Ако желанието на Господ е било християните да изгубят Светите земи, то пое по един таен път, за да ги насочи към окончателния им разгром пред Саладин. Трудно можеха да се проследят перипетиите около това желание, белязали решителните моменти в бойните действия.

Първата стъпка към катастрофата беше без съмнение провалът срещу Саладин в Марж Айун в нещастната 1179 година.

Както граф Раймонд от Триполи бе казал на Арн в замъка на рицарите хоспиталиери, опитвайки се да облекчи мъката им, естествено бе този неуспех да се смята като поредния епизод от серията нестихващи битки, през последните сто години. Нито един от двата враждуващи лагера не можеше да се надява да спечели със сигурност, защото успехът или неуспехът все се дължеше на времето, каквото и да беше, на вятъра, който духаше, на подкреплението, което идваше или не идваше навреме, на целенасочени или не дотам разумно взети решения и най-сетне (за тези, които сериозно осъзнаваха факта, че това беше определящ фактор), на безконечната милост на Господ. Напразно се молеха на този същия Господ — техните победи и загуби се редуваха.

Сред рицарите от армията на Балдуин IV, които бяха пленени след Марж Айун, беше един от най-великите барони във всички франкски колонии: Балдуин д’Ибелин. Ако този човек не беше заловен и затворен, историята на християнското господство в тази част на света би имала различна съдба: християните със сигурност биха присъствали тук поне още сто години, дори биха се справили с набезите на мамелюците и биха запазили управлението си по тези земи още хиляди години или цяла вечност.

Беше невъзможно обаче да си представи човек това след провала при Марж Айун. Тъжен бе фактът, че мъж с ранга на Балдуин д’Ибелин бе пленен. Това щеше да струва скъпо, без все пак да бъде определящо.

Начело на врага все пак беше Саладин. Той бе най-способният и можеше лесно да си осигури всякакви необходими сведения за неприятеля. Неговите шпиони бяха навсякъде из франкските колонии и нищо от това, което имаше връзка с управлението на Антиохия, Триполи или Йерусалим не му убягваше. Ето защо той не се поколеба да поиска добра цена за Балдуин д’Ибелин, а именно главозамайващата сума от петстотин хиляди златни безанта — един от най-солидните откупи, вземани някога по време на тази война, която скоро навърши сто години.

Саладин обаче не се съмняваше, че Балдуин д’Ибелин притежаваше всички качества да стане следващият владетел на Йерусалим, което се отрази и на неговото решение. Дните на Балдуин IV бяха преброени, всички знаеха това, а той вече се беше провалил в своя първи опит да запази трона, като ожени сестра си за Гийом Дългия меч. Последният изчезна бързо, несъмнено сломен от една от тези порочни болести, поразяващи кралския двор в Йерусалим, макар да изглеждаше като пневмония.

След смъртта на Гийом Дългия меч Сибила роди на бял свят син, който нарече с името на брат си. Но тя беше влюбена в Балдуин д’Ибелин и кралят нямаше нищо против този съюз. Дори напротив, тъй като Балдуин беше от най-уважаваните и влиятелни фамилии във всички франкски колонии. Бракът между Сибила и Балдуин д’Ибелин можеше само да подсили кралската власт, като разреши възникналите конфликти с владетелите в Светите земи, които гледаха с лошо око на странните неща, случващи се в кралския двор, както и на прииждащите авантюристи, обхванати от желание да забогатеят.

За нещастие Балдуин д’Ибелин смяташе, че Саладин беше информиран за това и знае, че държи в плен бъдещ крал. Затова и не се притесни да поиска за него кралски откуп.

Все пак сумата от 500 000 безанта надминаваше паричните възможности на фамилия д’Ибелин и само тамплиерите можеха да помогнат за откупа. Но последните не бяха много умели в преговорите и нямаше шанс да изплатят такава сума. Съществуваше само един мъж по тези места, който можеше да се справи със ситуацията, и това бе Мануел — императорът на Константинопол.

Балдуин д’Ибелин помоли Саладин за освобождаването му, като даде дума, че ще събере сумата или отново ще се върне като затворник. След като нямаше причина да поставя под съмнение думата на един толкова уважаван рицар, Саладин прие предложението и Балдуин тръгна за Константинопол, за да убеди императора да му заеме пари.

Мануел I Комнин също виждаше в Балдуин д’Ибелин бъдещ крал и плати доста скъпо, за да може да си осигури влияние върху бъдещия суверен на Йерусалим. Ето защо му зае всичкото нужно злато. Балдуин върна откупа на Саладин и след това се прибра в Светите земи, където намери отново Сибила.

Но нито император Мануел, нито Саладин, нито Балдуин д’Ибелин не си даваха сметка за жените в кралския двор на Йерусалим и за чувствата, които те таяха към затънали в дългове мъже. Майката на краля и Сибила — безскрупулната интригантка Агнес дьо Куртене, не изпита никакво затруднение да обясни на дъщеря си за неблагоразумието да бъде влюбена в мъж, който дължи 500 000 златни безанта.

Един от многобройните любовници на Агнес дьо Куртене беше кръстоносец, никога невлизал в двубой с неприятел и предпочитащ словесните галантни дуели. Казваше се Амори дьо Лузинян. Въпреки че не беше воин, той осъзнаваше доста добре възможностите, които му се предлагаха за постигане на власт. Пред Агнес той изля хвалби по адрес на брат си Ги, който според него беше красив млад мъж и любовник, не лишен от талант.

И така, докато Балдуин д’Ибелин просеше сумата за откупа си от императора на Константинопол, Амори дьо Лузинян отиде да потърси брат си Ги в земята на франките.

Когато след много перипетии Балдуин д’Ибелин пристигна в Йерусалим, разбра, че любовната му връзка със Сибила е поизтъняла: тя действително прекарваше нощите си с този Ги дьо Лузинян, който току-що бе пристигнал в страната.

Разликата между Ги дьо Лузинян и Балдуин д’Ибелин в качествата им като потенциални крале на Йерусалим беше като разликата между деня и нощта или огъня и водата. Без да съзнава това, Саладин видимо бе си скъсил пътя, който го делеше от крайната победа. Той все още не можеше да си даде сметка за случващото се, тъй като то не бе известно на никого. За тамплиерите неуспехът при Марж Айун щеше да се дължи и на това, че великият магистър Одо дьо Сен Аман сега беше сред заложниците, които трябваше да бъдат обезглавени скоро. Тамплиерите и хоспиталиерите бяха най-способните християнски рицари и от гледна точка на неверниците беше по-добре да ги осъдят на смърт, отколкото да ги разменят за сарацини — единствената възможна алтернатива за откуп.

Все пак Саладин прецени, че трябва да се подходи по друг начин с един велик магистър. При хоспиталиерите както при тамплиерите той държеше всички власти: братята трябваше да се подчиняват, без ни най-малко да се двоумят при неговите заповеди. Следователно един велик магистър беше изключително ценен, ако успееш да го накараш да ти сътрудничи.

С Одо дьо Сен Аман обаче Саладин не можеше да постигне нищо. Великият магистър се радваше, че ще бъде спазено правилото, забраняващо даването на откуп за тамплиери, независимо дали са пазачи, кастелани или велики магистри. Колкото до възможността да преговарят за размяна със сарацински затворници, той виждаше в нея само отвратителен начин да се измени на правилото. Ето защо пленничеството на Одо дьо Сен Аман беше кратко. Той умря следващата година, без да бъде установена причината за смъртта му.

И съвсем логично бе новият велик магистър на тамплиерите да стане Арно дьо Торож, досега командор на Йерусалим.

В Светите земи властта бе разделена между кралския двор в Йерусалим, двата рицарски ордена, бароните и управниците на области. Личността на великия магистър следователно бе изключително важна, както и качествата му на пълководец, на духовен водач и на търговец. Още по-важно бе обаче да се знае дали той е част от християните, които смятат, че всички сарацини трябва да умрат, или от онези, които мислеха, че времето на християнската власт в Светите земи изтича.

Арно дьо Торож бе направил кариера сред тамплиерите в Арагон и в Прованс, преди да дойде в Светите земи. Той бе по-добър във воденето на преговори и в упражняването на власт от Одо дьо Сен Аман, неговия войнолюбив предшественик.

Според Саладин от тази промяна във властта можеше само да се очаква короната да попадне в ръцете на един некадърен авантюрист, който не рискува да предприема каквато и да било заплаха. И сега в лицето на Арно дьо Торож Орденът на тамплиерите имаше един велик магистър, ориентиран към преговори и примирия повече от своя предшественик. Мъж, който приличаше на Раймонд от Триполи. За Арн Готски издигането на Арно дьо Торож имаше незабавен ефект. Веднага беше призован в Йерусалим, за да заеме поста на командор в града.

Абат Луи и брат Пиетро, двама цистерциански монаси, дошли в Светите земи по заповед на негово светейшество папата, по-късно щяха да си спомнят за пристигането си в Йерусалим със смесица от хубави преживявания и ужасни разочарования. В действителност очакванията им бяха други.

Както всички току-що пристигнали франки те имаха някакво свое мнение за Града на градовете. Представяха си го във възможно най-привлекателна светлина: с мраморно бели улици, павирани със злато. Но в действителност видяха неописуем безпорядък по уличките, заринати с боклук, където тълпата бръщолевеше с непонятни за тях думи и изрази. Като всички цистерциански монаси те мислеха, че братята им тамплиери са груби и недодялани селяни без образование, които сричат едва-едва „Отче наш“ на латински.

Първият, с когото случаят ги срещна, бе йерусалимският командор, който се обърна към тях с думи на същия този език, като че ли това беше нещо съвсем естествено. Веднага започнаха смислен разговор за Аристотел в очакване на великия магистър, когото искаха лично да видят.

Собствените покои на йерусалимския командор много напомняха за цистерциански манастир. Светският, дори атеистичен лукс, който те усетиха в града, тук отсъстваше. Дългата аркада, обърната към градския център, приличаше на свода на който и да е цистерциански манастир, стените й бяха бели, без ни най-малък атеистичен оттенък. Домакинът ги нагости с вкусни ястия, в които нямаше никакво месо или пък други неща, забранени за един цистерианец. Абат Луи беше проницателен мъж, който от малък бе учил в най-добрата школа, при монасите от Сито. В продължение на много години беше посланик на Светия престол. Учуди се, че знае толкова малко за този, когото наричаха йерусалимски командор, титла, която излъчваше някаква фрапантна високомерност и малко отговаряше на това, което абатът виждаше пред себе си. Бяха му казали, че Арн Готски е велик воин, довел до победата при Монжизар, където малък отряд тамплиери бе разгромил огромната армия на Саладин. Ето защо очакваше да се срещне със съвременен предводител, равностоен на този от римската армия — Велизарий, или най-малкото — боец, за когото съществува единствено войната. Ако Арн нямаше толкова белези по лицето и ръцете си, щеше да прилича на който и да е брат от Сито: погледът му бе спокоен, а тонът — умерен. Абат Луи се изненада много и не се сдържа да му зададе няколко въпроса. Бързо схвана с кого си има работа, след като научи, че тамплиерът е отрасъл в манастир. Имаше усещането, че вижда материализирана мечтата на свети Бернар за мъж воин в свещената война, а едновременно с това и духовно лице. Абат Луи досега не бе виждал тази мечта реализирана в живота.

Забеляза също, че домакинът им ядеше само хляб и пиеше само вода, макар да имаше всякакви видове гозби в чест на гостите. Трябваше да прояви търпение спрямо този велик мъж, придаващ достойнство на Ордена на тамплиерите. За абат Луи бе ясно, че при една такава първа среща не може да очаква изповед от страна на домакина, колкото и да му се искаше да научи повече за него. Самият той бе пратеник на Светия престол, носещ със себе си папска була, с която рискуваше да си навлече неприятности. Но се надяваше, че ще срещне разбиране в лицето на тамплиерите: великият магистър на ордена, с когото те без никакво колебание бяха решили да се срещнат, бе уважаван заради това, че притежава изключително добър интелект и при това на твърде високо ниво. А този, който носеше титлата командор на Йерусалим, се оказа, че е образован едва ли не като един архиепископ. Следователно такъв тип мъже не биваше да бъдат приемани като обикновени хора. С уважение трябваше да се отнесат и към самите тях, защото бяха под прякото подчинение на Светия престол, като ролята им беше едновременно и на съветници, и на посланици.

Когато великият магистър пристигна, масата беше разтребена и между мъжете вече се водеше приятен разговор за познанието, съмнението и вярата, за въпроса дали идеите представляват нещо, което се материализира в света на конкретното, или бяха нещо, което съществува единствено и само в небесните сфери. Абат Луи не можеше и да си представи, че ще води такъв разговор с един тамплиер. Арно дьо Торож се извини за закъснението си. Причината бе, че е бил повикан от краля на Йерусалим. Но все пак много бе държал да се срещне още тази вечер с цистерцианските си гости и да разбере причината за тяхното пристигане.

Абат Луи си бе представял, че ще бъдат приети от великия магистър както подобава на посланици на Светия престол, макар че той самият вероятно бе далеч от мисълта да се държи като Велизарий.

И така, на абат Луи му беше трудно да пристъпи твърде смело към деликатния въпрос, за който бе дошъл. Но неговите събеседници не му оставяха избор. При този първи разговор те не биха се задоволили с недомлъвки и празнословия.

Без заобикалки той разказа каква е причината за неговото идване, а те го изслушаха внимателно, без да го прекъсват или пък да показват някакви чувства като изражение на лицата си.

В действителност архиепископ Гийом дьо Тир бе отишъл от Светите земи в Рим, за да присъства на третия църковен събор, като бе занесъл със себе си сериозни доказателства срещу тамплиерите и хоспиталиерите.

Според него понякога тамплиерите се противопоставяли доста открито на Светата римска църква. Алчни рицари ставали част от ордена, за да намерят път към Светите земи с цел забогатяване. Също така на своя глава тамплиерите решавали да поставят на вакантни длъжности хора, които са анатемосани. Това били осъдителни действия, които служели само за да отслабят силата на църквата и да я осмеят. Нещата се усложнявали още повече от факта, че и тамплиерите, и хоспиталиерите искали услугите им да се заплащат. Третият църковен събор в Латран и негово светейшество Александър III били решили да сложат край на тези комерсиални действия. Но все пак отказали да одобрят наказанията, за които епископът настоявал, че ще помогнат да бъде възстановено върховенството на църквата.

Абат Луи беше пратеник с була, съдържаща папския печат, която той извади и постави върху дъбовата маса.

В нея беше всичко, което току-що бе изрекъл гласно. Какъв отговор трябваше да предаде на негово светейшество?

— Кажи му, че нарежданията на Светия престол ще бъдат изпълнени веднага щом бъдат разгласени — отговори тихо Арно дьо Торож. — Тези нареждания са валидни от момента, в който великият магистър на ордена ги приеме. Следователно ние ще направим така, че възможно най-бързо да запознаем братята си с тях. Може да отнеме време, но то няма да е загубено. Дали моят брат и приятел Арн Готски има мнение, различно от моето?

— Не — съвсем спокойно отговори Арн. — Тамплиерите правят какво ли не, за да финансират войната, която е толкова продължителна и скъпа. Удоволствие ще бъде за мене да ви информирам по-подробно утре, абат Луи. Но да водим някакви пазарлъци, свързани с църквата, е противно на нашите закони и този грях носи името симония^[1]. Лично аз смятам, че уговорените длъжности се дължат на симонията. Ето защо напълно се съгласявам с оплакванията на архиепископ Гийом и с решенията на Светия престол.

— И все пак нещо ми убягва — каза абат Луи, успокоен, но и изненадан от бързината, с която бе взето решението. — Как този грях е бил извършен, след като и двамата го осъдихте така жестоко?

— Нашият предшественик великият магистър Одо дьо Сен Аман, лека му пръст, бе на друго мнение — отговори Арно дьо Торож.

— Но не можехте ли, имайки предвид ранга, който заемате, да осъдите великия магистър за тази срамна постъпка, като му се противопоставите? — изненадано зададе въпроса си абат Луи.

Тази забележка предизвика усмивки по лицата на останалите, но той не получи отговор.

Арн повика един рицар, който да заведе абат Луи и брат Пиетро до техните стаи. Арн ги увери, че утре ще бъде по-добър домакин и се извини, че ги напуска така внезапно. И все пак трябваше да отиде при краля, който спешно искаше да го види заедно с великия магистър. Той се изправи и благослови присъстващите — действие, което по-скоро изненада абат Луи, отколкото да го обиди.

Двамата монаси бяха отведени в стаите, отредени за тях да пренощуват, първо обаче има показаха покоите, предназначени за светски посетители — украсени с фонтани и фаянс със сарацински мотиви. След това ги изпратиха до техните стаи — с четири бели варосани стени, подобни на онези, които по принцип обитаваха според традициите на ордена им.

Арно дьо Торож и Арн поеха към покоите на краля. Папската була щеше да лиши ордена от някои източници на доходи, но щеше да бъде добре най-сетне да се избавят от действия, които имаха съмнителен характер. Те можеха да бъдат доволни, че отсега нататък щяха да разполагат с инструкции, дадени им директно от негово светейшество и че по този начин биха имали аргумент срещу недоволните.

Личните покои на краля бяха тесни и мрачни, защото негово величество се страхуваше от дневната светлина. Тя му пречеше да се движи.

Кралят ги чакаше на своя трон, обвит със син муселин, през който можаха да се различават само сенки. Говореше се, че сега кралят бил изгубил и двете си ръце.

Имаше само един прислужник в стаята — огромен глухоням нубиец, седнал върху възглавници близо до една от стените. Погледът му беше постоянно насочен към господаря му, за да може да реагира при най-малката реакция от негова страна.

Междувременно Арно дьо Торож и Арн влязоха, поклониха се безмълвно пред краля и седнаха върху две египетски възглавнички срещу необичайния трон. Кралят им заговори с твърде свеж глас на двадесетгодишен.

— Радвам се, че двама от най-добрите рицари се отзоваха на моя апел — започна той, след което пристъп на кашлица прекъсна речта му и той направи знак с ръка, който посетителите не разбраха. Нубийският роб отиде бързо при него и направи нещо зад синия муселин, което те също не разбраха. И двамата зачакаха тихо.

— Макар и да не съм още умрял, както някои си мислят и се надяват — поде отново кралят, — аз не съм лишен от грижи. Вие, тамплиерите, сте гръбначният стълб в защитата на Светите земи и исках да обсъдя с вас две неща далеч от недискретни уши. Ето защо ще говоря без заобикалки, нещо, което не бих си позволил при други обстоятелства. Готови ли сте да ме изслушате?

— Разбира се, господарю — отговори Арно дьо Торож.

— Добре — отвърна кралят, като се закашля отново. Все пак той не даде знак на роба си, а продължи да говори. — Първият въпрос касае новия архиепископ на Йерусалим. Вторият се отнася до военната ситуация. Повече ми допада да започнем с този за архиепископа. Както вече знаете, скоро ще се стигне до провъзгласяване на новия архиепископ, който трябва да застане на мястото на починалия Амори дьо Несл. Склонен съм да вярвам, че този избор засяга църквата, но, кълна се в светата Дева, че това е колкото нейна, толкова и моя работа. Засега имаме двама кандидати: Ераклий, епископът на Кесария, и Гийом, епископът на Тир. Да разгледаме плюсовете и минусите при двамата. Мисля, че Гийом е неприятел на тамплиерите, но той е и духовно лице, чиято честност в никакъв случай не може да бъде поставена под съмнение. Ераклий, ако ми позволите да бъда честен, е от този вид негодници, които не се срещат рядко в страната ни. Той е като палаво дете, освободено от задръжки, и е прословут със своите развратни навици. Добавям още, че той е любовник и на майка ми — въпреки че не е единственият такъв. Но изглежда, че той не е ваш неприятел, а точно обратното. Както сами можете да се убедите, не липсват солидни аргументи във всяко едно от двете блюда на везната пред нас. И така, какво е вашето мнение по въпроса?

Ясно беше, че Арно дьо Торож трябваше да отговори веднага и съвсем очевидно бе, че е затруднен да го направи. Докато той се впусна в една дълга тирада за безкрайното благоволение на Господ, давайки си по този начин време да помисли, докато говори, Арн се учуди на енергията и решителния дух, които младият крал притежаваше, макар и умиращ от неизлечима болест, което пък го принуждаваше да се крие от погледа на своите събеседници.

— И за да завърша — най-сетне каза Арно дьо Торож, след като дългата реч му позволи да премисли и да успее да каже нещо умно, — тамплиерите се страхуват да изберат архиепископ, който им е неприятел. Но все пак е добре Йерусалимското кралство да има един достоен и справедлив човек за върховен пазител на Истинския кръст и на Божи гроб. А избирането на един грешник на подобен пост би било грях. И в този случай Божият промисъл лесно може да бъде разгадан.

— Несъмнено — отвърна кралят, — но в случая става дума за някой, който си мисли, че е много по-могъщ от Господ, а именно моята майка Агнес. Знам, че това решение трябва да бъде взето от епископите на Светите земи, което те трябва да узаконят чрез своя вот. Известно е, че тези божии служители са лесно подкупни. Но аз взех решение. И между впрочем ще се хареса на всички — на вас, на мене и на майка ми. Бих искал да знам враждебно ли са настроени тамплиерите към един от двамата кандидати. Слушам ви.

— Изборът между един грешник, който ни е изгоден, и един божи служител, към когото не сме благосклонни, не е лесен, господарю — отговори Арно дьо Торож.

Със сигурност отговорът му нямаше да бъде такъв, ако можеше да предвиди бъдещето.

— Добре — въздъхна кралят, — в такъв случай нашият архиепископ ще е малко по-различен, понеже сега всичко е в ръцете на майка ми. Ако Господ е толкова справедлив, колкото вие, рицари тамплиери, смятате, предполагам, че Той ще удря със своите мълнии всеки път, когато Ераклий се доближи до млад роб, омъжена жена или пък дори до някакво магаре. И така! Другото нещо, което искам да обсъдя с вас, е военната ситуация. Тук, както знаете, всички ме лъжат и има случаи, когато ми е била необходима година, за да разбера онова, което действително се е случило, както например победата ни при Монжизар. Големият победител там първо бях аз. Разполагах със свидетели, които бяха видели свети Георги да язди над главата ми в небето и не знам си кой още. Но вече знам, че ти, Арн Готски, донесе победата. Нали не греша?

— Истина е — отговори малко колебливо Арн, защото кралят се обърна директно към него и Арно дьо Торож не можеше да даде отговора вместо него, — че по време на тази битка тамплиерите се справиха с близо три-четири хиляди воини от най-добрите отряди на Саладин. Но истина е още, че редовната армия на Йерусалим се справи с пет хиляди воини.

— Това ли е твоят отговор, Арн Готски?

— Да, господарю.

— И кой беше начело на рицарите тамплиери по време на тази битка?

— Аз, господарю, с божията помощ.

— Добре. Не съм сбъркал. Предимството с рицарите тамплиери, а е ясно, че ти си част от тях, Арн Готски, е, че те не те предават. Така искам да изживея последните си години, но се страхувам, че такава милост няма да ме сполети… Кажете ми нещо за военната ситуация в момента.

— Трудна е, господарю — започна отговора си Арно дьо Торож, преди да бъде прекъснат от краля.

— И таз добра! — въздъхна кралят тежко. — Ако бях заобиколен единствено от хора като вас, които говорят само истината… Може би трябва да задам въпроса на Арн Готски, драги мой велик магистре, без да наруша каноните на ордена ви, нито да засегна личната ви чест и достойнство?

Арно дьо Торож само леко се поклони.

— Много добре! — рече кралят.

— Положението може да бъде описано в следващите няколко изречения, господарю — започна да говори Арн, с леко несигурен глас. — Изправени сме пред най-лошия си враг, който някога е заставал срещу християните, по-лош от Занги, дори от Нуредините. Саладин успя да обедини почти всички сарацини срещу нас и това го прави изключително способен предводител. Загуби само една битка, тази, която ваше величество спечели при Монжизар. Между впрочем обаче, той спечели всички важни сражения. Ще трябва да укрепим позициите си във франкските колонии, ако ли не, ние сме загубени или затворени в крепостите и градовете ни, което не може да продължи вечно. Ето, накратко, това е положението.

— Споделяте ли това виждане, велики магистре? — попита малко грубо кралят.

— Да, господарю. Положението е точно такова, както го описа командорът на Йерусалим. Ще трябва да призовем свежи сили от различните ни страни. Саладин е много различен като противник от всички тези, които сме имали до този момент.

— Ами добре, така да бъде. Ще изпратим бързо вестител до германския император, до английския крал и до франкския крал. Ще проявите ли желание да участвате в една от тези мисии, велики магистре?

— Да, господарю.

— Даже и ако Роже дьо Мулен, великия магистър на Ордена на хоспиталиерите трябва да бъде там?

— Да, господарю. Роже дьо Мулен е изключителен човек.

— И ако дори и новият архиепископ на Йерусалим бъде там, а нощем да ви мъчи недоверие към него?

— Да, господарю.

— Отлично. Нека бъде така. И още един последен въпрос: Според вас кой е най-добрият предводител между всички светски рицари на франкските колонии?

— Граф Раймонд от Триполи, след това Балдуин дебелия, господарю — без колебание отвърна Арно дьо Торож.

— А кой е най-лошият? — попита на мига кралят. — Дали случайно това не е любовникът на сестра ми, Ги дьо Лузинян?

— Да сравним Ги дьо Лузинян с един от двамата мъже, които споменах преди малко, е все едно да сравняваме Давид с Голиат, господарю — отговори Арно дьо Торож, покланяйки се малко иронично, нещо, което накара краля да се замисли за момент.

— Мислиш ли, че Ги дьо Лузинян би победил граф Раймонд, велики магистре? — попита той така, сякаш се забавляваше след този кратък прилив на мисли.

— Това не е точно така, господарю. Според Светото писание, Голиат бил най-добрият от всички воини, а Давид — едно дете без никакъв опит. Ако Господ не се е намесил, Голиат е щял да спечели хиляда победи от хилядата битки срещу Давид. Ако Господ даде на Ги дьо Лузинян една също толкова ефикасна подкрепа както на Давид, той безспорно ще бъде непобедим.

— А ако Господ му обърне гръб точно в този момент? — с усмивка зададе въпроса си кралят, от което пък се закашля леко.

— В такъв случай битката ще завърши за отрицателно време — отговори Арно дьо Торож.

— Велики магистре и командоре на Йерусалим — обърна се кралят в нов пристъп на кашлица, правейки знак на своя нубийски роб да дойде, — с удоволствие бих си общувал с хора като вас дълго време, но здравето ми не позволява. С Божията благословия ви желая спокойна нощ.

Двамата мъже едновременно станаха на крака, като си размениха притеснени погледи, докато слушаха храченето и неприятните гърлени звуци, идващи иззад синия муселин, закриващ краля. След това се обърнаха и излязоха тихо от стаята.

За свое голямо учудване абат Луи бе събуден от Арн Готски много преди сутрешната молитва. Той бе дошъл сам да ги потърси, него и брат Пиетро, с намерението да ги отведе да чуят сутрешната служба в двореца на крал Балдуин. Двамата монаси бяха прекарани от рицаря през лабиринт от коридори и стаи, докато изкачиха слабо осветената стълба и се намериха внезапно насред широка църква с посребрен купол. Тя вече бе препълнена с около стотина рицари и още наполовина толкова сержанти, които бяха застанали покрай стените.

Абат Луи хареса сутрешната служба. Бе впечатлен от смайващата красота на пеенето на тези воини, които бяха страховити на бойното поле.

След литургията Арн придружи своите гости на една обиколка из града, каквато всички пристигащи в Йерусалим желаеха да направят. Той им обясни, че щеше да е по-добре, ако я направят сега, рано сутринта, преди многобройната тълпа от поклонници да изпълни пространството.

Прекосиха зоната на тамплиерите и се оказаха пред гледката на Божия храм, чийто златен купол беше зашеметяващ. Арн им каза, че може да го посетят, защото днес е ден за чистене и нито един поклонник няма да бъде допуснат вътре.

После излязоха през златната врата и се изкачиха към Голгота, по която още не бяха нахлули поклонници и търговци. По пътя, по който Иисус беше страдал, за да умре накрая на кръста, изкупвайки греховете на хората, тримата се молиха дълго и пламенно. Вървяха по Виа Долороса (Пътя на плача) през пробуждащия се град, следвайки последните стъпки на Божия син по време на неговите последни мъчения, за да стигнат накрая до църквата на Божи гроб. Тя още беше затворена и отвън я пазеха четирима сержанти, които веднага отвориха вратата и пуснаха командора на Йерусалим и неговите посетители.

Външната част на църквата беше прекрасна със своите изчистени аркади, чийто стил бе познат на абат Луи, Арн и брат Пиетро. Точно обратното, вътрешността на сградата създаваше едно усещане за смут, което се дължеше на следите, които бяха оставили многобройните вероизповедания.

Една от нейните части изобилстваше в позлата и образи с много ярки крещящи цветове, в които абат Луи веднага разпозна еретичния стил на византийците. Останалите части пък заимстваха от други стилове, които не му бяха познати. Арн обясни, че едно такова разпределение в църквата предвиждаше свободен достъп на всички християни до Божи гроб. За него там нямаше нищо странно.

Като слизаха по каменните стълби, отвеждащи ги до криптата „Света Елена“, цистерцианските свещеници останаха смаяни от пищността на мястото, от което ги побиха и тръпки. Арн също, изглежда, се вълнуваше като своите гости. Те стояха коленичили в продължение на няколко минути пред надгробната плоча. Намираха се в сърцето на християнството, на мястото, където не можеше да не изпиташ страхопочитание.

Абат Луи бе толкова развълнуван от това посещение, че не знаеше дори колко време бе останал да се моли на Божи гроб, какво бе изпитал, какви видения бе имал там. Трябва да беше минало много време, защото когато излязоха на дневна светлина през главния вход на църквата, бяха посрещнати с ругатни от разгневената тълпа, чието влизане в Божия храм бе спряно от четирима сержанти. Шумът утихна, когато хората разбраха, че това бяха самият магистър на Йерусалим с духовници, негови гости, които излизаха от криптата.

На връщане Арн предпочете друг, по-светски маршрут, който през пазара ги отведе до вратата на Яфа в зоната на рицарите тамплиери. Миризмата на подправки, на прясно месо, на птици, на кожа, платове и метал дразнеше обонянието на чужденците. Абат Луи мислеше, че всички тези хора, говорещи неразбираеми езици, бяха неверници, но Арн му обясни, че почти всички са християни, живеещи из франкските колонии много преди пристигането на кръстоносците: сирийци, копти, арменци, маронити и много други общности, за които абат Луи още не бе чувал.

Арн му разказа, че съдбата на тези християни беше доста жестока, защото когато кръстоносците дошли тук, не знаели, че тези хора са християни. Видът им не ги правеше много по-различни от турците и сарацините. В началото те били избивани почти толкова от неверниците, колкото и от тези, които изповядваха тяхната вяра. За щастие това варварско време бе отдавна приключило.

Когато най-сетне посетиха Божия храм на площада, те се помолиха близо до жертвената скала на Исаак, където Иисус бе предаден в ръцете на Господ.

Абат Луи оцени красотата на църквата, макар че и тя му бе малко чужда. Арн разчете без проблем написаното от неверниците, гравирано със златни и сребърни букви по камъка на стените. Абат Луи се учуди, че тези нерелигиозни текстове още не бяха заличени, обаче Арн му обясни спокойно, че никой не намира в тях ерес. По-голямата част от християните не можеха да четат езика на Корана и смятаха, че тези писания носят само религиозно значение. А за този, който беше способен да ги разгадае, съдържанието на текстовете съответстваше изцяло на праведната вяра. Все пак трябваше да се допусне, че неверниците почитат Господ по същия начин както и християните.

Отначало абат Луи се възмути, след като чу Арн да чете тази ерес с лекота, ала запази тези мисли за себе си. Все пак имаше същите предубеждения като на всички, които се намираха в Светите земи за първи път.

Бе дошъл часът, в който се пееше триодът (молитвата от три богослужебни песни), и те забързаха, за да не закъснеят с пристигането си в храма на Соломон. После се качиха до помещенията, предназначени за великия магистър, където вече чакаше разнородна тълпа — от рицарите на Светите земи до занаятчии и мюсюлмански търговци.

Арн Готски се извини на духовниците, които бе съпровождал досега, че има неотложни занимания. Увери ги все пак, че ще дойде преди следващата служба.

Той удържа на обещанието си и после отведе гостите си под арката, където им предложи освежителна напитка, която нарече цитронада. А той самият не пиеше нищо друго, освен вода.

Това беше удобен случай за абат Луи да го попита дали се е изповядвал скоро, на което Арн отговори положително, без да дава повече обяснения. Но веднага си даде сметка, че това не бе достатъчно. Тогава разказа, че е споделял всичко пред отец Хенри, негов най-скъп изповедник, който бе в манастира Варнхем в страната на готите. Лицето на абат Луи светна и той каза, че познава много добре въпросния монах. Срещал го е много пъти на съвета на канониците в Сито. Впрочем, отец Хенри имал доста интересни неща за разказване около християнизирането на тези диви народности. Колко малък бе светът!

Арн имаше усещането, че до него е достигнало нещо близко и скъпо от далечната му северна родина, и за миг той се потопи в спомени от времето на Варнхем и на „Школата на живота“, спомни си и за прегрешенията си, които бе изповядвал пред отец Хенри, сред които намираше място и най-неразбираемият от всичките му грехове: любовта му към Сесилия, станала причина за неговото изкупление в Светите земи.

Без заобикалки Арн разказа на абат Луи това, което му се бе случило от момента на първата му среща с изповедника му до деня, в който бе станал рицар на Йерусалим. Като човек с опит в изповядването, за абат Луи не беше трудно да долови тъгата, с която бе пропит разказът на рицаря. И той предложи да заеме мястото на предишния изповедник на Арн, защото в Светите земи тамплиерът не можеше да се надява, че ще срещне по-близък от него до отец Хенри. След момент на колебание Арн прие и брат Пиетро отиде да потърси епитрахила на своя абат, преди да ги остави сами.

— И така, синко мой? — започна абат Луи, след като прекръсти Арн и се подготви да приеме изповедта му.

— Прости ми, отче, задето съгреших — започна с въздишка Арн, сякаш за да набере сили. — Извърших голям грях. Аз обаче го задържах дълго време в себе си, което и усложнява моя случай. Но най-лошото е, че считам стореното за станало при защита.

— Ще се наложи да обясниш по-подробно, синко, ако искаш да те разбера и да ти дам съвет или опрощение — отвърна абат Луи.

— Убих християнин и го извърших в изблик на гняв — започна Арн, след като се поколеба за миг. — Скривайки греха си, аз се издигнах и получих пост, за който смятам, че съм недостоен.

— Твоята жажда за власт ли те е подтикнала да извършиш тази постъпка? — попита загрижено абат Луи. Работата беше като че ли твърде деликатна.

— Не, отче мой, мога честно да заявя, че не става въпрос за това — без да се колебае отговори Арн. — Както разбрахте, воини като мене и Арно дьо Торож имат огромна власт в нашия орден и затова е важно да се знае какви са те, защото запазването на християнската власт в Светите земи зависи от това. Арно дьо Торож е велик магистър, уважаван от голяма част от рицарите. Аз самият съм по-достоен да бъда командор на Йерусалим от много други. Но това не е защото нашата вяра е по-чиста от тази на останалите, нито защото ние сме най-добрите духовни предводители или пък сме най-способни да ръководим рицарите в битки, а защото ние сме рицари, които желаят мир — тези, които искат война, наистина ни водят до погроми.

— И ти признаваш, че си извършил греха си в името на доброто за Светите земи? — попита Луи с едва доловима ирония, която изцяло убягна на Арн.

— Да, отче, така е — отговори той.

— Кажи ми, синко — продължи абат Луи, — колко души си убил, докато си бил рицар?

— Невъзможно е да знам, отче. Не по-малко от петстотин, не повече от хиляда и петстотин, така ми се струва поне. Човек никога не знае какво се случва, когато копието или стрелата достигнат своята цел. Аз самият бях тежко раняван осем пъти, поради което сарацините несъмнено ме смятат за мъртъв.

— Сред хората, които си убил, има ли християни?

— Да, със сигурност. Както има сарацини да се бият на наша страна, така и християни се присъединяват към неверниците. Но тези същите не се броят, защото правилникът не ни забранява да воюваме срещу неприятеля със стрели, да го пронизваме с мечове или пък да хвърляме срещу него копия. Не ни е възможно да разпитваме враговете си за вярата им всеки път, когато насочваме оръжие.

— Защо тогава смъртта на този християнин е грях? — попита абат Луи, очевидно много заинтригуван.

— Едно от нашите основни правила за чест е следното — тъжно отговори Арн, — когато изваждаш меча си, да не мислиш за този, когото убиваш, а да мислиш за този, чийто живот ще спасиш. Винаги съм се старал да изпълнявам това правило на практика и особено в оня момент, когато трима обезумели мъже се опитаха да убият за свое собствено удоволствие жени, деца и старци, намиращи се под закрилата на управника на Газа. Аз бях този управник.

— Дългът ти не беше ли да пазиш тези, които са били под твоя закрила, дори и срещу християни? — попита абат Луи натъжен.

— Да, разбира се. И се опитах да запазя двама от тези християни. Ако те са мъртви, не е по моя грешка. Подобно нещо се случва често на война. Тук по-тежко е това, което се случи с третия. Аз го пощадих отначало, както и трябваше. А той ми се отблагодари, като уби моя кон и аз незабавно от ярост направих същото с него.

— Лошо е наистина — въздъхна абат Луи, който не вярваше вече в лесния изход от ситуацията. — Убил си християнин заради един кон?

— Да, отче, точно това е моят грях.

— Това е лошо, наистина много лошо — каза абат Луи, поклащайки тъжно глава. — Но обясни ми едно нещо, което не схванах много добре. Конят не е ли нещо изключително важно за вас, рицарите?

— Един кон понякога може да ти е по-близък приятел дори от твоите братя рицари — отговори натъжен Арн. — Привързаността към него може да предизвика, отче, нещо необмислено или най-малкото някаква ругатня, но аз трябва да ви кажа истината. Животът ми зависеше от връзката, което имах с моя кон. Ако разполагах с по-малко добър от този, когото уби християнинът, щях от доста време да съм мъртъв. От млади бяхме привързани един към друг и той ми е спасявал толкова пъти живота, че даже не мога да ги преброя. Водехме заедно едно дълго съществуване като воини.

Абат Луи бе странно развълнуван от подобна изповед на детинска обич спрямо едно животно. Но за малкото време, което беше прекарал тук, на това място, се бе научил, че в Светите земи много неща бяха различни. Ето защо той не допусна прибързано решение. В очакване на наказанието си Арн трябваше да се обърне отново към Господ и да Му поиска прошка за своя грях.

Двамата се разделиха и Арн, стъпвайки тежко, си тръгна, за да се заеме с други неща, които не можеха да търпят отлагане.

Абатът остана да седи замислен под арката и се зае да решава сложния въпрос, на който се бе натъкнал. Той обичаше трудните ситуации.

Християните, за които му беше говорил Арн, са се готвели да убият жени и деца — абат Луи не разбра, че става въпрос за бедуини, защото Арн така и не го уточни, смятайки, че е без особено значение, точно обратното на това, което би направил някой, пристигнал отскоро в Светите земи.

Беше малко вероятно, че Господ ще иска да защити злодеите, помисли абат Луи, следвайки потока на мислите си. Не беше чудно и това, че Той бе изпречил един тамплиер на пътя им. Двама от тях бяха получили наказанието, което заслужаваха. До тук нещата бяха прости.

Но да убиеш християнин заради същество, лишено от душа, а освен това и в изблик на ярост, ето това бе сложното. За да намери разрешение на проблема, трябваше да се помъчи философски да разбере това, което Господ искаше. Ако се приеме версията, която Арн бе изложил (а тя бе напълно искрена), това животно бе изпратено от Господ, защото е осигурило възможност на своя господар да убие стотици неприятели от чуждата вяра. Не можеше ли то да има стойност, колкото всеки друг, поел кръста и станал част от Светите земи с повече или по-малко достойни мотиви? От гледна точка на теологията беше ясно, че въпросът е: не. Нанасяйки фаталния удар на това животно обаче, злодеят е имал намерение да убива невинни жени и деца за свое собствено удоволствие. И затова не беше чудно, че Господ е изпратил своето наказание в лицето на рицаря.

Това бе обективната страна на нещата. Най-големите трудности изникваха, когато се вземеше предвид субективният аспект на проблема. Арн Готски бе нарушил канона съзнателно, давайки си сметка защо извършва това деяние. Той не беше съгрешил по невнимание. Беше образован и говореше отличен латински със смешен бургиньонски акцент, напомнящ приятеля му отец Хенри, в което между другото нямаше нищо изненадващо. Неоспоримо бе, че той бе съгрешил съзнателно и че това не подлежеше на съмнение.

Проблемът отваряше трети аспект. Абат Луи беше изпратен в Йерусалим от Светия престол с цел шпиониране. Задачата, поставена от папата, беше необяснимо усложнена от факта, че служителите на църквата в Светите земи не спираха да доносничат един за друг. Всеки настояваше за принудителното отстраняване на съперника си или собственото си възстановяване на поста, сплетничеше спрямо противника си, обвинявайки го във всякакви видове грехове, всички лъжеха най-безсрамно. Положението се усложняваше и от това, че в Светите земи имаше повече епископи отколкото навсякъде другаде по света. А да се опиташ да отсееш от Рим истинското от фалшивото във всички твърдения, беше почти невъзможна задача.

Ето защо негово светейшество бе поверил на абат Луи мисията да бъде очите и ушите на Светия престол в Йерусалим, но без да разкрива тази тайна на когото и да било.

При тези обстоятелства каква би била ползата от тази изповед? Арн Готски да остане командор на Йерусалим в армия, подвластна на Светия престол, или да бъде заместен от който и да било грубиян и невежа? Отговорът на този въпрос бе съвсем очевиден. Ако Арн Готски бъдеше опростен, той щеше да продължи да идва при абат Луи. Това щеше да улесни неговата свещена мисия. Всичко друго беше маловажно на фона на тази основна задача, включително и грехът на тамплиера, състоящ се в това да убие нещастния християнин в изблик на ярост. Следователно Арн Готски можеше да получи опрощение още утре, но абат Луи не се поколеба да извести по този въпрос и Светия престол в своето първо писмо до него, желаейки това опрощение да получи и папско потвърждение. Така проблемът щеше да бъде разрешен.

Когато на следващата сутрин Арн откри абат Луи на същото място преди сутрешната молитва, той бе опростен за своите грехове в името на Отца, Сина и светата Дева. Но точно в момента, когато двамата мъже коленичиха, за да поискат опрощение, абат Луи бе стреснат от раздиращ вик, идващ от дълбочината на мрака. Той вече бе чувал този глас, но не му се бе отдавал случай да разбере какво става.

Виждайки уплахата му, Арн го успокои, обяснявайки му, че ставаше въпрос за мюезин — викач, призоваващ мюсюлманите за молитва и славословещ, че Бог е велик. Когато разбра, че враговете на праведната вяра се отдават в пълно спокойствие на своите ужасни молитви насред самия Свещен град, абат Луи тотално загуби представа за нещата. Но моментът не беше подходящ, за да обсъжда този въпрос.

Арн възхвали Бога за неговата снизходителност. Но беше леко изненадан, че може да се опрости един такъв грях без друго наказание освен това — една седмица на сух хляб и вода.

За втори път Арн бе опростен за убийство на християнин. Още твърде млад, почти дете, той се бе защитил от двама селяни, които се бяха опитали да го убият, набеждавайки го за нещо, което не е извършил. За да го опрости, неговият изповедник установи, че мъртъвците бяха съгрешили и че Дева Мария се бе намесила, за да защити любовта на една млада девойка. Арн не си спомняше много добре онова, което отец Хенри разказваше след това, но той бе получил своето опрощение. Това бе важното.

Единственият грях, за който не бе получил прописа през живота си, бе, че обичаше Сесилия. Това стана причина за неговия обет, от който оставаше малко време, докато получи пълно опрощение от Господ. Той изкупваше този грях вече двадесет години. Въпреки това обаче все не успяваше да разбере защо бе получил най-жестокото наказание в живота си тъкмо заради този грях.

Арн не разбираше също защо Бог го бе изпратил толкова далеч, в Светите земи. Несъмнено през това време, прекарано тук, той бе отнел живота на много хора. Но наистина ли това бе единствената цел на Господ, която Той имаше по отношение на него?

Новият архиепископ на Йерусалим — най-високопоставеният служител в римокатолическата църква след негово светейшество, не изпитваше никакво желание да преодолее своята лоша репутация. Дворецът му, разположен недалече от този на краля, много скоро стана известен на всички като място на разврата. Хората плюеха при преминаването на своята владетелка, на която бе даден прякорът Госпожа патриаршата, когато идваше на посещение в Свещения град. Що се отнася до това, че Агнес дьо Куртене недоволстваше, че нейният любим ухажва други жени, обясняваха й съвсем просто, че и тя имаше връзки с други мъже.

Начинът, по който бе избран новият архиепископ, остана завинаги неясен. Епископ Гийом дьо Тир, който се очакваше (поне според тези, които разбираха нещо от случващото се в църквата) да заеме този пост, бе загубил битката срещу корумпирания Ераклий. Веднага след този мъчителен неуспех Гийом бе отстранен под претекст, че има многобройни грехове, за които впрочем можеше да бъде сигурно, че не ги е извършил. Но Ераклий не смяташе така.

Гийом бе изправен пред изпитания, докато действията на неговия съперник бяха забулени от съдбата с воала на целомъдрието. Той реши да отиде до Рим, за да помоли от Светия престол отмяна на отстраняването си. Всички бяха убедени в успеха му. Някои като Ераклий например дори смятаха, че е способен да разкрие определени факти, които можеха да поставят под заплаха трона му на нов архиепископ на Йерусалим.

За нещастие на Светите земи Гийом бе отровен малко след неговото пристигане в Рим и документите, които той носеше, изчезнаха мистериозно. Ераклий нямаше от какво да се страхува повече. Самият Саладин не знаеше до каква степен интригите успяваха да бъдат от полза за него. Спокойствието, което настъпи след смъртта на Гийом дьо Тир, бе прекъснато по обичайния начин. Рено дьо Шатийон не успя да устои на изкушението, след като виждаше как преминават керваните с търговци пред неговия замък в Керак, Йордания. Той възобнови грабежите си.

Младият умиращ мъж, който царуваше в Йерусалим, скоро се оказа неспособен да удържи своите васали и войната със Саладин беше неизбежна.

Както много пъти досега, Саладин прекоси Йордания през езерото Тивериада и предприе опустошаване на Галилея с надеждата, че ще разбие християнската армия в една решаваща битка.

Заради брака си със сестрата на краля интересуващият се само от хубави коне Ги дьо Лузинян в този момент беше наследник на трона. По този начин той бе станал и предводител на кралската армия и сега трябваше за пръв път в живота си да се изправи начело на нея срещу Саладин. Не беше лесна задача. Между другото бе против волята му и идването на Раймонд от Триполи, и критичното отношение на рицаря към заповедите му, както и към неговите воини. Но тамплиерите и хоспиталиерите дадоха на Ги голям брой рицари.

Великият магистър на тамплиерите довери командването на отрядите на своя приятел Арн Готски. Хоспиталиерите от своя страна бяха под заповедите на Роже дьо Мулен.

Когато християните и сарацините се сблъскаха за пръв път в Галилея, Ги дьо Лузинян бе отрупан с противоречиви съвети, които усложняваха още повече неговото пълно объркване. Арн, който отново бе получил позволение да има бедуински съгледвачи, твърдеше, че вражеските орди, които бяха забелязани, бяха само една малка част от това, което се криеше по-надалеч, затова християните не биваше да атакуват. А на това се надяваше Саладин. Самата арабска конница едва ли щеше да нападне. И ако все пак се решеше на настъпление, тя щеше да загуби, защото християните притежаваха изключително много пехотинци. Последните бяха способни отдалече да изпратят срещу неприятеля толкова гъста градушка от стрели, та небето да не може да се види. Арабската конница, настъпваща срещу такъв облак от стрели, щеше бъде повалена, преди още да е влязла в контакт с неприятеля.

Някои от благородниците и самият брат на Ги — Амори дьо Лузинян, втори командващ кралската армия, искаше незабавно да се атакува с цялата християнска конница, защото беше убеден, че неприятелят е загубил много жертви. И братът на Агнес — Жослин дьо Куртене, също сдобил се с важен пост в кралската армия, се произнесе за атака.

Естествено, Роже дьо Мулен, великият магистър на хоспиталиерите, беше готов да се опълчи на всичко, казано от тамплиерите. Но с помощта на Арн Готски той разбра, че една подобна атака щеше да бъде пълна лудост. Рискът да попаднат в същия капан както при Марж Айун бе голям. При това положение неопитният военачалник Ги дьо Лузинян се оказа неспособен да взема категорично решение.

Накрая очакваният сблъсък не се състоя. Нямаше нито победа, нито провал. Тактиката на Саладин пропадна. Той действително искаше да предизвика тежката конница на християните да се втурне след първата лесна жертва, за да може по този начин да ги придърпат към капана, който ги очакваше малко по-далече. Саладин нямаше никакво намерение да атакува с леката си конница добре укрепената християнска армия.

Тази несъстояла се битка, която не беше единствената по рода си, нямаше значение за Саладин. Нищо не заплашваше властта му нито в Кайро, нито в Дамаск и нямаше смисъл да се занимава с някакъв като Ги. Прецени, че скоро ще му бъде предоставен друг случай.

Ситуацията не бе добра за Ги дьо Лузинян. Трябваше да приеме с примирение вестта за новите грабежи в Галилея, извършени от армията на Саладин, която отприщи енергията си след несъстоялата се битка.

На връщане в Йерусалим на Ги му беше трудно да се защитава срещу тези, които твърдяха, че е можел да победи Саладин. Всички се съюзиха срещу него, включително и неговата тъща, която се вживя в ролята на главен военачалник.

Крал Балдуин IV вече бе изцяло сляп и неспособен да се предвижва сам. Не беше в състояние да сложи край на лавината от оплаквания срещу Ги дьо Лузинян, когото смятаха за неспособен, нерешителен и слабохарактерен. Всички бяха единодушни, че такъв мъж не би могъл да бъде крал. Той бе само заплаха. Трябваше да се направи нещо, защото времето притискаше Балдуин. Прокаженият крал усещаше все повече приближаването на смъртта. И затова той се нае да обучи шестгодишния син на Сибила, също наречен Балдуин, за свой наследник. Що се отнася до Ги дьо Лузинян, той го назначи за граф на Ашкелон и Джафа, но с условието, че задължително ще живее в първия от тези градове, за да не трови повече с присъствието си живота в двореца на Йерусалим. С небезизвестните си проскърцвания на зъби и бурни протести Ги тръгна към Ашкелон в компанията на Сибила и на нейния малък син. Лошото здраве на това дете бе познато на всички. Тактиката да се направи от него наследник на короната беше преди всичко начин да се противодейства на властническите амбиции на Ги дьо Лузинян.

Въпросът сега беше да се разбере кой от двамата ще умре пръв — двадесет и четири годишният крал или малкият Балдуин, който беше само на шест. Господ единствен можеше да реши.

Абат Луи трябваше да чака много месеци в Свещения град, преди да намери случай да се срещне едновременно с Арно дьо Торож и Арн Готски. Двамата често бяха на различни мисии; първият уреждаше всичките деликатни въпроси, появяващи се в сърцето на ордена, от християнска Армения на север до Газа на юг. Вторият, защото непрекъснато бе задължен да инспектира различните крепости на ордена. И все пак абатът държеше много да ги види заедно и по възможност, на спокойствие. Онова, което имаше да им съобщи, бе от изключителна важност. Като им го кажеше, той нямаше как да не разкрие тайната си. Двамата мъже щяха да разберат, че не беше какъв да е монах, дошъл на поклонение, а пратеник на Светия престол с разузнавателна мисия. Имаше чувството, че от известно време Арн се съмнява в това. Гостоприемството от негова страна беше изключително. Абат Луи се настани в седалището на тамплиерите, вместо да го отпратят в цистерцианския манастир. По този начин беше много близо до самата власт, идеален ключов пост за човек с неговата мисия.

Ако Арн бе разбрал естеството на задачата му в Свещения град, това можеше да си обясни подобно гостоприемство. Но абат Луи не беше напълно убеден в това. Този странен рицар му беше станал изключително скъп. И двамата разговаряха дълго време по светски и религиозни въпроси, както Арн бе правил със своя стар изповедник в манастира в далечната страна на готите, чието име абат Луи бе забравил.

Една вечер, при залез-слънце, Арно дьо Торож и Арн Готски седнаха заедно с него под арката. Те се пошегуваха с шумовете и миризмите, които идваха от града, и ходът на разговора не беше много подходящ за това, което абат Луи трябваше да им каже.

Тези двама достойни мъже от Ордена на тамплиерите бяха физически съвършено различни. Единият бе едър, с тъмни коси, с много жив темперамент, умен и бърз в отговорите си, какъвто трябва и да бъде един такъв мъж в кралския двор. Другият беше рус до такава степен, че брадата му изглеждаше бяла. Имаше светлосини очи и изглеждаше почти хилав до своя приятел. Освен това бе уравновесен и често лаконичен. Казано накратко, те представляваха огньовете на Юга и ледовете на Севера. Но и двамата бяха верни на каузата на християнството и опазването на Божи гроб. Абатът си мислеше, че свети Бернар би се умилил пред гледката на тези двамата, защото нямаше повече накъде да се въплъщава идеалът, който си беше създал светецът за една армия, жертваща се в името на Господ.

Към това се прибавяше и нещо, което абат Луи най-трудно си обясняваше. Ако им подрежеха брадите и им наденеха по едно монашеско расо вместо белите им мантии с кървавочервени кръстове, тези мъже, еднакво образовани и с рицарски обноски, щяха да влязат в който и да е манастир и да застанат редом до духовници като отец Хенри.

Имаше нещо неразбираемо: и двамата бяха сред най-добрите воини на света, които караха врагът да трепери от страх. Но и двамата притежаваха благ поглед и интелигентен начин на изразяване. Несъмнено заради всичко това те въплъщаваха мечтата на свети Бернар.

Преди да пристъпи към темата, която го вълнуваше, абат Луи започна да се моли мълчаливо с приведена глава. Останалите двама разбраха веднага и замълчаха на свой ред, за да го изслушат.

Абат Луи им разкри истината, че е натоварен от Светия престол със специална мисия и че цистерцианските монаси, които постоянно сновяха насам-натам мълчаливо около него, трябваше да носят до Рим писма, предназначени лично за папата.

Двамата му събеседници сякаш не се изненадаха особено от това разкритие и бе невъзможно на абат Луи да разбере дали те вече знаеха неговата тайна.

Но писмата бяха вече пристигнали в курията, канцеларията към папския двор, и нещата около един не особено приятен въпрос бяха известни.

Ераклий, архиепископът на Йерусалим, смяташе за един от най-доверените си хора Плейдон, който бе беглец от еретичната църква на Константинопол. Трудно можеше да се определи това, с което се занимаваше последният, но той стоеше зад повечето безчинства, ставащи в двореца на архиепископа.

Двамата събеседници на абат Луи повдигнаха вежди, за да изразят учудването си, че абат Луи бе успял да разбере истината за действията на това недостойно за уважение лице. Ала абатът още не бе разкрил най-страшното. Архиепископ Гийом дьо Тир бил отровен в Рим, точно преди да бъде приет на аудиенция при Светия престол. От дълго време било известно, че става въпрос за убийство, защото следите в стаята на мъртвеца, както и цветът на неговото лице, когато го открили, не оставяли ни най-малко съмнение по този въпрос.

Сега обаче бе известна самоличността на дошлия да го посети час преди смъртта му. Не беше никой друг освен Плейдон. Това обясняваше и мистериозното изчезване на документите, които архиепископът бе възнамерявал да предостави при аудиенцията.

И така, Светият престол не хранеше никакви съмнения относно това: по заповед на Ераклий Плейдон беше убил Гийом дьо Тир.

Тогава бяха разровили миналото на Ераклий и бяха открили, че е роден през 1130 година в Оверн в семейство с много нисък произход, че е бил църковен певец в една селска църква, но нито е чел молитви, нито е спазвал канона, което обясняваше и неговото незнание на латински език. Беше пристигнал в Светите земи с други авантюристи като него и бе успял по-скоро в лъжите отколкото във войните. Абат Луи не бе информиран точно как бе стигнал до властта и по какви пътища се бе добрал до нея. Изглежда обаче, че той бе придобил своето влияние благодарение на многобройните си женски завоевания, най-значимото от които бе естествено Агнес дьо Куртене. Негова друга любовница бе Паск дьо Риври. Тя със сигурност бе изиграла важна роля в изкачването му до втория пост в йерархията на християнството.

С една дума, архиепископът на Йерусалим бе измамник и убиец.

Абат Луи прекъсна своя разказ, без да уточни решението, което Светия престол бе взел.

— Това, което ни казахте, отче, е изключително покъртително — въздъхна Арно дьо Торож едва доловимо. — Моят брат Арн и аз знаехме за склонностите на този лош човек. Но фактът, че е поръчал да бъде отровен дълбоко уважаваният от нас Гийом дьо Тир, е една ужасна и изненадваща вест. Впрочем защо ни разкрихте всичко това? Какво желаете? Какво иска Светия престол?

— От сега нататък вие сте пазители на една информация, която не бива да разпространявате и да споделяте с никого, който не е от вашия ранг — каза абат Луи, който не намираше за никак приятна тази част от неговата мисия, — ако един ден някой трябва да наследи Арн, ти, Арно дьо Торож, ще трябва му кажеш за това. Същото се отнася и за тебе, Арн.

— Това ли е изричното желание на Светия престол? — попита великият магистър.

— Да, и ето защо аз ви връчвам тази була — отвърна абат Луи, разтваряйки мантията си и изваждайки оттам свит на руло пергамент с два големи папски печата, който той постави върху масата пред тях.

Двамата тамплиери сведоха глави в знак, че се подчиняват на това. С бавен жест Арно дьо Торож взе пергамента и го сложи под мантията си. За миг замълчаха.

— Както разбирате, отче, ние ще се съобразим с желанието на Светия престол — отвърна великият магистър, — но позволено ли ни е да зададем още няколко въпроса?

— Разбира се — отговори абат Луи, прекръствайки се, — но след като имам известни опасения за това, което искаш да попиташ, ще отговоря незабавно. Несъмнено се питате защо Светия престол не предприеме ефикасни мерки срещу този човек. Това е, което ви интересува, нали?

— Да, действително — потвърди Арно дьо Торож. — Ние не сме единствените, които са разбрали, че Ераклий е измамник. Известно ни е за всички църковни служители, които водят недостоен живот. И сам Бог знае, че това е срам за Йерусалим. Но никой друг освен Светия престол не може да направи каквото и да било срещу тях. Питаме се защо той не се произнесе и не отлъчи такъв измамник и убиец като Ераклий.

— Защото Светия престол и неговите знатни съветници са достигнали до заключението, че това отлъчване би донесло на Светата римска църква още по-големи щети. Измамникът не е твърде далече от ада, който го очаква, понеже той е вече на 67 години. Ако бъде отлъчен, християнският свят ще се стъписа, като научи, че Светите земи имат за архиепископ един отровител, измамник и блудник. Би било невъзможно да бъде преодоляно всичко негативно от една такава вест, разпространена сред християните. И така, за доброто на църквата и на Светите земи… разбирате…

Двамата рицари тамплиери се прекръстиха незабавно при изказаните на глас мисли на абат Луи. Те сведоха тъжно и примирено глави, за да стане ясно, че се покоряват и нямат повече въпроси, нито пък възражения.

— Добре. Това беше случаят, отнасящ се до отровителя… — каза прояснено абат Луи, като че ли го смяташе за шега. — Да продължим със следващия. Не се плашете, той е много по-различен. Няма да ви струва никаква папска була, а само известни грижи. Натоварен съм да осветля този въпрос. Мога ли да започна направо по същество?

— Естествено, отче — отвърна великият магистър, жестикулирайки по такъв начин, все едно се очакваше да се появи някакъв демон, — след това, което ние току-що чухме, Арн и аз сме подготвени за всичко. И така?

— Става дума за някои по-особени порядки в Йерусалим — започна предпазливо абат Луи, който не знаеше как да изложи проблема едновременно тактично и строго. — Разбрах, че изглежда позволявате на неверниците да се молят в града, който е под ваше управление, и дори им разрешавате шумно да призовават за молитва. Така е, нали?

— Да, точно така е — отвърна Арн.

— Мисля, че вие сте искрено вярващи — продължи с приятелски тон абат Луи. — Ще бъде нечестно, ако кажа, че вие не сте сред най-страстните защитници на истинската вяра. Познавам ви достатъчно до този момент, за да си помисля, че това е така.

— Изключително благороден сте към нас, отче — отвърна Арн. — Истина е, че ние даваме от нас възможно най-доброто, което можем да дадем. Може би виждате някакво противоречие? Как ние, които защитаваме правата вяра с меч в ръка и обричаме на смърт неверниците, можем да понасяме шумните им молитви в Свещения град?

— Да, това ме притеснява — каза абат Луи, ядосан от това, че не бе успял да формулира въпроса си преди тях.

— Както вече имах възможност да ви кажа, отче — продължи Арн, — златното правило на нашия орден е: Когато вадиш меч, не мисли за този, когото убиваш, а мисли за този, чийто живот ще спасиш. Това правило не е предназначено само да осигури някакво вътрешно спокойствие, нито да ни отдалечи от един от лошите грехове, които можем да извършим: да убиеш в изблик на ярост. Нещата са по-различни. Сарацините са хиляди пъти повече от християните във франкските колонии. Даже и да можем да ги избием всички, това няма да е разумно, защото тогава ние ще умрем от глад. Притежаваме власт над Светите земи едва от стотина години, но имаме намерение да останем завинаги, нали?

— Да, така могат да се обяснят нещата — потвърди абат Луи, нетърпелив да получи повече разяснения.

— Някои християни се бият на страната на сарацините, защото действително става дума за един и същи Бог. Кръстоносните ни походи са война срещу лошото. Имаме много приятели неверници, които ни помагат в областта на търговията, преноса на стоки и разузнаването. Освен това по-голямата част от лекарите ни са мюсюлмани. Ако искаме от тях да променят вярата си в момента, в който започват да работят за нас, как ще се върнат по селата си и ще започнат да карат селяните палестинци да се покръстят? По друг начин казано, това е невъзможно. Да вземем търговските ни връзки с Мусул, който още не е част от империята на Саладин: две седмици път с керван разделят град Сен Жан д’Акр, главното пристанище за износ на платове, от страната, от която ги внасяме — Мусул. В Сен Жан д’Акр търговците от Мусул разполагат с кервансарай със свои собствени места за молитва, с минарета и джамии, от които те пеят молитвата, тъй както те имат и собствени места за хранене. Ако ние решим да сложим край на търговията с Мусул, а освен това и да хвърлим турските атабеки (възпитатели) в ръцете на Саладин, ни е достатъчно само да отрежем насила брадите на тези търговци и да ги покръстим напук на протестите и жестикулациите им. Не мисля, че това ще бъде в интерес на присъствието ни в Светите земи.

— Но добре ли е за нас, ако тези неверници могат да се отдават на безчестията си в Свещения град? — попита скептично абат Луи.

— Да! — отвърна рязко Арн. — Вие знаете като мене, отче, че правата вяра е нашата. Готов сте да умрете за нея и кълна се, самият аз ще го направя, когато се наложи. Знаем, че тя е истината и животът. Уви, девет от десет жители във франкските колонии не го знаят. Но ако Саладин или някой от тези, които ще дойдат след него, не ни хвърлят в морето, какво ще се случи след сто години? След триста години? След осемстотин години?

— Мислиш ли, че правата вяра ще победи? — попита абат Луи с неочаквана, изпълнена с провокация усмивка.

— Да, мисля — отвърна Арн. — Можем да опазим Светите земи с меч. Но това е невъзможно да продължи вечно. Когато престанем да имаме нужда от нашите мечове, тогава ще се почувстваме истински победители. Който и да било народ, никой не желае да приеме чуждата вяра насила. Това може да стане само с помощта на диалога, мира, молитвата и проповедта.

— Нужно ли ни е тогава да толерираме религията на неверниците? — учуди се абат Луи. — Ако подобни мисли бяха изречени от разкалугерен монах високо от позорен стълб в Бургундия, щях да ги сметна за безразсъдни, заявявайки, че той не познава силата на меча. Но ако вие двамата, които сте по-наясно по този въпрос от който и да било друг християнин, споделяте такива идеи… Впрочем нали и ти мислиш така, велики магистре?

— Да. Може би бих се опитал да изложа нещата по-подробно от моя приятел Арн — отвърна Арно дьо Торож. — Но всъщност нищо различно нямаше да кажа.

— Има нещо, което трябва да знаете, отче, понеже засегнахме въпроса — започна предпазливо Арн, когато видя, че великият магистър нямаше намерение да каже нищо повече. — Преди седмица ме посети велик равин от Багдад, където се намира най-голямата еврейска общност сред франкските колонии. Равинът дойде да ме помоли за нещо много свято за тях. Вие може би сте в течение, че евреите нямат право да се молят тук, в Йерусалим, от осемдесет и седем години?

— Не, не го знаех — призна абат Луи. — Доста ли са евреите в града?

— Да, относително. Те са добри ковачи. Но знаете ли какво им се е случило, когато нашите братя християни са освободили града?

— Не, но от интонацията, с която ми задаваш въпроса, разбирам, че не е нещо добро.

— В действителност вие ме разбрахте отлично. Когато нашите освободители превзели града, евреите потърсили убежище в синагогата, където мъже, жени и деца били изгорени живи.

— Няма да поправиш подобно кощунство като позволиш друга ерес да нанася опустошения до Божи гроб — каза замислен абат Луи. — Но какъв отговор даде на великия равин?

— Дадох му думата си, че докато съм командор на Йерусалим, евреите ще могат да се молят напълно свободно близо до западната стена — живо отвърна Арн.

Виждайки, че великият магистър не протестира, абат Луи заключи, че даже по такъв деликатен въпрос, какъвто е този за евреите, той не можеше да формулира възражения срещу дръзките решения на Арн. Естествено, това беше напълно логично. Въпросът да се прецени коя от двете ереси е по-лошата — сарацинската или еврейската — беше второстепенен. Но нямаше да му бъде лесно да съобщи новината пред Светия престол.

— И ако този, който ме праща, сметне, че си направил грешка, като си дал позволението си на евреите, какво ще правиш тогава? — попита абат Луи, преценявайки всяка своя дума.

— Тамплиерите се подчиняват на Светия престол и само на него. Каквито и да са неговите решения, ние ще се съгласим с тях — намеси се Арно дьо Торож.

— Нашият благороден архиепископ вече се оплака от молитвите на сарацините — добави Арн със зле прикрита усмивка. — Той твърди, че тези викове му пречат да спи. Но смятам, че това е преувеличено и не е истинската причина за неговото безсъние.

Тази намек за нощните занимания на прословутия грешник развеселиха абат Луи.

— Трябва да призная, че имате късмета да сте подчинени единствено на Светия престол, а не на някой архиепископ — през смях отвърна абат Луи. — Но кажи, скъпи мой Арн, възлагаш ли надежди, че ще успееш да покръстиш евреите през следващите осемстотин години?

— Мисля, че ще бъде трудно, що се отнася до евреите — отвърна Арн малко по-освободено, — но въпросът не приключва с това. Те са силни в Багдад, града на халифа, на който Саладин е подчинен и който има многобройни съветници евреи.

— Халифът? — учуден възкликна абат Луи.

— Да, халифът. Говори се, че бил последовател на пророка Мохамед. Мирът е… ъъъ… Казвах всъщност, че той е последовател на Пророка и управлява всички, които следват неговите принципи. Въпреки това той дава своята подкрепа на Саладин сякаш против желанието си. Това, от което трябва най-много да се страхуваме, би бил един защитник на джихада в Багдад.

— Искаш да кажеш, че е добре да позволим на евреите да се молят до западната стена с цел да бъдат разединени сарацините? — попита абат Луи, смръщвайки вежди, разбрал внезапно, че не знае нещо, което бе толкова очевидно за другите двама.

— Да — отвърна Арн. — Но това не е краят. Нашите походи, нашата свещена война е започнала за нас, понеже поклонниците ни не са имали достъп до Божи гроб. А ако евреите на халифа можеха да се молят вече в града ни както неверниците сарацини? Помислете, отче! Моля ви да не прибързвате и да изричате неща, за които ще съжалявате след това. Не забравяйте това, което нашият велик учител свети Бернар казва за евреите: „Ако някой удря евреин, удря син Божий!“. Това, което искам да кажа, е много просто: ако желаем да опазим този град, какво по-хитро можем да направим, за да лишим джихада от неговата свещена индивидуалност?

— Споделяш ли това мнение, Арно? — попита предпазливо абат Луи.

— Да, но е необходимо повече време за размисъл — отвърна без колебание Арно дьо Торож. — Ако ми позволите, отче, смятам, че трябва да си живял дълго време във франкски колонии, за да разбереш добре тези неща. Воювам от тринадесет години, а моят приятел Арн от още повече. Знаем и двамата, че мъже като Саладин и тези, които ще дойдат след него, ще съберат много повече войници срещу нас, отколкото ние ще сме способни някога да убием. Стигнали сме до момент, в който Саладин се е съюзил с всички наши неприятели. Някога той се е бил повече срещу тях, отколкото срещу нас. Трябва да послушате сърцето си. Искате ли наистина Арн и аз, както и нашите братя и всички обикновени хора, които са поели кръста, да умрем, защото твърдим, че мечът е единственото оръдие, с което разполагаме? Или предпочитате вярващите винаги да имат достъп до Божи гроб, където сте имали и вие възможност да се помолите?

— Това, което казваш, велики магистре, граничи с богохулство! — изчерви се абат Луи. — Според тебе Господ би защитил тези, които са се жертвали много пъти да освободят Неговия гроб? Господ няма ли да бъде на наша страна в свещената война, когато ние носим праведния кръст в битката? Как можеш да говориш за тези неща, като че ли те нямат отношение към вярата, а сякаш става дума за изглаждане на недоразуменията между съперничещи си принцове?

— Защото е наистина така. Огледайте се какво става около вас! Ние сме много по-малобройни. Това е факт, не богохулство. Неприятелят разполага с един велик предводител, какъвто е Саладин. А ние, кого имаме ние между другото? Агнес дьо Куртене или нейният любовник, този измамник, носещ името Ераклий? Или пък онзи жалък военнокомандващ Ги дьо Лузинян? Такава е истината на земята. Погледнати от небето, нещата изглеждат още по-тъжно, защото начело на християните стои сбирщина от грешници, измамници, жени, водили лош живот, и мъже, отговорни за отвратителни действия. Не съм способен да разбера Божиите пътища повече от вас самия, отче, нито от който и да било друг. Но ако гневът на Господ не се стовари върху нас, ще съм изключително изненадан. Рискуваме съвсем откровено да загубим Светите земи, защото греховете ни изгарят както вечния огън. Ето, това е истината!

През 1099 година, три години преди Божият гняв да се стовари над християните в Светите земи, великият магистър на хоспиталиерите и този на тамплиерите предприеха заедно с йерусалимския архиепископ едно пътуване с цел да бъдат убедени императорът на Германия, кралят на Франция и този на Англия да застанат начело на един нов поход и да изпратят хора, за да защитават Йерусалим срещу Саладин.

Това пътуване донесе огромна сума пари, получена лично от краля на Англия, който се надяваше, че така ще може да получи прошка за убийството на епископ Томас Бекет. Обаче парите не бяха най-важното за Ордена на тамплиерите, който бе по-богат от франкските и английските суверени събрани заедно. Трябваше тези монарси да разберат, че положението е доста деликатно и че Саладин е много по-опасен от своите предшественици. Затова те имаха нужда преди всичко от ефикасни укрепления.

В тези страни сякаш винаги се бе смятало, че християнските народи винаги ще бъдат господари на Светите земи. Да вземеш кръста и да тръгнеш да освобождаваш една Свещена земя, която е била дълго време такава, не изглеждаше, че е най-спешната мисия на всички вярващи.

И що се отнася до тези, които, както по-голямата част от кръстоносците през последния век, желаеха да забогатеят ограбвайки, беше показателно, че малко от тях се връщаха здрави и невредими. Светите земи бяха в ръцете на барони, непоказващи никакви усилия да спрат тези кръстоносци, желаещи да натрупат богатство, криейки се зад религиозните помисли на братята си.

Накратко, мисията на тези трима мъже донесе солидна сума пари, но в резултат на нея германският император не застана начело на единната армия, която можеше да промени развръзката на конфликта със Саладин. И още по-малко кралете на Франция и на Англия, които си оспорваха тогава същите области и смятаха за неблагоразумно да се впуснат в това начинание, оставяйки неприятеля да завладява изоставените по време на походите земи.

Арно дьо Торож имаше всички мотиви да не се доверява на отровителя Ераклий по време на пътуването си. В йерусалимския дворец действително обвиняваха великия магистър в безхарактерност, защото говореше без недомлъвки, че е по-добре да преговарят със Саладин, отколкото вечно да се водят битки с него. А за Ераклий смятаха, че принадлежи към категорията на такива хора на честа като Агнес дьо Куртене, брат й — граф Жослин, донякъде и Ги дьо Лузинян, нещастният претендент за короната, както и Сибила, неговата амбициозна съпруга.

Предпазните мерки, които Арно бе взел по време на това пътуване, не бяха достатъчни. Той бе отровен. Погребаха го в Рим.

Единствено трима мъже можеха да се съмняват в това какво настина се бе случило: новият папа Луций III, на когото няколко добре информирани лица несъмнено му бяха помогнали да се запознае с папските архиви; Арн, който при отсъствието на нов велик магистър беше върховен командващ на Ордена на тамплиерите; и абат Луи.

Ераклий не само бе отровил един архиепископ, а и великия магистър на свещената Божия армия. През тази епоха добрите както и лошите новини пътуваха дълго време, най-вече през есента, когато корабоплаването бе сведено до минимум. Арн научи за убийството на своя велик магистър от устата на абат Луи, едва когато единият от тези цистерциански монаси, които пътуваха непрекъснато по служба, пристигна от Рим след мъчително пътуване. И двамата бяха поразени от новината, а Арн не се поколеба да намери отдушник на отчаянието си. Сега или никога той трябваше да накаже отровителя. Огорчен, абат Луи му се противопостави, че за нещастие това би било по-трудно от преди. Ако Луций III отстрани Ераклий заради предишното убийство, за което не липсваха доказателства, това би изкарало неговия предшественик Александър III изключително некадърен. Следователно беше немислимо Светия престол да разреши въпроса по този начин.

— Колко убийства са му нужни? — попита смаяно Арн. — Защото изглежда, че колкото повече безчестия извършва отровителят, толкова по-голямо ще е покровителството на папата.

Но той не получи отговор. На посветените в тази тайна не остана нищо друго, освен ръце да се молят и множество неща за вършене, за да удавят мъката. С помощта на Арн абат Луи беше вече добре приет в двореца на Йерусалим, където можеше да се настани по свой начин, като си отваря широко очите и ушите.

Като най-достоен мъж сред тамплиерите, Арн бе натоварен по това време с двойната мисия да защитава Йерусалим и да ръководи ордена. Но и тази втората задача, която се състоеше в това той да подписва разни документи и да им слага печати, бе като цяло доста отговорна.

В началото на зимата през следващата година крал Балдуин IV свика великия съвет на франкските колонии, за да го запознае със своите последни желания. Така всички барони в Светите земи — от графство Триполи и района на Антиохия, както и единственият господар на Йордания Рено дьо Шатийон трябваше да предприемат това пътуване. Беше нужно известно време, докато всички пристигнат, и Арн постепенно придоби усещането, че се превръща в нещо като собственик на хан.

Тамплиерите разполагаха с най-голям брой стаи и помещения в града и затова гостите решиха да се възползват от това. Причината бе, че церемониите завършваха с голям пир точно в техните помещения. Кралският дворец не можеше да събере толкова много хора. На следващия ден, когато кралят трябваше да представи своите последни желания, Арн, верен на традицията, даде пищна вечеря в Залата на честта на Ордена на тамплиерите, намираща се на същия етаж, където бяха и спалните. До нея се стигаше и по една широка каменна стълба откъм западната стена с цел светските посетители да не нарушават спокойствието на тези места с непрестанно влизане и излизане. Арн си даде сметка за целесъобразността на това разположение, чувайки шумната тълпа от гости — повечето вече пияни — да се качват по стълбите.

Залата на честта бе украсена със знамена и с цветовете на рицарите на ордена, а на масата пред краля бяха окачени знамената, пленени от Саладин по време на офанзивата при Монжизар. Останалата част от помещението беше изключително скромна: бели варосани стени и черни дървени маси. Кралската фамилия седеше в центъра на масата, наобиколена от барони и земевладелци, които на маса дружески се сближаваха помежду си. До двата края на масата бяха поставени две други по-малки маси и на едната от тях седнаха мъжете от Антиохия и Триполи, сред които принц Боемон и граф Раймонд.

Втората я бяха заели тамплиерите и хоспиталиерите. Това беше и единственото значимо разместване. Арн бе преценил добре точния брой на представителите от двата ордена. Едно такова разположение беше направо смайващо, понеже досега тамплиерите не бяха пропускали случай да подчертават, че хоспиталиерите не са съвсем добре дошли при тях.

Арн обясни на Роже дьо Мулен, че никога не бе успял да разбере съперничеството между двата ордена. Тъй като единственият път, когато е бил гост на хоспиталиерите, той е бил приет лично много добре и се е възползвал също и от помощта им за транспортиране на неговите ранени бойци. Може би затова бе решил да покаже своята благодарност към хоспиталиерите, защото му се искаше техният велик магистър да може да направи следващата решителна стъпка към сближаването на двата ордена. Доброто разбирателство между рицарите християни бе станало изключително важно.

Както Арн се надяваше, Роже дьо Мулен намери случай да заговори с него, докато ядеше овче месо и зеленчуци и пиеше вино, давайки вид, че води съвсем обикновен разговор.

Робер дьо Мулен посочи кралската фамилия, седнала под знамената на Саладин, като каза, че тъжната съдба на Светите земи за нещастие зависи от тези мъже и жени. Сякаш за да се съгласи с него, архиепископ Ераклий с голяма мъка стана от масата с чаша вино в ръка и поклащайки се, стигна до празното място на краля и без никакъв срам седна на празния стол до Агнес дьо Куртене, негова бивша любовница.

Двамата достойни рицари размениха погледи с подразбиращо се възмущение. След това Арн сподели с Роже дьо Мулен възможността за сближаване на двата ордена, добавяйки, че за него тамплиерите и хоспиталиерите носеха много голяма отговорност за случващото се в Светите земи, имайки предвид това, което бе станало в двореца. Ето защо трябваше да се игнорира всичко онова, което беше маловажно, всички ония дребнави търкания в миналото.

Роже дьо Мулен веднага се съгласи с тези слова. Той дори отиде още по-далеч, като предложи възможно по-бързо да организира съвещание между най-високопоставените воини в йерархията на тамплиерите и хоспиталиерите. След като даде съгласието си за тази решителна крачка, Арн предпазливо засегна темата за неочакваната смърт на Арно дьо Торож във Верона.

Роже дьо Мулен се изненада от тази рязка промяна в хода на разговора. Остана безгласен в началото, а после хвърли продължителен поглед на Арн, преди директно да заяви, че Арно и той винаги са били на едно мнение относно това, което се отнасяше до бъдещето на Светите земи, включително и това — да забравят старите дрязги между тамплиерите и хоспиталиерите. По време на пътуването Ераклий, напротив, не бил спрял да изтъква наивните си аргументи, поддържайки становището, че този, който се колебае да изтребва сарацините, е страхливец. И още по-лошо, този нечестив блудник имал дързостта да твърди, че Роже дьо Мулен и Арно дьо Торож създавали пречки пред волята Божия, заради което той се надявал, че тези измамници и богохулници скоро ще напуснат този свят.

Предвид, че съвсем скоро Арно дьо Торож го бе сторил, при това по начин, по който не можеше да се види кой знае какво в Божията воля, Роже дьо Мулен внимаваше какво яде и пие в присъствието на Ераклий. В действителност той таеше известни подозрения. Затова попита Арн дали знае нещо повече.

Арн трябваше да запази тайната. Бе се заклел на абата. Но при все това намери начин да му отговори, без да го лъже.

— Трябва да мълча! — измърмори той.

Роже дьо Мулен поклати глава, без да казва нищо, нямаше нужда да чува нещо повече.

На следващия ден гостите се събраха отново в същата зала, за да се запознаят с последните желания на краля. Някои бяха със зачервени очи и гаден вкус от многото пиене предишната вечер.

Когато суверенът влезе, носен на столче, малко по-голямо от детско, всички станаха. Той бе загубил ръце и крака и бе оглушал напълно. Поставиха това столче на трона, който бе доста по-голям от него, а кралската корона бе поставена до него, в останалото свободно пространство. И така суверенът започна да говори доста изнемощяло, но искаше да покаже, че е още способен да се изразява и е напълно с ума си. Едно от духовните лица в двореца — а не един от членовете на кралската фамилия — прочете на висок глас това, което кралят бе накарал да бъде изложено писмено и да бъде подпечатано с неговия печат.

Наследник на короната беше Балдуин, седемгодишният син на неговата сестра Сибила. До пълнолетието на детето, т.е. до десетгодишната му възраст, граф Раймонд от Триполи щеше да изпълнява функциите на регент на Светите земи.

Кралят най-категорично извести, че Ги дьо Лузинян няма никога да стане нито регент, нито наследник на короната. Като в замяна на това, за услугите, които граф Раймонд щеше да направи за Светите земи, получаваше град Бейрут към графство Триполи.

До навършването на пълнолетие младият наследник на трона щеше да бъде поверен на грижите на Жослин дьо Куртене, вуйчото на краля, който също щеше да отговаря за възпитанието му.

Ако детето починеше преди десетгодишна възраст, нов наследник ще бъде определен по взаимно решение на Светия престол в Рим, германо-римския император, краля на Франция и краля на Англия.

Докато новият император бъде избран от тези четирима мъже, Раймонд от Триполи ще продължи да упражнява функциите на регент в Светите земи.

Кралят поиска всички присъстващи в залата един по един да се закълнат пред Бог, че са съгласни с неговите последни желания.

Някои от тях изрекоха клетвата изключително уверено — като например граф Раймонд, неговият скъп приятел принц Боемон от Антиохия, Роже дьо Мулен от името на хоспиталиерите и Арн Готски от това на тамплиерите.

Други като архиепископ Ераклий, майката на краля, нейният любовник Амори дьо Лузинян и вуйчото на краля Жослин дьо Куртене го направиха с по-малко ентусиазъм. Но всички се заклеха пред Господ, че ще уважават последните желания на Балдуин IV. Малката количка, в която се намираха тленните останки и последният пламък от духа на краля, бе отнесена за последен път. Царстващата тишина в залата и стичащите се сълзи показваха как повечето от присъстващите си мислеха, че вече никога няма да видят техния малък, но смел крал, преди да бъде погребан в църквата на Божи гроб.

Поканените тъкмо напускаха шумно залата, когато граф Раймонд с широка стъпка се насочи към Арн и за изненада на заобикалящите го му стисна сърдечно ръката, молейки него и още няколко човека за гостоприемство за през нощта. Арн на драго сърце се съгласи, добавяйки, че приятелите на графа са и негови приятели.

И така тази нощ в Йерусалим две различни групи обсъждаха новото положение. Най-тягостно бе в кралския дворец. Агнес дьо Куртене отначало бе толкова бясна, че изгуби гласа си, а архиепископ Ераклий крачеше по коридорите и крещеше от ярост.

Атмосферата бе много по-задушевна в покоите на командора на Йерусалим. Графът не бе поканил случайни приятели: Роже дьо Мулен, принц Боемон от Антиохия и братята д’Ибелин. Без да се налага графът да обяснява намеренията си, Арн се погрижи едно добро количество вино да бъде поднесено на тези мъже, обвързани от една и съща клетва.

Всеки се съгласи, че бяха преживели някакъв обрат. Предлагаше се чудесен случай Светите земи да бъдат спасени и да бъде сложен край на интригите на Агнес дьо Куртене и Ераклий, както и на всеизвестния престъпник Рено дьо Шатийон. Сега всички в кралския дворец трябваше само да скърцат със зъби в компанията на този некадърен военачалник Жослин. Според графа веднага можеха да се предприемат много неща. Като за начало той щеше да преговаря за мир със Саладин, изтъквайки като доводи силните зимни дъждове, които щяха да причинят лоши реколти за християни и неверници. А грабителят Рено дьо Шатийон щеше да бъде усмирен.

В далечен план кралят със сигурност нямаше да бъде сред живите. Но неговият крехък племенник и наследник също нямаше да живее дълго време, защото явно болестта, от която страдаше, неминуемо щеше да се усложни. Тя го бе сполетяла заради развратния живот, който цареше в двореца. Деца, заразявани с подобни болести, когато им бяха предавани по наследство, рядко доживяваха десетгодишна възраст.

Изглеждаше, че от количката си доблестният крал току-що бе спасил Светите земи, а той наистина го желаеше, дори това да бе последното нещо, което щеше да направи в живота си.

Тази нощ в Йерусалим нямаше и сянка на съмнение относно доброто, което предстоеше в управлението. Така смятаха всички гости на Арн, които бяха с много по-голям опит от него във властта. Благодарение единствено и само на положената клетва, изготвена от членовете на Великия съвет, нито Агнес дьо Куртене, нито нейният хитър брат можеха да направят нещо.

Рицарите близо час разсъждаваха върху всевъзможните интриги, които тази подмолна жена, нейният любовник архиепископът и този нечестивец брат й можеха да скроят в отчаяното положение, в което се намираха. Най-опитните мъже от колониите на франките никъде не виждаха някакъв шанс тя и сподвижниците й да се измъкнат от това положение.

Както се знае, виното тече по-добре през весели гърла, отколкото през тъжни. Онази нощ в двореца се чуваха едновременно и чудновати, и страховити истории за това, което бяха преживели християните след тяхното пристигане в Светите земи.

Принцът на Антиохия знаеше доста за човека, който представляваше най-голяма заплаха за мира там: Рено дьо Шатийон.

Според него Рено носел разруха навсякъде, където се намирал. Познавал го добре още от детството си, когато Рено пристигнал в Антиохия и се ползвал от услугите на баща му. Той си спечелил воинска слава и след няколко години бил възнаграден от Констанс, сестрата на принца.

Всички амбициозни, но разумни мъже биха били доволни да бъдат принцове на Антиохия, богати и уважавани. Но не и Рено, чийто апетит не можел да бъде задоволен.

Той желаел да се хвърля в битки и грабежи, но нямал нужните пари и не можел да се надява да се възползва от богатството на общността, за да задоволи личните си амбиции. Ето защо ограбил Амери дьо Лимож, архиепископа на града, като го вързал гол на един стълб посред бял ден, а тялото му намазал с мед. Най-накрая архиепископът, измъчван от атаката на рояк пчели и на слънчевите лъчи, се съгласил да даде на негодника сумата, която бил поискал.

Сега той разполагал с военна сила и не му оставало нищо друго, освен да открие прицел за следващия си грабеж. Между възможните мишени Рено избрал Кипър, действителна провинция на Византийската империя начело с Мануел Комнин, най-опасния от всички неприятели.

Рено опустошил острова по най-жестокия начин. Отрязал носовете на всички християнски проповедници. Хората му изнасилили монахините, ограбили църквите и опустошили реколтата. Когато се върнал в Антиохия, той бил изключително богат. Но репутацията му била напълно разрушена.

Както можеше да се предположи — освен когато става въпрос за Рено дьо Шатийон — император Мануел Комнин изпратил византийската армия срещу Антиохия. Рено дал вид, че се разкайва, и императорът постъпил глупаво, като му се извинил, в замяна на което Шатийон му върнал плячката си.

Други биха се поучили от това. Но не и той! Две години по-късно Рено предприел нов поход срещу християните от Армения и Сирия, които, естествено, ни най-малко не били очаквали да бъдат нападнати от свой едноверец. Плячката била значителна. Броят на жертвите християни — също.

Но когато се върнал в Антиохия тежко натоварен, Рено бил хванат в плен от Мажд Алдин и се оказал в едно от малкото достойни за него места: един от затворите на града.

Както се разбрало, нито един християнин не пожелал да плати откуп за този жалък авантюрист, смятайки, че той ще е на сигурно място, докато е зад решетките. И така тук историята трябвало да приключи за щастие на всички.

Принц Боемон весело вдигна наздравица за своя приятел графа, преди да добави, че продължението на историята било резултат на негова грешка. Графът се засмя, разтърсвайки глава, и помоли да му налеят още за пиене, нещо, на което Арн се отзова на драго сърце.

Боемон действително бил отговорен за развоя на събитията. Това продължило десет години. По онова време Саладин бил далеч от мисълта да сплоти сарацините, защото щял да се изправи пред възможно най-много трудности. През 1175 г. една от неговите армии била пред стените на Алеп, който бил под властта на сарацините, а друга — пред тези на Хомс, който бил под управлението на християните. Нито един от двата града не бивало да попадат в неговите ръце. Това била и причината, заради която граф Раймонд изпратил своите хора на помощ на Хомс. Саладин бил принуден да изостави Алеп, за да отиде в Хомс.

До този момент всичко вървяло по вода, въздъхна графът леко развеселен. Но като знак на благодарност управникът Гюмюшликен от Алеп искал да покаже добрите си намерения спрямо християните и освободил голям брой затворници.

— Действително, с това той не искаше да им направи лоша услуга, нито пък да направи добро на Саладин — въздъхна графът още по-весело пред слушателите си, които сега със зяпнала уста очакваха продължението. — Но между освободените бяха и Рено дьо Шатийон, и Жослин дьо Куртене!

Събралите се приятели започнаха да се превиват от смях, като научиха за услугата, която управникът на Алеп направил на приятелите си християни.

— Всеки знае продължението на историята — продължи графът. — Рено дьо Шатийон, тогава беден като църковна мишка и дълбоко ненавиждан от всички разумни хора, придружи Жослин дьо Куртене в Йерусалим, където се случиха нещата. Крал Амори умря, като остави трона на още невръстния Балдуин IV. Майка му успя също да се върне в двореца, където отдавна й бе забранено да се появява. Причините никой не знаеше. Брат й Жослин не се поколеба да си намери място, което да го удовлетворява, а Рено с помощта на Агнес — богатата вдовица Стефани дьо Мили от Керак и Монреал в Йордания. И ето, познатият на всички злодей се оказа отново богат човек, облечен във власт!

Въпросът бил да се разбере на кого помага един такъв каприз на съдбата: на дявола или на Саладин?

— По повод некадърниците и бандитите — продължи графът, — трябва да се разбере къде отиде и Жерар дьо Ридфор. Той напусна Триполи и службата си при краля, бесен, че е отхвърлен от заможна дама, която силно желаел. Закле се да отмъсти, като стане тамплиер. Рицарите от ордена дотогава бяха — рече графът, като погледна към Арн, — най-върлите му противници. Но оттогава насетне това се превърна в минало. Интересно е обаче да се разбере какъв успех може да има такъв човек сред тамплиерите.

Арн спомена, че Арно дьо Торож бе направил Жерар дьо Ридфор командир на Белия замък.

Графът се намръщи, като каза, че това е твърде важен пост за някой, който не е много състоятелен и с високо служебно положение. Арн се съгласи, но обясни, че това е била цената, която Арно дьо Торож бил готов да плати, за да задържи Жерар дьо Ридфор възможно по-далече от Йерусалим. Защото изглежда Ридфор успявал да си създаде известен брой недостойни за уважение приятели в двореца.

Този весел разговор продължи до зори, макар че бе такъв сезон от годината, през който се зазоряваше по-късно. Онази нощ Светите земи изглеждаха защитени от некадърниците, развратниците и интригантите.

Крал Балдуин IV умря малко след това, както се и очакваше. Граф Раймонд пристигна в Йерусалим в качеството си на регент. В Светите земи мирът настъпи скоро, поклонниците започнаха да се стичат отново, а с тях и така желаните постъпления на пари.

Всичко сякаш се развиваше възможно най-добре.

Точно в този момент новият велик магистър на тамплиерите — Жерар дьо Ридфор, се стовари в Сен Жан д’Акр. Пристигна с кораб от Рим, където орденът се бе събрал на църковен събор заедно с няколко достойни личности, сред които и магистрите на Рим и Париж.

Той доведе със себе си новите братя, които трябваше да застанат в редиците на тамплиерите в Светите земи. И така те се насочиха веднага към Йерусалим.

Арн бе известен за тяхното пристигане само няколко часа преди това да стане. Веднага съобщи на абат Луи и се помоли в покоите си, в една приличаща на цистерцианска килия стая. Имаше време да се подготви да посрещне по подобаващ начин великия магистър на Йерусалим.

Когато ескортът от коне, окичени с черни ленти, влезе в града, той бе посрещнат от хора с бели наметала, които бяха застанали от вратата към Дамаск до зоната на тамплиерите, на входа на която бяха запалени огромни факли, а в Залата на честта бе подготвено пиршество.

Арн ги прие пред голямото стълбище, коленичи и наклони глава, преди великият магистър да хване коня за юздата, само за да покаже, както пишеше в кодекса, че пред Жерар дьо Ридфор стои един най-обикновен коняр. Новопристигналият беше в чудесно настроение и показваше задоволство от приема. След това зае почетното място в залата за пиршеството и даде заповед да започне службата, обяснявайки гръмко и високо радостта си да бъде отново в Йерусалим. За сметка на това Арн нямаше добро настроение и трудно скри това. Най-лошото не бе, че е задължен да се подчинява на най-малките капризи на човек, смятан от всеки за невежа, недостоен за поста си, алчен и мнителен. Най-лошото бе, че сега тамплиерите имаха велик магистър, който е заклет неприятел на регента. Големи черни облаци се показваха на хоризонта в Светите земи.

Когато яденето приключи и по-голямата част от сътрапезниците се настаниха, великият магистър заповяда на Арн и на двама други рицари да го последват в личните му покои. Той беше все така в добро настроение и по всичко личеше, че се радваше на промените, които възнамеряваше да направи.

Седна на обичайното място на Арн, доволен от това, и за миг се загледа в останалите правостоящи.

— Кажи ми, Арн Готски… така е твоето име, нали? Кажи ми, ти и Арно дьо Торож сте били много близки, доколкото разбрах, така ли е? — попита той с преувеличена топлота, зад която прозираше омраза.

— Да, велики магистре, точно така — отговори Арн.

— Следователно може да предположим, че това е причината, поради която той те провъзгласи за командор на Йерусалим? — попита великият магистър, намръщвайки се, като че ли се опитваше да се съсредоточи в нещо.

— Да, велики магистре, това изигра голяма роля. В ордена ни всички решения са съобразно волята на великия магистър — отговори Арн.

— Добре! Много добър отговор! — каза весело великият магистър. — Изглежда тази традиция продължава. Близо до теб стои Джеймс дьо Мили, който отговаря за командването на Кресинг. Вижда се, той носи наметало, което отговаря на длъжността, която изпълнява.

— Да, велики магистре — отговори вяло Арн.

— Предлагам да си размените наметалата, вие сте горе-долу еднакви на ръст! — настоя великият магистър, без да променя веселото си настроение.

Заради традицията, докато ядяха, рицарите не сваляха прихванатите около врата им наметала. Като приключиха, двамата веднага се поклониха пред великия магистър в знак на подчинение, размениха мантиите си, а оттам и позицията си в йерархията на ордена.

— Ами добре, ето те отново командир на силен терен! — заяви Жерар дьо Ридфор. — Приятелят ти Арно сметна за добре да ме постави начело на Белия замък. Какво ще кажеш ти да заемеш този пост?

— Бих се подчинил на заповедта, велики магистре. Но в този случай предпочитам отново да поема стария си пост като управител на Газа — отговори тихо, но решително Арн.

— Газа! — избухна великият магистър. — В сравнение с Белия замък това е загубена кауза. Но ако наистина желаеш това, ще го приема. Кога искаш да тръгнеш?

— Когато е удобно, велики магистре.

— Много добре. Да кажем, утре след сутрешната молитва. Отлично. Можете да тръгнете, когато ви е удобно. Командорът на Йерусалим и аз имаме важни неща за обсъждане. Благославям те и ти желая хубава нощ.

Изричайки това, великият магистър се обърна към Арн, сякаш смяташе, че той ще се стопи и ще изчезне в нищото. Обаче Арн се поколеба за миг. Великият магистър се престори, че се учудва на това и направи жест с ръка, за да разбере причината.

— Мой дълг е, велики магистре, да ви информирам за нещо, което нямам право да доверя на никого, освен на вас самия и на командора на Йерусалим, т.е. на брат Джеймс.

— Ако Арно ти е наредил това, веднага ще реша да не се съглася: велик магистър да получи нареждане от мъртвец. За какво става въпрос? — попита Жерар дьо Ридфор малко саркастично.

— Тази заповед не идва от Арно, а от Светия престол — отговори Арн, като се постара да не забележи сарказма.

За пръв път новият велик магистър стана неуверен. Загледа се за миг в Арн, за да разбере дали говори сериозно, и направи знак на третия брат да напусне стаята.

Тогава Арн отиде да вземе от стаята с архива, която не беше далече от тях, папската була, съдържаща информация за злодеянията на архиепископ Ераклий, а също и инструкциите за начина, по който трябваше да се пази тайната. На връщане той разгъна пергамента, постави го върху масата пред магистър Жерар, поклони се и направи крачка назад.

Жерар дьо Ридфор хвърли бърз поглед върху булата, позна папските печати и разбра, че на него ще му е невъзможно да прочете текста, предвид това, че беше на латински. Но той нямаше избор и помоли Арн да му го преведе, нещо, което последният прие с изненада. Когато научиха неприятната информация, доброто настроение на великия магистър и на новия командор на Йерусалим бързо се изпари. Ераклий повече от всеки друг църковен служител се бе постарал Жерар дьо Ридфор да стане велик магистър. Затова Ридфор беше задължен на отровителя.

Арн бе отпратен с най-обикновен жест. Той се оттегли, след като се поклони с уважение. Арн отиде да потърси подслон за през нощта заедно с гостите, но бе обзет от неочаквано чувство на успокоение, понеже току-що бе установил, че му остава малко повече от година до края на наказанието му. Скоро щяха да се навършат деветнадесет години от двадесетте, през които трябваше да служи на тамплиерите. Тази мисъл блесна в съзнанието му за пръв път. До този момент той не бе броил годините, месеците и дните. Причината беше може би фактът, че имаше всички основания да мисли, че би загинал много преди тези двадесет години да изтекат.

Оставаше само една година и дълговременното примирие със Саладин се бе потвърдило. Никаква война не ги заплашваше в идните месеци. Следователно той имаше всички шансове да оцелее и да може да се прибере у дома.

И още, той никога не бе изпитвал носталгия към родината си. Когато бе дошъл да вземе участие в свещената война, тези двадесет години му изглеждаха цяла вечност. А през последните години той бе твърде зает със задълженията си като командор на Йерусалим, за да си представя друг живот. Вечерта, когато се бяха събрали на мястото, където сега като магистър властваше Жерар дьо Ридфор, и бяха говорили за бъдещето на Светите земи с граф Раймонд, принц Боемон, Роже дьо Мулен и братята д’Ибелин, властта в Светите земи и франкските колонии бе концентрирана в техните ръце и бъдещето изглеждаше красиво. Всичките те бяха способни да сключат примирие със Саладин.

Сега всичко се беше променило. Жерар дьо Ридфор бе смъртен неприятел на регента и всичките опити за сближаване на тамплиерите с хоспиталиерите без съмнение щяха да са неуспешни. Арн предчувстваше, че това бе само началото.

На връщане към Газа той се зае да намери своя норвежки приятел Харалд Ристенсон, който бе вече уморен да пее църковни песни и да се поти дни наред в цитаделата насред пустинята. Малкото, което бе успял да види от войната в Светите земи, не му бе харесало, а мрачното съществуване, което водеше в крепостта, изглеждаше още по-лошо. За щастие и на двамата Арн прецени, че в качеството си на управник на областта имаше право да реши кои братя и сержанти биха били от полза с уменията си при евентуално вражеско нападение.

Ако пристанището в Газа бъдеше блокирано от неприятелска флота, когато градът е обсаден откъм сушата, възможността само за една нощ обсадата по море да бъде разбита можеше да се окаже особено ценна. Имайки предвид, че Харалд и Арн бяха единствените, които умееха да плуват, те можеха да се отдават на тези занимания по-скоро за развлечение отколкото за военни цели. Кодексът несъмнено им пречеше да го правят едновременно, защото никой рицар нямаше право да се покаже гол пред свой брат, дори да се къпе за свое собствено удоволствие. Ето защо трябваше да се редуват. Но радостта, която изпитваха при това военно упражнение, със сигурност беше много по-голяма от реалната полза за ордена.

Преди години никога на Арн не би му хрумнало да се отклони по този начин от правилата, но сега, когато времето, което му оставаше, изтичаше, той вече не се отнасяше към задълженията си с някогашната сериозност. Двамата с Харалд започнаха да говорят за това да се върнат заедно. В качеството си на командор Арн имаше право да си вземе сержант, който да му служи. Те бяха на едно мнение, че беше за предпочитане да осъществят заедно това пътуване, което трябваше да ги отведе до северните страни. Освен това беше трудно да се реши как щяха да си осигурят необходимите пари. През тези деветнадесет години Арн бе изгубил навика си да се грижи за парите. Като размисли над това, той си каза все пак, че би могъл да заеме нужната сума за това пътуване от някой от светските рицари, които познаваше — графа от Триполи или принца от Антиохия.

Веднъж започнали да говорят за планираното пътуване, двамата започнаха все по-осезаемо да усещат злото в страната и да мечтаят да виждат лица от миналото си, да чуват реч на родния си език. Арн имаше и допълнителна причина да се измъчва. Всяка нощ той сънуваше Сесилия, молеше Дева Мария да ги защитава — нея и сина им, който не беше виждал. Вестите, които пътниците, дошли от Йерусалим, му носеха от време на време, засилваха у него усещането за разруха и загубена кауза. Тези, които не бяха християни, повече нямаше да влизат вътре в Йерусалим, а сарацинските лекари не можеха повече да лекуват вярващите в Христа. Разединението сред двата рицарски ордена бе по-голямо от всякога. А тамплиерите сякаш правеха всичко възможно да саботират мира, който регентът на всяка цена се опитваше да запази. Най-притеснително беше, че тамплиерите сега се бяха присъединили към Рено дьо Шатийон, грабителя на кервани в Керак. Арн си казваше, че със сигурност е въпрос само на време, преди Шатийон да предприеме отново някой от набезите си, който щеше да сложи край на мира — нещо, което явно всички тамплиери желаеха.

Арн вече мислеше повече за своето връщане, отколкото за нещо друго, и се занимаваше най-вече с това да пресмята дните, които му оставаха да служи. Той вече не се грижеше за черните облаци, трупащи се на източния хоризонт в Светите земи. За това говореше безразличието му, когато заявяваше, че не може да има никакво влияние върху развитието на нещата. Господ не му ли бе отнел цялата власт, която притежаваше в сърцето на ордена?

През годините на бездействие в Газа той посвети повечето от времето си, за да обучи своя жребец Ибн Аназа и кобилата Ум Аназа. Това бяха единствените блага, които той имаше право да задържи за себе си, и ако можеше да намери подходящ купувач, цената на тези коне щеше да бъде достатъчна, за да покрие разходите по завръщането им в родината. И все пак Арн не искаше да се разделя с тях, защото ги смяташе за най-добрите коне, които някога бе яздил. В дъното на душата си мечтаеше да ги отведе със себе си в Западна Готаланд.

Западна Готаланд… От време на време той произнасяше тихо името на родната си страна, като че ли да свикне с тази мисъл.

Когато му оставаха само девет месеца служба, в Йерусалим пристигна пратеник. Арн Готски трябваше веднага да тръгне за Ашкелон, за да ескортира много ценен превоз с тридесет рицари.

Той се подчини незабавно и без да се мръщи, още същият следобед се оказа в Ашкелон.

Това, което го очакваше, беше важно, ала не и неочаквано. Крал Балдуин V бе мъртъв от момента, в който бе оставен на грижите на Жослин дьо Куртене. И така, Арн трябваше да превози трупа му до Йерусалим с родителите му Ги дьо Лузинян и Сибила — майката, която не изглежда, че страдаше.

Арн разбра, че целта на пътуването не беше единствено погребението на това дете. Онова, което се подготвяше, беше не някакъв каприз на властващите.

Плановете на съзаклятниците станаха очевидни два дни по-късно, когато Жослин дьо Куртене обяви своята племенница за наследница на трона.

Арн, който се бе настанил в най-скромната част от помещенията на тамплиерите в Йерусалим, откри абат Луи, който изглеждаше много угрижен. Абатът му разказа за случилото се. Жослин дьо Куртене бързо бе пристигнал в Йерусалим, за да се срещне с граф Раймонд и да го информира за смъртта на малкия крал Балдуин. Бе му предложил да свика великия съвет на бароните и то по-добре в Тивериада, отколкото в Йерусалим. Така щяха да се избавят от опасността в ситуацията да се намеси великият магистър на тамплиерите, който не се бе заклел да се подчинява на последните заповеди на Балдуин IV. Можеше да се намеси и архиепископ Ераклий, който имаше досадния навик да се меси навсякъде.

Когато графът напусна Йерусалим, в Керак пристигна Рено дьо Шатийон начело на отряд от рицари. Жослин провъзгласи своята племенница за наследница на трона. Ако замисълът успееше, това означаваше Ги дьо Лузинян да стане крал на Йерусалим и на Светите земи. Граф Раймонд, братята д’Ибелин и тези, които можеха да се противопоставят на това, предвидливо се бяха оттеглили далеч, а вратите и стените на града, над който тамплиерите имаха власт, не допуснаха никой, освен съзаклятниците да влезе вътре. Сякаш нищо не можеше да спре катастрофата, която щеше да настъпи в страната. Единственият, който се опита да се противопостави на тази промяна в управлението, бе великият магистър на хоспиталиерите Роже дьо Мулен. Той отказа да измени на клетвата, дадена пред Господ и Балдуин IV. Архиепископ Ераклий не се чувстваше длъжен пред нищо. Що се отнася до Жерар дьо Ридфор, той не спираше да отбелязва, че не бе положил никаква клетва и че думата на предишния велик магистър не можеше да го ангажира по никакъв начин.

Коронясването се състоя в църквата на Божи гроб. Рено дьо Шатийон държа реч, в която подкрепи идеята Сибила да бъде истинската наследница, понеже тя бе дъщеря на крал Амори, сестра на Балдуин IV и майка на покойния Балдуин V. След това Ераклий продължи с коронясването на Сибила. Тогава тя взе короната, постави я на главата на мъжа си и сложи скиптъра в ръката му.

На излизане от църквата на Божи гроб се насочиха към пиршеството, което по традиция трябваше да бъде дадено в Залата на честта в двореца на тамплиерите. Жерар дьо Ридфор видимо показа радостта си от това, че с помощта на Господ най-накрая бе успял да си отмъсти на графа, който сега можеше само да стои безпомощен в Тивериада.

Арн присъстваше на коронясването, защото бе отговорен за отряда, който трябваше да бди над сигурността на новите суверени. Тази задача беше изключително мъчителна за него, защото смяташе, че в крайна сметка защитава един клетвонарушител, водещ Светите земи към гибел.

Той се натъжи още повече, когато Жерар дьо Ридфор го накара да отиде при него с цел да го убеди, че не таи никаква омраза, а напротив, научил е много неща, които не е знаел, когато го е отстранил от командването в Йерусалим. Бяха му казали, че Арн е ценен воин, най-добрият рицар и най-добрият стрелец, а освен това точно той бе донесъл победата при Монжизар. И затова искаше да накара Арн да му прости, като му окаже голямата чест да застане начело на кралската гвардия.

Арн се почувства наранен, но се постара да не го показва. Той броеше дните, които го деляха от 7 юли 1187 година и от двадесетгодишнината от деня, в който бе дал обет за подчинение, за бедност и целомъдрие.

Това, което видя през краткия период, докато бе начело на кралската гвардия изобщо не го изненада. Ги дьо Лузинян и Сибила водеха същия нощен живот както и патриаршата Агнес дьо Куртене и нейният брат Жослин.

Ако това се беше случило няколко години по-рано, Арн щеше да заплаче, щом видеше властта в ръцете на такива закоравели престъпници. Сега той се примири, като че ли бе приел идеята Божието наказание най-накрая да се стовари върху Светите земи.

Както можеше да се очаква, към края на същата година Рено дьо Шатийон наруши мира със Саладин, атакувайки богат керван в един проход по пътя между Мека и Дамаск. Лесно бе да се обясни гневът на Саладин: сред пленниците, които бяха взети и вече се намираха в подземните килии на замъка в Керак, беше и собствената му сестра. До Йерусалим стигна вестта, че се е заклел пред Господ да убие Рено със собствените си ръце.

Когато изпратеният от Саладин посредник да иска обезщетение се представи пред крал Ги, той не успя нищо да му обещае. Извини се, като каза, че е безпомощен срещу Рено дьо Шатийон.

Нищо не можеше да възпрепятства избухването на нова война. При все това принц Боемон от Антиохия много бързо сключи нов мир със Саладин, подкрепян както от граф Раймонд от Триполи, така и от владенията на жена му Ешева около Тивериада в Галилея. Нито принцът, нито графът не искаха да се забъркват в действията на тези от двореца в Йерусалим и направиха така, че Саладин да бъде информиран за това. Жерар дьо Ридфор се опита да убеди краля да изпрати армия в Тивериада, с цел да срази графа веднъж завинаги. Кралят прие и кралската армия, подкрепена от тамплиери, се подготви да нахлуе в Галилея.

В последния момент Балиан д’Ибелин дойде при суверена и го призова да премисли действията си. Тази братоубийствена война щеше да се окаже самоубийство, понеже на хоризонта се задаваше много по-труден сблъсък със Саладин. Това, което бе разумно да се направи, бе точно обратното — да се сключи примирие с графа. Той предложи да вземе участие в делегация, която да тръгне към Тивериада.

Сред посредниците бяха и Жерар дьо Ридфор, Роже дьо Мулен, Балиан д’Ибелин и Жозиас, епископът на Тир. Няколко хоспиталиери и тамплиери трябваше да придружават делегацията. Сред тях бе и Арн.

Междувременно графът се оказа в много деликатно положение. Като че ли за да постави на изпитание искреността на желанието за мир между тях, Саладин бързо изпрати при него сина си Ал Афдал, за да го помоли за разрешение през Галилея да премине голям отряд от съгледвачи. Графът прие, при условие този отряд да влезе в страната едва по залез-слънце и да излезе от там, когато се стъмни. Съгласиха се. И така графът изпрати рицари да предупредят делегацията, която пристигаше, за да не попадне в ръцете на неприятеля. Пратениците на графа посрещнаха посредниците на върха на Назарет и оставиха посланието си. Жерар дьо Ридфор припряно им благодари за това предупреждение, но не и за мотивите, които имаха. Великият магистър реши, че действително му се предоставя чудесен случай. Той незабавно изпрати посланик в замъка на Лафев, където Джеймс дьо Мили бе начело на деветдесет тамплиери. В самия Назарет успяха да съберат четиридесет рицари и няколко пехотинци. При напускане на града, за да се изправят срещу Ал Афдал и неговите сирийски рицари, Жерар дьо Ридфор призова жителите на Назарет да го следват пеша, като ги убеждаваше, че ще пожънат нечуван успех.

Въпреки това епископът от Тир отказа да отиде по-далече. Той не бе изпратен да участва в нападение, а в преговори и не желаеше да му се наложи да съжалява за това си решение. Без съмнение една добре екипирана християнска армия от сто и четиридесет тежковъоръжени рицари, а също и няколко стотици пехотинци представляваше някаква сила. Но когато срещнаха неприятеля близо до изворите Кресон и наблюдаваха положението високо от своите позиции, в началото им беше трудно да повярват на очите си. Пред тях беше всичко друго, но не и отряд съгледвачи: седем хиляди добре екипирани сирийски конници-копиеносци, а мамелюци и стрелци пояха в този момент конете си.

Това сякаш беше въпрос на проста аритметика: сто и четиридесет рицари, от които не малък брой тамплиери и хоспиталиери, можеха без проблем да атакуват седемстотин сирийски мамелюци и стрелци. Седемстотин, но не седем хиляди.

Роже дьо Мулен, подкрепен от Джеймс дьо Мили, настоя за дискретно отдръпване.

Ала Жерар дьо Ридфор не се вслуша. Той се разгневи и обвини останалите в слабоволие, а Джеймс дьо Мили обиди, като му каза, че много се е изплашил да не би русата му глава да падне в името на Господ. Що се отнася до Роже дьо Мулен, то поведението му било недостойно.

Арн нямаше право на мнение. Той бе застанал недостатъчно далеч, за да не може да чува грубите изрази. Без съмнение Жерар дьо Ридфор бе загубил ума си. При тези условия една атака посред бял ден щеше да завърши с много смърт.

Но Жерар дьо Ридфор остана непоклатим. Той бе решил да атакува. Тамплиерите и останалите можеха само да го следват. Това бе въпрос на чест.

Когато застанаха в боен ред, великият магистър извика Арн, за да му повери ролята на знаменосец, защото това изискваше едновременно умения и дързост. Арн трябваше да бъде близо до Жерар дьо Ридфор и едновременно да го защитава, да бъде готов да пожертва живота си във всеки един момент, за да спаси живота на великия магистър на ордена. Но не страхът беше чувството, което доминираше у Арн, когато той застана редом до братята си. Беше разочарованието. Скоро той трябваше да бъде свободен, но можеше да умре заради прищевките на един умопобъркан човек, неспособен да бъде лидер. За първи път през живота си той пожела да избяга. Но си спомни клетвата, която бе дал. Тя важеше поне още няколко месеца. Животът можеше да му бъде отнет във всеки един момент, но не можеше да се откаже от нея.

Великият магистър даде заповед да се атакува след три пъти вдигания и сваляния на знамето. Сто и четиридесет рицари отиваха на смърт.

Жерар дьо Ридфор обаче не яздеше бързо както останалите и тъй като Арн трябваше да стои до него, той също изостана. Когато първите християнски рицари се сблъскаха с морето от мамелюци, великият магистър зави рязко надясно и Арн го последва, вдигайки щита си, за да го защити от стрелите, които започнаха да летят към него. Усети, че самият той беше достигнат от много стрели, някои от които прободоха ризницата му. Следван от Арн и знаменосеца, Жерар дьо Ридфор изненадващо се бе върнал назад, за да избегне атаката, която той самият бе предизвикал.

Нито един от хоспиталиерите и тамплиерите не оцеля в битката при изворите Кресон. Сред жертвите бяха и Роже дьо Мулен, и Джеймс дьо Мили.

Някои от воините, които бяха наети в Назарет, бяха пленени с цел да се получи откуп за тях. Пешаците, привлечени от обещанията на Жерар дьо Ридфор, скоро бяха вързани с въжета и отведени до най-близкия пазар на роби.

Същата вечер точно преди залез-слънце граф Раймонд видя високо от стените на Тивериада как хората на Ал Афдал прекосяваха Йордания, за да напуснат Галилея преди края на деня.

Начело на сарацинската армия яздеха мамелюкските конници-копиеносци, които размахваха варварски глави, набодени на копията си.

За Раймонд това зрелище бе по-красноречиво от какъвто и да било пратеник. Тъй като не можеше да измени на християнската кауза, трябваше да сключи мир със Саладин и каквото и да му струваше това, да даде клетва за вярност към Ги дьо Лузинян.

Не можеше да има друго решение. Но никога едно решение не бе било толкова трудно за него.

Когато нападна през това лято, Саладин бе начело на най-огромната армия, която бе събирал някога: повече от триста хиляди воини. Бе решен да влезе в решителна битка.

Арн научи новината в Газа, където се бе върнал, за да се лекува при сарацински лекари. Кралят беше призовал всичките си васали да застанат под знамето на Светите земи. Хоспиталиерите и тамплиерите събраха всичките си рицари, като оставиха в крепостите единствено по няколко воини и сержанти, за да се грижат за отбраната им.

Сред тези, които Арн остави в Газа, бе и Харалд Ристенсон, понеже го смяташе за стрелец, който бе по-полезен високо на стените, ако броят на защитниците е ограничен. Никой не го беше информирал за това, което се случваше. С мобилизацията на васалите, хоспиталиерите и тамплиерите, всички те образуваха армия от около две хиляди човека. Към тях се прибавяха и четири хиляди светски рицари и между десет и двадесет хиляди стрелци и пешаци. От опита си Арн знаеше, че с такава войска трудно биха могли да издържат докрай в битката. Беше по-притеснен от това, което щеше да се случи, ако Саладин успееше да ги въвлече в някоя от обичайните си клопки, а също и ако загубят някои от градовете, лишени от защита. Направо беше немислимо, че един такъв безумец като Жерар дьо Ридфор отново щеше да се впусне в начинание, подобно на онова при изворите Кресон. За щастие върховният ръководител на тамплиерите не можеше самоволно да реши какво трябва да направи християнската армия.

Когато пристигна в Сен Жан д’Акр начело на шейсет и четиримата рицари и стотината сержанти от Газа, на Арн вече му оставаше по-малко от седмица служба при тамплиерите. Той не мислеше много за това, защото щеше да му бъде трудно да си тръгне в разгара на войната. Но си казваше, че есента, когато дъждовете отклонят Саладин извън Йордания, ще може да предприеме пътуването си. В Западна Готаланд — не спираше да си повтаря той на езика от детството си, вкусвайки от очарованието на тези станали му чужди думи.

В Сен Жан д’Акр се беше появила огромна пустош заради горещината на лятото. Кралят, вечно заобиколен от хора, които се мразеха взаимно, събра съвет в цитаделата.

Новият велик магистър на хоспиталиерите се постара да противоречи на всяка една от думите на Жерар дьо Ридфор. Граф Раймонд се противопостави на това, което говореха двамата мъже, а архиепископ Ераклий — на думите на останалите трима. Самочувствието на графа се градеше върху натрупалото се одобрение от страна на повечето бойци. Той даде да се разбере, че са в разгара на лятото и че Саладин опустошава Галилея начело на една от най-големите армии, съществували някога. Но с толкова коне и воини произтичат безкрайни проблеми с водата, фуража и прехраната. Ако не срещнеше веднага някакъв отпор, нещо, което той желаеше силно, армията му щеше да бъде изтощена едновременно от нетърпението и от топлината, както се случваше често със сарацините.

Затова позициите на християните трябваше да бъдат закрепени там, където можеше да се издържи по-дълго благодарение на храната, с която разполагаха. Трябваше да изчакат момента, в който сарацините започнат да изнемогват, и тогава да нападнат. Само така можеха да спечелят голяма победа. Цената, която трябваше да платят, бяха грабежите, но си заслужаваше да бъде платена, ако това щеше да осигури възможност Саладин да бъде победен окончателно.

Никой не се изненада, че Жерар дьо Ридфор беше на друго мнение, още повече, че графът бе охарактеризиран като предател и приятел на сарацините, както и набеден, че е сключил мир със Саладин. Самият крал не се впечатли от тези безпочвени изблици.

Архиепископ Ераклий, напротив, успя да уговори краля, като го убеди да атакува незабавно. Според него това щеше да изненада неприятеля — правейки точно онова, което изглеждаше неправилно.

Освен това Ераклий носеше със себе си Истинския кръст. Ето защо той превзето попита:

— Как християните ще изгубят битка, след като носят Истинския кръст? Никога! Следователно е грях да се съмнявате в победата при подобни обстоятелства. Един светкавичен успех по естествен начин ще опровергае всички тези, които извършват греха да се съмняват. Най-доброто, което ще се хареса на Господ, е бърза победа. За нещастие — продължаваше да говори Ераклий, — здравето не ми позволява самият аз да държи Истинския кръст на бойното поле. Но съвсем спокойно мога да поверя тази задача на епископ Цезарий. Важното е тази свещена реликва да е там, за да гарантира победата.

През последните дни на юни 1187 година християнската армия потегли в посока Галилея, за да се сблъска с армията на Саладин през най-топлия период на годината. Вървяха два дена, преди да пристигнат близо до изворите на Сефория, където водата течеше в изобилие. Там научиха, че Саладин е превзел град Тивериада и обсажда крепостта.

Тивериада беше градът на граф Раймонд и неговата жена Ешева се намираше в крепостта. Тримата им синове, които служеха в християнската армия, веднага помолиха краля незабавно да се притекат на помощ на майка им и суверенът сякаш бе готов да удовлетвори желанието им.

Граф Раймонд поиска думата. Тишината бе толкова впечатляваща, че Жерар дьо Ридфор си спести всякакво мърморене.

— Господа — започна да говори граф Раймонд спокойно, но доста силно, за да го чуват добре всички. — Тивериада ми принадлежи. В крепостта се намират жена ми и богатствата ми. Ще загубя най-много, ако тя падне. Ето защо е нужно вие сериозно да се вслушате в моите думи, ако ви помоля да не атакувате. Тук ние имаме вода и сме в състояние да се защитим. Нашите стрелци и пехотинци могат да нанесат тежки загуби на сарацините, ако те ни атакуват. За сметка на това, ако тръгнем към Тивериада, не сме сигурни, че ще победим. Познавам региона, знам, че няма нито вода, нито храна по пътя, който води дотам, както и че по това време на годината областта е направо пустинна. Ако Саладин превземе крепостта ми и разруши укрепленията, аз ще ги издигна отново. Ако плени жена ми, ще платя откуп за нея. Можем да си позволим тази загуба. Но ако вървим към Тивериада в разгара на лятото, ще загубим Светите земи.

Думите на графа направиха силно впечатление. Те убедиха всички и кралят взе решение да заеме позиция в Сефория и да изчака атаката на неприятеля.

Но през нощта Жерар дьо Ридфор отиде в палатката на суверена, за да му каже, че графът е предател, който е сключил тайно съглашение със Саладин. Затова не бива да се вслушва в съветите му. Кралят има пред себе си щастливия случай да постигне решителна победа над Саладин, защото Светите земи все пак никога не са мобилизирали толкова голяма армия. Освен това разполагат с Истинския кръст и сам Господ обещава победа. Раймонд явно иска да го лиши от славата да постави Саладин на колене. Графът съвсем ясно демонстрира, че иска отново да стане регент. Без съмнение явно още не е загубил надеждата да си възвърне короната и желае да попречи на краля да постигне победа.

Суверенът се остави да бъде убеден от великия магистър. Ако той имаше поне малко здрав разум да откаже настъпление към Тивериада, историята би имала друг обрат. Ала кралят заяви, че иска първо да се наспи, а призори християнската армия да потегли към Тивериада.

Начело бяха хоспиталиерите, след това редовната армия. Тамплиерите бяха отзад, там, където се очакваше най-силният удар. Жерар дьо Ридфор им бе забранил да наемат леката турска конница, смятайки, че това е нечестиво. Също както останалите братя и Арн бе взел няколко пехотинци, за да защитават конете. Още в началото на настъплението той махна от себе си тежката броня, нагрята силно от слънцето, и заповяда да покрият с чулове конете им.

При напредването на християнската армия сарацините изпращаха части от леката си конница, за да преборят неприятелските колони, като ги обстрелваха със стрели, преди да обърнат назад и да изчезнат. Малко след това нова атака следваше предходната. Така беше до сутринта.

На тамплиерите им бе заповядано да не се разпокъсват под никакъв претекст. Следователно не можеха да отвърнат на стрелбата, а и не разполагаха с лека конница като странична охрана поради факта, че великият магистър бе намерил това за нечестиво. След няколко часа всички рицари бяха изложени на стрелите. Получиха рани, които бяха леки, но можеха да настъпят усложнения заради силната жега.

Денят бе много топъл и със силен пустинен вятър. Както графът беше предупредил, нямаше да открият и капка вода по пътя. От зори до залез-слънце християните вървяха под непрекъснатия обстрел от леката конница на неприятеля. В началото загубиха много хора, но продължиха да напредват.

На свечеряване стигнаха Тивериада и видяха езерото да проблясва под лъчите на залязващото слънце. Графът опита да убеди краля да атакува веднага, за да стигнат до водата, преди да е станало тъмно. Ако след един ужасно изморителен ден трябваше да прекарат и една нощ пак без вода, щяха бъдат победени преди изгрев-слънце.

Жерар дьо Ридфор, напротив, искаше да започнат битка, след като си починат. Самият крал бе изморен и затова сметна предложението за разумно. Затова даде заповед да се направи лагер за през нощта.

Християнската армия разпусна палатките си, за да пренощува на място, наречено Роговете на Хатин заради две могили, разположени до едноименното село. Армията се надяваше поне малко да поспи на хладно преди сблъсъка на следващия ден.

Когато слънцето залезе и дойде време сарацинската армия да каже вечерната си молитва, на брега на езерото Саладин благодари на Господ за подаръка, който му бе направил. Цялата християнска армия с нейните хоспиталиери, тамплиери, краля и неговите най-главни съветници бяха на предела на силите си при Роговете на Хатин. Господ му бе поднесъл победата на златен поднос. Не му оставаше нищо друго, освен да Му благодари и да изпълни това, който Той му бе посочил. Първо заповяда да подпалят сухата трева, която никнеше по южния склон на върховете, за да бъде задушена християнската армия от пушека по време на съня й преди решителната битка.

Сутринта, когато започна да просветлява, християните бяха заобиколени. Армията на Саладин дори не даваше вид, че ще атакува. Цялото време беше пред нея. Колкото повече християните чакаха, толкова повече силите им отслабваха. Слънцето неумолимо достигаше най-високата си точка, а Ги не взимаше никакво решение.

Град Раймонд пръв се качи на коня си. Обиколи лагера с бавен тръс, докато стигна до тамплиерите. Потърси Арн, на когото предложи да вземе със себе си известен брой хора и да се опитат да осъществят пробив. Арн отхвърли учтиво това предложение, твърдейки, че е обвързан с клетва до края на деня и че не може да не удържи на думата си пред Господ. И Арн пожела късмет на графа, добавяйки, че ще се моли за успеха на това негово начинание.

Графът заповяда на своите хора, въпреки че бяха изморени, да се качат на конете. Държа кратка реч, като обясни, че трябва да опитат всичко, на каквато и да е цена. Истина бе, че ако опитът им не сполучеше, щяха да умрат. Ала същата съдба ги очакваше и ако останеха тук, където бяха в момента.

Графът не разположи силите си в права редица като за фронтална атака, а във вид на клин. След това даде заповед да атакуват и да се хвърлят срещу огромната неприятелска маса, която бе обърнала гръб на езерото Тивериада, като че ли водата й служеше за стража.

Не след дълго при Роговете на Хатин се видя как графът и неговите хора изчезват в далечината, без да бъдат преследвани. Саладин бе решил да ги пощади. Жерар дьо Ридфор се разбесня и започна да говори за предателството, после заповяда на рицарите си да се качат на конете.

Притеснението на сарацините пролича, когато видяха най-малко седемстотинте тамплиери да се подготвят за атака. Никой сарацин още не бе виждал подобна армия от рицари на ордена и всеки знаеше, че тази битка ще е решаваща.

Непобедими ли бяха тези бели демони? Или пък бяха прежаднели като останалите хора? Когато хоспиталиерите видяха тамплиерите да се подготвят за атака, те сториха същото, а кралят заповяда на воините от кралската армия да възседнат конете си.

Но Жерар дьо Ридфор се спусна по хълмовете начело на своите рицари, без да чака когото и да било. Неприятелят се скри бързо, нещо, което попречи на рицарите да нанесат удара, който очакваха. Но при вида на водата от езерото настъпи смут сред конете. По пътя насреща им се оказаха хоспиталиерите, втурнали се да атакуват заедно с тях. Последва страхотен смут.

Това бе и моментът, когато стрелците мамелюци атакуваха изотзад с пълна сила.

Тази умопомрачителна атака струваше на Жерар дьо Ридфор половината от неговите рицари. Хоспиталиерите претърпяха още по-големи загуби.

Християнските сили се опитаха да се съберат за обща атака. Но мнозина умиращи за вода пехотинци вече бяха свалили шлемовете си и се бяха устремили към езерото, кръстейки се. Увлякоха със себе си и други. Скоро тълпата пехотинци се хвърли срещу смъртта и много от тях бяха прободени от египетските стрели.

Втората християнска атака бе малко по-добре подготвена от първата и оставаха не повече от стотина метра, за да стигнат до брега на езерото, когато бяха принудени да се върнат. Веднъж отделили се от палатката на краля, християните изгубиха две трети от състава си. Тогава Саладин предприе масивна атака.

Арн бе изгубил коня си, чийто врат бе достигнат от стрела. Той бе неспособен да мисли и да си създаде точна представа за положението. Последното нещо, което си спомняше, беше, че се бе оказал редом до няколко братя, чиито коне също бяха уцелени от стрелите, а наоколо всички те бяха заобиколени от сирийски пехотинци. Арн бе покосил някои от тях с меча си. Но бе загубил опора, когато конят му се срина. Нямаше време да разбере как се бе строполил на земята.

Пред палатката на победителя Саладин, на тамплиерите и хоспиталиерите, пленени в последните часове на битката при Роговете на Хатин, им даваха да пият вода. Но не от състрадание, а за да могат да говорят. Обезглавяванията започнаха долу до водата и свършиха близо до палатката един или два часа по-късно. Пленените тамплиери бяха двеста четиридесет и шест. Хоспиталиерите също бяха приблизително толкова. Това значеше, че двата ордена бяха почти премахнати от Светите земи.

Саладин плачеше от щастие и благодареше на Господ, като наблюдаваше падащите глави. Господ бе показал неразбираема добрина към него. Той най-сетне окончателно бе победил тези два безстрашни религиозни ордена, а техните крепости, вече почти празни, щяха да паднат като узрели плодове.

Пътят към Йерусалим вече бе отворен. Както бе обичайно, към пленените светски рицари подходиха по различен начин. Когато триумфът на Саладин от зрелището с обезглавяванията свърши, той се върна в палатката си, където бяха събрани християните с висок ранг, сред които Рено дьо Шатийон и кралят. Близо до тях седеше Жерар дьо Ридфор, който сам по себе си нямаше стойност като пленник.

Никой не можеше да бъде сигурен, докато не опита — си бе помислил Саладин. Пред лицето на смъртта мъжете, демонстрирали преди това смелост и благородство, сега можеха да се превърнат в нищожества. При все това един от тези франкски пленници нямаше защо да очаква милост. Саладин се бе заклел пред Бога да убие Рено дьо Шатийон със собствените си ръце. И точно това направи.

След това поуспокои малко страховете на останалите, уверявайки ги, че не бива да се боят, че ще ги сполети същата участ, и лично им поднесе вода.

На мястото на обезглавяваният сарацинските войници се бяха събрали да се забавляват. Група сарацински духовници суфисти придружаваше Саладин още от Кайро с надеждата, че ще приемат християни в праведната вяра. Няколко сарацински бойци им предложиха да опитат с пленените тамплиери и хоспиталиери.

Ето защо тези суфисти сега ходеха от тамплиер на хоспиталиер, като искаха от тях да приемат праведната вяра срещу живота си. Всеки път, когато получаваха отрицателен отговор — а нямаше нито едно изключение, — те извършваха екзекуция. Но много рядко се случваше да успеят да отсекат главата с един удар. Когато все пак успяваха, радостни възгласи се издигаха над тълпата. През останалото време наоколо избухваха в смях, подхвърляха шеги или даваха подходящи съвети.

Арн се бе свестил от водата, която му бяха дали да пие, ала лицето му беше покрито с кръв и той едва виждаше с едното око. Затова му беше трудно да гледа какво точно се случваше по-надолу в редиците.

Всъщност не го и интересуваше. Подготвяше се да предаде Богу дух, молейки се с всички сили Той да му каже какъв бе смисълът на всичко това. Защото на този 4 юли 1187 година се навършваха точно 20 години, откакто бе дал обет пред тамплиерите и по залез-слънце Арн трябваше да бъде свободен. Защо Господ му бе позволил да живее до последния час на този обет, ако е било само за да му вземе веднага след това живота? И защо го бе оставил да живее до деня, в който бе видял унищожаването на християнството в Светите земи?

Помисли си, че се държи като егоист. Не бе единственият, който щеше да умре в този ден, и не биваше да омърсява последните си часове с упреци. Понеже животът му беше към своя край, той започна да се моли за Сесилия и за детето, което скоро щеше да остане без баща.

Когато групата от окървавени и плувнали в пот суфисти стигнаха до него, те го попитаха, както бяха направили и с другите, дали е готов да се откаже от неправедната вяра. Ако се съдеше по тона на въпроса, който бяха задали, те едва ли очакваха положителен отговор и дори не бяха убедени, че е в състояние да ги разбере.

Тогава Арн вдигна приведената си глава в знак на отказ и изрече думите на езика на Пророка. Бе съвсем спокоен:

— В името на милостивия и състрадателен Господ слушайте какво говори вашата собствена свещена книга, 48 стих от третата сура — започна той, вдишвайки дълбоко, за да има сили да продължи, докато всички около него слушаха със зяпнала уста. — Господ рече на Иисус: Аз ще накарам да страдаш от смъртта си и ще те взема при мене. Ще те освободя от неверниците и ще издигна тези, които са те следвали, над тези, които не вярват, до деня на възкресението. Вие ще се обърнете всички към мене и ще отсъждам по вашите спорове.

Арн затвори очи и се наведе напред, очаквайки фаталния удар. Ала суфистите до него бяха чули Божието слово да излиза от устата на един от техните най-лоши врагове. В този момент един емир разцепи тълпата от любопитни, като каза:

— Открих Ал Гути!

Въпреки че никой от тях досега не беше имал възможност да го срещне, всеки знаеше, че един-единствен от техните неприятели можеше да рецитира Божиите слова така точно.

Саладин бе издал заповед: ако намереха Ал Гути жив, той не трябваше да бъде измъчван, а третиран като най-знатен гост.

Бележки

[1] Симония — Търгашество с църковни длъжности. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ян Гиу Рицарят тамплиер: Рицар на Храма (10)

Метаданни

Данни

Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Информация

История

Сваляне / Връзки

IX.

Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Рицар на Храма (10)