Майкъл Уайт
Тайната на Медичите (30)

30.

Македония, днес

Наетият самолет започна да се снишава над Скопие и Джеф се залепи за илюминатора, за да огледа града под тях — море от ниски бели сгради, заобиколени от планини, покрити със зелени петна. Час по-късно вече бяха минали през паспортната и митническата проверка и прекосяваха града в черна тойота „Ленд круизър Сахара“. Техният шофьор и водач излезе от града и пое по магистрала, която водеше на запад. Когато околността започна да става по-планинска, пътят тръгна нагоре. Стана късен следобед, докато стигнат подножието на Голем кораб, най-високата планина в Македония, приютила древния манастир, който търсеха. Руините бяха разположени край воден басейн, езерото Ангя. След като използваха софтуер, известен като „Гугъл ърт“, даващ възможност да се приближават на няколко метра от всяка точка по повърхността на планетата, те провериха мястото и можаха да определят местоположението на голям каменен куб — безлична сграда на островче, разположено почти в центъра на езерото. В интернет нямаше информация за постройката, но от леко размазаните изображения на „Гугъл ърт“ тя приличаше на мраморен мавзолей. Най-важното беше, че имаше същата форма като очертанията на сградата, гравирана на ключа. Главният път постепенно изчезна и тойотата пое по един стръмен черен път. След около трийсет минути друсане стигнаха до туристически заслон, наречен хижа „Караджак“. Водачът им беше казал, че оттук след лесно изкачване ще стигнат до руините.

Джеф и Еди поеха сами нагоре в планината. И двамата носеха раници, фенерчета, храна и портативни радиостанции, защото тук телефоните им нямаха покритие, запалки, сигнални ракети и по един кат дрехи за смяна. Джеф носеше и надуваем каяк, направен от свръхлеки карбонови нишки.

Беше ужасно студено, но невероятно красиво. Една сурова и преходна красота, подобна на картина на Пикасо от кубистичния му период, или на жена, преминала вече зенита на своята красота, но все още блестяща с изсечените като от лед скули. Тукашният пейзаж напомни на Еди за ваканциите от детството й в Шотландия, когато се разхождаха из Грампианските планини. Тогава не беше оценила удивителните небостъргачи от скали и дългите тесни езера, потънали в забвение в притискащите ги отвсякъде древни камъни. Но сега вече можеше да оцени подобна красота.

Манастирът се издигна пред тях като останките от вкаменено дърво. Високи каменни колони се извисяваха във въздуха, нащърбени и неравни. Като ги гледаше днес, Джеф можеше да си представи как някога, преди много години той се е възправял в цялото си великолепие. Паметник на човешката гениалност, ала и на вярата. Защото това е било място както за молитви, така и убежище за смели души, заклели се да посветят живота си на техния Господ. И ето там, веднага зад манастира, може би на около трийсет метра надолу по хълма, в сенките на планината лежеше езерото Ангя. Слънчевите лъчи бяха пробили облаците и хвърляха кръгове бляскава светлина по някои от хълмовете близо до водата. Езерото приличаше на черно стъкло, страшно, тихо и заплашително, почти неземно.

— Мога ли да видя разпечатката? — помоли Джеф. Беше започнало да духа и двамата си бяха сложили подплатените с кожа качулки. Джеф свери копието от „Гугъл“ със схематичните очертания на сградата върху ключа, които бяха свалили от записа на видеокамерата.

— Островът трябва да е зад този нос — той посочи неопределено на североизток.

Минаха покрай останките от кулите и намериха тясна пътека между скалите, която ги заведе до брега на езерото. На около сто метра навътре, в неподвижната черна вода се виждаше малък остров. Дървета закриваха по-голямата част от крайбрежната му ивица, но те можаха да различат очертанията на ниска сграда. Стените й бяха равни и без украса.

Двамата свалиха раниците си и Джеф се зае да маха калъфа на каяка и го разгъна върху дребния чакъл. Той зави маркуча на помпата за вентила и завъртя ръчката, която освободи сгъстения въздух в малката бутилка, и каякът започна да се надува. После избутаха заедно лодката във водата и се прехвърлиха в нея.

Нямаше вълнение, така че лесно прекосиха езерото. Когато стъпиха на каменистия бряг на острова, бяха поразени от покоя на почти пълната тишина, която ги заобикаляше. Постройката господстваше над острова, един огромен мраморен блок, безличен и заплашителен. Стените бяха гладки, обработени безупречно, оставяйки само текстурата на камъка да нарушава еднообразието. Напомни им нещо, което Алберт Шпеер е сънувал и сътворил за фантазиите на Адолф Хитлер за столицата на Третия райх.

Те обиколиха два пъти сградата, преди да открият вратата. Тя представляваше тесен мраморен четириъгълник, изработен от същия камък като стената. Текстурата преминаваше от вратата през процепите, които я маркираха, и продължаваше по стената. Щеше да е почти невидима, ако беше затворена, но сега стоеше леко открехната. Ключалката бе пипана наскоро, защото все още се виждаха петната от някаква смазка. Джеф почувства как от вълнение по гръбнака му полазват тръпки.

— Еди, ти няма защо да идваш по-нататък — настоя той, докато вадеше фенерчето от чантата си.

— Не ставай смешен.

— Може би няма да е зле един от нас да остане тук за всеки случай.

— О, Джеф, я се разкарай. В случай на какво? Не смяташ ли, че е малко късно за подобни мисли?

— Добре де — съгласи се той, запали фенерчето и се наведе, за да мине под трегера. Стъпките им започнаха да отекват по мраморния под на тесния коридор. Фенерчетата им пронизваха мрака с призрачни жълтеникави лъчи и те едва можеха да различат далечната стена, която просто беше поредната безлична каменна преграда. Но щом очите им привикнаха с празнотата и тъмнината наоколо, забелязаха слаба ивица светлина и мракът в празното пространство отстъпи място на някаква форма — оказа се правоъгълен отвор, зад който започваше коридор.

Далечната светлина беше достатъчна, за да могат да виждат, затова загасиха фенерчетата. Каменните стени бяха също толкова гладки и безлични, както останалата част от мавзолея. Студен, бездушен мрамор, който проблясваше съвсем слабо. Започнаха да се приближават към чупката на коридора и инстинктивно забавиха крачки, прилепвайки се към стените. Когато стигнаха до края на коридора, видяха друг правоъгълен отвор в камъка. Голяма метална врата водеше към нов коридор и после през отвора се влизаше в помещение с висок таван. Стените бяха оцветени от оранжева светлина, която танцуваше и караше камъка да проблясва. Еди се промъкна през отвора и внимателно надникна в помещението.

То представляваше кръгла зала с висок сводест таван, заострен в центъра като куполите на черквата „Свети Василий Блажений“ на Червения площад. Стените и подът бяха направени от най-чистия бял камък. В центъра беше разположен тежък блок черен мрамор.

В началото Еди не можа да разбере как се осветява помещението. По стените нямаше факли, но в пода имаше прокопан канал, широк може би шейсет сантиметра, който обикаляше периметъра на помещението. От него се издигаха пламъци, захранвани от гъста черна течност. Очевидно някой беше идвал тук съвсем наскоро.

„Май това не е най-подходящият момент“, помисли си Джеф, но вече нямаше връщане назад.

Оставиха раниците си на входа и се приближиха към черния обект, разположен точно под най-високата част на тавана. В основата имаше три дълбоки стъпала. Те се изкачиха внимателно по тях. Когато стигна върха, Еди зяпна и едва не изгуби равновесие.

— Боже мили! — възкликна тя.

Два ковчега лежаха един до друг под стъклен балдахин. В единия лежеше жена, облечена в дреха, която приличаше на сватбена рокля, с тази разлика, че беше кремава и обточена с бледосини ширити. Лицето й бе покрито с тънък като паяжина воал. Мъжът в другия ковчег носеше дълга дреха от тъмносиньо кадифе, обточена със златен брокат. Лицата им се бяха разпаднали, а кожата по брадичките и бузите стоеше по парцала. Ръцете им бяха отпуснати върху кремава коприна, а плътта по тях се беше стопила, което правеше еднаквите им пръстени от бяло злато с аметисти да изглеждат твърде големи. До най-близкия ковчег се издигаха две мраморни колони. Върху левия капител беше положена обикновена правоъгълна дървена кутия, дълга около трийсетина сантиметра. Върху десния капител лежеше златна плочка с гравирани думи на латински: Козимо и Контесина де Медичи.

— Смайващо, нали? — чу се глас откъм входа.

И двамата се завъртяха стремително.

— Чудите се къде се бяхме скрили? Повярвайте ми, това място е като заешка хралупа.

Високият слаб мъж в черен костюм излезе на светло. Боядисаната му черна коса беше сресана назад. До него крачеше Алдо Кандоти, който равнодушно стискаше пистолет. А зад тях се появи Джек Картрайт. Той водеше със себе си млада жена — Роуз. Джек държеше дясната й ръка извита зад гърба, а устата на момичето беше запушена с черен парцал.

Джеф се втурна надолу по стъпалата с нечовешки рев, извиращ някъде от дълбините. Кандоти грабна Роуз от Картрайт и притисна цевта на пистолета в челото й.

— Хайде да се опитаме да запазим спокойствие — подкани го високият мъж в черни дрехи, а на устата му се появи слаба усмивка.

— Кой си ти, по дяволите? — озъби се Джеф. — И какво правите с дъщеря ми? — Той пристъпи към Кандоти, който притисна още по-силно оръжието в челото на Роуз и я накара да изстене.

— Казвам се Люк Фурние — рече мъжът и направи знак на Кандоти да отпусне хватката си.

— А ти? — Еди се изплю на земята. — Ти пък какво правиш тук?

Картрайт не отговори.

— От известно време господин Картрайт получава пари от мен — обясни Фурние. — Госпожице, струва ми се, че изглеждате изненадана.

Еди се развика на Картрайт със святкащи очи.

— Значи ти си бил! Уби собствения си пастрок.

Лицето на Джек изразяваше отказ, който приличаше на маска.

— Бедният Джек — намеси се Фурние. — Бедният Джек винаги е свирил втора цигулка, непрестанно засенчван от великия Карлин Макензи. За мен беше лесно да го спечеля за съюзник. Той веднага се възползва от възможността да ми съобщава всичко, което се случва. През 1966 година аз придобих дневника на Медичи. Изглеждаше твърде вероятно в криптата да са заровени още съкровища. Не исках някой да попадне на тях. Разбираемо, нали?

— Значи си научил за артефакта веднага след като беше открит и си убил чичо ми, за да го откраднеш?

— За жалост.

Еди загледа яростно Картрайт.

— Ах, ти, гаден боклук — изръмжа тя.

— Не сме тук, за да оправяме семейни дрязги — Фурние очевидно се наслаждаваше на ролята на церемониалмайстор. — Има много по-належащи неща. Тази зала е конструирана от Контесина де Медичи и е построена само няколко години преди нейната смърт. Мавзолей, в който тя и нейният любим съпруг да лежат вечно един до друг. Наистина много трогателно, но целият ми интерес е свързан със съдържанието на онази малка, скромна дървена кутия ей там — той посочи към капитела, който се издигаше до ковчезите.

— Както без съмнение вече сте научили, преди почти шестстотин години Козимо де Медичи и неговата бъдеща съпруга Контесина са идвали на това място. При пътуването си са били придружавани от двама мъже: Николо Николи и Амброджио Томазини. Те потеглили от Флоренция, подбудени от един пътуващ мистик и философ на име Франческо Валиани, който ги упътил до манастирската библиотека, където се предполагало, че се пазят важни древни документи. Но те, или по-точно Амброджио, откриват много повече. Намират едно странно вещество, което може да предпазва хората от болести, но също така и да убива. Или с други думи, биохимическо вещество.

— Какво общо имат тези неща с нас? — озъби се Джеф. — За бога, пуснете дъщеря ми! — Кандоти не му обърна внимание.

— Съдържанието на кутията има много общо с теб, господин Мартин — обясни Фурние, — а Роуз е моята малка застрахователна полица. Ти и госпожица Грейнджър сте забележителна двойка. Знаех, че след всичко, което преживяхте, ще намерите начин да стигнете тук. Всъщност, разчитах на това. Защото вие притежавате жизненоважна информация, от която имам нужда.

— Така ли?

— Имам нужда от четири числа — продължи Фурние. — По-точно четири римски цифри. А аз разполагам само с две. Онези, които са гравирани на ключа, който намерихте в параклиса на Медичите. Цифрите D и M. Това ми създава затруднения.

Джеф вдигна рамене.

— Но това създава затруднение и на теб, господин Мартин. — Фурние му отправи заплашителната си усмивка. — По време на вашите пътувания, попаднахте на още две римски цифри, които моите хора са пропуснали. Можехме да си спестим много неприятности този следобед, ако моите хора бяха проявили повече наблюдателност. А сега, моля да ми кажете тези две цифри.

— Защо да го правя?

— Защото, господин Мартин, ако не го направиш, прекрасната Роуз много бързо ще премине в състоянието на Козимо и Контесина.

— IV и V — избъбри бързо Джеф.

— Много благодаря. Видя ли колко е лесно. — Фурние се изкачи по мраморните стъпала до заключената кутия. Ключалката представляваше барабан от четири отделни метални цилиндъра. Той се вторачи в тях за няколко секунди и после започна да ги завърта по местата им. — За разлика от монасите в Голем кораб — говореше той, — Амброджио Томазини е бил един от малцината, видели какво съдържа тази кутия. Той е докосвал неща, които не разбирал, нито би могъл да разбере и затова е платил с живота си. След неговата смърт Медичите скрили кутията. Но нашият приятел Николо Николи написал отчет за тяхното приключение, в който оставя поредица закодирани следи. Както изглежда тайната би могла да се разкрие, като се използват числата и думите: да бъде Бог. Като се разположат в правилната последователност, цифрите IV, V, M и D образуват DIVVM, или… Бог.

Ключалката се отвори с щракване и Фурние вдигна капака. Бръкна в кутията и внимателно вдигна стъкленицата на равнището на очите си.

— Удивително! — измърмори той.

— А сега те моля да пуснеш Роуз. Нали получи каквото искаше.

Фурние кимна на Кандоти, който неохотно извади парцала от устата на момичето и бутна Роуз настрана. Тя се спъна и щеше да падне, ако Джеф не бе пристъпил бързо напред, за да я хване.

От входа се чу едно дискретно покашляне и Кандоти се завъртя като вихрушка, насочвайки пистолета.

— Господин заместник-префект, няма защо да правите това — спря го гласът на Роберто, който направи няколко крачки в стаята. Той накуцваше леко, лявата му ръка беше превързана от рамото до лакътя и висеше в клуп. Лицето му още беше моравосиньо.

— Барон Арматовани — Фурние се поклони едва забележимо, — на какво дължим това удоволствие?

— Господин Фурние, как бих могъл да устоя? Тревожех се за своите приятели. Освен това в болницата разполагах принудително със свободно време, което използвах за мислене. И макар често да си го повтарям, аз се убедих, че наистина притежавам една много добра библиотека. Благодарение на добрия случай копия от някои части на разказа на Николи са попаднали в ръцете на моите предци. Научих някои забележителни неща за това… — и той кимна към искрящото стъкло в ръцете на Фурние.

Люк Фурние вдигна вежди.

— Така ли?

— Това е голямата тайна, която Медичите осъзнали, че трябва да скрият от хората. За тях това вещество било свръхестествено. Макар че причинило мъчителната смърт на техен приятел, веществото е могло да защити хората от чумата. Но Козимо и Контесина лично видели как желанието да го притежаваш може да покварява. Хората биха били готови да пожертват дори душите си, за да се сдобият с нещо подобно. Сигурен съм, че господин Фурние с удоволствие ще ни разкаже повече.

Очите на канадеца засияха победоносно.

— Стъкленицата съдържа един много рядък биохимически агент, известен като ропрактин. Всички сте чували за рицин и зарин, много гадни вещества. Дори малки количества от тях могат да убият хиляди хора. Ропрактинът идва от една плесен, наречена tirinilym posterinicum, която се среща в страни с влажен климат. След рафиниране и пречистване се получава флуоресцентна течност със зеленикав оттенък. В много малки количества ропрактинът убива бактериите подобно на някакъв свръхпеницилин. Обаче над определена концентрация той предизвиква светкавично няколко много неприятни болести, за които не са известни лекарства.

Медичите стигат до тези заключения по трудния начин. Те не са имали представа откъде произхожда това шишенце и вероятно ние също никога няма да разберем. Сигурно става дума за откритието на неизвестен алхимик. Кой може да каже?

— Основното е — прекъсна го Роберто, — че не си си дал целия този труд, за да помогнеш в борбата с болестите или да подпомогнеш медицинската наука…

— Люк, трябва ли да слушаме всичко това? — избухна Кандоти. — Не можеш да имаш доверие на този човек…

Фурние се обърна бавно към заместник-шефа на венецианската полиция.

— Алдо, много си смешен.

Кандоти го загледа учудено.

— Човек като теб да говори за доверие. Ти продаде кариерата си и доверието на добрите италианци. И за какво? За няколкото сребърника, които ти подхвърлих. — Той неодобрително поклати глава. — А ти, господин Картрайт — продължи той, — няма ли да добавиш някои бисери на мъдростта? Няколко предупредителни слова за това на кого можем и не можем да имаме доверие?

Картрайт запази мълчание.

Фурние извади от джоба на сакото си револвер с къса цев. Вдигна го и простреля Кандоти и Картрайт право между очите.

Джеф се хвърли на пода, прикривайки Роуз с тяло. Фурние беше насочил револвера си към Еди, но не стреля.

Роберто стискаше в здравата си ръка една берета M9, сочеща в главата на канадеца.

— Еди, Джеф, Роуз, махайте се.

Те се скриха зад постаментите на ковчезите.

— Ти и аз няма за какво да спорим — тихо заговори Фурние. После започна бавно да отстъпва към вратата. — Освен това няма да посмееш да стреляш. Ако изпусна стъкленицата…

Роберто задържа беретата няколко секунди насочена, но после я свали. Фурние се метна встрани. После, както беше приклекнал, стреля, но пропусна с много малко целта. След това хукна към изхода и изчезна от погледите им.

Еди, Джеф и Роуз излязоха иззад саркофазите на Медичите, отмествайки очи от касапницата само на метри от тях.

— Не можем да оставим този психопат да се измъкне — настоя Еди.

— Какво предлагаш? — попита Роберто. — Ние да не сме полицията? Въпреки че — очите му се стрелнаха към трупа на Кандоти — не ни помогнаха кой знае колко.

— Еди, Роберто е прав — обади се Джеф. — Помниш ли защо изобщо се захванахме с това? За да открием кой е убил чичо ти. Вече знаем отговора.

— О, страхотно — изръмжа тя. Изкачи се по мраморните стъпала и с ръце на кръста се вторачи в празната кутия. Постоя така и най-неочаквано нададе вик, като едновременно ритна колоната.

От пода под краката й се чу силен пукот, след това пронизително скърцане, последвано от шума на триенето на камък в камък. Капителът се наклони на една страна и празната кутия се търкулна, потраквайки надолу по стълбите. От една точка над входа към залата масивен каменен блок започна да се отделя от трегера. Той се стовари на пода и накара помещението да потрепери.

Никой не помръдна. Единственото, което се чуваше, беше екотът от продължаващите да падат от тавана малки камъни и отломки, които подскачаха по мраморния под.

Очите на Роуз се изпълниха със сълзи.

— В капан сме, нали?

— Винаги има изход, скъпа — увери Джеф дъщеря си и я прегърна през раменете.

Сега на мястото на колоната се виждаше съвършен квадратен отвор. Вътре лежаха редици къси дървени тръби. Джеф бръкна в дупката, издърпа една навън, сложи я внимателно на пода и се зае да вади следващата.

— Свитъци подобни на онзи, който Спорани намери в параклиса на Медичите — обясни Роберто.

Джеф извади още няколко, после надникна в кухината и забеляза нещо.

— Има още една дървена кутия.

— Можеш ли да я извадиш?

— Не, закрепена е на мястото си. Има ключалка, подобна на предишната. — Джеф завъртя цилиндрите, за да нагласи правилната комбинация. Чу се очакваното щракване и той вдигна капака.

Върху тапицерията от кадифе лежеше същата стъкленица. От вътрешната страна на капака със златни букви беше написано едно изречение на латински. Роберто го преведе: „Всички хора са склонни към предателство“.

Джеф извади шишенцето и го вдигна към светлината. То беше леко като перце и проблясваше в светлозелено на светлината на горящия петрол.

— Знам, че ще прозвучи тъпо, но ми се струва, че е живо.

— За бога, Джеф, бъди внимателен — промърмори Еди.

— Изглежда доста здраво — отговори Джеф. — Дебело стъкло или кристал. За да умре Томазини, трябва да го е отворил. Вижте, запечатано е много професионално. — Той посочи края на гърлото на стъкленицата, която беше запушена с масивна бронзова запушалка и след това запечатана с восък.

— Добре, но въпреки това…

— Значи — измърмори Джеф, докато подаваше шишенцето на Роберто, — две стъкленици. Едната фалшива, а другата истинска?

Еди изведнъж се изкикоти, гласът й прозвуча доста истерично.

— Страхотно! Притежаваме стъкленицата, но сме затворени тук, без надежда да се измъкнем…

— По дяволите! — Джеф отиде при вратата. Тънките очертания по краищата на блока бяха единствената следа, че някога там е имало отвор. — Това е смешно! Как можа да се случи? Как е възможно инженери от петнайсети век да конструират подобно нещо?

— Те не са били първите — поясни Роберто. — Преди четири хиляди и петстотин години Голямата пирамида била запечатана веднага след погребението на фараона. Това ставало автоматично чрез използването на гениална система от въжета и скрипци. Не забравяй с кого си имаме работа. Медичите не са средностатистически граждани. Имали са на разположение удивителни ресурси, а Козимо и неговите другари са били вещи в древните познания.

— И хуманистичния идеал — презрително добави Еди. — За нас не се очертава нищо хубаво.

— Какво каза? — рязко попита Роберто.

— Хуманистичният идеал…

— Разбира се!

Роберто вдигна шишенцето до равнището на очите си.

— Хуманистичният идеал.

— Какво искаш да кажеш, Роберто? — Еди го загледа сърдито.

— Козимо и приятелите му са били подтиквани от силата на познанието, но същевременно са били и много благородни. Смятали са, че почтеността е най-важното нещо. Обърнете внимание на надписа — той посочи капака на кутийката. — Осъзнавали са силата на шишенцето. Знаели са, че е могло да разруши техния свят. Затова са го скрили тук.

— И какво се опитваш да ни кажеш? — попита Роуз с треперещ глас.

Роберто клекна, постави шишенцето обратно в кутията и затвори капака.

Няколко минути минаха, без нищо да се случи. Роберто отстъпи назад, залепил очи върху отвора в пода.

— Нали не смяташ… — започна Джеф и изведнъж млъкна. Под краката им се чу глухо трополене и кутията потъна в каменните стъпала. Наблюдаваха я как се спуска метър, метър и двайсет, метър и половина. После спря и един каменен блок се плъзна напред, запечатвайки кутията дълбоко под гробницата. Тогава откъм другата страна на помещението се чу нов шум, пронизителното стържене на камък о камък. Скърцането започна да става все по-силно. Те хукнаха надолу по стъпалата и слязоха точно в момента, когато блокът пред изхода започна да се вдига. Четиримата се хвърлиха напред и пропълзяха под камъка, падайки един върху друг в тъмния коридор.

Тъкмо се надигаха в мрака, когато каменният блок без предупреждение спря. Настъпи тишина, но след известно време се чу шум, подобен на рева на някакъв чудовищен звяр, който ставаше все по-силен и по-силен. От вътрешността на залата се чу страховит трясък и под полувдигнатия блок те можаха да видят как огромни скални късове падат от тавана и се разбиват в пода.

— Бързо! Таванът ще рухне — изрева Роберто. Джеф сграбчи Роуз и те побягнаха колкото можеха по-бързо към изхода. Роберто накуцваше на около метър-два след останалите. Стените се клатеха и подът започна да се пропуква и троши. Когато наближиха края на коридора, почувстваха силен тласък, сякаш имаше сеизмичен трус. Роуз изпищя. В сивкавия сумрак съзряха как една широка цял метър пукнатина се плъзва по пода и поема нагоре по стената. Еди помогна на Роберто да прескочи бездната. Той се подхлъзна, стъпи несръчно и се сгърчи от болка.

— Хайде… входът е ето там — изпищя Еди с все сили, за да надвика грохота.

 

 

Плувнали в пот, те излязоха на открито. Студът се стовари върху им като боен чук, но въпреки това изпитаха облекчение. Нощта се беше спуснала и им костваше доста усилия да намерят пътя обратно към чакълестия бряг. Изведнъж силен лъч светлина проряза мрака и освети мавзолея, а над главите им изрева хеликоптер, преди да завие на север.

Откъм манастира се чуваха гласове. Още един ярък лъч прониза нощта. Малък моторен катер запърпори и започна да се приближава към брега. От него скочи македонски полицай, нагази във водата и закрачи към тях. Роберто тръгна напред, а Джеф стискаше здраво ръката на Роуз, когато пресичаха неравния терен след полицая.

Хеликоптерът се върна и увисна ниско над водата, докато те изминаха малкото разстояние до брега на езерото. Стигнаха до сушата и щом ги видя, друг полицай се затича и заговори бързо нещо в микрофона на радиостанцията.

Гледката пред стария манастир напомняше на бойно поле след сражение. Близо до кулите група хора изграждаха голяма надуваема палатка за детоксикация. Хеликоптерът се премести над кулите, а друг стоеше на тясно каменисто плато на няколко десетки метра от входа към руините. Един полицай им нареди да го последват. Вътре в хеликоптера седяха трима мъже, облечени в костюми за биологическа защита и автомати на коленете. На пода зад пилота лежеше Люк Фурние окован в белезници, с ръце на гърба. Лицето му беше натъртено, а костюмът скъсан.

— Това ли е мъжът? — попита полицаят Джеф.

Фурние дори не вдигна очи.

След това полицаят даде сигнал на пилота да излита.

Когато се наведоха, за да се предпазят от роторите, Роберто реши, че е време да обясни какво става.

— Добре де, погрижих се за подкрепление.

Джеф не можа да се сдържи да не се засмее, а Роберто се ухили и се наведе, за да разчорли косата на Роуз.

— Вие, двамата, вървете да се стоплите — нареди той, — мисля, че ще трябва да минем през детоксикация.

Двама фелдшери се приближиха на бегом и поведоха Джеф и Роуз към медицинския хеликоптер.

— Роберто, ти май наистина знаеш как да организираш шоу — засмя се Еди с блеснали очи.

— Оплакваш ли се?

— Не! — тя отново се засмя и обърна глава.

— Искам да ти покажа нещо, преди да ни проверят.

Тя го хвана под здравата ръка.

— Ти си най-необикновеният мъж, когото съм срещала. Как, по дяволите, успя да намериш пътя до тук?

— Звъннах в параклиса на Медичите, надявайки се да говоря с теб, но вместо това попаднах на Соня. Тя ми разказа за ключа и Кандоти. „Гугъл“ и библиотеката ми свършиха останалото.

— О, да. Твоята библиотека. Не мога да си представя Винсънт да завлече всички тези томове в болницата.

— Разнообразието му дойде добре.

Те минаха край останките от западната кула и завиха покрай външната стена на манастира. Една пътека водеше право към кръгла каменна платформа, която им предложи толкова красива гледка, че им спря дъхът. Пред тях лежеше езерото Ангя, проблясващо на лунната светлина подобно на черно-бяла фотография, направена със специален филтър. Виждаха мавзолея, сплескан куб от тъмни камъни, издигащ се на островчето западно от тях. Той изглеждаше неразгадаем и сега вече знаеха, че наистина крие тайни зад своите стени.

Роберто прегърна Еди през раменете, докато гледаха към водата.

— Нали не е трудно човек да си представи Козимо и Контесина, застанали тук, на това място, преди шест столетия? — попита той.

— Позволява на човек да погледне на света от друг ъгъл.

— Трябва много да са се обичали.

Изненадана, тя се обърна да го погледне.

— Контесина не е създала цялото това великолепие само за да скрие стъкленицата — промълви Роберто, впил поглед в невероятната гледка. — Очевидно това място е означавало много за тях. Било е „тяхното“ място и тя е искала да останат тук заедно до края на вечността.

— Не бях разбрала, че виконтът е такъв отчаян романтик.

— Може би — отговори той с усмивка, — но си мислех и за жертвата, която са направили.

— Какво имаш предвид?

— През петнайсети век хората са вярвали, че тялото е неприкосновено. Само си спомни за тяхната мания по свещени реликви. А те позволиха красивият им мавзолей да бъде разрушен само за да не попадне стъкленицата в недостойни ръце.

— Успяха ли?

— Разбира се. Мисля, че тайната на Медичите е в безопасност или поне за известно време. Нямам намерение да казвам на никого за нея. Освен това имам чувството, че нашият приятел Люк Фурние ще бъде затворен задълго. Разбира се, винаги ще има хора като него. Но ще има и такива като Козимо и Контесина…

— Това, че разбрахме как мислят, ни спаси.

— Наистина, хрумването беше блестящо.

Еди го погледна със съмнение и те замълчаха за миг, наслаждавайки се на несравнимата атмосфера на мястото.

— В последния момент, преди покривът да се срути, сигурно са изглеждали много спокойни — подхвърли Роберто.

— Роберто, но те всъщност не бяха там, нали?

— Може би, но ние бяхме и тяхното послание продължава да живее. Може би след още шестстотин години някой друг ще научи за тайната на Медичите. И кой знае? Той може да живее в още по-просветени времена. На човек му е приятно да си мисли, че някой ден няма да има място за хора като Фурние, защото няма да може да се спечели нищо от опита да продадеш смъртта на даващия най-висока цена.

— Какво? Да не би да намекваш за хуманистичния идеал?

— Нещо такова — прошепна той и я притегли към себе си, приближавайки устните си към нейните. — Да, наистина нещо подобно.