Майкъл Уайт
Тайната на Медичите (10)

10.

Венеция, днес

— Без значение колко пъти виждам тази гледка, винаги ми спира дъхът — отбеляза Еди, докато гледаше през прозореца на всекидневната в апартамента на Джеф. Той стоеше до нея, прехвърлил ръка през рамото й. Бяха пристигнали във Венеция едва преди час. Наближаваше обяд и тълпите вече бяха започнали да изпълват „Сан Марко“. От другата страна на площада, върху леко издигната сцена, малък оркестър свиреше потпури от произведения на Вивалди и Моцарт. Близо до двореца на дожите, по неравния плочник се клатушкаха клоуни на кокили и раздаваха балони на децата. Групички маскирани пешеходци се разхождаха наоколо, а някои от тях бяха облечени в богато украсени костюми. Карнавалът беше в пълен разгар.

От вратата на апартамента се чу шум. Когато се обърнаха, видяха Роуз и Мария, натоварени с торби.

Еди вдигна вежди.

— Дадох й кредитната си карта — започна да обяснява Джеф. — Почувствах угризения на съвестта, че вчера я изоставих.

Еди го изгледа скептично.

— Това не е ли прекалено? — После се усмихна лъчезарно на Роуз.

— Здравей, млада госпожице. Не съм те виждала от… Боже, колко време мина?

Роуз престана да бърника из торбите си и погледна хладно Еди. Джеф се изненада и точно се готвеше да каже нещо, когато чу кашляне и видя един облечен изцяло в черно, висок мъж, облегнал се на касата на вратата. По устните му играеше лека усмивка.

— Среща синьор Роберто, когато влизаме в сграда — обясни Мария на разваления си английски и забърза покрай него, принуждавайки го да се отмести от прага. Тя пое по коридора към спалните, като си мърмореше нещо и поклащаше глава.

Роберто пристъпи вътре, пое ръката на Еди и театрално я целуна. Тя се изчерви.

Зад Роберто Джеф успя да зърне Роуз. Лицето й беше буреносно.

— Вие, двамата, трябва да се запознаете — подхвърли той, тръгна към Роуз и я поведе по коридора.

— За какво, по дяволите, е всичко това?

Тя се вторачи в пода.

— Е?

— Ти май наистина не знаеш, а? — сопна се Роуз. Очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Джеф тръгна към нея и понечи да я прегърне, но тя се завъртя на пети и хукна надолу по коридора.

— Роуз… — извика той, но вратата на стаята й се тресна. Чувстваше се ужасно, но щеше да се оправя с това по-късно. Той се върна в дневната.

Без да откъсва очи от Еди, Роберто подхвърли на Джеф:

— Как си успял да ни попречиш да се срещнем по-рано?

— О, да, това беше напълно съзнателно — отговори Джеф и се опита да придаде весели нотки на гласа си. Еди, изглежда, не се смущаваше от вниманието и също толкова открито оглеждаше Роберто.

— Какво те води насам? — попита Джеф.

— Не помниш ли, че сме си запазили маса за обяд в „Грити“?

— Така ли? Напълно забравих.

— Но ако…

— Роберто, ела с мен — Роуз стоеше на вратата към коридора с леко зачервени очи. В ръцете си държеше хартиена чанта за покупки. — Искам да чуя честното ти мнение за това яке. — Тя се приближи към него, хвана го за ръката и погледна кръвнишки Еди.

Джеф въздъхна дълбоко, щом двамата излязоха от помещението.

— Много съжалявам — поклати глава той.

Еди вдигна рамене.

— Предполагам, че е от възрастта. Сигурно съм направила нещо, което я е обидило, макар че не съм я виждала повече от година.

— А Роберто само влоши нещата. Роуз много си пада по него.

— Кой е той? — очите на Еди блестяха.

— Роберто? Просто най-добрият ми приятел тук. Удивителен човек. Всъщност, смятам, че той може да ни помогне. Имаш ли нещо против да му разкажа какво се случи?

— Защо мислиш, че може да ни помогне?

— Роберто е единственият гений, когото някога съм срещал. Напълно му се доверявам.

Еди вдигна рамене.

— Добре.

Двамата се обърнаха да видят Роуз с новото си яке, стиснала ръката на Роберто.

— Прекрасно — обади се Джеф.

— Не е — мрачно отговори Роуз и седна в далечния край на дивана, за да разгледа останалите си покупки.

— Роберто, всъщност, ти си човекът, който ми трябва. — Джеф го поведе към масата и му подаде разпечатка от съобщението, оставено от Макензи на телефонния секретар. Докато той четеше, Еди разказа как са намерили плочката и как чичо й я е потърсил в нощта, когато е бил убит.

— Значи смяташ, че е убит заради вашата находка?

— Да, вероятно е така — отговори Еди.

— Вече е ясно защо сте дошли във Венеция — отбеляза Роберто, — но трите вълнообразни линии правят цялата работа много по-интересна. Заедно с лъва те представляват символа на I Seguicamme.

— Което значи?

— Буквално това означава „Последователите“. Това е група, която се откъсва от розенкройцерите. Редовно са се срещали във Венеция. Членовете им са идвали тук от цяла Европа. За първи път се появяват през средата на петнайсети век. За тях се чува за последен път в края на осемнайсетото столетие.

— Какво са правели тези последователи?

— Никой не знае с точност. Марсилио Фичино ги споменава в своя труд „Три книги за живота“, а Джордано Бруно намеква за тази група в своята книга „Пир върху пепел“, но тези препратки са твърде мистични и почти неразбираеми.

— Фичино? — попита Джеф. — Мистикът? Той е работил за Козимо де Медичи. Нали така?

— Малко преди Козимо да умре, превежда за него ръкописа Corpus hermeticum. Това е прочутата сбирка, която описва основите на древната магия.

— Но какво общо има това със стиха? — включи се Еди.

— Е, това е загадката, нали? Джеф, този превод точен ли е?

Еди пусна отново съобщението, за да може Роберто сам да го чуе.

— Но как да се разбира този geographus incomparabilis? — попита той смръщил вежди.

Роуз се приближи до масата и се изправи до Роберто.

— Какво правите? — попита тя. — Geographus incomparabilis ли споменахте?

— Правилно си чула — кимна Роберто.

— Така са наричали отец Мауро, великия създател на географски карти. Наскоро в училище писах реферат за него.

— Роуз, благодаря — усмихна се Роберто. — Има отличен вкус и е старателна ученичка.

Роуз засия.

— Отец Мауро е венецианец. По-точно е от Мурано. Работил е в манастира „Сан Микеле“… — започна да обяснява Роберто.

— На Острова на мъртвите — възкликна Джеф. — Естествено! — Двамата забелязаха, че Еди е объркана.

— „Сан Микеле“ е гробището на Венеция.

— А стихът сочи, че каквото и да е нарисувал Мауро, то е все още там.

— Не зная много за Мауро, но той е най-известен със своята карта на света, или Mappamundi. Завършена е малко преди смъртта му. В 1465 или 1470?

— 1459 — уточни Роберто.

— Но картата се съхранява в библиотека „Марчиана“, ето там, отсреща — напомни Джеф и посочи към площада пред „Сан Марко“.

— Е, каквото и да подсказва този стих, очевидно не става дума за картата на Мауро в музея — подхвърли Еди.

— Може би, но ние не знаем кога е направен надписът на плочката. Нали така? Значи може да се отнася за нещо, което е било на Острова на мъртвите преди пет столетия, но след това е било преместено.

— Добро попадение. Тялото в криптата беше ли пипано? — попита Роберто.

— Ако имаш предвид дали е било дисектирано преди ние да го направим, не — обясни Еди.

— Значи плочката, която сте намерили, трябва да е пъхната там по време на погребението или малко преди това.

— Определено.

— В такъв случай Джеф е прав. Ако човекът, който е написал този стих, има предвид прочутата карта на Мауро, тя се намира в библиотека „Марчиана“ и ще бъде почти невъзможно да я разгледаме отблизо.

— Лесно ли се стига до „Сан Микеле“? — поинтересува се Еди. — Можем ли да вземем корабче?

Роберто се усмихна.

— Не ставай глупава.

 

 

Облеченият в ливрея шофьор на Роберто, един забележително красив мъж с лъскава черна коса и фини черти на лицето, ги посрещна на кея близо до Кралските градини. Той ги съпроводи до катера на Роберто. Лодката беше произведение на изкуството от стомана, тиково дърво и светлосиня окраска, построено около 1930 година. Шофьорът помогна на Джеф и Еди да се качат на борда, докато Роберто остана още малко на носа, за да обясни на Антонио къде да ги закара. Когато се върна на кърмата на катера, носеше малка плетена кошница.

— Преди да излезе, Антонио е успял да приготви нещичко, за да се подкрепим — обясни той.

Джеф извъртя очи.

— Ах ти, стар хитрецо.

Еди се усмихна лъчезарно на Роберто.

Няколко мига по-късно той вече наливаше „Дом Периньон“, реколта 1996, във фини чаши за шампанско, а катерът се носеше с леко полюляване на запад по Канале Гранде.

Минаха покрай прекрасните дворци от двете му страни, плъзнаха се под Понте дела Академия, преди да последват завоя на водния път. Точно преди да стигнат „Сан Самуеле“ и черквата да остане от дясната им страна, Джеф посочи красиво червеникавокафяво палацо, което лежеше малко по-нагоре от същата страна на канала.

— Това е домът на Роберто — обясни той, преди да отхапе от сочната пастичка.

— Каква дупка — ухили се Еди.

Около „Риалто“ каналът гъмжеше от корабчета, а ресторантите покрай кейовете бяха претъпкани с чуждестранни туристи, пристигнали заради карнавала.

Малко по-нататък, след великолепната фасада на Каза д’Оро, или палацо Санта София, те стигнаха до голям страничен канал, който водеше към северния край на Венеция и Канале деле Фондамента Нуове. Той се стесняваше до ширината на баржа и катерът трябваше да забави ход, почти спирайки. След като минаха под поредица ронещи се мостове, каналът отново се разшири и те можаха да увеличат скоростта. Няколко минути по-късно навлязоха в залива Сака дела Мизерикордия, който беше превърнат в частно пристанище, където бяха закотвени хиляди лодки. Оттам поемаха на изток в открито море.

Точно пред тях можеха да видят укрепения остров Сан Микеле. Антонио бутна дроселите и те се стрелнаха по ледената, сиво-зеленикава вода, минавайки успоредно на Фондамента, североизточния ъгъл на града, и заобиколиха южния край на Острова на мъртвите. Тук духаше свиреп вятър и беше много студено. Еди се загърна по-плътно в палтото и вдигна яка, за да защити ушите си. Тя усещаше как леденият морски въздух пронизва бузите й и й се прииска пътуването да свърши.

Когато катерът наближи един от ъглите на почти квадратния остров, шофьорът намали скоростта и те за пръв път можаха да зърнат впечатляващата му северна страна, с издигащите се на десет метра височина стени с цвят на кехлибар. Малко по-нататък се виждаха фасадата на църквата „Сан Микеле“ и куполът на камбанарията. Пред очите им едно корабче бавно се приближи към кея и спря. Голяма група хора слезе от него. Това бяха вдовици, които идваха да навестят гробовете на скъпите си покойници. Черната тъкан, която ги покриваше от главата до петите, силно контрастираше с яркото червено и жълто на цветята, които носеха.

— Влизаме в царството на знатните мъртъвци — подхвърли Джеф на Еди и стисна ръката й с ужасено на ужким лице.

— Е, аз знам всичко за тях.

— Наистина знаеш, но това място е много специално. Тук почиват за вечни времена хора като Езра Паунд, Стравински, Сергей Дягилев и Йосиф Бродски.

Катерът заобиколи кея и навлезе в малък тесен залив, разпрострял се почти до центъра на острова. На около сто метра навътре в залива Антонио зави към брега и загаси двигателя. Няколко минути по-късно Роберто ги поведе и посочи към камбанарията.

— Това е манастирът, където е живял и работил Мауро. Не е далеч.

Архиварят на манастира, висок мъж в монашеско расо, ги посрещна при входа на обителта. Въпреки напълно плешивата си глава, имаше много младежки вид и свежо лице, но очите му бях пълни с ведро спокойствие, неприсъщо на толкова млад човек.

— Маестро — представи се той тихо и протегна ръка на Роберто, — аз съм отец Пасчини. Игуменът се извинява, че не ви посреща лично, и ме помоли да ви окажа пълно съдействие.

— Много мило от негова страна — отговори Роберто. — Това са моите приятели Джеф Мартин и Еди Грейнджър.

Монахът им отправи лек поклон.

— Добре дошли.

— Роберто познава всички във Венеция — прошепна Джеф в ухото на Еди, когато отец Пасчини ги покани с жест да го последват из древния манастир.

— С какво точно бих могъл да ви помогна?

— Интересуваме се от работата на отец Мауро.

— А, нашият най-известен брат. Изведнъж всички започнаха да се интересуват от неговите карти.

— Така ли? — попита Джеф. — Кой друг е правил проучвания?

— Тази сутрин ми се обадиха по телефона — обясни отец Пасчини. — Някакъв историк от Лондон. Направо да не повярваш.

Бяха влезли в малък параклис. След като прекосиха мраморния под, монахът ги преведе през тежка врата и тръгнаха надолу по широко стълбище. Влязоха в тъмно, тясно помещение, чиито стени бяха опасани с абаносови рафтове, на които бяха подредени древни томове.

— Какво искате да узнаете за отец Мауро?

— Спомена карти — подхвърли Джеф. — В множествено число. Смятах, че неговата карта на света е в библиотека „Марчиана“, в града?

— Така е. Но Мауро не е нарисувал само една карта през живота си. Ние пазим в тази библиотека по-малък екземпляр на неговата карта на света. Изложена е на показ, за да може хората да я гледат. — Той ги поведе нататък и след няколко крачки се изправиха пред разположен в центъра на помещението стъклен шкаф.

Картата беше много добре запазена. Представляваше квадрат с дължина на страната около метър и осемдесет. Един кръг изпълваше по-голямата му част и на пръв поглед той беше запълнен със случайни изображения, огромни назъбени, светлокафяви форми, заобиколени от синьо. То навлизаше в по-светлите области, подобно на мастило, което разпростира пипалата си във водата. Но когато се вгледаха по-внимателно в удивителното изображение, формите започнаха да се променят и те започнаха да разпознават неравните очертания на Европа, Африка и Азия. Постепенно от абстрактен предмет картата започна да придобива очертанията на произведение на научното и художествено майсторство.

— По какво тази карта се различава от съхраняваната в „Марчиана“? — поиска да научи Еди.

— Тази е завършена след смъртта на Мауро — обясни отец Пасчини. — От неговите ученици.

— „Последователите на geographus incomparabillis“ — цитира Джеф от стиха.

Лицето на монаха изрази учудване.

— Защо е този внезапен интерес към Мауро? Мъжът, който ми се обади сутринта, се интересуваше най-вече от тази карта. Тук съхраняваме поне още една дузина, но той искаше да научи подробности само за тази.

— Каза ли си името или нещо друго? — попита Еди.

— Обясни, че се обажда от историческия факултет на Юнивърсити Колидж в Лондон. Но не спомена други подробности.

— Защо тази карта е тук?

Монахът се извърна към Джеф.

— Защото се смята, че е с по-ниско качество от прочутата карта в „Марчиана“. Била е поръчана от краля на Полша Казимир V, но той я върнал, като обявил, че не е доволен. Всъщност, истината е, че по това време изпаднал във финансови затруднения и за да прикрие неудобното положение, заявил, че картата не отговаря на изискванията. Затова я задържахме при нас.

— Добре сте направили — отбеляза Еди.

— Картата може ли да се извади от шкафа? — попита с надежда в гласа Роберто.

Отец Пасчини поклати глава.

— Господин Арматовани, страхувам се, че това е невъзможно, но ако желаете, мога да ви инсталирам лупа.

— Чудесно!

Отец Пасчини излезе и скоро се върна с голяма лупа на дълга стойка. Той постави стойката до стъкления шкаф и изви рамото с лупата така, че да застане над центъра на картата.

— Ще ви оставя да работите на спокойствие — обяви той и се оттегли зад едно бюро в другия край на помещението.

— Прекрасна е — възкликна Еди полугласно.

— Удивително произведение. Направо невероятно подробно. Погледнете надписите. Между названията почти няма място.

Илюстрациите изобразяваха замъци и кули, на някои от тях се развяваха великолепни многоцветни знамена. Върху им бяха изобразени рицари в доспехи, яхнали силни жребци, странни животни, змии, грифони, абстрактни форми и ивици с всякакви цветове. Колкото по-внимателно се вглеждаше човек, толкова повече подробности излизаха наяве. Това беше един цял микрокосмос от изискана красота и удивително художествено майсторство.

— В стиха се казва „в центъра на света“ — обади се Джеф, когато разположи лупата над въображаемия център на картата, — но единственото, което мога да видя, е плетеница от думи и изображения. Къде ли се намира това на съвременна карта?

Еди надникна през лупата.

— Някъде в Турция? Или може би Ирак?

— Имате ли представа какво търсим?

— Никаква.

— Може ли? — Роберто се наведе, за да проучи въпросния район.

— Откри ли нещо?

— Само названия на области. Така, както гледам, става дума за Персия. Виждам Ефрат и планините на юг. Това е район, добре известен благодарение на Марко Поло и на други пътешественици; венецианците дори през петнайсети век са го познавали много добре.

— Но не се вижда нищо необичайно, нали?

— Май не — Роберто отстъпи назад и се смръщи. И тогава изведнъж лицето му се проясни. — Разбира се.

— Какво? — едновременно викнаха Еди и Джеф.

— Центърът на света. Казано е буквално. За хората през петнайсети век центърът на света е Свещеният град… Ерусалим.

Роберто бутна лупата наляво. И тук картата беше покрита с надписи и илюстрации, които бяха още по-нагъсто и по-изкусни, отколкото тези в района на Персия. В частта на Светия град пергаментът излъчваше едва забележимо сияние, което не можеше да се сбърка. Ерусалим беше изобразен с блестящи кули и куполи, заобиколени от въоръжени мъже. Беше очевидно, че създателят на картата е искал да отдаде почит на това място и да го издигне над всички останали.

— И тук не виждам нищо необичайно — проговори Роберто след продължителна пауза. — Погледнете сами.

Но и Еди не можа да забележи нещо, затова се дръпна назад, за да може и Джеф да погледне.

— Не, безнадеждно е — въздъхна той и се изправи. — Картата трябва да е тази, защото съответства напълно със стиха „създадена от последователите на geographus incomparabillis“. Също така отговаря на факта, че Казимир я е върнал. Последователите са „създали нещо, което никой не е искал“. Но ние нямаме представа какво търсим, а щом не можем да извадим картата…

— Някакъв успех? — отец Пасчини изникна до него.

— Никакъв — отговори Роберто.

— Има още една карта на света.

— Още една?

— Това е много лош екземпляр. Може да се каже, че на нея са се упражнявали. На места е повредена. Тя също е била отхвърлена от човека, който я е поръчал.

— Може ли да я видим?

— Разбира се. Последвайте ме.

Отец Пасчини ги поведе надолу по коридора до една заключена врата.

— Това е един от нашите архиви — обясни той, когато влязоха вътре. — Пазим документите в три специални кутии. — Той посочи към металните лавици, вградени в стената. — Всеки документ се съхранява в обезкиселена среда с контролирана влажност и температура. За да разгледате картата, трябва да влезете тук — той посочи към стъклената будка в ъгъла. — Ще ви дам ръкавици и пинсети.

Няколко минути по-късно тримата седяха около маса в помещението за работа с документите, а картата лежеше между тях. Тя беше покрита със защитна пластмасова обвивка, над която отец Пасчини разположи друга мощна лупа.

Краищата на картата бяха оръфани, а самата тя скъсана. Една назъбена линия минаваше през една трета от повърхността й. Илюстрациите не бяха толкова подробни като тези на картата в залата на библиотеката.

Еди огледа района, който приблизително съответстваше на Близкия Изток, и приближи лупата още малко, за да намери илюстрацията, която посочваше Светите земи.

— Е, какво ще кажете за това — възкликна тя и се отмести, за да могат Джеф и Роберто да погледнат.

В подножието на цитаделата с лъскави червени знамена на върха на двете кули те успяха да видят ситен избелял почерк, който не съвпадаше с другите надписи по картата. Природата на надписа също не съответстваше, защото представляваше стих от пет реда на италиански. Роберто го превеждаше, докато четеше на глас:

Протяга се над водата

мъжът със съвършеното име:

тъжен човек, изкушен от дявола.

Скрито е в линиите отвъд водата,

зад ръката на архитекта.

 

 

Вече се беше стъмнило и върху Острова на мъртвите се беше спуснала гъста мъгла, когато излязоха от манастира. През деня слънцето и морският въздух бяха причина Сан Микеле да прилича на всяка друга част на Венеция. Но сега, в мастилената тъма, той се беше преобразил в място на сенките и безименните страхове.

Щом минаха отвъд външната стена, те хвърлиха погледи назад, докато крачеха по павирания път, който водеше към катера. Манастирът изглеждаше като изрязан в черния мрак. В тази част на Сан Микеле имаше малко лампи, а тези, които бяха близо до тях, почти не хвърляха светлина. Всъщност, най-силно светеха безбройните звезди и Млечният път, запечатал блестяща диря по безлунното небе.

Еди никога не беше идвала тук и макар че почти всеки ден работеше с мъртъвци, сметна готическия облик на мястото прекалено зловещ дори на дневна светлина. Единственото, което сега можеше да прави, беше да мисли за безбройните покойници около нея, прочутите и обикновените, които са живели и умрели и сега са забравени от всички, освен от червеите. Сякаш всеки евтин филм на ужасите и всяка страшна приказка бяха у дома си, тук в мрака. Вятърът беше отслабнал, но лекото плискане на лагуната никога не секваше. То звучеше като тихо ридание.

Катерът лежеше в дебела сянка, повдигаше се леко от вълните и се удряше доста силно в стената на кея. Без да губят време, тримата се качиха на лодката. Шофьорът запали двигателя и включи фаровете, запращайки два лимоненожълти лъча във водата.

— Антонио, откарай ни право вкъщи, моля — провикна се Роберто и се тръшна на меката кожена тапицерия на една от пътническите седалки на кърмата. Миг по-късно усетиха как катерът ускорява и прави завой в канала, преди да заплава още по-бързо към открито море.

Седяха в мълчание, като всеки прехвърляше в главата си онова, което бяха научили. И тримата бяха доволни да видят как сенките на Сан Микеле се разтварят във водата. Няколко минути плаваха право на юг, по посока на Фондамента Нуове и светлините на града, но тогава без предупреждение катерът неочаквано зави към пристанището. В продължение на секунда Роберто не реагира, но след това Еди и Джеф го видяха как отива към носа, за да говори с Антонио. Когато стигна при него, кормчията се завъртя, така че да застане с лице към тях. Носеше смъкната до веждите шапка и тъмни слънчеви очила. В непрогледната нощ чертите на лицето му не се различаваха, но беше очевидно, че това не е Антонио. Мъжът държеше пистолет, насочен срещу Роберто.

— Моля, господин Арматовани, седни.

Роберто се поколеба.

— Сядай. Няма да повтарям. Трябва ми само един от вас. Освен това не съм известен с търпението си. Повярвай ми, ако застрелям двама от вас, пътуването много ще се улесни.

— Какво стана с Антонио? — настоя Роберто.

— О, той отиде да поплува.

Катерът забави ход и се насочи към някакво място нагоре по Фондамента Нуове, далеч от оживения път по Канале Гранде. Кормчията продължаваше да държи пистолета насочен към тях и, изглежда, не му беше трудно да управлява катера с една ръка и да поглежда напред само от време на време.

След няколко минути започнаха да се приближават към кея. Точно пред тях се издигаше сива, каменна стена, опасала тясна улица и редица къщи. На улицата се виждаха неколцина забързани минувачи с вдигнати яки. В студената нощ парата от дъха им се виеше около главите им.

— А сега искам да седите спокойно и да пазите тишина — изсъска кормчията.

Еди гледаше напред към приближаващата стена на канала, когато забеляза Роберто внимателно да измъква с крак нещо изпод седалката. С удивителна бързина той вдигна един черен цилиндър. Чу се остро пукане, след което изригна сноп оранжева светлина. От отката Роберто падна на палубата, а сигналната ракета прекоси катера по дължина, рикошира в арматурното табло и започна да описва зигзаги над носа.

Силен лъч светлина разкъса мрака, когато сигналната ракета се взриви само на няколко метра от смаяния похитител, когото ударната вълна запрати назад върху дроселите. Пистолетът падна от ръката му, плъзна се по гладките дъски на палубата и падна в канала. Катерът почти изскочи от водата, когато двигателите изреваха. Еди и Джеф се опитаха да запазят равновесие, но политнаха към столовете пред тях. Джеф се стовари в трюма на лодката, а коляното му блъсна Роберто в главата.

Излезлият от контрол катер с пълна газ се завъртя и полетя напред, преди да се блъсне странично в кея, разпръсквайки късове тиково дърво и парчета месинг във водата. Последното нещо, което Джеф чу, преди ледената вода да се захлупи над главата му, беше скърцането на триещия се в камъните метал и писъците на Еди.

 

 

Силни ръце го издърпаха на кея и грубите камъни се впиха в корема му. С отворена уста се опитваше да си поеме дъх. Когато избърса водата от очите си, видя Еди, коленичила над Роберто да попива главата му с кърпичка, изцапана кръв. Тя се обърна към Джеф, а на лицето й се изписа облекчение. Той запълзя към нея, като се опитваше да регулира дишането си.

Щом го видя, Роберто направи гримаса.

— Добре съм.

Отдясно, откъм кея, се чуха викове.

Джеф се изправи и видя някакво обезобразено тяло да се полюшва във водата. Почернял крак се блъсна в камъните на кея. Беше шофьорът Антонио. Бил е вързан за кърмата на катера. Въжето все още стягаше китките му, а другият край беше прикрепен за един кнехт.

Джеф внезапно усети колко е студено. Той потрепери и отмести очи от грозната гледка, гневен и безсилен. Полицейският катер и линейката се появиха едновременно, носейки се по ледената вода към тях. Чуха как двигателите им замлъкнаха и те изминаха последните няколко метра по инерция. Нямаше никакви следи от убиеца на Антонио.

 

 

— Здрасти, Роуз. Да, скъпа, много съжалявам. Стана произшествие… Не, нищо сериозно… Да, всички сме добре. Аз съм у Роберто, но по-късно ще се прибера. Виж… Не, изслушай ме. Не ме чакай. Утре ще излезем заедно. Обещавам. Да, да… Нали Мария е при теб, за да те наглежда? Да, така е добре. Добре, скъпа… Утре ще ти направя закуска и ще те разведа да видиш забележителностите… Хайде, лека нощ.

Вечерта беше изтощителна. Раната на главата на Роберто беше почистена още на място и тримата бяха отведени в полицейския участък, грозна, схлупена сграда до Понте дела Либерта, по който минаваше единственият път, свързващ Венеция със сушата. Там ги разделиха. Джеф отговаряше на всякакви въпроси, направи подробно изявление и точно се готвеше да поиска адвокат, когато го пуснаха от стаята за разпити и го отведоха в една съвещателна зала, където намери Роберто и Еди. Те разговаряха с мъж в доста напета полицейска униформа. Скоро след това си тръгнаха от участъка.

Офицерът се оказа началникът на полицията във Венеция Алдо Кандоти, и сега седеше в единия край на богато украсено канапе от осемнайсети век, стиснал столчето на празна кристална чаша за шери марка „Шот Цвизел“. Кандоти беше мъж с масивно телосложение. Някогашен шампион по гребане, той беше започнал да едрее заради любовта си към хубавите вина и крехкото сърнешко месо. Лицето му беше червендалесто, а носът широк. Върху него се мъдреха очила „Диор“.

В другия край на канапето седеше Роберто. Беше се изкъпал и преоблякъл, косата му бе още мокра, а срезът, който беше получил по-рано, беше покрит с марля.

Еди въртеше чаша малцово уиски в ръката си. Седяха в библиотеката в приземния етаж на палацо Балиони. От пет века това беше домът на фамилията Арматовани. Дворецът с изглед към Канале Гранде беше въплъщение на отминалата слава. Четирите етажа с редици византийски прозорци и елегантни колони го правеха красив като картина на Тициан или мотет от Уилям Бърд^[1]. Всяко помещение в палацото беше пълно с антикварни мебели, някои от тях се намираха в сградата от купуването им преди векове. Библиотеката беше висока, просторна зала, а стените бяха покрити от земята до тавана с лавици от палисандрово дърво, на които бяха подредени хиляди книги. Сбирка, обогатявана от всяко следващо поколение. Сред книгите имаше безценно издание от осемнайсети век на „Левиатан“ на Хобс и подвързани с кожа първи издания на Хемингуей с автографи. Неколцина от предците на Роберто са били запалени библиофили и библиотеката на Арматовани се смяташе за една от най-богатите частни сбирки.

— Е, Роберто, ще те оставя насаме с твоите гости — рече Кандоти, стана от канапето и остави внимателно чашата на мраморната масичка за сервиране. — Един от хората ми ще ти звънне утре, за да те информира за хода на разследването. Още тази вечер ще започнем да издирваме тайнствения непознат. Ти ли ще говориш със семейството на бедния Антонио?

Роберто кимна. Алдо Кандоти се сбогува с тримата и след това беше съпроводен по дългия коридор от Винсънт, тънък като клечка и невероятно изтънчен иконом, който беше служил още на родителите на Роберто и вече се беше превърнал в част от инвентара на двореца.

— Изпълнена със събития вечер — отбеляза Роберто. — И какво научихме, като изключим факта, че животът ни наистина е в опасност?

— Можеш ли да си спомниш точните думи на надписа върху картата? — попита Еди, докато се настаняваше на мястото, освободено от Кандоти.

— Дори нещо по-добро — отвърна Роберто. — Може би е малко оръфано и изпомачкано, но се чете.

И той разгъна едно смачкано и зацапано парче хартия, изглади го, колкото можа, и зачете на глас стиховете, които беше преписал от картата на Сан Микеле:

Протяга се над водата,

мъжът със съвършеното име:

тъжен човек, изкушен от дявола.

Скрито е в линиите отвъд водата,

зад ръката на архитекта.

— Разбра ли нещо? — попита Джеф своя приятел.

— Това беше единственото, за което мислех, докато отговарях на въпросите на полицията и се опитвах да бъда любезен с началника й.

— Е? — вдигна вежди Еди.

— Първата част е съвсем ясна, но последните два реда са малко по-неразбираеми. — Роберто погледна удивените им лица и се усмихна: — Мъжът със съвършеното име? Трябва да е Андреа да Понте.

— Създателят на „Риалто“? Разбира се!

— „Протяга се над водата мъжът със съвършеното име“ — измърмори Еди сякаш на себе си. — Понте, значи мост… ясно. Но защо „тъжен човек, изкушен от дявола“?

— Е, това наистина не е толкова очевидно. — Роберто се наведе към нея, за да й допълни чашата, преди да подаде бутилката на Джеф. — В края на 1591, когато срокът за завършване на поръчката, възложена на Да Понте, наближил, по основната част на моста продължавали да се появяват пукнатини и единствено скелето пречело целият строеж да рухне в Канале Гранде. Легендата твърди, че една вечер, когато архитектът вървял сам покрай канала, пред него се явил дяволът. Ужасеният Да Понте замръзнал на място, а дяволът му се усмихнал зловещо, преди да му каже, че може да му помогне да реши всичките си проблеми с моста. Архитектът бил толкова отчаян, че изслушал предложението.

— Сигурно е поискал душата му, нали? — избърза Еди.

— Всъщност, не. Поискал душата на първия човек, който прекоси моста. — Роберто отпи глътка от питието си. — Да Понте очевидно решил, че това е добро предложение и бързо приел. Няколко седмици по-късно строежът на моста бил успешно завършен. В нощта преди официалното откриване Да Понте довършвал един от каменните орнаменти на украсата в единия край на моста, а вкъщи го чакала бременната му жена Киара. На вратата на къщата се почукало. Жена му отворила и видяла пред себе си млад строител, който казал, че трябва бързо да дойде, защото съпругът й бил ранен. Киара да Понте изскочила от къщата и тъй като смятала, че Андреа е от другата страна на канала, стъпила на „Риалто“ и хукнала с все сили по моста. Едва след като го прекосила, нейният съпруг я видял и в същия миг чул ужасен студен смях зад гърба си. Той се обърнал, но нямало никого. Уплашен за жена си и своето неродено дете, той се втурнал на моста и отвел Киара вкъщи.

Месец по-късно Киара била повалена от чума и тя и бебето починали. Да Понте бил неутешим и се говори, че в годишнината от смъртта й, духовете на Киара да Понте и на нейното бебе могат да бъдат видени да се лутат изгубени по моста, търсейки покоя, който винаги ще им убягва.

Еди пресуши чашата си.

— Много хубава история, Роберто.

— Благодаря. — Той се усмихна и за миг задържа погледа на Еди.

— Това обяснява „тъжния човек“ и така нататък. Но останалото? Нали не мислиш сериозно, че следващата следа е скрита на самия мост?

Роберто вдигна рамене.

— Предполагам, че с „линиите“ може да имат предвид запълнените с мазилка фуги между камъните, които крепят моста — възрази Джеф, — но какво ли значи „отвъд водата, зад ръката на архитекта“?

— Има само един начин да разберем — обяви Роберто и се изправи.

 

 

В два през нощта бреговете на Канале Гранде около „Риалто“ бяха почти тихи. Докато наближаваха моста в гребна лодка, Джеф, Роберто и Еди видяха един порядъчно пийнал мъж, който се олюляваше на път за вкъщи. Отвъд моста и надолу по протежение на канала имаше ярко осветени прозорци, а отдалеч се носеше силното думкане на басов барабан.

Роберто насочваше лодката внимателно по канала. Движението беше спряло и пътническите корабчета вече не плаваха. Те минаха бавно под моста и Джеф помогна на Роберто да насочи лодката към мястото, където камъкът се срещаше с водата в канала. Сега Джеф пое управлението на малката лодка. Роберто извади силно фенерче и заедно с Еди се заловиха да проучват стените. Видяха отчупени камъни, древни халки, куки, ръждясало желязо, но нищо, което да прилича на ръка или печата на мъжа, който беше конструирал моста преди повече от четири века.

Джеф отдалечи лодката малко назад и загреба през канала към далечния край на моста. Той се издигаше над главите им в сумрачна арка. Там повториха търсенето и на една трета от дължината на стената в югоизточния край на моста го откриха: малка месингова плочка, не по-голяма от няколко квадратни сантиметра. На нея имаше само едно просто изображение на човешка ръка, с обърната навън длан.

Джеф задържа лодката на място, като се вкопчи в голяма желязна халка само на около метър и нещо от плочката, а Роберто вдигна фенера на едно ниво с нея.

— Ръката на архитекта — измърмори Еди.

— Смайващо. Никога не съм я забелязвал, а трябва да съм минавал хиляди пъти под моста.

— Не виждам каква ни е ползата от нея — обади се Джеф. — Вградена е в здрав камък. Не можем просто да започнем да разкопаваме „Риалто“.

— Не — съгласи се с въздишка Роберто.

— И сега какво? — попита Еди и се опита да потисне прозявката си.

— Тази вечер не можем да направим нищо повече. Предлагам да идем да си починем. Трябва да поспим. Мисля, че ще е нужно малко да помислим, за да разрешим тази загадка. — И Роберто се обърна към Джеф: — Ще ви откарам у вас.