Джак Макдевит
Машините на Бога (20)

19.

На борда на „Винкелман“. Вторник, 29 март; 12:18 ч.

 

Температурата на кораба беше спаднала до -30° по Целзий. Електронните системи бяха започнали да отказват. Водопроводите отдавна бяха замръзнали. Загрижена, че същото може да се случи и с някой люк и това може да ги изолира от другите части на кораба, Хъч остави всичко отворено.

Джанет намери една портативна печка на палуба C и я отнесе в „Алфа“. Можеше да приготвя сандвичи и кафе. Разполагаха и с хладилник — за какво ли им беше?

На другия ден след получаването на лошата вест от Нок светлините на „Винк“ угаснаха. Хъч мислеше, че може да ги възстанови, но не виждаше защо. Така че всички просто се сгушиха в топлата си осветена какавида в търбуха на тъмния кораб.

Притесняваха се и за кислородните запаси. Все още дишаха от контейнерите на кораба, а освен това ползваха и енергийните му запаси. Изчезването на осветлението обаче им показа какво ги очаква. Преобразувателите всеки момент можеха да откажат или пък щяха да замръзнат помпите, или притокът на кислород щеше да спре поради някаква друга повреда. Тогава щеше да се наложи да минат на контейнерите в совалката и щяха да имат само седмица. Плюс грубо около двайсет и четири часа с Фликинджъровите скафандри. „Ашли Тий“ трябваше да се появи в най-добрия случай след тринайсет дни. Което означаваше, че ако кислородната система на кораба сдадеше багажа през следващите пет дни, нямаше да оцелеят.

На статусното табло светеше зелена лампичка, показваща наличието на приток на кислород от „Винк“ към совалката. Ако той спреше — когато спреше — лампичката щеше да угасне, което пък щеше да задейства алармената инсталация.

Хъч се взираше в тъмнината навън. Светлината в совалката се процеждаше през прозорците и падаше по палубите.

— Не е много забавно, а? — наруши дългата тишина Джордж.

Тя поклати глава.

— Никак.

— Ще се справим. — Той стисна рамото й. — Винаги е много тежко, когато не можеш да правиш нищо друго, освен да седиш и да чакаш.

Няколко минути по-късно единственият работещ конвектор постепенно утихна и спря.

 

 

Вече беше много трудно да се види Футболната топка без увеличаване на образа. Приличаше на малко петно в нощта, с неопределени контури, просто едно празно пространство сред звездите. Яма насред града от светлина. Радиосигналът й танцуваше по един монитор — за това се беше погрижила Маги. Карсън седеше и се взираше напрегнато в него. На друг екран се виждаше телеметрията. Карсън разсеяно хапваше снакс от една купичка в скута си. До него дремеше Маги.

Хъч и Джордж играеха на шах, застопорен върху един от контейнерите с вода. Джанет ту наблюдаваше играта, ту четеше от някаква книга. (Щеше да играе с победителя.) Джордж дъвчеше бисквита с шоколад. Бяха се приспособили доста добре към липсата на лукс. Совалката почти беше заприличала на дом.

Раздвижването, разбира се, можеше да става единствено навън. Все още можеха да се разхождат в кораба, защитени от Фликинджъровите енергийни полета, но и това щеше да спре, когато загубеха въздушния приток отвън, защото тогава щеше да е невъзможно да презареждат кислородните контейнери, без да изтощават запасите на совалката.

Не говореха много за опасностите на ситуацията. Но в целенасочено неангажиращите разговори, които бяха станали задължителни, Хъч забеляза тенденция да се приказва приглушено, като в църква. Поддържаха въображаемото усещане, че спасението е само въпрос на време.

Освен това продължаваха да разсъждават за Футболната топка. Бяха, проследили източника на сигнала до центъра на обекта.

— Трябва да е антена — каза Джордж и вдигна единия си топ. — А стандартното радиоизлъчване трябва да е било предназначено за някого в тази система. — Той постави топа върху дъската, за да подсили пешката на царицата, която беше изпаднала в опасност. Играта още не беше напреднала, но той вече беше изправен пред перспективата да загуби. Както обикновено. — Чудя се дали някой слуша.

— Все някой трябва да го прави — намеси се Джанет. — Някой трябва да идва тук от време на време, за да се грижи за поддръжката.

— А може би поддръжка не е необходима — каза Хъч и се вмъкна сред една редица пешки с черния си офицер. Саможертва. Джордж не можеше да я разбере. — Не подценявайте технологиите на един непознат свят.

Карсън взе купичката със снакс и я наклони така, че да лежи под същия ъгъл като Футболната топка.

— Хъч — каза той, — имаше ли някаква промяна в сигнала, когато минахме през топката? Дали тя е забелязала, че сме там?

— Не знам. Не записвах сигнала. Какъв смисъл да го правя?

Джанет се усмихна на Джордж, поклати глава и каза:

— Предавай се.

— Защо е толкова голяма? — попита Хъч.

— Може би е нещо повече от ретранслатор — предположи Джордж.

— Какво друго може да е?

— Телескоп например. Нещо като „Тиндъл“, но по-голям.

— Доста по-голям — намеси се и Карсън. — С телескоп с такива размери можеш да видиш как някой от другата страна на Бездната пали клечка кибрит.

— Ти си на ход — каза Хъч с усмивка.

Джордж се отдръпна от дъската, сви рамене и бутна царя си.

— Ако беше телескоп — рече Джанет, — би трябвало да е твърд, нали? Ние с колко се движехме? С около петдесет хиляди? Щяхме да станем на парчета.

— Зависи как е направен — каза Карсън.

Джанет подреди фигурите и обърна дъската, за да даде черните на Хъч.

— Има и нещо друго — продължи тя. — Ако предположим, че имате толкова огромна купа, как щяхте да я въртите?

— Какво?

— Ако е телескоп, как ще се върти? Всяко усилие би го разрушило.

— А може и да не се върти — рече Джордж. — Може би е нагласен така, че да наблюдава нещо, което не се движи много-много. Да прави едва доловимо движение.

— Не мога да си представя как това нещо не се разпада — обади се Маги.

— Мислех, че спиш. — Усмивката на Карсън беше почти бащинска. — Ако е телескоп и ако е постоянно насочен към нещо, какво мислите, че може да е то? — Той изчисти екрана си и зададе въпроса на компютъра.

Маги стана и се протегна.

Джанет, която беше, достойна партньорка за Хъч, започна играта както винаги с ход на C4. Хъч винаги се чудеше как една толкова агресивна и толкова безотговорна към собствената си безопасност жена може да започва играта толкова обмислено, методично и предпазливо.

— Нищо — отсече Карсън. — Няма нищо в полезрението му.

— Тук е от доста отдавна — каза Маги. — Върни го до около десет хиляди години преди новата ера и тогава погледни.

Джордж взе книгата на Джанет. Беше някакъв исторически роман, действието се развиваше непосредствено след падането на САЩ. Той го прелисти.

Карсън получи резултатите и се усмихна.

— Малкият Магеланов облак. Интересно.

— Защо? — попита Джордж.

— Най-близкият извънгалактически обект — обясни Хъч.

— Трудно ми е да повярвам, че някой ще построи такова чудовище, за да наблюдава само един астрономически обект — каза Джанет.

Джордж се намръщи.

— Мислех, че най-близката галактика е Андромеда.

— Андромеда е най-близката голяма галактика — обясни Хъч. — Намира се на два милиона светлинни години. Но Магелановите облаци — те са два — са само на една десета от това разстояние.

Маги разтърка очи.

— Мен повече ме интересува какво имаме отсам. Казахте, че в биозоната има планета с кислород. Как изглежда?

— Не знаем много подробности — отвърна Хъч. — Температурата е като на Земята. Има си океани. Живот също. Но не излъчва никакви сигнали. Това е горе-долу всичко, което знаем.

Джанет отвори уста, за да каже нещо, но точно в този момент осветлението в стаята намаля. Лампите обаче не изгаснаха напълно.

Хъч погледна в пилотската кабина. Зеленикавата лампичка за подаването на кислород продължаваше да премигва.

— Всичко е наред — каза тя.

 

 

Не можеха да спят добре. Всички се въртяха в леглата, ходеха без нужда до умивалнята и четяха до късно през нощта. Разполагаха само с три дивана и това създаваше проблеми.

Първоначално мъжете бяха настояли да спят на палубата. Като капитан Хъч отказа да ползва дивана и заяви, че ще спи в пилотското кресло; Джанет и Маги пък решиха, че няма да приемат специални грижи. В крайна сметка всички се съгласиха да направят график. За всеки щеше да има по един диван три нощи от общо пет и всеки щеше да прекарва останалите две в пилотското кресло.

Въпреки ограничените хранителни дажби, всички сякаш имаха нагласата да преяждат. Вече стояха предимно в совалката и излизаха на разходка съвсем рядко. Дългите неосветени коридори на космическия кораб им действаха потискащо.

Хъч узна, че Джанет е била активистка за мир по време на Арабските войни, че редовно е ходела на демонстрации пред сградата на Световния съвет и че е била в затворите на Ню Йорк и Багдад.

— В Ню Йорк варосахме килиите — разказваше тя — и ченгетата се вбесиха. Имахме си добри специалисти по връзки с обществеността. „Нюзнет“ идваше всяка сутрин, за да снима. И накрая бяха принудени да направят нещо. Създаваха си много лоша репутация, затваряха, хора с вид на пълни отличници. По онова време населението се вълнуваше много повече от подобни неща.

Хъч започна да си дава сметка, че въпреки огромната си смелост и значителни постижения Франк Карсън е доста неуверен човек. Той се нуждаеше от одобрението на околните и не се чувстваше много на място като ръководител. Тя усещаше облекчението му от това, че на борда се е появила криза, която попада в нейната сфера на отговорност. Може би точно поради тази причина той показваше особено съчувствие към нея — нали според него в известен смисъл тя се беше провалила. Беше й доста трудно да скрие раздразнението си. Тя сама беше поставила под въпрос компетентността си, но не й се щеше да го правят и другите. Нещо повече: поносимостта й към чуждо съчувствие беше доста ниска.

Джордж ставаше все по-напорист. Много често, когато се шегуваше по повод на липсата на лично пространство и ползите от ергенството („Държи ума ти бистър“), Хъч долавяше в погледа му страст. Тя също го желаеше. Обичаше да е близо до него, но лошото беше, че можеха да са сами само когато се разхождат заедно. Което даваше на останалите ясен знак, че между тях има нещо.

Маги не скриваше резервите си по отношение на интелектуалните способности на мъжете.

— Когато са сами, общо взето се справят — казваше тя. — Но доведете една жена в стаята и интелектът им отива на кино. — Тя прикриваше подобни твърдения с безобидни шеги, но всички подозираха, че в душата й има незаздравяла рана. Никой не се обиждаше от думите й.

На 31 март, четвъртък, в 11:06 ч. средноевропейско време, точно една седмица след сблъсъка, алармата се задейства. Хъч скочи, но Карсън я спря.

— Спокойно, аз ще се оправя. — И се понесе към таблото.

Никой не каза нито дума. Чуваха го как се движи горе покрай електронните уреди. После се чу:

— Налягането на въздуха е спаднало.

— Идвам — каза Хъч.

Тръбопроводът, който свързваше „Алфа“ с помпите на космическия кораб, се беше спукал. От него бликаше струя пара и се превръщаше в кристали, които се рееха във въздуха.

— Мислих си — рече Карсън, — че всичко в предната част на совалката е недосегаемо за студа.

— Всичко си има граници — обясни Хъч. — Нищо не е пригодено за условия на непрекъснат лед. — Палубите и оборудването бяха покрити със скреж. Тя светна с фенерчето си и лъчът се изпълни с бели частици. Хъч прегледа тръбата. Имаше две резервни. — Ще я сменим.

Температурата вече беше –77 по Целзий.

 

 

Нея вечер изиграха една партия бридж, като се редуваха за участие. Играта продължи по-дълго от обикновено, а когато все пак свърши, на никого не му се лягаше.

На Хъч й се падаше един от диваните. Беше доста по-удобен от пилотското кресло, но и в него трябваше да се завързва, за да не се понесе във въздуха.

— В крайна сметка — каза Джордж — всички ще седим някой ден в „Могамбо“ и ще си спомняме за това приключение. — Не обясни какво е точно „Могамбо“.

— Надявам се — рече Хъч. Светлините бяха угаснали.

— Сериозно — увери я той. — Ще дойде ден, когато ще си готова на всичко, за да можеш да се върнеш тук й да преживееш отново тази нощ.

Твърдението я изненада. Не беше в негов стил.

— Не ми се вярва — каза тя. Стори й се, че той иска да каже още нещо, но оставя на нея да запълни недомлъвките. Третият човек в стаята беше Маги, а тя не беше глупава: Хъч знаеше, че й се ще да потъне в завивките си. Мамка му!

— Лека нощ, Джордж — каза тя и прошепна така, че никой да не я чуе: — Може би.

 

 

На следващата сутрин тръбата към помпите пак сдаде багажа. Хъч тъкмо ставаше. Карсън я чакаше в пилотската кабина.

Излязоха в предната част на совалката с фенери в ръце и отстраниха тръбата за втори път с намерението да я сменят с втората резервна. Изведнъж Хъч осъзна, че електронното жужене, което обикновено изпълваше кораба, е изчезнало.

— Нямаме захранване. — Ей — чу се гласът на Джордж, — тук светнаха червени лампички.

— Идвам веднага — каза Хъч. После се обърна към Карсън: — Включваме на вътрешно снабдяване с въздух.

— Още е много рано.

— Знам.

 

 

— Добре — рече Маги. — Както вървят нещата, последните запаси от кислород на совалката ще привършат на осми април. Плюс-минус няколко часа. Индивидуалните контейнери ще ни стигнат до девети. А помощта ще дойде чак след два дни. В най-добрия случай.

Комуникациите бяха включили на захранване от един поддържащ акумулатор. Останалата част от кораба беше замряла.

— Контейнерите на „Винк“ са пълни — каза Джордж.

— Това обаче не ни помага. Нямаме помпа.

Може би за първи път Джордж осъзна, че нещата вървят много на зле. Изглеждаше блед.

— Не можем ли да се справим ръчно?

Хъч поклати глава.

— Слушайте какво ще ви кажа — намеси се Джанет. — Ако ще мрем, хич не ми се мре тук. Защо не се махнем от тоя мавзолей?

— Можем — отвърна Хъч. — Но ако дойде помощ, ще й е много по-лесно да намери „Винк“, отколкото совалката.

Тя също изглеждаше разстроена.

— Трябва да има изход — каза Джордж.

— Ами „Козмик“? — попита Маги. — Куракуа е по-близо от Нок.

— Помолих ги за помощ десет минути след като получихме отговора от Нок каза Хъч. — Те би трябвало да са видели първите съобщения за помощ. А вероятно са видели и отговора на Нок. При най-добрата комбинация от обстоятелства, т.е. разбрали са, че сме в опасност, разполагат с кораб и са го изпратили насам веднага след като Нок съобщи, че не може да помогне, вероятно ще пристигнат малко по-рано от „Ашли Тий“. Но не много по-рано. Времето за път до скока е осем дни. Ще им трябва още един ден, за да ни открият. Поне един.

— Дотогава вече ще сме мъртви — каза Джордж.

Маги драскаше нещо в електронното си тефтерче.

— Не ми се ще да го кажа — почна тя, — но разполагаме с въздух всичко на всичко за четиридесет дни. И можем да си го поделим както си искаме.

Карсън я изгледа кръвнишки.

— Нищо не препоръчвам — повтори тя. — Но можем да помислим върху това.

Четирима души можеха да изкарат десет дни. Имаха шанс.

— Има още една възможност — рече Карсън. — Строителите на монументите. Знаем адреса им. Може би не сме потърсили помощ където трябва.

 

 

Антените не отговаряха. Хъч и Карсън излязоха до корпуса и откриха точно това, което очакваха: в сблъсъка устройствата се бяха откъртили. Инсталираха една ориентираща система, която взеха от мостика, а също и портативен предавател и усилвател. Сигналът беше записан предварително. Представляваше едно просто SOS, което щеше да върви по всички канали на честоти около тези, които идваха от Футболната топка. Ако имаше извънземни, те можеше и да не успеят да разшифроват сигнала, но той със сигурност щеше да им направи впечатление като изкуствен и това щеше да възбуди любопитството им. И може би да ги накара да долетят веднага. Това бяха крайно отчаяни мерки и всъщност никой не се надяваше, че ще имат някакъв резултат. Но пък беше единственото, което им оставаше да пробват.

Погледнаха към небето, покрай Ръката на Орион: мозайка от звезди вляво и черна река вдясно. От другата страна на реката се различаваше светлината на отсрещния бряг.

— Готова ли си?

Гласът на Карсън я извади от унеса й. Тя задейства предавателя.

Карсън кимна.

— Добре. Чувам го.

Хъч прибра инструментите си. Карсън се беше изправил и гледаше как съзвездията се издигат и редят около периферията на кораба. На фона на танцуващите звезди приличаше на величав герой. Но не беше. Беше най-обикновен отчаян човек.

Мозъкът й непрестанно работеше върху простата аритметика на Маги. Четирима души можеха и да оцелеят.

 

 

Вечерта Хъч седеше и наблюдаваше комуникационните лампички на главната конзола. Беше напълно погълната от заниманието си и не си даваше сметка, че не е сама, докато не усети миризмата на кафе.

Беше Маги.

— Как си? — Гласът на Маги беше преднамерено спокоен.

— Била съм и по-добре.

— Аз също. — Явно искаше да й каже нещо, но Хъч знаеше, че ще стигне до него, когато сама прецени, че му е дошло времето.

Вторачиха се в мрака навън.

— Строителите вече знаят за нас. Ако изобщо ги има.

Маги вдигна чашата към устните си.

— Така е.

— Знаеш ли, това е първият функциониращ артефакт, който сме откривали.

— Знам.

— Това е наистина историческо пътуване. — Маги беше нервна. — Хората ще четат за нас, ще ни помнят…

Хъч не мислеше, че и тя ще бъде с толкова добра репутация. Щяха да я сложат в кюпа при капитаните на „Титаник“ и „Ригал“.

— Преди попадала ли си в сериозна опасност? — попита Маги. — Като тази.

— Не като тази.

— Аз също. — Пауза. — Мисля, че няма да успеем да се измъкнем.

Хъч не каза нищо.

— Знам, че за теб сега е най-трудно.

— За никого не е лесно.

— Така е. — Лицето й беше в сянка. — Виж, знам, че обвиняваш себе си.

— Не се тревожи за мен. — Гласът на Хъч трепереше. Щеше да се разплаче всеки момент. Искаше й се да каже на Маги да я остави сама.

— Никой не е виновен.

Маги я погали по бузата, а това беше повече, отколкото Хъч можеше да понесе.

— Чувствам се толкова безпомощна… — изхлипа тя.

— Знам — каза Маги.

Джанет Алегри, Личен дневник

2 април, 2203 г.

Започвам този дневник в много странен момент. Никога не съм го правила, дори не съм се и замисляла да го правя, а и освен това е възможно да ми остават само няколко дни живот. Въпреки това гледам как Маги пише в тефтерчето си всяка вечер и винаги изглежда по-спокойна като свърши, а Бог ми е свидетел, че съм изплашена до смърт и имам нужда да споделя това с някого.

Имам чувството, че трябва да направя нещо. Например да си напиша завещанието. Винаги съм пренебрегвала това, но не мога да се насиля да го направя. Не и сега.

Може би трябва да направя някакви записи. Има хора, с които бих искала да се сбогувам. За всеки случай. Но и за това не съм готова още.

През последните дни много разсъждавам за живота си и трябва да призная, че май не е имал кой знае колко смисъл. В професионално отношение се справях доста добре, а освен това и се забавлявах добре. Може би това е всичко, на което човек може да се надява. Но тази вечер не спирам да мисля за нещата, които не съм свършила. Неща, които дори не съм се опитала да свърша, защото съм се страхувала от евентуален провал. Неща, с които въобще не съм се захващала. Слава Богу, че поне имах възможността да помогна на Хъч да хвърли топката пяна. Надявам се някой ден да се разбере. Това е нещо, с което бих искала да ме запомнят.

(Не е известно съществуването на други бележки в „Дневника“.)

 

Някой трябваше да умре.

Тази нощ беше на диван, но въобще не можа да заспи. Ако трябваше да го направят, по-добре да го направят бързо. И макар че потръпна при тази мисъл и очите й се насълзиха, тя много добре разбираше древната традиция: да спаси пътниците си на всяка цена.

Без нея те имаха шанс да оцелеят.

С всяка секунда, през която продължаваше да диша, тя все повече настройваше съдбата срещу тях.

Някъде посред нощ се озова в пилотското кресло, без да разбере как е стигнала до него. Предната част на кораба беше потънала в мрак. Безмълвна. Отвън, в отблясъка на приглушеното осветление от пилотската кабина, се рееха снежинки.

Запасите на кораба от кислород замръзваха.

„Направѝ го сега. Да свърши веднъж завинаги. Отиди си с достойнство.“

На „Алфа“ имаше два контейнера с въздух. Единият беше пълен, но другият вече беше загубил една осма от съдържанието си.

Може би трябваше да почака до сутринта. Докато умът й се избистри. Може би тогава някой щеше да успее да я разубеди. Може би някой друг щеше да се жертва доброволно.

Тя прогони тази мисъл от главата си.

„Направи го.“

С пулсатор щеше да стане бързо.

Стана и отвори багажното отделение зад задните седалки. На слабото осветление проблясваха два пулсатора. Имаха оранжеви цеви и бели затвори и не бяха тежки дори за жена с размерите на Хъч. Използваха се предимно като инструменти, но можеха да бъдат и опасни оръжия.

Тя взе единия с почти небрежен жест. Зареди го и когато малката жълтеникава лампичка светна в зелено, го положи в скута си. Блестящ метал и черни ръкохватки. Вдигна го. Не мислеше да го направи сега, просто искаше да види какво е усещането. Притисна дулото под лявата си гръд, показалецът й се изви около спусъка. И заплака.

„Направѝ го!“

Снегът се замъгли пред очите й. „Внимавай! Може да прорежеш отвор в совалката! И ще загинат всички!“

Изведнъж си даде сметка, че това така или иначе ще стане. Оръжието не можеше да се нагласи така, че совалката да остане непокътната.

Трябваше да излезе навън в предната част на кораба, за да не причини някаква повреда.

„Джордж, къде си?“

Тя остави оръжието.

Преди светлините да угаснат, бяха разговаряли за алтернативите. Всички разбираха, че четирима души имат шанс да оцелеят. А петима — никакъв. Хъч не беше казала почти нищо. Карсън беше застанал на високо морални позиции: не искам да бъда спасен за сметка на нечий живот. Всички се съгласиха с него, но тя знаеше какво си мислят. На какво се надяват.

Може би щяха да извадят късмет: може би SOS-сигналът щеше да доведе Строителите; може би трябваше да спят повече, за да използват по-малко кислород. Дори някой да таеше неприязън към Хъч, за това нямаше и ни най-малък намек. Но тя усещаше тежестта на погледите им.

Джанет предложи да хвърлят чоп: да напишат всички имена на късчета хартия, да ги сложат в кутия и да изтеглят едно.

Всички се бяха спогледали виновно. А погледът на Джордж беше намерил нейния и тя беше прочела мислите му: „Не се тревожи, няма да се стигне до това.“

И на Маги: „Ако ще го правим, да почваме. Не това не е изход. Ще трябва да има и втори.“

В крайна сметка бяха отложили дискусията за сутринта.

Но Хъч не можеше да се изправи на такъв избор пред тях. За нищо на света! Тя стана, взе един от Фликинджъровите скафандри, затвори херметично вътрешната кабина, изпусна въздуха и отвори.

Пред очите й се носеха снежинки. Всъщност това не бяха снежинки. Замръзнала атмосфера. Температурата продължаваше да спада, и то много по-бързо, отколкото бяха очаквали.

Тя излезе от совалката. Заснежената палуба скърцаше под магнитните й обуща.

Затвори пилотската кабина с дистанционното. Светлините премигнаха, за да оповестят връщането на топлината и въздуха.

„Сбогом.“

Зад някой контейнер щеше да е най-подходящо. Да не се вижда поне веднага. Добра идея. „Не искам да лежа като изложена на показ.“ Тя дори се усмихна.

Мина бавно през палубата и спря зад една редица шкафове. Тук.

Едно дръпване на спусъка.

„Не се целѝ в гърдите. В главата е най-добре.“ Може би трябваше да изключи енергийното поле. То нямаше да спре лъча на пулсатора, но можеше да го отклони.

Снегът се носеше в светлината на прожектора.

Тя погледна бутоните на китката си и вдигна оръжието.

„Натисни бутона, дръпни спусъка.“

Сняг.

Сняг!

Олюля се. После подложи шепи под падащите снежинки.

Те танцуваха и се въртяха, кацаха върху дланите й. Не се топяха, разбира се, а оставаха бели и нежни на фона на розовата й плът.

Да!

 

 

Няколко часа по-късно Хъч и Джордж отвориха вратите в предната част на совалката. (Винаги когато се докоснеха, полетата им проблясваха.) Тъй като всички прегради, люкове и врати из целия „Винк“ бяха вече отворени, онова, което беше останало от топлината на космическия кораб, бързо избяга в пространството.

Денят беше великолепен и Хъч обичаше всички. Дори затанцува на връщане към „Алфа“ и Карсън я скастри, че трябвало да внимава, защото нямало никаква гравитация.

Джордж забеляза следите, които беше оставила през нощта — отпечатъци, които не водеха наникъде. Намръщи се и я изгледа мрачно, но не зададе никакви въпроси.

И въпреки че след години Хъч щеше да обяснява, че по време на полета до Бета Пас е била напълно обезумяла за момент, тя така и не каза на никого за разходката си извън совалката. И така и не можа да разбере дали всъщност щеше да дръпне спусъка.

 

 

След три дни, когато контейнерът с кислород в лявата част на кораба вече беше изчерпан, Хъч превключи на този в дясната. Всички с изключение на Маги (вече бяха въвели политика, според която в совалката винаги трябваше да има човек) взеха каквито празни съдове имаше и тръгнаха към зоната за поддръжка на „Винк“. Използваха кофи, купи и — сандъци за пластин. Взеха касите на конзолите, извадиха чекмеджета, завлякоха всичко възможно и го нагласиха пред основните контейнери за кислород.

Хъч си избра средния и натисна спусъка на пулсатора.

Лъчът докосна пластина, той стана на шупли и започна да се лющи.

Контейнерът засъска, на повърхността му се появи дълъг процеп и тя го разшири.

Беше пълен с купища сняг. Замръзнала атмосфера. Снегът беше синкавобял, проблясваше и искреше.

Напълниха съдовете, върнаха се в „Алфа“ и изсипаха снега в празния десен контейнер.

След това си направиха парти.

А когато то свърши и Джордж и Хъч решиха, че всички са заспали, се качиха в пилотската кабина и се отдадоха един на друг за втори път.

Разбира се, това беше ясно за всички.

Библиотечна справка

Нагоре по реката плувах,

покрай села, поля пътувах.

И мисли нови ме обзеха,

и страх обзе ме без утеха.

Но спомних си къде съм бил,

местата, що съм посетил,

и ми се стори бряг и ти

с неопознати красоти.

Хенри Торо

Из „Седмица по реките Конкорд и Меримак“

(Преписано в записките на Джордж Хакет, 5 април, 2203 г.)