Джак Макдевит
Машините на Бога (28)

27.

На борда на „Ашли Тий“, на път за LCO4418. Сряда, 27 април; 19:30 ч.

 

— Не мога да повярвам, че наистина правим това — каза Драфтс и се намръщи на двата си чифта.

— Какво да правим? — попита Анджела, като вдигна поглед от книгата си.

— Че преследваме дракон — обясни Хъч. Тя имаше само един чифт.

— Не вярвам и на една думичка от всичко това — каза Анджела. — Но ми се е случвало и да греша.

— Моят проблем е — продължи Драфтс, — че не мога да си представя как изглежда това чудо. Да не би да очакваме, че става въпрос за орди от деструктивни наномашини, изхвърляни от Бездната в галактиката на всеки осем хиляди години? — Той изчисти една карта. — Или пък флотилии от психопати?

— Може би не идва от Бездната, а някъде от центъра на галактиката — каза Джанет. Тя се опитваше да не показва задоволството си от картите, които има! — Серви.

— 4418 е била изследвана. Ако там е ставало нещо, щяхме вече да знаем — каза Драфтс на Карсън.

— А може би не — пак се обади Анджела. — Ако това нещо съществува, може да не е много лесно за откриване. Освен ако не знаеш какво точно търсиш.

— Е — каза Драфтс, — не искам да обиждам никого, но се съмнявам, че тоя дракон ще се покаже на дневна светлина.

— Ее, Тери, стига вече! — Анджела въздъхна толкова силно, че сигурно се чу чак в другия край на совалката. — Ти си прав. Но точно тия, дето изглеждат шантави, правят големите открития.

Карсън й се усмихна с благодарност.

Драфтс сви рамене.

Хъч раздаде и започна да гледа как Джанет сплаши всички така, че никой не заложи нищо. Карсън зашава неспокойно.

— Строителят, изобразен като Смъртта — каза той. — Възможно ли е да се построили нещо, което да им се е изплъзнало?

— Защо не почакаме да стигнем? — каза Хъч. — Бездруго не можем да правим нищо, освен само да предполагаме.

Анджела седеше по турски и четеше „Матама“ — древна японска трагедия.

— Ако вълна има — каза тя, без да вдига поглед, — тя ще трябва да е доста дълбока, от порядъка на няколко светлинни години, за да можем да я засечем. Какъв механизъм може да е толкова голям?

— Ако я има — обясни Джанет, — тя се простира от Куракуа до Нок. Това са сто светлинни години. Минимум. — Тя погледна Карсън. — Това би бил ефект, който не е по силите на никого.

— Аз просто не мога да разбера с какво могат да бъдат свързани всички тези неща — намеси се Драфтс. — Строителите, които и да са били, са имали навика да оставят следи навсякъде, където са ходили. Тоест Монументите. Структурите на Оз и кубичните луни са измежду първите им опити според мен. Просто са се учели да плуват в нови води. Никакво скрито значение: просто са се упражнявали.

— Я стига, Тери — прекъсна го Карсън.

— Защо не? Защо трябва задължително да има някакъв скрит смисъл? Може би те са същото като останалите Монументи — нечия представа за гениално изкуство. А цикълът от осем хиляди години дори не е установен факт. Половината от него е чисто предположение, а останалото е просто фантазия.

Карсън и Джанет погледнаха Хъч. „Мамка му — мислеше си тя, — че какви гаранции мога да дам?“ Но се почувства длъжна да защити предположенията си.

— Датирането не е мое — каза тя. — Изчислено е от Хенри Джейкъби и Дейвид Емъри и от техническите лица на „Пърт“. Аз просто сглобих картинката. Ако цифрите са просто съвпадение, нека са си съвпадение. Но не може да става дума за фантазии. Да не мислиш, че искам да ме срещне дракон в космоса?

Всички се разсмяха и напрежението се стопи.

 

 

Ако някаква космическа ръка преместеше червения гигант LCO4418 в Слънчевата система, Меркурий и Венера щяха да потънат в него, а Земята щеше да заплува в горните му слоеве. Той светеше мътночервено, с температура само 2200 градуса по скалата на Келвин. Беше древна звезда, много по-стара от Сол. Кървавочервената й светлина едва озаряваше планетите й — в двата края на системата подобни на Земята, но разделени от четири газови гиганта. Изследователският екип, посетил системата преди десет години, беше стигнал до заключението, че навремето може би е имало и други планети, които са били по-близо до гиганта, но че те са били абсорбирани, когато слънцето се е разширило. Предполагаше се, че сега LCO4418 е близо до края на този цикъл. През следващите няколко милиона години тя постепенно щеше да изчезне.

 

 

Полетът мина тихо и мирно. Празничното настроение и ентусиазмът от времето на „Винкелман“ бяха изчезнали. Екипажът и пасажерите почти непрекъснато бяха заедно — никой не се, усамотяваше. Имаше обаче дълги моменти на мълчание, неудобни погледи и неизречени неща. Може би не беше чисто съвпадение, че вечерта, когато стигнаха LCO4418, разговорът се беше завъртял около това как могат да бъдат подобрени погребенията, за да улеснят бъдещите археолози.

В късния следобед на седми май направиха обратния скок в реално пространство.

В моментите, когато беше откровен със себе си, Карсън си даваше сметка, че не очаква да открият нещо. Той всъщност не вярваше в съществуването на вълната. Звучеше любопитно, но наистина не му се вярваше. Сега той стоеше на мостика на „Ашли Тий“ и се чудеше какво прави тук.

Тримата оцелели членове на първоначалния екип отдавна бяха разбрали, че не могат да крият чувствата си един от друг, така че Карсън не се изненада, когато Хъч дойде, застана зад него и каза:

— Понякога просто трябва да си опиташ късмета и да се оставиш в ръцете на съдбата.

 

 

Започнаха проучването като най-напред огледаха за изкуствени обекти из цялата система. Показанията бяха негативни, което не означаваше, че не може и да има нещо, а че ако го има, то е или на значително разстояние, или е малко, или е скрито зад някое естествено тяло.

Въпреки настроението си — всички бяха на мнение, че може би преследват призраци — бяха разочаровани.

Анджела се зарови в архивите от първата експедиция на 4418.

— Доста типична система — каза тя на Хъч. — Какво ще правим сега?

Червеният гигант запълваше всички екрани.

— Вертикални и перпендикулярни линии — отвърна тя. — Просто ще направим няколко прави ъгъла.

 

 

Карсън прекара доста време в търсене на подходящо място. Обясни стратегията си подробно и Анджела му показа топографски карти от предишното проучване. Решиха да използват един голям спътник, който се движеше около втората планета: 4418-IID Делта.

Драфтс го извика на екрана. Приличаше на малка екзотична планетка в сребристо и златисто по здрач. Облаци се носеха над оранжеви снежни полета, азотни морета, метанови блата и извити планински вериги. Лежеше в сянката на тънките пръстени на по-голямата планета.

— Данните за атмосферата показваха водород, метан, азот, както и малко етан, водороден цианид и етилен. Разстоянието от планетата беше 650 000 километра. Период на въртене: 13 дни. Диаметър: 5300 километра. Температура при повърхността: -165°С, измерена на екватора. Гравитация при повърхността: 0,37. Орбитален период: 11,14 дни. Възраст: около 4,7 милиарда години с коефициент на грешка десет процента.

Видяха как в южното полукълбо изригна един леден вулкан. Над един от океаните валеше сняг, а близкото крайбрежие беше под ударите на обилен дъжд.

— Голяма буря — каза Анджела. — Долу има доста етанол, а температурата е подходяща. — Тя се усмихна. — Няма да се изненадам, ако открием петролни езера.

Карсън откри на юг това, което упорито беше търсил: на около двайсет градуса под екватора имаше обширна равнина, пълна с плата.

— Тук — потупа той с пръст по екрана. — Ето тук искам.

 

 

С помощта на Хъч Драфтс свали три от външните камери на кораба. „Ашли Тий“ щеше да остане полусляп, но можеха да минат и така. Захванаха здраво една подставка за лазера и триножници за камерите.

— Кажи ми как ще се свързваме — помоли Карсън, когато в ранния следобед на третия ден заобиколиха газовия гигант. Щяха да влязат в орбита около Делта малко след закуска.

Хъч нагласи една от камерите, които им трябваха за наблюдението, и разпъна триножника (щяха да го захванат в леда).

— Ще сложим камерите на земята, около мишената. Ще пуснем два комуникационни сателита. Ако камерите видят нещо, ще изпращат информацията до сателитите, които пък ще я препращат до „Пойнт Зебра“. Сателитите са заоблени. Няма никакви прави ъгли.

— А какво ще стартира камерите?

— Внезапно и съществено увеличаване на електрическата активност или на температурата. Всяка камера си има собствена сензорна система и ще действа независимо от другите. Ако стане нещо, ще получим сигнал.

— Ами обикновените електрически бури? Те няма ли да задействат камерите?

— Според Анджела тук почти няма гръмотевици и други обичайни явления, които да задействат сензорите. Ако това стане — сви рамене тя, — много лошо. Някой ще трябва да излезе.

— Да излезе? — Това не беше сигналната система, за която си беше мечтал Карсън. — В „Пойнт“ няма ли да могат да разберат дали тревогата е фалшива? Имам предвид като видят картината.

— Те няма да получат никаква картина. Образите ще се съхраняват в сателитите. Единственото, което ще се случи, е задействането на алармата.

— А защо да не изпращат картина?

— Не могат. Комуникацията в хиперпространството изисква много енергия. Ние просто не можем да произвеждаме достатъчно за сложни съобщения, освен ако не възнамеряваме да използваме генератора на „Ашли“, което означава да се обречем на оставане тук. Така че правим каквото можем: изпращаме звуков сигнал.

— Не мога да кажа, че съм много доволен от това положение на нещата — измърмори той. — А камерите ще бъдат ли в безопасност, ако все пак се случи нещо?

— Трудно е да се каже, тъй като не знаем какво може да се случи. Трябва да са близо до зоната-мишена, в рамките на неколкостотин метра, за да могат да работят сензорите за късия обхват. Ако сложим камерите по-надалеч и включим на дълъг обхват, ще улавят твърде много странични явления и ще има доста фалшиви тревоги.

— Ясно.

— И още нещо. Ако се случи това, което очакваме, в атмосферата ще има много електричество и съобщенията ще се преплетат. В този случай сателитите няма да получат картината.

— Значи трябва да се съхраняват и изпращат по-късно.

— Погрижих се за това. Освен това ще записваме всичко на нивото на повърхността. По много копия. Така че при всички случаи ще имаме запис. — Тя се гордееше с направеното и очакваше Карсън да го отчете. Той обаче продължаваше да мисли за нещо. — Опитах се да защитя оборудването колкото може по-добре — добави тя.

— Добре — каза Карсън. — Добре.

— Няма да е зле след една-две години да изпратиш хора да сменят всичко. Уредите не са предназначени за подобна работа и няма да издържат.

— Знам — каза той. И двамата знаеха, че вероятността за второ идване тук е много малка.

 

 

Набелязаната зона беше обширна, покрита със сняг равнина между една планинска верига и блато, пълно с киша от азот и хидровъглерод. Платата, които бяха привлекли вниманието на Карсън, бяха разпръснати в една като цяло доста равна местност, покрита с лед и обляна от бледата червеникава светлина на далечното слънце.

Спряха се на група от четири високи скалисти плата със стръмни страни, които лежаха в зона със страни приблизително по шейсет километра. Всяко от платата беше горе-долу четвъртито. (Групата беше избрана най-вече поради тази причина.) Най-малкото имаше площ от около шест квадратни километра, а най-голямото — около сто. Карсън би дал всичко, за да намери четири плата, разположени в четирите ъгъла на идеален квадрат, но природата не беше осигурила това нито на тази планета, нито където и да било другаде из системата. Така че трябваше да се примири с най-доброто, което можеше да се открие.

Имаха намерение да изгладят неравните ръбове и да превърнат платата в идеални кубове. За тази цел три от тях се нуждаеха от много малко работа. Четвъртото обаче — най-голямото — изискваше максимални усилия.

— Няма да приличат много на Оз — каза Тери.

— Напротив — рече Джанет. — Когато свършим работата, ще има само прави линии. Никакви извивки. Като кубичните луни.

— И според теб най-важни са правите линии, така ли?

— Да — отвърна тя. Прави ъгли. Винаги се стигаше до правите ъгли. — Знаеш ли какво? Може би целият номер е да се създаде нещо, което не съществува в природата.

Карсън се притесняваше, че никой на борда няма опит в работа с големия пулсатор и непрекъснато повтаряше:

— Да не вземем да се избием.

 

 

Хъч се опита да си представи как ще протече цялата операция. Щеше да се налага от време на време совалката да лети изцяло на едната си страна, за да може да се стреля по-точно от вратата на товарното отделение.

— Надявам се никой да не изпадне — каза тя.

Качиха елементите на инсталацията на борда и напълниха няколко допълнителни контейнера с кислород. Ако нещата тръгнеха на зле, нямаше да могат да преработват въздуха от тази околна среда. Поради тази причина Карсън, който сега беше абсолютно решен да не поема никакви рискове, донесе толкова, че можеше да им стигне за цял месец.

— Че защо пък толкова много? — попита Драфтс.

— Совалката може да се повреди — отвърна Карсън. — Може да заседнем за доста дълго.

На Хъч совалката не й харесваше. Приличаше на кутия, не много аеродинамична, не много подходяща за полети в атмосферни условия. Пътуването щеше да е доста тромаво. И бавно. И освен това, въпреки че беше убедила Карсън в обратното, не беше съвсем сигурна, че ще може да се справи добре с нея.

— Неприятно ми е, че трябва да ти го кажа — обърна се тя към него, — но тази совалка е просто кутия за обувки с крила. Ще се справим много по-добре, ако накараш Анджела да я пилотира. Освен че е най-добрият специалист в това отношение, тя е свикнала с нея.

— Не може да е чак толкова трудно.

— Да не би да искаш да заложиш живота си на карта?

Карсън я погледна, усмихна се и я поведе към мостика, където Анджела разглеждаше някакви данни за въпросната зона.

— Искам ти да управляваш совалката — започна Карсън. — Хъч каза, че може да й е трудно да се справи и че ти си най-добрата в това отношение.

— Щом искате. — На Хъч й се стори, че Анджела май си е наумила нещо. — Совалката, разбира се, е много тясна. Така че четирима души ще са множко.

— На мен изобщо не ми се ще да режа планини — каза Джанет, която също бе с тях. — Ако искате, ще помагам тук.

 

 

На сутринта совалката се отдели от „Ашли Тий“ и започна да се спуска. Анджела беше изчислила траекторията и се плъзнаха в горните атмосферни слоеве без проблем.

Натам вече стана трудно. Вятърът блъскаше по панелите и запращаше цели потоци обилен дъжд по прозорците. Карсън се заоплаква на висок глас.

— Всичко е наред — каза Анджела. — С такава совалка теченията винаги се усещат много силно. Не се притеснявайте, ще издържи.

Появиха се планински вериги, снежни дюни и океан с цвят на кафе. Нямаше и следа от разумно присъствие. Никаква.

След около час приближиха набелязаната зона, разположена отвъд пълна с тиня река. Пейзажът беше изпъстрен със снежни виелици. Светлината беше призрачна смесица от червеното на слънцето и воднокафявото, което идеше от гиганта, носещ се на хоризонта като китайски фенер. Мрачно и студено.

Анджела зави на юг и каза:

— Десет минути.

Равнината стана по-гладка. Отново се появи вятър и повърхността се скри сред вдигнатия сняг. Небето беше червено, но не като по залез-слънце, а по-скоро като пепеливия цвят на облаците след горски пожар.

Появиха се първите плата.

— Долу са — каза Драфтс.

— На запад има дъждовна буря — каза Джанет. Над мъглата с цвят на горчица се носеха оранжево-сиви облаци. — Много е силна.

— Джанет. — Драфтс я погледна. — Кажи ми нещо.

— Какво?

— Какво правиш през свободното си време? Когато не преследваш космически вълни.

Вдясно от нея имаше няколко тъмни екрана — скенерите за широкия обхват, които продължаваха да търсят нещо необичайно в системата. Слънцето, планетите и спътниците, кометите, скалите и отделните късове бяха извадени от екрана. Всичко друго, което по някакъв начин се различаваше от обичайното, чак до края на системата, щеше да бъде регистрирано.

И тя му отговори погрешно — както правеше винаги.

— Не знам вече — каза тя. — Наистина не знам.

Бордови дневник

Приземният екип докладва, че са се приземили.

Задействали сме два сателита, за да имаме денонощна комуникация. Имаме в орбита радар, който да насочи кораба от Нок, когато пристигне.

Ще добавя, че това е най-необичайната задача, в която участвам. Изглежда, никой не знае какво точно търсим.

Т. Ф. Драфтс

„Ашли Тий“

14 май 2203 г.