Серия
Пазители на скритите проходи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire Duke, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)
Сканиране
Violeta_63
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоел Розенберг

Заглавие: Огненият херцог

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0207-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4556


Пролог
При Пламенния Род

Пламъкът Разтапя Лед.

Вятърът Разгаря Пламък.

Камъкът Разколебава Вятъра.

Ледът Раздробява Камъка.

 

(повтаря се четири пъти, а после):

 

Висините Властват Над Все.

Висините Властват Над Все.

Висините Властват Над Все.

Висините Властват Над Все.

Детска песничка от Средните Владения, тананикана по време на игра с топка

— Стазис — рече Огненият Херцог, сякаш думата бе ругатня. — Получих си стазисния заряд, та и отгоре.

— Май почти колкото и от Негова Непоколебимост? — Родик дел Ренал леко наклони глава. Нямаше да е никак разумно да отбележи, че да поеме определената доза заряд, та и отгоре, си бе съвсем в стила на дебелия херцог. Една бегло подхвърлена реплика бе нещо обичайно за професията и положението на Родик, но тя не биваше да изглежда като нещо повече от лек намек.

А и, честно казано, пълнотата отиваше на Огнения Херцог, Господар на Фалиас. Затлъстелият мъж надигна обемистото си туловище с лекота и грация, които все още учудваха сина на Ренал, дори и след всичките години извънредна служба при Негово Топлейшество, и се приближи към панорамния прозорец с ръце, свити на кръста, сякаш бе в готовност да сграбчи всеки изникнал проблем и да го срази.

Сигурно точно това е начинът, по който Негово Топлейшество се справя с проблемите, посмели да излязат наяве, помисли си Родик дел Ренал. Не че в момента щеше да има полза от този начин. Много преди господарят да стане херцог, в онези времена, когато бъдещият Негово Топлейшество си бе просто Анегир дел Денегир, в онези времена, когато не бе нищо повече от втория син на покойния Негово Топлейшество, всички смятаха, че е прекалено прям за човек с неговия произход.

Нещата, разбира се, се промениха, но не чак толкова, колкото му се искаше на Негово Топлейшество. Невъзможно е да се промениш изцяло.

— Не само от Каменния Херцог — отвърна Огненият Херцог, — но и от Вихрения и Ледения. А ако трябва да си кажа истината…

„Както ще стане в края на краищата“ — помисли си Родик.

— … хич не мога да понасям Херцога на Висините — измърмори той. Подсмихна се ехидно, сякаш предизвикваше Родик да го изобличи в измяна.

— Тогава, херцоже мой — каза Родик, — оплачете ми се. Разкажете ми още, моля ви, обяснете ми как нито вие, нито някой от другите Родове си позволява да предприеме и крачка срещу останалите в страха си да не се разрази Родовият гняв и да се насочи срещу агресора.

Това не беше единственият повод за тревоги. На изток от Владенията се намираше Вандескард, може би в готовност, а може би не. Човек никога не можеше да бъде сигурен в хора, които се назоваваха истинските наследници на Ванир. А и кой ли можеше да е сигурен в Стареите на север или в значително по-младите, пълни с енергична жизненост, култури на юг.

„Живеем приклещени сред костите на титани — каза си Родик, — също като група старци, които чакат да грохнат, за да изоставят сечивата си и да умрат с чест.“

И въпреки това, в сравнение и с най-младите от Стареите, Независимите Владения бяха още млади и неопитни.

Някога бяха съществували над десет Рода, не само сегашните пет, заселили се в древните светилища на Фалиас, Гориас, Финиас и Муриас и в онова патриархално място, известно единствено като Вечното Светилище. Един-единствен Род бе успял да натрупа достатъчно мощ, за да завземе Вечното Светилище и да приеме титлата Род на Висините. Само още четири успяха да оцелеят.

Другите отдавна бяха потънали в забвение, покорени, претопени като Дървесния Род, смазан и унищожен също като Безименния Род.

— Дори и Висините — рече Огненият Херцог.

— Щом Висините ви притесняват толкова много, призовете сина си, наследника, и му възложете да поведе войските срещу тях.

Това нямаше начин да се случи. Венидир дел Анегир и неговата Обожаема Майка бяха едва ли не постоянно присъствие във Вечното Светилище, което очевидно допадаше и на двамата, а най-вече на Огнения Херцог. Преди, когато по-големият му брат се спомина, преди още да наследи баща им, Негово Топлейшество нямаше кой знае каква полза от жена си и наследника и отдавна ги бе изпратил като свои емисари във Висините и ги призоваваше да се връщат във Фалиас много рядко.

Може би щеше да е от полза за Пламенния Род, ако следващият Херцог създадеше добри връзки с Висините, а може би не. Оставаше възможността една прекалено близка връзка да събуди страховете на останалите три Рода от подчинение и унищожение и да предизвика негодуванието и непокорството им.

— Не си ли позволяваш да говориш доста дръзко? — запита Огненият Херцог.

— Аз говоря доста прямо. — Родик се зачуди дали не е прекалил, и отпи от издължената чаша, пълна с първокласно изстудено ингарийско есенно вино. Дребните горски плодове, отглеждани високо по склоновете на Пламенната Ингария, се беряха и сушаха преди падането на сланите, и сокът от първото пресоване се изпращаше в Избите. След петдесет години в скрити винарни, които бе възможно да са непосредствено до покоите на херцога, но бе също така възможно и да са безкрайно далече, виното ставаше сладко като мед от диви цветя, съхранило богатия привкус на горски плодове, който се разстилаше по небцето.

Щом затлъстелият херцог започнеше старателно да овладява изражението си, Родик разбираше, че е спечелил, че отново е останал жив. Изкусното Умение не бе само неговият начин на живот, то бе ключът към живота, защото хитростта и притворството на Огнения Херцог нямаше да му позволят направо да убие Родик. Независимо от това, за херцога не представляваше никакъв проблем да погуби Родик в този момент, на това място.

Сигурно в светилището имаше проходи, галерии и тунели, за които херцогът от Пламенния Род не подозираше, че съществуват. Тези светилища са били строени за Стареите, а те едва ли са оставили планове с напътствия! Негово Топлейшество не би избрал това помещение за свой кабинет, ако в него нямаше няколко тайни входа, на които да разчита. Беше много вероятно двойки стражи да са скрити неподвижни зад гоблените или някъде на тавана, където чакат и подслушват, готови да действат, ако Негово Топлейшество повиши глас и ги извика на помощ. По всяка вероятност слугите на херцога знаеха само едно от тайните скривалища. Знанието за Тайните Проходи не бе просто едно удобство за властниците от Родовете. Понякога това бе въпрос на живот и смърт.

Политически, най-лесното нещо на света щеше да бъде Пазителят на Пламъка да нареди да убият Родик. Все пак името, с което назоваваха Родик, бе цялото му име. Той бе едва второ поколение благородник. Двамата му братя отдавна бяха загинали в дуели, а сестра му се омъжи за някакъв младши рицар.

Нямаше да има кой да отмъсти на благородниците, от който и да е род, а със сигурност никой не би надигнал глава срещу Огнения Херцог.

Само че бащата на Родик отдавна го бе научил, че Древните Семейства изпитват необяснимо уважение към дързостта, че единственият начин, по който можеш да се спасиш от безкрайно раболепничене, е, като непрекъснато проявяваш едва доловима нотка на презрение, но без да излизаш от допустимите граници.

На Родик не му се искаше да умира като баща си, все още не. След около петнайсет години може би, когато младият Родик дел Родик, според законите на Независимите Владения, с истинско име, с което ще го назовават, щеше да има установено, място, можеше дори да бъде приеман за кадет в Пламенния Род. Или дори в Ледения Род, ако така се случеше.

Но нямаше да допусне момчето му да прекара живота си в така наречения от истинските родове Стоманен Род и да върши слугинската работа на благородниците. Това бе участта на Родик дел Ренал.

— Извикахте ме, за да ми се оплачете от стазиса ли, Ваше Топлейшество? — попита Родик и отпи още една глътка.

— Не — отвърна Огненият Херцог. — Извиках те по две причини. Има едно дребно недоразумение с Камъка. Искам ти да ме представляваш.

— Честта ви ли е засегната?

— Не — отвърна херцогът. — Става въпрос за територия. Една незначителна част от едно незначително имение. Имаме и документи, които доказват, че е наша.

— Аз, разбира се, съм изключително поласкан — сведе глава Родик. Не беше никак поласкан. Паричните въпроси не го интересуваха, нали с това се занимаваше жена му. — Ще трябва да прегледам документите, преди да се заема…

— Думата ми не ти ли стига?

— Но, разбира се — отстъпи Родик. — Ако искате, се изправете сам срещу представителя на Каменния Род, Ваше Топлейшество. Ако решите да се посветите на някоя справедлива кауза, а след това да укрепите мощта и умението на десницата си с подходящите ритуали и билки, о, да, тогава, разбира се, думата ви е достатъчно добра за мен и с гордост ще се изправя и аз до вас, за да ви превържа раните, ако ви нанесат рани, за да ви помогна да се изтеглите от бойното поле, в случай че паднете, независимо дали сте жив или мъртъв.

Той вдигна пръст.

— След като знам, че Станар дел Брунден ще представлява Каменния Херцог, и след като острието му ме е пробождало повече пъти, отколкото съм в състояние да преброя, настоявам да видя вашето доказателство, преди да се посветя на задачата и преди да се отдам телом и духом на каузата.

Дали този път не прекали? Ноздрите на Огнения Херцог се разшириха.

— Този път нека бъде, както искаш. Но не си въобразявай, че си изключителен, Родик от второ поколение. Много лесно ще те подменя.

Родик се подсмихна. Малцина бяха по-добри майстори на меча от него и повечето от тях бяха неразривно свързани с Висините и нямаше начин да бъдат привлечени към по-низшите родове.

— И с кого ще ме подмените, Ваше Топлейшество? Може би с Ториан Дел Ториан?

Смяташе думите му да прозвучат като закачка. Само че лицето на Огнения Херцог остана неестествено спокойно и безизразно.

— Това едва ли ще е възможно — каза той, без да очаква коментар на думите си. — Но може да дойде време — продължи Огненият Херцог и внезапно спря. — Ще дойде време, надявам се, когато ще станеш излишен, когато сам ще представлявам моя род.

Не. Опитът да се прикрие не бе сполучлив. Огненият Херцог знаеше нещо, а той не успя да разбере какво. Старите благородници все си въобразяваха, че са по-мъдри от новите, и за пръв път Родик бе съгласен, че е така.

Ториан, помисли си той, когато някакъв прислужник в алена ливрея го поведе извън кабинета на Негово Топлейшество по неестествено просторния коридор.

Ториан Предателя.

Възможно ли бе Ториан да е жив? И ако беше жив, къде се криеше? Определено не бе в Независимите Владения.

Трябваше да съобщи на Маестрото по Дуелите.