Майкъл Уайт
Тайната на Медичите (2)

2.

Флоренция, днес

Еди Грейнджър заключи червения си фиат на частния паркинг до параклиса на Медичите и тръгна по паважа към входната врата. На токчета беше висока един и седемдесет и четири и благодарение на ежедневната едночасова тренировка се намираше в прекрасна форма. Макар че беше необичайно за английски учен, Еди поставяше елегантните дрехи високо в списъка си с приоритети и това я сближаваше с нейните италиански приятели, които от време на време твърдяха полушеговито, че е двойничка на актрисата Лив Тейлър.

Както беше правила през последните няколко месеца, тя се постара да не обръща внимание на закачулените фигури в износени кафяви раса с плакати в ръце, които демонстрираха пред вратите на черквата. Протестиращите бяха членове на странна групичка, наричаща се „Труженици на Господа“. Предвождани от един фанатизиран доминиканец, отец Баджио, те се противопоставяха на всякакви научни изследвания, провеждани в параклиса на Медичите. За Еди те отдавна се бяха превърнали в част от пейзажа.

Размаха пропуска си пред будката на охраната и запрескача по две стъпала наведнъж, за да влезе в онази част от криптата, където тълпи посетители се въртяха всеки ден и четяха надписите по надгробните паметници на Медичите.

В далечния край на църквата имаше район, ограден с шнурове, за да не могат хората да влизат там. Кремаво ленено платнище закриваше входа за тясното стълбище към гробницата, където в дълбоки ниши по протежение на двете стени лежаха саркофазите. Когато навлезе в района на проучванията, Еди зави покрай две дисекционни маси и мина през вратата на първата от двете лаборатории, разположени вляво.

Гробницата под криптата на параклиса на Медичите представляваше помещение с ниски тавани, дълго десет и широко шест метра. То беше тясно и горещо, но благодарение на мощната преносима климатична система въздухът беше пресен. Покрай стените на лабораторията стояха рентгенови апарати, спектрометри и ДНК анализатори. От другата страна на главната гробница се намираше кабинетът на Карлин Макензи. Там запечатани кутии с кости се търкаляха до два тунинговани макинтоша.

Еди току-що се беше отпуснала на една пейка и преглеждаше няколко разпечатки от инфрачервените спектрометри, когато Макензи влезе, придружен от двама мъже в костюми. Беше се срещала с тях и преди: по-ниският от двамата бе Умберто Неро, заместник-ректор на Пизанския университет, а по-младият мъж беше популярен местен политик, Франческо дела Пиноро, който в момента беше начело в допитванията за кметските избори.

— А, Еди — възкликна Макензи. Професорът беше нисък, пълен мъж в края на шейсетте. Носеше очила а ла Джон Ленън, бялата му коса беше чорлава и много фина. Нежното му красиво лице го беше направило много популярен сред режисьорите на документални филми. — Господа, това е моята племенница, доктор Еди Грейнджър.

Дела Пиноро протегна ръка, а Неро кимна. Той и Еди се бяха срещали много пъти, но така и не успяха да се сприятелят.

— Еди, чудя се дали би могла да отделиш малко време на нашите гости? Колата им ще пристигне след малко. Можеш ли да ги разведеш набързо?

— Разбира се — Еди успя да вкара малко въодушевление в гласа си.

— Чудесно. Господа, благодаря за ценните ви мнения. Скоро ще ви се обадя — Макензи стисна ръцете им и се завъртя на токовете си.

— Оттук. — Еди поведе Дела Пиноро и Неро обратно в централната гробница към дълга метална маса. Докато крачеха по каменния под, тя им разказа как телата в нишите са били балсамирани и запазени в това подземие. Заобиколи масата и погледна към гостите. Между тях лежеше един четиристотин и седемдесет годишен труп.

Отметна черния кичур къдрава коса, паднал на лицето й, вгледа се в мъжете с тъмнокафявите си очи, кръстоса ръце и се изправи в целия си ръст, извисявайки се и над двамата.

— Това е Иполито де Медичи, незаконният син на Джулиано де Медичи, херцога на Немур — започна да обяснява тя. — В продължение на почти пет века неговата смърт е забулена в тайнственост. Някои хора предполагали, че този млад мъж — бил само на двайсет и четири, когато е умрял, — е убит от своя братовчед Алесандро, който на свой ред е убит от друг приятелски настроен роднина — Лоренцо де Медичи. Обаче не са имали доказателства. Или поне досега. Ние току-що завършихме работа по тези останки и открихме ясни следи, че Иполито е бил отровен.

Неро вдигна поглед от мумията на масата. Еди забеляза, че е малко пребледнял. Тя бързо поведе мъжете към едно по-малко помещение встрани от главната гробница. Тук миризмата на пръст и стара тъкан беше по-слаба. Един мъж седеше на работната маса, вперил очи в окулярите на голям микроскоп.

— Тук е сърцевината на нашите проучвания — продължи Еди. — Това помещение и съседната лаборатория някога са съдържали десетки ковчези, които са били тежко повредени по време на наводнението през 1966 година. Телата, принадлежащи на по-маловажните членове на фамилията Медичи, са били препогребани в друга част на параклиса. Сега тук се помещава главната лаборатория, където анализираме проби, взети от мумиите в криптата.

— Как може да сте сигурни, че мъжът отвън е бил убит? — попита Дела Пиноро. През последните няколко минути той беше проявявал видим интерес към V-образното деколте на престилката на Еди. — Всички тези столетия не са ли заличили всякакви доказателства?

— Добър въпрос — отбеляза Еди и почувства облекчение, че може да покаже познанията си. — Основната цел на нашата работа тук е да установим причината за смъртта на известните членове на фамилията Медичи. Тези трупове може да приличат на безжизнени обвивки — подхвана тя и посочи с ръка помещението, откъдето току-що бяха излезли, — но ни разказват невероятни неща, останали скрити досега.

— Например?

— Често се налага да възстановим сценария на случилото се само от онова, което е останало от скелета. След петстотин години обикновено оцеляват само костите. Но дори разпадащите се кости могат да ни разкажат много неща. Обичайните за времето болести като сифилис и дребна шарка оставят ясно забележими знаци по останките на жертвата, които можем да изучаваме, като използваме имунохистохимичен и ултраструктурен анализ.

Дела Пинора загледа объркано.

— В случая с Иполито — продължи Еди, — успяхме да проведем подробно проучване на скелета, което разкри необичайно високи равнища на химическо съединение, наречено салицилат.

— И това доказва какво?

— Алесандро е успял да се измъкне от обвинение в убийство, защото на смъртния си одър Иполито е показвал всички симптоми, присъщи на маларията: температура, тръпки, нетърпимо главоболие и ужасни болки в корема. Обаче отравянето с масло от вечнозелената гаултерия предизвиква същото въздействие, а това масло съдържа метилов салицилат.

Дела Пиноро точно се готвеше да каже нещо, когато някакво движение зад двамата мъже привлече погледа на Еди.

— А, тъкмо изнасят последната причина за спорове.

— Причина за спорове? — възкликна Неро, когато тя тръгна към вратата.

— Както изглежда, това е Козимо де Медичи, или известен още като Козимо Старши — отговори Еди и поведе мъжете към друга дисекционна маса, долепена с челната си част до долния край на масата, върху която лежаха останките на Иполито. Там беше Макензи заедно със своя доведен син Джек Картрайт; той беше и ДНК експертът на екипа.

— Изглежда? — Макензи погледна въпросително към Еди.

— Имаме противоположни мнения за самоличността на това тяло — обясни Еди. — Чичо ми е сигурен, че това е Козимо, но аз не съм толкова убедена.

Джек Картрайт, високият мъж с широки рамене, който беше застанал до Макензи, пристъпи напред и се представи на гостите. Току-що се беше върнал от Флорентинския университет, където бе прекарал сутринта.

— А вие, доктор Картрайт, какво мислите по този въпрос? — попита заместник-ректорът, когато откъсна погледа си от трупа.

Картрайт тъкмо се готвеше да отговори, когато дойде една млада жена с доста объркан вид.

— Съжалявам, че трябва да ви прекъсна — намеси се тя, — но колата на нашите гости пристигна.

Заместник-ректорът не успя да прикрие облекчението си и преди Дела Пиноро да успее да отвори уста, той вече беше пристъпил към Макензи.

— Много съм ви благодарен, че успяхте да ни отделите време — рече бързо той. — Доктор Грейнджър, благодаря ви, че ни разведохте.

Еди се върна само няколко минути след като изпрати гостите до лимузината им. Макензи и Картрайт изучаваха тялото на масата. Макензи с лупа на окото и помощта на пинсета разтваряше крайчеца на забележително добре запазена копринена туника. В течение на две седмици вече изследваха проби, взети от това тяло, като провеждаха тестове с тъканите и костите, използвайки един преносим рентгенов апарат. Обаче едва тази сутрин бяха стигнали до съгласие, че тялото трябва да бъде извадено от нишата му и проучено по-внимателно. Този труп споделяше алкова с още един. Макензи смяташе, че това са останките на Контесина де Медичи, съпругата на Козимо I, починал през 1473 година.

— Бих искал да не развяваш кирливото ни бельо пред чужди хора — изсумтя Макензи, без да поглежда към нея.

— Не виждам нищо лошо в това да си признаем, че и между учените царят различия — отговори Еди, докато взимаше друга пинсета от подноса.

— Да, но аз виждам. Нямам доверие на тези хора. Те постоянно търсят предлог, за да спрат финансирането ни.

— Аз пък мисля, че повече ги интересуваше как по-бързо да излязат оттук.

— Твърде вероятно, но аз смятам, че Пиноро е пепелянка.

— Затова ли ми ги натресе? — озъби се тя.

Макензи я погледна ядно. Еди отклони поглед и бързо смени темата.

— Коприната на този жакет е от изключително качество.

— Наистина. Погледни това — Макензи подаде лупата си на Картрайт. Трупът беше облечен с кремава копринена риза и кадифен жакет, някога радвал окото с най-яркото и красиво пурпурно. Копчетата му бяха от масивно злато. — Това добавя тежест към теорията ми, нали? — измърмори Макензи.

Еди вдигна рамене.

— Може да се очаква Козимо да е погребан с най-хубавите си дрехи, но това важи и за всеки друг известен член на фамилията.

— Възможно е. Джек, откри ли нещо в ДНК пробите?

— Още работим по тях — отговори Картрайт и върна лупата на Макензи. — Излезе по-трудно, отколкото очаквахме.

Макензи въздъхна, докато внимателно повдигаше трошащия се жакет, за да открие намиращата се под него ронлива кафеникава кожа на мумията. Тялото имаше вид, сякаш е направено от папиемаше.

— Добре де, нали затова извадихме горкия човечец — отбеляза той.

Козимо де Медичи, или Козимо Старши, както също са го наричали, бил един от най-важните членове на фамилията. Човек, който беше направил повече от всички останали, за да я издигне на нейното блестящо място в историята. Роден във Флоренция през 1389 година, той фактически управлява града в продължение на едно поколение. Запалва пламъка на италианския Ренесанс и печели за семейството суми, днес равни на милиарди. След смъртта му през 1464 година е почетен с официалната титла Pater Patriae, или Баща на отечеството.

Макензи прекара скалпел по изсъхналия гръден кош на тялото. Без усилие острието сряза кожата и той го плъзна надолу по тялото, за да направи един У-образен срез. Балсаматорите бяха проявили забележително умение. Древният труп беше твърде различен от този на Иполито, чието тяло, макар погребано по-скоро, се беше превърнало в разпадащ се скелет. Под сбръчканата кожа, в сухата кухина на гръдния кош, органите се бяха свили значително от първоначалните си размери и бяха изсъхнали като кожата му.

Той отряза късчета от всеки орган, постави ги в отделни тубички за проби с етикети. Еди ги сложи внимателно на стойката, отстрани на масата. Макензи бръкна по-дълбоко, съсредоточено остърга проба от гръдната кост и едно ребро и постави люспите в две тубички. Наведе се напред и заоглежда празното пространство в гръдния кош на трупа.

— Странно — промърмори той след известно време. — Изглежда, има някакво чуждо тяло върху гръбнака. Не се вижда добре. Еди, я погледни.

Тя завъртя монтираната на стойка лупа над трупа и се взря надолу към областта на сбръчканото сърце.

— Виждам нещо… има черна повърхност и е забито във външните слоеве епидермална тъкан. Или поне така си мисля. Със сигурност не прилича на естествен продукт.

— Помогнете ми да обърна тялото настрани — нареди Макензи.

Еди и Джек Картрайт внимателно завъртяха трупа и повдигнаха едната му страна на пет-шест сантиметра от масата. Оказа се много лек.

— Още малко — обади се пъхналият главата и рамото си под мумията Макензи. С точността на хирург той плъзна скалпела по протежение на гръбнака, като внимаваше острието да потъне така, че да не го повреди. Когато се изправи, вдигна пинсетата към светлината. Краищата й бяха стиснали скучен черен правоъгълник.

 

 

Карлин Макензи седеше сам в погребалната камера на параклиса на Медичите. Електронният часовник на бюрото му показваше, че вече наближава девет вечерта, но той не се чувстваше уморен, нито изпитваше желание да загаси компютрите и да измине пеша краткото разстояние до апартамента си на Виа Кавур.

Изминалият ден беше необикновен. Може би най-забележителният през целия му живот или поне най-изключителният в цялата му кариера на палеопатолог. Природата на артефакта, който бяха открили във вътрешността на тялото на Козимо де Медичи, си оставаше пълна загадка, но дори простият факт на неговото съществуване представляваше огромна мистерия. Като се изключи бъркотията, предизвикана от наводнението през 1966, телата не са били докосвани, откакто са ги погребали. Въпреки това ето го този странен правоъгълен предмет, скрит в изсъхналата епидермална тъкан на човек, който е умрял преди петстотин години.

Обектът лежеше в една петриева паничка до компютъра на Макензи. Той, Еди и Джек Картрайт го бяха проучили колкото можаха по-грижливо, без да поемат ненужни рискове. Беше напълно черен, каменно парче, подобно на гранит, с размери точно 3,9 на 1,9 сантиметра и дебелина само няколко милиметра. Рентгенът показа, че няма скрити кухини, нито особени белези и е с равномерна плътност. Те се въздържаха от всякакви химически тестове, докато не се убедят, че няма да повредят по някакъв начин камъка. Когато го сложиха под силен микроскоп, се видя, че кристалната му структура представлява смес от фелдшпат, кварц и потасий, или с други думи изключително чист гранит, наречен аманортозит.

Макензи започна да вписва бележки в дневника. Описваше какво бяха научили: химическата структура на обекта, масата, плътността, размерите. След това остави химикалката и вдигна каменния правоъгълник към светлината, като го държеше между палеца и показалеца на защитената с гумена ръкавица ръка. Той трепна, когато осъзна, че с обекта беше настъпила промяна. По преди безличната повърхност започнаха да се появяват бледи зелени линии. Те се променяха и сливаха, докато ги гледаше озадачено. Той протегна ръка за лупата си и се вгледа по-внимателно. Случващото се бе направо смайващо. В края на правоъгълника се очертаваха бледи зелени контури. Под тях успя да види началото на някакви букви, а малко по-надолу се появи група линии.

— Направо невероятно — се чу да казва на глас. Няколко секунди не беше сигурен какво да прави. След това грабна телефона и бързо набра един номер. Включи се телефонен секретар. По памет набра още един номер. Включи се втори телефонен секретар и без да се колебае, той започна да описва какво вижда на повърхността на каменната плочка.

Две минути по-късно, когато се готвеше да каже последните си заключения, чу писукане и разбра, че е изразходил паметта на телефонния секретар. Остави слушалката и се загледа в стената. Онова, което беше видял, го възбуждаше, но и плашеше. Никога не е бил суеверен. Беше обучен да действа като учен, но не можеше да отрече страховете дълбоко в себе си. Това беше последното от поредицата странни събития и съвпадения, за които не бе споменавал на никого. Дали направи достатъчно, като остави това съобщение? Или беше прекалил? Дали не беше изложил други хора на ужасна опасност?

Точно в този миг чу слаб шум в помещението оттатък. Вдигна очи към найлоновата завеса, която отделяше импровизирания кабинет от гробницата. Тишина.

Остави плочката обратно в петриевата паничка и върна лупата на мястото й. Тогава изпита внезапна, силна болка в тила си. По-скоро усети, отколкото видя, че някой се навежда към него. Ръцете му се стрелнаха към гърлото и пръстите му усетиха студената стомана на гаротата. Нападателят му я завиваше с невероятна сила.

Очите му изскочиха. Раззинал уста за въздух, той направи опит да се дръпне и същевременно да пъхне пръстите си под гаротата. Но опитът се оказа неуспешен. Ужасна болка прониза главата му и той престана да вижда фокусирано. Нападателят го издърпваше все по-назад, а стоманеното въже се врязваше във врата му. За кратък миг Макензи изпита усещането, че ще успее да се откопчи, но мъжът зад него беше прекалено силен. Сфинктерът на Макензи се отвори и се изпразни. От стола му се понесе отвратителна миризма. Чу се едва доловимо пукане, когато стоманата сряза трахеята на учения, и върху него се спусна мрак.