Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Рицар на Храма (3)

II.

Наоколо се намираше светът, в който царстваше Йерусалим, а Рим беше далече. Още по-отдалечена бе държавата на франките, а и онзи свят бе на път да срещне края си. В студения и мразовит Север се намираше Западна Готаланд — държава, за която малцина знаеха. Начетените хора говореха, че отвъд Западна Готаланд се намирали само мрачни гори, обитавани от двуглави чудовища — гори, които водели към края на света.

Ала дори и там — насред мраза и тъмата — християнската вяра си бе проправила път, най-вече благодарение на свети Бернар, който с типичната за него човещина и любов към човешкия род решил, че дори онези варвари горе, в тъмнината, имат право да открият път за спасение на душите си. Той бил онзи, който изпратил първите монаси в дивите и непознати земи на готите. Скоро след това светлината и истината се разпространили от повече от десетте манастира, които построени в земите на северняците, чиито души вече не били изгубени.

Най-красивият от всички манастири беше манастирът в южната част на Западна Готаланд. Той се казваше „Божия дом“ и бе построен в чест на света Дева Мария. Манастирът се намираше на едно възвишение, от което можеше да се види върхът Билинген, а пък ако човек се понапрегнеше мъничко, можеше да съзре и двете камбанарии на катедралата в Скара. На север от „Божия дом“ се намираше езерото Хорнборг. Около манастира се простираха земи и поля, както и малки дъбови гори. Всичко наоколо беше изпълнено с покой и красота и нищо сред тази красота не можеше да наведе на мисълта за мрак и варварщина. За всяка жена на преклонна възраст, която е платила за изкупление на греховете си и е дошла тук, за да издъхне, „Божия дом“ навярно изглеждаше като милувка, а природата наоколо бе най-красивото нещо, което окото на старицата можеше да съзре.

Ала за Сесилия Алготсдотер, която беше затворена в „Божия дом“ на седемнадесетгодишна възраст заради извършен от нея грях, този манастир дълго време бе един дом, в който Бог не присъстваше, а по-скоро място, което й се струваше като истински ад на земята.

Сесилия познаваше изключително добре манастирския начин на живот. Той не я плашеше. Тя познаваше добре и „Божия дом“, тъй като бе прекарала различни периоди от живота си сред други familiars, както наричаха младите неомъжени жени, които заможните хора и представителите на изтъкнатите родове изпращаха в манастира, та девойките да се пречистят преди да сключат брак. Сесилия вече умееше да чете, знаеше псалмите наизуст, та дори и от сън да я вдигнеш, можеше да ги издекламира, тъй като седем от псалмите бе повтаряла повече от сто пъти. Затова подобно изживяване не криеше за нея нищо ново и плашещо.

Ала този път тя бе осъдена на живот в манастира и присъдата й беше строга — трябваше да прекара в манастира двадесет години. Беше осъдена заедно с любимия си Арн Магнусон, който беше представител на кралския род на Фолкунгите, тъй като двамата бяха съгрешили, защото се бяха отдали на плътско проявление на любовта си един към друг, преди да бъдат съединени в брачен съюз пред Бога. Сестрата на Сесилия Катарина ги бе предала, а и доказателствата за сторения от тях грях бяха безспорни. В деня, когато манастирските порти бяха затворени, след като Сесилия мина през тях, тя бе бременна в третия месец. И нейният любим Арн беше осъден на двадесет години изкупление за греха си, ала той щеше да го изкупи като служи в Светата Божия армия в далечните Свети земи накрая на света.

Над входа за „Божия дом“ имаше две скулптури, които изобразяваха прогонените от рая след грехопадението си Адам и Ева. Тази гледка бе предупреждение и тя сякаш изразяваше директно послание към Сесилия, като че статуята беше изсечена и след това измайсторена специално заради нея.

Сесилия се бе разделила с любимия си Арн само на крачка от входа на манастира. Той бе паднал на колене и се бе заклел с такъв плам, какъвто е присъщ само на един седемнадесетгодишен младеж, дори се бе заклел в благословения си меч, че ще преживее огън и война, но ще се върне и ще я отведе от този манастир, когато двамата ще са изкупили греха си.

От този момент бе минало много време. И тя нямаше ни вест, ни кост от Арн, който се намираше в Светите земи.

Ала онова, което плашеше Сесилия още от мига, в който майка Рикиса я бе дръпнала през портите, хващайки я грубо и без уважение за китките, тъй както водеха крепостните за наказание, бе, че „Божия дом“ вече не беше мястото, където преди тя бе прекарвала времето си сред familiares.

На външен вид „Божия дом“ все още беше мястото, което тя познаваше. Бяха построени няколко допълнителни сгради. Това беше всичко. Ала вътрешно много неща се бяха променили и тя наистина имаше причини да изпитва ужас.

Земята на манастира „Божия дом“ бе подарена от крал Сверкершон, който бе заделил за манастира част от собственото си богатство. Следователно майка Рикиса спадаше към рода на Сверкерите, както и повечето от сестрите в манастира и почти всички девици.

Ала когато претендентът за кралския престол Кнут Ериксон, синът на свети Ерик Йедвардсон, се завърна от изгнанието си в Норвегия, за да си върне бащината корона, сам бе убил крал Карл Сверкершон горе край езерото до остров Висинг. И сред хората, които му помогнаха, бе любимият на Сесилия Арн Магнусон.

Заради това извън стените на манастира отново се водеше война. От едната страна бяха кралският род на Фолкунгите, родът на Ерик и норвежките им родственици. От другата бяха Сверкерите и техните датски родственици.

Заради това Сесилия се чувстваше като чужденец сред обкръжението си, а и имаше причини за това. Тъй като повечето сестри принадлежаха към Сверкерите, те я мразеха и показваха ненавистта си постоянно. По подобен начин я мразеха всички девици, които също демонстрираха омразата си. Мразеха я и работничките, т.нар. conversae, ала те нямаха право да й покажат омразата си. Никой не говореше със Сесилия, дори когато им бе позволено да водят разговор. Всички й обръщаха гръб, правеха се, че не я забелязват.

Навярно в началото майка Рикиса се опитваше да я накара да посегне сама на живота си. Сесилия бе пристигнала в „Божия дом“ в месеците, когато трябваше да се вади ряпа. Това си беше тежка работа под жарките лъчи на слънцето сред нивата, в която не участваха уважаваните сестри и, естествено, не участваха и знатните девойки.

Майка Рикиса бе оставила Сесилия на хляб и вода още от първия ден. По време на закуските, обедите и вечерите в залата за хранене Сесилия имаше собствено място край една празна маса най-отзад в залата, където тя седеше, обгърната от тишина. Ала като че това наказание не беше достатъчно. Майка Рикиса бе наредила Сесилия да работи на нивата заедно с работничките, пълзейки напред-назад, лека-полека, докато детето риташе в корема й.

И като че и това не бе достатъчно или тъй като майка Рикиса навярно бе бясна, че Сесилия не загуби детето си заради тежката работа, тя я изпрати да носи дърва веднъж седмично през първия и най-тежък период от престоя й в манастира. Казваше, че носенето на дърва било добро за здравето, а и имало охлаждащ ефект по отношение на плътските желания. И тъй като Сесилия била доказано податлива на плътски изкушения, тя трябвало да носи дърва по-често.

Сесилия се влачеше по нивата с посята ряпа, ставаше все по-бледа и си повтаряше молитвата към света Дева Мария, като я молеше да я закриля, да й прости за греховете и все пак да опази с нежната си ръка детето, което носеше в себе си.

Към есента, когато трябваше да се прибере реколтата, най-тежката и мръсна работа за жените в манастира, Сесилия бе в края на бременността си. Ала майка Рикиса бе непреклонна.

За малко тя щеше да роди сина си в студената ноемврийска кал на полята. Когато привършваше прибирането на реколтата, тя изведнъж издаде кратък силен вик и стисна здраво зъби. Работничките и двете сестри, които бяха на мястото, за да наблюдават с какво усърдие се работи и дали се нарушава тишината, веднага разбраха какво бе на път да се случи. Ала двете сестри първоначално се държаха така, все едно смятаха, че не трябваше да сторят нищо. Ала работничките занесоха Сесилия в болничното отделение, без да кажат и думичка. Там я поставиха в леглото и изпратиха да повикат госпожа Хелена, която бе мъдра жена и една от стариците в „Божия дом“, която бе платила много, за да прекара последните дни от живота си в „Божия дом“ и да й бъдат опростени греховете.

За учудване на крепостните, госпожа Хелена дойде бързо и се смили над Сесилия, макар самата тя да спадаше към рода на Сверкерите. Заповяда на две от работничките, които не смееха да й противоречат, да останат при нея и да й помагат при израждането, а след това Рикиса — която тя не наричаше майка Рикиса, — можела да каже каквото си иска. На този свят на жените им било достатъчно тежко и без да си вредят една на друга, рече тя на двете смаяни работнички, които останаха при нея и по нейно настояване затоплиха вода, донесоха ленени кърпи и измиха измъчената Сесилия, която в момента — макар и не на себе си, трябваше да бъде почистена от калта и мръсотията.

Госпожа Хелена бе спасение, което трябва да е било изпратено от света Дева Мария. Тя бе родила девет деца, седем от които бяха оживели, и много пъти бе помагала на други жени в този тежък момент, в който те са сами и могат да получат помощ само от други жени. Госпожа Хелена леко потръпваше само при мисълта, че тази млада жена бе неин враг, а на двете работнички рече, че това дали някой ти е другар или враг може да се промени само за един ден или пък за една нощ, ако мъжете решат да воюват един с друг. Жената, която в този миг мислела единствено за това дали да помогне или не на Сесилия, щяла да понесе тежък урок от живота.

Сесилия не помнеше много от часовете през нощта, когато роди сина си Магнус. Беше решено, че той трябва да носи това име. Помнеше болката, която разрязваше като нож плътта й. Помнеше мига, когато всичко беше свършило, и тя, цялата потна и горяща от треската, бе взела малкия от госпожа Хелена и го бе положила върху гръдта си. Помнеше и как госпожа Хелена й каза, че момчето е слабичко, но здраво и всички крайници са си на мястото. Ала след това отново загуби съзнание.

След това разбра, че госпожа Хелена бе изпратила известие до Арнес и че голям ескорт е дошъл в манастира, за да прибере детето и да го отведе на сигурно място. Биргер Бруса, най-силният човек от кралския род, който бе чичо на любимия на Сесилия Арн, се бе заклел, че момчето — никога не бе наричал детето, което очакваха, по друг начин — ще бъде прието от рода и ще участва в съвета като пълноправен представител на кралския род, независимо дали е родено в брачен съюз или не.

Сред всички изпитания в този живот, които светата Дева бе приготвила на Сесилия, най-трудното бе онова, че тя нямаше да види сина си преди той да е станал мъж.

* * *

По всички въпроси, касаещи Сесилия, майка Рикиса показваше, че има сърце от камък. Скоро след раждането Сесилия отново работеше наедно с conversae, независимо, че още имаше треска, потеше се, беше много бледа, а и гърдите й я мъчеха.

Когато дойде първата й Коледа в „Божия дом“, на посещение от Скара пристигна епископ Бенгт и когато съзря Сесилия навън, той като че пребледня. След това проведе кратък разговор с майка Рикиса, който никой не успя да чуе. Още същия ден Сесилия бе поставена при по-добри условия, а скоро след това тя получи и допълнителни порции храна, които хората даряваха на обитателите на манастира: яйца, риба, бял хляб, масло и дори агнешко месо. В „Божия дом“ всички си шушукаха за храната, която Сесилия бе получила. Някой си мислеха, че я е дал епископ Бенгт, други пък казваха, че я дала госпожа Хелена, а трети смятаха, че в дъното на всичко е самият Биргер Бруса.

Скоро розовинката върху лицето на Сесилия се възвърна. Ала надеждата изглежда я бе напуснала. През повечето време тя вървеше сама и си мърмореше.

Когато зимата се спусна над Западна Готаланд и обви земята в студ и лед, работата навън за работничките и Сесилия приключи. Това беше облекчение, ала същевременно нощите станаха една още по-дълга мъка.

 

 

През тези първи години в „Божия дом“ работничките още нямаха свое спално помещение, а спяха в помещенията на втория етаж заедно с девиците. Тъй като беше против правилата помещението да се отоплява, бе важно къде се намира всяко едно легло. Колкото по-далече от двата прозореца, толкова по-добре. Естествено, Сесилия получи легло точно до каменната стена и под прозорец, от който студът прииждаше като течаща вода. Другите девици спяха в другата половина на залата, до вътрешната стена. Между Сесилия и враждебно настроените светски сестри спяха осемте работнички, които никога не смееха да говорят с нея.

Правилата им позволяваха да спят върху матрак от слама, както и да използват възглавница и две вълнени одеяла. Дори и всички да си лягаха напълно облечени, понякога нощите бяха така студени, че не можеха да заспят. Поне онези, които през цялото време трепереха от студ.

В този най-труден за Сесилия миг от времето, прекарано в „Божия дом“, като че света Дева Мария реши, че девойката е страдала достатъчно и й изпрати спокойствие, няколко думи, които навън не биха имали огромно значение, ала я топлеха като огромна пламтяща пещ между четирите стени на манастира.

След като тайната на една от девиците бе разкрита, майка Рикиса реши, че тя не е достойна да заема едно от най-добрите легла и нареди тя да се премести на леглото, което се намираше до това на Сесилия. Една вечер след молитва момичето дойде, прегърнало завивките си и с наведена глава седна, за да изчака идването на работничките. Тогава Сесилия разбра, че тя щеше да спи в студената част на залата. Девойката взе спалното си бельо и започна да оправя леглото си, докато една от сестрите стоеше в тъмнината и я наблюдаваше. След като стана готова, тя се промуши сред завивките, обърна се на една страна и потърси погледа на Сесилия. След това тя наруши правилото за тишина без да й мигне окото:

— Не си сама, Сесилия — прошепна тя толкова тихо, че никой друг не успя да я чуе.

— Благодаря. Слава на света Дева Мария! — отговори Сесилия на езика на знаците, който в „Божия дом“ използваха, когато не им беше позволено да говорят. Точно в този момент тя не искаше да нарушава тази забрана. Ала като че вече не трепереше, а мислите й се отклониха в друга посока, а не се въртяха постоянно около самотата и нещастното желание, което я бе обзело за толкова дълго време, че понякога тя се боеше, че е на път да загуби разсъдъка си. В този момент Сесилия лежеше и наблюдаваше очите на непознатата девица, която я бе заговорила така мило, та дори и въпреки забраната. Те се усмихваха една на друга, докато светлината не загасна. Тази нощ Сесилия не трепери от студ и заспа без да се насилва.

Когато ги събудиха, за да отидат на молитвата в полунощ, тя спеше дълбоко и непознатата девица, която спеше в леглото до нейното, трябваше леко да я разтърси. По-късно долу в църквата Сесилия за пръв път се включи в псалмите с пълна сила, така че ясните й тонове се издигаха по-високо от тези на останалите. По-рано песента бе единствената й радост в „Божия дом“. По-рано, когато знаеше, че ще напусне манастира след няколко месеца.

И тя заспа леко след молитвата, така че когато дойде време за сутрешната молитва, непознатата трябваше отново да я събуди. Като че трябваше да си навакса съня.

След първата литургия за деня дойде време да се съберат в помещението за четене и Сесилия видя, че девицата, която спеше в съседното легло, седеше най-отзад до вратата, както и самата тя. Тогава отново се замисли над думите, че не е сама, че сега са две.

Майка Рикиса зае своето място точно по средата пред прозореца и милостиво даде знак на една монахиня да започне да чете текста за деня. Сесилия не участваше, тъй като с нетърпение очакваше да разбере нещо повече за нещастната непозната девица.

След като прочетоха текста на висок глас, започнаха да изреждат имената на мъртви братя и сестри от цистерцианския орден, за чиито души трябваше да се молят. За един миг Сесилия застина, тъй като от време на време споменаваха някое чуждо име или пък името на някой убит рицар тамплиер, които бяха смятани за достатъчно добри, за да бъдат споменати наред с братята и сестрите. Ала този ден не споменаха някакво подобно име.

По-рано Сесилия винаги бе харесвала часовете в залата. Стаята беше красива. Това беше стая за добри помисли, макар и Сесилия да трябваше да признае пред самата себе си, че до този момент на престоя си в манастира не бе сполетявана от подобни мисли.

Наказанията щяха да бъдат обявени в края на сутрешните часове. Най-обикновеното нарушение, което майка Рикиса наказваше, бе нарушаването на заповедта за тишина. Сесилия бе наказвана шест или седем пъти за подобни изстъпления, макар никой никога да не говореше с нея, а и тя да не говореше с никого.

Сега се стигна до момента, обясни майка Рикиса, като на лицето й се изписваше по-скоро усмивка, отколкото строгост, отново да накажат Сесилия. Тогава сестрите въздишайки наведоха глави, докато девиците от светския свят вдигнаха своите, изпълнени с любопитна злоба и тайничко погледнаха към Сесилия.

Ала, добави майка Рикиса, след като изчака мъничко и се наслади на изненадата, която бе подготвила, като на нещо сладко, този път не ставаше въпрос за обичайната Сесилия. Не ставаше дума за Сесилия Алготсдотер, а за Сесилия Улвсдотер. И тъй като вече имало две Сесилии с явно еднаква непослушност, оттук нататък червенокосата Сесилия Алготсдотер ще бъде наричана Сесилия Роса, а светлокосата Сесилия Бланка.

Обикновено наказанието беше ден или два на хляб и вода, особено през периода след раждането на детето на Сесилия, когато майка Рикиса искаше да я измъчи. Сега обаче майка Рикиса заповяда по-скоро презрително, отколкото богоугодно, да заведат Сесилия Бланка в мястото за наказания в ъгъла на стаята. Една от монахините и една от сестрите отидоха бързо при Сесилия Бланка, хванаха я за двете ръце и я отведоха в ъгъла за наказания, там съблякоха памучната й мантия, така че тя остана само в ленените си одежди. След това застопориха двете й ръце разперени над главата й, като ги задържаха с две железни белезници.

След това майка Рикиса отиде, взе камшик и застана пред превъзбудената Сесилия Бланка и тогава погледна, по-скоро триумфално, отколкото богоугодно, събраните монахини. Тя изчака малко, като за подготовка удари няколко пъти с камшика по ръката си.

След това даде знак на монахините три пъти да повторят „Отче наш“ и събраните монахини наведоха послушно глави и започнаха да повтарят молитвата.

Когато молитвата приключи, тя повика една от светските девици, Хелена Сверкерсдотер, подаде й камшика и я помоли в името на Отца, Сина и света Дева Мария да извърши три удара.

Хелена Сверкершон бе тиха и затворена девойка, която рядко успяваше да прикове вниманието към себе си. В този момент тя гледаше с удоволствие към сестрите, които й кимаха одобрително и подстрекаващо, а някоя от тях й даде знак да нанесе няколко силни удара. И тя веднага го стори. Не удряше както трябва, по-скоро променяше положението на тялото, но не нанасяше някакви вреди. Удряше с все сила и при нанасянето на последния удар по бялата риза на Сесилия се появиха две ивици кръв.

Сесилия Бланка стенеше със стиснати зъби по време на ударите, ала нито извика, нито заплака.

Тогава тя се обърна, изви се, макар че бе трудно в превъзбуденото й състояние, погледна зачервената Хелена Сверкерсдотер в очите. А след това рече, като съскаше между зъбите и с очи, почернели от злоба, нещо така ужасяващо, че то си проправи път като свистене в залата:

— Хелена Сверкершон, някой ден ще съжаляваш за тези удари повече отколкото ще съжаляваш за нещо друго в този живот. Кълна се в името на света Дева Мария!

Това бяха нечувани думи. Не само защото ставаше въпрос за заплаха и злоба между стените на манастира, не само защото тя беше въвлякла името на света Дева Мария в своето грехопадение, а и защото показваха, че Сесилия Бланка не се е поучила от наказанието и не се подчиняваше на майка Рикиса.

В този момент всички очакваха още три удара с камшика като незабавна последица от неприличните думи. Ала майка Рикиса излезе отпред и взе камшика от Хелена Сверкершон, която вече бе успяла да вдигне ръка, за да повтори ударите.

На Сесилия Роса, която беше долу при вратата, й се стори, че вижда как очите на майка Рикиса бяха огнено червени, като че са очите на някой дракон или друго зло същество, и всички събрани сестри с изключение на Сесилия Роса и Сесилия Бланка наведоха глави, като че за молитва, макар че ставаше дума за ужас.

— Три дни в карцера — рече майка Рикиса накрая, като че се бе взела в ръце и бе премислила, — три дни в карцера на хляб и вода, както и в пълно усамотение. Нямаш право да говориш и трябва да се молиш. И само с едно одеяло. Там ще търсиш опрощение на греховете си!

Откакто Сесилия Роса бе дошла в „Божия дом“, никой не бе наказван с престой в карцера. Това наказание бе нещо, за което само се говореше, както се говори за истории с духове. Карцерът беше една мрачна малка дупка в земята под помещението за складиране на пшеница. Да седиш там сред плъховете и посред зима си беше трудно изпитание.

През последвалите дни Сесилия Роса не мръзнеше, тъй като бе прекалено заета да се моли за своята непозната приятелка Сесилия Бланка. Молеше се с пламтяща душа и насълзени очи и вършеше всичко останало, което й влизаше в задълженията, без да мисли. Пееше без да мисли и се хранеше без да мисли. Влагаше цялата си душа и всичките си мисли в молитвите.

Вечерта след третия ден Сесилия Бланка се върна, движейки се със скованите си и несигурни крака. Лицето й беше побеляло. Две сестри, които бяха заставени да не й говорят, я въведоха в стаята. Заведоха я при леглото и я поставиха уверено на него, след което небрежно я завиха с две одеяла.

Сесилия Роса, името, което в момента без проблем приемаше за свое, потърси очите на приятелката си в тъмнината и най-накрая ги откри. Навярно краката й бяха премръзнали. Поне така изглеждаше.

Сесилия Роса изчака мъничко, докато най-накрая в помещението за спане настъпи тишина и тогава стори немислимото. Взе със себе си двете си одеяла, бавно се премести в леглото на приятелката си, промуши се под завивките и след това дръпна одеялата върху двете им. След това се сгуши до нея. Усещането бе такова, все едно заставаше плътно до лед. Ала скоро, като че света Дева Мария постави пазещата си ръка над тях дори и в този тежък момент, топлината бавно се върна в телата им.

След молитвата в полунощ Сесилия Роса не смееше да повтори греха си, който беше едно добро деяние. Ала тя даде едно от одеялата си на приятелката си. Самата тя не трепереше през нощта, макар че това беше една от последните ужасяващо студени зимни нощи, в които звездите блещукаха ясно на черното небе.

Никога не разкриха престъплението им. Или пък работничките, които спяха най-близко и можеха да открият греховното деяние по-лесно от който и да било друг, не откриха причина за клюки. Тъй като за онзи, който нямаше сърце от камък или пък не мразеше двете Сесилии, тъй както ги мразеха светските девици, не беше никак трудно да разбере какво страдание представляват трите нощи в карцера посред най-жестоката зима.

* * *

В „Божия дом“ зимата беше време за предене и тъкане. За сестрите това беше незначителна работа, тъй като трябваше само да произведат колкото може повече плат, та „Божия дом“ да може да го дари или продаде.

Ала за светските девици това беше друга работа. Трябваше да се научат да предат и тъкат, а и си намираха някаква работа. Ora et labora, моли се и работи. Това беше най-важното правило след правилото за послушание както в „Божия дом“, така и в другите манастири. Заради това сестрите трябваше да изглеждат така, все едно работят, дори когато студът обхващаше всички, макар и да не бяха навън.

Ако някоя от девиците не бе запозната с работата, в началото тя трябваше да седи с някоя от по-сръчните, докато най-накрая успееше да се справя достатъчно добре със заниманията си.

Сесилия Бланка се оказа доста несръчна в тази работа, докато Сесилия Роса бе почти толкова добра колкото работничките. Този проблем можеше да се разреши само по един начин, тъй като никоя от шестте жени, които спадаха към Сверкеровия род или пък им се искаше да са част от него, не би могла да седи в „Божия дом“ с някоя, която ненавиждаше тъй много — като любимата на кралеубиеца Кнут Ериксон. Това беше тайната, която бяха открили. Така че накрая поставиха двете Сесилии на един и същи стан.

Сесилия Роса скоро откри, че приятелката й Бланка доста добре владееше това изкуство. Тайничко понякога й го показваше, като тайна, която само двете знаеха. Това, че се преструваше на несръчна в област, в която бе доста добра, бе само хитрина, която да ги събере колкото се може по-близо една до друга. Никоя повеля за спазване на тишина не можеше да ги възпре да си говорят, тъй като по време на работата те бяха принудени да използват езика на знаците и никога някоя от сестрите, които наблюдаваха работата, не можеше да види за какво си говорят. А когато някоя от тези сестри им обърнеше гръб, двете можеха набързо да си прошепнат някоя дума без да бъдат разкрити.

Скоро Сесилия Бланка разказа онова, което знаеше за омразата на другите сестри към двете им и за бъдещето, на което се надява.

Навън, в света на мъжете вече нищо не било така просто, както преди, тъй като хората отсичали главата на краля, за да успеят да заемат мястото му. Нейният любим Кнут Ериксон щял да успее да поправи нещата, докато е жив с помощта на Бог и мъртвия си баща, светията Ерик. Ала това не можело да стане толкова бързо.

Заради това веднага след годежа им Кнут изпратил Сесилия Бланка в манастир, в който тя щяла да бъде на сигурно място, докато мъжете се разправят един с друг. Дори и във вражески манастир животът й нямало да бъде застрашен, макар и престоят да не бъде приятен. Препъни камък бил и фактът, че всички женски манастири в страната били под властта на Сверкеровия род. Това било нещо, което трябвало да променят в бъдеще. Ала нищо не можели да променят сега. Бъдещето им щяло да бъде трудно и за двама им, ако родът на Сверкер победял. Навярно тогава тя никога нямало да излезе от манастира, нямало да имат деца и слуги, които да ги обслужват, никога нямало да може да се движи свободно по собствените си земи, да язди или да пее светски песни.

Ала заради това още по-голяма щяла да бъде радостта, ако тяхната страна победяла. Ако любимият й Кнут наистина бъдел признат за крал и в кралството се възцари мир. Тогава целият мрак, който бе надвиснал над тях в този момент, щял да се превърне в заслепяваща белота.

Тогава Сесилия Бланка щеше да се превърне в законна съпруга на своя любим Кнут и щеше да стане кралица. Майка Рикиса, другите сестри и най-вече онази Хелена Сверкершон се преструваха, че не забелязват тази заплаха, ала те живееха в сянката й ден и нощ.

Сесилия Бланка смяташе, че двете приятелки трябва да се молят за този миг всеки ден. Да се молят за победата на кралския род и на рода на Ерик. Техният живот и щастието им зависеха от тази победа повече от всичко друго.

Макар и да не можеха да бъдат напълно сигурни. Когато се сключва мир, се случват много странни неща и мъжете често решават, че чрез женитба могат да постигнат мир в по-голяма степен отколкото с меч. Така че ако Сверкеровият род победеше, те можеха да решат да сключат брачен съюз с една или друга от жените на врага. Ако нямаха късмет, Сесилиите някой ден можеха да бъдат дадени на който и да е мъж в Линшьопинг. Това беше тежка съдба, ала все пак не толкова тежка колкото живот, прекаран в мъчително слугуване и наказания от камшика на майка Рикиса в манастира.

Сесилия Роса, която беше няколко години по-млада от новата си и единствена приятелка, понякога изпитваше затруднения, опитвайки се да следва странния поток на мисълта й. Нерядко дори възразяваше, че не се надява на нищо повече от завръщането на любимия й, тъй както той й бе обещал.

На Бланка пък й бе трудно да слуша подобни емоционални слова. Навярно любовта бе нещо красиво, за което си струваше да се мечтае, ала човек не можеше чрез мечти да се избави от затвора на „Божия дом“. От манастира можеше да я спаси само брачният тост и след това вече щеше да се разбере дали този тост ще бъде вдигнат за бракосъчетанието й с някой от Линшьопинг или пък с млад и хубав мъж. Нищо в земния живот обаче не можело да бъде по-ужасяващо от това всеки ден да коленичи пред майка Рикиса.

Сесилия Роса пък смяташе, че нищо на света не би било по-ужасяващо за нея от това да наруши любовната си клетва, ала Сесилия Бланка не разбра какво приятелката й има предвид с тези думи.

Двете бяха много различни. Сесилия, червенокосата Роса, бе спокойна, както когато говореше, така и в мислите си. Като че мечтаеше прекалено много. Сесилия, светлокосата Бланка, бе яростна в думите си и постоянно мислеше разгорещено за разплата в дена, когато стане кралицата на крал Кнут. Често повтаряше онова, в което се бе заклела: че ще накара онази глупава гъска Хелена да съжалява за ударите, които й бе нанесла, повече отколкото ще съжалява за каквото и да било друго в този живот. Навярно двете нямаше да се сближат толкова, ако се срещнеха навън в света, ако бяха съпругите на мъже, чиито дворове граничат един с друг. Ала тъй като животът ги бе събрал насред злите, страхливи и враждебно настроени жени в „Божия дом“, те бяха обречени на приятелство до живот.

Двете бяха готови да се опълчат срещу всичко, ала не искаха да бъдат наказани на престой в карцера, тази студена дупка в земята, сред всички плъхове. Искаха да нарушат колкото се може повече правила, ала щеше да бъде ужасно да бъдат разкрити и наказани, тъй като онова, което най-много ги нараняваше в наказанията, бе радостта на другите сестри.

С малко повече хитрост с течение на времето те откриха начини, по които да се противопоставят. Сесилия Роса пееше по-уверено и по-красиво от всяка друга девойка в „Божия дом“ и показваше таланта си колкото може по-често. Сесилия Бланка не умееше да пее добре, ала тя разваляше всяка песен, която знаеше, особено по време на молитва, пеейки силно и леко фалшиво или пък избързваше или забавяше. Беше й трудно да пее по този начин, ала тя ставаше все по-сръчна, а и никой не можеше да я накаже за това. Така те се редуваха. Понякога Сесилия Рока пееше така, че другите почти спираха от свян пред красотата в тоновете й. Понякога пък, когато Сесилия Роса се чувстваше слаба или изморена, Сесилия Бланка пееше, за да развали удоволствието от песента. Тогава я смъмряха и тя с наведена глава обещаваше, че се стегне и ще се научи да пее също така красиво, както пеят останалите.

Двете приятелки скоро станаха толкова добри в изкуството си, че скоро ту по единия, ту по другия начин успяваха да внесат раздразнение по време на шестте или седемте пеения през деня.

Сесилия Роса се преструваше на слаба и покорна и винаги, когато майка Рикиса или старшата монахиня я запитаха нещо, тя отговаряше тихо и със сведена глава. Сесилия Бланка пък правеше точно обратното. Отговаряше с високо вдигната глава и твърде висок глас, дори когато думите й не предизвикваха критики.

Всеки ден се събираха за закуска дванадесет минути след шест. Сервираха им хляб и два вида ястия, като най-често те представляваха супа от леща или боб, в която потапяха хляба си. Всички трябваше да се хранят при пълно мълчание. Беше им позволено да се хранят и докато четците четяха на глас слова, които се смятаха за изключително важни за младите жени. Тъй като им беше позволено да се хранят по време на четенето на словата, подозрително често Сесилия Бланка смучеше звучно някое парченце хляб, потопен в супата, точно в момента, когато изчитането на текста достигаше най-важния момент. Тъй като някои от девиците, които спадаха към Сверкеровия род, най-често се подхилкваха на това, понякога за да накарат майка Рикиса да забележи невъзпитаността на Сесилия Бланка, се случваше игуменката да бъде по-строга към онези, които се подхилкваха, отколкото към онази, която смучеше парченцето хляб така силно.

След закуската всички жени трябваше да се включат в процесията за молитвеното шествие до църквата, изказвайки по този начин благодарността си и пеейки елейни химни. Трябваше да крачат с огромно достойнство. Сесилия Бланка обаче често откриваше причина да се прокашля високо, да се движи несръчно като мъж или пък да се поклаща, за да предизвиква неуредици в редиците. До нея се движеше Сесилия Роса, тъй като двете, винаги трябваше да вървят последни. Сесилия Роса пееше с поглед, отправен в далечината, а лицето й беше замечтано по най-приказния начин.

Това стана като игра между двете. Те постоянно разговаряха за изстъпленията си и все се опитваха да открият нови начини за подобни прояви. Често разговаряха една с друга, дори и когато им беше забранено, но хитруваха и разговаряха помежду си чрез знаци. Ала все по-често някоя от девиците ги виждаше и ги издаваше по време на заниманията в стаята за учене. Тогава майка Рикиса ги наказваше, ала не така както човек би очаквал от нея. И вече не позволяваше на някоя от девиците да ги удря с камшика. Сама се заемаше с ударите. Ту удряше Сесилия Бланка, ту Сесилия Роса, като втората винаги изтърпяваше ударите с наведена глава и неподвижно лице, докато първата винаги измисляше начин да прикове вниманието върху себе си чрез неочаквано силен крясък или пък дори рискуваше да загуби достойнството си като високо и звучно и при това със зле прикрита усмивка молеше за прошка.

За двете откриването на нови начини за това да докажат и на враждебното обкръжение, и на себе си, че не могат да бъдат държани в подчинение, се превърна в нещо като мания. Интересно бе, че колкото повече продължаваше бунтът им, толкова строгостта на майка Рикиса намаляваше и това беше нещо, което първоначално им бе трудно да разберат.

Според тях майка Рикиса беше лош човек, който никак не вярваше в страхопочитанието пред Бог, което искаше да втълпи на останалите. Беше грозна като вещица, с огромни, стърчащи зъби и груби ръце и всички смятаха, че навярно в Сверкеровия род не са успели да й намерят жених, имайки предвид ужасния й външен вид. Такава жена трудно можеше да постигне власт чрез брачното ложе, ала можеше да успее много по-лесно, бидейки монахиня.

Но тъй като Сесилия Роса и Сесилия Бланка бяха жени в най-приказната възраст, нежни и с очи, пълни с живот, те си мислеха, еднакво самоуверено и мъдро, че в майка Рикиса можеше да има и капчица доброта.

Когато дойде лятото и отминаха литургиите около Възнесение Христово, майка Рикиса отново се промени. Тогава тя постоянно откриваше причини, за да накаже двете омразни Сесилии, и тъй като оставянето им на хляб и вода вече не беше достатъчно за двете девойки, тя почти ежедневно прибягваше до камшика и принуждаваше някоя от девойките от Сверкеровия род, обаче никога повече Хелена Сверкершон, да изпълнят ударите. Естествено, никой не удряше така силно, както Хелена онзи път, когато Сесилия Бланка я бе проклела, ала поради постоянното наказание с камшик гърбовете на Сесилия Роса и Сесилия Бланка ги боляха продължително.

Именно Сесилия Бланка най-накрая измисли начин, по който да се отърват от мъченията. Мисълта й обаче бе предопределена от предположението, че сърцето на майка Рикиса бе също така слабо и страхливо, както им се струваше, когато видеха обречена вещица. Идеята беше, че майка Рикиса не следва правилото за ненарушаването на обета за тайната по време на изповед, че винаги кара всеки един отец, който идва в „Божия дом“, за да изповяда монахините, да го нарушава.

Отецът, който идваше най-често, бе един млад викарий от катедралата в Скара. Пред него трябваше да се изповядват и светските девици. Ала те никога не го виждаха, тъй като той седеше вътре в църквата, а онази, която трябваше да се изповяда, седеше в двора на църквата пред прозорец с дървени решетки и плат помежду им.

За своята изповед Сесилия Бланка избра една прекрасна утрин в началото на лятото, когато усещаше лека треска и световъртеж, макар и да осъзнаваше много добре, че по този начин съгрешаваше по отношение на свещения статут на изповедта. Ала от друга страна й се струваше, че ако хитростта й успее, то на практика щеше да изглежда така, все едно майка Рикиса и викарият се подиграват със свещеността на изповедта.

— Отче, прости ми. Съгреших — прошепна тя така бързо, че думите изригнаха като вулкан, след което пое дълбоко въздух преди да продължи и да стори онова, което планираше.

— Дете мое, дъще моя — отговори викарият, като въздъхна дълбоко, — „Божия дом“ не е място, което приканва към извършването на тежки грехове, ала нека те чуя.

— Имам лоши помисли по отношение на другите сестри — продължи Сесилия Бланка решително, тъй като вече съгрешаваше, — мисля си за отмъщение и не мога да им простя.

— Какво не можеш да простиш и на кого? — попита викарият предпазливо.

— На дъщерите на Сверкер и на обкръжението им. Постоянно правят някакви интриги и в резултат на тях аз и моята приятелка все понасяме наказания. И мисля, прости ми, Отче, но трябва да кажа истината, мисля си, че ако стана кралица, никога не бих простила нито на тях, нито на майка Рикиса. Мисля, че ще си отмъщавам дълго и по ужасяващ начин. Мисля си, че дворовете на родствениците им ще горят, а „Божия дом“ ще бъде изпразнен и това място ще бъде разрушено, камък по камък.

— Коя е приятелката ти? — запита викарият, като гласът му потрепери леко.

— Сесилия Алготсдотер, отче.

— Онази, която бе сгодена с някого на име Арн Магнусон от кралския род на Фолкунгите?

— Да, точно тя, отче. Онази, която е толкова скъпа на Биргер Бруса. Тя е моя приятелка и тя си пати от всички тук по същия начин, по който и аз, и заради това и тя е изпълнена със същите недостойни и грешни помисли за отмъщение.

— Докато се намираш в „Божия дом“, дъще, трябва да спазваш правилата, които важат тук — отговори викарият, опитвайки се да говори със строг глас. Ала в гласа му имаше някаква доза несигурност и страх, които не убягнаха на Сесилия Бланка.

— Знам, отче. Знам, че това е мой грях и търся опрощение — рече Сесилия Бланка тихо и спокойно, ала с широка усмивка на лицето. Викарият не можеше да види лицето й, както и тя не можеше да види неговото.

Мина малко време преди той да отговори и Сесилия Бланка реши, че това е добър знак за резултата от действията й.

— Трябва да намериш мир в мислите си, дъще — каза той накрая с напрегнат глас. — Трябва да се примириш с жребия си в живота — и ти, и всички други тук в „Божия дом“. Казвам ти сега, че трябва да премислиш грешните си помисли, трябва двадесет пъти да кажеш „Отче наш“ и четиридесет пъти — „Аве Мария“ и трябва да запазиш мълчание в продължение на едно денонощие, докато се покаеш за греха си. Разбра ли?

— Да, отче, разбрах — прошепна Сесилия Бланка, прехапала устната си, за да не избухне в смях.

— Тогава опрощавам греха ти в името на Отца, Сина и светата Дева — промълви свещеникът видимо разтърсен.

Вътрешно въодушевена, но с примирено наведена глава, Сесилия Бланка изхвърча към двора на метоха, където откри приятелката си Сесилия Роса, която се криеше до фонтана зад храстите. От вълнение лицето на Сесилия Бланка беше зачервено.

— Лекарството свърши работа. За пред Господ свърши работа — прошепна тя, когато отиде при нея, огледа се наоколо и след това прегърна приятелката си, като че бяха две свободни жени в света отвън — прегръдка, която щеше да им струва скъпо, ако някой я беше видял.

— Как така? Откъде знаеш? — попита Сесилия Роса неспокойно, като нервно избута приятелката си и се огледа.

— Двайсет пъти „Отче“ и четиридесет пъти, „Аве“, за да признаеш подобна омраза — ами че това не е нищо! И само един ден мълчание! Не разбираш ли, той се уплаши и сега търчи и разнася наученото за вещицата Рикиса? Сега ти трябва да направиш същото!

— Не знам, не знам дали ще имам смелост — отвърна Сесилия Роса неспокойно. — Няма с какво да заплашвам. Ти можеш да заплашваш, че ще станеш отмъстителна кралица, а аз… с моите двадесет години, с какво да заплашвам?

— С Фолкунгите и с Биргер Бруса! — пошепна Сесилия Бланка въодушевено. — Струва ми се, че нещо се е случило навън или е на път да се случи. Заплаши ги с Фолкунгите!

Сесилия Роса завиждаше за смелостта на приятелката си. Бяха започнали безсрамна дръзка авантюра, а с това Сесилия Роса никога не се беше справяла сама. Но първата крачка вече беше направена, Сесилия Бланка беше поела рискове и за двете и сега Сесилия Роса трябваше да направи същото.

— Довери ми се, аз също ще го направя — прошепна тя, прекръсти се, пусна качулката върху главата си и си тръгна, потривайки ръце все едно току-що се беше мила във фонтана. Тръгна през двора към изповедалнята, без да губи време със стълбите, и направи това, което приятелството сега изискваше. Потисна и надви страха си пред нечуваното — да се подиграе с изповедта.

Кое точно беше проработило в техния план не беше съвсем сигурно. Но че беше проработил, щеше скоро да стане ясно.

Тишината все още обгръщаше двете Сесилии в „Божия дом“, никой не разговаряше с тях, но и никой вече не гледаше на тях с такава омраза, както преди. Сякаш погледите на другите бяха станали уплашени и прикрити. И нито една от другите девици вече не шушукаше, че нарушават обета за мълчание, което те сега започваха да правят съвсем открито. Без да се свенят, можеха да вървят и да разговарят като свободните хора навън, въпреки че бяха в „Божия дом“.

Беше кратък период, изпълнен с неочаквано щастие, но и с едно гъделичкащо усещане за несигурност. Съвсем очевидно другите знаеха много повече и правеха всичко, за да държат двамата си врагове в неведение. Но нещо голямо се случваше отвъд стените, иначе проклятието отдавна трябваше да е дошло.

Двете Сесилии намираха сега още по-голяма радост в съвместните си занимания, тъй като никой не им пречеше да работят заедно на тъкачния стан, макар че отдавна беше станало ясно, че Сесилия Бланка съвсем не е начинаещ, който има нужда от помощ. Сега, когато зимата беше останала далеч назад, бяха започнали да работят с ленени конци с помощта на сестра Леонор, която идваше от по-южните райони и беше сестрата, отговаряща за градината на метоха извън стените, както и за градината вътре, и за всички розови храсти покрай колонадата в двора. Сестра Леонор ги учеше да смесват различни цветове и да боядисват ленените нишки, а те започнаха да опитват различни мотиви в тъкането, които определено нямаше да могат да се използват в „Божия дом“, но щяха със сигурност да се продават навън.

Все повече се обръщаха към сестра Леонор, която нямаше роднини в Готаланд и затова и нямаше какво да получи от битките, които се водеха извън стените. От нея научаваха все повече за това как трябва да се грижат за една градина през лятото, как за всяко растение трябва да се полагат грижи като за дете и как прекалено много вода може понякога да вреди точно толкова, колкото и прекалено малко вода.

Майка Рикиса ги остави на сестра Леонор и така в „Божия дом“ нещата се уравновесиха. Враговете се бяха разделили, въпреки че всички живееха под един покрив, казваха едни и същи молитви и пееха едни и същи псалми.

Никога обаче не разрешиха на Сесилия Роса и Сесилия Бланка да излизат от стените по-далече от градината точно пред южната стена. За това майка Рикиса беше непреклонна. Когато две от сестрите и всички девици щяха да ходят на летния пазар в Скара, Сесилия Роса и Сесилия Бланка трябваше да останат в „Божия дом“.

Стиснаха зъби и наново почувстваха силна омраза към майка Рикиса, но същевременно разбраха, че има нещо, което се е случило — нещо, което другите може би знаеха, но никой не казваше именно на тях.

По-късно същото лято стана и друго, което беше колкото плашещо, толкова и объркващо. Епископ Бенгт от Скара беше дошъл забързан в „Божия дом“ и се беше затворил заедно с майка Рикиса в единствената стая на игуменката. Дали това беше просто щастлива случка или имаше нещо общо с другото, което последва, двете Сесилии никога не разбраха.

Няколко часа, след като епископ Бенгт беше дошъл в „Божия дом“, пристигна група въоръжени конници. Камбаната удари и портите се затвориха. Тъй като конниците идваха от изток, Сесилия Роса и Сесилия Бланка се забързаха нагоре към спалнята, за да могат да гледат през прозореца. Бяха изпълнени с надежда, почти въодушевление. Но когато видяха цветовете на конниците, доспехите им, гербовете върху щитовете им, сякаш смъртта обгърна сърцата им. Всичките конници, една част от които бяха окървавени, други — толкова тежко ранени, че яздеха превити напред, а някои — все още здрави, но с див поглед в очите, бяха врагове.

Пред залостените порти на манастира конниците спряха, а предводителят им започна да крещи нещо за това, че двете фолкунгски уличници трябва бъдат предадени. Сесилия Роса и Сесилия Бланка, които сега, за да чуват всичко, бяха наполовина извън прозореца в спалнята, не знаеха дали трябва веднага да започнат да се молят или трябваше да останат там, за да чуят още. Сесилия Роса искаше да се моли за живота си. Сесилия Бланка искаше незабавно да чуе всичко, което казват. Защо ранени врагове ще идват, за да сторят нещо толкова яростно като похищение над жени в манастир, беше наистина нещо, което трябва да се чуе, смяташе тя. И така и двете останаха на прозореца и наостриха уши.

След малко епископ Бенгт излезе и портата се затвори след него. Говореше тихо и с достойнство на вражеските конници, така че двете Сесилии на прозореца в спалнята успяваха да разберат съвсем малко от това, което казваше. Ставаше дума, че е непростим грях да се извършва насилие върху спокойствието на манастира и че той, самият епископ, по-скоро би позволил да го съсекат, отколкото да е част от подобно нещо. След това разговаряха толкова тихо, че вече нищо не достигаше до прозореца на спалнята. Накрая бавно и като че против волята си всички конници обърнаха конете и тръгнаха на юг.

Двете Сесилии се притискаха силно една в друга, като се свлякоха на пода под прозореца. Не знаеха дали трябва да се молят на света Дева Мария и да благодарят за спасението си или трябва да се смеят от радост. Сесилия Роса започна да се моли, Сесилия Бланка я остави, докато тя самата се опитваше да мисли възможно най-трезво. Накрая се наведе, прегърна Сесилия Роса още веднъж и още по-силно и я разцелува.

— Сесилия, скъпа приятелко, моя единствена приятелко на това зло място, което лъжовно наричат „Божия дом“ — шепнеше тя превъзбудено. — Мисля, видяхме, че идва спасението ни.

— Само че това бяха вражески кралски воини — прошепна Сесилия Роса несигурно. — Дойдоха, за да ни вземат като заложници, но имахме късмет, че епископът беше тук. Какво хубаво виждаш в това? Ами ако се върнат, когато епископът не е тук?

— Няма да се върнат, не видя ли, че бяха ранени?

— Е, да, някои от тях бяха ранени…

— Да! И какво означава това? Кой мислиш, че ги е ранил?

— Нашите!

Докато произнасяше глупавия отговор на глупавия въпрос, Сесилия Роса почувства болка и тъга, които не успя да разбере, защото трябваше да се радва. Ако Фолкунгите и хората на Ерик сега бяха победили, тя трябваше да се радва, но това означаваше също, че със Сесилия Бланка трябва да се разделят, а на нея самата й оставаха още много години.

Мрачно чувство на страх легна над „Божия дом“ същия ден. Нито една от жените вътре освен сестра Леонор, която може би заедно с двете Сесилии знаеше най-малко, не смееше да ги погледне в очите.

Майка Рикиса се беше оттеглила в собствената си стая и не се показа до следващия ден. Епископ Бенгт много бързаше и изостави обязаностите си, песните и службите. На вечерната служба двете Сесилии, както никога досега, пееха заедно и сега нямаше и следа от фалшиви тонове у Бланка. Роса пееше по-високо, по-дръзко, почти толкова дръзко, колкото ако беше извън метоха, понякога със съвсем нови вариации в гласа си. Никой не я поправяше и нямаше никаква майка Рикиса, която да се намръщи на жизнерадостната песен.

На следващата сутрин в „Божия дом“ дойдоха забързани конници от Скара, за да донесат известие на майка Рикиса. Тя прие вестоносците навън в двора и след това се затвори в игуменската стая, без да вижда никого чак до приемането на нафората, което щеше да бъде последвано от първата служба за деня.

Нафората се благославяше навън в църковната канцелария от непознат наместник или някой друг от катедралата в Скара и вървеше по нормалния ред — първо сестрите, после послушниците и накрая светските девици.

Внесоха благословеното вино вътре, зазвуча звънът на камбаната, която възвести чудото, и след това игуменката предаде бокала в редицата от една на друга.

Когато дойде ред на Сесилия Роса, тя пи от кръвта на Бог смирено и с едно искрено чувство на благодарност в себе си, тъй като това, което сега се случваше, раждаше много надежди. Когато обаче Сесилия Бланка трябваше да отпие, се чу звучно сърбане може би защото тя последна отпиваше и беше останало малко вино, може би защото още веднъж искаше да покаже презрението си — не към Господ, а към „Божия дом“.

Двете Сесилии никога не говореха за това, нито кое всъщност бе истина.

После, когато тръгнаха към главната зала, всички бяха толкова напрегнати, че ходеха вдървени като кукли. Отвън чакаше майка Рикиса с недоспал вид и тъмни сенки под очите, дори малко изпита в стола си, където седеше като зла кралица.

Молитвата беше кратка. Също и четенето от Библията, което този път беше за милостта и състраданието, което накара Сесилия Бланка да смигне окуражаващо на приятелката си, което означаваше, че всичко изглежда вървеше, както те се надяваха. Състраданието и милосърдието определено не бяха любимите теми за четене на майка Рикиса.

После стана тихо и напрегнато. Отначало с нисък глас, съвсем различен от обичайния си, майка Рикиса започна да чете имената на братя и сестри, които сега вървяха по райските полета. Сесилия Роса се заслуша дали името на някой рицар тамплиер няма да присъства, но нищо такова не се случи.

После стана тихо отново. Майка Рикиса скърши ръце и изглеждаше почти сякаш щеше да заплаче, което нито една от двете Сесилии не вярваше, че злата вещица може да направи. След като помълча известно време, опитвайки се да се вземе в ръце, майка Рикиса събра смелост и разгъна един смачкан пергамент. Ръцете й леко трепереха:

— В името на Отца, Сина и света Дева Мария — изломоти тя глухо, — нека се помолим за всички наши роднини и непознати, паднали в кървавите полета, както винаги ще се наричат тези до Биелбо.

Тук направи пауза, за да се вземе отново в ръце, докато сърцата на двете Сесилии се свиха, щом чуха думата Биелбо. Това беше най-силната крепост на Фолкунгите — владението и домът на Биргер Бруса, а войната явно беше стигнала вече до там.

— Измежду загиналите, които са много… — поде майка Рикиса, но спря отново и трябваше да се насили, за да успее да продължи. — Измежду многото загинали са кралските наместници Болеслав и Кол и толкова много от техните събратя, че дори не бих могла да изброя всички. Сега ще се молим за душите на умрелите, ще бъдем в траур една седмица, през която на телата ни няма да бъде позволено нищо повече от вода и хляб. Сега ще… скърбим силно.

Тук майка Рикиса замлъкна. Седеше с текста в ръце, като че нямаше сили да чете нататък. В залата се чу дори хлипане.

В този момент Сесилия Бланка стана и хвана дръзко приятелката си за ръка. Те седяха заедно в края на залата точно до вратата. С уверен глас, но без презрение или злорадство, тя наруши повелята за мълчание:

— Майко Рикиса, моля да ни простите — каза тя, — но сега аз и Сесилия Алготсдотер ще ви оставим в скръбта, от която ние двете не можем повече да бъдем част. Ще излезем на двора, за да премислим по свой начин случилото се.

Беше немислимо да се говори по този начин, но майка Рикиса само махна вяло с ръка в знак на разрешение. Сесилия Бланка дръпна тогава приятелката си една стъпка напред и се поклони учтиво със светски маниер и фин жест с ръка, като че беше кралица, преди да напусне главната зала, все още за ръка с приятелката си.

Когато излязоха на двора, затичаха с леки стъпки, колкото може по-надалеч, за да не принадлежат към скърбящите вътре. После спряха, прегърнаха се, целунаха се по най-неблагочестивия начин и след това започнаха да се въртят с ръце, хванати една за друга, надолу по двора, все едно танцуваха. Нямаше нужда да казват нищо, сега знаеха всичко, което трябваше да се знае.

Ако и Болеслав, и Кол бяха мъртви, то тогава битката беше приключила. Ако хората на Сверкер бяха тръгнали към Биелбо, Фолкунгите, макар да се бяха разколебали по-рано, сигурно се бяха взели в ръце и бяха направили всичко по силите си, за да победят или да умрат. Друг избор не можеше да се направи, ако битката беше до Биелбо.

А ако двамата противникови предводители бяха загинали, то тогава значи не бяха много воините, излезли живи от сражението, тъй като в битка високопоставените падат последни. Биргер Бруса и Кнут Ериксон изглежда бяха извоювали голяма и решаваща победа. Затова и хората на Сверкер бяха дошли в „Божия дом“, вярвайки, че ще могат да се подсигурят, като вземат за заложница годеницата на Кнут Ериксон.

Войната беше свършила и двете Сесилии бяха победили. В първия момент на радост, когато с ръце, хванати една за друга, танцуваха на двора, те бяха напълно погълнати от тази мисъл.

Чак след това се замислиха, че онова, което се беше случило на кървавите полета до Биелбо, означаваше, че двете сега щяха да се разделят. Скоро за Сесилия Бланка щеше да удари часът на свободата.