Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Рицар на Храма (11)

X.

Когато слънцето залезе в последния ден от двадесетгодишното й заточение, Сесилия Роса седеше съвсем сама край едно от вирчетата на Рисеберя. Беше топла и безветрена вечер скоро след деня на св. Пер, когато лятото щеше да премине зенита си и жътвата скоро щеше да започне в Западна Готаланд, но не и тук горе, в Норданског.

Тя беше ходила на месата два пъти и бе взела причастие изпълнена с мисълта, че на този ден с подкрепата на светата Дева бе изтекло времето, което й се беше сторило като целия й живот. Най-сетне беше свободна.

И все пак не. Защото когато удари часът на свободата, сякаш нищо не се промени и никакъв знак не се появи. Всичко си беше както обикновено, като през всеки друг летен ден.

Тя осъзна, че вероятно бе имала детински представи, че Арн, чийто час на свободата може би бе ударил заедно с нейния, начаса щеше да пристигне на кон от нищото, макар да беше ясно, че му предстои твърде дълъг път. Запознати твърдяха, че пътят от Йерусалим може да отнеме цяла година.

Може би се бе впуснала в мислите си за този бъдещ щастлив момент, тъй като дълбоко в себе си усещаше, че ще стане точно така, а именно нищо особено. Сега тя бе на тридесет и седем години, и не притежаваше нищо освен дрехите на гърба си. Доколкото знаеше, баща й си беше вкъщи в Хюсабю, покосен от удар, без пари, изцяло зависим финансово от момчетата в Арнес. Той нямаше да й се зарадва особено, когато тя се прибереше и пожелаеше да живее от неговите доходи.

В Арнес тя нямаше да получи нищо, там сестра й Катарина беше домакиня и тъй като по нейна вина Сесилия Роса бе изпратена на двадесетгодишно заточение в манастир, срещата между двете щеше да е еднакво нежелана както от Сесилия, така и от Катарина.

Можеше да отиде до Нес на остров Висинг и да гостува на Сесилия Бланка, а можеше със сигурност да прекара известно време в гостоприемство в Улфсхем при Улвхилде. Едно беше обаче да гостуваш на приятели, когато можеш да им върнеш жеста, съвсем друго бе да отидеш при тях като бездомник.

С рязко движение тя разкъса кърпата, с която толкова беше привикнала през тези двадесет години, че без нея се чувстваше сякаш без коса. Разроши косата си и започна да прокарва пръсти през нея, за да се разплете; бе прекалено дълга за правилата в манастира, но Сесилия се бе измъкнала от последните две от общо шест годишни подстрижки.

Наведе се напред и се опита да се огледа във водното огледало. Мракът обаче се бе спуснал и тя можа слабо да различи лицето и червената си коса, а и това, което видя, беше по-скоро това, което си спомняше за себе си от младостта, отколкото истинския си вид. В Рисеберя нямаше огледала, както във всеки друг женски манастир.

Тя заопипва припряно тялото си, както беше позволено на една свободна жена, дори се опита да докосне гърдите и бедрата си, тъй като от тази вечер това вече не представляваше нарушение на правилата.

Ако се замислеше, дори бъдещият й свободен живот щеше да бъде обграден с огради и зидове. Биргер Бруса бе й предложил да стане икономка в Рисеберя, докато иска, и когато го каза, това прозвуча просто като любезност. Но когато сега, в първия час от свободата, тя се опитваше да проумее какво означаваше тази любезност, по-скоро й се струваше, че е трябвало да продължава да работи по същия начин, както през предишните години.

Е, не съвсем по същия. Тя реши, че няма да покрива косата си и че няма нужда да участва нито в сутрешни, нито във вечерни молитви. Така щеше да получи ценно време за работа. Вече щеше да ходи сама до пазара за покупки и това внезапно й се стори като най-голямата промяна. Имаше право да е сред хората и да говори с когото си поиска, не беше вече застрашена от грехове и наказания.

Най-много й се искаше да отиде до Биелбо, за да види сина си Магнус. Това обаче беше среща, която за която тя еднакво копнееше и от която се страхуваше.

За много хора, но най-вече за църквата, Магнус бе роден в грях и срам. Биргер Бруса го беше взел при себе си още като пеленаче, беше го отвел, за да бъде приет в рода и го бе възпитавал наред със собствените си и на госпожа Бригида деца. Като момче Магнус вярваше, че е син на Биргер Бруса. Твърде много зли езици обаче знаеха за произхода му и слуховете стигнаха до самия Магнус, в началото като бегли подхвърляния, след това от някой, който в гнева си не бе говорил тъй уклончиво.

Точно на границата между детството и зрелостта Магнус бе започнал да се досеща за истината и бе привикал настрана Биргер Бруса, настоявайки за обяснение. Биргер Бруса не видя какво друго може да направи, освен да му разкаже всичко без заобикалки. Известно време Магнус обикаляше мрачен и неспособен да контактува, сякаш спокойният му живот на син на ярл се бе превърнал в пух и прах. Биргер Бруса реши да не безпокои момчето, тъй като очакваше то да се промени, когато любопитството надделее над разочарованието.

Така и стана. След известно време той потърси пастрока си и започна да разпитва кой е Арн Магнусон. Както Биргер Бруса бе разказал на Сесилия Роса, може би се бе разпрострял твърде много при описанието на Арн като най-добрия боец с меч в Западна Готаланд на всички времена и като отличен стрелец с лък. Е, това не беше чиста лъжа, оправдаваше се Биргер Бруса. Все още беше жив споменът как младият Арн, доскоро момче, бе победил могъщия боец Емунд Улвбане на съвета на всички готи край Аксевала. Беше като борбата между Давид и Голиат от Библията, а Арн се беше проявил толкова по-добре с меча от Емунд, че вместо да му отнеме живота, го бе пощадил и му бе отсякъл само едната ръка.

Когато Магнус се бе почувствал свободен да разпитва старите си роднини за тази случка, се натъкна на мнозина, които са присъствали или поне се предполагаше, че са присъствали в Аксевала, но все пак можеха да разкажат историята в най-общи линии.

Тъй като младият Магнус още в невръстните си години се бе проявил като много по-добър стрелец с лък от останалите момчета, той прие обяснението, че баща му е бил ненадминат стрелец, и започна да упражнява стрелбата си повече от необходимото за сметка на друга неща в обучението си. Той също така отиде при Биргер Бруса и заяви, че ако баща му не се върне жив от Светите земи, той нямаше да приеме името Биргерсон от Биргер Бруса, нито пък Арнсон. Искаше името му да е Магнус Монешьолд и сам беше си нарисувал в сребристо малък полумесец върху щита си.

Биргер Бруса смяташе, че след като така или иначе бе минало толкова време, бе по-добре майката и синът да не се срещат преди да е изтекъл срокът на заточението на Сесилия Роса. За младежа щеше да е по-добре да види майка си като свободна жена, отколкото като манастирска прислужница, която все още изкупува греха си. Сесилия не бе възразила срещу това предложение. Сега обаче бе свободна и не изкупваше грехове чрез работата си на прислуга, но се страхуваше от тази среща повече отколкото бе предполагала. Тя започна да се тревожи за неща, които по-рано не й бяха хрумвали, като това дали беше стара и грозна и дали дрехите й не бяха твърде прости. След като младият Магнус имаше такива величави представи за баща си, толкова по-голяма бе опасността да остане разочарован при вида на майка си.

Когато останалите жени от Рисеберя — шест монахини, три послушнички и осем вдовици, се оттеглиха за вечерната молитва, Сесилия Роса отиде в счетоводната си стая. Първият час свобода започна с работа.

* * *

През тази есен Сесилия Роса реши да слезе до „Божия дом“ и да накупи разни полезни и красиви растения, които можеха да бъдат пренесени, без да умрат по пътя, единствено през есента, както и много неща, необходими за шиене и багрене. Всичко това го имаше отдавна в „Божия дом“, докато Рисеберя, който се намираше в Норданскуг, беше едва в началото. Тъй като Сесилия Роса щеше да плаща със сребро, Биргер Бруса беше наредил първо да я придружат въоръжени конници по пътя до езерото Ветерн, след това норвежки моряци по водния път, а накрая отново конници на Фолкунгите между Ветерн и „Божия дом“.

Когато наближи „Божия дом“ начело на свитата си (настояваше да язди, тъй като бе икономка и бе свикнала да се разпорежда, а въоръжените рицари просто я следваха), тя се учуди колко смесени станаха чувствата й. „Божия дом“ бе разположен много красиво и бе удоволствие да се наблюдава още отдалеч. Въпреки че есента бе преполовила, покрай зидовете цъфтяха рози, от ония, които тя щеше да се опита да купи, за да разкраси Рисеберя.

Нямаше друго място на земята, което да мрази повече от „Божия дом“, това бе несъмнено. Каква съществена разлика обаче имаше между това да се доближава до това царство на майка Рикиса като свободен човек и като човек, който й се подчинява.

Сесилия Роса си внушаваше строго, че идва тук единствено по работа и заради Рисеберя. Нямаше причина да се кара с майка Рикиса или да се старае да й покаже, че силата й е пречупена. На края на посипания с чакъл път Сесилия си въобразяваше как внезапно ще се изправи пред Рикиса сякаш бяха равни, игуменката от „Божия дом“ и икономката от Рисеберя, щяха да свършат работа по най-рационалния начин и нищо повече.

От очакванията й за срещата обаче не се получи нищо. Майка Рикиса бе на смъртния си одър и един свещеник, Йорян от Векшьо, бе повикан, за да я изповяда и да я миропомаже.

При тази новина Сесилия Роса първоначално реши просто да си тръгне от „Божия дом“, но тъй като пътуването бе дълго и тежко, а животът в „Божия дом“ и Рисеберя трябваше да продължи и след като всички живеещи там починеха, тя промени решението си и влезе в гостоприемницата, където тя и спътниците й бяха посрещнати с добре дошли така, както биваха посрещани всички останали пътници.

Рано тази вечер я потърси непознатият за нея свещеник, който я помоли да го последва в клаузурата, за да посети за последно майка Рикиса. Игуменката сама беше пожелала тази последна услуга от Сесилия Роса.

Естествено немислимо бе да откаже на умиращата едно така лесноизпълнимо предсмъртно желание. Пряко волята си Сесилия Роса тръгна след свещеник Йорян към предсмъртното ложе на майка Рикиса. Нежеланието й нямаше нищо общо със смъртта, добре позната й от манастирите, където множество възрастни дами идваха, за да изживеят последните си дни. Нежеланието имаше общо с онези чувства, за които тя се страхуваше, че ще съзре в сърцето си при смъртта на майка Рикиса. Да триумфираш пред смъртта на ближния си би бил трудно простим грях. Какви чувства обаче може да изпита човек пред някого, който за него е въплъщавал чистото зло?

Свещеникът оплакваше и отправяше молитви, а Сесилия Роса влезе с него в личните покои на майка Рикиса. Тя лежеше на чаршаф, завита с одеяла и с по една запалена свещ от двете страни на леглото. Беше много бледа, сякаш Онази с косата вече бе обхванала сърцето й със студената си костелива ръка. Очите й бяха полупритворени.

Сесилия Роса и свещеникът веднага коленичиха край леглото и изрекоха необходимите думи. Когато приключиха с молитвата, очите на майка Рикиса се отвориха леко и внезапно тя протегна изпод одеялото ръката си, подобна на клещи, и стисна Сесилия Роса за врата със сила, неподобаваща на смъртник.

— Сесилия Роса, Бог те е повикал в този час, за да успееш да ми простиш — просъска тя и поразхлаби хватката си.

За кратко Сесилия Роса почувства онзи вледеняващия ужас отпреди, който винаги бе свързвала със злата жена. След това обаче се окопити и отмести ръката й от шията си без прекомерна грубост.

— Какво искаш да ти прощавам, майко? — попита тя, без да издава чувства с гласа си.

— Греховете ми и най-вече тези спрямо теб — прошепна майка Рикиса, сякаш внезапно бе изгубила значителна част от изненадващата си сила.

— Когато ме биеше с камшик за грехове, които знаеше, че не съм извършила ли? Изповяда ли това зло? — попита Сесилия Роса студено.

— Да, изповядах тези грехове пред отец Йорян, който седи до теб — отговори майка Рикиса.

— А че се опита да ме убиеш, като ме държеше през зимата в карцера с едно-единствено одеяло, това изповяда ли го? — продължи Сесилия Роса.

— Да… и това също — отговори майка Рикиса, а Сесилия Роса не пропусна да забележи как свещеник Йорян, който още стоеше на колене до нея, се размърда неспокойно. Тя бързо го погледна и й направи впечатление учудването му.

— Нали не ме лъжеш на смъртния си одър, след като си се изповядала и си взела последно причастие, майко Рикиса? — попита Сесилия Роса с мек тон, но твърда като желязо вътре в себе си. В светещите очи на майка Рикиса тя отново съзря издължените зеници на Рогатия.

— Изповядах всичко, за което ме питаш, сега искам да ме опростиш и да се молиш за мен преди дългото ми пътуване, понеже греховете ми не са тъй малко — прошепна майка Рикиса.

— Изповяда ли се и за това, че се опита да отнемеш живота на Сесилия Бланка в карцера през суровите зимни месеци — продължи Сесилия Роса неумолимо.

— Измъчваш ме… Покажи милост пред смъртното ми ложе — въздъхна майка Рикиса, но по начин, който затвърди в Сесилия Роса усещането, че всичко бе театър.

— Изповяда ли или не, че се опита да убиеш мен и Сесилия Бланка в карцера? — попита отново Сесилия Роса, тъй като не смяташе да се отказва. — Аз, грешницата, не мога да опростя подобни грехове, ако не знам, че вече са били изповядани, нали разбираш, майко?

— Да, всичките тези грехове ги изповядах пред свещеник Йорян — отговори майка Рикиса, макар и този път без въздишки и шепот, а по-скоро с нетърпение в гласа.

— Тогава е ясно, майко Рикиса — каза студено Сесилия Роса. — Ти или ме лъжеш като казваш, че си изповядала тези неща пред свещеник Йорян… В такъв случай, разбира се, не мога да ти дам прошка… Или наистина си изповядала тези смъртни грехове, защото си е смъртен грях да се опиташ да отнемеш християнски живот, още повече ако си в служба на светата Дева, както ти. А ако си изповядала смъртните си грехове, то тогава свещеник Йорян не би могъл да ти ги прости. И коя съм аз в крайна сметка, бедна грешница, която дълги години изкупваше греха си под камшика ти, за да ти прощавам онова, което нито свещеникът, нито Бог могат да ти простят!

При последните си думи Сесилия Роса се надигна рязко, сякаш усещаше какво ще се случи. Майка Рикиса започна да се превива в леглото и отново протегна ръцете си към Сесилия Роса, сякаш се опитваше да я сграбчи за гърлото. Тогава завивката се свлече от нея и в стаята се разнесе отвратителна воня.

— Проклинам те, Сесилия Роса! — извика майка Рикиса с внезапно появила се сила, от която допреди миг нямаше и следа. Червените й очи сега бяха широко отворени и на Сесилия Роса й се стори, че ясно различава лукавите зеници на Рогатия.

— Проклинам теб и безсрамната ти приятелка, лъжкинята Сесилия Бланка, дано и двете да горите в ада, дано и двете да ви накажат за греховете ви и дано семействата и на двете ви да умрат с вас в огъня, който ще пламне сега!

При тези думи майка Рикиса се свлече, сякаш бе изгубила всичките си сили. Посивяващите й коси се бяха подали изпод забрадката й. От едното ъгълче на устата й течеше тънка струйка кръв, която изглеждаше напълно черна.

Свещеник Йорян хвана Сесилия Роса за раменете и я изведе навън, като затвори вратата след нея, сякаш тя намираше за необходимо да продължи разговора си с умиращата, преди за нея да е станало твърде късно да се разкае или твърде късно да се изповяда.

* * *

Майка Рикиса умря същата нощ. На следващия ден я погребаха под каменните сводове в метоха, като счупиха печата й на игуменка и го положиха до нея. Сесилия Роса присъства на погребението, макар и против волята си. Не смяташе обаче, че има голям избор. От една страна намираше за неподходящо да се моли за това зло, както и да се преструва на опечалена до всички останали. Не можеше да си представи нещо по-безсмислено от това да сипе молитви за непоправим грешник, който бе лъгал дори когато се бе изповядал на смъртния си одър.

Другата страна имаше повече общо с ежедневието. Тя нямаше никаква представа кой е този свещеник Йорян от Векшьо, дори не бе чувала, че във Векшьо има свещеник. Не можеше обаче да няма причина на смъртния одър на майка Рикиса да повикат именно този непознат и жалък свещеник. Първо на първо, вероятно беше от рода на. Сверкерите, може би близък роднина на майка Рикиса. Второ, той сега знаеше каква е последната воля на игуменката, което със сигурност не беше без значение. Така както Сесилия Роса ги чу, последните думи от земния път на майка Рикиса съдържаха заплахата да порази всички с пожар и война. Вероятно само свещеник Йорян беше наясно какво е имала предвид с тези си думи. Поради това щеше да бъде разумно да се придържа близо до този Йорян, докато имаше тази възможност, за да може евентуално да разбере нещо от тайната, която той сега пазеше.

Третата причина да остане на погребението беше от по-практическо естество. Сесилия Роса и все по-нетърпеливите й спътници бяха пристигнали отдалече, за да може тя да свърши работа. Щеше да е добре да приключат с това, за да не пътуват отново през пролетта.

Свещеник Йорян беше висок, мършав мъж с шия като на жерав и подскачаща адамова ябълка; малко се запъваше като говореше. Че не е титан на мисълта, Сесилия Роса успя да установи веднага, въпреки че се упрекна за прибързаната си оценка, тъй като не бе задължително външността на човека да отговаря на същността му.

Предварително й мнение обаче не я посрами и когато тя съвсем невинно предложи на свещеника да посетят погребалното пиршество в гостоприемницата заедно с някои от спътниците си преди да се разделят, той веднага намери идеята за много уместна.

Като единствена жена в гостоприемницата тя естествено заведе свещеника до масата и също толкова естествено бе, че колкото повече той пиеше, толкова повече говореше. Като за начало той се оплака, че като роднина на Сверкерите го бяха удостоили едва със свещеническо място във Векшьо, докато всички значими църковни постове понастоящем се заемаха или от родовете на Фолкунгите и Ерик, или от техните приближени.

Така Сесилия Роса получи първото си важно сведение.

Не мина много време и преди свещеникът угрижено да попита дали Сесилия Роса, която, доколкото бе разбрал бе тъй близка с кралица Сесилия Бланка през времето й в „Божия дом“, дали тя не знаеше кога точно Сесилия Бланка бе дала обет пред майка Рикиса.

Така Сесилия Роса получи второто си важно сведение, но сега кръвта й се вледени.

Тя се опита да не обръща внимание на това, опита се да продължи да пие бира и да се кикоти, преди да отговори, след което обаче призна, че Сесилия Бланка никога не бе давала монашески обет. Напротив — двете си бяха обещали никога да не го правят и бяха прекарали дълги години в „Божия дом“ като близки приятелки.

В този момент Свещеник Йорян притихна и се замисли. След това каза, че със сигурност не би могъл да наруши тайната на изповедта, но навярно би могъл да сподели нещо от последната воля на майка Рикиса, която бе обещал пред Бог да предаде на светия отец в Рим. В нея пишеше, че кралица Сесилия Бланка е дала обет в „Божия дом“.

За да прикрие ужаса, който я обзе, Сесилия Роса предложи на свещеник Йорян още бира, и в същото време размишляваше. Той погълна бирата жадно.

Сега тя бе получила третото си важно сведение.

— А дали информацията за една такава последна воля не трябва възможно най-бързо да бъде изпратена до архиепископа — попита тя възможно най-невинно.

Не беше така. По две причини. На първо място другият архиепископ в страната, Йон, наскоро бе убит в Сигтуна при опустошението на града от дивите народи от другия бряг на Източното море, така че в момента нямаше архиепископ. А ако последната воля на майка Рикиса все пак трябваше да стигне до Рим, щеше да е ненужно да се заобикаля през Източен Арос и да се чака там нов архиепископ, а това сигурно щеше да е някой Фолкунг, злъчно промърмори свещеник Йорян. Поради това сега той смяташе да изпълни клетвата си към умиращата игуменка Рикиса, като се отправи на юг и предаде последната й воля на датския си роднина свещеник Абсалон в Лунд.

Така Сесилия Роса получи четвъртото си важно сведение. Тя веднага сипа отново бира на свещеника и се закиска доволно, щом той я хвана за бедрото, макар вътрешно да не можеше да си намери покой.

Сесилия Роса осъзна, че е научила всичко, от което имаше нужда, понеже нищо друго не беше от значение, и се опита да направи онова, което отначало й се бе сторило безнадеждно, а именно да говори разумно с глупавия свещеник.

Отначало тя изтъкна предпазливо, че тя и Сесилия Бланка бяха прекарали повече от шест години заедно в „Божия дом“ като най-близки и скъпи приятелки. Трудно щеше да е някоя от тях да бе сторила нещо тъй значимо като да даде обет, без да каже на другата.

На това свещеникът отговори с подчертано пиянско усилие да изглежда достоен и твърд, че обетите, които човек дава пред Бог, както и съдържанието на изповедите навеки ще останат тайна за сетивата.

Сесилия Роса възрази с престорена загриженост, че почитаемият свещеник може би не бе наясно с всичко, което се случва в един женски манастир. А работата бе там, че щом някоя от тях дадеше обет, то тя начаса ставаше послушница и й предстоеше година на изпитания, да бъде отделена от близките и познатите си. Ако Сесилия Бланка наистина бе дала обет, щеше да се забележи поне това, нали?

Свещеникът изломоти нещо от рода, че много неща можеха да се видят единствено от Бог и че само Той можеше да проникне с поглед в човешката душа.

Тъй като Сесилия Роса не можеше да възрази на това съждение, тя бързо се опита да смени хода на разговора. Та нали от думите на майка Рикиса тя сама бе разбрала, че игуменката сама бе спестила греховете си в изповедта си, преди да си отиде от този свят. На онзи, който бе излъгал в подобно състояние, не можеше да се вярва и що се отнасяше до толкова недостоверното изказване, че кралицата бе дала обет, а после бе отгледала четири деца в грях. Защото нали за това ставаше дума?

Ами да, разбира се, в известен смисъл за това става дума… призна свещеникът, прозявайки се, но бързо се поправи. Става дума за самия грях, поясни той припряно. Грехът бе решаващ. Не стигнаха до темата, че в този случай грехът имаше последици за кралската корона, но не искаше ли Сесилия да придружи свещеника в Дания? Разбира се, казано бе, че свещениците не могат да се женят пред Бог, но за този проблем си имаше прости решения. Не беше безпаричен, похвали се той, неподозирайки нищо, така че защо не?

Сега Сесилия Роса бе получила всички сведения, от които имаше нужда, но от това се почувства омърсена, сякаш епископът се бе наслаждавал да я засипва с нечистотия.

Тя се извини, че поради женски причини, които не иска да споменава, се налага да се оттегли, и когато той несръчно се опита да я задържи, тя се изплъзна ловко, тъй като бе пила много по-малко от него.

Когато обаче излезе на чист въздух, тя повърна. После цяла нощ се моли и не можа да заспи, тъй като греховете й бяха многобройни. С коварство бе подвела един свещеник, беше му позволила да я докосва греховно и всичко това с цел да го прилъже да каже онова, което той не искаше да каже.

Изпитваше срам от всички тези неща, но най-много се срамуваше от това, че докосванията на жалкия преподобен бяха разпалили един копнеж, който тя постоянно се бе опитвала да потисне. Той я бе накарал отново да си представи как Арн Магнусон най-сетне се появява на кон по моравата. Такъв лош човек да разпали чистата й любов — в този момент това й се струваше почти непростим грях.

Другата работа, която трябваше да свърши в „Божия дом“ и заради което бе останала на погребението на злата жена, се уреди много по-лесно. Скоро тя успя да накупи всички необходими растения и шивашки принадлежности от една колеблива помощник игуменка, която без любезните й съвети би останала сериозно измамена при тези сделки. Сега „Божия дом“ отново бе дом на Дева Мария, а към нея човек трябваше да изпитва голяма почит.

Сесилия обаче се замисли, че ако беше останала в „Божия дом“, щеше все още много да внимава къде стъпва по коридорите. Майка Рикиса определено не се намираше в рая. Може би лежеше някъде там под коридорите със злобно искрящите си червени очи, готова да се надигне като върколак и да погълне някого от онези, които мразеше, тъй като омразата бе най-силната й страна през земния й живот.

* * *

По обратния път към Рисеберя Сесилия Роса щеше да остане за няколко дни при Сесилия Бланка в Нес, както се бяха уговорили. Когато обаче тя пристигна в кралското пристанище на езерото Ветерн и безбройните и мърморещи и подсмърчащи спътници разтовариха непонятния за тях опакован багаж и го натовариха на страховития черен кораб, тя внезапно и видимо за всички пребледня. Из Ветерн се носеха високи вълни с бяла съскаща пяна по върховете. Първата есенна буря наближаваше.

Тя започна да разпитва обезпокоено грубите мъже, изглежда всички норвежци, докато не се озова пред онзи, който изглеждаше като техен началник. Той я поздрави почтително и каза, че се казва Стюрбьорн Харалдсон и че скоро ще има удоволствието да отведе приятелката на кралицата до Нес. Когато Сесилия Роса уплашено се поинтересува дали наистина бе добра идея да се отплава посред буря, той се усмихна замислено, поклати глава и отговори, че подобни въпроси го карат да копнее за дома, но пред пътя му дотам за съжаление стоеше предаността към крал Кнут. След това той хвана ръката й, без да казва нищо повече, и я отведе до мостика, където хората му вече се качваха на борда и се канеха да отплават. Поставиха широка дъска, по която да се качи Сесилия Роса, прехвърлиха със силните си ръце покупките й от „Божия дом“ и ги натовариха в трюма. После отблъснаха кораба с греблата и вдигнаха платната.

Вятърът веднага подхвана четвъртитото платно, изду го със силата си и тласна кораба напред, така че Сесилия Роса, която не бе успяла да се настани, бе запратена назад в ръцете на Стюрбьорн. Той веднага я настани на мястото си до главното платно и я зави с груби одеяла и завивки от овчи кожи, така че навън остана да стърчи единствено носът й.

Около тях вилнееше бурята и вълните съскаха срещу обшивката на кораба. Той се клатеше тъй силно, че Сесилия Роса виждаше единствено тъмния облак от едната страна и й се струваше, че гледа право в страховитото, почерняло и бушуващо море от другата страна. За миг тя остана скована от ужас, преди да се опита да си възвърне разсъдъка.

Никой от тези чудати възрастни мъже не изглеждаше ни най-малко обезпокоен. Те седяха доволни с гръб към тази страна на кораба, която се надигаше срещу облака, и от време на време пускаха шеги, доколкото можеха да се чуят. Е, навярно знаят какво правят, размишляваше тя трескаво. Когато хвърли поглед към Стюрбьорн, тя го видя да става, докато вятърът развяваше дългите му коси, стоеше разкрачено и стабилно, а по брадясалото му лице цареше доволна усмивка. Явно обичаше плаването.

Все пак тя не успя да се въздържи да го запита с вик дали не бе опасно да се тръгва на път посред буря и дали наистина бяха сигурни, че имат някаква закрила. Наложи й се да повтори въпроса викайки, въпреки че Стюрбьорн услужливо се наведе към нея, за да чуе какво я безпокои.

Когато Стюрбьорн най-сетне разбра какво го питаше, той първо изправи глава и се изсмя продължително, така че бурята отново развя дългите му коси и засипа с тях главата и лицето му. След това той се наведе към нея и извика, че положението е било по-зле по-рано същия ден, когато е трябвало да гребат срещу вятъра, за да стигнат до пристанището. Сега плаваха, вятърът бе попътен и корабът сякаш танцуваше. Щяха да пристигнат до час.

Така и стана. Сесилия Роса виждаше как крепостта Нес се приближава стремително и всички норвежци вкупом се надигнаха и се настаниха край греблата, докато Стюрбьорн сваляше платното. Мъжът отляво пръв спусна гребла във водата и ги насочи назад, докато този отдясно запъна краката си и загреба напред. Сякаш някаква могъща ръка обърна целия кораб срещу вятъра. После бяха нужни само десетина загребвания, за да достигнат завет, а носът на кораба се плъзна по брега. Уменията на мъжете, които не останаха скрити за Сесилия Роса, сега я накараха да се засрами от безпокойството си в началото на пътуването.

По пътеката към крепостта, докато Стюрбьорн почтително я водеше пред останалите, тя дискретно помоли да бъде извинена за притесненията си, за които не бе имала основателни причини.

Стюрбьорн само се усмихна вежливо на това ненужно извинение и я увери, че действително не е единствената пътничка от Западна Готаланд с оскъдни познания в областта на моретата и корабите. Веднъж, разказа той, една млада жена се чудела дали няма да се заблудят по пътя си. На това той се разсмя гръмогласно, а Сесилия Роса се усмихна предпазливо, без да е сигурна какво всъщност е толкова смешно в безпокойството на тази дама.

Когато Сесилия Бланка скоро след това прие най-скъпата си приятелка, както повтори неколкократно, така че да го чуят всички, тя бе тъй неистово щастлива, че речта й бе като песента на чучулигата през пролетта, невъзможно бе да я заглушиш. Тя изпрати хора, които да разтоварят кожените вързопи на Сесилия Роса с бодливи растения, кожи и шивашки принадлежности, хвана я за ръката и я изведе навън през няколко мрачни зали до голямо огнище, където й предложи греяно вино. Смяташе, че това е най-доброто след мразовитото пътуване.

Докато Сесилия Роса усещаше топлината на приятелската обич и бе доволна да не й липсва нищо, отвътре я гризеше злото, което скоро щеше да излезе наяве. Това обаче не беше лесна задача, тъй като бе трудно да се спре Сесилия Бланка. Кралят и неговият ярл бяха в Източен Арос, за да уредят някакви дела с новия архиепископ, тъй като разбойници от другата страна на Източното море бяха пребили стария. Освен това естонците бяха изгорили цялата Сигтуна, така че на мъжете им предстоеше много работа, нови кръстоносни походи и строеж на кораби, с които да пътуват. Предимството им обаче се състоеше в това, че сега целият Нес бе техен, тъй като в отсъствието на краля и ярла се разпореждаше кралицата. Предстоеше им да прекарат цяла нощ в разговори и да изпият много греяно вино!

За кратък миг Сесилия Роса бе повлияна от неустоимия плам и радост на скъпата си приятелка. Истина бе, че сега те най-сетне празнуваха мига, в който можеха да се срещнат на свобода — трите приятелки от „Божия дом“ вече бяха свободни.

Когато Сесилия Роса изрече думите за трите приятелки, тя възнамеряваше бързо да стигне до въпроса, който се налагаше да повдигне. Вместо това обаче тя само вдъхнови наново Сесилия Бланка, която със светнали очи и изобилен смях разказваше какво се бе случило на малката Улвхилде, е вече не беше толкова малка, та нали очакваше първото си дете.

Точно както Сесилия Бланка бе предполагала, най-големият син в Улфсхем, Фолке, съвсем не бе допаднал на Улвхилде, въпреки че той естествено бе първият, който се бе опитал да й направи впечатление. Както можеше да се очаква, неговата отраканост само бе провалила ухажванията му и скоро след това Улвхилде се бе заинтересувала от по-малкия син, Йон. И тъй като Йон не можеше да впечатли Улвхилде с умението си да си служи с меча и лъка, а повече говореше за това как страната трябва да се управлява със закони и разни подобни, над които бе размишлявал, и тъй като пееше хубаво, не бе трудно да се предположи как ще се развият нещата. Сватбата им щеше да се състои скоро, толкова по-добре, понеже тя вече чакаше първото си дете.

Като узна това, Сесилия Роса повече се уплаши, отколкото се зарадва. Тъй като да чакаш дете преди брака бе безумство и ако прегрешението се разкриеше, то можеше да струва скъпо на младите. Самата тя знаеше повече по този болезнен въпрос от много други.

Сесилия Бланка обаче разсея бодро тези опасения. Времената сега бяха други. Който и да станеше архиепископ сега, първата му задача нямаше да бъде да отлъчи от църквата някой, който беше под закрилата на краля и наместника му. Така малкият грях на Улвхилде скоро щеше да бъде благословен от Бог и с това щеше да се приключи. Тя, малката, изглеждала много щастлива и свободата наистина я бе приветствала с отворени обятия.

Облекчена да чуе, че Улвхилде явно не я грози опасността, от която първоначално се опасяваше, Сесилия Роса най-сетне успя да вдигне предупредително ръце, за да възпре радостното бърборене на приятелката си и да сподели каквото трябва. Носеше лоши новини от „Божия дом“. Сесилия Бланка притихна начаса.

Разказът обаче тръгна в грешна посока; защото когато Сесилия Роса пое дъх и заразказва сериозно, че майка Рикиса бе мъртва и погребана, приятелката й плесна с ръце и избухна в доволен смях, после се прекръсти и с поглед, насочен нагоре, помоли за прошка, че се радва за нечия смърт, но веднага се развесели отново и каза, че това изобщо не бе лоша новина.

Сесилия Роса започна отначало. Не след дълго Сесилия Бланка стана сериозна, слушайки за неискрената изповед и предсмъртното желание, за което трябваше да бъде известен Рим.

Когато Сесилия Роса приключи с разказа си, двете седяха, без да могат да кажат нищо. А какво всъщност можеше да се каже за самата лъжа? Нелепа бе самата мисъл, че на една нещастна девица, принудена да се подчини на бича на Рикиса в „Божия дом“, би й хрумнала абсурдната идея да даде обет именно в този манастир. Да се мисли, че Сесилия Бланка, която непрестанно бе копняла за своя годеник и короната си на кралица, би се отказала от тях заради радостта да бъде робиня на Рикиса, това бе все едно да се каже, че птиците летят във водата, а рибите плуват из облаците.

Те прекъснаха разговора си, когато Сесилия Бланка заведе приятелката си да поздрави децата, а после продължиха нощта си, за която вече знаеха, че ще бъде дълга.

Най-големият син Ерик беше при баща си в Източен Арос, тъй като имаше да учи много за кралските задължения. Другите двама синове и дъщерята Бригида се боричкаха яростно за едно дървено конче и бавачката не успя да ги разтърве, преди двете Сесилии да се появят. В този момент децата бързо се успокоиха, но огледаха насмешливо причудливите дрехи на Сесилия Роса. След вечерната молитва обаче двете Сесилии учудиха децата, като изпяха заедно един псалм по-добре отколкото който и да е друг, пял в Нес. Те определено не бяха очаквали подобна райска песен от майка си и се включиха мило и възторжено в това произведение, за което явно не бяха подозирали, че може да бъде изпято от собствената им майка.

По обратния път към огнището, където ги чакаше още греяно вино, Сесилия Бланка обясни смутено, че откакто бе на свобода, не бе пяла твърде много, тъй като бе смятала, че й стигат песните в „Божия дом“. Да пеят заедно обаче бе различно, защото си спомняше скъпото им приятелство, когато всяка студена ранна утрин се носеха сънени по студения под за сутрешната молитва. Когато отново седнаха край горящото огнище, сами, без вражески уши и с чаши вино в ръце, дойде време да се опитат да разберат каква е била целта на последната интрига на майка Рикиса.

Сесилия Бланка започна с това, че целта на Рикиса е да накара светия отец в Рим да обяви, че Кнут, кралят на Западна Готаланд, Източна Готаланд и Свеаланд, както и на архиепископията Източен Арос, живее в разврат. Това означаваше наследникът Ерик да е бил заченат в грях и да не може да наследи короната, както и никой от останалите синове.

Не беше чудно, че Рикиса искаше да изпрати това послание директно до светия отец в Рим. Нито пък това, че посланието трябваше да мине през Дания, където живееха всички емигрирали роднини на Сверкерите, а много от тях се бяха сродили с приближените на датския крал. Пламъците и войната, с които Рикиса бе заплашила на смъртния си одър, явно представляваха конфликтът, който щеше да се разрази при завръщането на Сверкерите с цел завземане на трона. Рикиса бе помислила за всичко.

Сметките й обаче се градят върху лъжа, възрази Сесилия Роса. Та нали съдържанието на предсмъртното послание не бе истина. Един беше въпросът как подобни писания биха били прочетени в Рим, а по съвсем друг начин би стоял въпросът пред шведския архиепископ, който и да бе следващият.

Двете жени потънаха в размисъл дали лъжата наистина би могла да победи. Според тях по-лесно бе да се допусне, че Рикиса в самоубийствен акт бе пожертвала душата си, за да получи отмъщение, въпреки че бе ужасяваща мисълта как човек може да бъде толкова зъл, че да влезе сам във вечния огън, само и само да си отмъсти.

Вероятно го е приемала за жертва, смяташе Сесилия Роса, жертвала е душата си, за да спаси близките си. Както майката, която е готова да пожертва живота си заради бебето си, или бащата, който е готов да умре за сина си, Рикиса бе пожертвала душата си заради всичките си приближени. Тази мисъл караше човек да потръпне, но и бе разбираема. Поне ако човек е бил сред онези, които са страдали от Рикиса през времето на земния й живот.

Сякаш внезапно настана студ въпреки топлината от огнището. Сесилия Бланка се надигна, отиде до приятелката си, целуна я и оправи завивките й, а после отиде да поръча още вино.

Когато се върна, двете се опитаха да се освободят от злия дух на Рикиса в стаята. Успокояваха се, че поне бяха научили истината навреме и че Биргер Бруса със сигурност можеше да я използва правилно, и се опитаха да разговарят на други теми.

Сесилия Роса се отдаде на размишления за скъпата им приятелка Улвхилде. Едвам прекрачила отвъд прага на „Божия дом“, тя бе на път към брачното си ложе. Е, дори го бе изпробвала. Това беше ли наистина хубаво? Не бе ли тя уязвима като агънце в непорочността си? В свободния си живот тя се бе запознала едва с двама млади мъже и сега се канеше да сподели навеки живота си с единия от тях, това беше ли правилно в действителност?

Сесилия Бланка смяташе, че е правилно. Тя познаваше Йон и беше напълно убедена, че така трябва да стане, познаваше също и Улвхилде. Разбира се, това щеше да е един добър съюз между Сверкери и Фолкунги, на който никой нямаше да се възпротиви, но това бе едната страна на въпроса. Друг въпрос бе, че някои хора си бяха създадени един за друг. Такива със сигурност бяха Сесилия Роса и Арн и вероятно така щеше да се окаже и за Улвхилде и Йон Сигурдсон. Сесилия Роса скоро щеше да се убеди сама, тъй като те всички щяха да се съберат на голямо коледно пиршество в Нес, както бе решила Сесилия Бланка.

Последните думи накараха Сесилия Роса да потъне в мисли и да се отнесе в мечтите си. Тъй простичко и ясно беше, че нейната приятелка кралицата я бе поканила на коледно пиршество. Новото в съществуването й беше, че живееше истински и естествен живот. Сесилия Роса бе свободна, можеше дори да откаже, ако така й се искаше, макар въобще да не смяташе да го прави. Но дори самата възможност да откажеш, мислеше си тя все по-сънливо, бе сред най-забележителните неща в новата й свобода.

Тя заспа с чаша в ръка, тъй като не беше свикнала с тази част от свободния живот, която й даваше правото да пие, колкото поиска.

Сесилия Бланка повика няколко придворни дами, които пренесоха скъпата й приятелка в леглото.

* * *

На следващия ден Сесилия Роса се преобрази. Придворните дами на кралицата я заведоха да се изкъпе, а най-много внимание отделиха на косата й, която разплетоха, вчесаха и подстригаха там, където бе подкастрена грубо и неравно. В манастира косите се поддържаха къси не за красота, тъй като те така или иначе не можеха да бъдат показвани.

Сесилия Бланка дълго бе мислила какви дрехи да даде на приятелката си. Не й бе трудно да предвиди, че не можеше да става дума за най-красивите одежди, тъй като крачката от широките бозави манастирски дрехи до дворцовото облекло бе твърде голяма. Освен това тя бе разбрала, без дори да е нужно да пита, че Сесилия Роса не искаше да се нанесе в Нес просто като приятелка на кралицата, тъй като бе твърде независима, за да го стори. Сесилия Бланка много добре разбираше, че голямото желание на най-добрата й приятелка бе Арн Магнусон да се завърне у дома. Не беше ясно доколко бе силна надеждата това да се случи след толкова години, но вероятно не беше твърде голяма, поради което и не беше подходяща тема на разговор. Все пак времето щеше да донесе отговорите, независимо дали им се искаше или не.

Онова, което тя смяташе, че Сесилия Роса би облякла при тръгването си от Нес, бе една мантия, кафява като мантиите на вдовиците, но от много по-мека агнешка вълна. Мантията с цветовете на рода бе станала чувствителна тема, тъй като Сесилия Роса по право принадлежеше към рода Пол и в такъв случай трябваше да носи зелена мантия. Тя обаче винаги бе мислила за себе си като за невестата на Арн Магнусон и поради това бе носила синята мантия на Фолкунгите, това бе кристално ясно в „Божия дом“ още в годините, когато и двете имаха малки сини шевици около ръкавите, докато останалите послушници имаха червени. Истината обаче бе, че годежът на Сесилия Роса с Арн Магнусон, колкото и важен да бе за нея и независимо дали светата Дева би приела необходимостта от него, не важеше пред църквата. Затова синята мантия би била до известна степен подходяща, но в друг смисъл би била нещастна грешка. Кафявата мантия с цвят близък до този на манастирските дрехи бе разумното решение за момента.

В замяна на това пък икономката, която е светски служител в манастира, без съмнение имаше правото да носи каквито си пожелае светски дрехи. Затова Сесилия Бланка бе наредила да ушият зелена рокля, тъй като считаше, че зеленото ще подхожда на червените коси на Сесилия Роса. А сякаш за да напомни за фолкунгското, тя бе сменила черната забрадка на Сесилия Роса със синя, точно този син цвят, който й бе така добре познат, че можеше да го създаде със собствените си ръце с добре изпитан навик.

Отне известно време преди Сесилия Роса да бъде убедена да облече всички тези дрехи, както и, според Сесилия Бланка като упражнение за бъдещето, да свикне да държи по цял ден червените си коси разпуснати, без да покрива главата си.

Сесилия Бланка осъзна, но бе твърде късно, че бе възможно този единствен ден за упражнения да е твърде кратък срок. Щом вечерта наближи, тя отново заведе Сесилия Роса в стаята на придворните дами и я облече в една много по-красива зелена рокля, сложи сребърен колан на кръста й и сребърна шнола в косата й и обясни, че се очаква да им дойдат гости.

След това заведе Сесилия Роса в стаята си, където имаше голямо лъскаво огледало и човек можеше да се огледа от главата до петите. Самата тя трепереше от това, което предстоеше да се случи.

Когато Сесилия Роса се огледа, отначало онемя и бе невъзможно да се прочете по лицето й какво си мислеше. После обаче тя внезапно избухна в плач и отиде да седне, а Сесилия Бланка дълго трябваше да я утешава, преди да изкопчи от нея причината за това неочаквано страдание.

— Остаряла съм и съм погрозняла — каза тя, ридаейки. В огледалото не бе онази, която тя си спомняше, а някой друг, стар и грозен.

Сесилия Бланка я целуна утешително, после се изпълни със смях, хвана я за ръката и отново я отведе пред огледалото, за да се огледат и двете едновременно.

— Ето, огледай двете ни — каза тя с престорена строгост. — Гледала съм те дълги години, без да видя себе си, както и ти си ме гледала през цялото време. Е, ето ме с изпъкнал корем и провиснали гърди, подпухнало лице, а ето те теб до мен. Огледалото не лъже, то не може да лъже. То вижда една красива жена, която е само на тридесет и седем години, но изглежда по-млада, а вижда и мен, която съм на четиридесет и изглеждам като на четиридесет. Времето не ти е отнело толкова, колкото ти се струва, скъпа Сесилия Роса.

Сесилия Роса остана безмълвна известно време, гледайки отраженията им. След това рязко се обърна, прегърна Сесилия Бланка и помоли за извинение. Обясни, че бе така поразена от собствения си образ, тъй като бе отвикнала да вижда себе си. После отново се развесели.

Сесилия Бланка обаче се обезпокои от странното поведение на приятелката си, тъй като бе пазила тайна твърде дълго, осъзна тя сега. Вече нямаше време за мълчание по темата.

Онзи, който дойде същата вечер, яздейки от север откъм Висинг и от Биелбо, беше Магнус Монешьолд, синът на Сесилия Роса. Единствената причина да дойде бе да се срещне за първи път с майка си.

Имаше два варианта, мислеше си Сесилия Бланка. Единият бе да не казва нищо и да даде възможност на майката и сина да се разпознаят взаимно, тъй като се очакваше да могат да го сторят.

Другият вариант бе веднага да обясни нещата, с цялото неудобство, което вероятно щеше да причини.

Тя помоли Сесилия Роса да седне пред огледалото и се престори, че ще оправя нещо в косата й. Извади четка и гребен, започна да сресва косата на приятелката си и продължи така известно време, тъй като бе много успокояващо. После каза, сякаш не беше нищо особено, сякаш мислите й летяха в друга посока, че имаше още нещо, Магнус Монешьолд щеше да дойде на вечерята и можеха да го посрещнат по пътя му, ако имат желание.

Сесилия Роса притихна, загледа дълго отражението си в огледалото, в очите й проблеснаха сълзи, без да потекат; дълго време обаче не каза нищо. За да прикрие неспокойствието си, Сесилия Бланка започна отново да вчесва красивата й червена коса, които обаче все още беше малко къса.

Бурята над Ветерн отдавна бе утихнала и на небето имаше само няколко облака, когато двете без придружители се понесоха на конете си на север към Висинг. По пътя не говориха много. Сесилия Бланка се възхити колко умело и уверено яздеше приятелката й. Сесилия Роса каза нещо за времето и красивата вечер.

На една горска поляна, където дъбовете отдавна бяха изсечени, за да бъдат построени кораби, те срещнаха трима конници. И тримата носеха широки фолкунгски мантии. Най-отпред яздеше най-младият, а червените му коси блестяха на вечерното слънце.

Тримата мъже спряха едновременно конете си щом видяха кралицата и жената до нея. Веднага след това младият червенокос мъж слезе от коня си и тръгна през поляната.

Според обичая Сесилия Роса трябваше да остане на коня си и кротко да изчака мъжа, който да се приближи до нея, да се поклони и да й протегне ръка, за да може тя да слезе безопасно от седлото, а после да се поздравят.

Сесилия Роса със сигурност знаеше това, когато беше на седемнадесет и спазваше нормите на поведение. Не беше сигурно обаче дали след толкова години в затвор все още помнеше обичаите.

Тя обаче скочи пъргаво, сякаш още беше на седемнадесет, но недотам благовъзпитано от коня си и се втурна през поляната с крачки, които бяха твърде дълги за зелената й рокля и я накараха да се спъне леко.

Щом Магнус Монешьолд видя това, той също се завтече и двамата се срещнаха насред поляната и се прегърнаха без думи.

След това всеки сложи ръце на раменете на другия и се погледнаха в очите. Всеки сякаш видя собственото си отражение.

Магнус Монешьолд имаше кафяви очи и червена коса, единствен той сред братята и сестрите си при Биргер Бруса и Бригида.

Гледаха се дълго, но никой от тях не можа да каже нищо. После той падна на колене пред нея, взе дясната и ръка и я целуна нежно. Това бе знак, че я приема за своя законна майка.

След като се изправи, той вдигна ръката й и внимателно я поведе обратно към коня й. Там той отново коленичи, като й подаде юздите, изтегли стремето и я подкани да използва гърба му, за да стигне седлото, какъвто бе обичаят.

Едва когато тя се бе настанила върху коня, той продума.

— Много пъти съм мислил за теб и съм те сънувал, майко моя — каза той с известно притеснение. — Може би съм си мислел, че ще те позная, но не съм и предполагал, че ще стане както сега. И въпреки думите на скъпия ми и близък Биргер Бруса, не съм и предполагал, че в теб ще видя по-скоро своя сестра, отколкото майка. Затова ще ми окажеш ли честта да те заведа на угощението, скъпа майко?

— Би било чудесно — отговори Сесилия Роса, леко развеселена от несръчния изказ на сина си.

Магнус Монешьолд бе още голобрад млад мъж и не бе дошло още времето да започнат да му търсят годеница. Той обаче бе израснал в средите на властта. Наблюдавайки безупречното му поведение, човек не виждаше несигурност или незрялост. Той носеше фолкунгската си мантия с увереност, която ясно показваше, че осъзнава стойността й. А и значението й, тъй като докато се приближаваха към Нес сред изчезващите полегати слънчеви лъчи, той настигна майка си, казвайки й нещо за вечерния хлад и я наметна със синята си мантия. Това бе защото именно по този начин той искаше да влезе с нея в кралската крепост Нес, макар и да не каза нищо. Въпреки това майка му разбра постъпката.

На вечеря той пи бира като мъжете, а не вино като двете Сесилии. В началото на вечерта говори с тях главно за времето, прекарано в „Божия дом“, тъй като никога не бе могъл да си го представи. Едва сега той узна със сигурност, че „Божия дом“ е мястото, където се бе родил, както и някои подробности около раждането.

Както бяха предполагали двете Сесилии и както си бяха подсказали една на друга с жестове, които само те разбираха извън манастира, Магнус Монешьолд скоро започна предпазливо да разпитва за баща си и дали бе истина онова, което се говореше за изкуството на Арн Магнусон с меча и лъка. Сесилия Роса му отговори незабавно, тъй като страхът, който бе изпитвала само допреди няколко часа, сега бе заменен от топло щастие. Тя обясни, че само бе чувала от други онова за меча, въпреки че историите бяха многобройни. Все пак веднъж самата тя бе видяла Арн Магнусон да стреля с лък на един пир в замъка Хюсабю и се беше справил доста добре.

Точно както Сесилия Бланка бе подсказала със знаци за въпроса на блудния син зад гърба й, той попита колко добър стрелец е бил баща му.

— Можеше да уцели сребърна монета с две стрели от двадесет и пет метра разстояние — отговори Сесилия Роса, без да й мигне окото, — поне ми се струва, че бяха двадесет и пет, но може да са били и двадесет. Със сигурност обаче беше сребърна монета.

Първоначално младият Магнус съвсем онемя като чу това. После очите му се насълзиха и той се обърна към майка си и я прегърна продължително.

Зад гърба му Сесилия Бланка попита със знаци дали наистина ставаше дума за сребърна монета.

В такъв случай е била необичайно голяма сребърна монета, отговори Сесилия Роса със знаци и потъна в сладостните обятия на сина си. В излъчването му имаше нещо, което й напомняше за младост и любов.

 

 

Непосредствено преди месата за св. Катарин, в студа, който вещаеше сурова зима, Биргер Бруса направи внезапно посещение в Рисеберя. Той нямаше време да се подготви за по-дълга среща с помощник-игумен ката Беата, отколкото бе необходимо, за да не се покаже като непочтителен в манастира на Дева Мария, който той вероятно считаше по-скоро за своя собственост.

Искаше да се срещне най-вече с икономката и когато навън стана твърде студено, двамата седнаха в работната й стая, построена по същия образец като в „Божия дом“.

Отначало той поговори по работа, макар мислите му отчетливо да бягаха в друга посока, тъй като непрестанно споменаваше предстоящия си кръстоносен поход на изток през пролетта.

После стигна до въпроса, който го вълнуваше. В Рисеберя нямаше игуменка. Ако Сесилия Роса дадеше обет сега, заради дългия й опит в манастирския живот можеха веднага да я издигнат до игуменски сан. Бе обсъдил въпроса с архиепископа, с новия архиепископ, и нямаше да има проблем с това. Сега той нетърпеливо чакаше отговор.

Сесилия Роса се почувства безсилна и съкрушена. Не можеше да си представи, че ярлът, който така добре познаваше кралица Сесилия Бланка, очакваше тя да желае да даде обет.

Когато се съвзе и размисли, тя го попита с поглед право в неговия какво всъщност цели с този въпрос. Самата тя не бе глупава, а никой в кралството не бе по-хитър от ярла, така че трябваше да има някаква доста съществена причина, за да предяви такова сурово желание.

При тези думи Биргер Бруса се усмихна с познатата си широка усмивка, настани се удобно върху единия си крак, хвана с ръце коляното си и се загледа в Сесилия Роса, преди да разкрие истината, макар и не директно.

— Ти наистина би била украшение като една от нашите жени сред Фолкунгите, Сесилия — започна той. — В известен смисъл си и сега и затова дойдох при теб с тежката си молба.

— Молба? — прекъсна го ужасена Сесилия Роса.

— Е, да го наречем въпрос. Що се отнася до сметки и сребро притежаваш ум, с който вероятно единствено Ескил би могъл да се мери. А Ескил е брат на Арн, именно той се грижи за кралството. Човек не може да те заблуди с мили думи. Затова ще ти го кажа рязко. Имаме нужда от игуменка, която да противостои на неистинния завет на една друга игуменка. Ето така стоят нещата.

— Можеше да си направиш труда да го кажеш веднага щом дойде, скъпи ярле — подкачи го Сесилия Роса. — Значи фалшивите показания на лъжкинята все пак ще стигнат до Рим?

— Да, така ще стане, при това ще ги пренесат ръце, които имат голямо желание да го сторят — отговори мрачно Биргер Бруса. — Не ни стигат непокорните народи на изток, които трябва да усмирим веднъж завинаги, а ако нямаме късмет, в по-далечно бъдеще ни предстои и голямата война.

— Голямата война със Сверкери и датчани?

— Да, точно тъй.

— Понеже Ерик, синът на Кнут, ще е роден в грях?

— Да, ето, всичко ти е ясно.

— И моите думи, както и думите на кралицата, в Рим ще тежат по-малко от написаното от една игуменка-лъжкиня?

— Вероятно да.

— А ако дам обет, тогава ще бъдат думите на една игуменка срещу тези на друга?

— Да, и може би ще спасиш кралството от война.

В този момент Сесилия Роса млъкна и се замисли. Реши, че не трябва да води такъв припрян разговор с човек като Биргер Бруса, за който всички смятаха, че е най-умният в кралството. Трябваше да спечели време за размисъл.

— Странно е как Бог е създал света и направлява хората — започна тя по-замечтано, отколкото беше в действителност.

— Наистина е странно — съгласи се Биргер Бруса, тъй като нямаше какво друго да каже.

— Рикиса продаде душата си на дявола, за да хвърли страната във война, не е ли странно?

— Да, много е странно — съгласи се Биргер Бруса малко нетърпеливо.

— А сега искаш от мен още в земния си път да предам душата си на Дева Мария, за да противостоим на този грях? — продължи Сесилия Роса с невинно изражение.

— Ето как с тежките си думи събра всичко в една орехова черупка — отвърна Биргер Бруса.

— Хората ще кажат, че новата игуменка е мразела Рикиса, че е отказала да й даде прописа на смъртния й одър и поради това думите й не струват! — избухна Сесилия Роса с тон, който учуди самата нея дори повече, отколкото ярла.

— Мислиш напрегнато и си твърде сурова, Сесилия Роса — каза той, след като помисли малко. — Но имаш възможност да спасиш страната от война с жертва, при която ти все пак би станала игуменка, от най-висш сан. Рисеберя ще бъде твоето кралство и в него ще властваш като кралица, съвсем различно ще е от това да бъдеш налагана с камшик от Рикиса. Какво друго би направила с живота си, което да послужи по-добре на близките ти, на кралицата и краля ти?

— Сега ти си суровият, Биргер Бруса. Знаеш ли за какво се молих и надявах всяка една нощ в продължение на двадесет години? Разбираш ли ти с душата си на воин какво са двадесет години в клетка? Говоря ти така дръзко и открито не само защото се чувствам отчаяна пред това, за което ме молиш, а и защото знам, че ме обичаш и не си против да чуеш подобни думи.

— Вярно е, скъпа Сесилия Роса, вярно е — въздъхна Биргер Бруса в отстъпление.

Тогава Сесилия Роса го остави и излезе, без да каже нищо. Когато се върна, държеше в ръцете си разкошна фолкунгска мантия. Обърна я няколко пъти отзад и отпред, така че златните шевове на лъва на гърба проблеснаха на светлината на восъчната свещ. Тя му даде да погали меката кожа от вътрешната страна. Той кимна възхитен, без да продума.

— Две години работих над това тук, беше ми като мечта — обясни Сесилия Роса. — Сега в Рисеберя имаме мантия, която да ни е образец, тъй като в това изкуство все още сме далеч от „Божия дом“.

— Наистина е много красива, никога не съм виждал толкова красиво синьо и такъв силен лъв — потвърди замислен Биргер Бруса. Той вече предчувстваше какво щеше да каже Сесилия Роса.

— Досещаш ли се, скъпи ми приятелю, за кого съм ушила тази мантия? — попита тя.

— Да даде Бог да наметнеш с нея раменете на Арн Магнусон. Разбирам мечтата ти, Сесилия Роса. Разбирам вероятно по-добре отколкото предполагаш и онова, за което си си мислела през годините, шиейки мантията. Трябва обаче да ме чуеш и да се опиташ и ти да ме разбереш. Ако Арн Магнусон не се появи скоро, ще купя мантията за деня на сватбата на Магнус Монешьолд или на коронацията на Ерик Кнутсон, или за който ден си поискам. Не можеш да се надяваш вечно, Сесилия Роса, нямаш право на това пред близките си.

— Нека се помолим за скорошното завръщане на Арн — каза Сесилия Роса и затвори очи.

При подобна покана никой, дори ярлът нямаше избор, особено в манастир, особено в собствения му манастир. Биргер Бруса кимна в знак на съгласие да се помолят.

Те коленичиха заедно сред сметките и дъските за смятане и се помолиха за спасението и скорошното завръщане на Арн Магнусон.

Сесилия Роса се молеше за пламенната си любов, която не бе изтляла в продължение на двадесет години и с която тя бе по-склонна да умре, отколкото да се откаже от нея.

Ярлът се молеше от по-различни съображения, макар и искрено. Той реши обаче, че щом въпросът с наследяването на трона не можеше да се уреди така лесно, като се противопостави клетвата на една игуменка срещу тази на друга, вероятно щяха да са му нужни всички добри воини в редиците на Фолкунгите.

И както бе чувал от понастоящем блажения отец Хенри във Варнхем, Арн Магнусон бе воин на Божията милост в не един аспект. Е, поне скоро щяха да го призоват у дома.