерите, чиято сила трябваше да се признае, също имаха някои приятели, твърде неспособни и неморални. Най-лошият сред тях бе Рено дьо Шатийон, който отскоро се бе озовал в двора и вече се ползваше с привилегиите на една вдовица, които щяха да му донесат обезпокояваща власт. Беше се оженил за Стефани дьо Мили, което не само му донесе два замъка — в Керак и в Монреал, но и благоразположението на тамплиерите. Стефани беше дъщерята на предишния велик магистър на ордена. Измамниците нахлуваха в двора на Йерусалим и най-опасният след Рено дьо Шатийон без съмнение беше Жерар дьо Ридфор. Арн трябваше да запомни това име, тъй като това беше един от приятелите на тамплиерите, който бе също толкова опасен, колкото и враговете им.

След това графът направи малко отклонение и обясни на Арн, че като малък е видял как убиват баща му пред вратите на Триполи и че никога не е могъл да прости на тамплиерите този съюз. Арн нямаше какво да каже и графът продължи разказа си за този бандит Жерар дьо Ридфор. Последният пристигнал в Светите земи като един от всички авантюристи, които пристигали в Триполи през есента. Останал на служба при граф Раймонд и в началото всичко изглеждало съвсем добре. В един момент на слабост графът обещал на Жерар първата неомъжена наследница в семейството и споменал името на сродницата си Люси. Междувременно някакъв търговец от Пиза предложил на графа да плати с много злато, ако му даде Люси за жена. Тъй като девойката била в положение, за графа било невъзможно да не приеме предложението. Но Жерар много се разгневил и казал, че била засегната честта му. Категорично отказал да чака следващата свободна наследница и се присъединил към тамплиерите, заклевайки се да отмъсти на графа.

Арн проговори за пръв път от доста дълго време. Заяви, че никога преди не е чувал за по-странна причина някой да се присъедини към братството на тамплиерите.

Графът продължи да говори през цялата нощ, докато не ги озариха първите слънчеви лъчи, проникнали през прозорците, гледащи на изток. В главата на Арн цареше бъркотия, която се дължеше както на виното, така и на всичко, което бе научил от графа за ставащото в Светите земи. Той си спомни, че на едно пиршество беше изпил повечко бира и на следващия ден никак не се беше чувствал добре. Беше се случило толкова отдавна, че не си го спомняше. Вторият му подобен урок щеше да бъде още по-суров.

Седмица по-късно Арн и Харалд се разхождаха сами по брега в посока към Газа. Те бяха успели да преместят всички ранени от замъка в зоната на тамплиерите в Сен Жан д’Акр, град, който някои наричаха просто Акр. Искаха хората им да се ползват от арабската медицина. Арн беше уредил сигурен транспорт до Газа на всички сержанти и бе пътувал дотам заедно с тях. Придружи го и Харалд.

По време на тази разходка те не говориха особено много. Бяха тръгнали от Газа четиридесет конника и сто сержанта, от които само двама конника и петдесет и трима сержанти щяха да се върнат обратно. Сред братята, които вече се намираха в рая, бяха пет или шест от най-добрите тамплиери, които Арн бе познавал. При тези обстоятелства нямаше място за радост или спокойствие. Изпитваха само чувство за необяснима несправедливост.

Харалд се опита да разведри атмосферата и каза, че като представител на Биркебенерите той беше свикнал със загубите и това му качество щеше да му е от полза в Светите земи, макар и не по начина, по който си го бе представял. Арн нито се усмихна, нито отговори.

Беше в разгара на лятото и жегата беше непоносима. Тя се отразяваше много зле на Харалд, но Арн сякаш не бе засегнат от нея по никакъв начин. Той му показа как арабите се предпазваха от горещината, увивайки около главите си дълги шалове и обличайки се в тънки летни роби. Всъщност Харалд се бе опитал да се съблече колкото може повече, но слънцето изгори жестоко мрежата на ризницата му.

Спряха в Ашкелон и стигнаха до зоната на тамплиерите, където трябваше да се разделят за през нощта. Рицари и сержанти никога не спяха заедно, освен в селата. Арн не успя да заспи и прекара нощта в параклиса пред статуята на Дева Мария. Той не я помоли да го пази, помоли я да се погрижи за неговата любима и детето им, което не знаеше дали е момче или момиче. Помоли я и да му отговори на въпросите, да му даде силата да различава доброто от злото. Голяма част от това, което графът му бе разказал под влияние на опиянението, се бе запечатало в съзнанието му. Бяха се запечатали и гневът, и отчаянието на разказвача.

И ако точно Дева Мария бе тази, която му отговори на следващия ден, отговорът й никак не беше лишен от жестокост. Както графът би се изразил, подобен отговор се характеризира с откровена бруталност, която едва ли може да дойде от душата на Божията майка.

Двамата все още не бяха много далеч от Газа и приближаваха лагера на бану аназа, когато видяха, че там нещо не е както трябва. Нито един конник не дойде да ги посрещне. Жените, децата и старците се молеха в палатките си с чело, опряно в земята. Близо до лагера върху един хълм трима франкски конника се приготвяха за нападение.

Арн пришпори Шамсиин и влезе в лагера сред облак от прах, следван от Харалд, който яздеше далеч зад него. Тропотът на копитата изплаши молещите се, които не можеха да видят кой идва, затова се скриха още по-добре.

Когато Арн започна да обикаля около тези хора, облечени в черно, които едва различаваше, гледайки ги от коня си, те вдигнаха плахо глави. Тогава някои жени нададоха радостни викове и се изправиха да благодарят на Бога, че им е изпратил Ал Гути в последния момент.

Една възрастна жена започна да пляска с ръце в напевен ритъм и скоро всички обитатели на лагера започнаха да скандират: „Ал Гути! Ал Гути! Ал Гути!“.

Арн откри възрастния вожд на племето, който носеше името Ибрахим също като най-старият представител на човечеството, какъвто и да е бил начинът, по който той се е молил.

Арн слезе от коня си и пое ръката на стареца, за да го поздрави.

— Какво се е случило, Ибрахим? Къде са воините на племето? Какво искат тези негодници на хълма?

— Господ е велик, щом те изпрати. Затова благодаря на него повече отколкото на тебе — отвърна старецът успокоен. — Мъжете ни заминаха за нападение в Синай, тъй като сега сме във война и няма време за почивка. Тук сме под вашата закрила и не смятахме, че ще ни се наложи да се защитаваме. Но тези франки дойдоха от Север, откъм Ашкелон и ни казаха да отправим последните си молитви към Бог. Ако съм ги разбрал правилно, имат намерение да убият всички ни.

— Не мога да искам да им простиш, понеже не знаят какво вършат, но едно е сигурно, ще ги сваля оттам — каза Арн и се наведе почтително към Ибрахим, преди да се впусне с Шамсиин към тримата франки на хълма.

Щом ги наближи, той забави ход, за да ти разгледа отблизо. Очевидно бяха трима кръстоносци, с обкичени ризници, забелязващи се отдалеч, които носеха новите си шлемове, покриващи почти изцяло лицата им. Под тях се виждаше само малка част от челата им във формата на кръст. Те с нежелание свалиха шлемовете и изглежда не бяха никак доволни, че виждат пред себе си християнин.

— Кои сте вие, откъде идвате и какво означава всичко това? — викна Арн с обичайния си властен тон.

— Кой си ти, християнино, който се обличаш като арабин? — отвърна франкът, който седеше по средата. — Смущаваш нашата свята мисия и преди да направим друго, за да те отстраним от пътя си, трябва учтиво да те запитаме това.

Арн остана безмълвен за един миг, през който се помоли за живота на тези трима глупаци. След това повдигна краищата на палтото си, за да покаже аления кръст на дрехата си.

— Аз съм тамплиер — отвърна той спокойно. — Аз съм Арн Готски, благородник от Газа. В момента се намирате на територията на този град. Хората, които виждате пред вас, са бедуини, които са под нашата закрила. Имате късмет, че воините на племето са на мисия. Иначе и тримата щяхте да сте вече мъртви. Повтарям въпроса си: кои сте и откъде идвате?

Тримата мъже бяха дошли от Прованс заедно с много други като тях, за да придружат графа си до Ашкелон. Те за пръв път идваха в Светите земи и бяха успели да открият араби, които веднага да изпратят в ада. Тъй като бяха тамплиери, за тях това бе въпрос на свещен дълг.

— Или най-малкото към светия отец в Рим — поправи ги иронично Арн. — А ние, останалите тамплиери, сме армията на светия отец и се подчиняваме единствено на неговата воля. Неговият най-виден представител тук е благородникът от Газа, тоест аз. Но стига толкова по този въпрос. Добре дошли в Светите земи и нека Господ е с вас. Но все пак ви заповядвам да се върнете незабавно в Ашкелон или да отидете някъде другаде, където сметнете за добре. При всички случаи обаче ще трябва да напуснете територията на Газа, върху която се намирате в момента.

Тримата рицари нямаха вид на хора, които ще се подчиняват на заповеди. Те настояха, че да убият арабите е техен свещен дълг, и след като носят кръстове върху дрехите си, трябва да се придържат към своята мисия. Очевидно не разбираха какво означава да си тамплиер и дори не бяха разбрали, че разговарят с рицар от висок ранг, въпреки черната лента, която опасваше хълбока на Шамсиин. Бяха напълно побъркани.

Арн се опита да им обясни, че няма как да пристъпят към убийството на жени, деца и старци, тъй като един високопоставен тамплиер им препречва пътя и те трябва да му се подчинят.

Не успяваха да разберат неговите обяснения, мислейки, че са трима срещу един и това ще им помогне много, тъй като трябваше да се преборят с приятеля на арабите и да изпълнят святата си мисия, състояща се в убийството на тези хора.

Арн търпеливо ги помоли да размислят. Бяха само трима и би било лудост от тяхна страна да нападнат тамплиер. Всеки, който дълго време е живял по тези места, щеше да им го каже.

Но те не искаха и да чуят. Накрая Арн се отказа да ги разубеждава, бързо слезе от хълма и застана пред лагера. Извади меча си с театрален жест, вдигна го три пъти към слънцето, след което го целуна и каза ритуалната молитва.

Тогава старият Ибрахим тръгна към него, а от другата страна се зададе и Харалд, яздейки своя кон. Арн им обясни, първо на арабски, а след това и на скандинавски, какво щеше да се случи ако тези трима луди не се вразумят. Ибрахим се отдалечи, а Харалд застана редом до Арн и извади меча си със замах.

— Отдръпни се — каза Арн, без дори да го погледне, — пречиш ми.

— Никога не бих изоставил брат, който е в беда. С цялата си власт и мъдрост не можеш да ме заставиш да го направя! — противопостави се Харалд.

— Ще умреш, а аз не искам това да се случи — отвърна Арн, без да изпуска от очи франкските конници.

Те бяха коленичили, за да се помолят, преди да преминат в нападение, защото наистина мислеха да го направят. Харалд, от своя страна, също не отстъпи.

— Отново ти заповядвам, и то за последен път, да ми се подчиниш! — каза Арн. — Ще атакуват с копия и ако не се отдръпнеш, ще те убият веднага. Трябва незабавно да се отдалечиш оттук. Ако започнем да се бием отблизо, можеш да ми се притечеш на помощ. Ако откриеш лък и стрели в някоя от шатрите, ще можеш да ги използваш, но нямаш право да нападаш франките!

— Дори нямаш копие! — отвърна отчаяно Харалд.

— Не, но имам Шамсиин и съм способен да се бия като сарацините — нещо, което тези тримата никога не са виждали. Така че се махни оттук и се опитай да намериш лък и стрели, за да бъдеш полезен по някакъв начин!

Арн изрече последното с решителен тон и Харалд нямаше друг избор освен да се подчини. Той тръгна към лагера, точно когато Ибрахим се зададе оттам, спъвайки се по пясъка, стискайки някакъв вързоп. Когато стигна хълма, му бе необходимо малко време, за да си поеме дъх.

Тримата франки вече надяваха шлемовете си, украсени с пъстри пера.

— Господ наистина е велик — задъхано каза Ибрахим, когато започна да разопакова товара си. — Но пътищата му са неведоми. От вечни времена ние от племето бану аназа сме се заклели да пазим този меч. Това е мечът, която Али ибн Аби е изгубил, когато е понесъл мъченическа смърт от Куфа. Поели сме завета да го предаваме от баща на син до деня, в който дойде нашият спасител — този, който ще извоюва добро бъдеще за нас. Този спасител си ти, Ал Гути! Този, който се бие с благородни помисли и чист дух, каквито ти притежаваш, няма как да загуби, ако държи този меч в ръцете си. Писано е той да стане твой!

С умоляващо изражение и треперещи ръце старецът подаде меча на Арн. Той беше доста стар и зле наточен. Въпреки сериозността на момента, Арн не се сдържа и се усмихна.

— Страхувам се, че не съм този, който трябва, скъпи мой Ибрахим — каза той. — Повярвай ми, моят меч е свят точно толкова, колкото и твоя, а ако не те обиждам, и малко по-остър.

Но старецът не се съгласи с това и продължи да стои пред Арн, очаквайки той да вземе меча. Ръката му вече трепереше от изтощение.

Черна сянка премина през мислите на Арн. Кодексът забраняваше на тамплиерите да убиват или нараняват християни. Неговият меч беше осветен и обречен на Бога в църквата във Варнхем. Според тази благословия вдигането му срещу християнин би го изпратило в гроба, тъй като той лично се бе заклел в това.

Арн вдигна щита си и взе стария меч, усети неговата тежест и прекара ръка по захабеното му острие. Тогава тримата франки свалиха копията си и се втурнаха галопирайки напред. Времето сякаш се забърза.

— Дръж това, Ибрахим — каза Арн, подавайки му своя собствен меч. — Забий го в пясъка пред твоята шатра и се моли пред кръста, а аз ще се бия с твоя меч. Сега ще видим колко велик е Бог!

В следващия миг той пришпори Шамсиин, който вече трепереше от вълнение, насочвайки се право към копията на франките. Ибрахим се прибра в шатрата си. Беше бързал да стигне там, за да направи това, което Арн му бе заръчал.

Харалд търсеше напразно. Не намери никакъв лък и се наложи да присъства безпомощен на това, което щеше да се случи. Стискайки стария меч, неговият учител се хвърли напред към нападателите с копия.

Всеки можеше да види ясно, че конят на Арн Магнусон беше по-бърз от другите коне. До последния миг Арн препускаше като луд, навел глава към трите копия срещу него. Но точно преди да ги достигне, той толкова рязко сви надясно, че Шамсиин взе завоя почти хоризонтално и нападателите не успяха да го улучат. Когато преустановиха ездата и се върнаха обратно, за да разберат какво се случва, забелязаха през тесните процепи на шлемовете си, че Арн вече беше покосил единия им другар, уцелвайки го в тила. Той се свлече върху коня си, изпусна копието и щита, след което падна на земята. В този момент Арн вече бе зад гърба на следващия, който се опитваше да се предпази с щита си, а другият беше точно зад него и трябваше да се отдръпне, преди да атакува отново.

Арн нанесе удар върху гърба на коня на най-близкия си противник. Ударът доведе до парализа и краката на коня започнаха да се подкосяват. Ездачът му изгуби равновесие и мечът на Арн го улучи право в лицето, минавайки през процепа на шлема. Той също падна на земята.

Останаха само двама един срещу друг. Тогава Арн показа, че иска да преговаря. Но вместо отговор противникът му стисна копието си и се втурна напред към него. Няколко мига по-късно главата му, както беше скрита в шлема, се отдели от тялото и падна глухо върху пясъка. Същото се случи и с окървавения труп. Арн се учуди, спря коня си, отново погали върха на меча, поклащайки глава, и се насочи към франка, който още не беше мъртъв.

Слезе от коня си и помогна на врага си да се изправи. Последният с изненада се вкопчи в ръката му и свали шлема си. Лицето му бе изцапано с кръв, но не изглеждаше тежко ранен.

Арн се обърна към първия, който бе повалил. Тогава франкът, който беше зад него, извади меча си и го заби с всичка сила в корема на Шамсиин.

Конят се изправи със стенание и се отдалечи, ритайки с крака, с меча, забит в корема, от който се виждаше само дръжката. Арн остана вцепенен за известно време, а после се втурна към нещастника, който коленичи и вдигна ръце към лицето си, за да иска милост. Милост обаче той не получи.

След това Арн направи това, което трябваше. Извади свещения меч от тялото на единия франк и го прибра в ножницата. После извика Шамсиин и започна да му говори успокоително и нежно. Въпреки жестоката болка, която животното изпитваше, то се приближи към господаря си, пронизано от франкския меч, който се поклащаше на хълбока му. Арн го погали, прегърна го и застана зад него. После внезапно се обърна и сякаш обхванат от внезапна лудост с едно рязко движение отсече главата на Шамсиин.

Ръката му се отпусна и мечът падна върху пясъка. Той се отдалечи с бледо лице и се оттегли в лагера, където седна сам.

От всички страни се стекоха жени и деца. Някои дълбаеха пясъка, други сгъваха шатрите си, а трети прибираха камилите, козите и конете. Харалд не разбираше очевидната причина за тази суетня, но не искаше да притеснява учителя си. В този тежък миг той нямаше как да му помогне.

Старецът взе меча на Арн от пясъка, избърса го и с бавни, но сигурни стъпки се приближи към него. Харалд бе сигурен поне в едно: че не трябваше да се меси в това, което щеше да се случи.

Когато Ибрахим стигна до Арн, той седеше съкрушен и с безучастен поглед държеше свещения меч. Понеже беше бедуин, старецът добре разбираше болката му. Той седна до него, без да каже нищо, и беше готов, ако се наложи, да седи там мълчаливо два дни и две нощи. Обичаят изискваше Арн да проговори пръв.

— Знам, че трябва да проговоря пръв, Ибрахим — каза с мъка Арн, — защото такъв е обичаят ви. Мечът, който ми даде, е странен.

— От днес той е твой, Ал Гути. Ти си нашият спасител. Писано е и случилото се го доказа.

— Не, Ибрахим, това не е вярно. Мога ли да те помоля за една услуга?

— Да, Ал Гути. Каквото и да ми поискаш, ще го изпълня, стига да е по силите на човека и на нас, хората от бану аназа — отвърна тихо Ибрахим с лице, наведено към земята.

— Вземи си меча и го дай на този, на когото принадлежи. Отиди да откриеш Аюб Сал ах ал-Дин, когото на нашия език наричаме просто Саладин, и му дай този меч. Кажи му, че така е писано, че Арн ти е наредил така.

Без да каже нищо, Ибрахим внимателно пое меча. За известно време двамата останаха един до друг, загледани в пясъчните дюни, простиращи се чак до морето. Болката на Арн бе тъй голяма, че сякаш около него имаше ледена стена и Ибрахим напълно разбираше дълбочината на тази болка или поне така мислеше. Но всъщност я разбираше само наполовина.

— Ал Гути, от този момент нататък, ти вечно ще бъдеш приятел на бану аназа — каза Ибрахим след пауза, която можеше да се е сторила както много продължителна, така и съвсем кратка на Арн, тъй като за него времето беше спряло. — Това, за което ме помоли, ще бъде изпълнено. Нека сега направим това, което трябва. Ние погребваме конете от ранга на Шамсиин. Той беше велик воин и бе толкова ценен колкото и нашите коне. Ела!

Арн бързо стана и последва стареца. Когато стигнаха до лагера, видяха, че почти всички шатри са прибрани и натоварени върху камилите. Тримата мъртви франки ги нямаше — бяха погребани някъде в пясъка заедно с конете им. Но децата, старците и жените седяха тихо в кръг около един гроб. Недалеч оттам смутено стоеше и Харалд.

Ритуалът бе съвсем кратък, както за хората, така и за конете. Бедуините вярваха, че Шамсиин сега препуска по зелени поляни, по които тече в изобилие чиста изворна вода. Арн се помоли за това, ала тайно, тъй като подобна молитва бе неприемлива от гледна точка на тамплиерите. Но Шамсиин бе негов приятел още от детството му и бе единственият, за когото Арн би си позволил да поиска повече. Неговата болка беше толкова голяма, че вярванията на бедуините му се сториха за предпочитане пред всички други. И той видя Шамсиин да препуска по зелените поляни на рая с високо вдигната опашка и грива, разлюляна от вятъра.

После всички заминаха за Газа. Трима франки от Ашкелон бяха намерили смъртта си в лагера на бану аназа. Следващият им лагер трябваше да се разположи близо до стените на града, а ако това не бе достатъчно, за да им осигури безопасност, щяха да влязат и в самия град.

Жените и децата умееха да яздят и да водят конете и камилите толкова добре, колкото и мъжете.

Харалд яздеше кон, който бе взел от бедуините. Конят изглеждаше упорит и му създаваше проблеми. Но сержантът не посмя да пророни нито една дума по време на краткото пътуване до Газа. Той никога не си беше представял, че мъж като Арн Магнусон може да плаче като малко дете и беше много объркан, че е станал свидетел на подобна слабост, и то пред тези сурови хора. Отгоре на всичко те не изглеждаха никак изненадани от мъката, която този смел воин изпитваше след загубата на коня си. Лицата им бяха безизразни, сякаш изсечени от стомана. Те никога не изразяваха нито радост, нито болка, нито страх, нито спокойствие. Те бяха бедуини. Но Харалд знаеше за тях точно толкова, колкото и другите норвежци.

Когато пристигнаха в Газа, Арн показа безмълвно едно място на спътниците си, намиращо се близо до крепостните стени. Там те можеха да устроят лагера си. Мястото беше на север от града, за да не ги притесняват ароматите, носещи се от вятъра от запад. Той слезе от коня, който яздеше, и започна да смъква седлото на Шамсиин. Но Ибрахим бързо дойде при него, ловко слезе от коня си и го хвана за ръцете.

— Ал Гути, ти си наш добър приятел и има нещо, което трябва да знаеш — заговори той развълнувано. — Нашето племе притежава най-добрите коне в цяла Арабия и това е всеизвестен факт. Но никой, нито султан, нито халиф някога е купувал кон от нас. Предлагали сме им такъв само при изключителни обстоятелства. Младият жребец, който ти язди дотук, е обучен съвсем наскоро, както може би забеляза, и няма господар. Беше предназначен за сина ми, защото е чистокръвен и е най-добрият ни кон. Искам да го задържиш за себе си, защото желанието ти бе съвсем скромно, а ние искаме да направим повече.

— Ибрахим, няма начин… — започна Арн, но не успя да довърши и сведе глава, а очите му се напълниха със сълзи.

Ибрахим взе главата му в ръцете си и го погали бащински.

— Аз съм най-възрастният от племето бану аназа и никой няма право да се противопоставя на решенията ми. Дори и ти, защото си мой гост. Не можеш да обидиш домакина си, отказвайки му подаръка, който иска да ти направи!

— Така е — каза задъхано Арн, изтривайки сълзите си с опакото на дланта си. — Проявявам слабост, присъща за жените, и сигурно хората ми смятат, че е лудост да плача така за един кон. Но ти си бедуин, Ибрахим. Знаеш, че тази мъка никога няма да си отиде, и си единственият, с когото мога да я споделя. Подаръкът ти е ценен за мен, бъди сигурен, че ще ти бъда благодарен, докато съм жив.

— Ще ти подаря и една кобила — добави Ибрахим със закачлива усмивка, преди да даде знак.

Айша, чиято любов с Али ибн Аназа Арн бе спасил, бе жената, която доведе коня.

Ибрахим бе подготвил всичко много предвидливо, тъй като Арн не можеше да откаже подарък от Айша — жената, която му дължеше щастието си и която носеше името на най-обичаната от Пророка съпруга.

Бележки

[1] Берсерк (буквално „мечи кожух“) — Име, дадено на викингите, които се обличали в животински кожи и изпадали в смъртоносна ярост под влиянието на някакво упойващо вещество или на колективна лудост. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ян Гиу Рицарят тамплиер: Рицар на Храма (8)

Метаданни

Данни

Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Информация

История

Сваляне / Връзки

VII.

Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Рицар на Храма (8)