Джак Макдевит
Машините на Бога (12)

12.

Куракуа. Четвъртък; 19:50 ч.

 

Хъч взе Анди, Три, Арт и още една пратка артефакти на кораба, а Карсън докара Линда Томас и Томи Лофъри.

На „Винк“ вече имаше много помощници и Хъч успя да разтовари много бързо, но спестеното време отиде за смяна на една гръмнала помпа. Един добър инженер щеше да се справи с подобен проблем за двайсет минути, но за Хъч това си беше истинско мъчение. Щом свърши, тя се качи на борда на „Алфа“. Но беше загубила много време, а и я очакваше дълъг полет. Когато стигна над разкопките, торпедото вече навлизаше в последната фаза от подготвяния удар срещу станцията на „Козмик“.

Трудностите и опасността при товарене без помощта на плаващия кей ги бяха принудили да си намерят пристанище. Еди беше избрал една скала, която не беше директно изложена на прилива, но пък се намираше на значително разстояние от Сийпойнт. Водата беше достатъчно дълбока за подводницата, а теченията — относително спокойни.

Хъч получаваше препредавана от „Винк“ картина от космическата станция, а освен това засичаше комуникациите им. Сигналите от трафика не показваха нищо необичайно. Нямаше внезапно хукване към влекачите, никаква промяна в рутинната работа, никакви сведения за тревога. Те не бяха засекли топката.

Долу я чакаше Еди с подводницата. Никой не му помагаше, защото всички бяха или при тунела, или на „Винк“. Върху скалата бяха натрупани цял куп контейнери. Тя даде знак със светлините си. Бедното копеле. Да го оставят съвсем сам!

Как е възможно хората на Тръскот още да не са засекли торпедото? Отговор: просто не гледат. Тя не можеше да засече никакво раздвижване на късовълновите честоти. Мамка му! Ако торпедото удареше, без да бъде забелязано, цялата работа щеше да се окаже напразна.

От „Винк“ Джанет я попита дали всичко върви както трябва.

— Да, спускам се към пристанището на Еди. — Двете внимателно избягваха да обсъждат по отворените канали онова, което всъщност се въртеше в главите им. Бяха обсъдили възможността да си изработят код, но се отказаха, защото им се стори прекалено опасно.

Три минути по-късно „Алфа“ кацна и Джанет — както беше предварителната им уговорка — отвори канал към сателита и свърза Хъч.

На екрана се появи мрачната физиономия на тантурестия Харви Сил.

— Какво има, „Винкелман“?

— Тук е Хъчинс. Извинявай, че те притеснявам, но може да си имате неприятности.

Той наклони главата си така, че да може да я погледне през полуотворените си клепачи.

— Какви неприятности по-точно?

— Сканирате ли в близкия обхват?

— Разбира се. — Той вдигна поглед някъде встрани от нея и каза нещо на някого.

— Една от „снежните ви топки“ май се е позаблудила. Проверете на североизток на около две хиляди и петстотин километра. И идва към вас.

— Мамка му! — Той натисна няколко бутона, след което викна: — Ето я! Ей там. Луис, тревога!… — Погледна към Хъч. — Благодаря, госпожо… — И екранът изгасна.

— Осведомете ме — каза Хъч в тишината на пилотската си кабина, — ако мога да окажа някаква помощ.

 

 

Тръскот стигна от кабинета си до контролната зала за по-малко от минута. Алармената инсталация продължаваше да гърми, а по каналите се чуваха всякакви гласове.

— Да не става дума за грешка? — Тя се вторачи в обекта, който се показваше на още дванайсет статусни екрана.

Харви Сил избърса устата си с опакото на тлъстата си ръка.

— Не, приближава се директно и съвсем наистина. Проклета бомба!

— Откъде се е появила?

Сил вдигна ръце безпомощно.

— Някой е изпортил нещо.

— С колко време разполагаме?

— Седемнайсет минути.

— Къде точно ще удари?

— Приближава се откъм горната страна. Под ъгъл от осем градуса. Изглежда, ще падне точно върху машинното отделение. — Това беше центърът на цялата дейност. — Има някаква вероятност да удари по периферията, но то си е все същото. Това чудовище ще мине през нас като нож през масло.

— Коя част от периферията е подложена на най-голяма опасност?

— Синята.

Някой спря алармата.

— Изкарайте всички оттук. Харви, подгответе се за евакуация. Джеф, изпрати 808 съобщение до „Винкелман“. Помоли ги да търчат право насам. — Тя отвори един канал до машинното отделение. — Уил?

— Да, Мелани. Какво става?

— Ще има сблъсък. Голям. Набери необходимите команди и се махай оттам.

— Сблъсък? С какво?

— Заблудена „снежна топка“. Никой не бива да остава там.

Чу го как псува.

— Тръгваме. Ще ми трябва малко време, за да се оправя.

— Да сте тук след пет минути. Имате ли нужда от помощ?

— Не. — Още псувни. — Я кажи, колко е голямо това чудо? Можем да загубим жизненоважни средства и енергия из цялата станция.

— Без майтап — изръмжа Сил.

Трима от екипа се движеха сръчно из контролната зала и заемаха места при помощните пултове. Групата ЕКК: Екип за координиране на командите. Щяха да координират комуникациите и евакуационните действия по време на критичната ситуация.

Джеф Кристофър — дежурният служител — вдигна поглед от екрана си.

— Мисля, че е около хиляда и триста тона.

— Имаме късмет — каза Сил. — От малките е.

— Приближава се със седем хиляди клика. — Той почука по слушалките си, вслуша се и кимна. — Мелани, — от „Винкелман“ ни съобщават, че нямат пилот на борда. Никой не знае как се управлява проклетото нещо.

Тръскот се взираше в мрака навън.

Сил въздъхна дълбоко и потъна в креслото си.

— Няма да успеем да изкараме всички от станцията.

— Знам. С какво разполагаме наблизо?

— Нищо, което да е достатъчно близо, че да ни бъде от полза.

— Добре. — Тя отвори общия канал и заговори спокойно. — Говори Тръскот. — В момента една „снежна топка“ лети право към нас. Сблъсъкът е точно след тринайсет минути. Напускайте станцията.

— Разполагаме с две ракети и една совалка — каза Сил. — В ракетите можем да качим по трима освен пилота. Това е с един повече, отколкото е по принцип капацитетът им, но можем да си го позволим. В совалката ще се качат още дванайсет.

— Нека бъдат четиринайсет.

— По дяволите, Мелани, няма да побере четиринайсет души.

— Ще намериш по-дребни хора. Направи го. Тогава остават колко?

— Четирима — отвърна Сил. — Ти, аз и още двама.

Тя помисли да му нареди да се измита, но му направи услугата да не казва нищо.

Девет минути.

— Попитай дали има двама доброволци. Джеф, приключвай и се махай. Нямаме повече нужда от теб. Но първо ми донеси няколко възглавници.

— Колко?

— Колкото можеш. Действай бързо.

Сил се бореше със задачите си.

— Защо не помолиш някой от хората си да остане? По-Старшите?

Тя го погледна и усети вълна на топло чувство.

— Та те са не по-малко изплашени от всички останали. Няма да заповядвам на никого да остане. Харви, можем да умрем тук. Искам да съм в добра компания. — Беше се вторачила в техниците, които се придвижваха неохотно към изходите. Те знаеха, че няма място за всички, и погледите им минаваха някъде покрай нея. Бяха объркани и ги беше страх. Двама се приближиха; Макс Сайзмор, който докосна рамото й с непривичен за него интимен жест, и Тина Кордей, която само прошепна „благодаря“ и изчезна.

Сил говореше с Ян Хелм от Антарктическата група. Опитваше се да уреди бързото спасяване за хората от ракетите, които щяха да разполагат с кислород само осем часа. Даниел Лима — ръководителката на изчислителния център на станцията — се беше навела над комуникатора и даваше нареждания на някого, но тъмните й очи нито за миг не изпускаха Тръскот от поглед. Изражението й беше застинало. Тя беше крехка млада брюнетка, умна, амбициозна и трудолюбива жена в началото на кариерата си. Цялата кръв се беше оттеглила от красивото й лице. Приключи разговора, но погледът й продължаваше да фиксира шефката.

— Аз ще остана — каза и бързо се извърна.

Тръскот се вторачи в нея и каза само:

— Благодаря.

Но Даниел като че ли не чу нищо.

Синият сектор се намираше на седемдесет градуса по извивката от контролната зала по посока обратна на ротацията. Което означаваше, че тук бяха на може би най-сигурното място. Щяха да бъдат доста встрани от пътя на топката както при пристигането й, така и при отскачането й. Да върви всичко по дяволите — може би щяха да извадят късмет.

Даниел заговори по комуникатора:

— Добре, Ханс. Идвай колкото можеш по-бързо. — После се усмихна на Тръскот. — И Столуърт ще остане.

Тръскот се опитваше да мисли, да направи всичко възможно, за да имат някакъв шанс.

— Свържи се пак с него. Кажи му по пътя да спре в „Снабдяване“ и да вземе четири фликинджъра.

Тя прегледа оперативния си екип: Мариън Едуардс, който никога не беше работил за никой друг на станцията на „Козмик“ — само за себе си; Чък Уайт, млад кариерист, който се надяваше един ден да стане административен шеф (и вероятно щеше да успее); и Пени Киноуа — наивна, тиха и вечно заровена в книгите. Пени четеше прекалено много и не беше пробивна, но пък беше адски добра като системен координатор. Едуарде тъкмо вадеше кристала с данните от рамката му.

— Ще се погрижа да остане невредим — каза той с известно неудобство. Онова, което се подразбираше, естествено беше намерението му да изнесе кристала лично. Каквото и да се случеше, отношенията в този екип вече никога нямаше да бъдат същите.

Кристалът съдържаше всичките им записи и корабни дневници. Не биваше да бъде загубван, дори и всички да загинеха. Това щеше да бъде първата реакция на Норман Кейсуей спрямо катастрофата: дали са спасили данните? Чак след като се убедеше, че те са наред, щеше да се заинтересува и кой е бил виновен за нещастието. Нямаше да е достатъчно, че тя е мъртва; нямаше да пропуснат да съсипят и репутацията й.

— Добре — каза Харви. — Координационният екип е готов. Вие тримата се качвате на втората ракета. Тръгвайте.

Пени и Даниел се спогледаха. В това последно общуване имаше един цял свят от значения. Бяха приятелки. Това също можеше да се промени, ако оцелееха.

Сил ръководеше окончателното затваряне на станцията. Тръскот го наблюдаваше. От него щеше да стане добър мениджър, но беше малко по-почтен, отколкото трябваше, за да се задържи на върха. След едно доста обещаващо начало беше успял да си създаде много врагове и в крайна сметка беше стигнал дотук. Нямаше да се издигне повече, независимо от това как щяха да се развият нещата.

— Всички второстепенни системи са спрени — каза Едуарде. — Люковете са затворени и станцията е максимално обезопасена — доколкото ни позволяват силите.

Чък Уайт се опитваше да изглежда така, сякаш обмисля дали да остане, или не.

— Ако имате нужда от мен…

Тръскот се зачуди как ли ще реагира, ако приеме предложението му.

— Тръгвай. Чакат само теб. И благодаря.

— Шест минути — осведоми Сил.

На екраните „снежната топка“ нарастваше все повече — изкривена, сплескана, застрашителна.

Кристофър и още двама души донесоха цели купища малки и големи възглавници.

— Много добре — каза Тръскот. — Благодаря. — И им махна с ръка да изчезват. Останаха сами.

Светлосенките по повърхността на топката не се бяха променили.

— Та тя не се върти — каза изненадано Сил.

— Ще мислим за това по-късно, Харви.

— Трябва да се върти. — И Сил се вторачи в екрана. Може би просто се движеше много бавно.

Ханс Столуърт дойде със скафандрите и всички си ги сложиха.

„Снежната топка“ изпълваше екраните.

— Харви, дай да смъкнем налягането в станцията. Докрай.

Сил кимна и зачука по клавиатурата.

— Дали няма да е по-добре, ако сме отвън? — попита Столуърт.

— Не. — Тръскот нагласи шлема си и задейства полето. — Ще останем тук и ще вземем колкото може повече предпазни мерки.

— Ето я — каза Столуърт. Гледаше през един от люковете.

Тръскот проследи погледа му, но не видя нищо.

— Потвърждава се първоначалната траектория — каза Сил с нещо като задоволство. — Ще удари Синия сектор, а след това ще се стовари право върху машинното отделение.

Даниел се беше настанила на конзолата за комуникации.

— И двете ракети вече излетяха. Совалката излита след секунди.

— Всички ли са взели?

— Двайсет и двама. С нас стават двайсет й шест. — Това беше пълната бройка.

— Може да не успеят да се отдалечат достатъчно — каза Даниел. — Ние може и да сме на по-безопасно тук.

— Две минути — прекъсна я Сил.

— Совалката?

Даниел провери таблото.

— Още не.

— Какво ги задържа толкова?

— Чакат още някой. Джинджър твърди, че имало място за още един човек.

— Вече няма значение — каза Тръскот. — Предай й да се измита. — Тя погледна Сил. — Запечатвай. Затвори всичко. Спри захранването. С изключение на светлините.

Цялата електроника замря. Компютрите минаха на стендбай режим, процесорите на хранителните запаси изръмжаха и спряха, отоплителите на водата също млъкнаха.

— Совалката замина — докладва Даниел.

Беше се появила една звезда. Тръскот я гледаше как става все по-ярка и придобива ясни очертания. Появиха се ръбове и цепнатини. Кратери нямаше. Неравна, почти правоъгълна повърхност. Приличаше на бухалка.

И не се въртеше.

— Добре — каза тя. — Всички да залегнат. Главният удар ще се усети по палубата. Легнете плътно по корем. Използвайте възглавниците, за да защитите най-уязвимите си части. Завържете се за нещо стабилно.

Всички загледаха приближаването на „топката“.

Четирийсет секунди.

Носеше се в небето — ярка и красива на слънчевата светлина. Мина покрай люка и изчезна някъде вляво.

Тръскот потърси дълбоко в себе си старата си арогантност, вечното си убеждение, че ако запазиш самообладание и вършиш каквото трябва, нещата се оправят. Точно от това имаха нужда в момента. От това и от някаква божествена намеса.

— Лицата в обратна посока от удара — каза тя и посочи какво точно има предвид.

И точно в този момент дойде ударът.

Станцията се разклати.

Някой изпищя. Всички бяха притиснати към възглавниците и палубата.

Но ударът въобще не беше страшен. Основните аларми не запищяха, а стоманените капаци не се откъртиха. Задействаха се само няколко от алармите за минимални повреди. И това беше всичко.

— Какво стана? — попита Даниел.

— Проклет да съм, ако разбирам — отвърна Сил.

— Всички да останат по местата си. — Тръскот не искаше да рискува.

А в слушалките й се чу глас, който идваше от един от корабите:

— Къде е това проклето нещо?