Майкъл Уайт
Тайната на Медичите (19)

19.

Венеция, май 1410

Той се носеше нанякъде. Всичко беше наред. Не изпитваше болка. Страхът вече го нямаше и най-важното — изпитваше страшно голямо облекчение. Натискът беше изчезнал и заедно с него всички очаквания, които му се възлагаха. В този рай никой не можеше да го докосне. Никой не можеше да го накара да продължи да се бори. Сега вече нямаше за какво да го прави, защото вече всичко беше без значение. Можеше да живее така до безкрай, като просто се рее. Сякаш се беше родил отново.

И тогава се появи едно лице. Това неговата майка ли беше? Тя стоеше изправена над него. Викаше го по име. Почувства нежната й ръка върху бузата си, как милва лицето му и отмята косата от очите.

— Козимо — чу я той да казва. Но гласът отслабна и той отново се зарея в топлия океан на щастието!

Томазини и Николи седяха в малка лодка на мястото на срещата, Сан Силвестро на Канале Гранде, в края на района Сан Поло. Нощта беше спокойна и тиха. В далечината виждаха светлините на големите къщи по края на канала.

Николо Николи първи забеляза жената. Увита в голям сив шал, който покриваше и главата, тя носеше малък фенер, хвърлящ съвсем малко светлина.

— Ти си Николо Николи — произнесе тя като заключение, а не като въпрос.

Той кимна.

— Нося спешно съобщение.

— От кого?

— Това не мога да разкрия. Съобщението гласи: „Вашият приятел Козимо намери онова, което търсите, но е ранен. Намира се в добри ръце. Корабът ви чака“ — тя стрелна поглед към другия мъж в лодката.

— Козимо е ранен? — попита Николи.

— Не е сериозно.

Николо си отдъхна.

— Коя си ти?

— Казвам се Катерина Галбаси. Трябва да ви заведа при онзи, който ме изпрати. Няма време за губене.

Амброджио се присъедини към тях на кея.

— Николо, това може да е капан — подхвърли той, без да изпуска жената от очи.

— Не е капан — отговори тя спокойно. — Тази нощ беше пролята кръв. На разсъмване вашият приятел Козимо ще бъде издирван заради убийство. Вие ще бъдете арестувани и съдени като съучастници. Дожът е притиснат, но е много ловък. Няма надежда, че ще оцелеете и всичко, което учителят Валиани направи за вас, ще се окаже безполезно.

— Валиани?

— Учителят е мой чичо.

С рязко движение Николи извади меча си и го опря в гърлото на жената.

— Докажи го — изсъска той.

Жената си пое дълбоко дъх и извади ръката си изпод шала. На китката носеше сребърна верижка с голям четириъгълен гранат.

Николи прибра оръжието в ножницата и се поклони дълбоко.

— Моля, госпожо, приеми моите дълбоки извинения.

 

 

Лодката наближи остров Гуидека, разположен от другата страна на широкия канал, южно от основните острови на републиката. Двамата мъже гребяха, докато Катерина ги насочваше по водния път, минаващ южно от Канале Гранде и свършващ в откритите води на лагуната. Водата беше черна и гладка като стъкло, далеч от границите на болния град въздухът сякаш бе по-свеж.

Зад високите стени се виждаха някои от най-величествените венециански дворци, сгушени сред тучни земи, родни домове на едни от най-благородните италиански семейства. Повечето венецианци рядко виждаха тези хора. При първата новина за чумата те бяха изчезнали, защото вярваха, че тук ще бъдат в безопасност.

Беше много тъмно, но щом минаха край един нос, пред тях заблещукаха светлинки и постепенно от мрака започна да изплува корабна мачта. С наближаването те започнаха да различават формата на корпуса. Пред тях лежеше около петдесеттонна каравела. Триъгълните платна бяха развити, но висяха отпуснати в потискащата неподвижност на въздуха.

Зад тях се появи голяма галера, задвижвана от две редици гребци. На носа стояха двама стрелци с лъкове, вдигнати на равнището на очите. Те носеха ливреите на венецианския военноморски флот, украсени със златисточервения лъв на свети Марко.

— По дяволите! — възкликна Николи, когато една стрела се заби във водата до него.

Разстоянието между двете лодки бързо намаляваше. Няколко стрели полетяха във въздуха. Едната се заби в борда на лодката, останалите профучаха над главите им. Тогава пет-шест стрели изсвириха от противоположната посока и паднаха на десетина метра от галерата. Преследвачите бяха попаднали под обстрела на каравелата.

Втори залп полетя над водата и един от стрелците на носа на противниковата лодка изпищя и падна по лице в студената лагуна. Беше изстрелян трети, още по-мощен залп, а от галерата излетяха още няколко стрели. Отново се чуха викове, когато върховете им улучиха плът.

С последно отчаяно усилие флорентинците завъртяха лодката странично до каравелата. Николи повдигна Катерина до въжената стълба, която се полюшваше край борда на кораба. Същевременно цял облак стрели изтрополи по дъските на корпуса, докато тя бързо се качваше нагоре. Томазини я последва колкото можа по-бързо. Една стрела го пропусна само с няколко пръста. Преди последният от групата да се качи, каравелата вдигна котва и потегли.

 

 

— Щастливо избавление, приятели мои!

Николи стигна пръв до Козимо.

— Младата жена каза, че си ранен?

— Леко сътресение. Нищо страшно.

Николо забеляза дълбоката рана на челото му. Едното му око беше посиняло, ръкава на туниката го нямаше и отдолу на ръката се виждаше голяма превръзка.

— Май е нещо повече, така както гледам — отбеляза Николи и лекичко разчорли Козимо, — но, изглежда, са се погрижили добре за теб.

Козимо потупа приятеля си по гърба.

— Какво, за бога, се случи? — попита Томазини. Русите му къдрици бяха залепнали за лицето от пръските морска вода, а бузите му бяха още зачервени от напрежението, съпроводило измъкването им на косъм.

— Не знам повече от вас — започна Козимо. Той им разправи набързо какво се случи, откакто излезе от двореца на дожите и се качи на борда на кораба преди малко повече от половин час. — Преди да ме питате, ще ви кажа, че нямам никаква представа кой е моят спасител. Но му дължа своя…

Той изгуби нишката, когато видя как израженията на приятелите му се променят. Те се бяха вторачили покрай него. Той също се обърна и видя Катерина. Близо зад нея стоеше фигура, облечена в бяло, която държеше фенер на височината на рамото.

— Мисля, че искаше да кажеш, че дължиш на нея живота си, господарю Козимо — довърши Катерина.

Те гледаха как фигурата в бяло сваля качулката. Дълги черни къдрици се посипаха по белия плат.

Козимо прекоси палубата с три големи крачки.

— Контесина! — извика той. — Скъпа моя Контесина… — После се закова на място. — Не зная дали да се ощипя, или да потърся лекар. Да не си въобразявам разни неща? Може би от удара по главата?

— Любими — проговори Контесина, — аз не съм плод на въображението ти.

Лицето на Козимо пребледня.

— Господа, моля да ни извините, мисля, че аз и моята дама трябва да поговорим.

Те седнаха в каютата на капитана, която приличаше повече на клетка. В нея нямаше нищо друго, освен груба маса за карти, тясна койка и неудобна дъбова пейка.

— Тази нощ ти уби двама души — започна Козимо.

— Трима. Не можех да оставя свещеника да се измъкне.

— Тази Контесина, която оставих във Флоренция преди по-малко от две седмици, не би могла да убие и муха.

— Кози, съжалявам, че не бях откровена с теб.

— Вече не знам коя си.

— Все още съм същата жена, за която се сгоди, жената, която твърдиш, че обичаш.

— Контесина…

Тя се наведе и постави пръст на устните му.

— Любими, остави ме аз да ти разкажа цялата история. Знаеш, че Валиани е бил учител на Николо. Но той също така преподаваше на моя по-голям брат Марко. Един ден бях в библиотеката, докато се провеждаше урокът на Марко. Валиани го попита нещо от областта на математиката, но брат ми не знаеше отговора. Валиани опита с друг въпрос. Марко не можа да отговори и на него. Беше безнадеждно.

Накрая Валиани се ядоса. Разтревожих се, че брат ми може да отнесе боя. Тогава Валиани изведнъж се обърна към мен и заяви:

— Ти си глупаво момче. Дори малката ти сестра може да отговори на тези въпроси.

Не зная какво ме прихвана. Може би бях уплашена за брат си или за себе си. Просто избълвах… „шест и четири“. Изведнъж Валиани се усмихна и рече: „Много добре, а сега да опитаме нещо друго“. Трябва да съм отговорила правилно, защото отново се усмихна.

Учителят беше очарован от мен. Изпрати брат ми да пише някакво домашно и продължи да ме изпитва. Нали разбираш, Валиани е много неща. Разбира се, хуманист, но е и старейшина на еретическата секта, известна като ариани. Те отхвърлят идеята за Светата Троица. Впоследствие са анатемосани от Рим. Освен това Валиани е вещ в много източни изкуства, непознати в Италия. Шампион по фехтовка и човек, владеещ тайнствени знания. Той стана мой учител и съветник. Винаги беше внимателен и мил, но аз знаех, че не съм нещо повече от екземпляр за изследване. Той ме научи на латински и гръцки, математика, философия и история. Обучи ме да си служа с меч и лък. Научих се да яздя и да управлявам платна.

Това беше нашата тайна и както вече казах, бях просто един опит за учителя. И тогава, преди пет години, той ми каза, че ще потегли на пътешествие, което със сигурност ще бъде последно. Не се беше женил и нямаше наследник. Шегуваше се, че ако бях родена момче, всичко щеше да е много по-лесно. Помоли ме никога да не пропилявам талантите си, защото вярваше, че един ден нещо ще се случи и тогава ще бъда важна за него, за каузата на хуманистите, важна за света на науката.

Преди две седмици Валиани отново се появи в живота ми. Разказа ми за своите открития и за тайната, скрита в картата. Обясни как се готви да предложи на теб и твоите приятели възможността да издирите съкровищата на Голем кораб, но също така пожела аз да бъда, както той го нарече, неговата „застраховка“.

Не, Кози, не ме разбирай погрешно — бързо добави Контесина и докосна ръката на младия мъж. — Причината не е, че учителят Валиани не ти се е доверявал или се е съмнявал в твоите способности, а защото винаги е вярвал, че две глави мислят по-добре от една. Знаеше, че не може да ти каже за мен и също така разбираше, че още не е дошло времето да ти разкажа тази история. Не и тогава, във Флоренция.

— Е?

— Кози, просто искам да разбереш това. Не съм изпратена да ти преча по някакъв начин. Учителят знаеше, че по пътя ще срещнеш много опасности. Знаеше, че новината за онова, което търсиш, ще стигне до сребролюбците и злодеите. Беше чул слухове за чума и войни. Благодарение на смелия и благороден Луиджи изпитваше подозрения към отец Енрико. Но научи това наскоро и от Флоренция не можеше да направи нищо, за да смени скривалището на парчето от картата.

— А какво ще каже семейството ти, Контесина? Не може просто ей така да си излязла от къщи.

— Валиани уреди това за мен. Моите родители смятат, че съм при семейството на брат ми в Падуа.

— Измамила си ги?

— Да, и двамата сме способни на това, Козимо.

— Как стигна до Венеция?

— Пътувах с Валиани до Равена. Този кораб, „Ла Бела Джизела“, е собственост на богат генуезки търговец, също ученик на Валиани и брат ариан. Местоназначението му е Рагуза и носи товар от фини тъкани, стипца и сол.

— Откъде знаеше, че ще ме нападнат?

— Нямах представа, но учителят Валиани знаеше, че дожът е нечестен и пресметлив човек. Твоите нападатели бяха членове на личната му охрана. Свещеникът също е получавал пари от дожа.

Между тях настъпи хладно мълчание.

— Излиза — проговори той след известно време, — че всички са ме правили на глупак.

 

 

През следващите два дни Козимо остана сам в каютата си. Той винаги така се справяше със затрудненията си. Откъсваше се от хората и разискваше случилото се сам със себе си. Приятелите му знаеха, че не трябва да се бъркат. Амброджио имаше други притеснения. Той прекара целия преход проснат на палубата, с ведро между краката. Николо беше опитен мореплавател, а в семейството му имаше много вещи моряци и за голяма мъка на Томазини се чувстваше напълно у дома си на борда.

Контесина никога не беше виждала Козимо така да се затваря в себе си. Това я измъчваше, но можеше да разбере как се чувства. Беше започнал да смята, че по някакъв начин го е предала, че е носила маска, по-измамна от всички венециански маскарадни одежди, че е бил подлъган да се влюби и обича съвсем различен човек.

„Ла Бела Джизела“ се придържаше близо до далматинското крайбрежие. Корабът беше голям, но бърз, и със съдействието на капитана Козимо следеше курса, докато плаваха на юг. Този регион беше под властта на Венеция, територия, която държаха напук на турците. След като пресякоха венецианския залив на около двайсет морски мили западно от Триест, наближиха полуостров Сан Бартоломео, северно от полуостров Савудрия. От южната част на Истрия, където полуостровът изведнъж прекъсваше, се понесоха към островите на Кварнерич, които лежаха западно от сушата. Тук множеството малки заливчета и закътани долини предлагаха сигурни убежища на безскрупулни пирати, съпернически групи, които отдавна си бяха разпределели водите от Триест до Сплит.

Беше рано сутринта, когато Козимо се събуди от дълбокия си сън заради силното люлеене и накланяне на съда. Пясъчният часовник, който беше оставил в единия край на масата, прелетя през стаята и за малко не го удари по главата. Той се измъкна трудно от койката си, изгуби равновесие и рухна върху масата, а след това падна по гръб.

Палубата беше наводнена и екипажът отчаяно се опитваше да закове с летви всичко незакрепено. Козимо бавно се промъкна до мостика, където капитанът водеше неравна битка да контролира руля. Вятърът виеше и платната бяха готови да се пръснат. Козимо успяваше да стои прав само защото се държеше за въжетата, вързани успоредно на каютите.

Поредната вълна повдигна кораба нагоре, сякаш беше тресчица. Вълната се разби с трясък върху палубата и я заля, вдигайки пяна чак до платната.

От носа се чу отчаян вик. Козимо зърна как стихията отнесе един от моряците. Още една голяма вълна накара корабът силно да се наклони и го запрати през палубата. Нямаше за какво да се хване. Очите му пареха от солената вода и той едва различаваше предметите около себе си. Нещо се блъсна в главата му и го прониза остра болка. Кръв потече по очите му. Размахал отчаяно ръце във въздуха, той най-сетне успя да се вкопчи в някакво въже.

Всичко, което виждаше, беше червено. Точно в този миг чу ужасяващ пукот. Главната мачта се стовари на палубата и премаза двама моряци.

Той се опита да се издърпа нататък по палубата, но не можа да задържи въжето. Зина да си поеме въздух и точно в този миг беше залят от друг водопад. Капитанът беше изчезнал, а рулят разбит на късове. Сред рева на стихията Козимо чу женски писък. Контесина се беше вкопчила в кърмовия фалшборд, с ръце, обгърнали вертикалната подпора.

Той запълзя към нея. Тя го видя и изпищя името му. С неподозиран запас от сили той се хвърли напред и миг по-късно вече беше до нея. Тя беше ужасно изтощена и говореше с мъка. Кръв се стичаше от раната на челото й.

От носа се чу рев и „Ла Бела Джизела“ се озова на върха на планина от вода. Черното бушуващо море се стовари надолу като първичната стихия, поглъщайки всичко. Контесина се вкопчи толкова силно в него, че имаше усещането, че се сливат и превръщат в едно цяло.

„Значи това е — помисли си Козимо. — Така се умирало.“

Почувства се толкова малък и незначителен, толкова несъществен, някаква точица, късче, едно нищо. Когато корабът се преобърна назад като детска играчка, той почувства странно облекчение. Скоро всичко щеше да свърши.