Майкъл Уайт
Тайната на Медичите (27)

27.

Венеция, днес

Двамата мъже носеха еднакви сиви костюми. Единият беше с авиаторски слънчеви очила на носа, макар че беше десет и половина вечерта и пред полицейския участък бе тъмно като в рог. Косата на по-високия мъж беше щръкнала и изрусена, но се виждаха тъмните й корени. Дъвчеше дъвка. Те се доближиха до гишето и дежурният полицай Габриели Рисо ги огледа и усети как страхът пропълзява надолу по гръбнака му.

— Да?

Мъжът със слънчевите очила мълчаливо огледа помещението. Другият извади портфейл от джоба си и го доближи до лицето на дежурния.

ОСР: Отдел за специални разследвания, елитна част на карабинерите за борба с тероризма.

— С какво мога да ви помогна? — попита Рисо.

Без да спира да дъвче, русият заяви:

— Тук сме, за да приберем затворника.

— Ако имате предвид заподозрения за убийство, когото тази вечер докараха от „Сан Марко“, още оправят документацията му.

— Извикай началника си да дойде тук… веднага.

Рисо се вгледа в очите на мъжа и реши, че е по-добре да не се разправя. Той вдигна слушалката и набра три цифри.

Няколко минути по-късно се появи мъж на средна възраст, облечен в униформата на заместник — областен началник на полицията.

— Началник Мантеси — представи се той със силен неаполитански акцент. — Дежурният ми каза, че се интересувате от убийството на „Сан Марко“.

— Има ли някакво по-уединено място, където да поговорим?

Мантеси посочи към стаята, която беше встрани от централното фоайе. Помещението беше празно, като се изключи металната маса в центъра. Малкото прозорче в стената срещу входната врата беше с решетки. Мъжът със слънчевите очила застана безмълвно в края на масата. Изрусеният седна.

— Изпратиха ни да превозим затворника.

Началникът се отпусна на стола срещу изрусения мъж, сложи ръце на масата и сплете пръсти.

— Не съм чул нищо за това.

— Тази вечер нашият шеф ви е изпратил имейл.

Офицерът от ОСР извади от вътрешния джоб на сакото си някакви листове.

— Ето.

Мантеси ги погледна и стана, без да каже нищо.

— Чакайте тук.

След по-малко от минута се върна отново в стаята.

— Искането не е регистрирано. Няма имейл — обяви той.

— Очаквах това да се случи — кимна офицерът от ОСР. — Човек не може да разчита на новите технологии, затова си позволих да се обадя на вашия началник, заместник-префекта Алдо Кандоти. — И подаде мобилния си телефон на Мантеси. Той го взе, сякаш му подаваха умряла котка.

— Да, господин заместник-префект. Да, точно така. Но, господин заместник-префект, нямаме формално… — той хвърли поглед към офицера от ОСР, който зяпаше обувките си и се поклащаше небрежно. Другият полицай сякаш гледаше право в него, но заради очилата беше трудно да се каже. — Точно така. Да, естествено. Разбирам… Много добре… Лека нощ. — Той разигра цяло представление, завършвайки разговора, макар че Кандоти вече беше затворил.

Микробусът на ОСР стоеше пред задния вход на полицейския участък. Затворникът беше с белезници на извитите зад гърба му ръце. Четирима полицаи го съпроводиха до вратата на буса. Той отправи презрителна гримаса към Мантеси, който наблюдаваше процесията от вратата. Двама униформени натиснаха главата на затворника надолу, за да не се удари в рамката на вратата и след това я блъснаха да се затвори. После почукаха по ламарината, за да сигнализират на шофьора, че може да потегля. Микробусът тръгна и веднага увеличи скоростта. Една черна алфа ромео, в която се возеха офицерите от антитерористичната част, полетя след него.

Двете машини пресякоха Понте дела Либерта и завиха в посока към Местре. Светлините на Венеция останаха зад тях. Главният път се виеше на север, прекосявайки полета, покрити с маслинови горички, преди да се стесни до двулентово платно, преминаващо през шпалир от скромни каменни къщи. Бусът и колата свърнаха по един междуселски път и спряха. Двамата мъже изскочиха от алфата и посрещнаха шофьора на буса на половината път между паркиралите превозни средства. Под краката им жвакаше кал. Суграшицата беше спряла само преди час. Дъхът им се сблъскваше със студения въздух и се кълбеше около лицата им. Те си размениха ключовете. Колата даде назад, направи обратен завой и замина. Двамата офицери от ОСР се качиха в кабината на буса, запалиха двигателя и продължиха по калния път. След около километър и половина в мрака видяха светлини от фарове. Шофьорът намали и спря под клоните на дървото, където беше спрял черен автомобил. Двамата изтичаха към задната част на буса и отвориха вратите.

— Боже, колко се радвам да ви видя — възкликна затворникът и залитна, докато слизаше в студената нощ.

Единият от служителите на ОСР го потупа по гърба.

— И аз се радвам да те видя, Джулио.

Другият бързо откопча белезниците и Джулио разтърка китките си. Предложиха му цигара, той я прие с благодарност, запали и ги последва към другата страна на микробуса.

Фаровете загаснаха и от черната кола излезе един плещест мъж — Алдо Кандоти, пъхнал ръце в джобовете на дългото си до глезените черно палто, което се ветрееше около краката му. Той приближи и се здрависа с тримата мъже.

— Отлична работа — рече той с безизразен глас. — А сега, господа — заместник-префектът се обърна към двамата офицери от ОСР, — ви моля да изчакате тук, защото аз искам да разменя няколко думи на четири очи с Джулио.

Кандоти прегърна с месестата си ръка затворника и го поведе надолу по покритата с листа пътека между дърветата.

— Наистина съм благодарен — Джулио се усмихна широко на Кандоти. — Скоро ще получа информацията, която ти трябва.

— Джулио, проблемът е — въздъхна полицейският началник, — че ти… как да го кажа? Създаде много черен пиар. Идеята ти да отвлечеш момичето от апартамента беше толкова грубиянска, че трябваше лично да се намеся.

Джулио пъхна цигарата между устните си. Дръпна си още веднъж, хвърли я на земята и я смачка с върха на обувката си. Когато вдигна очи, Кандоти беше насочил пистолет в челото му. Джулио трепна и отстъпи назад.

— Несполуката е извинима в много професии — уморено започна Кандоти. — Хората са склонни да приемат, че рок звездата има право да закъснее за предаване или че художникът се нуждае от малко повече време, за да довърши шедьовъра си. Но убийците? При тях това е недопустимо, нали? Сигурен съм, че разбираш това.

Джулио мислеше напрегнато. Нито едно положение не беше непоправимо. Той стрелна поглед към колите и видя, че двамата мъже гледат право към тях.

— Бих казал, че съжалявам, че трябва да направя това — продължи полицейският началник, — но мразя клишетата. Мисля, че и с теб е така. Дали да те накарам да застанеш на колене и да те прострелям в главата, или ще бъде по-спортсменско да те пусна да побегнеш и да те застрелям в гърба?

Пистолетът изгърмя и в челото на Джулио се появи голяма дупка.

— Или пък да го направя изненадващо? — довърши Кандоти. После прибра оръжието, обърна се и тръгна към колата, като внимаваше да не накаля обувките си. Вече палеше двигателя, когато двамата полицаи се приближиха. Кандоти натисна копчето, за да свали страничното стъкло.

— Заровете го в гората — нареди той, вторачвайки се в студените очи на офицера от ОСР. Без да обели и дума, той даде газ и полетя надолу по калния междуселски път, после излезе на главния и пое обратно към най-безоблачната република.