Когато Саладин достигна Газа, той не се остави да бъде заблуден от нито един от капаните на врага. Бе воювал прекалено дълго, бе окупирал прекалено много градове и защитавал прекалено много други от нашественици, за да повярва на онова, което виждаше от пръв поглед. Точно сега Газа изглеждаше лесно превземаем, сякаш бе нужно само да нахлуят на конете, сякаш градът бе изоставен и на път да се предаде доброволно. Но на кулата над широко отворените градски врати и спуснатия над рова подвижен мост се вееха черно-белият флаг на рицарите тамплиери и знамената им с лика на Божията майка, която почитаха. Именно на тези знамена човек трябваше да обърне внимание на първо място, а не на онова, което врагът искаше той да види. Мисълта, че тамплиерите биха се предали без бой, бе почти смешна, по-скоро бе обидно, че предводителите им вярваха, че биха могли да успеят с такъв елементарен номер.

С раздразнение Саладин отпращаше с ръка емирите, които идваха на конете си да му предложат един или друг абсурден план за светкавично нападение. Той не промени досегашните си заповеди. Трябваше да продължат така, както бе решено, и да не променят плановете си само заради една отворена врата и привидно разредените редици от защитници, без самите рицари тамплиери, облечени в бяло, да се виждат.

Арн стоеше горе на градската стена заедно със своя оръжейник Гуидо дьо Фарамонд и знаменосеца си Арман и наблюдаваше напрегнато приближаващата вражеска войска. В града — долу и зад него — улиците бяха почистени от боклуци и всичко запалимо; на прозорците бяха сложени дървени кепенци или бяха опънати кожи, напоени в оцет; бегълците, потърсили укритие в града, бяха събрани в каменните складове за зърно, които бяха изпразнени, когато трябваше да се напълни хамбарът вътре в крепостта; а жителите на града се намираха или в домовете си, или участваха в групите, които щяха да отговарят за защитата на града от пожар.

Град Газа бе разположен на хълм, който се спускаше до морето и завършваше с крепостта и залива. Градските врати се намираха на най-високата точка на хълма, така че всяка вражеска атака идваше отдолу. Пътят между градските врати и вратите на крепостта долу при морето бе чист и без препятствия, сякаш бе тренировъчно поле за състезания по езда. Горе на градските стени се виждаха най-вече турски стрелци и отделни, облечени в черно офицери, подредени в нещо, което отвън трябваше да изглежда като доста слаба защита. Това се дължеше на факта, че двеста офицери, в по-голямата си част въоръжени с арбалети, стояха долу с гръб, опрян в защитното укрепление, така че да не се виждат отвън. Така при заповед на Арн защитата на Газа можеше да нарасне двойно за един-единствен миг.

Непосредствено пред затворените, но не и залостени врати на самата крепост осемдесет рицари тамплиери седяха на конете си, готови незабавно да се впуснат в нападение.

Арн бе хранил надежда вражеската войска да пристигне на групи, а не като една обединена военна сила и си бе представял как тогава някой жаден за почести емир нямаше да може да устои на изкушението да покаже смелостта и решителността си, за да пожъне след това богато възнаграждение, когато самият Саладин пристигне. Често пред битка възбудата е толкова голяма, колкото здравият разум — в недостиг.

Ако мамелюците изпратеха конницата си през отворените врати на града, те щяха да се затворят, след като вътре станеше достатъчно тясно, може би след четиристотин човека. После щяха да се отворят вратите на крепостта горе и отрядът на рицарите щеше да се вреже в мамелюците при най-благоприятно разположение — когато бе тясно и мъчително и когато сарацинската бързина вече нямаше да е преимущество. А от градските стени офицерите щяха да се обърнат със своите арбалети отвън навътре. Врагът щеше да изгуби една десета от силите си през първия час. А онзи, започнал обсада по този начин, щеше да срещне много затруднения впоследствие. Всъщност това беше по-скоро смирена надежда, отколкото някакъв лукав план. Саладин със сигурност не бе враг, известен със своята лековерност.

— Време ли е вече да намерим друго занимание на рицарите си? — попита оръжейникът.

— Да, но те все пак трябва да останат в пълна готовност, може би ще ни се удаде друга възможност — отговори Арн, без гласът му да издава нито разочарование, нито надежда.

Оръжейникът кимна и се отдалечи с бърза крачка.

— Ела! — каза Арн на Арман и го заведе до укреплението при кулата на градските врати, така че двамата застанаха напълно видими за врага точно под флаговете на тамплиерите. Самият Арн в момента бе единственият облечен в бяло рицар, който се виждаше горе сред защитниците на Газа.

— Какво ще се случи сега, след като те не се оставиха да бъдат измамени? — попита Арман.

— Първо Саладин ще покаже бойците си и когато приключи с това, ще има малко състезание по стрелба, което няма да значи кой знае какво — отговори Арн. — Първият ден ще е спокоен и само един човек ще умре.

— Кой ще умре? — попита Арман, учуден със сбърчено чело.

— Един мъж на твоята възраст, мъж също като теб — отвърна Арн с някаква почти тъжна нотка в гласа. — Един храбър млад мъж, който вярва, че има възможността да спечели голяма чест и може би за първи път да бъде част от една голяма победа. Един мъж, който вярва, че Бог е с него, въпреки че Той вече го е белязал като онзи, който трябва да умре днес.

Арман не се осмели да разпитва повече за онзи, който щеше да умре. Неговият господар Арн му бе отговорил сякаш бе някъде далеч, зареян в мисли, и сякаш думите му означаваха нещо, съвсем различно от онова, което му се струваше в първия момент, така както често говореха високопоставените братя в ордена.

Скоро цялото внимание на Арман бе привлечено от театъра извън стените, където Саладин, точно както господарят Арн бе предрекъл, сега показваше войската си. Мамелюкските конници минаваха, строени в редици по пет, възседнали красиви силни коне, златото по униформите им блестеше на слънцето, те разтърсваха копията си и вдигаха лъковете си, точно когато минаваха покрай онази част от градската стена до входната кула, където стояха Арн и Арман. Парадът отне почти час и въпреки че към края Арн изгуби бройката, той имаше ясната представа, че вражеската конница наброява повече от шест хиляди души.

Това беше най-голямата конна войска, която Арман някога бе виждал, струваше му се абсолютно непобедима, особено след като всички знаеха, че блестящите в злато мамелюци бяха най-добрите бойци от всички сарацински врагове. Но господарят му Арн не изглеждаше особено обезпокоен от видяното. А когато конният парад приключи, той се усмихна насреща му, потри доволно ръце и започна да разтрива пръсти, както правеше преди упражнения с дългия лък, който сега стоеше вътре във входната кула заедно с буре за бира, пълно с повече от сто стрели.

— До тук всичко изглежда добре, Арман, не мислиш ли? — попита Арн видимо въодушевен.

— Това е най-многобройната вражеска армия, която съм виждал някога — отговори Арман предпазливо, тъй като самият той всъщност не смяташе, че положението изглежда добре.

— Да, вярно е — отвърна Арн. — Но ние няма да излезем и да се надбягваме с тях там в равнината, както те сигурно се надяват. Ще останем зад стените, а с конете си те не могат да се прехвърлят. Саладин обаче не е показал същинската си сила все още, цялото това упражнение по яздене беше най-вече за да поддържа духа сред собствените им редици. Цялата си сила той ще покаже след онова, което ще последва сега.

Арн отново се обърна към укреплението и Арман направи същото, тъй като не му се искаше да му проличи, че всъщност нямаше и идея какво щеше да последва сега или пък какво щяха да видят, когато Саладин решеше да покаже цялата си сила.

Това, което последва непосредствено след това, беше съвсем друг вид конна демонстрация. Многобройната войска бе спряла долу и в момента бе заета да разседлава конете и да опъва лагер. Петдесетина конници се бяха събрали обаче сякаш за нападение — с лъкове в ръцете, точно срещу градските врати. Те вдигнаха оръжията си, нададоха силни бойни викове и след това се втурнаха в пълен галоп срещу отворените градски врати с лъкове в ръка.

Имаше само едно място, където можеха да преминат рова и то беше до вратите. Ровът тук, на високото в източната част на града, беше пълен със заострени, насочени нагоре колове; онзи, който се впуснеше устремен с коня си натам, щеше да се набучи смъртоносно заедно с коня си.

Цялата сарацинска група междувременно спря, преди да достигне мястото за преминаване на рова, и се впусна в шумно обсъждане, докато един от тях изведнъж не пришпори коня си, насочи се с пълна скорост към градските врати, пусна юздите, когато вдигна лъка си, продължавайки да язди, и опъна тетивата така, както само сарацинските ездачи можеха. Арн стоеше съвсем неподвижен. Арман погледна тайно господаря си и видя как той сякаш се усмихна леко и с тъга, като същевременно въздъхна и поклати глава.

Ездачът долу пусна стрелата си срещу Арн, набелязаната цел. Той бе единственият в бяла мантия, който в момента се виждаше на стените на Газа. Стрелата профуча близо до главата му, без той да помръдне.

Конникът се бе обърнал веднага след изстрела и сега се връщаше обратно с бясна скорост. Достигнал до другарите си, той бе поздравен със силни викове и копия, с които леко го потупваха по гърба. След това се приготви следващият конник и скоро се приближи в галоп също като предшественика си. Той пропусна целта си с много по-голямо отклонение от първия стрелец, но затова пък бе дръзнал да се приближи много по-близо.

Докато той яздеше с все сила обратно към другите млади емири, Арн нареди на Арман да му донесе лъка и няколко стрели от кулата. Арман се подчини незабавно и скоро се върна задъхан с лъка, точно когато третият конник се бе втурнал към стената.

— Прикривай ме отляво с щита си — нареди Арн, докато поемаше лъка си и постави стрела на тетивата. Арман държеше щита в готовност. Той разбираше, че трябва да изчака, докато конникът долу не се приближи и не се приготви за стрелба.

Когато младият мамелюкски емир изтрополи по покритата част на рова, пусна юздите и опъна тетивата си, Арман вдигна щита, който покри голяма част от господаря му, докато той спокойно опъна големия си лък, прицели се и пусна стрелата.

Стрелата на Арн улучи врага точно под ямката на шията и той бе изхвърлен назад долу на земята, а от устата му изшуртя кръв. От конвулсиите на тялото му в праха човек оставаше с впечатлението, че той най-вероятно е бил мъртъв, преди да се стовари на земята. Конят му продължи без ездач право през отворените градски врати и изчезна надолу по главната улица към крепостта.

— Него имах предвид — каза Арн на Арман, сякаш чувстваше по-скоро тъга отколкото триумф от това, че бе убил враг. — Писано бе, че именно той ще умре и че вероятно ще е единственият през този ден.

— Не разбирам, господарю — отвърна Арман. — Казвал си ми винаги да питам, когато не разбирам нещо, и сега е така.

— Да, имаш право да питаш — каза Арн и подпря лъка си на каменната стена. — Човек трябва да пита за нещата, които не разбира, за да може да се научи. Наистина, много по-добре е отколкото да се преструваш, че знаеш повече, отколкото всъщност знаеш, само за да не покажеш незнанието си от суета. Ти скоро ще си един от ордена, а един брат винаги получава отговор от друг, винаги. Ето така стоят нещата. Онези млади емири знаят много добре кой съм аз, както и че съм сравнително добър стрелец. Следователно онзи, който се осмели да язди срещу Ал Гути е храбър, а онзи, който оцелее след това, е бил пощаден от Бога заради храбростта си. Да, те мислят по този начин. Най-храбро е да си трети според тяхната вяра, това е решаващото. Сега никой няма да нападне за четвърти път, защото не е възможно да се приближиш повече от първите трима. Онзи, който се осмели, ще умре напразно. Смелостта и всичко онова, което последователите на правата вяра и неверниците си внушават за смелостта, е по-трудно да бъде разбрано отколкото честта. Според мнозина нерешителността е равна на страхливост. А виж колко нерешителни са те там сега! Искаха да ни се подиграят, а сега поставиха самите себе си в доста лошо положение.

— Какво ще направят сега, когато другарят им умря, как биха могли да отмъстят за него? — попита Арман.

— Ако са умни, няма да направят нищо. Ако са страхливи и се скрият при войската, за да нападнат всички накуп, за да приберат тялото му и то да получи достойно погребение, ние ще избием почти всички, тогава ще пуснем в действие стрелците си при рова. Нареди да бъдат в готовност.

Арман се подчини незабавно и всички офицери, скрити зад стената с арбалетите си, сега заредиха оръжията си и се приготвиха при следваща заповед да се покажат над укреплението и да изпратят смъртоносен дъжд срещу конницата, ако тя решеше да нападне.

Но младите конници в далечината изглеждаха прекалено нерешителни, за да се впуснат в нападение, или пък предусещаха, че това е капан. Така както стените на Газа изглеждаха в момента от техния ъгъл — с редките редици на турските стрелци, съвсем възможно бе това да изглеждаше подозрително просто и безопасно и следователно беше капан.

Когато вече нямаше изгледи те да нападнат, Арн нареди да доведат заловения мамелюкски кон, слезе по каменните стълби, хвана коня за повода и го изведе пеша през градските врати. Не спря, преди да достигне до мъжа, когото бе убил. Мамелюците стояха тихо и гледаха към него, напрегнати и готови да се впуснат в атака, както Арман стоеше горе на стената също така напрегнат и готов да изправи стрелците с арбалетите, ако вражеската конница нападнеше.

Арн качи мъртвия си враг на седлото и грижливо го върза с ремъците на стремената за едната ръка и единия крак, така че да не се плъзне и да падне. След това обърна коня към напълно притихналата група врагове и изведнъж го шибна по хълбока, така че той се отдалечи в тръс, докато Арн се обърна и бавно, без да се оглежда, тръгна към градската врата.

Никой не го нападна, никой не стреля по него.

Той изглеждаше много доволен и в добро настроение, когато се качи горе на укреплението при Арман. Оръжейникът се беше върнал от крепостта и сърдечно му стисна ръката и го прегърна. Мамелюците се бяха погрижили за своя мъртъв другар и сега бавно се отдалечаваха на конете си, за да го погребат както повеляваха традициите им. Арн и майсторът гледаха доволни след тъжната група.

Арман в същото време се чувстваше като гъска, той не разбираше постъпката на своя господар, както и не разбираше задоволството на двамата висшестоящи братя от нещо, което той самият смяташе за жест на безразсъдна смелост, може би безотговорен начин да рискуваш живота си в името на онзи, който така или иначе носеше най-голяма отговорност за живота на всички тях.

— Прости, господарю, но трябва да попитам пак — каза той накрая след дълго колебание.

— Да? — отвърна Арн бодро. — Има нещо в поведението ми, което не разбираш?

— Да, господарю.

— Смяташ, че рискувах живота си безразсъдно?

— Би могло да се каже, господарю.

— Обаче не е така. Ако те се бяха насочили към мен, за да се приближат достатъчно, за да могат да стрелят, повечето от тях щяха да умрат, преди да са успели да насочат стрелите си, тъй като щяха да са навлезли в сигурния периметър на арбалетите. Самият аз съм с двойна ризница на гърба, стрелите им щяха да заседнат във филцовия слой, но нямаше да успеят да пробият и аз щях да вляза през вратите ни като таралеж. Това естествено щеше да е най-добрият вариант. Сега трябва да се задоволим с почти най-добрия.

— Все още не съм напълно сигурен, че разбирам всичко това — колебаеше се Арман, докато двамата братя му се усмихваха бащински.

— Този път сме изправени срещу мамелюци — обясни майсторът. — Ти Арман, който скоро ще бъдеш един от нас, трябва непременно да ги опознаеш и с тяхната сила, и със слабостите им. Силата им е в изкуството на ездата и в храбростта, слабостта им е в начина на мислене. Те не са вярващи, дори не са неверници, те вярват в духове и в странстването на душата от тяло в тяло, или в камъните в пустинята, и в това, че смелостта на човек е неговата истинска душа и много повече. Те вярват, че онзи, който покаже най-голяма храброст, е победителят във войната.

— Аха — отрони Арман смирено, но си личеше, че все още размишлява.

— За тях числото три е свещено в битка — продължи Арн с обяснението. — Човек би могъл донякъде да го разбере, нали третият удар с меча в дуел е най-опасният. А сега умря техният трети ездач. Днес врагът, който те наричат Ал Гути, показа по-голяма смелост от тях самите, следователно аз ще бъда победителят в тази война, а не Саладин и тази вечер този слух ще се разнесе из техния лагер.

— Но, господарю, ако се бяха спуснали към тебе с конете си, както си стоеше там навън?

— Тогава повечето от тях щяха да умрат. А малцината, които щяха да се измъкнат, щяха да видят как стрелите ме улучват една след друга, без да умирам и тогава вечерта щеше да се разнесе легендата за моето безсмъртие. Не знам кое щеше да е по-добре. Сега обаче е време за следващия ход на Саладин. Ще го видим, преди да се свечери.

Арн, който не мислеше, че има опасност от вражеско нападение, прати повече от половината защитници горе на стената, за да похапнат и починат. Самият той слезе обратно през Газа и отиде в крепостта, за да изпее вечернята на вечерната молитва заедно с рицарите, преди да е станало време за нощната стража, защото след това половината от войската щеше да почива, а другата половина щеше да стои на пост. Вратите на Газа стояха все още предизвикателно отворени, но по нищо не личеше, че Саладин се подготвя за нахлуване.

По-късно вечерта врагът се появи със строители и каруци, натоварени с колела, солидни талпи и въжета. Те започнаха да монтират своите катапулти и хвъргачки, които скоро щяха да започнат да хвърлят големи каменни блокове срещу стените на Газа.

Арн стоеше замислен горе на укреплението. Той бе дошъл веднага, щом му съобщиха за обсадните машини. Във вражеския лагер изглеждаше спокойно, около шатрите горяха хиляди огньове и очевидно се ядеше и пиеше. Изглеждаше така сякаш Саладин бе оставил своите скъпи обсадни машини и инженери с прекалено слаба охрана и почти никакви конници, само неколкостотин пехотинци.

Ако наистина беше така, то това бе златна възможност. Ако Саладин знаеше, че в крепостта има осемдесет рицари тамплиери, той никога не би се осмелил на подобна постъпка. Ако Арн ги пуснеше сега в атака, те щяха да успеят да изгорят и унищожат машините и да убият инженерите. Но бе също така възможно многобройни мамелюкски конници да стоят в готовност в мрака, без това да се вижда от градските стени. Много неща можеха да бъдат казани по адрес на най-жестокия вражески предводител, но със сигурност не и че е глупав.

Арн нареди да вдигнат подвижния мост и да затворят вратите на града. Първият ден от войната, който бе по-скоро психологически двубой, отколкото сражение на бойното поле, бе приключил. Никой не бе измамил другия и само един мъж бе загинал. Нищо не бе решено. Арн отиде да се наспи, тъй като предполагаше, че това ще е последната нощ за дълго време напред, в която щеше да има възможност за истински здрав сън.

* * *

След сутрешната молитва Арн се качи обратно на стената. Когато утринната светлина бавно се превърна от черна непрогледност в сива мъглявина, той различи голямата, дебнеща военна част в една долчинка, долу вдясно от обсадните машини, където ударите от чукове тътнеха неуморно. Беше така, както бе подозирал, там имаше конница от поне хиляда мъже. Ако беше изпратил рицарите си да унищожат обсадните машини, изкушението, което Саладин им бе поднесъл, сега всички щяха да са мъртви. Усмихна се при мисълта, че нощта трябва да е била доста тежка за вражеските конници, които е трябвало да държат конете си тихи, за да бъдат готови във всеки момент, ако подвижният мост в далечината се спусне и две редици с облечени в бяло врагове се втурнат навън към смъртта си. Той си помисли, че каквото и да прави в бъдеще, в онова бъдеще, което му бе останало, той никога, никога нямаше да подценява Саладин.

Бе време за смяна на постовете и вдървени, премръзнали и мрачни стрелци заслизаха от укрепленията, докато нови отпочинали сили се качваха, поздравяваха братята си и поемаха оръжията им.

Единствената ясна цел на Арн беше да забави Саладин възможно най-дълго в Газа. Така Йерусалим и Божи гроб можеха да бъдат спасени от неверниците. Беше много прост план, много прост поне на думи.

Но успееше ли, той, както и всички братя от ордена, които се намираха в Газа, щяха да са мъртви до около месец. Никога не бе виждал смъртта така близо и така ясно. Бе раняван в битка много пъти, в които бе имал късмет, бе яздил с паднало копие срещу вражеска войска с многократно по-голямо числено превъзходство, отколкото можеше да си спомни. Но никога не бе ставало въпрос за смъртта, той не бе го виждал като смъртта. По някакъв начин, който не можеше да обясни, Арн винаги бе чувствал, че ще оцелее след всяка една от онези битки. Обещанието, че чрез смъртта ще отиде в рая, не му бе носило някакво особено успокоение, тъй като той никога не бе вярвал, че ще умре. Той нямаше да умре, това никога не е била целта. Щеше да живее двадесет години като рицар тамплиер, щеше да се завърне вкъщи при любимата си, както се бе врекъл в честта си и в благословения си меч. Та нали не можеше да наруши думата си, невъзможно бе това да бъде Божията воля!

Точно сега, когато стоеше горе на укреплението, в утрото, което просветля още повече, така че капанът, поставен от Саладин, бе първоначално нещо въображаемо, което се превърна в действителност от звука на пръхтящи коне в тъмнината и едно или друго подрънкващо стреме от позлатените им доспехи, които започваха да проблясват под първите слънчеви лъчи, сега той за първи път усети диханието на смъртта. Газа не можеше да устои на такава голяма обсада повече от месец. Бе съвсем сигурно, ако човек разчиташе изцяло на действията на хората, не на Божие чудо. На чудо обаче хората не можеха да се надяват, Бог бе строг към своите вярващи.

Представи си Сесилия. Видя я как върви към портите на „Божия дом“; той се бе обърнал, облян в сълзи, преди тя да изчезне вътре. По онова време животът бе толкова различен, че сега, след дългото време, прекарано в Светите земи, му се струваше, че той никога не е бил реален. „Боже, защо ме изпрати тук, за какво ти беше още един-единствен рицар и защо никога не ми отговаряш?“ — помисли си той.

Веднага се смути, че мислеше така за Господ, който чуваше всички мисли и от това, че така се бе възгордял, че да постави своите изцяло лични интереси пред голямата цел, той, който на всичко отгоре бе рицар тамплиер. Отдавна не го бе обземала подобна слабост и затова искрено помоли Бога за прошка на колене до укреплението, докато слънцето се издигаше над вражеската войска и разпръскваше отблясъци над оръжията и вимпелите.

След молитвата на зазоряване имаше съвет с оръжейния специалист и шестимата командири на ескадрони.

Ясно бе, че Саладин се бе опитал да ги подмами в капан предишната нощ. Но също така бе ясно, че щеше да е много добре, ако успееха с едно нападение да разбият или изгорят обсадните машини. Стените на Газа нямаше да устоят на каменни блокове и гръцки огън особено дълго и след това всички мъже, жени, деца и животни щяха да бъдат принудени да се натъпчат в крепостта.

Саладин не знаеше колко рицари има зад стените, неговите конници не бяха имали възможността да видят повече от един ескадрон от шестнадесет мъже. И тъй като нямаше нападение от обсадения град през първата нощ, когато изглеждаше най-изкушаващо, то Саладин можеше да си помисли, че редиците на рицарите са прекалено слаби за подобно нападение. Следователно трябваше да ударят по средата на деня, насред работата или по време на следобедната молитва, точно когато врагът смята, че подобна атака няма да има. Въпросът бе единствено какво щеше да им коства това, изразено в загинали рицари, и дали си струваше цената.

Оръжейникът смяташе, че това е добра възможност. Обсадните машини бяха разположени близо до стените на града и тъй като той се намираше на височина, нападението щеше да се извърши по нанадолнище. Ако нападнеха неочаквано, можеха да стигнат още по-напред, преди врагът да се събере за контраудар. Да, имаха добра възможност да подпалят обсадните машини. Щеше да им струва живота на близо двадесет братя. Според него си струваше да заплатят тази цена, защото тези двадесет живота щяха да удължат обсадата поне с месец и така Йерусалим щеше да е спасен.

Арн се съгласи, всички други кимнаха в знак на съгласие. След това Арн реши, че той сам ще предвожда нападението и че тогава оръжейникът ще поеме командването вътре в града, както и че всички братя ще участват, включително и онези, на които в друг случай това щеше да им бъде спестено заради леки наранявания. Ако започнеха да подготвят мехове с катран и гръцки огън от сутринта, нападението можеше да бъде проведено точно в най-горещата част на деня и в часа за молитва на неверниците. Така бе решено и Арн се върна при стените, за да се покаже както на защитниците на града, така и на враговете. Веднага щом стигна там, нареди градската врата да бъде отворена, а подвижният мост — спуснат. Както очакваше, това предизвика вълнение в противниковия лагер, но тъй като не се случи нищо повече, те бързо се захванаха с работата си оттам, където я бяха прекъснали.

Той направи обиколка на градската стена, която се свързваше с крепостта и залива както на север, така и на юг. Там, в лявата част на града, ровът беше дълбок и пълен с морска вода. Това бяха най-силните части на Газа, там нямаше да има никаква атака в началото на обсадата. Най-слабите части бяха надалеч на изток около портата и съвсем правилно именно там Саладин строеше своите катапулти. Голямата конница навън бе безопасна, докато не паднеха стените, мамелюците щяха единствено да стават все по-нетърпеливи с течение на времето, без да имат с какво да се занимават. Най-важната част от битката, щеше да се състои около градските порти и да се води между стрелците на Газа и Саладиновите пехотинци и военни инженери, които щяха да опитат да се прехвърлят през рова и да достигнат стените, за да ги минират и да ги взривят с огън, за да пробият и конницата да може да се вмъкне през тях. Арн знаеше добре какво предстои — скоро смрадта от всички убити сарацини около стените щеше да надвисне като гадна миризма на пържено над цяла Газа; за щастие вятърът през повечето време беше западен и щеше да духа към обсаждащите. Но все пак това беше като да се надбягваш с времето. Ако врагът искаше да пробие стените, накрая щеше да успее. Ако след това пожелаеше да събори и вътрешните стени на крепостта и да влезе в нея, щеше да успее и в това. Помощ не можеха да чакат от Йерусалим или от Ашкелон, който се намираше на север покрай брега. Газа бе оставена изцяло на Божията милост.

Около обяд доведоха до портата любимия кон на Арн — Шамсиин, оседлан и покрит с броня от пръстени и филц отстрани. Предстоящото нападение щеше да е значително по-опасно за конете отколкото за ездачите, но той все пак бе избрал Шамсиин, защото тук по-важни бяха подвижността и бързината, отколкото да се нахвърлиш с цялата си тежест. Пътищата им щяха и без това да се разделят скоро по един или друг начин, кой от двамата щеше да умре пръв, не бе от значение.

Зад вратите на крепостта целият рицарски отряд се подготвяше за атака и рицарите казваха последните си молитви преди нападението, което, те знаеха, щеше отнеме живота на много братя, в най-лошия случай на почти всички, ако бяха сгрешили в преценката си, ако врагът бе прозрял плана им или ако Бог желаеше така.

По онова, което Арн видя, стоейки на обичайното си място, обаче не личеше врагът да предусеща опасността. Наблизо нямаше големи конни отряди, в далечината някакъв отряд провеждаше упражнение, в лагера се виждаха повечето коне, които стояха в малки заграждения и пасяха. Не можеше да има наблизо скрити отряди, през деня човек можеше да обиколи с поглед навсякъде. Моментът наистина бе добър да ударят.

Арн падна на колене и помоли Бог за подкрепа в това безразсъдно начинание, в което можеха да изгубят всичко, но можеше и да спасят Божи гроб. Той повери живота си в ръцете на Господ, пое дълбоко въздух и се изправи, за да даде заповедта за нападение и да слезе при Шамсиин, който го чакаше нетърпеливо, удържан с известни затруднения от един коняр. По движенията му можеше да се види, че Шамсиин усещаше, че приближава нещо голямо и трудно.

Тогава Арн видя групата конници, която приближаваше вратите на Газа в стегнат строй и под знамето на Саладин. Те спряха недалеч от рова, наредиха се в редица и един-единствен конник със свалено знаме излезе напред в знак, че иска да преговаря. Арн бързо даде заповед да не се стреля.

Той изтича надолу по стълбите на входната кула, скочи върху Шамсиин, впусна се в галоп през портата и спря точно до емира, който бе излязъл напред сам и в обсега на стрелите на защитниците на стените. Египетският конник сниши още повече знамето си към земята и склони глава, когато Арн се приближи.

— Поздравявам те в името на Господ, Милостивия и Снизходителния, теб, Ал Гути, който говориш Неговия език — каза преговарящият, когато Арн се изравни с него.

— Аз също те поздравявам с мир от Бога — отговори Арн нетърпеливо. — Какво е посланието, което носиш, и от кого е?

— Нося послание от… той ме помоли да кажа просто Юсуф, въпреки че отличията и титлите му са много. Мъжете, които виждаш зад мен, са готови да се предадат като заложници, докато текат преговорите.

— Почакай тук, скоро ще се върна с ескорт! — нареди Арн, обърна се светкавично и се впусна обратно през градските врати.

Стигнал вътре в града и излязъл от полезрението на врага, той слезе от Шамсиин, хвана юздите и закрачи бавно по опразнената улица към вратата на крепостта. Там вътре в момента осемдесетте братя рицари седяха на конете си, готови да се спуснат в нападение. Ако удареха сега, изненадата щеше да е голяма. Подобна възможност да подпалят и унищожат обсадните машини едва ли щеше да им се отдаде отново.

Според някои християни, човек не можеше да победи сарацините с измама, тъй като измама не можеше да възникне между вярващи и неверници; според тях обещание, дадено на неверник не струваше нищо. Арн бе започнал преговори, това бе същото като обещание. По този въпрос нямаше единно мнение, но не бе ли той самият неотдавна напълно съгласен с командора на Йерусалим, че е трябвало да удържи на думата, която бе дал на Саладин при каменния бряг на Мъртво море?

Не бе ли обаче високомерно да оценява собствената си чест толкова високо? В другата везна може би лежаха Йерусалим и светия Божи гроб. Една нарушена дума, един-единствен кратък момент на безчестие от негова страна може би щяха да спасят светия град.

Не, реши той. Подобна измама само щеше да спечели време. Унищожените обсадни машини можеха да се заменят. Дадената дума не можеше никога да се вземе обратно.

Той нареди да се отворят вратите на крепостта, влезе с коня си и поведе след себе си първия ескадрон сред чакащите рицари, а на другите нареди да разседлаят и да си починат, дотолкова сигурен бе от своя страна, че Саладин не им готвеше капан.

Начело на ескадрона си заедно със своя знаменосец с тамплиерското знаме отстрани той яздеше в стегнат тръс през Газа и навън през градските врати. Като стигнаха до очакващия ги сарацински знаменосец, той разпореди целия ескадрон да се нареди в права редица за нападение и противникът постъпи по същия начин. След това двете конни групи се приближиха една до друга с бавни стъпки, докато не се озоваха на няколко дължини на копие една от друга; тогава от срещуположната страна се отдели една група от пет души и тръгна към Арн, който на свой ред отговори на движението и се отдели единствено със своя знаменосец до себе си към приближаващите заложници, докато двете групи не се срещнаха.

Сред тях той веднага разпозна по-малкия брат на Саладин — Фахр, останалите емири му бяха непознати. Той поздрави Фахр, който също отговори на поздрава му.

— Ето, че се срещаме по-скоро, отколкото и двамата можехме да предположим, Фахр — каза Арн.

— Вярно е, Ал Гути, и се срещаме при обстоятелства, които никой от нас не желае. Но Онзи, който вижда всичко и знае всичко, иска нещо различно.

В отговор на това Арн само кимна в знак на съгласие и след това отказа останалите заложници освен Фахр и нареди на Арман, който стоеше до него, да се погрижи да се отнасят към този мъж като към уважаван гост във всяко едно отношение, но ако е възможно, да не му се дава възможност да види прекалено много от защитата и броя на рицарите тамплиери.

С това Фахр подмина Арн, който на свой ред влезе в групата на чакащите мамелюци. Тамплиерите оформиха ескорт около Фахр, а мамелюците — около Арн, и така двете групи се отдалечиха една от друга.

Саладин посрещна своя враг с по-големи почести, отколкото би се очаквало да бъдат оказани на човек, който бе просто командващ на една-единствена крепост. Хиляда конници в две редици преминаха отстрани на Арн в последната част от пътя до шатрата на Саладин, без по време на тази кратка езда да бъде показан и най-малък знак на неуважение.

Пред шатрата на предводителя на войската стояха две редици от охраната на Саладин, така че образуваха преграда от мечове и копия навътре към самия вход на шатрата. Арн слезе от коня си и един от охраната излезе незабавно напред, за да хване юздата и да го отведе. Арн не се поклони и лицето му не изрази абсолютно нищо, когато в следващия момент трябваше да свали меча си, както повеляваше обичаят, за да го предаде на онзи, който според него бе най-висш в отряда на охраната. Но жеста му бе посрещнат просто с поклон и с обяснението, че може да върне меча си отново на мястото му. Това озадачи Арн, но той постъпи както му бе казано.

Така с меча на колана си, той влезе в шатрата. Когато се показа в мрака, Саладин се изправи веднага и побърза да го посрещне, като взе и двете му ръце в своите, сякаш се срещаха приятели, а не врагове.

След това те се поздравиха взаимно с по-голяма сърдечност, отколкото някой от останалите мъже в шатрата бе очаквал, защото след като очите на Арн свикнаха с мрака, той видя учудени лица. Саладин му посочи място на пода в средата на шатрата, където имаше седло на камила, инкрустирано със скъпоценни камъни и украса в злато и сребро, точно срещу него имаше още едно такова седло. Те се поклониха един на друг и седнаха, докато другите мъже се настаниха на килимчета покрай стените на шатрата.

— Ако Бог ни бе събрал в друг момент, щяхме да имаме много, за което да си говорим, ти и аз, Ал Гути — каза Саладин.

— Да, но сега, когато те срещам, Ал Малик ал Насър, Победоносни кралю, както също те наричат, ти стоиш с конници и обсадни машини пред моята крепост. Така че, страхувам се, разговорът ни ще бъде много кратък.

— Искаш ли да чуеш условията ми?

— Да. Ще отговоря с не на условията ти, но уважението изисква от мен все пак да ги изслушам. Кажи ги без заобикалки, тъй като никой от нас двамата не мисли, че може да измами другия със сладки и неверни приказки.

— Ти и твоите хора, твоите франкски мъже, можете да напуснете крепостта свободно. Но не и онези предатели на правата вяра и свещената война, които работят за теб срещу сребро. Всички можете да напуснете крепостта и по вас няма да бъде изстреляна нито една стрела. Свободни сте да отидете, където пожелаете, към Ашкелон или Йерусалим или към някоя от вашите по-далечни крепости в Палестина или Сирия. Това са моите условия.

— Не мога да приема твоите условия и, както казах, тези преговори ще са много кратки — отвърна Арн.

— Тогава всички вие ще умрете, воин като тебе би трябвало да разбира това, Ал Гути. Ти повече от всички други би трябвало да разбираш. Високото ми мнение за тебе, именно за тебе и поради причини, с които единствено ти и аз и никой друг тук, в шатрата, сме запознати, ме накара да ти направя това щедро предложение, което моите емири смятат за напълно ненужно. Според правилата, онзи, който откаже на подобно предложение, не може да очаква никаква милост, ако загуби.

— Знам това, Юсуф — каза Арн, като почти провокативно наблегна на факта, че се обръща към най-големия предводител на правоверните просто с малкото му име, — знам това. Познавам правилата също толкова добре колкото и ти. Ще ти се наложи да превземеш Газа със сила и ние ще се защитаваме, докато имаме сили. А онези от нас, които след това, ранени или не, бъдат пленени, няма да очакват нищо друго, освен смъртта. Не мисля, че имаме какво друго да си кажем, Юсуф.

— Кажи ми поне защо вземаш това неразумно решение — попита Саладин с лице почти изкривено от мъка, — не искам да видя как умираш и ти знаеш това. Затова ти дадох възможност, която не би получил никой друг, при условие, че войската ни е много по-многочислена от вашата, ти сам видя. Защо постъпваш така, когато би могъл да спасиш всичките си хора, които сега осъждаш на смърт?

— Защото има нещо по-голямо, което трябва да спасим — отговори Арн. — Съгласен съм с теб, че ако наистина решиш да останеш тук, в Газа, и да ни обсадиш, ти ще можеш, освен ако Господ не пожелае нещо друго и не ни изпрати чудо, което да ни спаси, да спечелиш след около месец и аз ще умра тук. Така е.

— Но защо, Ал Гути, защо? — настояваше Саладин видимо измъчван. — Аз ти подарявам живота, а ти отказваш да го приемеш. Подарявам живота на твоите хора, а ти ги жертваш. Защо?

— Не е толкова трудно да разбереш, Юсуф, и аз всъщност мисля, че разбираш — отвърна Арн, който изведнъж почувства как една слаба надежда започна да проблясва вътре в него. — Можеш да превземеш Газа, вярвам ти. Но това ще ти коства половината ти войска и много време. А в такъв случай аз няма да умра за маловажна кауза, ще умра за единственото, за което всъщност трябва да умра, и ти много добре знаеш за какво говоря. Не искам твоето благоволение да живея, предпочитам да умра, за да видя как армията ти се свива до войска, с която не можеш да стигнеш далеч. Сега ти отговорих защо.

— В такъв случай нямаме какво друго да си кажем — съгласи се Саладин с тъжно кимване на главата. — Върви си с мир и се помоли този ден. От утре вече мирът няма да го има.

— Аз също те оставям в мир — каза Арн, изправи се и се поклони на Саладин дълбоко и почтително, преди да се обърне и да излезе от шатрата.

На връщане към градските врати той срещна брата на Саладин Фахр, който спря коня си и попита какво ще стане от тук нататък. Арн му отговори, че е отхвърлил предложението на Саладин, което, човек трябваше да признае, бе по-благосклонно отколкото е можело да се очаква.

Фахр поклати глава и промърмори, че точно това е казал на брат си, че дори и най-щедрото предложение ще бъде посрещнато с директен отказ.

— Сега ти казвам сбогом, Ал Гути, и искам да знаеш, че аз, както и брат ми, изпитваме мъка заради това, което ще се случи — каза Фахр.

— Аз чувствам същото, Фахр — отвърна Арн, — един от нас ще умре, така изглежда. Но точно сега само Господ знае кой от двамата ще бъде.

Те се поклониха мълчаливо един на друг, тъй като нямаше какво друго да си кажат и след това и двамата потеглиха бавно, замислени, всеки в своята посока.

Когато Арн приближи вратите на града, той чувстваше светла надежда, че Саладин би трябвало да е останал унижен пред своите емири, виждайки как щедростта му бива посрещната с презрителен отказ, че сега той трябваше да изтрие обидата, като наистина превземе Газа и така изпусне възможността да продължи към Йерусалим. Наистина бе вярно онова, което бе казал Саладин, че в такъв случай накрая всички мъже, носещи оръжие между стените на Газа, както и всички неверници, на служба при християните, щяха да умрат, включително и той самият. Съзнанието за това му носеше и малко тъга, тъй като онова, за което той от време на време си мислеше все по-често през последните години — че един ден ще се прибере вкъщи — сега изглеждаше невъзможно. Щеше да умре в Газа. Но радостта от това бе по-голяма от тъгата, защото щеше да умре, за да спаси Божи гроб и свещения град Йерусалим. Сега беше напълно ясно. Можеше да е загинал, в която и да е по-незначителна битка срещу по-незначителни врагове през многото изминали години в Светите земи, без това да има някакво значение. Но сега Бог бе отредил на него и на неговите братя милостта да умрат за Йерусалим. Това бе достойна кауза, благоволение, което получават малцина тамплиери.

Щеше да направи така, както бе предложил Саладин, да отдаде вечерта и нощта на благодарност и молитви. Всичките му рицари щяха да се подготвят с причастие преди идващия ден.

* * *

На сутринта армията на Саладин се размърда и тръгна в колони на север по брега в посока към Ашкелон. Не оставиха след себе си нищо от обсадните съоръжения или отряди.

Населението на Газа стоеше на стените, гледаше как врагът се оттегля и благодареше на своите богове, които рядко бяха истинският Бог, а след това преминаха, покланяйки се в дълга върволица покрай Арн, който стоеше горе до входната кула, изпълнен с противоречиви чувства, и му благодаряха за спасението. Из града се бе разнесъл слух, че командващият крепостта бе успял по някакъв начин да уплаши Саладин с магически трикове или чрез отмъщение, дошло от злите приятели на тамплиерите — асасините, слух, който като го чу, Арн само изсумтя.

Разочарованието му бе по-голямо от облекчението. Сега, когато си бе тръгнала ненакърнена, армията на Саладин бе достатъчно голяма да превземе Ашкелон, който бе много по-важен град и който щеше да изгуби много повече християни отколкото Газа. В най-лошия случай армията на Саладин бе достатъчно голяма, за да стигне незастрашена до Йерусалим.

Затова Арн изпитваше по-скоро чувство за провал отколкото задоволство. Нямаше и какво да се решава, що се отнасяше до рицарския отряд в Газа. Първо трябваше да разберат какво се случва на север, може би да изчакат заповеди, които скоро щяха да дойдат по море. При благоприятен вятър плаването от Ашкелон до Газа не отнемаше много часове.

Докато чакаше възможността да вземе подобни важни решения, Арн се зае с куп по-маловажни. Всички бегълци, потърсили укритие зад стените на Газа, трябваше да се върнат по селата си възможно най-скоро и да започнат да възстановяват, колкото успеят, онова, което бе опожарено, преди да са започнали зимните валежи. Трябваше да им се набавят животни и зърно, така че животът им да може да се върне във всекидневното си русло. В продължение на ден и половина Арн се занимаваше най-вече с това заедно с предводителя на стрелците и своите писари.

Но на другия ден в залива пристигна пратеник и тогава Арн трябваше да събере незабавно всички високопоставени братя в стаята за разговори.

Младият, болен от проказа, крал на Йерусалим Балдуин IV заедно с рицарския отряд, който бе успял да събере и който не превишаваше петстотин рицари, бе напуснал Йерусалим и се бе насочил към Ашкелон, за да срещне врага на бойното поле. Това не бе особено мъдър ход, равнинният характер на околността около Ашкелон бе прекалено благоприятен за мамелюкските воини. По-добре беше да концентрира усилията си в защита при стените на Йерусалим.

Когато християните бяха видели превъзходството на врага пред себе си, те бяха успели единствено да избягат зад стените на Ашкелон и сега седяха затворени там. Саладин бе оставил една войскова част за обсада, за да ги държи там. В равнината около града мамелюкската конница нямаше да срещне никакви трудности да срази тромавия рицарски отряд, които и без това бе по-малоброен от нейния.

За Арн нямаше нищо особено, над което да трябва да размишлява. Между хората в кралската армия, затворена между стените на Ашкелон, беше и великият магистър на рицарите тамплиери Одо дьо Сен Аман и именно от него идваше сега директната писмена заповед какво да се направи.

Арн трябваше бързо да се отправи към Ашкелон с всичките си рицари и с най-малко сто сержанти. Трябваше всички да са тежковъоръжени и без пехотинци, които да защитават конете, и трябваше да нападнат обсадните войски час преди залез-слънце на следващия ден. Настъпеше ли атаката на Арн, затворената в Ашкелон армия щеше да нападне едновременно и вражеската войска щеше да се окаже притисната между два щита. Това беше целият план. Същевременно беше заповед от великия магистър и не подлежеше на обсъждане.

Все пак Арн реши нещо на своя глава: да вземе със себе си конните си бедуини като шпиони. Трябваше да излезе в земя, владяна от превъзхождащите ги числено вражески конници, и единственото, което можеше да ги предпази, беше информацията накъде е по-разумно да яздят и накъде — не. Със своите камили, както и с бързите си коне бедуините можеха да набавят тази информация, а и никой, който ги видеше в далечината, не можеше да каже със сигурност на чия страна се биеха и рядко имаше смисъл да се опитваш да ги догониш, за да узнаеш нещо. Арн се погрижи бедуините на Газа да получат добро заплащане под формата на сребро, преди да стане време да се отправят на път, но по-важно от среброто бе уверението, което им даде, че този път ще има много за плячкосване. Беше истина, независимо от това как щяха да се развият нещата, тъй като сега тамплиерите щяха да яздят, без да са осигурени, без пехота, която да пази конете срещу бързите атаки на турските стрелци, сега те тръгваха, за да победят или да умрат. Друг избор нямаше. Имаха прекалено малко време и бяха твърде малобройни, за да могат да си позволят да са предпазливи.

Бедуините се разгърнаха като ветрило пред напредващата колона от тамплиери и първият от тях се върна с пълна скорост, обвит в облак прах още преди рицарите да бяха достигнали средата на пътя към Ашкелон. Той разказа задъхан как бе видял в най-близкото село четири мамелюкски коня, вързани пред няколко кирпичени къщи. Селото изглеждало изоставено и бе трудно да се каже какво правеха конниците в тези порутени жилища, но конете във всеки случай са били там, а из селото били натръшкани кози и овце, простреляни със стрели.

Първоначално Арн не искаше да губи време заради четирима врагове, но тогава до него приближи коня си Гуидо дьо Фарамонд, неговият оръжейник, и подчерта, че можеше да става въпрос за шпиони от египетската обсадна войска и че тези шпиони може би в момента изпълняват мисията си не съвсем добре. Ако ги нападнеха изневиделица, те нямаше да могат да докладват за приближаващата от юг опасност.

Арн веднага отстъпи пред този аргумент, благодари на оръжейника за това, че не се бе поколебал да изкаже мнението си и след това раздели отряда на четири части, които скоро достигнаха малкото селце, всяка от своята посока. Когато се приближиха достатъчно, за да виждат групата кирпичени къщи, те вече бяха подминали няколко мъртви овце и кози, точно както им бе описал бедуинът. Най-накрая четирите редици рицари се приближиха до самия край на привидно празното село и се сключиха в кръг. След това тихо се приближиха. Стигнали на разстояние един хвърлей с лък, те вече можеха да чуят какво се случваше, тъй като два или три женски гласа виеха сърцераздирателно. Четири египетски коня, оседлани със скъпи седла, стояха и тръскаха глави, за да изгонят мухите пред къщата, където се случваха безчинствата.

Арн направи жест с ръка към един ескадрон рицари, които слязоха от конете, извадиха тихо мечовете си и влязоха в къщата. Чу се шум от кратка битка и след това четиримата конници бяха изхвърлени в праха и със завързани ръце на гърба. Дрехите им бяха в безпорядък, а те опитаха да изкрещят нещо от рода, че оставеха ли ги живи, можеха да получат откуп за тях.

Арн слезе от коня си и приближи входа на къщата, откъдето тъкмо излизаха пребледнели неговите рицари. Той влезе и видя това, което бе очаквал. Три жени, лицата им леко бяха окървавени, но никоя от тях изглежда нямаше някакво смъртоносно нараняване. Те се покриха с дрехите, които египтяните бяха свлекли от тях.

— Как се казва това село и на кого принадлежите вие, жени? — попита Арн и първоначално не получи смислен отговор, защото само една от жените изглежда говореше разбираем арабски.

След кратък и бавен разговор той разбра, че жените, както и животните идвали от село, което всъщност било част от Газа, но трите жени местели животните, които хората не искали да оставят в града. Отишли да пасат овцете си надалеч от едни грабители, за да попаднат в ръцете на други, още по-лоши.

Тъй като сега честта им и честта на техните семейства бе накърнена, имаше само един начин тя да бъде възвърната, заключи Арн, след като те се бяха успокоили малко и бяха разбрали, че той няма намерение да довърши започнатото от египтяните. Затова той щеше да остави четиримата злодеи вързани и опозорените жени можеха да правят с тях каквото сметнат за добре, за да отмъстят за своята чест. Те можеха също да задържат конете и събраното като дар от Газа. Той ги помоли обаче да не пускат египтяните живи, защото в такъв случай още сега трябваше да нареди да им отсекат главите. Палестинските жени заявиха, че никой от насилниците им няма да бъде оставен жив и Арн, изглежда доволен от този отговор, излезе, качи се на коня и заповяда редиците отново да формират стегнат строй и да продължат към Ашкелон. Щяха да нападнат час преди залез-слънце, независимо от това дали щяха да успеят да се подготвят добре или не, тъй като такава бе заповедта от самия велик магистър.

Бяха се отдалечили малко, когато чуха отчаяният вой на египетските пленници, върху които сега се изсипваше отмъщението на жертвите им. Никой не се обърна, за да погледне, никой не продума.

Когато се приближиха до Ашкелон, изглежда още не бяха разкрити. Или бяха имали невероятния късмет да преминат през вражеския обръч от шпиони точно на мястото, за което отговаряха онези сега нещастни насилници на жени. Или пък ги бе водила ръката на Божията майка.

В този момент се приближиха с конете си други от бедуинските шпиони и един през друг заразказваха как е разположен врагът пред Ашкелон. Арн слезе от коня си и заравни с желязната си обувка едно място в пясъка, извади камата си и започна да чертае Ашкелон и стените му. Скоро бе сложил ред в разказа и знаеше как е групирана мамелюкската обсадна войска.

Имаше два варианта за действие. Предвид факта, че гората достигаше Ашкелон, те можеха да се приближат почти непосредствено до врага, ако нападнеха право от изток. Ако имаха късмет, можеха да достигнат на разстояние два дълги хвърлея със стрела, преди да нападнат с пълна сила и скорост. Недостатъкът беше, че в този случай слънцето щеше да свети право в очите им.

Другата възможност бе да тръгнат в широка дъга на североизток и след това на запад и юг. Така щяха да могат на нападнат от север и да избегнат слънцето в очите. Но за сметка на това рискът да бъдат открити се увеличаваше. Арн реши да изчакат там, където бяха в момента, и да отделят последния час преди нападението за молитви, вместо да се движат и да рискуват присъствието им да бъде открито. Трябваше да превъзмогнат пречката, която представляваше слънцето да грее срещу тях по време на атака. Врагът им беше десет пъти по-многоброен, всичко зависеше от изненадата, бързината и тежестта на първата атака.

След молитвата те тръгнаха, колкото се може по-тихо и бавно, през все по-изтъняващата гора, която се протягаше като език към Ашкелон. Арн даде знак за спиране, когато той самият не можеше да продължи повече, без да бъде забелязан. Оръжейникът доближи предпазливо до него и те постояха за кратко в мълчание, като наблюдаваха вражеския лагер, който се простираше по протежението на цялата източна стена на града. Повечето коне стояха в големи заграждения по фланговете и по-надалеч от градските стени в сравнение с останалата част от обсадните сили. Това решаваше много неща. Нямаше нужда от време или размисли, за да се реши как щеше да се проведе нападението. Арн извика при себе си осмината си командири на ескадрони и даде кратки заповеди. Когато всички се завърнаха по местата си и седнаха на конете, те се помолиха заедно за последен път на Светата закрилница на тамплиерите и с това развяха нейното знаме, което бе придвижено напред до Арн и бе издигнато наред с черно-бялото знаме на рицарите тамплиери.

— Deus vult! Такава е волята на Бог! — извика Арн, колкото сила имаше, и викът му веднага се повтори назад по цялата линия.

Арн и рицарите, които бяха от двете му страни започнаха да се движат бавно напред, докато онези, които се намираха по-назад се събираха и разделяха в двете посоки. Когато тамплиерите излязоха от гората, изглеждаше сякаш центърът им стоеше почти неподвижен, докато две огромни крила от облечени в бяло и черно рицари се разгръщаха от двете страни. Когато цялата войска бе в права линия, тропотът на конски копита се извиси до един могъщ тътен, в който всички яздеха с пълна сила напред в последните отсечки, преди да се врежат във вражеския лагер по цялото му протежение.

Малко от вражеските бойци бяха успели да стигнат до конете си и те бяха първата цел на връхлитащите тамплиери. Едновременно с това бяха нападнати загражденията с конете по фланговете, бяха прегазени и съборени, а конете — мушкани с копията, за да изпаднат в паника и да насочат дивия си бяг навътре към лагера, който скоро се превърна в истинска суматоха от панически бягащи коне, мамелюкски войници, които тичаха за оръжията си или се опитваха да избегнат тежките вражески рицари сред свличащи се шатри и огньове, хвърлящи живи въглени и искри във всички посоки, докато конете пресичаха пътя им наляво-надясно.

Вратите на Ашкелон се бяха отворили и оттам сега нападаше армията на краля в две групи към центъра на обсадния лагер. Когато Арн видя това, той изкрещя на Арман дьо Гаскон да язди право на север със знамето, така че всички тамплиери да го последват в атака и да оставят пространство за кралската войска.

Скоро рицарите тамплиери бяха събрани в плътен строй и яздеха напред в дълга редица през вражеската войска, промушваха и съсичаха и стъпкваха всичко по пътя си. Врагът така и не успя да се осъзнае от ужаса и изненадата и изобщо не разбра, че бе нападнат от малък отряд. Тъй като малко от мамелюците успяха да се качат на конете си, те нямаха поглед над бойното поле и затова им се струваше, че им се е нахвърлил враг, който напълно ги превъзхожда числено.

Битката се превърна в кървава баня, която продължи дълго след залез-слънце. Успяха да въведат повече от двеста пленници през вратите на Ашкелон и бойното поле бе оставено на мрака и на бедуините, които сега като лешояди се бяха появили от нищото в изненадваща численост. Християните затвориха градските врати зад себе си, сякаш искаха да предпазят очите си от онова, което щеше да продължи там навън под светлините на факлите през цялата нощ.

Вътре на най-големия площад на града Арн нареди отряда си и направи проверка на оцелелите ескадрон по ескадрон. Четирима мъже липсваха. Предвид значението на победата, това беше една много ниска цена, но за момента важното бе да се намерят загиналите или ранени братя. Той бързо сформира ескадрон от шестнадесет човека, които бяха напълно невредими и ги изпрати с допълнителни коне, за да донесат братята за причастие или за християнско погребение.

След това той отиде до малкия щаб на рицарите тамплиери в града и прегледа собствените си рани, които в голямата си част бяха драскотини и синини, изми се и попита къде може да намери великия магистър. Намери го, както очакваше, в параклиса, отдаден на молитви, и преди да излязат, за да поговорят, двамата заедно казаха благодарствени молитви към Бога и Божията майка затова, че им бяха изпратили блестяща победа.

Качиха се на укреплението и седнаха леко встрани от най-близкия страж, за да могат да говорят напълно спокойно. Долу, в града под тях, се вихреше празник по случай победата; изключение правеше само щабът на тамплиерите и хранилището за зърно, което бе предоставено на братята за през нощта. В двете сгради бе тихо и тъмно, ако не се броят отделни свещи. На светлината им рицарите се грижеха за раните си един на друг.

— Саладин трябва да е голям предводител, но той не може да е разбрал колко души сте били долу в Газа, защото в такъв случай нямаше да се задоволи да остави две хиляди мъже тук, за да пазят Ашкелон — размишляваше Одо дьо Сен Аман. Това бе първото, което каза на Арн, сякаш току-що спечелената победа нямаше нужда да се обсъжда повече.

— Всички рицари стояха вътре в крепостта, когато той дойде, горе на защитната стена бяхме само двама в бяло — обясни Арн. — Но на него сега му остават повече от пет хиляди мамелюкски конници. Каква е ситуацията в Йерусалим?

— Както виждаш, кралската войска е тук, в Ашкелон. В Йерусалим Арнолдо има двеста рицаря и четиристотин или петстотин офицери, страхувам се, че това е всичко.

— Тогава трябва да нападнем и унищожим армията на Саладин в момента, в който си възвърнем силите. И това ще е утре — каза Арн решително.

— Утре най-вероятно няма да имаме подкрепата на кралската войска, тъй като тогава те ще се възстановяват от тази вечер. Не от бойното поле, там те не успяха да направят кой знае какво, преди ние да победим, но по-скоро от тазвечерното празненство — каза ядно Одо дьо Сен Аман.

— Ние спечелихме, а те празнуват победата. Значи си поделяме работата както обикновено — промърмори Арн, но заедно с това погледна радостно своя високопоставен покровител. — Между другото, мисля, че е хубаво да подходим със спокойствие и да не прибързваме. Ако имаме късмет, никой от обсадените или бягащите няма да успее да премине редиците на бедуините навън и така ще мине време, преди Саладин да научи какво се е случило. Това би било голямо преимущество.

— Ще видим утре — кимна Одо дьо Сен Аман и се изправи. Арн също се изправи и прие прегръдката и целувката на великия магистър, първо по лявата и после по дясната буза.

— Благославям те, Арн Готски — каза великият магистър тържествено, докато държеше Арн за раменете и го гледаше в очите. — Не можеш да си представиш какво бе да стоя там горе на стената и да видя как нашите настъпват в нападение сякаш са две хиляди, а не двеста-триста души. Бях обещал на командирите и на краля, че ще дойдете в уреченото време и ти спази обещанието.

— Да, велики магистре — отвърна Арн тихо, — тази битка е вече забравена, пред себе си имаме огромна мамелюкска армия. Дано Бог ни закриля и следващия път.

Великият магистър го пусна и отстъпи назад. Тогава Арн незабавно коленичи и склони глава, докато неговият най-висшестоящ командващ се отдалечаваше в мрака покрай крепостния ров.

Арн остана сам за миг, взря се над стената и се заслуша в няколкото викове от ранените долу в тъмнината. Болеше го цялото тяло, но беше една приятна топлина и туптяща болка и с изключение на една драскотина на бузата, не кървеше никъде. Както обикновено, най-силно го боляха коленете, които поемаха повечето силни удари, когато той се блъснеше с коня си в някой враг или го повалеше, преминавайки през него.

* * *

През следващите дни в Ашкелон не се случи кой знае какво. Оковаха мамелюкските пленници и ги впрегнаха в работа да погребат мъртвите си събратя на бойното поле. От време на време пристигаха малки групи бедуини, които продаваха нови пленници, влачени след камилите им. Изглежда сякаш всички, които бяха избягали, сега биваха залавяни по този начин; бедуините бяха усърдни в работата си, но не биха се поколебали да направят същата сделка със Саладин, ако битката бе завършила по друг начин.

Те се връщаха също с информация за това какво правеше армията на Саладин. Обратно на онова, което би могло да се очаква — че Саладин сега ще се впусне към Йерусалим — той беше отпуснал юздите и бе оставил армията си да плячкоса целите земи между Ашкелон и Светия град. Може би смяташе, че е по-добре да плячкосват сега, преди блестящата победа. Той изглежда бе сигурен, че няма да срещне врагове по пътя си, че врагът стои здраво затворен в своите крепости и зад градските стени в Ашкелон и Йерусалим. Ако гладът за плячка в армията му се утолеше сега, той щеше да може да превземе Йерусалим, без да осквернява Светия град след победата си. Както и да бе, той все пак направи грешка, за която щеше да съжалява десет години.

В крепостта в Ашкелон се провеждаше военен съвет. Крал Балдуин седеше в паланкин, покрит със син муселин, така че отвън човек различаваше само една сянка. Носеше се мълва, че ръцете му гниели и че скоро щял да бъде напълно сляп.

От дясната страна на краля седеше великият магистър Одо дьо Сен Аман, а зад него Арн и двамата командващи крепостите Торон дьо Шевалие и Кастел Арналд. От другата му страна беше епископът на Витлеем, а покрай стените на залата — палестинските барони, който кралят бе въвлякъл в отчаяно военно начинание. Зад епископа лежеше Истинския кръст, украсен със злато, сребро и скъпоценни камъни.

Християните никога не бяха губили битка, в която са носили Истинския кръст със себе си на бойното поле, и затова точно този въпрос отне най-много време и бе най-решаващият. Да вземат Истинския кръст, онзи, на който Спасителят бе страдал и умрял за нашите грехове, на бойното поле в битка, която изглеждаше безнадеждна, бе равносилно на неуважение, на грях, сравним с богохулство, твърдяха братята Балдуин и Балиан д’Ибелин, най-високопоставени от бароните в залата.

На това епископът на Витлеем отговори, че нищо не би могло по-ясно да изрази молбата им за Божие чудо от това да вземат Истинския кръст в битка, в която само той би могъл да ги спаси.

Балдуин д’Ибелин отвърна, че, доколкото разбира, човек не може да преговаря с Бог и да го притиска, както се преговаря с по-нисшестоящ враг. В битката, която им предстоеше, християните можеха в най-добрия случай да се надяват да отслабят силите на Саладин дотолкова, че да проточат нещата във времето, така че есенният вятър да може да превърне планината около Йерусалим в студено червено поле от глинена пръст, покрито с кишав сняг и силни виелици, и в последствие обсадата да бъде прекъсната от други обстоятелства, но не и от храбростта и силната вяра на защитниците.

Епископът отбеляза, че все пак именно той сред целия съвет бе онзи, който най-добре разбира как човек говори с Бога и че заради това оттук нататък отхвърля съветите от непосветените по този въпрос. Истинският кръст трябваше да бъде спасението им в една битка, която не можеше да бъде спечелена по-друг начин освен с Божие чудо.

Арн и неговите двама събратя, командващи крепости, не изказаха мнение в този словесен двубой. За Арн не бе само от значение фактът, че той нямаше право на каквото и да е изказване, при условие, че самият велик магистър представляваше Ордена на рицарите тамплиери. Освен това другите двама командващи крепости, които той едва познаваше, бяха с по-висок ранг от него. Но дори да го бяха попитали за мнението му, на него щеше да му е трудно да отговори, тъй като бе по-скоро склонен да вярва, че епископът греши, а рицарят д’Ибелин има право.

Накрая младият прокажен крал бе онзи, който реши изхода на спора. Той застана на страната на епископа през втория ден на дискусията, когато всички присъстващи на съвета бяха започнали да се отчайват от това, че повече се говореше, отколкото се действаше; а на хоризонта на изток вече нагъсто се виждаха пушеци от пожари.

Армията на Саладин бе тръгнала първо на север към Ибелин, бе превзела и опустошила града и след това бе завила на изток към Йерусалим. От пушеците и от малцината пристигнали бегълци научиха след това, че египетските отряди се бяха пръснали из земите на Рамле, където сега плячкосваха и рушаха всичко по пътя си. Рамле бе собственост на братята д’Ибелин и те поискаха да им бъде позволено да тръгнат начело на кралската армия, тъй като именно те имаха най-много за какво да отмъщават. Кралят веднага даде съгласието си.

Кой щеше да предвожда тамплиерите бе ясно, при условие че великият магистър Одо дьо Сен Аман бе в Ашкелон. Но когато той свика тримата командващи крепости — освен Арн от Газа и Зигфрид дьо Турен и Арнолдо дьо Арагон, командващи Кастел Арналд и Торон дьо Шевалие, въпросът се оказа по-сложен. Великият магистър бе решил, че по време на битката той самият ще се намира до Истинския кръст и флаговете на тамплиерите с лика на Божията майка в центъра на войската. За тази цел щеше да вземе със себе си отбранителен отряд от двадесет рицари.

Следователно един от тях тримата трябваше да поеме командването на обединения тамплиерски отряд. Съгласно правилата това трябваше да бъде Арнолдо дьо Арагон, командващият на Торон дьо Шевалие, тъй като той бе най-възрастен от тримата. След него по ранг идваше командващият на Кастел Арналд — Зигфрид дьо Турен и чак тогава — Арн Готски. Но тъй като Божията майка толкова явно бе закриляла Арн, когато той нападна и победи многократно по-многочислената обсадна войска на мамелюците, те щяха да накърнят добрата воля, която Божията майка им бе показала, ако не поверяха командването на него.

Тримата командващи приеха инструкциите на великия магистър с безизразни лица и се поклониха в знак, че ще се подчинят, без да поставят въпроси. Веднага след това великият магистър ги остави, за да може самият той да планира собствените си дела.

Седяха в една малка и съвсем семпло обзаведена стая за разговори в щаба на тамплиерите в Ашкелон и за кратко настъпи мълчание, преди някой да проговори:

— Говорят, че нашият велик магистър те харесва, Арн Готски, и на мен ми се струва, че той току-що показа това в своето решение — промърмори Арнолдо дьо Арагон недоволно.

— Може би е вярно. Може би е вярно също така, че би било по-разумно командването да бъде поверено на някой от вас двамата, тъй като вашите крепости се намират в тези земи, които вие познавате по-добре и където ще срещнем Саладин — изрече Арн бавно и твърдо, сякаш много добре бе премислил думите си, преди да отговори. — Но утре може би и тримата ще яздим към смъртта си — продължи той след миг хладна тишина в стаята. — Нищо не може в този случай да бъде по-лошо от това да мислим за дребнави лични разногласия, вместо да дадем всичко от себе си.

— Арн е прав, нека обсъдим какво би било най-добре, вместо да мрънкаме един пред друг — процеди Зигфрид дьо Турен между стиснатите си челюсти, при което германският му акцент прозвуча по-странно от обикновено.

След това никой от тримата не повдигна повече въпроса дали великият магистър не бе взел решение, което можеше да се окаже в противоречие с установените правила. Имаха малко време и важни неща за решаване.

Някои от войсковите части бяха лесни за предвижване. Отрядът на тамплиерите щеше да е възможно най-тежък — брони на челата на конете, възможно най-много странични брони, колкото се може по-малко провизии. Всичко това се подразбираше, тъй като единствената възможност за успех се състоеше в това бързо да се създаде положение, в което подвижността на мамелюците по една или друга причина да бъде ограничена и тежестта и силата да бъдат решаващи. При всички други случаи щяха се хвърлят напразно срещу мамелюкската конница и затова нямаше смисъл да се опитват да олекотят товара на конете. Каквото и да правеха, никога нямаше да постигнат бързината и подвижността на врага.

Известно дискутиране изискваше и въпросът дали да разположат отряда на тамплиерите най-отпред или най-отзад на войската. При неочаквано нападение на врага, което най-вероятно би дошло отпред, най-добре би било най-силната част от войската да е там, това би спасило най-много християнски животи.

Но християнската армия не беше толкова голяма — само петстотин от кралските рицари, стотина тамплиери и около стотина офицери. Ако врагът ги нападнеше право отпред, щеше да види първо цветовете на облеклото на кралските войници, да помисли, че противникът не е толкова силен, и може би щеше да нападне прекалено рано с по-малка военна част от тъй или иначе разцепената мамелюкска войска. В такъв случай би могло да бъде от решаващо значение, ако под прикритието на многоцветната кралска войска тамплиерите нападнеха челно, изпревареха я и посрещнеха нахлуващите мамелюци в момента, когато вече са прекалено близо, за да сменят посоката си. Този вариант изглеждаше най-удачен. Щяха да яздят зад кралската войска. Така щяха да могат и да се разгърнат по фланговете, за да отблъснат евентуално нападение отстрани.

Дотук тримата командващи бяха единодушни във всички решения. Повече време отне предложението на Арн да вземе със себе си възможно най-много бедуини.

Другите двама сбърчиха носове при това предложение. В крепостите при Кастел Арналд и Торон дьо Шевалие нямаше бедуини и те двамата нямаха опит с тях и не знаеха дали тези мръсни и непредани, а според слуховете без никаква вяра, отряди можеха да бъдат от някаква полза.

Арн се съгласи, че на неговите бедуини не може да се вярва, освен ако не спечелят, че следващият ден в най-лошия случай можеше да приключи за тях тримата завързани зад камили и подкарани, за да бъдат продадени на Саладин. Бедуините естествено не знаеха, че като пленници тамплиерите нямаха никаква стойност, защото те никога не можеха да бъдат освободени като светските барони. Бедуините имаха обаче коне, бързи като вятъра, а камилите им преминаваха лесно през която и да е планина или насип. Бяха ли с тях, те по всяко време можеха да получават информация за врага. А както изглеждаше сега, подобна информация беше след Божията милост най-важното нещо пред приближаващата битка.

Останалите двама отстъпиха неохотно. Бяха видели, че Арн не смята да се предаде по тази точка. А и все пак великият магистър бе решил, че той бе онзи, който ще взема решенията там, където възникнеше неединомислие.

* * *

Арн и неговият гонфанониер от Газа бяха виждали как огромната мамелюкска войска на Саладин преминава в продължение на повече от час, само за да покаже конниците си, но за останалите християнската войска, която потегли от Ашкелон онази ранна ноемврийска сутрин, изглеждаше много силна.

Времето беше студено и влажно със слаб северозападен вятър, който не искаше да прогони мъглата, която се появяваше и изчезваше според прищевките си. Ограничената видимост можеше да бъде както от полза, така и във вреда, но ако някой изобщо можеше да бъде облагодетелстван от лошото време, то това със сигурност бяха християните, които познаваха околността добре. Това най-вече се отнасяше за двамата предводители на кралската войска братята Балдуин и Балиан д’Ибелин. Освен това като ариергард в християнската войска се движеха двамата командващи крепостите Торон дьо Шевалие и Кастел Арналд, а войската се бе насочила към областта между тези два бастиона.

Как бедуините успяваха да се ориентират в мъглата никой не можеше да разбере. Но те идваха и се отдалечаваха отново с различни послания до Арн Готски още от първите часове на язденето.

По средата на деня християните започнаха да се натъкват на малки групи тежко натоварени египтяни, които обаче всеки път предпочитаха да избягат с плячката си вместо да хвърлят заграбеното и да предизвикат противника в схватка. Заплахата от тези срещи произлизаше от факта, че християните можеха скоро да бъдат сигурни, че Саладин е узнал за приближаващия враг и тогава той самият можеше да определи времето и мястото за нападение.

И както можеше да се очаква, скоро право пред предводителите на християните се появи стройно сформирана армия. Намираха се в близост до крепостта Монжизар, недалеч от Рамле.

Кралската войска се впусна незабавно в нападение, без дори да е успяла да добие някаква ясна представа за военната сила, която стоеше пред тях. Назад остана центърът с краля, епископа на Витлеем, групата знамена и нейната охрана.

Отзад идваха тамплиерите, но Арн не даде заповед за атака. Да се втурнеш в мъглата срещу враг, когото не виждаш, не се струваше особено умно нито на него, нито на неговите най-близкостоящи командири — другите двама командващи крепости. Особено когато мамелюкската конница незабавно отстъпи и се оттегли назад. Това беше твърде добре позната сарацинска тактика. Войската, която погнеше подобна оттегляща се централна част, щеше почти сигурно да бъде обградена от двете страни от настъпващи вражески сили и когато обграждането завърши, щяха да прозвучат пронизителни рогове и изведнъж бягащите воини щяха да се обърнат и впуснат в нападение, така че преследвачите скоро щяха да се окажат обградени от всички страни и щяха да бъдат сразени.

Бедуините на Арн се върнаха с информация, която сочеше, че именно това бе на път да се случи, но само от едната страна — от юг.

В такъв случай Саладин в момента пресичаше право през земите на крепостта Торон дьо Шевалие. А тях командващият крепостта Зигфрид дьо Турен познаваше като дланта си.

Арн нареди колоната на тамплиерите да спре и всички слязоха за кратко обсъждане. Зигфрид рисуваше с камата си върху земята и сочеше една широка клисура, която се стесняваше все повече на юг. От там някъде трябваше да дойде Саладин.

Трябваше да се вземат бързи решения, ако не искаха възможността да им се изплъзне. Арн изпрати един офицер с известие при великия магистър в центъра на християните, които сега бяха спрели и се бяха строили в овална защитна стена, и след това нареди настъпление в бърз тръс в посоката, в която брат Зигфрид яздеше напред и показваше пътя.

Когато достигнаха до клисурата, те се оказаха нависоко и пред един полегат и дълъг склон надолу към мястото, където тя се стесняваше като гърло на дамаскинска бутилка. Дойдеше ли врагът от тази посока, той щеше да успее да обгради кралската войска от две страни. Но точно сега тук цареше само тишина и мъгла, която идваше и си отиваше и която понякога оставяше видимост от четири изстрела с лък, а друг път — от един-единствен.

Имаше две възможности. При едната, тамплиерите бяха дошли точно на това място, което Бог им бе посочил, за да спасят християните. При другата те стояха на напълно погрешно място и рискуваха да оставят кралската войска без защита.

Арн нареди всички да слязат от конете и да се помолят. Възможно най-тихо всичките около двеста рицари слязоха от седлата, хванаха поводите на конете си и коленичиха до предните им крака. Когато молитвата приключи, Арн нареди всички да свалят мантиите си, да ги навият и да ги завържат зад седлата. Можеше да се окаже студено да се чака прекалено дълго по този начин, а беше опасно да се вдървиш от студ точно преди битка, но ако врагът дойдеше бързо и неочаквано, щеше да е още по-лошо мантиите да им пречат в боя.

Стояха тихо и се взираха надолу в мъглата, докато на някой не му се стори, че чува нещо, което според друг беше просто плод на фантазията му. Трудно се издържаше да стоиш неподвижен и да чакаш, защото ако стояха на грешното място, денят щеше да завърши със загуба и грешката щеше да е тяхна. Ако скоро не се случеше нещо, трябваше да се отправят обратно към онази част на християнската войска, където Истинския кръст стоеше в огромна опасност сред прекалено малко защитници. Ако неверниците им отнемеха кръста, Арн щеше да носи вината за това повече от всеки друг.

Той размени няколко погледа със Зигфрид дьо Турен и Арнолдо дьо Арагон. Те стояха с наведени глави, сякаш се молеха, силно измъчвани — мислеха за същото, за което мислеше и Арн.

Но тогава сякаш Божията майка го изпълни с увереност, сякаш сега вече знаеше добре какво трябва да направи. Той нареди на своите братя, които командваха двете други крепости, да тръгнат предпазливо с конете си в двете страни и всеки да застане начело на своето крило. Трябваше да яздят от най-външната страна, защото и те, както и Арн, имаха широка черна лента под червения кръст на страните на коня. В мъглата хората щяха да се изгубят, ако нямаше поне няколко ясно различими цвята или знака, които да следват. Белите туники и мантии на тамплиерите обикновено бяха преимущество за окото, тъй като винаги се виждаха отдалеч, както и възможно бе да се окажат преимущество за психиката, защото белите мантии караха врага да се разбягва в ужас, освен ако не бе много по-многочислен. Но тук в мъглата тамплиерите сякаш се размиваха в цялата белота и изчезваха от погледа.

Възможно най-тихо рицарите започнаха да се престрояват в линия, все едно вече знаеха в коя посока щяха да нападат. Сякаш Божията майка ги ръководеше, тъй като изведнъж долу се появиха първите блестящи в злато униформи. Това бяха леките конници на мамелюците, онези, които трябваше да нападнат първи. Слизаха в дълги колони по планинския склон отсреща, скрити в мъглата. Нямаше начин да преценят колко бяха, всяка цифра между хиляда и четири хиляди беше възможна. Всичко зависеше от това колко голяма бе централната им част — онази, която в момента действаше като примамка, за да подмами християнската кралска войска в капана.

Арн изчака, докато няколкостотин вражески войници не преминаха през гърлото на клисурата, въпреки че до него Арман дьо Гаскон не се сдържаше от нетърпение. Тогава нова вълна мъгла обви и направи невидими всички врагове долу. Това беше моментът Арн да даде заповед за настъпление, макар и в бавен ход, така че да могат да се престроят по-добре в права линия и ако имаха късмет, да се приближат до врага възможно най-близо, преди да ги забележат и да бъдат готови всички едновременно да пришпорят конете си напред с пълна сила.

Да нападаш в бавен ход беше невероятно, като в сън. Някъде долу в клисурата отекнаха конски копита, удрящи се в камък и пръхтене от всички страни, трябваше да е невъзможно за някой, който не знаеше за това, да разбере, че в момента една към друга се приближаваха две армии.

Арн съзнаваше, че скоро ще трябва да се впусне с пълна сила в атака срещу непознатото. Той сведе глава и каза молитвата си, но сякаш Дева Мария, призована, в този момент му отговори с нещо, което не бе част от битката. Показа му лицето на Сесилия, червената коса, която се полюшваше във въздуха, когато тя яздеше, кафявите очи, които винаги се усмихваха, и детското лице с всичките му лунички. Това беше мигновена, но ясна картина там, в мъглата. Но в следващия момент вместо това на едва едно копие разстояние от себе си той видя мамелюкски конник. Мамелюкът се бе втренчил поразен и изглежда не можеше да дойде на себе си, а стоеше зяпнал, след като се бе огледал наоколо и бе открил, че е обграден от няколко страни от призрачно бели брадясали рицари.

Арн сниши копието си и изкрещя заповедта за нападение Deus vult, която веднага бе повторена от стотици гърла близо до него и назад в мъглата. В следващия миг цялата долина отекваше от тътнещите в нападение жребци на тамплиерите и почти веднага дойде звукът от сблъскващ се метал и виковете на ранени и умиращи.

Християнският железен юмрук удари точно в този тесен участък на клисурата, където врагът бе принуден да се наблъска в многобройни редици, за да се измъкне. Изправени срещу вълна от тежки коне и остро желязо, мамелюците се хвърляха едни върху други назад, освен ако не паднеха с някое копие в тялото. Египетските стрелци и техните лъкове се намираха в задната част и нямаха никаква възможност да намерят цел за стрелите си и скоро бяха залети от коне без ездачи, впуснали се в панически бяг назад. Същевременно нови египетски сили напираха отзад, задействани от шума на битката.

Тамплиерите държаха всеки метър от тесния участък и рамо до рамо си пробиваха път с бой през здраво притиснатите мамелюци, на които от толкова близо разстояние им бе почти невъзможно да се защитават срещу дългите и тежки мечове на християнските воини, които сечаха напред като коси по време на жътва.

Онези от египтяните, които бяха успели да преминат през гърлото на бутилката в долината, преди атаката да дойде, се опитваха да се обърнат и да се втурнат в подкрепление, но Арнолдо дьо Арагон бе вече предвидил това и по собствена инициатива ги пресрещна, като взе със себе си още двадесет рицари, за да изгради фронт от другата страна.

В средата на долината, където битката бе най-тежка, никой не виждаше по-надалеч от собственото си копие. За тамплиерите, които знаеха, че са съвсем малобройни в сравнение дори с врага, който бяха успели да видят, това бе слабо утешение, тъй като им оставаше само да секат напред във все още прекалено гъсто натъпканата маса от врагове. Но за мамелюците, които усещаха силата на християнската конница в това най-тежко за правоверните положение, битката изглеждаше като кошмар на кошмарите.

Някой от предводителите на мамелюците най-накрая успя да овладее ужаса и мислите си и нареди да свирят сигнал за отстъпление право назад, защото щеше да е прекалено глупаво да се опитват да се качат по склоновете на планината.

Арн извика при себе си най-близките си мъже и поиска сигнал за събиране и прегрупиране вместо да преследват врага в мъглата. Задъхан, Зигфрид дьо Турен се изкачи до него заедно с фланга, който бе предвождал. Те се погледнаха първо слисани, защото и на двамата се струваше, че виждат пред себе си своя събрат смъртно ранен. Белите им дрехи бяха така напоени с кръв, че червените кръстове на гърдите им едва се виждаха.

— Наистина ли не си… ранен, братко? — попита запъхтяно Зигфрид дьо Турен.

— Не, а ти… но битката върви добре дотук. Какво ще правим сега, какъв е теренът в посоката, в която избягаха? — отговори Арн едновременно, като разбираше, че и той самият трябва да изглежда по същия начин като другия командващ.

— Ще се престроим и ще тръгнем в права линия и бавен ход, докато ги видим отново. В тази посока долината свършва, хванали сме ги в капан — отвърна Зигфрид със спокойствие, което си бе възвърнал с учудваща бързина.

Точно в този момент нямаше нужда от повече думи и вместо да губят реда, сега бе по-важно по време на бавното настъпление да формират цялата настъпателна линия отново и да я разширят, защото и долината се разширяваше. Бе започнал да духа вятър, съществуваше риск мъглата, която досега бе служила само на християните, да изчезне. Мамелюкските леки конници и стрелци също се бяха опитали да се престроят по време на своя бяг в долината. Но когато разбраха, че са затворени от стръмни скали, им бе трудно да се обърнат, а когато все пак успяха да го направят, те решиха да нападнат със сила, преди отново да бъдат притиснати прекалено силно в стесняващата се част на долината, където сега се намираха. В редиците на египтяните изсвириха сигнал за бърза атака и долината се изпълни от тътена на бързи, леки, настъпващи коне.

Същевременно обаче сигналът от роговете за бързо нападение, бе изтълкуван погрешно от обоза с провизии, резервни коне и плячка, който идваше след бойните гарнизони към долината, защото сега те се опитаха да избягат по диагонал, при което двете египетски части се сблъскаха една с друга сякаш бяха врагове.

При този сблъсък Арн нареди ново нападение. Онези египтяни, които първи видяха дългата връхлитаща линия тамплиери, които в мъглата изглеждаха сякаш бяха хиляди, бяха обзети от луда паника и опитаха да избягат назад през собствените си редици.

Касапницата продължи много часове, чак докато не падна спасителният мрак. Рицарите тамплиери никога не бяха печелили такава блестяща победа.

Както по-късно стана ясно, централната египетска войскова част, която трябваше да играе ролята на примамка, накрая е била обградена от кралската войска и принудена да се защитава без помощ от големия отряд, който така и не дошъл. При този изглед — че са оставени сами без своята главна бойна сила — те изгубили смелост, някои се разбягали, а след това защитата съвсем се разпаднала и преминала във всеобщ бяг.

Когато кралската франкска войска се бе завърнала, за да отпразнува победата, вярвайки, че е спечелила със собствени сили и без помощта на тамплиерите, касапницата при Монжизар същевременно още продължаваше.

Армията на Саладин бе напълно сразена и дори все още да имаше достатъчно много мамелюци — живи и неранени — за да може той при други обстоятелства, в някой по-късен ден, на друго място и при по-благоприятно време да победи, то нито една група войници от разпръснатата и разцепена армия не можеше да знае къде се намира другата.

Резултат от това безумие и от слуха за кървавата баня при Монжизар беше един луд и неорганизиран бяг на юг. Този бяг щеше да коства също толкова много живота, колкото и самата битка, тъй като разстоянието между земите на Рамле до сигурността на Синай бе дълго. А по целия път чакаха жадни за плячка и кръв бедуини, които нито преди, нито след това щяха да имат възможността да се сдобият с толкова много пленници или подобна богата плячка.

Сред многото пленени, довлечени вързани след камили в крепостта на Газа, беше и братът на Саладин — Фахр, както и неговият приятел емирът Муса. Те били стояли до Саладин, когато група тамплиери приближили да ги пленят, но се предали без колебание, защото дори и в тежкия час на поражението, дори и за миг не се били съмнявали, че именно Саладин е онзи, избран от Бог да победи.

Сред тамплиерите имаше четиридесет и шест ранени мъже и тринадесет убити. Сред мъртвите, които бяха открити и занесени в Газа, бе офицер Арман дьо Гаскон. Той бе един от онези, които се бяха опитали да пленят Саладин, и бе стоял само на едно копие разстояние от това да промени хода на историята.

Към следващата част или към съдържанието

Ян Гиу Рицарят тамплиер: Рицар на Храма (6)

Метаданни

Данни

Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Информация

История

Сваляне / Връзки

V.

Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Рицар на Храма (6)