Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рицарят тамплиер — Арн Магнусон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tempelriddaren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2017)
Корекция
plqsak (2017)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Ян Гиу

Заглавие: Рицар на Храма

Преводач: Гергана Панкова; Зорница Савчева; Калина Текелиева; Любомир Цветков; Марина Четалязова

Година на превод: 2009

Издание: първо

Издател: ИК „Персей“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: Швеция

Художник: кадри от филма „Рицарят тамплиер“ разпространяван от „Тандем филм“

ISBN: 978-954-9420-71-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1989

История

  1. — Добавяне

IV.

Най-накрая войната свърши. Но на Сесилия Роса и Сесилия Бланка им отне много време, за да научат, че една война, която е свършила, изобщо не означава добър ред и мир, че тя не свършва за един миг. Войната не приключва, когато и последните войници загинат на бойното поле. Дори и за победилата страна в конфликта тя не е равнозначна на мигновено щастие и спокойствие.

Една нощ през втория месец след полесражението при Биелбо, когато първата есенна буря разтърси прозорците и керемидения покрив на „Божия дом“, група ездачи пристигнаха и бързо въведоха пет от дъщерите от рода на Сверкерите, които трябваше да останат сред девиците, които да се образоват в манастира. Говореше се, че щели да заминат при свои роднини в Дания. След известно време дойдоха три нови девойки от страната на победените, за да потърсят мир в манастира „Божия дом“ извън обсега на воюващите от рода на Фолкунгите и рода на Ерик.

Така пристигнаха и вести за това, което се случваше навън. От дъщерята от Сверкеровия род, която дойде последна, всички в „Божия дом“ узнаха, че крал Кнут Ериксон, както го наричаха сега, яздил до самия Линшьопинг със своя ярл[1] Биргер Бруса, за да приеме капитулацията на Линшьопинг и да потвърди мира, който сега цареше съгласно неговите условия.

За двете Сесилии това беше повод за голяма радост. Годеникът на Сесилия Бланка наистина беше станал крал. А чичото на обичания от Сесилия Роса Арн беше кралски наместник. Цялата власт в кралството сега се намираше в техни ръце, поне цялата светска власт. Но и над този светъл хоризонт беше надвиснал голям, черен облак. Защото нищо не се чуваше за това дали крал Кнут имаше намерение да вземе своята годеница Сесилия Улвсдотер от „Божия дом“.

В света на хората нямаше нищо сигурно. Един годеж можеше да се развали и защото човек е загубил войната, и защото я е спечелил. В борбата на хората за власт всичко беше възможно. Можеше да стане така, че победилите родове да поискат да се обединят чрез сключване на бракове, но можеше също и да решат да се обвържат с победените, за да гарантират мира. Съвсем сигурно беше единствено това, че тези девойки, които бяха най-силно засегнати от подобни планове, щяха да научат за тях последни.

Тази несигурност измъчваше Сесилия Бланка, но имаше и своята добра страна — това, че Сесилия не считаше победата за вече постигната. Тя не отправяше нападки срещу нещастните сестри, които принадлежаха към страната на победените, а Сесилия Роса се държеше точно като нея. Двете не високомерничеха, не тържествуваха над останалите и не се подиграваха на никого.

Поведението на двете Сесилии имаше добър и оздравителен ефект върху чувствата на намиращите се в „Божия дом“ и майка Рикиса, която понякога беше много по-умна отколкото двете Сесилии предполагаха, съзря възможност да се намеси, докато положението беше най-благоприятно. Наред с всичко останало тя промени отчасти правилата за водене на разговори на каменните пейки в мястото за учене в северната част на колонадата.

По-рано имаше само часове за четене и дърдорене върху няколкото ръкописа, които се намираха в „Божия дом“, или поучителни разговори за греха и наказанието, когато светските момичета биваха обучавани там. Но сега майка Рикиса покани на тези разговори госпожа Хелена Стенкилсдотер няколко пъти в края на лятото, за да им разкаже какво знае за борбата за власт, за което тя бе осведомена твърде много, и за това как трябва да се отнасят жените към подобни въпроси — нещо, за което тя знаеше още повече.

Госпожа Хелена беше не само богата и от кралски род. Животът й беше минал през управлението на пет или шест крале, трима законни съпрузи и много войни. Това, което тя не знаеше за женската орис, нямаше смисъл да се знае.

Най-напред тя подчерта, че жените трябва да се научат да се подкрепят взаимно възможно най-дълго време.

Жена, която избира враговете и приятелите си в зависимост от променливия успех на мъжете във войните, накрая ще остане сама в живота, заобиколена единствено от врагове. Тази, която избере да злорадства спрямо сестра, чийто род току-що е понесъл поражение, е глупава като гъска, защото следващия път спокойно може да се случи обратното. Колкото е приятно да принадлежиш към победителите в една война, толкова е отчайващо да си от страната на победените. Но ако една жена живее достатъчно дълго, както самата госпожа Хелена, то тя ще може да изживее тази сладка победа и да изпита това тежко чувство на поражение много пъти в живота си.

И ако жените знаеха как да се подкрепят в този свят, колко ли много ненужни войни можеха да бъдат избегнати? А ако жените се мразеха, без да имат лични и основателни причини за това, колко ли незаслужена смърт щеше да предизвика то?

Госпожа Хелена беше говорила така първия и втория път, беше се въртяла все около едни и същи неща. Но третия път мисълта й толкова рязко се изясни, че младите й слушателки отначало пребледняха, а после помислиха, че им се вие свят.

— Нека да си поиграем с мисълта свободно, все едно, че всичко може да се случи, както между другото често става — каза тя на третия път. — Да си представим, че ти Сесилия Бланка Улвсдотер станеш съпруга на крал Кнут, а ти Хелена Сверкерсдотер в близко бъдеще се венчаеш с някой от роднините на покойния крал Сверкер в Дания. Представяме си, че е станало така. Е, сега коя от вас двете ще иска война? Коя ще иска мир? Какво значение ще има, ако сте се мразили една друга през няколко кратки години в младостта си в „Божия дом“, и какво, ако вместо това сте били приятелки през това време? Да, сега ще ви кажа, това ще означава разликата между живота и смъртта за много от вашите близки, това може да означава разликата между войната и мира.

Тя направи кратка пауза и пуфтейки, смени положението си на стола, докато се взираше с малките си зачервени очи в младите си слушателки, които седяха с изпънати гърбове и не показваха никакъв признак нито че разбират, нито че се съгласяват или не с думите й. Дори и Сесилия Бланка не разкри какво си мисли, макар и да смяташе, че най-малкото, с което Хелена Сверкерсдотер можеше да се отърве, бяха три пъти ударите с камшик, които самата тя бе нанесла.

— Всички изглеждате като гъски — продължи госпожа Хелена след малко. — Смятате, че това, което говоря, е просто обичайното, старо Евангелие. Човек трябва да е миролюбив, гневът и омразата са тежки грехове, човек трябва да прощава на враговете си, както и те на нас, да обръща и другата буза и да прави всички други добри неща, които се опитват да набият в малките ви, празни глави тук, в „Божия дом“. Но не е толкова просто, мои млади приятелки и сестри. Защото вие си мислите, че нямате собствена власт, че цялата власт е съсредоточена в дръжката на меча и върха на пиката, но точно тук е основната ви грешка. Затова тичате като стадо гъски из двора ту от едната страна, ту от другата, ту единият ви е враг, ту другият. Никой мъж със здрав разум — и нека Дева Мария бди, протегнала закрилящата си десница над вас, за да се сдобиете всички с такива мъже — никой мъж със здрав разум не би отказал да изслуша мнението на своята съпруга, майка на децата му и стопанка на дома му. Ако човек е толкова млад, колкото сте вие, може би си мисли само, че става въпрос за дребни работи, че малко плач или малко милувки и подръпване на брадата от страна на невръстната дъщеря могат да накарат и най-намръщения и ръмжащ баща изведнъж да ви подари исканото конче. Но всичко това касае както дребни, така и големи неща. Не бива да се показвате на света като глупачки, трябва да излезете със собствената си свободна и силна воля точно както се казва в Светото писание и да сторите нещо добро вместо нещо лошо със свободната си воля. Вие също като мъжете взимате решения за живота и смъртта, войната и мира и тази отговорност би била тежък грях, ако я избягвате в света навън.

Госпожа Хелена направи знак, че е уморена, и тъй като изглеждаше доста зле със своите очи, които постоянно сълзяха, две сестри станаха, за да я заведат у дома, в къщата й извън стените на манастира. А зад тях цяла група девойки останаха по местата си, възбудени от мислите си, без да казват нищо, без да се поглеждат.

* * *

В тази атмосфера на помирение, която се беше възцарила в „Божия дом“ както спокойствието настъпва след утихването на бурята и благодарение не на последно място на множеството мъдри думи на госпожа Хелена към девойките, майка Рикиса предприе бързи и разумни действия.

Четири девойки бяха дошли от Линшьопинг в „Божия дом“ и само една от тях имаше по-ранен опит от пребиваване в манастир. Всички те скърбяха за починали роднини, страхуваха се и плачеха всяка нощ, докато не заспят. Те се държаха една за друга като малки патенца, загубили майка си, бяха лесна плячка за всяка щука, която дебне в тръстиката, и всяка злонамерена лисица, която се промъква по брега.

Но техните недостатъци можеха да бъдат превърнати в нещо полезно, както когато човек превръща необходимостта в добродетел, мислеше си майка Рикиса. Затова тя реши да направи две неща. Първо, обетът за мълчание щеше да бъде отменен за неопределено време, защото никоя от новодошлите не владееше езика на жестовете. Второ, тъй като сестрите си имаха други, по-важни работи, с които да се занимават, Сесилия Бланка и Сесилия Роса щяха да поемат отговорността да научат новите момичета да говорят със знаци, да им покажат правилата, псалмите и как да тъкат.

Сесилия Бланка и Сесилия Роса останаха силно изненадани, когато бяха повикани при майка Рикиса в залата за съвещания и получиха тези нареждания. И двете бяха изпълнени с противоречиви чувства. От една страна, това им даваше вид свобода, която те никога не можеха да си представят в рамките на „Божия дом“ — да решават за собствения си работен ден и освен това да могат да говорят свободно без опасност от наказание. От друга страна, щяха да бъдат принудени да стоят с четири дъщери от Сверкеровия род. Сесилия Бланка никак не искаше да си има работа с такива; дори и да не беше сигурна дали наистина ги ненавижда заради майките и бащите им, твърдеше тя. Сесилия Роса я помоли да си помисли как би се чувствала, ако битката при кървавите долини край Биелбо беше завършила по друг начин. При всички случаи трябваше да се подчинят.

И шестте момичета бяха смутени, когато се срещнаха за първи път под колонадата след обедната почивка. Сесилия Роса си помисли, че когато човек не знае какво да каже, най-простото нещо беше да запее. И тъй като тя знаеше точно докъде бяха стигнали в непрекъснатото повтаряне на Псалтира, знаеше също и кои псалми щяха да прозвучат след три часа, когато идваше времето за молитва. Така лекциите им започнаха със Сесилия Роса в ролята на солов изпълнител, която изпя всеки псалм толкова много пъти, че той се запечата в съзнанието на момичетата поне за известно време. Когато дойде ред псалмите да бъдат изпяти в църквата, можеше ясно да се види, че новодошлите действително се включиха в пеенето.

Когато излязоха под колонадата след псалмите, всички усетиха есенния хлад и вятър. Тогава Сесилия Бланка слезе до жилището на игуменката и скоро се върна доволна с новината, че са получили разрешение да използват залата за съвещания.

Те поседяха там известно време и упражняваха най-простите знаци от езика на жестовете в „Божия дом“ — думи като да и не, благословен и благодаря, Дева Мария да те пази и ела тук, отиди си, внимавай, сестрата може да те чуе.

Неопитните учителки скоро забелязаха, че преподаването е изкуство, при което знанието трябва да се предлага на малки порции и не върви да се занимават прекалено дълго време с едно и също. След като привърши половината от времето за работа, те минаха право през колонадата и отидоха в тъкачницата, където с нежелание се движеха намръщени монахини и където двете Сесилии започнаха да говорят една през друга, когато трябваше да обяснят как се тъче, което ги накара да се разсмеят. После започнаха да се шегуват с това, че са говорили една през друга, и за първи път и шестте сестри се разсмяха заедно.

Оказа се, че една от новодошлите, най-малката, чернокоса девойка на име Улвхилде Емундсдотер, вече беше станала много сръчна в тъкането. Тя не беше казвала нищо на никого преди това или може би никой не я беше чувал да говори, откакто бе дошла в „Божия дом“, но сега започна с нарастващо въодушевление да разказва, че има начин да се съчетае лен и вълна така, че да се получи плат, който хем да пази топло, хем да е еластичен. Платът беше изключително подходящ и за мъжки, и за дамски мантии. Та нали всички те принадлежаха към фамилии, които имаха голяма нужда от мантии както за посещение на църква, така и за всекидневието.

Първия път разговорът на тази тема замря, тъй като те все още се смущаваха едни от други — двете девойки бяха от родовете на сините мантии, а четирите от родовете на червените и черните мантии. Но този разговор сложи началото.

Малко по-късно Сесилия Роса забеляза, че малката Улвхилде се навърта около нея, не с лоши намерения, като например за да я шпионира, а смутено, все едно имаше да й казва нещо. Благодарение на това, че двете Сесилии си бяха разделили времето за преподаване така, че Сесилия Роса се занимаваше с псалмите, а Сесилия Бланка с тъкането, а по време на лекциите за езика на жестовете всички бяха заедно, Сесилия Роса бързо откри сгоден случай да свърши лекцията за псалмите малко по-рано от обикновено. След това тя открито помоли Улвхилде да седне за малко при нея и да говори за онова, което очевидно искаше да й каже. Другите сестри внимателно се измъкнаха навън и затвориха след себе си вратата на залата толкова тихо, че Сесилия Роса остана с впечатлението, че те вече знаеха за какво става въпрос.

— Е, Улвхилде, сега, когато сме сами — започна тя почти властно, като игуменка, но веднага се смути от това и се спря — Имам предвид… стори ми се, че има нещо, за което би искала да поговорим на четири очи. Права ли съм?

— Да, скъпа Сесилия Роса, така е — отговори Улвхилде, която изглеждаше сякаш прави храбър опит да сдържи плача си.

— Моя малка приятелко, какво има? — попита Сесилия Роса колебливо.

Но отговорът се забави. Те поседяха така известно време, без никоя от тях да посмее първа да наруши тишината, а и Сесилия Роса вече се опасяваше, че нещо не е наред.

— Работата е там, че Емунд Улвбане ми беше баща, мир на праха му — прошепна Улвхилде накрая с поглед, забит в пода от варовик.

— Не познавам никакъв Емунд Улвбане — отвърна Сесилия Роса плахо и веднага съжали за това.

— Напротив, Сесилия Роса, твоят годеник Арн Магнусон го познаваше и всички както в Западна Готаланд, така и в Източна Готаланд знаят за случилото се. Баща ми загуби едната си ръка в този двубой.

— Да, разбира се, че знам за битката при съвета на Аксевала — призна Сесилия Роса засрамено. — Та нали всички знаят, както сама казваш. Но аз не съм била там и нямам нищо общо с това. Арн още не беше станал мой годеник. Ти също не си била там. И какво искаш да кажеш с това, смяташ ли, че то ще застане като крепостен вал между нас?

— Много по-лошо е от това — продължи Улвхилде, която повече не можеше да сдържа сълзите си. — Кнут Ериксон уби баща ми при Форсвик, въпреки че беше обещал, че редът му щеше да дойде след моя, този на майка ми и на братята ми. А при кървавите долини…

На това място Улвхилде не можа да продължи, а се наведе напред хълцайки, сякаш болката я преряза през тънкия й кръст. Отначало Сесилия Роса се почувства съвсем объркана, но въпреки това прегърна малката Улвхилде, коленичи до нея и я погали непохватно по бузите.

— Хайде, недей така — успокояваше я тя. — Това, което започна да разказваш, трябва все пак да излезе навън и също така да се сложи край на страданието. Кажи ми сега какво се случи при кървавите долини, защото аз самата нямам никаква представа.

Улвхилде се бори известно време със себе си, за да си поеме въздух между изхълцванията, преди да сподели на пресекулки останалата част от мъката, която трябваше да излее.

— При кървавите долини… загинаха и двамата ми братя… убити от Фолкунги… и после дойдоха при къщата ни, където майка ми… където беше останала майка ми. И я изгориха вътре заедно с хората и добитъка!

Сякаш безграничната мъка на Улвхилде се просмука като студ по ръцете и краката им и веднага се пренесе и в Сесилия Роса. Те се държаха една за друга, без да могат да кажат нещо. Сесилия Роса започна да се люлее напред-назад все едно приспиваше малката си приятелка, макар че в този момент никакъв сън не идваше. Въпреки всичко трябваше да каже още нещо.

— Улвхилде, моя малка, малка приятелко — прошепна дрезгаво Сесилия Роса. — Не забравяй, че можеше аз да съм на твое място и че никоя от нас двете няма ни най-малка вина за това. Ако мога да те утеша по някакъв начин, ще се опитам да го направя. Ако ме искаш за твоя приятелка и опора, ще се опитам да бъда такава. Не е толкова лесно да се живее в „Божия дом“ и трябва да знаеш, че тук вътре ние имаме нужда от приятели повече от всичко друго.

* * *

Госпожа Хелена Стенкилсдотер се бори дълго със смъртта. Изминаха десет дни преди да настъпи сетния й час и през по-голямата част от времето тя беше в пълно съзнание. Това допълнително усложни нещата за майка Рикиса, която трябваше да изпраща различни съобщения насам-натам.

Не можеше просто да погребе госпожа Хелена, като който и да е от възрастните хора в „Божия дом“, защото тя беше от кралски род и се беше омъжвала и за член от рода на Сверкерите, и за член от рода на Ерик. В бъдеще, когато раните, нанесени от войната, зараснеха, биха дошли много повече хора, за да придружат госпожа Хелена до мястото й за вечен покой. Но при сегашното положение с кръвопролитията край Биелбо се събра само една малка, но много настойчива група. Освен това почти всички гости бяха пристигнали няколко дни преди нейната смърт и бяха принудени да чакат в хосписа и в другите постройки извън загражденията на манастира — Фолкунгите и рода на Ерик на една страна, Сверкерите на друга.

Сесилия Бланка и Сесилия Роса бяха единствените от девойките фамилиарес (както ги наричаха), на които беше разрешено да излязат извън стените на манастира, за да пеят на гроба в двора на църквата. Причината не беше тяхната родова принадлежност, а това, че гласовете им бяха сред най-хубавите в „Божия дом“.

Епископ Бенгт беше дошъл от Скара, за да прочете надгробното слово. Той стоеше там в средата на празното пространство, което се беше образувало около него, със своите светлосини одежди, извезани със злато, и изглеждаше сякаш се беше вкопчил в жезъла си. От едната му страна стояха Сверкерите и потомците на Стенкил в своите червени, черни и зелени мантии. От другата бяха членовете от рода на Ерик в златисто и небесносиньо и Фолкунгите в същия син цвят, но със сребриста украса. В две дълги редици пред двора на църквата бяха изложени всички щитове, закрепени за кавалерийски копия, забити в земята, с лъва символ на Фолкунгския род, с трите корони — символ на рода на Ерик, с черния грифон — символ на Сверкерите, и с вълчата глава — символ на рода на Стенкил. Част от щитовете все още имаха по себе си следи от остриета на мечове и копия, както и мантиите на част от гостите имаха следи от бой и кръв. Мирът се беше възцарил прекалено скоро, за да бъдат отмити следите от войната.

Двете Сесилии дадоха всичко от себе си при изпълнението на псалмите; и през ум не им мина да направят някоя щуротия и да объркат тоновете. Колкото и малко да бяха познавали госпожа Хелена преди да умре, то беше повече от достатъчно, за да я харесват и да изпитват голямо уважение към нея.

Когато псалмите свършиха и госпожа Хелена бе погребана в черната земя, нямаше ни най-малко съмнение, че на двете Сесилии или дори на някои от монахините не им остава нищо друго, освен бързо да се приберат зад стените на манастира. В хосписа щеше да бъде поднесена бира, но това се отнасяше единствено за епископ Бенгт, майка Рикиса и светските гости, на които сега им се налагаше да застанат на още по-малко разстояние едни от други отколкото в двора на църквата, където всички те ясно дадоха да се разбере, че нямат абсолютно никакво желание за събирания.

Когато епископ Бенгт и неговият старши свещеник поеха напред все едно, че искаха да водят процесията към хосписа и очакващата ги там бира, на светските гости ясно им пролича с каква враждебност и нежелание се събират. Членовете от рода на Ерик тръгнаха първи, за да са най-отпред. Но когато Сверкерите видяха това, те се разбързаха, за да застанат поне пред Фолкунгите. И така в пълна тишина шарената процесия се отправи към северните части на „Божия дом“, където се намираха постройките за гости.

Двете Сесилии се бяха забавили, за да погледат разнообразието от дрехи и разиграващата се сцена. Когато майка Рикиса забеляза това, тя бързо отиде при тях, за да ги смъмри и да им изсъска остро, че не подобава на девойки християнки да зяпат така и че трябва моментално да се махнат от тук.

Но тогава Сесилия Бланка отвърна спокойно, толкова спокойно, че самата тя остана изненадана, че е видяла нещо, което може да се окаже от полза, както за мира, така и за „Божия дом“. Много от мантиите, които гостите носеха, трябваше да бъдат почистени от следите на войната и имаше чудесна възможност това да бъде направено в манастира. В първия момент майка Рикиса изглеждаше, че просто в миг ще избухне по обичайния си начин, но точно когато отвори уста, за да се скара, й хрумна нещо и вместо това тя се обърна и погледна към отдалечаващата се процесия от намръщени гости.

— Ама че работа, не мислех, че и сляпа кокошка може да намери зърно — каза тя замислено и добронамерено. Но в следващия момент изсумтя и отпъди двете Сесилии с ръка все едно пъдеше гъски.

Майка Рикиса се безпокоеше за две неща и криеше това от всички останали в „Божия дом“. Едното касаеше важно събитие, което скоро щеше да се случи, неизбежно като настъпването на нов сезон, и което щеше да означава огромна промяна най-малкото за Сесилия Бланка. Другото засягаше положението в „Божия дом“ и беше значително по-трудно за разбиране.

„Божия дом“ още сега, в началото на съществуването си беше един богат манастир, макар че бе минало по-малко от един човешки живот, откакто църквата беше осветена за манастирска църква и първите послушнички пристигнаха. Но богатството само по себе си не изхранваше всички духовни лица, защото то представляваше притежание на земя и това притежание трябваше първо да бъде превърнато в храна и напитки, дрехи и сгради. А това, което раждаше земята, пристигаше в „Божия дом“ от близо и далеч под формата на бъчви със семена, бали с вълнена прежда, осолена риба, сушена риба, брашно, бира и плодове.

Една част от всички тези стоки трябваше да бъде запазена, за да се използва в „Божия дом“, а друга по-голяма част се занасяше на различни пазари, най-вече в Скара, за да бъде продадена и превърната в сребро, което щеше да бъде изхарчено главно за заплащане на всички тези, дошли от далечни страни, които се занимаваха с различните постройки на манастира. Доста често се случваше продажбата на стоките да се забави и тогава се виждаше дъното на манастирското ковчеже. Това беше постоянен източник на безпокойство за майка Рикиса и колкото и да се беше опитвала да навлезе във всички детайли на счетоводството, икономът — свещеник от Скара, когото епископ Бенгт бе сметнал за некомпетентен в рамките на църковното дело, но разбиращ от сметки, — винаги имаше отговор за нейните изпълнени с подозрение въпроси. Ако реколтата беше добра, то не беше лесно да се намери пазар за твърде голямо количество зърно наведнъж. Ако реколтата беше лоша, трябваше да се изчака с продажбата, докато цените станат още по-високи. Освен това не биваше да се продава всичко на един път, а да се разпредели в продължение на цялата година. Така че по това време към края на есента, когато продукцията от всички земи, дадени под аренда, пристигаше в „Божия дом“, всички складове се напълваха до пръсване, а към края на лятото оставаха празни. Икономът твърдеше, че така стоели нещата.

Майка Рикиса се беше опитала да поговори за проблема с отец Хенри, който беше игумен във Варнхем и съответно неин висшестоящ, тъй като „Божия дом“ беше обособена част от Варнхем. Но отец Хенри не беше успял да й даде особено добри съвети. Както той обясни със загрижен вид, имаше голяма разлика между манастир, обитаван от мъже, и такъв само с жени в него. Във Варнхем печалбата се получаваше директно в сребро благодарение на различни видове дейност, там имаше около двадесет каменоломни, където се правеха воденични камъни, имаше ковачници, където се произвеждаше всичко — от земеделски инструменти до мечове за благородници, а издигането на постройки се извършваше със собствен труд, без каквито и да било парични разходи за тази цел. Отец Хенри заяви, че това, от което има нужда „Божия дом“, е собствена дейност, която да носи директна печалба. Лесно беше да се каже, но да се изпълни, беше съвсем друго нещо.

Когато майка Рикиса чу Сесилия Бланка да говори за мърлявите мантии на гостите, й хрумна една идея, като по-късно тя винаги щеше да си я спомня като своя собствена идея. В „Божия дом“ сестрите предяха и тъчаха вълна, събираха лен, отделяха влакната, сушаха ги, накъсваха стъблата, махаха ненужните части, изглаждаха нишките, предяха и тъчаха в рамките на целия процес от откъсване на растението до получаването на плат. А сестра Леонор, която се грижеше за овощните градини на манастира, умееше да боядисва платовете във всякакви цветове, които с изключение на боядисаните в черно никога не влизаха в употреба, защото в „Божия дом“ нямаше нужда от ярки, светски цветове.

Както мисълта предхожда действието, а зората — деня, майка Рикиса се зае с осъществяването на новата идея. Когато се върна от почерпката с бира в хосписа, която беше толкова кратка, колкото можеше да бъде само среща между победители и победени, тя носеше две излинели и лошо съшити мантии със себе си — една червена и една синя. Беше съобразила да донесе по една мантия и от двете враждуващи страни.

Всичката нова работа, която щеше да се върши сега, стана повод за оживление в „Божия дом“, както майка Рикиса се беше надявала. Защото освен безпокойството, свързано с парите, тя се бореше с времето за друго нещо, което не беше споделила с никого. Тя трябваше да накара момичетата да сложат край на враждебността си.

Най-голямата отговорност за новата дейност щеше да се падне на девойките фамилиарес, което напълно удовлетворяваше скритата цел на майка Рикиса. Послушничките (наричаха ги конверсае) имаха в началото на есента прекалено много тежка работа по събиране на реколтата. Освен това всички послушнички идваха от семейства, чиито членове не се обличаха в цветовете на рода, когато ходеха на църква, сватба или пазар. Послушничките, към които майка Рикиса хранеше известна неприязън и рядко й се удаваше да я скрие, бяха жени от бедни семейства, които не са имали средства да се омъжат и затова са били изпратени в манастир, за да изкарват прехраната си сами, вместо да стоят вкъщи при бедните си бащи от село и да им струват повече, отколкото биха могли да допринесат. Послушничките никога в живота си не се бяха доближавали до мантия на Фолкунгите или на Сверкерите. Следователно тази нова работа трябваше да се върши изцяло от сестрите от знатен род и повече или по-малко от временните гостенки сред девойките фамилиарес — двете Сесилии и дъщерите от рода на Сверкерите.

Впрочем скоро се оказа, че това въобще не беше лесна работа. Трябваше да се експериментира и много от опитите излизаха несполучливи преди някой от тях да даде добър резултат. Въпреки това сякаш всички тези трудности в началото подтикнаха девойките да желаят все повече и повече да се справят, те се втурваха да вършат всяко нещо по начин, който изглеждаше едва ли не непристоен. А когато майка Рикиса минаваше край тъкачницата, чуваше как всички те говорят възбудено, с тон, който действително не подхождаше на място, посветено на Божията майка. Но майка Рикиса реши да изчака да дойде удобен момент, а сега да ги остави да си се смеят. Когато му дойде времето, редът щеше да бъде възобновен. Но преди да настъпи важното събитие, би било неразумно от нейна страна да държи прекалено строго девойките.

Всички други се бяха събрали край Улвхилде Емундсдотер, която се опитваше да изтъче онзи плат, за който беше говорила, комбинация от лен и вълна. Мантия, направена изцяло от лен, щеше много да се мачка, мантия, направена изцяло от вълна, щеше пък да е прекалено дебела и тежка и нямаше да пада елегантно по раменете и кръста. Затова първо трябваше да се изработи споменатият плат. Това обаче не беше лесно, защото ако нишките вълна се заплитаха прекалено хлабаво, платът ставаше неравен, а ако нишките лен се заплитаха прекалено стегнато, платът много се набръчкваше. Трябваше да бъдат изпробвани различни варианти.

След това дойдоха проблемите с опитите на сестра Леонор да оцвети плата в различни цветове. Червеното се оказа най-лесно за получаване, независимо че девойките положиха много усилия, за да бъде цветът чисто червен. Червеният цвят, получен от сока на цвеклото, беше недостатъчен и твърде светъл, този от жълт кантарион също беше твърде светъл и твърде кафеникав. Все пак те успяха да добият по-тъмен оттенък, като добавиха екстракт от черешова кора. Така чисто червения цвят скоро се появи в множеството глинени съдове на сестра Леонор. По-трудната част беше със синьото.

Едно боядисано парче плат трябваше да бъде огледано и изсушено, защото мокрият плат невинаги изглеждаше в същия цвят като сухия. Много парчета плат, чиято по-нататъшна употреба трудно можем да си представим, бяха пожертвани специално за такива проби.

В началото беше положен много труд, но все още нито една мантия не беше готова. И сякаш това не стигаше, ами въпросът как щяха да подплатят мантиите и откъде щяха да вземат кожа утежни още повече положението. Катериците, белките и лисиците не растяха по дърветата. Така че вместо да донесе печалба, новата дейност породи допълнителни разходи. Икономът, който накрая беше принуден от двоумящата се майка Рикиса да пътува до Скара или в най-лошия случай до Линшьопинг, за да купи кожи, само се вайкаше и правеше гримаси заради разходите. Той смяташе, че е рисковано да се влагат пари в нещо, което не беше сигурно дали ще може да бъде продадено и че при всички случаи щеше да мине дълго време от правенето на разходи до получаването на печалба. Майка Рикиса, която вътрешно беше по-несигурна, отколкото смееше да покаже пред човек с по-нисък пост, отговори, че парите не се умножават сами, като стоят на дъното на някой сандък, това става едва когато човек направи нещо с тях. На това пък икономът кисело отвърна, че ако човек направеше нещо с парите, той можеше както да спечели, така и да загуби. Може би в по-спокойни за „Божия дом“ времена майка Рикиса щеше да обърне по-голямо внимание на иконома и неговото мърморене. Но пред лицето на онова, което скоро щеше да сполети манастира, за нея беше еднакво важно както сестрите да не се оплакват от нищо, така и все още да има сребро в сандъка.

 

 

Предвестникът на важното за „Божия дом“ събитие дойде под формата на няколко волски коли от Скара. Един ясен есенен ден те пристигнаха и въобще не бяха приети като нещо неочаквано, въпреки че товарът им се състоеше от платнища за палатки и греди, бъчви с бира, брашно и дори вино, донесено от Варнхем, тела на заклани животни, които трябваше да се окачат на хладно, както и голям брой готвачи и работници. Те започнаха да издигат палатков лагер пред „Божия дом“ и ударите на чуковете им, смехът и грубият им език се чуваха ту ясно, ту приглушено вътре в залата за учене.

Зад стените на манастира жужаха като в пчелен кошер слухове сред сестрите конверсае и девойките фамилиарес. Някои наивно си мислеха, че отново ще има война, че тя ще стигне до манастира и той ще бъде превърнат в крепост на враговете. Други смятаха, че това са просто епископи, които ще имат среща и са избрали неутрално място за нея. Майка Рикиса и монахините, които знаеха или би трябвало да знаят отговора, с нищо не показваха какво им е известно или не.

Във вестиариума, което беше станало по-официалното име на тъкачницата, където двете Сесилии и дъщерите от рода на Сверкерите сега прекарваха повече време, отколкото работният ден изискваше, скоро се породи мисълта, че някоя от тях щеше да бъде взета от тук и омъжена, мисъл, която носеше и надежда, и заплаха. Въпреки всичко, това изглеждаше по-вероятно от останалите слухове, тъй като щеше да има празненство. Девойките развълнувано си фантазираха сякаш вече изобщо не бяха врагове коя ли от тях щеше да бъде дадена за жена на някое похотливо старче от Скара — подигравателна закачка на двете Сесилии към дъщерите от рода на Сверкерите, на което пък последните отвръщаха с въпрос за похотливо старче от Линшьопинг, което е направило услуга на краля или се е заклело във вярност в замяна на това поне веднъж да легне на сламеника с девственица. Колкото повече девойките говореха за тази възможност, толкова повече се вълнуваха, защото не беше никак малко да получиш друг живот извън стените на манастира, но пък мисълта за някакво похотливо старче беше ужасяваща, независимо дали то щеше да бъде от Скара или от Линшьопинг. Събитието, което представляваше едновременно и освобождение, и наказание, можеше спокойно да привлече човек както на страната на червените от рода на Сверкерите, така и на страната на сините. Като на шега всички момичета бяха направили тънък вълнен завършек на десния си ръкав — червен за дъщерите от рода на Сверкерите и син за двете Сесилии.

Ако един заслужил мъж от страната на победителите щеше да си взима съпруга, нямаше ли да избере някоя от двете Сесилии? Или пък някой от страната на победените? Щеше ли някой от победителите да си избере девойка от рода на Сверкерите, за да скрепи мира? Или всеки щеше да се придържа към близките и приятелите на собствения си род? Всичко беше възможно.

Когато стана дума за това, сякаш ледена ръка сграбчи сърцето на Сесилия Роса. Стана й трудно да диша, изби я студена пот и й се наложи да се махне от там. Тя излезе на хладния въздух под колонадата и спазъм стегна гърдите й. Ако бяха решили да я оженят, какво можеше да направи тя? Беше се заклела във вярност към своя възлюбен Арн и той беше направил същото към нея. Но какво означаваха такива клетви за мъже, които просто искаха да се разплатят след война? Какво значение имаше нейната воля или нейната любов? Та това бяха думи без никаква тежест пред мъжете, имащи власт.

Сесилия Роса се утешаваше с това, че тя всъщност беше осъдена на много години изкупление на греха си и това беше решение на Светата римска църква, което никакви Фолкунги, членове на рода на Ерик или други току-що победили или загубили хора не можеха да променят.

Тя веднага се успокои, но и си помисли колко странно беше, че дългото й наказание можеше да се превърне в утеха. При всички случаи нямаше да я дадат за съпруга на никого.

— Вечно ще те обичам, Арн, нека светата Божия майка винаги да те закриля, където и да се намираш в Свещената земя, каквито и нечестиви врагове да срещнеш — прошепна тя.

Веднага след това тя произнесе три пъти, „Аве Мария“ и се обърна със собствена молитва към Божията майка с молба да й прости, че е допуснала да бъде завладяна от земната си любов, и да я увери, че любовта й към нея, Божията майка, е по-силна от всичко друго. Когато свърши, Сесилия Роса се върна при другите и всичко беше както обикновено.

След закуската и благодарствената молитва на следващия ден, когато всъщност беше време за почивка, в „Божия дом“ настъпи голямо безпокойство. Дойде вестител и потропа силно по портата, сестрите хукнаха напред-назад, майка Рикиса излезе от църквата, кършейки ръце от неспокойство, и всички жени бяха призовани да присъстват на процесията. След малко те излязоха бавно навън съобразно правилата, през голямата порта под изображението на Адам и Ева и пеейки, обиколиха три пъти стените на манастира, преди да застанат пред югоизточната част на „Божия дом“ и да се подредят в групи с майка Рикиса начело, монахините зад нея и послушничките най-накрая. Странно беше, че девойките фамилиарес щяха да стоят наравно с монахините в отделна група.

В палатковия лагер, който вече беше готов, мъже в обикновени, кафяви работнически дрехи се приготвяха, като припряно разчистваха наоколо и донасяха прътове с навити на тях знаменца. След това всичките мъже застанаха в редица и от тях не се чуваше нищо друго, освен шепнене.

Всички мъже и жени стояха напрегнати и гледаха в посока югоизток. Беше красив есенен ден, изпъстрен с много цветове, които бяха все още ярки и не предвещаваха настъпването на зимата. Имаше лек вятър и тук-там облаци по небето.

Първото нещо, което видяха в южна посока, беше яркото отражение на слънчевата светлина по върховете на копията. Скоро различиха и голяма група ездачи, както и техните цветове, сред които преобладаваше синьото. Всички разбраха, че това бяха конници от рода на Фолкунгите или от рода на Ерик.

— Това са наши хора, носят нашите цветове — прошепна Сесилия Бланка развълнувано на Сесилия Роса, която стоеше точно до нея. Майка Рикиса веднага се обърна към нея, изгледа я строго и й направи знак с ръка на устните да мълчи.

Впечатляващата група ездачи се приближаваше все повече и скоро всички можаха да видят щитовете им. На щитовете на тези, които яздеха най-отпред, бяха изобразени три корони на син фон или лъвът — символ на Фолкунгите, на същия фон. Съответно и мантиите им бяха в син цвят.

Когато наближиха още малко, всички забелязаха, че сред мантиите най-отзад имаше и такива в червено, и в зелено, и в черно със златисто, и в други цветове, които не принадлежаха на някои от знатните родове.

Още по-отблизо се виждаше, че един от яздещите най-отпред носеше нещо от злато на главата си вместо шлем. Не, двама от яздещите най-отпред носеха корони.

Когато ездачите вече бяха на една стрела разстояние, стана лесно да бъдат разпознати тримата, които яздеха най-отпред. Пръв яздеше архиепископ Стефан на кон с много хубава осанка; всички знаеха колко им беше трудно на прелатите да яздят, когато остареят, но това се оказа една стара и кротка кобила с умен и спокоен поглед.

Зад архиепископа, от дясната му страна яздеше самият Кнут Ериксон, възседнал буен черен жребец. Короната му беше кралска. А до него беше Биргер Бруса, кралският наместник, с една по-малка корона на главата си.

Майка Рикиса се изправи почти предизвикателно. В момента ездачите се намираха толкова близо, че човек можеше да разговаря с тях. Тогава майка Рикиса коленичи, тъй като трябваше да го прави и пред лицето на светската, и пред лицето на църковната власт. Зад нея коленичиха всички монахини, всички сестри конверсае и накрая и всички девойки фамилиарес. Щом всички жени застанаха в това положение с поглед, забит в земята, коленичиха и мъжете. Крал Кнут Ериксон пристигаше в „Божия дом“ по време на обиколката си из страната.

Първите трима ездачи бяха застанали само на няколко крачки разстояние от майка Рикиса, която още не беше вдигнала поглед от земята. Архиепископ Стефан се смъкна от коня си, мърморейки на латински за трудностите в тази връзка, оправи дрехите си, пристъпи към майка Рикиса и й протегна дясната си ръка. Тя я пое и смирено я целуна и тогава той й разреши да се изправи. След това всички можеха да се изправят и да застанат мирно.

Крал Кнут слезе от коня си с онази лекота, присъща на млад войн победител, а не като архиепископа, вдигна дясната си ръка и зачака без да се оглежда наоколо, докато един ездач от задните редици дойде в галоп и му подаде синя мантия с трите златни корони на крал Ерик и украсена с кожа от хермелин, мантия за крал или за кралица, такава, каквато самият той носеше.

Кралят преметна мантията на лявата си ръка и бавно тръгна към девойките фамилиарес, докато всички останали от „Божия дом“ стояха неподвижно. Той застана зад Сесилия Бланка, без да промълви нито една дума, и изпъна мантията с двете си ръце, за да могат всички да я видят. След това сложи кралската мантия на раменете на Сесилия Бланка и я хвана за ръка, за да я поведе към кралската палатка, където се развяваха четири флага с трите корони на крал Ерик. Сесилия Роса си помисли и същевременно се ядоса на себе си как може да мисли за такива маловажни неща в този момент, че изобщо не е забелязала кога бяха поставени тези знамена.

Впрочем двете Сесилии все още се държаха за ръка, те се бяха хванали несъзнателно една за друга в мига, в който познаха Кнут Ериксон. Но и сега, когато кралят искаше да отведе своята Сесилия, те не пуснаха ръцете си, докато Сесилия Бланка, с други думи — новата кралица на свеите и готите, не се обърна рязко назад, за да целуне скъпата си приятелка по двете бузи.

Кралят се понамръщи, но мигновено възвърна доброто си настроение, когато тръгна със своята годеница Сесилия към кралската палатка. Всички други останаха по местата си или на конете си, докато кралската двойка не влезе в палатката.

Тогава настана голяма шумотевица и бъркотия, цялата кралска свита слезе от конете си и ги поведе към яслите и купчините овес, които работниците бяха приготвили. Архиепископът се обърна към майка Рикиса, благослови я и направи жест като че отпъждаше птица, а после също се отправи към кралската палатка.

Майка Рикиса пък плесна с ръце в знак, че всички подчинени на нея жени незабавно трябва да се върнат в манастира.

Вътре в залата цареше голямо вълнение и се чуваха толкова много приказки, че никакви правила на света не можеха да ги прекъснат. Дори и светите сестри на Дева Мария говореха една през друга, почти толкова високо, колкото и светските девойки.

Дойде време за пеене на псалми и майка Рикиса стана строга, когато се опита да възобнови реда и да ги вкара всичките в църквата, където да им наложи благоприличието и тишината, които молитвите изискваха. По време на псалмите тя се замисли над това, че Сесилия Роса пееше необичайно слабо и сълзите течаха по бузите на тази млада и все още опасна жена. Всичко се беше стекло така зле, както майка Рикиса се беше опасявала.

Всичко беше минало така добре, както Сесилия Роса се беше надявала, но и страхувала. Беше ясно като бял ден, че нейната скъпа приятелка щеше да стане кралица. Това беше едното — голямата радост. Сесилия Роса обаче сега щеше да остане сама без приятелката си в продължение на много, тежки години. Това беше другото — голямата мъка. Тя самата не знаеше кое от двете беше по-силно.

* * *

Зад стените на манастира останалата част от деня измина както всички други дни, макар че този ден не можеше да бъде като тях. За всички девойки и послушнички беше голяма новост, че кралят щеше да тръгне на обиколка из страната и да направи почивка при „Божия дом“. Майка Рикиса беше сметнала за най-добре да не казва нищо за това, което знаеше от няколко седмици. Тя не беше казала нищо дори и на Сесилия Бланка, въпреки че трябваше да й предаде поздрав от краля, поздрав, който щеше да направи Сесилия Бланка неконтролируема и с това щеше да предизвика голяма суматоха сред всички останали девойки фамилиарес.

Кралят се беше отклонил от обичайния си маршрут по време на обиколката из страната. След като беше минал през Ионшопинг, той се беше насочил към Ериксберг — родното място на краля, а също така мястото, където неговият баща, за когото в последно време все повече се говореше като за свети Ерик, се беше родил и където родът на Ерик бяха издигнали своята църква с най-красивите стенописи в Западна Готаланд. Сега кралят се намираше в най-приятната за него част от пътуването си — в сърцето на земята на рода на Ерик.

Вътре в „Божия дом“ никой не можеше да знае какво точно става навън, защото можеха да съдят само по звуци и аромати. Много хора пристигаха и си заминаваха, имаше постоянно движение на конски копита. По миризмата можеше да се каже, че са започнали да приготвят пържоли и то в голямо количество.

Във вестиариума или предверието не се вършеше много работа, защото сестрите през цялото време си фантазираха на глас какво подсказваха миризмите и звуците за това, което се случваше толкова близо до тях и същевременно толкова далече. По време на тези възбудени приказки Сесилия Роса сякаш се дистанцира от другите. Сега тя оставаше единствената в „Божия дом“, която имаше син завършек на десния си ръкав, оставаше сама сред дъщерите от рода на Сверкерите. Сякаш част от старата враждебност пропълзя обратно в нея, примесена с чувство на страх или предпазливост, защото тя, независимо сама или не, беше най-близката приятелка на настоящата кралица.

След вечерната литургия майка Рикиса щеше да отиде на празненството извън манастира и затова тя предвидливо отказа да последва другите в столовата за вечерята, състояща се от ръжен хляб и супа от леща. Помощник игуменката едва беше успяла да прочете молитвата преди ядене, когато майка Рикиса се върна и моментално предизвика ужас около себе си, защото лицето й беше побеляло от вътрешен гняв. През силно стиснатите си устни тя заповяда на Сесилия Роса веднага да я последва. Изглеждаше като че Сесилия Роса щеше да бъде наказана или в най-лошия случай заведена в карцера.

Тя веднага се изправи и последва майка Рикиса с наведена глава, защото в нея се беше породила по-скоро светла надежда, отколкото страх. И точно както се беше надявала, стъпките на майка Рикиса я отведоха не към карцера, а към портата и след това към хосписа, откъдето се чуваха весели гласове от започналото празненство. Много мъже се черпеха с бира и в палатките пред ковачницата и обора.

Хосписът от своя страна беше прекалено малък, за да побере повече от тези гости, които трябваше да бъдат поканени в името на честта. На дъбовата маса в залата седеше самият крал, неговият наместник Биргер Бруса, архиепископът и епископ Бенгт от Скара, четирима души, които Сесилия Роса не мислеше, че познава, и в края на масата Сесилия Бланка със своята синя мантия с трите корони и кожа от хермелин.

Когато двете влязоха в помещението, майка Рикиса бутна грубо Сесилия Роса пред себе си, хвана я за врата и я накара да направи реверанс пред господата, все едно че тя нямаше сама да се сети за това. В този момент Кнут Ериксон се намръщи и погледна строго майка Рикиса, която не му обърна внимание. След това той вдигна дясната си ръка и цялата глъч и шепот в залата моментално престанаха.

— Приветствам те с добре дошла на моето празненство в „Божия дом“, Сесилия Алготсдотер — каза кралят и погледна приветливо Сесилия Роса. После продължи, насочил по-малко приветлив поглед към майка Рикиса.

— Каня те на трапезата с голямо удоволствие, защото това е желанието на годеницата ми и както аз мога да поканя майка Рикиса, ако поискам, така моята годеница може да покани теб.

След тези думи кралят махна с ръка към мястото, където седеше Сесилия Бланка, и свободното пространство до нея. Майка Рикиса хвана здраво Сесилия Роса и я поведе през залата все едно на девойката нямаше да й стигне акълът да отиде сама, а когато Сесилия седна, игуменката злобно откъсна синята прежда от ръкава й, обърна се и отиде на мястото си в другия край на масата.

Презрителното отношение на майка Рикиса към синия цвят беше забелязано от всички присъстващи и затова отначало в залата беше смущаващо тихо. Двете Сесилии се хванаха окуражително за ръка под масата. Всички виждаха, че в момента кралят кипи от гняв заради майка Рикиса.

— Майко Рикиса, ако ти храниш неприязън към синята прежда, да не би да се окаже, че не се чувстваш добре тук при нас тази вечер? — попита той подозрително меко, въпреки че сочеше към портата, която водеше навън, като алтернатива.

— Ние в „Божия дом“ си имаме наши правила, които дори кралете не могат да променят, и освен това в „Божия дом“ никоя девойка не носи цветовете на рода си — отвърна майка Рикиса бързо и безстрашно, което сякаш остави краля без думи. Тогава пък ярлът Биргер Бруса удари с юмрук по масата толкова силно, че халбите с бира подскочиха и настана тишина, подобна на тази между проблясването на светкавица и удрянето на гръм, всички се свиха несъзнателно, когато той се изправи и посочи с пръст майка Рикиса.

— В такъв случай знай, Рикиса — започна той с много по-нисък глас, отколкото останалите в залата очакваха, — че и ние, Фолкунгите, си имаме наши правила. Сесилия Алготсдотер е наша скъпа приятелка и годеница на един още по-скъп за мен и краля приятел. Вярно е, че е осъдена на тежко наказание за грях, от който много от нас са се измъкнали безнаказано, но държа да знаеш, че в моите очи тя е една от нас!

Биргер Бруса беше повишил гласа си към края и сега се отправи с бавни, решителни крачки към долния край на масата, застана точно зад двете Сесилии и изгледа враждебно майка Рикиса, като междувременно бавно свали своята мантия и внимателно, почти нежно я сложи на раменете на Сесилия Роса. После той хвърли бърз поглед към краля, който също така бързо кимна одобрително. След това ярлът се върна на мястото си, взе халбата си с бира, отпи няколко големи глътки, насочи халбата като за тост в посока на двете Сесилии и шумно седна.

Дълго време след това разговорите вървяха мудно. Готвачите донесоха месо от елен и свинско, бира, сладки зеленчуци и бял хляб, но гостите хапнаха толкова малко от храната, колкото благоприличието ги задължаваше.

Двете Сесилии едва успяха да се сдържат да не заговорят за всичко онова, за което се пръскаха от нетърпение да си кажат. Този вид женски приказки на масата никак не бяха подходящи, когато общото настроение беше мрачно. Затова те седяха с благоприлично наведени глави и най-внимателно докосваха храната, която иначе след дългото време, прекарано на манастирска храна, биха погълнали наведнъж.

За архиепископ Стефан готвачите бяха донесли специална храна — овнешко месо на въглища, и за разлика от всички останали на масата той пиеше вино. По време на спора между майка Рикиса и ярла архиепископът не позволи да бъде прекъснато наслаждението му от земните неща и затова сега той вдигна чашата си с вино, изучавайки съсредоточено цвета му, преди отново да я поднесе към устните си и да погледне нагоре.

— Чувствам се все едно съм си у дома, в Бургундия — въздъхна той, когато постави чашата си обратно на масата. — Боже мой! На това вино нищо не му е станало от дългото пътуване. Но да сменим… ох, темата, как вървят нещата в Любек, ваше величество?

Както архиепископ Стефан си мислеше, въпреки че се преструваше, че въобще не го е мислил, Кнут Ериксон се оживи при този въпрос и веднага започна да разказва с голямо удоволствие.

Точно по това време Ескил Магнусон, който беше брат на Арн и племенник на Биргер Бруса, се намираше в Любек, за да подпише и подпечата договор за търговия с не кой да е, а с Хенрик Лъва от Сашсен. Сега една неимоверно голяма част от търговията със земите на готите щеше да бъде насочена към Източно море и да преминава между Източна Готаланд и Любек.

Ако собствените им плавателни съдове не стигнеха, населението на Любек щеше безплатно да предостави своите кораби. Новата стока, която хората от Любек искаха да получават в голямо количество, беше сушена риба от Норвегия, която Ескил Магнусон беше започнал да изкупува на едро и да транспортира от Норвежко море нагоре до езерото Венерн и по-нататък по реки и езера до Ветерн, за да може след това стоката бързо да бъде откарана от пристанището в Източна Готаланд. Скоро и желязо от Свеаланд, и кожени изделия, и осолена херинга и сьомга, и масло щяха да могат да се превозват по същия маршрут, а стоките, които Любек предлагаше в замяна, си заслужаваха направените разходи.

Не след дълго всичките мъже — и обикновените, и църковните служители — бяха въвлечени в разгорещен и ободряващ спор на тема какво ще донесат новите търговски отношения с Любек. Те имаха големи очаквания и бяха единодушни, че търговията поставя началото на нови, по-добри времена. Всички изглеждаха убедени, че голямото богатство, което търговията щеше да донесе, щеше да доведе до по-голямо единство и мир, както бяха уверени, че пък в противоположния случай конете се хапят едни други, ако хранилката е празна.

Разговорът се водеше все по-гръмогласно и бира се разнасяше с повишено темпо така, че празненството най-накрая се превърна в такова, каквото трябваше да бъде.

Двете Сесилии сега можеха внимателно да започнат да си говорят една с друга, защото никой не можеше да чуе какво си казваха там на края на масата. Най-напред Сесилия Бланка разказа, че Кнут Ериксон преди много време изпратил съобщение, че щял да дойде в „Божия дом“ този ден и че тогава щял да донесе със себе си мантия за кралица. Така че майка Рикиса отдавна е знаела за това, но каквато е зла, решила да не казва нищо, защото единствената истинска радост за тази жена изобщо не е любовта към Бога, а това да измъчва ближния.

Сесилия Роса спокойно възрази, че въпреки всичко щастието трябва да е още по-голямо сега, когато всичко свърши. Колко ли тежко щеше да бъде иначе да броиш дните в продължение на повече от месец и постоянно да се безпокоиш, че може да е настъпила промяна в едно или друго нещо?

Те не успяха да стигнат далеч в своя разговор, тъй като фантазиите на мъжете за златото и среброто от търговията с Любек бяха започнали да се преповтарят, а епископ Бенгт се нагласи да води разговора за себе си. Той разказа какъв страх за живота си изпитал, но как се молил на Господ за подкрепа, за да има смелост, и тогава се решил твърдо да се намеси, за да спаси двете Сесилии от това да станат плячка, и то плячка, взета от манастир, най-лошото за една жена. Той продължи да разказва отегчително, без да пропуска и най-маловажното.

Двете Сесилии не можеха просто така да започнат да си приказват за нещо друго, докато говори един епископ и освен това говори точно за тях, макар и по-скоро само за себе си, затова те благоприлично наведоха глави и продължиха разговора си под масата на езика на знаците.

Наистина той отпрати някакви простаци, но къде е смелостта в това?, направи знак Сесилия Роса.

Смелостта му щеше да е по-голяма, ако Сверкерите бяха победили при кръвопролитията, отговори Сесилия Бланка. Защото щеше да е рискувал само живота си, ако ни беше изоставил.

Следователно смелостта му се състои в това да не рискува живота си, заключи Сесилия Роса, при което никоя от двете не се сдържа да не се изкикоти.

Но крал Кнут, който имаше остро око и все още не беше съвсем пиян, съзря с ъгълчето на окото си това оживление от страна на дамите и внезапно се обърна към тях и ги попита на висок глас дали това, което казва епископ Бенгт наистина е така.

— Разбира се, това, което каза епископът, е съвсем вярно — отговори Сесилия Бланка без ни най-малко колебание. — Непознатите воини дойдоха и настояваха с толкова груби думи, че не бих могла да ги повторя, Сесилия Алготсдотер и аз самата незабавно да напуснем стените на „Божия дом“. Тогава епископ Бенгт излезе напред и строго ги смъмри, след което те си тръгнаха без да ни навредят.

Кралят и другите мъже обмисляха известно време в пълна тишина тези ангелски думи на кралската годеница и след това монархът обеща, че делото му ще бъде възнаградено. Епископ Бенгт веднага настоя, че той изобщо не търси награда за това, че е сторил единствено каквото съвестта и християнският дълг повеляват, но ако може да се задели нещо за църквата, винаги ще настава радост и сред Божиите слуги, както и на небето. Скоро разговорът пое в друга насока.

Сесилия Роса попита чрез знаците си защо епископът лъжец ще се измъкне толкова лесно от примката. Сесилия Бланка й отговори, че би било неразумно една бъдеща кралица да посрамва един от епископите на кралството пред други мъже. Но нищо по случая не е забравено и кралят със сигурност ще научи истината, само че в по-удобен момент. Двете приятелки вече бяха започнали да жестикулират възбудено над масата и изведнъж осъзнаха, че майка Рикиса ги гледа от мястото си с поглед, който беше всякакъв, но не и изпълнен с обич. Вероятно тя беше видяла какво си говорят с ръце.

Биргер Бруса също беше забелязал нещо, защото той не беше този, който говореше най-много на празненството, а по-скоро слушаше и наблюдаваше. Той седеше по обичайния си начин, леко наклонен назад с онази доволна усмивка, която му беше донесла прякора Бруса, и с халба бира, лениво подпряна на едното му коляно. Сега той рязко се наведе напред и тропна с халбата силно по масата така, че разговорът замлъкна и всички погледи се насочиха към него. Всички знаеха, че когато ярлът прави така, той има нещо да каже, а когато иска да го направи, всички го изслушваха, дори и кралят.

— Струва ми се подходящо — започна той със замислен вид, — да поговорим малко може би за това какво ще можем да направим за „Божия дом“ сега, когато и без това сме тук и вече чухме за подвига на епископ Бенгт. Да речем ти, Рикиса, имаш ли някакво предложение?

Всички погледи се обърнаха към майка Рикиса, тъй като се знаеше, че ярлът не задава въпрос, ако не очаква отговор. Майка Рикиса помисли внимателно преди да отговори.

— Манастирът често получава земи — каза тя. — Освен това, „Божия дом“ ще има повече реколта отколкото през изминалите години. Но точно сега тук имаме нужда по-скоро от катеричи кожи и хубави зимни кожи от лисица и бялка.

Когато замълча, тя имаше вид на хитрец, който много добре знае каква изненада би предизвикал такъв отговор.

— Кожи на катерици и белки. Изглежда, че ти и сестрите сте обладани от земни изкушения. Но не може да е нещо толкова лошо, нали, Рикиса? — попита Биргер Бруса с много приятелски тон и усмивка, по-широка от обичайната.

— Няма нищо такова — изсъска майка Рикиса. — Но както мъжете се занимават с търговия, за което самите вие усърдно се похвалихте, така се налага да правят и Божиите служители. Погледнете всички тези изкаляни и съдрани мантии, които всеки втори от мъжете ви носи сега. Тук в „Божия дом“ започнахме да правим нови мантии — по-хубави и по-красиви от тези, които сте имали преди. И разчитаме на прилично заплащане за тези мантии. Тъй като сме жени, не може да искате от нас да дяламе варовик като монасите във Варнхем.

Отговорът й предизвика и изненада, и одобрение. Тъй като преди малко всичките мъже се бяха смятали за посветени в търговията, те не можеха да направят нищо друго, освен да кимнат одобрително и да се опитат да гледат умно.

— А какъв ли е цветът на тези мантии, които ти и сестрите ти шиете? — попита Биргер Бруса с приветлив тон, който обаче прикриваше една лукава мисъл.

— Скъпи ярле! — отвърна майка Рикиса, правейки се на също така изненадана от въпроса, както Биргер Бруса доскоро се беше правил на невинен. — Разбира се, че мантиите, които шием, са червени с черна глава на грифон… както и сини с три златни корони или сини с лъва, който ти самият, макар и не точно сега както изглежда, по принцип носиш на гърба си…

След кратко колебание Биргер Бруса се разсмя, при което Кнут Ериксон се присъедини към него и веднага всички мъже на масата започнаха да се смеят.

— Майко Рикиса! Ти имаш остър език, но както виждам и странен начин на изразяване — каза Кнут Ериксон, отпи от бирата си и избърса устата си преди да продължи. — Кожите, които поиска, скоро ще бъдат доставени в „Божия дом“, имаш думата ми. Има ли още нещо, докато все още сме в добро настроение и имаме желание да правим нови сделки?

— Може би да, ваше величество — отговори майка Рикиса колебливо. — Ако хората в Любек разполагат със златисти и сребристи нишки, ние ще можем да направим символите от щитовете много по-красиви. Със сигурност и Сесилия Улвсдотер, и Сесилия Алготсдотер могат да го потвърдят, тъй като и двете бяха много усърдни в новата дейност на „Божия дом“.

Сега всички погледи се насочиха към двете Сесилии, които бяха принудени срамежливо да се съгласят с думите на майка Рикиса. С такива чуждестранни нишки без съмнение символите на гърбовете на мантиите щяха да станат много красиви.

И ето че кралят веднага обеща възможно най-скоро да се погрижи не само исканите кожи, но и нишките от Любек да пристигнат в „Божия дом“ и добави, че това е не само по-добра сделка отколкото да дари земя, но и коронясването му, и това на кралицата му би било много по-красиво, ако гостите са с мантии, направени в „Божия дом“.

Без да губи време, майка Рикиса стана, извини се, че задълженията й я зоват, и изрази дълбоката си благодарност за почерпката и за обещанията. Кралят и неговият ярл кимнаха за лека нощ и тя беше свободна да си върви. Но вместо това тя остана и погледна строго Сесилия Роса, все едно че чакаше нещо.

Щом Кнут Ериксон осъзна мълчаливото желание на майка Рикиса, той погледна годеницата си, която бързо поклати глава. Тогава той мигновено взе решение.

— Пожелавам ти лека нощ, Рикиса — каза той. — А що се отнася до Сесилия Алготсдотер, бих искал тя да прекара нощта с моята годеница, за да не може никой да каже, че същата нощ Кнут е бил под същия покрив и в същото легло с годеницата си.

Майка Рикиса стоеше съвсем неподвижно сякаш не вярваше на ушите си и й беше трудно да реши дали да приеме това и просто да си тръгне или да се възпротиви.

— Нали всички знаете — подхвърли меко Биргер Бруса, — какви лоши последствия може да има за двете Сесилии, ако сгодените не стоят разделени един от друг чак до сватбата. И колкото и да те радва, Рикиса, да държиш и двете Сесилии при строга дисциплина в продължение на двадесет години, нашият крал няма да е много доволен от това.

Биргер Бруса както винаги се усмихна, но думите му бяха пропити с отрова. Майка Рикиса обаче не се даваше лесно и очите й гневно засвяткаха. Тогава кралят бързо се намеси преди да бъде нанесена обида с прекалено груби думи.

— Мисля, че можеш да го преглътнеш, Рикиса — каза той. — Имаш благословията на архиепископа за това, което решихме току-що. Нали така, скъпи мой Стефан?

Comment? О… naturellement… ох, да ma chure Mure Рикиса… остава точно както каза негово величество, дребно нещо, няма никакъв проблем…

Архиепископът отново се зарови в агнешкото си месо, третата порция, която му бяха донесли, после вдигна чашата си с вино и привидно с голям интерес я заразглежда все едно, че въпросът беше приключен. Майка Рикиса се обърна, без да каже и дума, и тръгна към вратата, като забиваше пети в дъбовите греди.

Така кралят и неговите мъже се отърваха от човека, който със самото си присъствие се явяваше пречка за откровеността им, откровеност, която скоро започна да се налага така неумолимо, както и необходимостта все по-често да излизаш и да се облекчаваш при боровите клонки. Беше си обременяващо с игуменка на празненството, нямаше спор за това.

Но пък не беше и много по-леко с две девойки, чиито млади уши определено щяха да им се надуят от дългите разговори, които нощта все още предлагаше.

Кралят обясни, че е приготвено легло за Сесилиите в стая на горния етаж и че през цялата нощ пред вратата им ще пази страж, така че никакви зли езици не ще могат да им навредят. За двете Сесилии това оттегляне от празненството беше също толкова приятно, колкото за мъжете, защото сега те разполагаха само с една последна нощ, през която да са заедно и да си поговорят за всичко това, за което иначе дълго щяха да съжаляват, че не са могли да си кажат. Те се оттеглиха благовъзпитано, въпреки че Биргер Бруса ги спря по средата на пътя с едно приятелско изкашляне и посочи мантията си. Сесилия Роса се изчерви и я свали от себе си и когато Биргер Бруса развеселено се обърна с гръб, тя сложи мантията на кралския наместник с лъва на Фолкунгите на рамената на този, на когото тя принадлежеше.

Веднага след това двете Сесилии отидоха на горния етаж и си легнаха между ленените чаршафи и дебелите завивки, така че можеха да спят само по бельо и нощта пак им се струваше необичайно топла и приятна. На едната дървена стена имаше светилник, който щеше да гори много по-дълго време отколкото няколко свещи.

Двете приятелки лежаха една до друга, гледаха в тавана и се държаха за ръце. На една пейка до леглото беше кралската мантия, синя и величествена, с три проблясващи златни корони като напомняне за всички тези невероятно важни неща, които се бяха случили през този ден. Те благоговееха пред тази мисъл и не казваха нищо.

Но нощта едва беше настъпила и отдолу се вдигаше шум, носеше се смях от пируващите, които, сега напълно освободени от женско присъствие, се стараеха да си направят едно наистина кралско празненство.

— Питам се дали архиепископът е наченал четвъртата си порция агнешко — изкикоти се Сесилия Бланка. — Чудя се между другото и дали е толкова глупав, колкото изглежда. Видя ли как отпрати майка Рикиса все едно, че муха е кацнала на чашата му с вино?

— Точно заради това не е толкова глупав, колкото се прави — отговори Сесилия Роса. — Той не можеше да се преструва, че се подчинява и на най-малкия знак от страна на краля. А и не можеше да се прави, че ще реши нещо против майка Рикиса. Затова си даваше вид, че е имало муха в чашата му за вино — ни повече, ни по-малко. Между другото, Арн винаги говореше с добро за архиепископ Стефан, въпреки че той осъди двама ни на толкова тежко наказание.

— Ти си прекалено добра и мислиш все хубави неща за хората, моя скъпа приятелко — въздъхна Сесилия Бланка.

— Какво имаш предвид, мила Бланка?

— Трябва да мислиш повече като мъж, Роса, трябва да се научиш да мислиш като тях, както мислят мъже, които носят корона на ярл или жезъл на епископ. Присъдата, която ти и Арн получихте, изобщо не беше добра. Както Биргер Бруса ясно се изрази: много са извършили същия грях без въобще да бъдат наказани. Вие бяхте осъдени несправедливо тежко, ясно е като бял ден, не разбираш ли?

— Не, не разбирам. Защо трябваше да постъпват така?

— Рикиса, тя е тази сервилна душа, която стои зад всичко. Аз бях в „Божия дом“, когато твоята сестра, Катерина, която вече май не ти е толкова близка, и Рикиса започнаха да плетат мрежите си. Арн, твоят възлюбен, както ти сама го наричаш, беше приятел на Кнут Ериксон и член на рода на Фолкунгите. Това, което Рикиса искаше, беше да навреди на приятеля на краля и така да се получи раздор. А Арн беше войн, който можеше да порази с меча си всички други, и за това се говореше много. Това искаше архиепископът.

— За какво им е на архиепископа и на отец Хенри един воин?

— Но скъпа моя приятелко! — възкликна Сесилия Бланка нетърпеливо. — Не се прави на тъпата гъска, за която ни разправяше госпожа Хелена. Та нали епископите и другите прелати непрекъснато обикалят и говорят как трябва да изпращаме мъже на война в Свещената земя, като че ли не ни стигат нашите собствени войни, и как този, който носи кръста, отива в рая и така нататък. Нямат голям успех с такива приказки. Познаваш ли някой, който да си е сложил кръста и да е заминал доброволно? Не, нито пък аз. Но те можаха да изпратят Арн и със сигурност са казали множество благодарствени молитви след това. Истината понякога е тежка и болезнена. Ако Арн Магнусон не се беше превърнал в легенда след битката при Аксевала, ако беше обикновен мъж като всички останали, сражаващи се с меч и копие, вие щяхте да изкупувате вината си две години, а не двадесет.

— Започнала си да разсъждаваш като кралица, това ли е умението, което искаш да развиеш? — попита Сесилия Роса след малко. Тя изглеждаше дълбоко развълнувана от думите за меча като причина за тежката им присъда с Арн.

— Да, опитвам се да се науча да мисля като кралица. От нас двете като че ли аз съм по-подходящата затова. Ти си прекалено добра, скъпа моя Роса.

— Благодарение на това, че мислеше като кралица ли успя да ги накараш да ме доведат на празненството? Между другото, майка Рикиса изглеждаше все едно се задушаваше от омраза, когато дойде да ме вземе.

— Нищо чудно, тази напаст, тя трябва да се научи, че определено не е олицетворение на Божията воля. Не, първо опитах с добронамерени хитрости и милувки. Но в интерес на истината Кнут не изглеждаше особено впечатлен от моите умения. Той отиде да говори със своя ярл. И аз останах с нацупена физиономия. Чака ме дълъг път преди да стана кралица.

— Значи Биргер Бруса е бил този, който е решил, че ще мога да дойда?

— Той и никой друг. В негово лице имаш опора, която трябва много да цениш. Когато той дойде и те загърна с мантията на Фолкунгите, ясно е, че не беше само за да те предпази от студа.

Двете замълчаха, защото изблиците на смях сега гърмяха през дъсчения под и в същото време те се почувстваха някак смутени от това, че разговорът им се насочи в такава сериозна посока, сякаш кралската мантия в полумрака около тях ги беше принудила да бъдат нещо друго, освен просто най-добри приятелки. И макар че още не беше минало много от тази нощ, тя щеше да свърши като всички други, дори и като нощите в карцера, и след това те щяха да се разделят за дълго време, за твърде дълго време или завинаги. Трябваше да намерят друга тема за разговор, различна от борбата за власт.

— Мислиш ли, че той е един красив мъж, изглежда ли така, както си го спомняш? — попита Сесилия Роса накрая.

— Кой? Кнут Ериксон? Е, та аз си го спомням като по-млад и по-красив, нали минаха няколко години откакто се видяхме, а и тогава беше за кратко. Той е висок и изглежда много силен, но косата му е започнала да оредява и скоро ще заприлича на монах, въпреки че не е толкова стар. Изобщо не е като някое старче от Линшьопинг, но, разбира се, можеше и да изглежда по-добре. А и не е толкова умен колкото Биргер Бруса. В крайна сметка можело е да бъде по-добре, но и много по-зле от това. Така че аз съм си сравнително доволна.

— Сравнително доволна?

— Да, трябва да призная. Това не е толкова важно. Важното е, че той е крал.

— Но ти го обичаш, нали?

— Както обичам Дева Мария или както се обичат в приказките? Не, ясно е, че не го обичам. Защо да го правя?

— Никога ли не си обичала някой мъж?

— Мъж не. Но имаше един коняр… ех, бях само на петнайсет, баща ми ни видя и животът ми стана кошмарен, конярят беше изгонен с камшик и се закле, че някой ден ще се върне с много воини и така нататък. Аз плаках в продължение на няколко дни и после получих нов кон.

— Когато изляза от тук, ще съм на трийсет и седем години — прошепна Сесилия Роса, въпреки че сега трябваше да говорят наистина силно, за да могат да се чуят през шума от празненството под тях.

— Тогава все още ще имаш половината си живот на разположение — отвърна Сесилия Бланка с доста по-силен глас. — Ще дойдеш при мен и краля, ние сме приятелки за цял живот и това е единственото, срещу което такива като майка Рикиса не могат нищо да направят.

— Но аз сигурно ще изляза от тук само ако Арн се завърне, както се закле, че ще направи. В противен случай ще гния тук вътре до края на живота си — каза Сесилия Роса с малко по-висок глас.

— Нали ще се молиш за Арн всяка нощ, докато настъпи този ден? — попита Сесилия Бланка и стисна по-здраво ръката на приятелката си. — Обещавам ти, че аз ще се моля за същото и може би, ако се подкрепяме, двете заедно ще успеем да умилостивим Божията майка.

— Да, вероятно ще можем. Всеизвестно е, че Дева Мария много пъти се е смилявала над молитви, изпълнени с любов, ако наистина са били настойчиви. Знам един такъв разказ, който е много красив.

— Ако те попитам същото, което ти ме попита, ти действително обичаш Арн Магнусон, нали? Той е не само твоят мост над този гроб, наречен „Божия дом“, ти го обичаш, както обичаш Дева Мария, или както се обичат в приказките?

— Да, така е — отговори Сесилия Роса. — Обичам го толкова много, че ме е страх от греха да обичаш някого повече от Господ, любовта ми е вечна и когато тези проклети двайсет години изминат, аз все още ще го обичам.

— Не можеш да си представиш как ти завиждам — призна Сесилия Бланка след малко, извърна се рязко в леглото и прегърна приятелката си.

Те полежаха така известно време, докато сълзите пълнеха очите и на двете. Едва нуждата, която може да прекъсне каквото и да е след едно празненство, сложи край на това. Сесилия Роса трябваше да стане и да се изпишка в гърнето, което някой предвидливо беше поставил под леглото им.

— Трябва да те попитам две неща, които човек може да попита само най-добрия си приятел — започна Сесилия Бланка, когато се мушна отново под завивките от овча кожа. — Какво е чувството да имаш син и в същото време да нямаш син? И толкова ли е неприятно да родиш дете, както много хора казват?

— Питаш ме много неща наведнъж — отговори Сесилия Роса с бегла, уморена усмивка. — Да имаш син като моя, който се казва Магнус и израства при Биргер Бруса, а Бригида му е като майка, е тежко и аз си налагам да не мисля за него освен в молитвите си. Той беше толкова хубав и толкова мъничък! Това да не мога да съм до него е нещастие, по-голямо от затворничеството ми при майка Рикиса. Но дори и в това нещастие имам късмета синът ми да расте при един толкова добър човек като чичото на Арн. Леко налудничаво ли ти се струва, трудно ли ти е да го разбереш?

— Няма такова нещо. Мисля, че е точно както ти казваш. А как беше при раждането?

— Вече си започнала да се притесняваш? Не е ли малко рано сега, когато имаме пазач пред спалнята и всичко останало!

— Не се подигравай с това. Да, притеснявам се. Не мисля, че ще мога да се измъкна, без да родя няколко момчета. Как беше?

— Какво ли знам аз? Аз съм родила само едно. Искаш ли да знаеш дали боли? Да, много боли. Искаш ли да знаеш дали се чувстваш щастлива, когато свърши? Да, чувстваш се щастлива, когато свърши. Сега научи ли от една опитна жена нещо, което не си знаела и преди?

— Чудя се дали боли по-малко, ако човек обича мъжа, който е баща на децата му? — запита се след малко Сесилия Бланка полунашега-полунаистина.

— Да, определено мисля, че е така — отговори Сесилия Роса.

— В такъв случай би било най-добре възможно най-бързо да замина оттук и да започна да обичам наглия крал — въздъхна Сесилия Бланка шеговито.

И двете избухнаха в смях, пречистващ и освобождаващ, и се сгушиха една в друга, почти както в нощта, когато вкочанената от студ Сесилия Бланка беше доведена от карцера. Както си лежаха, и двете се сетиха за онази нощ.

— Аз вярвам и винаги ще вярвам, че ти спаси живота ми онази нощ. Бях измръзнала до кости и животът ми изглеждаше като бледия син пламък, точно преди и последният въглен в огъня да угасне — прошепна Сесилия Бланка право в ухото на приятелката си.

— Пламъкът вътре в теб е много по-силен — отвърна Сесилия Роса сънено.

Те заспаха, но когато дойде време за сутрешната молитва, и двете се събудиха, изправиха се сънени и олюляващи се и започнаха да се обличат преди да осъзнаят, че се намират в хосписа, където все още се чуваха викове от долния етаж.

Когато се пъхнаха обратно под завивките, двете приятелки бяха съвсем будни и не можеха да заспят отново. Светилникът обаче беше угаснал, а навън се стелеше непрогледен мрак.

Тогава те продължиха разговора си оттам, откъдето бяха спрели — от темата за вечното приятелство и вечната любов.

Бележки

[1] Ярл — Кралски наместник. — Б.р.