Майкъл Уайт
Тайната на Медичите (1)

1.

Флоренция, 4 ноември 1966

Очите на пазача на параклиса на Медичите рязко се отвориха в шест без четвърт сутринта, когато капакът на прозореца на спалнята се тресна в стената на сградата, обзет от усещането, че настъпва краят на света. Разбуди се мигновено, а в главата му се застрелкаха думи от Откровението на Йоан Богослов: „И змията изпусна от устата си подир жената вода като река, за да я отвлече с реката.“^[1]

Помисли си, че някак си е попаднал в капана на истински кошмар, но в този момент дървеният капак политна назад толкова силно, че разби стъклото на прозореца на спалнята и то се пръсна на проблясващи късчета из стаята. Дъждът плющеше така жестоко по сградата, че си представи как старите камъни ще започнат да падат и накрая цялата постройка ще рухне. Това определено не беше сън.

Трябваше му само секунда, за да скочи от леглото и да повлече жена си през прага и по коридора към стаята на бебето. Чуваше писъците на сина си, които заглушаваха грохота от бурята. София го грабна от детското креватче и се опита да го успокои.

— Софи, вземи Лео и няма да излизате от задната стая. Затвори капаците на прозорците и пусни резетата. Ще ти донеса завивка и фенерче. Аз трябва да отида в параклиса.

— Марио, не бива да го правиш.

— Налага се — отговори той. — Кой знае какви поразии са станали. Може да се наводни погребалната камера и телата ще…

Марио забърза към вратата. Няколко минутки по-късно се върна с бутилката на бебето, фенерче, малко хляб и завивката от семейното легло. Целуна жена си и детето, обърна се и излезе бързо. Заключи вратата, хукна надолу по коридора, спусна се по тясната дървена стълба, толкова тъмна, че едва виждаше стъпалата пред себе си, и пое коридора, който водеше към входната врата.

Вратата едва не го нокаутира, когато дръпна резето и вятърът с рев нахлу в коридора. Опита се да я затвори, но тя беше прилепнала като закована към стената. Той заряза вратата, наведе глава и приведен напред, направи две бавни крачки. Навън цареше мрак. Буреносните облаци бяха закрили луната и очевидно електричеството беше прекъснато.

Когато Марио надникна от входа на сградата, небето се озари от огромна светкавица. Цялата улица беше наводнена. Дълбоката до колене кална вода се носеше бързо надолу. Миришеше на отпадни води. Видя велосипед да плува по Виа Джинори по посока на Пиаца Сан Лоренцо. Пое си дълбоко дъх и се насили да нагази във водата.

Студът направо го пресече и той конвулсивно раззина уста. Крачеше неуверено, а под подметките си усещаше калния паваж. Нямаше за какво да се хване, освен за влажните тухли и камъни на околните сгради. Небето леко се освети и лунните лъчи пробиха за кратко мрака, хвърляйки слаба неясна светлина, която му позволи да различи очертанията на Виа Джинори и стените на базиликата „Сан Лоренцо“ пред него.

Марио се опита да върви по-бързо, но беше безнадеждно. Едва напредваше срещу течението с по няколко сантиметра. Трябваше да се притиска в стената; един клон, после гума, а след нея празна кутия и кофа за боклук профучаха край него, носени от вятъра, блъскаха се в сградите и цопваха опасно в носещата се бързо мътна вода.

Когато най-сетне стигна ъгъла, където Виа Джинори се пресичаше с Виа деи Пучи, вече беше изтощен и целият покрит с кал. Пронизващият студ жилеше бузите му и вече не усещаше пръстите на краката си. Обикновено оживената главна улица сега бе пуста. По нея течеше същата кафява мътилка, която заливаше основите на древните постройки от двете й страни. Марио чу в далечината трясък и стържене на метал, последвани от уплашен писък. Докато гледаше онемял опустошението, поредната светкавица проряза небето, а дъждът се превърна в градушка, която започна да отскача от покривите и го заблъска по лицето.

Той продължи напред по главната улица и успя да намери малко убежище в сянката на базиликата. Тук течението беше по-силно и му бяха нужни всички сили, за да му отстоява. И тогава, точно когато се приближаваше към вратите на параклиса, друг клон полетя към главата му. Наведе се, но беше прекалено късно. Клонът се стовари в лицето му и той падна назад във водата.

Калта го заля и го завъртя под повърхността. Нещо твърдо го смушка силно в ребрата и Марио се напрегна да се изправи на крака, опитвайки се да намери някаква опора в тинята. Почти успя, но се подхлъзна и се намери отново във водата с уста, пълна с кал. Изплю се с отвращение, завъртя се и внезапно изпита страх. С дясната си ръка се вкопчи в една от халките в стената на базиликата. Стискаше я с всички сили и се издърпа нагоре, докато кашляше, плюеше и се опитваше да си поеме въздух. Гадеше му се от гнилия вкус в устата.

Намираше се почти до параклиса и се промъкваше напред като се подпираше на стената. Заобиколи внимателно каменните подпорни стени и най-сетне успя да зърне входа на параклиса. Вратата се беше откъснала от пантите и водата се изливаше вътре като водопад.

С нова решителност Марио преодоля течението и пое към входа, след това се спусна надолу по десетината каменни стъпала, водещи до приземния етаж на криптата. Тук водата стигаше до прасците му. Ставаше все по-дълбока и носеше боклуци и фекалии; те се полюшваха в кафеникавата мътилка, която нахлуваше през прага и се изливаше надолу по стъпалата. Встрани от входа, на стената, имаше кутия, където се съхраняваха фенерче и брадва. Той строши стъклото и сграбчи фенерчето.

Едва не се хлъзна по камъните, но успя да стъпи на пода на главното помещение. Шумът от падащата вода кънтеше в ниския сводест таван. Наоколо се издигаха паметниците на повече от петдесет членове на фамилията Медичи, погребани в прости каменни ковчези под земята преди много години. Паметниците се издигаха над повърхността, но водата се надигаше и скоро щеше да покрие статуите и богато украсените саркофази. Но не това беше главната грижа на Марио Спорани. Много по-тревожна беше вероятността водата да намери път и да проникне под земята в същинската гробница. Трябваше да направи всичко възможно, за да го предотврати.

Марио разплиска водата, когато тръгна към олтара, издигащ се върху подиум в задната част на криптата. Тук се извисяваха два големи каменни ангела, разположени от двете страни на мраморната платформа. Зад тях се намираше входът към семейната гробница на Медичите.

Марио крачеше колкото може по-бързо в ледената вода към олтара. Капакът в пода, през който се влизаше в гробницата, беше изненадващо лек и лесно се вдигна. През пролуката съзря част от стълбата на стената. Освети мрака с фенерчето и едва успя да различи металните стъпала, изчезващи надолу в нищото. Водата, която беше раздвижил, се изля вътре и той я чу как изплющя върху каменния под. Бързо, доколкото бе възможно, той се спусна в отвора и дръпна капака над главата си. Изолацията не беше добра и водата продължаваше да се стича надолу по стълбата и в гробницата.

Минута по-късно Марио вече стоеше на пода на криптата и плъзгаше лъча на фенерчето по древните стени и редиците каменни ниши от двете страни. Въздухът беше тежък, пропит с миризмата на плесен, пръст и разлагаща се плът, но той вече беше свикнал с нея и тя не му правеше впечатление. Точно в този миг чу зловещо пукане. Рязко се извърна и видя как един каменен блок се отдели от стената и се стовари на пода. През зейналата дупка нахлу вода.

Стихията за малко не го повали. Наелектризиран от страха за живота си, той се изкатери на един каменен перваз, който се намираше точно зад него. От мястото си можеше да види отвора към една от погребалните ниши и крайчеца на разръфан, посивял саван. След това се чу втори трясък и още един камък падна и разплиска силно водата по стените на гробницата. Фенерчето се изплъзна от ръката му и цопна във водата. Той го наблюдаваше как потъва и как след малко загасна. Помещението потъна в черен мрак. Някакъв глас крещеше в главата му: „Как може да си такъв идиот и да слезеш тук? Какво би могъл да направиш за гробницата? И сега — не спираше гласът — на това място ще намериш смъртта си.“ Щеше да се присъедини към мъртъвците, които го заобикаляха.

Обаче паниката отмина и той беше обхванат от стоманена решителност. Не можеше да види каквото и да било, но знаеше накъде е изходът. Надигна се от перваза и се плъзна в ледената вода. Тя стигна до бедрата му и вече се плискаше около первазите на нишите, където лежаха труповете. Без да обръща внимание на почти безчувствените си крака и засилващото се виене на свят, той пое назад към мястото, където знаеше, че е стълбата. В мрака опипваше за металните пречки на стъпалата, но те бяха още извън неговия обсег. Не виждаше нищо, напредваше трудно с протегнати ръце срещу силното течение, водата продължаваше да нахлува през зеещата в стената дупка.

Тъкмо вече започваше да се отчайва, когато пръстите му напипаха метал. Той стисна края на стълбата и се издърпа на първото стъпало. Щом вдигна крак, за да намери следващото, почувства как стълбата се поклаща и започва да се отделя от стената. Марио се хвърли напред, тежестта му я върна на място и тя отново се опря в каменната стена. Над себе си можеше да види ивичка светлина, нахлуваща от недобре прилепналия капак. Мръсна вода се стичаше върху главата му и надолу по гърба. Чувстваше как сърцето му блъска в гърдите, докато внимателно се качваше на следващото стъпало. Стълбата отново се заклати. Оставаха му още шест стъпала и щеше да стигне до капака.

В този миг видя нещо, прилично на дълга черна тръба с дължина около трийсетина сантиметра, да се полюшва във водата на не повече от половин метър от него.

Марио се изви колкото може по-внимателно. Протегна се и връхчетата на пръстите му докоснаха предмета. С едно последно усилие той успя да го сграбчи. Напъха го под колана на панталона си и с всички сили се закатери по стълбата, защото болтовете, които я държаха, започнаха да се измъкват от гнездата си в стената. С почти нечовешко усилие се протегна към ръба на капака. Пръстите му откриха металната дръжка. Водата плисна върху лицето му и той с мъка пое въздух. Тласкан от инстинкта си за самосъхранение, Марио успя да се издърпа нагоре. Краката му драскаха по грубата каменна стена, с едната ръка блъсна капака да се отвори и се просна със зинала от ужас уста върху пода пред олтара.