Джак Макдевит
Машините на Бога (9)

9.

Куракуа. Вторник; 21:48 ч. (двайсет и осем минути преди полунощ).

 

И двете совалки бяха разтоварили съдържанието си на „Винкелман“ и бяха обратно на път към повърхността, когато единайсеттонният свръхзамразен леден блок, обозначен като №171 в списъка на „Козмик“, пресече екватора и влезе в южното полукълбо. Прелетя като шепот над огряната от луната тундра и безформените гори. От блока се отцепваха блестящи късове и мрачният пейзаж моментално се освети.

 

 

Срещу предното стъкло на „Алфа“ летеше сняг. Хъч (която беше изчакала Карсън на „Винк“ и след това го беше последвала надолу) виждаше подводницата и совалката на Храма, обградени с ореол от светлини на плаващия кей. Вратата на товарното помещение на совалката беше отворена — Карсън и Лофъри товареха поредните контейнери.

На екрана над главата й се появи образът на Джанет Алегри.

— Здравей, Хъч — каза тя. Косата й беше силно прилепнала от енергийното поле. Говореше от подводницата. — Май малко изоставаме с план А. Не можахме да изкараме достатъчно багаж на кея.

— Лошото време ли ви попречи?

— Малко е влажно наистина. Но проблемът са хората. Всички търчат да събират артефакти.

Много далеч на юг към океана плъзна светкавица.

Хъч разбра. Под натиска на екстремната ситуация Хенри беше готов да рискува нещата, които вече беше събрал — които в крайна сметка бяха прилежно изкопирани на холограми, за да увеличи шансовете за намиране на онова, което наистина търсеше.

— Слизам — каза тя.

Тя кацна гладко в морето и влезе в магнитните муфи за скачване, които залепиха совалката за кея. Карсън тъкмо натоварваше последния контейнер, а товарното му отделение оставаше наполовина празно.

Лофъри се усмихна срамежливо. Снегът се хлъзгаше по енергийния му плик.

— Как мога да ви помогна? — попита тя.

Джанет излезе от подводницата и каза игриво:

— Тъкмо навреме идваш. Имаме недостиг от наемна работна ръка.

Морето беше спокойно, върховете покрай брега, както и Кулите, се губеха в мрачината. Карсън, който май нямаше навик да крие чувствата си, изглеждаше нещастен.

— Радвам се да те видя — каза той. — Запретвай ръкавите.

След няколко мига се потопиха под водата и се насочиха към Сийпойнт.

Ако небето беше ясно и ако бяха тръгнали шест минути по-късно, щяха да видят как снарядът се плъзга тихо откъм североизток. Как прави дъга към морето и се скрива зад хоризонта. И всички щяха да забележат внезапното осветяване на южното небе.

 

 

Беше спала през по-голямата част от полета от „Винк“, така че беше готова за работа. Тъй като беше твърде дребна, за да е от кой знае каква полза при товаренето на контейнерите, попита Еди какво да прави и той я насочи към един от складовете, където тя намери Томи Лофъри.

На една маса бяха подредени най-различни артефакти.

— Всички са от Долния храм — каза Томи. — Безценни са. С червени етикети. Ще дойдат и други. Всичко е от първостепенна важност, така че трябва да тръгне с първата совалка. Трябва да го опаковаме.

— Покажи как — каза тя.

Той извади отнякъде парче изкуствена материя и я заметна върху два от варелоподобните контейнери, качени на количката. Вдигна един артефакт към светлината и го обърна така, че тя да може да прочете четирите знака на червения етикет, и каза:

— Това е каталожният номер. Вписвай го в списъка на опакованите неща. — След това уви артефакта в найлон, залепи го с тиксо и го сложи в контейнера.

Беше много просто и бързо напълниха и двата контейнера.

— И сега какво? — попита Хъч.

— Ще ги запечатаме. — Томи взе един спрей-пистолет, свързан с маркуч към два барабана, на които пишеше „А“ и „Б“, и го насочи към единия от контейнерите. — Пази се — каза той и дръпна спусъка. Плътна бяла струя се изниза от пистолета и се уви около пакетите.

— Поли-6, с малък обем, разширяващ се твърд уретан — обясни той. — Страхотен материал за опаковане. Биоразградим. И освен това се прилага много бързо. Както виждаш. — Той затвори притока.

— Ти не сложи много — каза Хъч.

— Нужни са му само около пет процента от обема. — Той затвори капака и го заключи.

— Всичко вътре е чупливо. Няма ли да се натроши?

— Не. Поли-6 не упражнява натиск. Когато усети някакво съпротивление, спира. Ето, готови сме и с втория…

 

 

Джордж Хакет премести и последните вкаменели дървени парчета, пое си дълбоко дъх и се усмихна доволно, когато не се случи нищо. Това беше най-дълбокото място, до което бяха проникнали — тясна дупка, която водеше към стая, три четвърти пълна с тиня.

— Ще трябва да укрепим покрива, Три — каза той. — От двете страни на отвора.

— Виждаш ли нещо? — попита Три.

Да. Вдясно от него имаше нещо, вероятно някаква мебел, наполовина потънала в тинята, точно извън обсега му. Навремето трябва да е била метална.

— Да — каза Джордж. — Може би мивка. Или пък шкаф. Не мога да кажа със сигурност.

Три тръгна към него с две подпори.

— Дай първо да ги сложим.

— Един момент. — Джордж се опита да се промъкне през отвора. Усещаше много осезателно тежестта на Храма над себе си. — Мисля, че е някаква машина.

— Тук вътре? Каква машина?

— Не знам. Но има някаква кутия. Чакай. — Дупката беше прекалено тясна за него. Той се дръпна малко назад, изрови тиня и парчета камък и опита отново.

— Недей, Джордж — каза Три. — Дай да го направим като хората.

Джордж промуши раменете си през отвора и се опита да продължи нататък.

— Тук има някаква метална рамка. Със… ох, по дяволите, Три, не знам какво да правя с това. — Той насочи камерата на лявата си ръка към машината и се свърза с Маги по комуникатора. — Виждаш ли това, Маги?

— Какво си намерил, Джордж? — чу се гласът й. Той знаеше, че тя се взира в екрана, за да види предмета.

— Не знам. — Вече беше влязъл и стоеше над съоръжението. Метални решетки и пластини, свързани посредством система от пружини и макари. Всички части бяха силно корозирали.

— Освети вляво от себе си — каза Маги. — Там има някакъв поднос. — В подноса имаше някакви малки предмети, които приличаха на камъчета. — Виж дали са свързани по някакъв начин.

Той взе едно, чукна го лекичко и го приближи до камерата. Върху камъчето имаше голямо петно.

Маги не каза нищо няколко секунди, после гласът й прозвуча съвсем тихо:

— По дяволите, Джордж, мисля, че току-що си намерил печатарска преса!

— Ами добре — отвърна Джордж.

— Да. — Тонът й издаваше екстаз и той я чу как плесна с ръце. — Покажи ми рамката… По-близо! — Май има някаква система на подреждане. Пълна е с шрифт.

— На какъв език? — попита Анди. — Можеш ли да кажеш отсега?

— Не още. Но може да успеем да възстановим доста голяма част от него. — Той чуваше тежкото, й дишане. — Може би сме ударили джакпота.

— Какво искаш да кажеш?

— На място като това вероятно има молитви по на няколко езика. Може би тъкмо това ще е каквото търсим. Джордж, издърпай го навън.

 

 

Хенри беше задрямал в общото помещение, когато комуникаторът му иззвъня. Той се разбуди веднага. През последните дни живееше с постоянното чувство, че ще се случи някакво нещастие. Знаеше, че нарушава мерките за безопасност, че рискува живота на хората си, че рискува и кариерата си. Това не беше хубаво, но той знаеше, че историята го гледа. Нямаше време да бъде предпазлив.

— Какво има, Анди?

— Обаждат се от станцията на „Козмик“. Ще слушаш ли, или сам ще говориш?

— Зает съм — каза той. — Ти ще говориш. Ако трябва, кажи им, че ще се консултираш с мен и ще им отговориш. И още нещо, Анди.

— Да?

— Не ги изнервяй, ясно? — Идвам. — Той се отърси и от последните остатъци от съня, стана и тръгна уморено към отдел „Операции“.

Хенри обичаше Куракуа. Обичаше спокойните й планински вериги и дългите й лъкатушещи реки, обширните й безлюдни пространства и запустелите градове. Древните стени и кули се издигаха сред гъсти гори, граничеха с обширни равнини, обгръщаха пристанищата. По-голямата част от по-новите развалини си бяха в доста добра форма: човек просто не можеше да се разхожда сред тях и да не си мисли, че прашните фонтани отново ще заработят някой ден, лампите ще светнат, а улиците ще се изпълнят с движение. По незабравимите думи на Ричард Уолд Куракуа беше място „на брега на времето“.

Той беше изкарал тук шестнайсет години, тук се беше оженил за две от съпругите си, с едната на върха на Златната звезда в Еския. Беше се връщал на Земята само когато се беше налагало, за да се кара за отпусканите средства или да се разправя с онези, които се опитваха да му наложат какво е важно и какво не. Той не беше от археолозите, които работеха само в кабинетите си, а изследовател, човек, който обича да се занимава и с последните подробности на занаята си. Не беше гениален като Ричард. Но беше стабилен. Методичен. Компетентен.

Анди го очакваше и щом той влезе, включи на приемащ режим.

— Тук Храмът. Давайте от „Козмик“.

Мониторът просветна и на него се появи образът на Харви Сил.

— Доктор Джейкъби, моля. Директорката Тръскот иска да говори с него.

— Доктор Джейкъби не е тук. Директорката Тръскот може да разговаря с мен, ако желае. Ще се радвам да предам съобщението й. Или, ако предпочитате, мога да кажа на доктор Джейкъби да се обади по-късно.

— О, за бога. — Мелани Тръскот смени Сил. — Нямаме време за бюрократични глупости, млада госпожице. — Тя направи пауза и вдигна поглед някъде над Анди, сякаш оглеждаше стаята. — Хенри, знам, че си там. Моля те, трябва да поговорим. Много е спешно.

Хенри въздъхна и се приближи, за да застане пред екрана.

— Здравей, Мелани — каза той изморено. — Какъв е проблемът?

— Злополука.

Хенри хвърли бърз поглед към Анди.

— Какво се е случило? От помощ ли имате нужда?

— Не. Но вие може да се окажете застрашени.

— Какво искаш да кажеш?

— Изгубихме контрол над една от „снежните топки“. Един въртящ се в орбита леден къс. Падна в Яката преди три минути.

Той едва потисна гнева си.

— Къде?

— Приблизително на хиляда и шестстотин километра южно от вас. На седемдесет и две точка пет южно и сто и петнайсет точка две западно.

Анди извика на екрана карта на района и отбеляза мястото.

— Образувало се е цунами — каза Тръскот.

— Мелани, ти си кучка.

— Съжалявам, че мислиш така, Хенри. Но в момента това не е най-важната тема.

— Колко е голяма вълната?

— Още не сме я измерили.

— Моля те, осведоми ме, когато го направите.

— Обещавам. И, Хенри, съжалявам за това… Ако можем да помогнем с нещо…

— Можете, разбира се. Край от Храма. — Той прекъсна връзката. — Ще трябва да евакуираме всички. С каква скорост пътуват приливните вълни?

Анди вече преглеждаше базата данни:

ЦУНАМИ (МОРСКА ВЪЛНА, СЕИЗМИЧНА ВЪЛНА, ПРИЛИВНА ВЪЛНА) ВЪЛНА В ОКЕАНА, КОЯТО СЕ ПОЯВЯВА В РЕЗУЛТАТ ОТ ПОДВОДНИ ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ, ВУЛКАНИЧНИ ИЗРИГВАНИЯ ИЛИ НЯКАКВО ДРУГО ПОДВОДНО РАЗДВИЖВАНЕ. ЦУНАМИ МОЖЕ ДА ДОСТИГНЕ ОГРОМНИ РАЗМЕРИ И Е ИЗВЕСТНА С ТОВА, ЧЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОЯВИ НАВСЯКЪДЕ ИЗ ЗЕМНОТО КЪЛБО. (ВИЖ СЪЩО И АРЖЕНТИНСКОТО ПЛОСКО ИЗХЛУЗВАНЕ, 2011 Г.). ЗАПОЧВА КАТО ОБИКНОВЕНА ГРАВИТАЦИОННА ВЪЛНА. ВОДАТА, КОЯТО ОФОРМЯ ЦУНАМИТАТА, СЕ СЪБИРА ЗАД ВЪЛНАТА, ДОКАТО ПОСЛЕДНАТА СЕ ДВИЖИ СРЕД ДЪЛБОКИ ВОДИ. КОГАТО СТИГНЕ ДО ПЛИТЧИНИ, СКОРОСТТА НАМАЛЯВА, НО ВИСОЧИНАТА НА ВЪЛНАТА СЕ УВЕЛИЧАВА РЯЗКО. НИСКИТЕ РАЙОНИ МОГАТ ДА БЪДАТ ЗАЛЕТИ. ЦУНАМИ НИКОГА НЕ СЕ ОБРАЗУВАТ ПОД ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА ПРИЛИВА. ПОПУЛЯРНИЯТ ТЕРМИН „ПРИЛИВНА ВЪЛНА“ Е ПОГРЕШЕН.

Тя продължи да чете по-нататък:

СКОРОСТТА НА ВЪЛНАТА Е РАВНА НА КВАДРАТНИЯ КОРЕН ОТ ГРАВИТАЦИОННОТО УСКОРЕНИЕ, УМНОЖЕНО ПО ДЪЛБОЧИНАТА НА ВОДАТА.

— Разполагаме ли с дълбочините на юг оттук? — попита Хенри.

Анди поклати глава.

— Не мисля, че са измерени много точно. — Пръстите й танцуваха по клавиатурата. — Най-точното предположение е, че ще се движи с пет или шестстотин километра в час. Но това е само предположение.

— Мръсна кучка — изпъшка Хенри.

 

 

Хъч откарваше поредната количка с шест контейнера към предната част на подводницата, когато Хенри се включи в общия канал.

— Обща тревога — каза меко той, после обрисува най-общо ситуацията. Отначало Хъч помисли, че вероятно става въпрос за фалшива тревога, просто маневра в играта на нерви.

Но Еди се беше вторачил в нея с широко отворени очи.

— Все още не знаем с каква скорост пътува — продължи Хенри, — нито къде точно се намира, нито колко е голяма. Но може да дойде тук след два часа. Всички до един трябва да напуснат Храма. Да се върнат незабавно в Сийпойнт.

— Боже мой! — възкликна Еди. — Всичко ще загубим.

— Хенри, тъкмо сме на път да открием нещо — намеси се Джордж.

— Слушай, Джордж. Искам всички тук до трийсет минути. Моля ви да потвърдите при Анди. Не си губете времето с оборудването. Франк, в какво състояние е подводницата?

— Натоварена е. Тъкмо се готвехме да потеглим за кея.

— Томи с теб ли е?

— Да.

— Томи. — Гласът на Хенри беше спокоен. — Вземай подводницата и тръгвай навътре в морето. Иди колкото може по-далеч.

— Защо да не я оставим тук? — попита Карсън.

— Защото е по-сигурно в дълбоки води. Не знаем какво ще се случи тук. Франк, искам двамата с Хъч да намерите вълната. Искам да знам къде е, колко е голяма и с каква скорост приближава.

— Разбрано.

— И още нещо. Ще е трудно да я забележите. Приливните вълни са малки, когато са в дълбоки води. Може би метър-два високи. Но е дълга. Може да има километър или повече между гребена и трофата.

Хъч и Еди влязоха в предната част на подводницата.

— Нямам представа какво може да е сигурно скривалище срещу такова нещо — продължи Хенри. — Ако имаме време, ще изтеглим всички на брега.

— Тогава ще ти трябва подводницата — намеси се Карсън.

— С нея ще е много бавно. Ще ни трябва време да я разтоварим, а след това и два курса, за да откараме всички. И после още почти цял час, за да навлезем в сушата. Не, ще използваме джетовете, ако имаме време. Ти ще разбереш какво е положението. Къде е? Колко е голяма? Кога ще стигне тук?

— Не забравяйте да махнете совалката от дока — намеси се Анди.

— Тръгваме — каза Карсън.

— Има място за още неща — възрази Еди.

— Няма време, Ед.

— Не забравяй — каза Хъч, — че подводницата ще трябва да посрещне приливна вълна. Последното нещо, от което ще имаш нужда, е много баластра. Вероятно вече е пренатоварена.

— Вижте — каза Еди, — всичко може да бъде разрушено. Трябва да спасим каквото можем.

— Сийпойнт ще оцелее — каза Карсън, но хвърли разтревожен поглед към Хъч. — Да тръгваме.

Хъч повика по дистанционното управление „Алфа“ и след пет минути двамата с Карсън вече летяха над вълните.

Под тях Томи — изплашен и сам — потегли към открито море.

Дълбоко в Долния храм Джордж също нямаше никакво желание да промени намеренията си.

— Хенри — каза умолително той, — можем да измъкнем пресата до един час.

— Хенри, това е от съдбоносно значение — намеси се и Маги. — Не можем да си позволим да я изгубим.

Всички говореха по общия канал. Хъч не беше слушала през цялото време, но беше чула достатъчно, за да знае за какво става въпрос.

— Може да нямаме цял час на разположение — каза Хенри. — Недейте да спорите с мен — и без това си имам много работа. Джордж, връщай се тук.

Хъч се взря в океана. Изглеждаше спокоен.

— Тоя гаф, независимо дали е преднамерен, или не — каза тя на Карсън, — би трябвало да й коства кариерата.

— На кого?

— На Тръскот.

— Шегуваш се. Точно в момента не се ползваме с много добро име. Направо ще й дадат медал.

Хъч погледна мониторите.

— Може да е само метър-два висока. Не съм сигурна, че ще успеем да я засечем.

Карсън се намръщи.

— Ами ако слезем по-ниско?

Тя намали височината на полета, но продължи да се движи с триста километра.

— Давай по-бързо — измърмори Карсън.

— Няма да успеем да я открием, ако не внимаваме. Тук вече има много вълни.

Карсън поклати глава.

— Тя ще е различна. Сигурна ли си обаче, че Хенри знае за какво става дума?

— Той е твой шеф. Ти ще кажеш.

 

 

Ричард помагаше на Джанет да онакова находките. Останалите от екипа идваха по двама или трима. Хенри крачеше нервно из общото помещение.

По комуникатора се чу гласът на Карсън:

— Намираме се на сто километра. Още няма нищо.

Влязоха Три и Джордж — последните. Общо тринайсет. Цялата група.

— Добре, колеги — каза Хенри. — Сега, когато се събрахме всички, мисля, че трябва да знаете какво възнамеряваме да правим. Нека първо да кажа, че според мен Сийпойнт няма да пострада. Но не можем да сме сто процента сигурни. Ако имаме достатъчно време, ще се евакуираме. Ще използваме джетовете, за да се доберем до брега. Там има достъпни високи места, но за да успеем да стигнем до тях, ще ни трябва около половин час.

— Какво означава „достатъчно време“? — попита Анди.

— Два часа — отвърна той. — Ако нямаме два часа, за да се оттеглим, ще останем тук.

Арт Гибс се изправи. Изглеждаше несигурен и нервен.

— Може би трябва да гласуваме, Хенри.

Погледът на Хенри стана твърд.

— Не — каза той. — Никакво гласуване. Няма да допусна някой да умре заради някакви си демократични принципи.

 

 

— Може би няма никаква вълна — каза Карсън. — Може би е само шега.

— Възможно е — отвърна Хъч.

— Нищо ли още, Франк? — чу се гласът на Хенри.

— Нищо, Хенри. Още нищо.

— Не мисля, че подхождаме правилно — каза Хенри. — Движите се прекалено бавно. Ако е наблизо, няма да има значение дали ще я намерите, защото така или иначе ще останем тук. Онова, което ни е необходимо да знаем, е дали е достатъчно далеч, че да имаме време да слезем на брега. Защо не полетите с максимална скорост? Ако я намерите достатъчно далеч, това ще ни свърши работа. Ако не, нищо не е загубено.

— Не — каза Хъч. — Не знам кой знае колко за цунами, но със сигурност знам, че идват на групи. Дори ако ускорим и намерим вълната, не можем да сме сигурни, че няма и други. Ние не търсим една вълна. Търсим най-близката.

Бяха изминали вече двеста километра. Морето беше обляно от луната, неспокойно. Навсякъде се носеха айсберги.

Продължаваха да летят и да наблюдават екраните и океана. Усетиха, че Хенри също започва да се надява, че става дума за фалшива тревога.

На фона на навигационните им светлини във водата се открои голяма черна перка.

— Кит? — попита тя.

— На Куракуа няма китове. — Карсън погледна надолу. — Трябва да е някаква риба. Но не знам много за местната фауна. — И без да променя тона си, каза: — Ето я.

Беше дълга и права, просто гънка, която се протягаше чак до хоризонта. Не беше висока, може би не повече от два метра. И въобще не изглеждаше застрашително. Просто малко надигнала се вода, която влачеше след себе си черна, лъскава вълна.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Да, това е.

— Хенри, тук е Хъч. Намерихме я.

— Къде?

— На четиристотин километра. Движи се с петстотин и петдесет.

— Добре — каза той. — Ще останем тук.

— Така, както изглежда, май не е много опасна.

 

 

Томи Лофъри се движеше по повърхността. Беше ги чул как минават над главата му, към открито море, макар че не беше успял да види нищо в облаците.

— Томи? — Беше гласът на Анди.

— Да, Анди.

— Чу ли всичко?

— Разбира се.

— Когато се приближи, влез надълбоко.

— Ясно — каза той. — Успех.

— И на теб. Ще се справим.

Той беше видял картините, които се предаваха от совалката, и в момента му се струваше, че е много шум за нищо. Скенерите му бяха нащрек за вълната. Ако станеше достатъчно голяма, че да е заплаха, щеше да има време да се спусне под нея. Истината беше, че той се радваше, че може да прекара няколко часа в бурята, да гледа снега, да слуша звуците на океана. Храмът го потискаше. Не би го признал на никого, но почти се радваше, че „Козмик“ напъва да се махнат. Беше прекарал тук само един семестър, но беше разпределен за още един и всичко беше започнало да му се струва безкрайно. Искаше да се върне на Земята, в света, където е пълно с жени, светлини, стари приятели и хубави ресторанти. Но пък нямаше да е добре за кариерата му да прекъсне договора си. Сега обаче можеше да се върне във Вашингтон и да се възползва от опита си, за да си намери работа като преподавател. За в бъдеще щеше да остави далечните пътешествия на другите.

Подводницата беше проектирана за дълбоки води и сензорите му даваха добър обхват само когато беше на гребена на някоя вълна. Но това се случваше достатъчно често, за да вижда всичко, което му се изпречваше.

Носеше се напред и мислеше за по-доброто време, което щеше да дойде. След известно време чу как совалката се връща, а няколко минути по-късно сензорите издадоха по-продължителен звук от обикновеното на нивото на повърхността. Обхватът беше двайсет и два километра. Намаляваше много бързо.

— Анди?

— Да, Томи.

— Виждам я. Приблизителна скорост около петстотин.

Прилича просто на много дълга вълна.

— Благодаря, Том. Спускай се.

— Разбрано. — Но остана на повърхността. Вълната не изглеждаше опасна. Беше виждал и по-големи по крайбрежието на Каролина. Направи маневра, така че подводницата застана директно срещу вълната, и продължи бавно напред.

Синята линия на екраните му порасна.

Над главата му беззвучно проблесна светкавица.

Той включи прожекторите, но не можеше да види нищо освен дъжд. Предницата внезапно се вдигна и той полетя нагоре. За един бездиханен момент му се стори, че ще се обърне. Подводницата се люшна, после се уравновеси и отново заплува в спокойна вода.

— Спокойно — каза той на глас.

 

 

— Виж я само тая мръсница — измърмори Карсън.

Вълната се носеше тихо и грациозно в нощта. На фона на светлините им изглеждаше черна, чиста и елегантна.

— Забавя ход — каза Хъч. — Вече е под четиристотин. — Освен това се и разпространяваше все повече: още си беше монолитен фронт без гребен, но беше започнала да се разгръща. Да расте.

— Плитка вода, Хъч. — И двамата гледаха мониторите с данните. — Губят много от скоростта си, когато приближат бряг. Да благодарим на Бога за малките радости.

— Франк, на каква дълбочина е Сийпойнт?

— По време на прилив, какъвто в момента наближава, е на тринайсет метра. Това би трябвало да е достатъчно.

Карсън докладва на Анди.

Совалката се носеше пред вълната, близо до водата, та измерването да е по-точно.

— Сетих се за нещо — каза Хъч.

— Какво?

— Маймуните. Нощем стоят ли на брега?

— Те и сами ще се оправят, Хъч. Не стоят на брега. Обикновено. Някои от време на време слизат, след като се стъмни, за да гледат морето. Преди години правихме проучване и тази беше една от най-интересните им характеристики.

На монитора се появиха Кулите.

Зад тях вълната изглеждаше като шепот, едва доловим сред рева на морето.

Минаха над Кулите. Прилив нямаше и Хъч се сети, че големите вълни правят точно така — изсмукват цялата вода от крайбрежието и след това я връщат.

Вълната се надигна, извиси се и навлезе в плитчините. Не се разбиваше; по-скоро изглеждаше сякаш морето се навива, тъмно, проблясващо и гладко като мрамор, и връхлита върху Кулите и каменистото крайбрежие зад тях.

 

 

Сийпойнт. Сряда; 03:20 ч.

 

Радио-лазерните съобщения се предаваха до Сийпойнт посредством комуникаторен пакет, монтиран на шамандура, която се носеше на повърхността точно над морските куполи. В момента тя напредваше към приближаващата се вълна на мониторите на совалката. Образите от мониторите се предаваха на единайсет други, разположени на пет различни места. Но този, който беше приковал вниманието на всички, се намираше на главното място за влизане под вода — една стая със значителни размери с голям басейн по средата. Това беше стаята, през която в морето можеше да се пренася тежко оборудване. При сегашните обстоятелства имаше предимството, че в нея няма незакрепени неща, никакви шкафове, нищо, което да може да нарани някого. Нещо повече, басейнът беше обграден с перила, за които можеха да се хванат, ако се наложи. Бяха спорили дълго дали няма да е по-сигурно, ако седнат на столове, опрени на стените, които щяха да посрещнат връхлитащата вълна. Но чувството, че може да се наложи всички да излязат бързо, победи всичките им аргументи.

Бяха затворили вратите на басейна откъм морето, след като бяха проверили дали и най-слабият (предполагаше се, че това е Маги Туфу, която се беше ядосала на това) може да ги отвори с голи ръце.

И тогава атмосферата стана почти като на пикник. На екраните приближаващата вълна изглеждаше толкова незначителна, че никой не можеше да я приеме на сериозно. Мъжете се правеха на отегчени, жените си приказваха и се смееха.

Въпреки това Ричард знаеше, че нито отегчението, нито смехът са истински. Самият той беше напрегнат и нервен, макар че крачеше сред тях и неумело се опитваше да пуска ободряващи шеги. А когато беше необходимо, ги окуражаваше за неща, в които сам не вярваше.

— Виждал съм и по-страшни на остров Амити — каза той на Линда Томас. Беше лъжа, разбира се, но и двамата се почувстваха по-добре.

Оставаха още няколко минути, когато се отчете и подводницата.

— Тук няма никакви проблеми — докладва Томи. Не можа да устои да не се похвали, че се е движил по гребена на вълната. Щом подводницата беше оцеляла, вълната не можеше да е чак толкова опасна.

Всички я следяха на екрана. Образът беше в стандартното нюансирано синьо на нощната светлина, звуков сигнал нямаше. Може би така беше по-добре.

Един по един всички заеха местата си до перилата, завързаха се за него с колани и кабели, задействаха енергийните си шлемове и започнаха да дишат с кислородните си апарати. Ричард гледаше как вълната закрива небето. Някой, май беше Анди, забеляза, че нивото на водата около Кулите е спаднало.

Вълната подхвана последния си километър. По гребена й се появи бяла пяна.

Усещаха приближаването й по треперенето на парапета. Хванаха се здраво един за друг, коленичиха и сграбчиха перилата. И изведнъж всичко се разлюля, светлините и екраните премигнаха и угаснаха. Гласът на звяра изпълни нощта и басейнът избухна като гейзер.

Някой изпищя, чуха се псувни. Вторият удар беше тежък, като стоварен от гигантски чук.

Повлечен от водата, Ричард си удари ребрата в парапета. До него Линда изкрещя от болка. Три се откъсна от ремъците и водата го отнесе.

Но никой не пострада тежко. Разтърсванията продължиха с намаляваща сила още няколко минути, после светлините се включиха отново. Всички бяха изненадани, че вълната се е оказала толкова свирепа, но и облекчени, че няма пострадали тежко. Разсмяха се. Нервен, насилен смях. А Хенри пусна перилата и вдигна победоносно палец.

— Дами и господа — каза той, — честито.

Библиотечна справка

Дойдоха през ранната пролет, за да ми кажат, че си мъртъв.

Говориха ми за война и гордост и как си се присмивал на страха,

и ме зовяха.

Морето беше черно и спокойно.

Сега ти спиш в далечната земя.

Далеч от лятото,

когато оставихме следите си сред пяната и пясъка…

Но в дълбините на нощта ти викаш името ми,

гласът ти е в рева на прилива.

Фрагмент от Нотически часове

Превод Маргарет Туфу

Кеймбридж Юнивърсити Прес, 2202 г.