Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Рицар на Храма (12)

XI.

Арн остана под наблюдение две седмици в болницата Хамидие в Дамаск, преди лекарите да успеят да свалят температурата заради възпалените му рани. Те считаха, че Бог се бе намесил тук, тъй като никой не преживяваше толкова дълго време с подобна треска. Още отпреди той имаше повече рани по тялото си, отколкото можеше да преброи, но предполагаше, че може да са над сто. Въпреки това никога не бе раняван тъй жестоко, както при Роговете на Хатин.

Не си спомняше твърде много от началото. Бяха го отнесли настрани, бяха разкъсали ризницата му и бяха зашили набързо най-дълбоките рани, преди да го довлекат заедно с други ранени сирийци и египтяни на хладно в планината. По време на този преход Арн и други ранени бяха страдали тежко и повечето започнаха отново да кървят. Според лекарите обаче щеше да е по-зле да ги оставят в жегата сред мухите и миризмата на трупове долу в Тивериада.

Той не си спомняш как след това се бе озовал в Дамаск, понеже докато го пренасяха от лагера за болни в планината, треската му отново се бе усилила.

В Дамаск лекарите отново отвориха някои от раните му, опитаха се да ги почистят, а после отново ги зашиха, въпреки че този път вероятно проявиха повече старание отколкото при първия опит в лагера за болни край Тивериада.

Най-лоши бяха един дълбок удар с меч, който бе пробил ризницата, както и един удар с брадва, който бе изкривил шлема му над лявото око и бе разбил веждата и лявата страна на челото му. В началото той не можеше да поема никаква храна, повръщаше всичко, с което се опитваха да го натъпчат, а главоболието му бе така убийствено, че пристъпите на треската, които се надигаха у него, му се сториха облекчаващи.

Не си спомняше да го бе боляло особено, дори когато бяха обгорили раните по краката му с нагорещено желязо.

Когато треската най-сетне поутихна, той най-напред откри, че вижда с двете очи, тъй като си спомняше, че преди това не виждаше с лявото си око.

Лежеше в хубава стая със синя мозайка на втория етаж и гледаше напред към сянката от високи палми. От време на време вятърът поклащаше палмовите листа, които шумяха кротко, а от двора долу се носеха звуците от фонтани.

Отначало лекарите се отнасяха с него със студена учтивост и вероятно правеха всичко, което им позволяваха силите. Над леглото на Арн висеше малко изображение с монограма на Саладин в черни и златни тонове, което показваше ясно, че за султана Арн бе по-ценен жив отколкото мъртъв, въпреки че се шушукаше, че е един от белите демони с червения кръст.

Когато треската отмина и Арн отново можеше да говори ясно, радостта на лекарите стана още по-голяма. Те се събраха учудени около леглото му, за да чуят как един кръстоносен рицар говори на езика на Господ. Като лекари в Дамаск те не знаеха онова, което всеки втори емир в армията знаеше за мъжа, когото нарекоха Ал Гути.

Най-изтъкнатият от всички лекари се казваше Муса ибн Май-нун и бе пристигнал от Кайро, където бе прекарал дълги години като личен лекар на Саладин. Арабският му звучеше особено в ушите за Арн и се оказа, че е роден чак в Андалусия. Животът там бе станал труден за евреите, разказа той на Арн при първата им среща. Арн не се учуди, че личният лекар на Саладин бе евреин, тъй като знаеше, че има много евреи, които служат на халифа в Багдад, върховният вожд на мюсюлманите. И понеже опитът му със сарацинските лекари сочеше, че всички те владеят тънкостите на вярата и философията, той предпазливо попита за значението на Йерусалим за евреите. В този момент Муса ибн Май-нун вдигна високо вежди в учудването си какво можеше да накара един християнски воин да се интересува от подобно нещо. Арн разказа за срещата си с върховния равин от Багдад и до какво бе довела тя, поне докато той бе имал власт в Йерусалим. Щом християните имаха за светиня Божия гроб в Йерусалим, продължи той, а мюсюлманите скалата на Авраам, откъдето Пророкът, мир нему, се бе възкачил до небето, то бе обяснима притегателната сила на тези обекти на поклонение за вярващите. Ами храмът на цар Давид? Та той бе просто една постройка, съградена от хора и разрушена от хора, какво толкова свещено можеше да има в него?

Тогава лекарят евреин търпеливо обясни на Арн, че Йерусалим е единствената светиня на евреите и че според пророчествата те ще се завърнат, за да възкресят царството си и да издигнат отново храма. Арн въздъхна дълбоко и печално. Не заради евреите, побърза да уточни той, щом видя, че новоспечеленият му приятел се смути, а заради Йерусалим. Скоро Йерусалим щеше да падне в ръцете на мюсюлманите, ако вече не се бе случило. В такъв случай християните нямаше да спестят усилията си да си върнат обратно града. А ако и евреите се включеха в битката за Йерусалим, войната можеше да продължи поне хиляда години.

При тези думи Муса ибн Май-нун донесе едно малко столче и седна до леглото на Арн, за да навлезе в дискусията, която внезапно му се стори по-важна от всичката му останала работа сред болните.

Той помоли Арн да се изясни и рицарят разказа за разговорите, който бе провел със Саладин и граф Раймонд от Триполи, които, макар единият да бе мюсюлманин, а другият християнин, и да бяха смъртни врагове на бойното поле, сякаш имаха еднакви възгледи по този въпрос. Единственият начин да се прекрати вечната война би бил да се дадат еднакви права на всички поклонници, независимо кой бе обектът на поклонението им в Свещения град и независимо от това дали го наричаха Ал Кудс или Йерусалим.

— Или Йерушалаим — добави Муса ибн Май-нун с усмивка.

— Ами да — веднага се съгласи Арн.

На такива мисли се бе опрял, когато бе дал разрешение на равина от Багдад евреите да се молят при Западната стена. По онова време обаче не бе имал представа за свещеността на тази стена за евреите. Трябваше да се потърси сгоден случай и да поговори за това със Саладин, преди да е превзел града, бяха единодушни и двамата.

Тяхното приятелство процъфтя през следващите седмици, когато Муса започна да изправя Арн при първите му опити да върви. Лекарят бе на мнение, че с прохождането не трябва да се изчаква нито твърде дълго, нито твърде кратко. В първия случай имаше опасност раната в крака да се разкъса, в другия опасността бе кракът да се вдърви и да отслабне твърде много от неизпълнението на жизнената си функция.

Като за начало правеха отделни обиколки сред палми, фонтани и езерца в овалния двор. Там се вървеше лесно, тъй като целият двор чак до стеблата на палмите бе покрит с мозайка. Скоро Арн получи дрехи назаем и вече можеха да излизат на внимателни разходки из града. Тъй като голямата джамия се намираше на две крачки от болницата, тя бе едно от първите места, които посетиха. Като неверници не им позволиха да влязат, но ги пуснаха в огромния двор, където Муса посочи разкошните мозайки от злато върху пристроените колони, които ясно личеше, че са от християнските времена, и мюсюлманските мотиви в черно, бяло и червено по мраморния под от времето на династията на Омаялите. Арн се учуди, че цялото това византийско християнско изкуство бе оставено непокътнато, тъй като то изобразяваше хора и светии, а това бе изкуство, което повечето мюсюлмани биха счели за безбожно. Очевидно бе, че голямата джамия е била църква, макар от едната й страна да бе издигнато внушително минаре.

Муса ибн Май-нун отбеляза, че доколкото му е известно, в Йерусалим е обратното. Там двете големи джамии от известно време действали като църкви. Би било практично, каза той с ирония, да запазят всички подобни светилища непокътнати, така че като пристигне някой нов завоевател само да свали кръста от купола и да издигне полумесец, или обратното в зависимост от това кой е победителят и кой победеният. По-лошо би било да се налага всеки път да се разрушават старите светилища и да се строят нови.

Тъй като Арн не знаеше нищо за юдейската религия, тя стана една от първите им теми на разговор, и тъй като можеше да чете на арабски, Муса ибн Май-нун му донесе една книга, която сам бе написал, със заглавие „Напътствия за заблудените“. След като Арн започна да я чете, разговорите им станаха безкрайно дълги, тъй като основният предмет на философията на Муса ибн Май-нун бе откриването на свързващото звено между разум и вяра, между учението на Аристотел и чистата според мнозина, освободена от разум и плод на откровение свише вяра. Според него основната задача на философията бе да се съчетаят тези привидни противоположности.

Не без известни усилия Арн го съпътстваше в тези дълги размишления, тъй като, както той се изрази, главата му се бе поопразнила след младостта, когато поне мислите на Аристотел бяха в нея всеки ден. Той обаче се съгласи, че нищо не би могло да бъде по-велико от това да направиш вярата разумна. Войната в Светите места бе показала със страшна сила до какво води сляпата и безразсъдна вяра. Една от загадките на този свят бе как толкова много мъже все още можеха да се стичат към тези земи и да твърдят, че нищо не са видели, нито са чули.

Докато коричките от раните на Арн падаха и оставяха груби червени и смъдящи белези, приятелството му с лекаря и философ Муса ибн Май-нун укрепваше, както и способността на Арн да мисли за друго, освен за правила и подчинение. Той усещаше как сякаш не само тялото му се излекуваше.

Може би се бе втурнал с нова разбудена страст във висшия свят на идеите, тъй като искаше да потисне натрапчивата яснота за онова, което се случваше във видимия свят. Неосъзнатият му стремеж да държи това знание настрана обаче се натъкна на трудности, когато при другите пациенти в болницата Хамидие идваха посетители, ликуващи, че Акре и Наблус са паднали, или Бейрут и Джебаил, или някоя друга крепост. Не му бе лесно като самотния християнин, около когото всички се радваха шумно на подобни новини.

Когато братът на Саладин, Фахр, дойде да го посети, всичко това се разчу, макар това да не бе сред първите теми на разговора им.

И двамата се развълнуваха от срещата и веднага се прегърнаха сякаш бяха братя, което накара близкостоящите в красивия двор да опулят очи, тъй като всички познаваха брата на Саладин.

Първото, за което Фахр си спомни, макар да не бе необходимо, тъй като Арн вече няколко пъти се бе сетил за това, бе как при раздялата си в Газа, когато Фахр бе пленник на Арн и трябваше да отплава с кораб за Александрия, се бяха пошегували колко забавно би се получило ако си разменят ролите. А сега сякаш Бог се забавляваше с шегата им.

Арн се бе престорил на загрижен и обезпокоен дали Фахр няма някакви оплаквания относно времето си, прекарано в плен в Газа. Фахр отвърна със същата престорена загриженост, че подозира, че са му дали свинско месо, което Арн пламенно отрече и двамата отново се прегърнаха в смях.

После Фахр стана сериозен за момент и помоли Арн да даде честната си дума, че няма да се опитва да избяга, нито ще вдигне оръжие срещу някого, докато е гост на Саладин, понеже ако за Арн съществуваше някое правило, което да му налага да извърши подобни неща, щеше да се наложи да го поставят под по-строг режим. Арн обясни, че първо на първо нямаше правило, което да забранява на рицар кръстоносец да държи на дадената си дума, каквато между другото бе дал на Фахр, и второ, не можеше да се твърди, че той още е рицар кръстоносец, тъй като времето му в служба на ордена бе изтекло същата вечер при Роговете на Хатин.

В този миг Фахр стана сериозен и каза, че сякаш бе знак от Бог, че животът на Арн бе пощаден в същия миг, когато времето му като кръстоносен рицар бе изтекло. Арн възрази, че в този случай му се струваше по-вероятно да става дума за милостта на Саладин отколкото на Бог, макар и да не помнеше какво точно се бе случило.

Фахр не отвърна, а окачи голям златен медальон с името на Саладин на врата на Арн, хвана го мълчаливо под ръка и го изведе на улицата. Арн все още се чувстваше донякъде гол в чуждите дрехи, тъй като я нямаше тежестта на ризницата, но ако не бе гологлав и късите му руси коси не се виждаха отдалече, той и Фахр щяха да могат да преминат по улицата съвсем незабелязани в разговора си. Изглежда сега с Фахр той предизвикваше по-голямо любопитство отколкото с Муса ибн Май-нун, сякаш бе по-естествено евреин и християнин да вървят заедно, отколкото християнин да се разхожда с брата на султана.

Фахр, който леко се смути от това внимание, поведе Арн сред големия пазар, разположен до джамията, и купи парче плат, който Арн успя да увие няколко пъти около главата си. След това предложи на Арн да избере измежду няколко сирийски мантии на съседната сергия и когато един нетърпелив търговец развя пред него фолкунгското синьо, той мигом направи своя избор. Малко след тези покупки Арн и Фахр сякаш се стопиха сред всички останали в тълпата сред сергиите.

Фахр го поведе през лъкатушещите пътеки на пазара, докато стигнаха до портите на един двор, където бяха струпани купища християнски оръжия, щитове и шлемове. Фахр обясни, че Саладин изрично бе заповядал Арн да си избере нов меч, най-хубавия, който можеше да намери, тъй като Саладин смяташе, че дължи на Арн меч с много висока стойност. Търговците бяха струпали всички християнски мечове пред себе си на две малки и една огромна купчина. В едната от двете малки купчини се намираха всички скъпоценности и мечове, които биха могли да принадлежат на християнски аристократи, украсени със злато и скъпоценни камъни, в другата малка купчина се намираха мечовете, считани за не толкова ценни, а в голямата купчина беше всичко с по-ниска стойност.

Арн отиде решително при голямата купчина, разрови се из мечовете на кръстоносните рицари и гледаше цифровите обозначения. Когато бе подбрал три меча с правилния номер, той набързо ги сравни и без колебания подаде един от тях на Фахр.

Фахр погледна разочаровано простия и без украса меч и отбеляза, че Арн пропуска цяло състояние единствено от инат. Арн каза, че един меч може да е състояние само за онези, които не могат да го използват и че кръстоносен меч с подходящото тегло и размер като този, който току-що бе избрал, бе единственото, което той някога би окачил на себе си. Фахр се опита да го убеди, че може да си избере най-скъпия меч, да го продаде, да купи евтиния за един-два динара и да задържи разликата. На това предложение Арн се намръщи и каза, че според него не би подобавало да се отнесе по подобен начин с подаръка на Саладин.

Фахр обаче не му даде меча веднага, а го подаде на търговеца и му прошепна нещо, което Арн не чу. След това си тръгнаха оттам без меч, за да отидат в двореца на Саладин, където щяха да прекарат вечерта и нощта. Самият Саладин може би щеше да се прибере в Дамаск тази вечер и в такъв случай Ал Гути бе един от двамата, с които той щеше да се срещне веднага, така че беше важно да са наблизо, поясни Фахр.

Палатът на Саладин се намираше далече от големите сгради около внушителната джамия. Той бе проста двуетажна къща без много декорации и ако не бяха суровите мамелюкски стражи пред портата, никой не би предположил, че това бе домът на султана. Стаите, през които минаха, бяха оскъдно обзаведени с килими и възглавници за сядане, а стените бяха украсени единствено с красиво изписани цитати от Корана, които Арн се забавляваше да чете и цитира, докато преминаваха край тях.

Когато най-накрая седнаха в една от по-отдалечените стаи, която гледаше към дълъг балкон, заобиколен с колонада, Фахр сервира студена вода и нарове и се настани с изражение, което не бе трудно да се разчете. Сега щеше да бъде по-сериозен.

Онова, което бе останало от християнското кралство в Палестина бяха Тир, Газа, Ашкелон, Йерусалим и някои крепости, каза той с овладян триумф в гласа. Като начало щяха да превземат Ашкелон и Газа, а желанието на Саладин бе Арн да участва. След това щяха да завземат самия Йерусалим, а Саладин искаше Арн да му бъде съветник и в това начинание. Саладин щеше сам да отправи молбата си до Арн щом се срещнеха, така че бе добре Арн отсега да може да подготви отговора си.

Арн отговори натъжен, че действително отдавна му бе известно, че ще се стигне дотук и че християните сами си бяха виновни, най-вече с греховете си, за голямото нещастие. Наистина той вече не бе обвързан с клетвата си към кръстоносните рицари. Твърде много обаче бе да се желае от него да премине на страната на врага.

Фахр поглади леко рядката си брада и отговори замислено, че Арн вероятно погрешно бе разбрал желанието на султана. Въпросът не бе в това Арн да извади оръжие срещу своите, а по-скоро обратното. Достатъчно много християни вече бяха загинали или прогонени от домовете си, не за това ставаше дума, а за по-важни неща. Най-добре обаче щеше да е Саладин сам да обясни всичко това. Както вече бе разбрал, Арн щеше да бъде освободен, когато настъпи моментът за това, тъй като Саладин не бе пощадил живота на Арн при Роговете на Хатин само за да го убие по-късно. А и Арн не бе пленник, за когото да се иска откуп. За това обаче също бе по-добре да говори със самия Саладин. Докато чакаше, можеше да поразмишлява какво да прави със свободата си.

Арн отвърна, че що се отнасяше до него, двадесетгодишната му служба в Светите земи бе приключила. Ако бе възможно, той би се опитал да се прибере у дома в собствената си страна възможно най-скоро. Въпреки че в това си начинание той би срещнал известни трудности, тъй като макар наистина да бе отслужил обета си, според закона той следваше да бъде освободен от служба от великия магистър на ордена, в противен случай би бил считан за дезертьор. А как щеше да се уреди този въпрос, не бе никак ясно.

Фахр видимо се успокои значително от този кратък размисъл и обясни, че ако Арн просто потъркаше два пъти с палец маслената лампа пред себе си, желанието му щеше лесно да се осъществи.

Арн погледна изпълнен със съмнения кюрдския си приятел и потърси в очите му обяснение на шегата, но когато Фахр настоятелно посочи лампата, Арн протегна ръка и я потърка с палеца си.

— Е, Аладин, желанието ти е изпълнено! — провикна се радостно Фахр. — Ще получиш подпис и печат лично от ръката на великия магистър под всеки документ, който си пожелаеш. Нали и той ни е гост тук в Дамаск, макар и при недотам гостоприемни условия, с каквито справедливо си удостоен ти. Само напиши документа си и работата е уредена!

 

 

За Арн не бе трудно да повярва, че Жерар дьо Ридфор е пленник в Дамаск, тъй като никога не си бе представял, че този мъж би се сражавал за светата Дева до последната капка кръв. Но дали би подписал каквото и да е?

Фахр само поклати глава с усмивка и го увери, че така ще стане. И колкото по-скоро, толкова по-добре! Той повика един слуга и му нареди да донесе инструменти за писане от пазара, после увери Арн, че сам ще види как великият магистър изписва името си под документа.

Когато един задъхан слуга след малко донесе пергамент и пера за писане, Фахр остави Арн сам, за да напише документа, извади едно малко писалище и се оттегли, за да се посвети на кратка молитва и да се подготви за вечеря.

Арн поседя известно време с празния пергамент пред себе си и с перото в ръка, опитвайки се да си изясни какво се случваше в този необяснимо странен миг. Трябваше да напише писмото за собственото си освобождение. И това се случваше в султанския дворец в Дамаск, където самият той седеше пред сирийско писалище с кръстосани крака на меки възглавници и с чалма увита около главата си.

През последните години той многократно се бе опитвал да си представи края си като рицар тамплиер. Никога обаче фантазиите му не бяха стигали дотук.

После се съвзе и бързо и грижливо изписа текста, който познаваше добре, тъй като по времето си като командор на Йерусалим бе писал подобни писма. Добави и приложението, което пишеха понякога: че този рицар, който в този момент с огромни почести напуска службата си в Божията света армия, Ордена на тамплиерите, е свободен да се завърне към предишния си живот и има право когато пожелае да сложи доспехите на рицар тамплиер, такива каквито е носил при напускането на ордена.

Той изчете текста отначало и си спомни, че Жерар дьо Ридфор не знаеше латински, затова написа и превод на френски.

Имаше още място и той не устоя на малкото удоволствие да напише текста до неособено начетения велик магистър трети път, този път на арабски.

Той поседя, размахвайки пергамента, за да изсъхне, хвърли поглед към слънцето и откри, че до вечерната молитва както за мюсюлманите, така и за християните имаше още два часа. В същия миг Фахр се върна, погледна документа, взе пергамента със смях, щом видя превода на арабски, изчете го и хвана перото, за да подчертае някои диакритични знаци. Наистина не бе лоша шега с негово височество великия магистър, каза той развеселен, хвана Арн под ръка и отново го поведе из града. Двамата изминаха само няколко пресечки, преди да се озоват пред постройката, където държаха най-ценните християнски пленници. Тя бе по-голяма и с по-скъпо обзавеждане от самия палат на Саладин.

Там, разбира се, имаше стражи и заключени врати, макар да беше трудно човек да си представи какво би правил един избягал велик магистър, когато излезе из улиците на Дамаск. Фахр обясни, че всичко това бе един изпразнен от съдържание жест, който се дължеше на факта, че великият магистър и крал Ги тържествено бяха обявили клетвата към неверници за невалидна.

Крал Ги и великият магистър Жерар дьо Ридфор бяха затворени заедно в две зали с разкошна украса и мебели в християнски стил. Те седяха на малка резбована арабска масичка и играеха шах, когато влязоха Фахр и Арн, а вратите зад тях бяха демонстративно заключени.

Арн поздрави двамата без преувеличена любезност и отбеляза, че да се играе шах е против правилата на рицарите тамплиери, но и че не възнамерява да ги прекъсва задълго. Става дума просто за един документ, който трябва да бъде подписан и който той подаде с някак подчертан поклон на Жерар дьо Ридфор. Последният донякъде неочаквано изглеждаше по-скоро унижен отколкото бесен от липсата на почтителност в тона на Арн.

Жерар дьо Ридфор се престори, че чете документа и сбърчи чело, сякаш премисляше съдържанието му. След това, както се очакваше, попита каква е целта на Арн и формулира въпроса си така, че отговорът да дава обяснение за текста, от който той нищо не разбираше. Тогава Арн внимателно пое обратно пергамента, прочете високо текста на франкски и обясни, че всичко е наред, тъй като е дал клетва пред Ордена на тамплиерите за определен срок, което не е толкова необичайно.

Сега Жерар дьо Ридфор съвсем побесня и изръмжа, че няма каквото и да било намерение да подписва такъв документ и ако бившият командор на Йерусалим смята да дезертира, въпросът стои между него и собствената му съвест. После махна с ръка, за да отпрати Арн далеч от погледа си и се втренчи в шахматната дъска сякаш усилено обмисляше следващия си ход. Крал Ги не каза нищо, а само се взираше ту във великия магистър, носещ облеклото на ордена, ту в Арн, облечен в сарацински дрехи.

Фахр, на който ситуацията му бе станала пределно ясна, отиде до вратата и почука леко. След миг тя се отвори и той прошепна само няколко думи, преди вратата отново да се затвори.

Той отиде при Арн и каза тихо, сякаш несъзнателно се опасяваше да не го разберат другите двама в стаята, че ще отнеме само няколко минути, но че ще се получи най-лесно ако с работата се заемеше друг преводач, а не Арн.

Докато излизаше с подкрепящата ръка на Фахр на рамото си, Арн срещна един сириец, който, съдейки по дрехите и изражението му, беше по-скоро търговец, а не воин.

Не му се наложи да чака дълго пред портите преди Фахр да излезе с документа в ръце, подписан и подпечатан от великия магистър. Той поднесе половината свобода на Арн с протегнати ръце и дълбок поклон.

— Какво каза, за да го накараш да си промени решението тъй бързо? — полюбопитства Арн, докато се връщаха към двореца на султана сред тълпата, която се бе увеличила с наближаването на вечерната молитва.

— А, нищо толкова сериозно — отвърна Фахр, сякаш ставаше дума за някаква дреболия. — Само това, че Саладин би оценил услугата спрямо един рицар тамплиер, на когото много държи и че Саладин вероятно би се обезпокоил, ако тази малка услуга не бъде направена, просто нещо такова.

Арн можеше да си представи доста на брой възможности да се формулира едно такова желание, но усети, че Фахр навярно се бе изразил по-меко, отколкото му се искаше да признае.

Същата вечер малко преди молитвата Саладин се завърна в Дамаск начело на една от армиите си. Той бе посрещнат от ликуващи хора по улиците чак до голямата джамия, тъй като сега повече от всякога бе заслужил прозвището си Ал Малик ал Насър, кралят победител.

Десетки хиляди мъже и жени се молиха заедно с него, когато слънцето залезе, бяха толкова много, че не само изпълниха огромната джамия, а и по-голямата част от двора й.

След молитвата той бавно измина пътя до двореца на коня си съвсем сам през тълпите. На всичките си емири и останалите, които търсеха хиляди срещи с него, той бе казал, че първата си нощ в Дамаск искаше да прекара насаме със сина си и брат си, тъй като от два месеца бе на бойното поле и не бе имал време за себе си. За никого не се оказа трудно да се преклони пред тези думи.

След като в блестящо настроение той поздрави и прегърна приятелите и роднините си в двореца, изглеждаше сякаш наистина се канеше да остави всички държавни дела зад гърба си тази вечер. Затова и се изненада, а за момент се и смути, когато внезапно се озова очи в очи с Арн.

— Победеният те поздравява, победоносни кралю — поздрави го Арн сериозно и около тях веднага се разнесе радостна глъч. Саладин се поколеба още малко, после изведнъж сякаш промени решението си, направи две бързи крачки напред, прегърна Арн и го целуна по бузите, при което от множеството се чу шепот.

— Бъди поздравен и ти, рицарю тамплиер, който повече от всеки друг ми донесе победата — отвърна Саладин, след което направи знак с ръка на Арн да го последва наравно с него до трапезата.

Веднага бяха донесени големи блюда с печени гълъби и пъдпъдъци, както и високи гарафи от злато и сребро, пълни с леденостудена вода.

До Саладин и Арн седеше синът на Саладин, Ал Афдал, който бе млад строен мъж с жив поглед и рядка брада. Скоро той пожела да зададе на Арн въпрос.

Миналата година той бе командвал над седем хиляди воини при изворите На Кресон и един от емирите бе казал, че Ал Гути е знаменосецът на рицарите тамплиери, вярно ли беше?

Арн, който сега си припомни за безумната атака, заповядана от Жерар дьо Ридфор, сто и четиридесет рицари срещу седем хиляди, и за позорното бягство, в което бе принуден да участва, бе видимо смутен, докато потвърждаваше, че действително е бил там, че именно той бе носил знамето при бягството.

Младият принц не изглеждаше особено учуден от този факт и спомена, че бе дал заповед на всички емири Ал Гути да бъде заловен жив. Онова, което никога не бе успял да разбере, нито когато то се случваше, нито по-късно, бе как християнските рицари се впускаха в смъртта толкова хладнокръвно.

Край масата настъпи тишина преди отговора на Арн, а той се изчерви, понеже нямаше такъв. Той вдигна рамене и каза, че според него изглеждаше също толкова безумно, колкото вероятно бе изглеждало на самия Ал Афдал и хората му. В подобна атака нямаше логика. Това бе просто един от онези случаи, когато пътищата на вярата и на разума напълно се разделяха. Случваше се понякога, той бе виждал мюсюлмани да правят подобни неща, но никога до такава степен, както тогава. Заповедта за атака бе дадена от Жерар дьо Ридфор, продължи той с неодобрително изражение, което не бе загадка за никого, и той бе онзи, който бе решил да избяга, след като бе изпратил на смърт всичките си подчинени. Знаменосецът, т.е. самият Арн, бе принуден да последва своя главнокомандващ, добави той засрамен.

Във възникналата неловка тишина Саладин отбеляза, че Бог бе наредил събитията по най-добрия начин, тъй като за Арн, а и за самия него бе по-добре, че Арн бе попаднал в плен при Роговете на Хатин, а не по-рано. Арн не разбра какво точно имаше предвид Саладин в този момент, но нямаше желание да удължава разговора с въпрос.

Скоро след това Саладин ясно показа, че желае да го оставят насаме със сина му, брат му и Арн, и желанието му веднага бе изпълнено. Когато останаха сами, те отидоха в друга стая и се разположиха удобно сред меки възглавници със сребърните си чаши леденостудена вода. Арн се чудеше как се постига този приятен хлад, но не му се искаше да разпитва за подобни дреболии в момент, когато разговорът беше на път да стане сериозен, макар и да не можеше да предвиди посоката му.

— Веднъж при мен дойде един мъж на име Ибрахим ибн Аназа — подхвана Саладин бавно и замислено. — Със себе си носеше най-чудния подарък — мечът, който наричаме Меча на исляма и който бе изчезнал за дълги времена. Разбираш ли какво направи, Арн?

— Познавам Ибрахим, той ми е приятел — отвърна Арн предпазливо. — Той реши, че заслужавам този меч, но аз бях убеден, че съм недостоен. Затова и изпратих меча на теб, Юсуф. Защо — това всъщност не мога да кажа, но беше вълнуващ момент и нещо ме накара да го направя. Радвам се, че старият Ибрахим е изпълнил желанието ми.

— Но не си разбрал какво си направил? — снижи глас Саладин, а Арн веднага забеляза как в стаята се възцари напрегната тишина.

— Чувствах, че постъпвам правилно — отвърна Арн. — Един свещен за мюсюлманите меч не означава нищо за мен, но може би, помислих си, е повече за теб. Повече не мога да ти обясня, може би Бог ме напътстваше.

— Така ще да е било — усмихна се Саладин. — Щях да ти изпратя онова, което наричате Светия кръст, който сега е на сигурно място в този дом. Според написаното, онзи, който се сдобие с Меча на исляма, ще обедини всички правоверни и ще победи всички неверници.

— Ако е тъй — възрази Арн поразтърсен, — не трябва да благодариш на мен, а на Бог, който ми изпрати тази внезапна мисъл. Аз бях просто Негово оръдие.

— Може и така да е, но все пак ти дължа един меч, приятелю. Не е ли странно как постоянно съм ти длъжник, точно на теб?

— Вече получих меч и не ми дължиш нищо, Юсуф.

— О, напротив, ако ти бях изпратил т.нар. Свети кръст, вероятно нямаше да смяташ, че си изплатил дълга си към мен дори с най-красиво резбованото парче дърво. По-късно ще поговорим за дълга ми. Искам да те помоля за една услуга.

— Ако съвестта ми позволява, бих ти направил всяка една услуга и знаеш ли, Юсуф, понеже съм твой пленник, а срещу мен не можеш да получиш откуп…

— Първо ще превземем Ашкелон. След това Газа, а после Йерусалим. Искам от теб да бъдеш мой съветник в това. После ще получиш свободата си и няма да останеш невъзнаграден. За това те моля.

— Истината е, че това, за което ме молиш, е доста неприятно, Юсуф. Молиш ме да стана предател — простена Арн и всички прозряха мъката му.

— Не е така, както ти се струва — отвърна тихо Саладин. — Не ми е нужна помощта ти, за да убивам християни, понеже за тази задача и сега си имам безброй услужливи ръце. Спомням си обаче нещо от първия ни среднощен разговор, първия път, когато ти станах длъжник. Ти каза нещо за някакво правило на рицарите тамплиери, което често премислях: Щом изтеглиш меча си, не мисли кого да убиеш. Мисли кого да пощадиш. Разбираш ли какво имам предвид?

— Хубаво правило, но се чувствам само наполовина облекчен. Не, изобщо не разбирам какво имаш предвид, Юсуф.

— Държа Йерусалим в ръцете си! — избухна Саладин и протегна юмрук пред лицето на Арн. — Градът ще падне, когато пожелая, а това ще стане след Ашкелон и Газа. Едно е да победиш, друго е да победиш добре. А за това кое е добро и зло в тази война се налага да говоря с някой друг, не с моите емири, които са убедени, че трябва да постъпваме като християните.

— Да убиете всички хора и животни в града и да не оставите нищо живо там освен мухите — рече Арн и сведе глава.

— Ако бе обратното — започна да размишлява Фахр, който едва сега за пръв път се включи в обсъждането, без да чака подкана от по-големия си брат, — ако ние бяхме превзели Йерусалим от вас преди едно и половина поколения, и ако бяхме постъпили с града като вас? Какво щяхте да обсъждате вие в лагера си край Свещения град, знаейки че скоро ще влезете в него?

— Това е глупаво — отвърна Арн с гримаса на отвращение. — Мъже като пленниците ви Жерар дьо Ридфор и Ги дьо Лузинян по изключение биха били напълно единодушни. Никой не би им противоречил, никой, когато изтъкнат, че е дошъл часът на отмъщението. „Трябва да го направим сега и да бъдем по-лоши от врага, когато той оскверни града ни.“

— Всички мислят така, освен моя брат Юсуф — каза Фахр. — Можеш ли да ни убедиш, че той е прав като казва, че отмъщението е грешка?

— Желанието за отмъщение е едно от най-силните неща в човешката природа — каза Арн примирено. — Такива са мюсюлманите и християните, може би и юдеите. Първото възможно възражение срещу това е, че човек трябва да се държи с повече достойнство отколкото безбожния си враг. Желаещите мъст обаче не се интересуват от това. Второто възражение е онова, което съм чувал и от християнин, граф Раймонд, и от мюсюлманина Юсуф — това е, че войната никога няма да свърши, докато всички поклонници не получат достъп до Светия град, включително и евреите. Отмъстителите обаче и от това не се вълнуват, тъй като желаят да пролеят кръв днес и не мислят за утре.

— Толкова нашироко разсъждавахме и сами — съгласи се Саладин, — и е вярно онова, което казваш, че отмъстителите имат числено превъзходство и не се трогват от думи като достойнство или вечна война. Какво още може да се каже?

— Едно нещо — каза Арн. — Всеки град може да бъде превзет, дори Йерусалим, което вие сте на път да сторите. Не всеки град обаче може да бъде удържан толкова лесно, колкото е бил превзет. Затова трябва да се запитате „Какво да правим с победата? Можем ли да задържим Свещения град?“

— Точно сега, когато на християните са им останали едва четири града в Палестина, три от които скоро ще превземем, никой не се съмнява в отговора, за съжаление — отвърна Саладин. — И така, има ли нещо друго?

— Има — каза Арн. — Искате да задържите Йерусалим за повече от година? Запитайте се тогава дали догодина искате да видите нови десет хиляди франкски рицари по тези земи, или предпочитате сто хиляди. Ако предпочитате сто хиляди нови франкски рицари догодина, ще постъпите с победата си като християните. Ще избиете всичко живо. Ако ще се задоволите само с десет хиляди франки догодина, завладейте града, върнете си свещените за вас места, съхранете църквата на Божи гроб и пощадете всички, които искат да напуснат града. Става дума единствено за проста математика. Сто хиляди франки догодина или само десет хиляди? Какво предпочитате?

Другите трима седяха дълго, без да продумат. Накрая Саладин стана, отиде при Арн, изправи го и го прегърна. После заплака, както бе известно че прави, когато нещо прочувствено, страховито или красиво се случваше край него. Сълзите на Саладин бяха прочути, подигравани и боготворени в целия правоверен свят.

— Ти ме спаси, ти ми даде причините и с това спаси много животи в Йерусалим идния месец и вероятно ни осигури града за вечни времена — каза Саладин през сълзи.

Брат му и синът му се трогнаха от сълзите му, но самите те успяха да се овладеят.

* * *

Месец по-късно Арн се намираше сред войските на Саладин пред стените на Ашкелон. Беше облечен в старите си доспехи, поправени и почистени, както и ризницата му, така че бяха в по-добро състояние, отколкото когато ги бе загубил. Не само той обаче носеше мантия на рицар тамплиер, тъй като с тях бе и великият магистър Жерар дьо Ридфор. Той и крал Ги дьо Лузинян следваха войската по-скоро като багаж, отколкото като рицари. Те яздеха, вкопчили се в камилите си. Саладин бе сметнал за по-сигурно да им даде животни, които да не могат да яздят, а не коне. Сарацините се бяха забавлявали по време на петдневния преход, гледайки как двамата ценни пленници се опитват да овладеят болките от язденето и в същото време да запазят външно достойнството си, въпреки че се влачеха зад самата войска.

Саладин бе изпратил една флотилия от Александрия, която да ги пресрещне при Ашкелон, и тя вече стоеше закотвена заплашително край града, когато сарацинската войска дойде от вътрешността на страната. Флотилията обаче изглеждаше по-страховита отколкото бе в действителност, тъй като беше съставена от търговски кораби без воини и с празни трюмове.

След като се бяха установили на лагер покрай стените на града, Саладин позволи на Ги дьо Лузинян да се изкачи до затворените градски порти и да извика на жителите да се предадат, за да бъде освободен кралят им. Какво бе един град в замяна на самия крал?

Доста е, помислиха си жителите на града, което скоро се прояви. Думите на крал Ги не доведоха до друго, освен че хората започнаха да го замерят с развалени плодове и боклук от кулата при градската порта и му се подиграваха толкова грубо, както на никой крал поданиците му не се бяха подигравали.

Саладин беше по-скоро развеселен от представлението, отколкото разочарован от резултата. Той остави по-голямата част от войските си да се заеме с насилственото превземане на Ашкелон и се спусна към Газа.

По стените на Газа стояха многобройни рицари тамплиери с бели мантии, но и мнозина сержанти. Те не се уплашиха от незначителната войска, която разположи лагера си пред градските стени, тъй като нямаха никакви основания за това — врагът не бе донесъл катапулти или други стенобойни машини.

Те не се стреснаха и когато великият им магистър бе доведен пред портите. Бяха очаквали да ги заплашат, че ако не се предадат, той ще бъде екзекутиран пред очите им.

Все пак те нямаше да се оставят да бъдат спрени от подобни заплахи. При подобни въпроси си имаше ясни правила. Рицарите тамплиери не можеха да бъдат разменяни нито срещу злато, нито срещу други пленници, нито срещу заплахи. Дълг бе на великия магистър да умре като рицар тамплиер, без да издаде стон и без да прояви страх. Освен това твърде малко от тях щяха да бъдат истински опечалени да видят именно главата на Жерар дьо Ридфор да се търкаля в пясъците. Когото и да изберяха за следващия велик магистър, щеше да е по-добре от този глупак, който ги бе довел до огромни поражения.

За техен ужас и неописуем срам обаче се случи нещо друго. Жерар дьо Ридфор пристъпи напред и в качеството си на велик магистър издаде заповед градът незабавно да бъде опразнен и всеки да вземе със себе си оръжието и коня си, а всичко останало, дори ковчежетата, пълни със скъпоценности, да бъде изоставено.

Заповедта на великия магистър не оставяше място за неподчинение.

Един час по-късно евакуацията на Газа бе проведена. От гърба на коня си Арн наблюдаваше опразването на града и плачеше от срам пред измяната на Жерар дьо Ридфор.

Когато и последните коне от колоната рицари бяха преминали през градските порти, Жерар яхна един от своите франкски коне, а Саладин си взе сбогом и му пожела успех с бодри и иронични думи. Жерар не му отвърна, обърна коня си и отпраши след рицарите си, които бавно и с наведени глави се бяха отправили в траурен кортеж на север към морския бряг. Без да заговаря никого от тях, той застана начело на колоната.

Така Саладин доволно отбеляза, че бе извоювал две победи. Едната бе, че благодарение на един безгръбначен мъж бе получил цяла Газа заедно с всичките й съкровища, без да се наложи да изстреля ни една стрела. Втората победа бе, че бе направил така, че Жерар дьо Ридфор отново да поеме командването на остатъците от кръстоносните войски. Мъж като Жерар бе по-полезен на Саладин от самия него.

Хората на Саладин се бяха втурнали в завладяния град, но някои от тях скоро се върнаха и развълнувани приближиха Саладин с два коня, за които твърдяха че са от породата аназа, каквито нямаха нито Саладин, нито дори халифът в Багдад.

Саладин каза, че се радва на този подарък повече отколкото на всичкото злато в ковчежетата на рицарите тамплиери в града, но когато с колебание запита сподвижниците си дали тези коне наистина могат да са аназа, щом са намерени при рицарите, което изглеждаше невъзможно, Арн отговори, че е истина. Тъй като едно време те бяха негови, беше ги получил от Ибрахим ибн Аназа заедно със свещения меч.

Саладин не се поколеба незабавно да подари отново конете на Арн.

Три дни по-късно падна и Ашкелон. Саладин пощади населението, въпреки че не предадоха града доброволно, и им позволи да се качат на корабите му, които да ги отведат до Александрия. Тъй като Александрия поддържаше оживена морска търговия с Пиза и Генуа, въпрос бе само на време всички тези франки от Ашкелон да се завърнат по домовете си.

Сега оставаха само Тир и Йерусалим.

* * *

В петък, на двадесет и седмия ден от месеца раджаб, същия ден, на който Пророкът, мир нему, се бе възкачил на седмото небе от скалата на Авраам след чудното си пътуване от Мека предната нощ, Саладин навлезе в Йерусалим. По християнското летоброене това се случи в петък, 2 октомври 1187.

Невъзможно бе да се отбранява градът. Единственият рицар в него с някакво значение, освен почти избитите кръстоносни войски, бе Балиан д’Ибелин. Освен него сред защитниците имаше само още двама рицари, заради което той бе ръкоположил всеки юноша над шестнадесет години. Въпреки това защитата бе безпредметна и само бе удължила агонията. Над десет хиляди бежанци от близката околност се бяха втурнали зад градските порти през седмицата преди пристигането на Саладин. Така снабдяването на града с храна и вода стана невъзможно в дългосрочен план.

Градът не бе разграбен. Нито един жител не бе убит.

На десет хиляди жители на града бе дадена възможността да откупят свободата си, десет динара за мъжете, пет за жените и един за децата. На онези, които се бяха откупили, бе позволено да отнесат и вещите си.

Двадесет хиляди жители на Йерусалим обаче останаха в града, тъй като не можеха да се откупят. Не можеха и да заемат пари от архиепископ Ераклий, нито пък от двата духовни ордена, които както и Ераклий бяха предпочели да отнесат парите от данъците, вместо да спасят християнските си братя и сестри от робството, надвиснало над онези, на които средствата не достигаха, за да са свободни.

Много от емирите на Саладин плакаха от отчаяние при вида на архиепископ Ераклий, който доволен плати своите десет динара, за да отнесе със себе си товар със злато, който щеше да е достатъчен да бъдат откупени повечето от двадесетте хиляди християни, останали в града.

Хората на Саладин смятаха благородството му за също толкова детинско, колкото бе отблъскваща и алчността на Ераклий.

След като всички християни, които можеха да се откупят, се бяха оттеглили към Тир, ескортирани от воините на султана, за да не бъдат ограбени по пътя от разбойници и бедуини, Саладин опрости дълга на двадесетте хиляди души, които щяха да попаднат в робство поради невъзможност да платят необходимата сума или да дочакат милост от архиепископа или рицарските ордени.

След като християните се бяха отдалечили, мюсюлмани и евреи започнаха незабавно да се заселват. Светите места, които християните наричаха Божи храм и Храмът на Соломон бяха почиствани с розова вода в продължение на няколко дни, кръстът от върха на куполите бе снет и бе влачен триумфално из лъснатите и почистени от кръвта улици, а полумесецът след осемдесет и осем години отново се издигна над Ал Акса и Джамията на скалата.

Църквата на Божи гроб бе затворена за три дни, като през това време я охраняваха и спореха какво да правят с нея. Почти всички емири на Саладин считаха, че тя трябва да бъде сравнена със земята. Саладин ги укори и каза, че църквата е просто една сграда, докато криптата в скалата под постройката бе самата светиня. Да се събори сградата щеше да е просто празен жест.

След три дни волята му бе изпълнена и по този въпрос. Църквата на Божи гроб бе отворена и поверена на сирийски и византийски свещеници. Също така бе охранявана от сурови мамелюки срещу всеки опит за оскверняване.

Седмица по-късно Саладин се помоли на почистеното и най-отдалечено молитвено място, третото най-свещено място за Исляма, Ал Акса. И плака, както обикновено. Никой не се учуди на това. Той най-сетне бе изпълнил клетвата си пред Бог да освободи светия град Ал Кудс.

Завладяването на Йерусалим от Саладин бе считано за едно от най-окаяните му дела през целия дълъг период на войни в Палестина. За него той получи множество подигравки от съвременниците си.

Пред лицето на вечността обаче той стори нещо изключително, името му бе безсмъртно и той завинаги остана единственият сарацин, когото франкските страни уважаваха истински.

* * *

Арн не присъства на превземането на Йерусалим. Саладин му бе спестил гледката, макар и да бе превзел града с нежна ръка, както бе препоръчал Арн.

Сега Арн желаеше да се отправи към дома, но Саладин горещо го помоли да остане още известно време. Положението бе странно, понеже докато Саладин уверяваше Арн, че е свободен от мига, в който реши, той не пестеше усилията си да го убеди да остане и да му окаже допълнителна помощ.

Както всички очакваха, задаваше се нов кръстоносен поход. Германският император Фридрих Барбароса пътуваше през Мала Азия с огромна армия. Френският крал Филип Огюст и кралят на Англия Ричард Лъвското сърце пък пътуваха по море.

Саладин смяташе, че предстоящата война щеше да се реши повече чрез преговори, отколкото на бойното поле, тъй като опитът му сочеше, че на многото изведнъж новопоявили се франки щеше да им е трудно да воюват. Арн не можеше да не се съгласи с подобно предположение. Беше му трудно да се възпротиви и на мнението на Саладин, който смяташе, че надали има по-подходящ преговарящ от Арн, който говореше без затруднения Божия език и франкския като свой роден, имаше доверието на Саладин, а вероятно и доверието на франките, тъй като бе служил двадесет години като рицар тамплиер в Светите земи.

И на това бе трудно да се противоречи. Арн искаше да се завърне у дома, копнееше толкова силно, че го боляха последните рани, които иначе бяха добре излекувани. Не можеше обаче да отрече пред себе си, че имаше огромен дълг към Саладин, който неведнъж му бе пощадил живота. Без милостта на Саладин той нямаше да може да стигне до родните земи. Арн обаче страдаше от участието си в една война, която вече нямаше нищо общо с него.

Бог обаче се показа милостив към мюсюлманите по не един начин. Германският император Барбароса се удави в една река по пътя си към Светите земи. Хората му положиха тялото в буре с оцет с намерението да го пренесат със себе си, но то все пак започна да се разлага и го погребаха в Антиохия. С него сякаш умря и германският кръстоносен поход.

И стана така, както Арн бе предрекъл — а именно че не сто хиляди франки християни се стекоха след мирното превземане на Йерусалим, а само десет хиляди.

Саладин бе освободил Ги дьо Лузинян, без дори да поиска откуп за него. Изправен пред новия кръстоносен поход на франкските държави, Саладин реши, че има нужда от мъж като крал Ги сред тях, защото щеше да му е от много по-голяма полза свободен, отколкото като пленник. Саладин имаше право в това — завръщането на крал Ги при хората му незабавно доведе до безкрайни дрязги за измяна и наследяване на трона сред християните.

Саладин обаче допусна една грешка, за която дълго щеше да съжалява. Когато крал Ги поведе християнската си войска от Тир към морето, за да се опита да си възвърне Акр — най-важният град за християните след Йерусалим, султанът не взе насериозно тази заплаха. След като крал Ги обсади Акр, Саладин, разбира се, изпрати войска, за да обсади на свой ред християните, които се озоваха между защитниците на града и армията на Саладин. Той сметна, че времето, лагерните болести и липсата на храна ще му осигурят победата над недотам страховития крал Ги. И макар да бе готов да пожертва много животи и бързо да разбие крал Ги, тази цена му се стори излишно висока.

Голямото му закъснение доведе дотам, че отначало френският крал Филип Огюст, а скоро след това и английският Ричард Лъвското сърце направиха десант и облекчиха положението на християнската обсада на Акр. Така Саладин влезе в ненужно тежка война, точно това, което се бе опитал да избегне.

Арн, разбира се, бе повикан в служба на Саладин, тъй като скоро можеше да се очакват преговори. И след като Саладин набързо успя да събере отново достатъчно много от мъжете си, които бе изпратил на заслужена почивка по домовете им след дългата и успешна война, той нападна дръзко, очаквайки бърза победа.

Очакванията му обаче бяха грешни по няколко причини. Новопристигналите френски и английски кръстоносци със сигурност не бяха свикнали на слънцето и горещините, както и очакваше, а беше средата на лятото. На англичаните обаче не им бе чуждо да се бият с нападащата ги конница. Напротив, именно в това те бяха най-добри.

Когато първите сарацински конници се впуснаха през равнината срещу франкските окупатори на Акр, небето над нападателите потъмня, без отначало да разберат защо. След миг те бяха обсипани с хиляди стели, които сякаш валяха като градушка от небето. Малцината останали непокосени, онези, които яздеха отпред и не забелязаха как задните редици са останали празни, бяха посрещнати отблизо с арбалетен залп.

Всичко приключи по-бързо, отколкото отнема на кон да премине в галоп разстоянието от четири изстрела с лък. Равнината пред Акр се превърна в море от ранени и умиращи, коне, които се бяха проснали и приритваха, или тичаха напред-назад в паниката си, тъпчейки ранените, които блуждаеха наоколо изплашени до смърт.

В този момент Ричард Лъвското сърце застана начело на рицарите си и поведе атаката им. Това бе най-бързо извоюваната му победа.

Арн бе наблюдавал това зрелище на лъковете и арбалетите със смесица от ужас и обективния интерес на воин. Знанията му никога нямаше да избледнеят.

И така, време беше преговорите да започнат. Като за начало бе важно да се стигне до примирие, за да бъдат прибрани телата на загиналите от бойното поле. Това щеше да е от полза и за двете воюващи страни в лятната горещина. Арн бе помолен да се заеме сам с този въпрос, тъй като бе облечен като рицар тамплиер и поради това можеше да отиде право при англичаните, без да рискува да бъде прострелян.

Опиянените от победата английски войници, чийто език той не разбираше, го отведоха незабавно при самия крал Ричард, който за облекчение на Арн говореше френски с нормандски акцент.

Крал Ричард Лъвското сърце бе снажен, риж, с широки рамене и за разлика от крал Ги наистина изглеждаше като крал. По големината на бойната брадва, която висеше до ножницата от дясната му страна, можеше да се прецени, че притежаваше огромна сила.

Първият им разговор беше кратък, тъй като засягаше простичкия въпрос за разчистването на бойното поле. Арн бе помолен да предаде, че Ричард Лъвското сърце желае да се срещне лично със Саладин, и той обеща да го стори.

На следващия ден той се върна, носейки посланието на Саладин, че не може да става и дума за среща между владетелите, преди да е дошло време за мир, но че синът на Саладин, Ал Афдал, може да гостува за разговор. Ричард Лъвското сърце побесня срещу Саладин и пратеника му и отправи срещу Арн подигравателни обвинения за предателство и любов към сарацините.

Арн отвърна, че за жалост той е пленник на Саладин и е дал честната си дума да не изменя на мисията си да бъде език на Саладин при крал Ричард и език на Ричард при Саладин.

При тези думи крал Ричард се укроти, но промърмори кисело за това какво смята за честната дума, дадена на нехристияни.

Когато Арн се завърна с новината, Саладин се разсмя за първи път от дълго време и каза, че честната дума означава просто, че чисто и просто се отстоява някаква чест.

Когато бе освободил крал Ги без откуп, в замяна той бе поискал от него да напусне Светите земи и никога да не вдига оръжие срещу правоверен. Крал Ги естествено се бе заклел в Библията си, в честта си пред Бог и в разни светци. Също толкова естествено бе, както Саладин бе предвиждал и се бе надявал, че той незабавно измени на клетвата си и отново стана полезен като разединител на християните.

Саладиновата обсада на християните пред стените на Акр обаче стана далеч по-трудна, когато английската флота успя да прекъсне доставките за града по море. Гладът, който Саладин очакваше да бъде главното му предимство, се стовари върху собствените му хора в Акр по-силно отколкото върху християните пред стените на града. Очевидно не бе добра идея да се предприемат нови конни атаки в откритото поле срещу английските лъкове.

С времето Саладин губеше позиции. За негово отчаяние гарнизонът в Акр капитулира и предаде града на крал Ричард.

На Арн и Ал Афдал се падна тежката задача да влязат в завоювания град, за да повлияят от името на Саладин на условията, при които жителите на Акр се бяха съгласили да се предадат без по-нататъшни сражения.

Тъжно се оказа завръщането им при Саладин, тъй като условията, на които се бяха съгласили хората на Акр, бяха тежки. Освен града и всичко в него крал Ричард искаше да му бъдат предадени сто хиляди златни безанта, хиляда освободени християнски пленници, сто поименно определени пленени рицари, както и Истинския кръст.

Щом чу тези условия, Саладин очаквано избухна в сълзи. Беше висока цена за две хиляди и седемстотинте души, които сега бяха оставени на милостта на крал Ричард. Хората на Саладин обаче се бяха съгласили на тези тежки условия, за да спасят живота си. Честта изискваше от Саладин да се съгласи.

Така Арн и Ал Афдал отново се отправиха към града, който синът на Саладин наричаше Акко, Арн — Сен Жан д’Акр, а за римляните той бе Аккон. Сега преговорите щяха да станат по-обстоятелствени, тъй като предстоеше обсъждането на множество практически въпроси за времето, мястото и начина на разплащането, разделянето му на части, както и каква част от условията следваше да бъдат изпълнени преди пленниците да бъдат освободени.

Постигането на съгласие по тези въпроси щеше да отнеме време. Крал Ричард обаче остави преговарящите на противната страна да чакат дълго, тъй като празненствата по случай победата му покрай многото други неща включваха и рицарски двубои пред стените на Акр.

Когато най-сетне разреши да отнемат вниманието му, той се постара да покаже презрението си към двамата пратеници на Саладин, смятайки, че е твърде непочтително да се прекъсва турнир, в който дошлият няма намерение да участва. Той се обърна към Ал Афдал и го попита дали е страхливец или има смелостта да се впусне с копието си срещу някой от английските рицари. Арн преведе думите и според съвета му Ал Афдал отвърна, че по-скоро би яздил с лък в ръка срещу кои да е двама от рицарите на крал Ричард едновременно. Кралят се престори, че не е чул или не разбира отговора, след като Арн го преведе.

— А ти, пленени рицарю, и ти ли си страхливец? — запита крал Ричард подигравателно.

— Не, сир, служих в Ордена на тамплиерите двадесет години — отвърна Арн.

— Ако предложа на новия ти господар първо да ми изплати петдесет хиляди безанта и да ми предаде пленниците, за които стана дума, и след това освободя моите сарацини, преди да получим оставащите петдесет хиляди и Светия кръст, ще се изправиш ли срещу най-добрия ми рицар?

— Да, сир, но няма да изпитам удоволствие да го нараня — отговори Арн.

— Ще съжаляваш за тези си думи, предателю, тъй като ти предлагам сър Уилфред — изсумтя кралят.

— Нуждая се от щит, копие и шлем, сир — бе отговорът на Арн.

— Можеш да вземеш назаем от своите приятели сред рицарите в града или може би бивши приятели, ще се погрижат за това — каза кралят.

Малко равнодушно Арн обясни на Ал Афдал какво бе измислил детинският английски крал. Ал Афдал веднага възрази, че бе противозаконно да се вдига оръжие срещу преговарящите или заради тях. Арн въздъхна — правилата не бяха първа грижа на английския крал, освен ако не му бяха изгодни.

Без затруднения Арн успя да заеме нужното снаряжение от услужливи събратя сред редиците на рицарите тамплиери и скоро след това яздеше в полето пред градските стени, за да поздрави противника си, държейки шлема в същата ръка, с която носеше тамплиерския щит. Не се замисли особено, щом видя колко млад и невинен изглеждаше този Уилфред, който навярно нямаше и двадесет години и нямаше белези от битки по лицето си.

Те се впуснаха един срещу друг на конете си и направиха две обиколки в тръс, преди да застанат лице в лице. Арн изчакваше, тъй като не бе наясно с правилата на тези турнири. Младият англичанин се обърна към него на език, който той не разбираше, и Арн помоли противника си да използва езика на своя крал.

— Аз съм сър Уилфред, спечелих званието си на бойното поле и с чест поздравявам противника си — дръзко каза младият англичанин на тромав френски.

— Аз съм Арн от Готия, носих титлата си на бойното поле двадесет години и също те поздравявам, младежо. Сега какво ще правим? — запита Арн развеселен.

— Сега ще яздим стремително един срещу друг, докато един от двама ни се озове на земята беззащитен или мъртъв, или се предаде. Нека по-добрият спечели! — каза сър Уилфред.

— О, не бих искал да те нараня, младежо. Ще бъде ли достатъчно просто да те поваля от седлото няколко пъти? — запита Арн.

— С обидни думи няма да спечелите нищо, сър Арн, само ще си навлечете още повече страдание — отвърна сър Уилфред с презрителна усмивка, която се стори на Арн добре заучена.

— Имай предвид, младежо — каза Арн, — ти ще се биеш за първи път с рицар тамплиер, а ние никога не губим от ревльовци в подобни турнири.

Дотам свърши разговорът, тъй като младият сър Уилфред обърна коня си и в галоп се впусна назад през полето, после отново се обърна, вдигна шлема си и го нахлузи на главата си. Той използваше шлем от нов тип, който покриваше цялото лице, но не даваше възможност на рицаря да гледа в други посоки освен право напред.

Арн също обърна коня си, за да се подготви, но яздеше по-бавно.

За известно време останаха неподвижни един срещу друг. Тъй като му се стори, че погледът на противника му е насочен към павилиона на крал Ричард Арн също погледна натам. Щом сред публиката се възцари тишина, крал Ричард се надигна и пристъпи напред, размахвайки дълъг червен шал в едната си ръка. Внезапно той го пусна и мигом младият рицар нападна от другата страна на полето.

Арн яздеше Ибн Аназа, което му даваше такова предимство, каквото младият му противник, който яздеше тежък франкски жребец, вероятно дори не можеше да си представи. Поради това двубоят щеше да е твърде неравен, трудното за Арн щеше да бъде да не нанесе на противника си повече наранявания от някоя друга синина.

По пътя си през полето, където Арн за начало яздеше в умереното темпо на настъпващия противник, той видя, че целта явно бе да се порази главата или щита на другия, за да бъде убит или свален от седлото. Изглеждаше твърде опасна игра и Арн не искаше да бъде посрещнат от върха на копието при максимална скорост.

Малко преди срещата им Арн внезапно усили ход до предела на силите на Ибн Аназа и зави в приведен галоп наляво точно преди удара, така че се озова от другата страна на противника си и успя да го повали от седлото с широката страна на копието.

След това се обърна неспокойно и пристъпи до младежа, който лежеше в пясъка, проклинайки и ритайки.

— Надявам се не съм те наранил лошо, тъй като не беше това целта — каза Арн учтиво. — Това ли беше всичко?

— Не, не се предавам — каза младежът, хвана с яд юздите на коня си и се изправи. — Имам право на три атаки!

Малко разочарован, Арн се насочи към мястото, откъдето бяха тръгнали първия път, мислейки си, че същият простичък трик надали щеше да проработи този път.

Затова той внимателно премести копието в лявата си ръка, на която носеше и щита, така че да остане незабелязано, докато не се приближат напълно един до друг.

Кралят отново пусна червения си шал и младият англичанин отново нападна с пълната скорост, която бе по силите на тежкия му жребец. Определено не му липсваше смелост.

Този път Арн не смени посоката си по време на атаката. Малко преди сблъсъка обаче той повдигна лявата си ръка, така че щитът му да пресече пътя на противниковото копие, и стисна дебелия край на собственото си копие с дясната си ръка. Копието на сър Уилфред отскочи от напречния щит на Арн, а в следващия миг англичанинът получи удар с копието в гърдите, двойно по-силен от предния път и със същия резултат. Разликата бе, че този път сър Уилфред изпълни по-дълъг полет във въздуха, преди да се строполи на земята.

И този път обаче той не пожела да се предаде.

На третия път Арн захвърли щита си и обърна копието назад като стик за поло, после се впусна напред, държейки го ниско до последния миг, преди да го вдигне с две ръце, за да отклони копието на противника покрай себе си, докато собственото му го последва и уцели англичанина в лицето. Шлемът го предпази от смъртоносния удар, но рицарят се свлече от коня си подобно на предните два пъти.

След като Арн се увери, че противникът му не бе ранен лошо, той свали кръглия си открит шлем, отиде до крал Ричард и се поклони с ирония.

— Сир, вашият млад Уилфред заслужава голямо уважение за смелостта си — каза той. — Не всеки младеж се впуска тъй безстрашно срещу рицар тамплиер.

— Уменията ти са забавни, но не са напълно според правилата ни — кисело отвърна кралят.

— Моите правила са от бойното поле, не от турнирите, сир. Освен това ви казах, че няма да ми е приятно да нараня рицар. Дръзновението и смелостта му със сигурност ще ви зарадват, сир.

Тази детинска за Арн игра имаше две последици. Първата и по-важна от тях бе, че крал Ричард преразгледа някои от условията около плащането на Саладин.

Втората последица бе, че на един млад рицар на име сър Уилфред от Айвънхоу, който сега участваше в първата си голяма война, до края на живота му щеше да му е лесно срещу всеки противник както на бойното поле, така и в турнирите, с изключение на рицарите тамплиери. За тях той често щеше да сънува кошмари.

Щом Арн отиде при рицарите, за да върне оръжията, които бе заел, той бе поканен на трапезата на новия командор на Сен Жан д’Акр, когото познаваше отдавна, от времето, когато за кратко бяха служили в крепостта Ла Фев. Братът се заоплаква от английския крал, преди всичко от това, че бе успял да се скара с всичките си съратници. Беше изхвърлил френския крал Филип Огюст от тамплиерския щаб, а той бе най-изисканата резиденция в Сен Жан д’Акр след кралския дворец, в който естествено се бе настанил самият крал Ричард. Двамата започнали такъв спор за тази дреболия, че френският крал решил да се прибере у дома заедно с хората си. По друг начин пък крал Ричард обидил австрийския херцог, като свалил австрийското знаме, което висяло на крепостните стени между английското и френското, скъсал го и го захвърлил в рова. Така между англичани и австрийци пламнали жестоки боеве и австрийците също напуснали града. С тези детински дрязги християните намалили силите си наполовина, но крал Ричард сякаш действително бил убеден, че той и хората му са достатъчни, за да си възвърнат Йерусалим заедно с рицарите тамплиери. Това бе опасна и лекомислена нагласа, но то бе ясно само за хора като Арн и стария му приятел, които дълго бяха воювали със Саладин. Дори само придвижването пеш на всички стрелци под жаркото слънце към Йерусалим щеше да представлява огромно страдание, щом започнеха атаките на яздещите сирийски стрелци на Саладин.

Имаше обаче и нещо по-лошо. Крал Ричард не бе просто своенравен мъж, който през цялото време влиза ненужни конфликти. Той бе човек, на чиято дума не можеше да се разчита.

* * *

Саладин спази поетите ангажименти. След десет дни той предостави петдесет хиляди златни безанта и хиляда освободени християнски пленници. Затова пък не доведе никой от поименно определените пленени рицари, тъй като тяхното местонахождение можеше да е в занданите на която и да е сирийска или египетска крепост.

Тъй като никой от стоте рицари не бе предаден, крал Ричард сметна, че Саладин е нарушил договора.

По тази причина той обгради един хълм край Акр, наричан Аядиех, със стрелци с арбалети и лъкове. След това изведе две хиляди и седемстотинте пленници от града — мъжете в редици, жените и децата до мъжете и бащите си.

Мюсюлманите не можеха да повярват, че онова, което последва, бе истина, а щом го осъзнаха, сълзите замъглиха очите им. Всичките две хиляди и седемстотин пленници, които според договора трябваше да бъдат освободени на същия ден, бяха обезглавени, пронизани с копия или посечени с брадви.

Тогава от всички страни се впуснаха в атака сарацински конници без всякакъв строй, обезумели и със сълзи на очи. Посрещнаха ги дъжд от стрели и никой от тях не оцеля. Клането продължи няколко часа, докато не бяха открити и убити и последните малки деца.

Горе при мъртвите в Аядиех останаха единствено английски разбойници, които обикаляха телата и разпаряха коремите в търсене на някоя погълната златна монета.

Саладин отдавна бе напуснал хълма, откъдето бе наблюдавал началото на клането.

Той се усамоти встрани от шатрата си. Никой от хората му не се осмели да го обезпокои, но Арн бавно се приближи до него.

— Моментът е труден, Юсуф, знам, но точно в този тежък миг аз искам свободата си — каза тихо Арн и седна до Саладин, който дълго не отговори.

— Защо искаш да ме изоставиш точно в този труден миг, в този печален ден, който ще живее вечно? — най-сетне запита Саладин и се опита да изтрие сълзите си.

— Тъй като днес ти победи Ричард Лъвското сърце, макар и на висока цена.

— Победил! — изсумтя Саладин. — Загубих петдесет хиляди златни безанта единствено за да видя как убиват онези, които трябваше да откупя с тях. Това наистина е най-странната ми победа.

— Не, това е тежка загуба — каза Арн. — Но победата е, че не изгуби Йерусалим от този злодей. Той ще остане в историята единствено като касапинът от Аядиех и като отказалия се от Истинския кръст, само така нашите деца и техните наследници ще си спомнят за нечестивия предател. Той обаче навреди на себе си повече отколкото на теб. Френският крал вече потегли за вкъщи след детински спор за това кой къде да живее в Акр. Австрийският херцог го изостави поради подобна причина, германският император гние в гроба си в Антиохия. Сега нямаш сто хиляди врагове, а едва десет хиляди под командването на лудия Ричард. Дочух също, че и той ще трябвала си замине скоро, в противен случай брат му ще се сдобие със земите му. Затова смятам, че в известен смисъл ти спечели, Юсуф.

— Защо обаче ще ме изоставиш в този труден час, когато мъката е тъй голяма в сравнение с надеждата за сбъднало се отмъщение, кажи ми, приятелю Арн?

— Тъй като вече не мога да преговарям от твое име. Край на преговорите с този луд касапин. Искам да се върна у дома при своите, в земята си, при езика си и народа си.

— Какво ще правиш, щом стигнеш в страната си и при народа си?

— За мен войната приключи, това е единственото, което знам със сигурност. Тая надеждата, че ще мога да изпълня една клетва, която дадох преди много време — любовна клетва. Сега обаче искам да узная смисъла на всичко това, какво съм търсил тук, каква е била целта на Бог. Сражавах се двадесет години и справедливо попаднах сред губещите. Справедливо бе, тъй като Бог ни наказа за греховете ни.

— Говориш за Ераклий, Агнес дьо Куртене, Ги дьо Лузинян, за тези хора, нали? — прошепна Саладин с нещо като лека иронична усмивка посред скръбта.

— Да, точно така — отвърна Арн. — Заради тях се бих, а никога няма да мога да разбера каква бе целта на Бог.

— Аз мога — каза Саладин, — и сега ще ти кажа. Първо обаче ще ти кажа нещо друго. Ти сега си свободен. Взе само петдесет хиляди златни безанта за брат ми, когато бе твой пленник, макар да знаеше, че може да изстискаш от мен двойно повече. Мисля, че Бог така е пожелал, да ми остане точно тази сума от онова, което щях да платя на касапина Ричард. Тези пари сега са твои и представляват мизерния ми откуп за меча, който ти ми даде. Между другото, в Дамаск те очаква един меч, който вероятно ще е по-подходящ за теб. Сега те моля да ме оставиш сам със скръбта ми. Върви си с Божия мир, Ал Гути — приятелят, когото никога не ще забравя!

— Ами целта? Каза, че знаеш каква е била целта на Бог — възрази Арн, нежелаейки да си тръгне, обсебен от този въпрос повече отколкото от факта, че Саладин го бе дарил с цяло състояние.

— Божията умисъл? — рече Саладин. — Като мюсюлманин мога да ти кажа, че целта на Бог бе ти, един рицар тамплиер, да ми дадеш Свещения меч на исляма, с който аз да победя. Като християнин обаче ти можеш да си кажеш друго. Ти ми даде съвет да не постъпвам с населението на Йерусалим по начина, по който Ричард преди малко постъпи с жителите на Акр, и аз го възприех със сърцето си. Затова и стана според съвета ти. Думите ти спасиха петдесет хиляди християнски живота. Това бе Божията умисъл при мисията ти в Палестина, тъй като Бог вижда и чува всичко, Той е знаел какво прави, когато ни срещна.

Арн стана и се поколеба за миг. След това се надигна и Саладин. Двамата се прегърнаха за последно, после Арн се обърна и тръгна, без повече думи.

Предстоеше му дългият път към дома, към страната, където никога повече не смяташе да вдига оръжие.