Майкъл Уайт
Тайната на Медичите (20)

20.

Венеция, днес

Офисът на Джовани Тафани се намираше на Виа XXII Марцо и беше само на хвърлей място от апартамента на Джеф. Зад скучната бетонна фасада Джеф и Еди изведнъж се оказаха пренесени три века назад и попаднаха сред барокова елегантност и класическо венецианско великолепие.

Джеф много неохотно беше оставил Роуз без надзор, но тя решително се възпротиви да дойде с тях и да слуша дрънканиците им с някакъв досаден старец, както тя се изрази, за отдавна умрял композитор. Оказа се, че предпочита да иде с Мария, която предложи да вземе Роуз и заедно да посетят семейството й в Местре, където нейният по-малък брат имаше малко стопанство.

Тафани посрещна Джеф и Еди на рецепцията и ги поведе към огромния си офис на първия етаж. Очите му, които предишната вечер бяха скрити под нежна златна маска, сега бяха уморени.

— Страхувам се, че тазсутрешното ви обаждане ме изненада — рече той и им посочи две кожени кресла, разположени пред впечатляващото дъбово писалище. — Трябва да ме приемете такъв, какъвто съм в момента, малко поочукан от приема. С какво мога да ви помогна?

— Бихме искали да се възползваме от вашите познания — небрежно заяви Еди. — Роберто ни каза, че сте най-големият познавач на Вивалди.

— Така ли? Е, това е наистина чудесен комплимент. Как е маестрото?

— И той е малко поочукан — Джеф хвърли бърз поглед на Еди. — Чудим се дали Вивалди е проявявал интерес към езотериката? Бил ли е свързан по някакъв начин с окултното? Можете ли да ни кажете нещо по този въпрос?

— Той наистина е бил с малко странен характер — бързо отговори Тафани. — Бил е известен като Ил Прете Росо, Рижия поп, заради огненочервената си коса и непостоянните си отношения с ръководството на Пио Оспедале дела Пиета, където е бил учител по цигулка.

— Пио Оспедале дела Пиета? Какво е това? — попита Еди.

— Благочестивият благотворителен дом на милостта. В края на седемнайсети век във Венеция е имало четири. Тяхното предназначение било да дават убежище на изоставени или осиротели деца. Доста напредничаво за онова време. Вивалди отговарял за преподаването на музика и бил нает да пише концерти за сираците, които те да изпълняват пред публика.

— Разкажете ни повече за нееднозначните му отношения с властите.

— Бил е практикуващ свещеник само в продължение на няколко месеца. Носели се грозни слухове, че прелъстявал непълнолетни момичета в сиропиталището, че бил затънал до уши в отвратителни сексуални и окултни практики, но за това няма никакви доказателства. Да ви кажа откровено, писнало ми е от така наречената ревизионистка историография. Изглежда, нито един от нашите герои не е застрахован, защото модерното общество иска да принизи нашите национални икони, за да ни накара да се почувстваме по-добре, въпреки недостига ни на морал. Мисля, че това говори повече за нашия век, отколкото за великите мъже и жени, създатели на културното ни наследство.

— Съгласна съм с вас — Еди се усмихна успокоително на Тафани.

— Вивалди до края на живота си ли остава във Венеция? — поинтересува се Джеф.

— Не, осъществява и няколко пътувания. Фактически на младини управата на сиропиталището го уволнява, но след година го приемат обратно.

— Какво е правил през тази година?

— Учил децата на благородническо семейство в Падуа. Смятам, че става дума за семейство Николи.

— Семейство Николи от Флоренция?

— Да. Мисля, че произхождат оттам. Но по времето на Вивалди са живели вече най-малко два века в града. Защо?

— Имате ли някаква информация за годината, която Вивалди прекарва там? — попита тя.

— Май извадихте късмет. — Тафани започна да се заразява от растящото вълнение на Еди. — Вивалди е оставил едно много подробно завещание. Той умира далече от дома, във Виена. Кандидатствал за работа в императорския двор, но император Карл V умира скоро след пристигането му и композиторът остава на сухо без пари и покровител. Няколко седмици по-късно е мъртъв. Част от документацията му остава във Виена. Друга попада у роднини в различни краища на Италия, известен брой документи стигат до най-близките му приятели тук, във Венеция. Има един много известен документ, така наречената „Изповед“, който дава на своя най-добър приятел, художника Габриел Фабачи.

— Какво представлява „Изповед“-та?

— Елате, ще ви покажа. — Тафани се изправи.

— Тук ли го държите? — попита невярващо Еди.

Тафани се усмихна.

— Не съвсем, но имаме електронен архив с почти всичко, свързано с Вивалди.

Той ги изведе от кабинета си и тръгнаха по един пасаж с колони. Малко по-късно се озоваха в библиотека с две редици компютри в средата на помещението.

Издърпаха столове, за да седнат, а Тафани защрака с мишката, докато говореше.

— Онова, което ще ви покажа, е един особено впечатляващ документ. Във Виена Вивалди се заразява със скарлатина и в продължение на няколко дни преди да почине, е в състояние на делириум. Повечето учени смятат, че е написал този документ на смъртния си одър, че в по-голямата си част представлява измислици и самозаблуди на един наистина богобоязлив човек, който се е страхувал за нетленната си душа. — На екрана се появиха думите „Ла Конфесионе“. — Доста е дълга, но за щастие я имаме на няколко езика. Много учени идват във Венеция само за да получат достъп до нашата база данни.

Тафани потърси английския превод и отвори файла. След това стана.

— Ще ви оставя да прегледате текста. Отбийте се при мен, преди да си тръгнете.

Пред тях на екрана имаше документ, озаглавен „Взимането и връщането“. Те започнаха да четат.

Аз умирам. Онова, което ще кажа сега, е абсолютната истина, такава, каквато я виждам. Истина, която искам да предам, преди да се срещна с моя Господ Бог, Всемогъщия Спасител на всички хора.

Моята изповед започва с баща ми Джовани Батиста. Когато бях малко момче, той работил за един архитект, нает да престрои някаква стара къща на Кале дела Морте. Особеност на старата къща била метална колона, която се издигала по цялата височина на сградата, от основите до покрива. До този ден никой не е знаел защо е сложена там. Моят баща беше работник, който се трудил в мазето на къщата. Един ден попаднал на здрава метална кутия, лежаща под едно пространство с формата на полушарие в основата на металната колона. Той прибрал тайно кутията и по-късно, когато бил сам, успял да насили ключалката.

Мисля си, че е бил малко разочарован, защото в кутията не е имало злато или бижута. Вместо това открил парче от писмо. Било написано на латински — език, който му бил напълно непознат, на толкова стар пергамент, че вече се трошал.

Баща ми почина няколко години по-късно и аз наследих както кутията, така и писмото. Но едва през 1709, когато станах на трийсет и шест, обърнах внимание на наследството си. Беше си лежало забравено в продължение на много години. Един ден изпразвах един шкаф, за да освободя място за нови ръкописи и партитури, когато го намерих.

Това беше част от писмо, написано от прочутата Контесина де Медичи, съпругата на Козимо Старши. Беше адресирано до човек на име Николо Николи. За съжаление по-голямата част от оригинала е изгубена, но останалото може да прочетете по-долу:

 

 

13 юни, лето Господне 1470

Благородни Николо,

Вече минаха почти шест години от смъртта на моя обичен Козимо и ние двамата с теб също остаряхме доста. За мен скоро ще стане време да изпълня обещанията, които някога дадохме, и да довърша задачата, започната преди толкова години…

… Скъпи приятелю, не ме разбирай погрешно. Аз се възхищавам на твоето трудолюбие и смятам, че разказът, който написа преди половин век, е на най-високо научно равнище и издържан като литература. Въпреки това се страхувам. Няма нужда да ти припомням колко е деликатно положението. Никой не бива да узнае истината за нашето велико откритие. Или поне не в нашата епоха. Вярвам в твоята почтеност и зная, че ще бъдеш предпазлив и няма да позволиш твоя разказ да попадне в погрешни ръце. Но нямам такова доверие в другите хора, а за съжаление се приближаваме към края на нашите дни…

… Възнамерявам много скоро да посетя картографите и чрез тях ще скрия съкровището…

Нося стъкленицата със себе си, докато пиша, готова да скрия от хорските погледи какво се случи на Голем кораб…

… Ще ми позволиш ли да добавя към съкровището и твоя труд?… За безопасно съхранение? Ето каква е следата:

… С картографите… Божествената тъкан…

Железният кръст… в самия център…

Твоята приятелка

Конте…

 

 

 

Веднага бях запленен и озадачен. Най-неприятното беше, че е повредена последната част и оставената следа е непълна. Няма нужда да споменавам, че бях изпълнен с решимост да науча повече.

Случи се така, че няколко седмици по-късно бях безцеремонно уволнен от службата си като учител по цигулка в Пио Оспедале дела Пиета. Излезе, че някои членове на старото ръководство не ме обичаха. За щастие разполагах с малко наследство от баща си, а и сам бях успял да скътам малко пари. Прекарах известно време в издирването на семейство Николи, които излязоха с най-благороден и древен произход. Прекият наследник на Николо Николи сега живееше в двореца „Морити“, голямо имение близо до Падуа. След като убедих управителя на Пио Оспедале дела Пиета да ми напише препоръчително писмо, само седмица след като изгубих работата си във Венеция, намерих служба като учител по музика на най-младото поколение Николи.

В палацо Морити разполагах с предостатъчно свободно време, защото преподавах само по два часа на ден. Останалото време прекарвах в размишления и композиране. Но бях там по една-единствена причина: да науча колкото може повече за връзката между фамилиите Медичи и Николи и да попълня празнините в писмото на Контесина. Какво е било това пътуване? И защо е тази маниакална тайнственост?

Намерих отговорите в голямата библиотека, паметник на наскоро починалия глава на фамилията Микеланджело Николи, който бил запален колекционер на езотерична литература и архивар на семейството.

Съдбоносният текст се съдържаше в три тома дневници, писани от Николо Николи. Не мога да разглася тяхното съдържание, защото там се говори за най-ужасяващи неща. Прочетох всяка дума, която той беше написал. Бях толкова увлечен в неговата история, че едва не ме заловиха в библиотеката, до която имаха достъп само членовете на семейството. Наистина бях така омаян от разказа, че откраднах трите тома, подадох си оставката, колкото беше възможно по-бързо, и се върнах обратно във Венеция.

Следващите шест месеца посвещавах свободното си време изцяло на преписването на дневниците на Николо Николи. Винаги съм имал намерение да върна оригиналите на семейството. Когато свърших с преписа, с помощта на дискретен посредник изпратих томовете анонимно до палацо Морити.

Забавих се в задачата си да разкрия тайните на Медичите, защото голяма част от по-късните дневници бяха написани с някакъв вид шифър. Разгадаването му ми отне години.

Сега мога да се гордея поне малко, че проявих достатъчно силна воля, за да спра. Вече стигнах в края на живота си и поверявам писмото и преписите на дневниците на моя най-близък приятел Габриел Фабачи. Бих ги унищожил и сам, но не се чувствам способен дори да ги погледна отново. Съветвам моя приятел да унищожи тази сбирка или да ги изпрати на онези, които имат най-голямо право върху тях — фамилията Николи.

Дано Господ се смили над мен!

Антонио Вивалди

26 юли 1741, Виена

Джеф бутна стола си назад.

— Значи този фрагмент от писмото на Контесина е „древният документ“, за който споменава Бруно. Той твърди, че е разполагал със следа, но нищо не открил. Албертус, неговият слуга, трябва да е поставил писмото в „Грити Бадоер“, където е намерено почти цял век по-късно от бащата на Вивалди.

— Става очевидно, че трябва да намерим дневниците на Николо Николи.

Джеф се готвеше да отговори, когато звънна мобилният му телефон.

— Татко, Роуз се обажда.

— Кажи, скъпа.

— Просто ти звъня от болницата. Роберто е буден и иска да те види.

 

 

— Наистина си прочел копието? Това е невероятно. — Тръбички излизаха от двете ръце на Роберто, а на поставка до леглото стояха оксиметър за пулса и монитор за сърдечната дейност, който тихичко писукаше. Лицето му беше натъртено, а покрит с марля шев чертаеше краищата на дълбоката рана на челото. Долната му устна още беше сцепена. Очевидно изпитваше болки, но полагаше усилия да не го показва. — Някакви новини за стрелеца?

— Изглежда Кандоти няма за какво да се хване, точно както след смъртта на Спорани.

— Няма съмнение, че ще дойде да ме разпита веднага щом лекарите му разрешат.

— Накарай мъжагата пред вратата да го спре. — Джеф и Еди за малко да не успеят да влязат благодарение на бдителността на личната му охрана, един сто и петдесет килограмов гигант в черен костюм.

Роберто направи гримаса, когато се засмя.

— О, Лу е направо котенце, когато го опознаеш.

— Не съм сигурен, че ми се иска — отговори Джеф, като показно потърка ръката си, където Лу го бе сграбчил, когато няколко минути по-рано се опита да влезе в стаята.

— Тафани беше много услужлив — намеси се Еди, — но със следата от „Грити Бадоер“ се озовахме в задънена улица.

— Не се тревожи, това е моя работа. Носите ли я?

Джеф му подаде бележката от хотела.

— Благодаря. Трябва да тръгнете по следата на Вивалди. Заминете за Падуа, колкото може по-скоро.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Глупости. Просто звъннете на семейство Николи.

— Да бе, много е лесно — измърмори саркастично Джеф, но изведнъж се спря. — Я чакай! Да не искаш да кажеш, че ги познаваш?

— Честно казано…

Еди се засмя и се наведе, за да погали бузата на Роберто с длан.

— Ти си безценен.

— О, благодаря…

На вратата се почука лекичко и в рамката се появи Алдо Кандоти.

Роберто направи храбър опит да се усмихне.

— Господин заместник-префект, точно си говорехме за теб.

Джеф стана и тръгна към вратата, а Еди се наведе и целуна Роберто по бузата.

— Джеф — провикна се Роберто след тях, — вземи Роуз със себе си.

 

 

Навремето дворецът „Морити“ е бил част от обширно провинциално имение, разположено на около пет километра от центъра на Падуа. С течение на вековете били разпродавани парчета от земята и сега то беше само сянка от предишното си великолепие — величествена къща в скъпо, отдалечено предградие.

Еди, Джеф и Роуз бяха потеглили рано от Венеция с кола под наем. Роуз не беше особено въодушевена от идеята да дойде с тях, но Джеф настоя. През по-голямата част от пътуването тя се мусеше на задната седалка, заслушана в своя айпод.

Уговарянето на срещата наистина се оказа толкова лесно, както каза Роберто, и Джовани Рикардо Марко Николи заяви, че много ще се радва да се запознае с неговите приятели.

Палацото беше разположено встрани от главния път и до него се стигаше по засенчено от дървета, тихо шосе, излизащо от западната част на Падуа.

Широк, покрит с чакъл автомобилен път ги прекара през отворените врати от ковано желязо, горичка кипариси и накрая до красивото палацо Морити от петнайсети век. Смяташе се, че архитектът му е бил ученик на Брунелески. Елегантно облеченият иконом ги посрещна пред огромната парадна врата и ги съпроводи по един кънтящ от стъпките им коридор до приемната.

Барон Николи ги очакваше. Той беше висок мъж, облечен в скъп тъмносин костюм. Бялата му коса беше вълниста, а лешниковите очи топли и дружелюбни.

— Добре дошли — приветства ги той на английски със съвсем лек акцент. Стисна ръката на Джеф и целуна китката на Еди. — А ти трябва да си Роуз. Да, една истинска английска роза.

Роуз засия и на мига цялата й сръдня се изпари.

— Предполагам — продължи баронът, — че не ти е било много приятно да те довлекат тук, защото татко ти има работа. Прав ли съм?

— Не ни обръщаше внимание през целия път — подхвърли Джеф.

— Татко!

Николи се засмя.

— Е, аз имам най-добрия лек против скуката. — При тези думи двама младежи влязоха в стаята. Бяха облечени с разпорени джинси и тениски, но чертите на лицата им бяха класически аристократични. Още по-впечатляващо беше, че поне в очите на чуждите хора, те си приличаха напълно.

— Роуз, представям ти моите синове Филипо и Франческо.

Момчетата се здрависаха с нея.

— Падаш ли си по кросови мотори?

— О… — намеси се Джеф.

— Никога не съм опитвала, но ми се ще — тя стрелна предизвикателен поглед към двамата възрастни.

— Джеф, напълно безопасно е. Карат с кори и каски — обясни Николи.

 

 

Няколко минути по-късно Еди и Джеф вече седяха срещу барона, а на масичката между тях стояха чашките с кафе.

— А сега ми разкажете повече за онова, което ви доведе тук. Между другото, как е Роберто? Малко се изненадах, че не ми се обади лично.

— Претърпя злополука. Нищо сериозно, но ще остане няколко дни на легло.

— Съжалявам да го чуя. Щеше да ми е приятно да се видим отново. Много обичах баща му.

— Ние правим проучване за документален сериал — започна Еди. Президентът на Обществото на почитателите на Вивалди във Венеция ни насочи към вас. Маестрото е прекарал тук няколко месеца през 1709 или 1710.

— Да, така е.

— И бил омаян от дневниците на един от вашите предци, Николо Николи, кондотиера, който бил близък приятел на Козимо Старши.

Баронът се протегна към чашата с еспресо и отпи глътка.

— Да, мога да разбера интереса на телевизията. Историята свързва много обаятелни исторически личности. Моят знаменит предшественик е първият, който издигна нашето семейство сред аристокрацията. Ние му дължим много.

— Дневниците са особено интересни — включи се и Джеф. — Епизодът с идването на Вивалди тук да преподава на членове на семейството е толкова необичаен. Ние сме заинтересувани от твърдението, че е откраднал дневниците, но ги е върнал по-късно в пристъп на угризения на съвестта.

Николи се засмя.

— Така е, но си мисля, че цялата история е твърде преувеличена. — Той въздъхна. — Добре, ще ви помогна, доколкото мога. Съвсем доскоро разполагахме с няколко копия на дневниците. През двайсетте години на миналия век известният британски историк Дж. П. Уитли прекара тук цяла година, за да преведе оригиналите и да ги сравни с преписа, направен от Вивалди, преди да върне оригинала на Николо Николи в пристъп, както вие го нарекохте, на угризения на съвестта. Но след това стана пожарът.

Джеф и Еди си размениха загрижени погледи.

— Не сте ли чули за това? Случи се преди повече от трийсет години. Някъде около 1977. По това време бях в „Оксфорд“. Баща ми боледуваше, а майки ми, баронесата, беше починала, което донякъде беше добре, защото обичаше библиотеката. Случилото се щеше да я съсипе.

— Палеж? — възкликна Еди.

— Да, оказа се дело на някакви отвратителни малки бандитчета от града. Полицията ги залови, но нищо не можа да върне изгубеното. Половината от библиотеката беше унищожена: няколко безценни библии, първото издание на „Звезден вестител“ на Галилей, също безценна. Изгубихме над две хиляди книги, включително редакцията на Вивалди на дневниците на моя праотец и почти всичко, преведено от професор Уитли. Бяха спасени само няколко страници от първия том.

— Но оригиналът е оцелял?

— Възможно е.

— Какво искате да кажете?

— Подпалвачите бяха и крадци. Преди да подпалят библиотеката, са свалили няколко тома от лавиците. Обаче се оказаха много несръчни. През следващата година бяха открити няколко изключително ценни издания. В края на краищата се оказа невъзможно да продадат откраднатото. Върнахме си един Петрарка, един Аристос, два Боярдо, няколко оригинални анатомични скици на Леонардо.

— Но дневниците не се появиха?

— За съжаление, не.

Джеф погледна към Еди. Разочарованието й беше явно и не по-малко от неговото.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна повече.

— Споменахте за част от единия том, която била спасена. Притежавате ли я още?

— Да, но тя е малко повече от фрагмент.

— Може ли да я видим?

Баронът допи кафето си и остави чашката на чинийката.

— Последвайте ме.

Поеха по широк коридор и влязоха в просторна стая. От едната страна прозорците гледаха към тучни градини, езеро, светлосиня наколна лятна къща в единия край на водата. Противоположната стена беше покрита с ламперия и редица портрети. Семейният нос се повтаряше така, сякаш беше ксерокопиран от някакъв ренесансов Анди Уорхол.

Минаха през двойните врати и поеха надолу по скромно украсен пасаж. Спряха се под една арка и баронът ги покани да влязат в библиотеката, огромно помещение без прозорци. Нищо не показваше, че е построена наново в края на седемдесетте. В центъра на помещението стояха два антикварни дивана, опрели гръб в гръб. Всеки сантиметър от стените беше покрит с лавици, натъпкани с хиляди книги.

— Завиждам ви — призна си Джеф.

— Най-големите ни съкровища се пазят в тези стъклени шкафове — обясни Николи. — След случилото се през 1977 стана ясно, че трябва да сме по-внимателни.

Той отключи един от шкафовете, след като набра някаква комбинация на клавиатурата. Под три лавици с кожени гръбчета имаше две широки чекмеджета. Когато дръпна най-долното, Еди успя да зърне прозрачна опаковъчна хартия и ламинирани страници. Баронът бавно извади кожената папка и внимателно я занесе до малка масичка.

Вътре имаше четири листа, професионално консервирани и ламинирани. Страниците бяха скъсани, а по краищата на две от тях отчетливо се виждаха следите от пламъците. Една от страниците беше скъсана на три и след това отново сглобена, за да може да се чете.

— И това е всичко, останало от превода на английски? — попита невярващо Джеф.

— За съжаление, само това оцеля от трите тома. Според експертизата на криминолозите, която получихме три месеца след пожара, има известни доказателства, че копието на Вивалди е унищожено в огъня. Около деветдесет и пет процента от превода на професор Уитли също е изгорял. Бяха открити малки парченца с водния печат като на тези страници. Но истинските оригинали, писани от ръката на моя праотец… Надявам се, че не са изхвърлени в някоя река и не са послужили за подпалки. Предпочитам да си представям, че някой някъде цени високо оригиналите, макар че няма право над тях.

— Може ли? — попита Еди.

— Разбира се. Моля, не бързайте. Прочетете тези тъжни останки. Аз трябва да свърша няколко досадни неща.

… спасение беше истинско чудо, но по това време Козимо не го оцени. Той научи много за годеницата си, но наученото беше прекалено жестоко, за да го приеме с готовност. Подробностите за приключението му във Венеция стигнаха до мен много по-късно — историята за необикновения Луиджи, свещеника предател и битката в параклиса…

… капитанът и всички моряци, с изключение на шестима, загинаха в бурята. Не зная как стигнах до сушата. Единственото, което помня, е студената като лед вода и писъците. Намерих тялото на Катерина, удавена и подута. За мое несравнимо облекчение и радост Козимо и Контесина бяха оцелели, но бяха изпаднали в шок. Същото важеше и за Амброджио, който се измъкна от това изпитание само с леки порязвания и натъртвания.

Бяхме изхвърлени на брега близо до едно рибарско селище. Неколцина старци ни намериха и ни взеха с тях. Всички бяха много мили. Малко след това някои от запасите на кораба бяха изхвърлени на брега. Взехме само онова, което ни трябваше за пътуването, и оставихме останалото на нашите спасители, за да си го поделят. Това беше най-малкото, което можехме да направим за хората, дали ни храна и подслон.

Оцелелите членове на екипажа останаха в Рагуза, за да изчакат кораб, плаващ към Италия. Ние се бавихме в този чудесен и благороден град само толкова, колкото да се ориентираме и да подготвим нашето пътуване на югоизток в Македония. Част от ценностите, които успяхме да спасим от „Джизела“, разменихме за коне, запаси, карти и услугите на местни водачи…

… дива страна. Само преди десетина години това място е превзето от турците. Тукашните хора са бедни земеделци, живеят малко по-добре от роби. Султанът контролира с желязна ръка всекидневния живот в тази провинция, а населението е духовно поробено от Константинополската патриаршия…

… Бяхме в голяма опасност. От една страна сметнахме за мъдро да избягваме многото войници, които държаха селяните в подчинение, но от друга — бяхме уязвими за нападенията на хайдутите, членовете на местното съпротивително движение. На третия ден, след като успяхме да влезем безопасно в Македония, достигнахме подножието на Кораб планина, чийто най-висок връх Голем кораб…

… толкова негостоприемна страна. Естествено, Амброджио се оплакваше през цялото време. Контесина и Козимо бяха неразделни и действаха като едно цяло. Те не само бяха станали по-силни от онова, което преживяха заедно, но и бяха тласкани от една и съща изгаряща амбиция. Трябва да призная, че се чувствах изморен. Но като най-опитния пътешественик в нашата група, моите спътници се осланяха на мен…

… високо в небето, там, където в мрака се извисяваше Голем кораб, видях светлинка…

… планинският път ни поведе право на изток. Минахме край няколко изоставени къщи. По-нататък открихме селце, каменните колиби бяха съборени и опожарени. В една от тях лежаха два почернели трупа, изгорели в пожара.

Майката, прегърнала детето си, беше най-тъжната гледка, която видях по време на всичките си пътешествия, и аз никога няма да я забравя. Миризмата на изгоряла плът още висеше тежко във въздуха. Някакъв ужас беше минал не много отдавна по тези места. Може би предната нощ.

На следващия ден рано сутринта стигнахме навръх планината и докато слънцето разпръскваше поруменялата от лъчите му мъгла, видяхме за пръв път манастира…

… Игуменът беше висок мускулест мъж. Дори в безформеното, грубо изтъкано расо той притежаваше едно вродено достойнство. Беше получил образованието си в Генуа и Париж и владееше четири езика. Разпитваха ни продължително и сурово, преди да ни пуснат да влезем в манастира, но щом игуменът ни прие за гости, се отнасяха много любезно към нас…

… първата вечер ядохме хляб с игумена в спартанските му покои, разположени в близост до килиите на монасите, и му разказахме за нашата мисия. Той ни обясни какви опасности крие тя. Някакъв местен военачалник на име Стасанор бил опустошил околните села и сега насочил алчния си поглед към тях…

… минаха три дни от нашето пристигане, преди да ни покажат библиотеката… много чудеса, които оправдаха всички наши усилия. Оттогава насетне Козимо и Амброджио Томазини рядко се показваха. Добрият игумен им беше дал достъп до библиотеката и разрешение да препишат всичко, което пожелаят…

… ужас беше обхванал манастира… страхът от Стасанор винаги присъстваше. Монасите го усещаха, изпитвахме го и ние.

… по чиста случайност… в нощта на нападението…

… след вечернята добрият игумен дойде при нас и каза, че иска да знаем нещо за неговия манастир. Нещо, в което никой външен не е бил посвещаван. Така научихме за чудото на свети Израил^[1] и видяхме неговото творение…