Джоел Розенберг
Огненият херцог (5)

Глава 4
Скритите проходи

Иън стискаше предпазния колан с побелели кокалчета, за да не изпадне, докато фордът „Бронко“ се клатушкаше по неравния път към къщата на семейство Торсен. Не беше сам и въпреки че Тори бе на задната седалка, усещаше и неговия страх. Боже, направо можеше да го помирише.

Торсен караше като луд, или по-скоро като човек, решил, че ако натисне газта до дупка или пък върти кормилото по-рязко, отколкото е необходимо, колата ще върви по-бързо.

Единственият сред тях, съумял да запази спокойствие, бе Хоузи, който си седеше кротко на предната седалка и нито трепваше, нито се безпокоеше.

Завиха по пътя към къщата.

Торсен наби спирачки и колата поднесе, а фаровете разкриха истинско кръвопролитие.

Под силните лампи, навсякъде, бяха пръснати тела. Тревата наоколо лъщеше от кръв, парчета кости се белееха с призрачен блясък, жълти на цвят вътрешности бяха разпилени като червеи.

Щеше да е по-добре, ако всички бяха мъртви, но двама все още стенеха.

Мъж с черна брада, доста едър в талията, в дебело палто, се бе привел над единия ранен. Отворената до него чанта, оставена направо на земята, показваше, че е лекар.

Джеф Бйерке застана до вратата още щом я отвориха. Дясната му ръка висеше отстрани, сякаш не можеше да я използва, и изглежда дори не забелязваше, че стиска пистолет.

— Доктор Шърв казва, че Арни ще оживее, но Уле Хансен е мъртъв, и братята Ларсен — каза той с необичайно спокоен глас, напълно неестествен за сълзите, които се стичаха по бузите му и попиваха в брадата. — Дейви Хансен тръгна да преследва вълците. Отправиха се на юг. Казах му да не ходи, но нали знаете, че на Дейви никой нищо не може да му каже. Взе и една ролка от жълтата ми ограничителна лента, за да отбележи пътя и да можем да го последваме.

Той стисна рамото на Торсен.

— Бих се почувствал адски глупаво, ако трябваше да го кажа на някой друг, но ми се струва, че ти вече знаеш, че вълците завлякоха жена ти… и приятелката на сина ти. И сигурно знаеш, че куршумите дори не са в състояние да ги забавят.

Торсен пристъпи към мястото, където работеше докторът, и се надвеси над стареца, който Иън реши, че е Арни Селмо.

— Не — каза Бйерке. — Няма време. Щатските шерифи ще пристигнат до час. Ако има нещо, което смяташ да правиш, давай по-бързичко. Двамата с доктора ще те покрием, но…

— Трябва да говоря с…

Бйерке сграбчи Торсен за рамото и го завъртя, вдигна пистолета си и го насочи към лицето на по-възрастния мъж, кокалчетата му бяха побелели също като лицето.

— Само да си посмял — изсъска той. — Дори не си го и помисляй! Ще се оправяш с гузната си съвест някой друг път, господин Торсен, изповядай се пред свещеника или пък удави всичко с бутилка уиски. Само че ще стане някой друг път. Точно сега не бива да забравяш, че съседите ти загинаха, докато се опитваха да ги спасят. Няма да позволя да попилееш усилията им, мухльо такъв. — Всяка дума бе изречена с неестествено спокоен глас. После отпусна ръце.

За момент Торсен не каза нищо.

— Има много неща, за които нямаш представа.

— Вероятно знам много повече, отколкото собственият ти син. Да не би да си въобразяваш, че Джон Хонистед ми е предал само значката? — Джеф Бйерке задържа погледа на Ториан. — Мърдай! — Той се отдалечи, раздавайки команди на всички с носилки.

— Добре. — Торсен се обърна към Хоузи. — Знам какво искат. Трябва да дойдеш с мен.

Хоузи бавно поклати глава.

— Не и по този начин, Ториан. Има един друг път…

— Нали си наясно какво ще направят, ако не ги последваме? — попита примирено той.

— Не, не знам какво ще направят. Знам, че действията им… са заплаха, да, заплаха. Не всички си спазват обещанията, независимо дали са изречени пред хора или тайно.

— Не. Ако не ги последваме заедно… аз ще ги последвам, дори и ти да не искаш.

Хоузи потри носа си с два пръста.

— Тогава постъпи, както прецениш, както смятам да сторя и аз.

Без да губи повече време в приказки, Ториан се обърна и се затича към къщата.

Иън застана пред Тори.

— Ще ми кажеш ли какво става тук?

Тори поклати глава.

— Аз… ами не знам. — Изражението му не се виждаше ясно в мрака, единствено на светлината, която се процеждаше от отворената врата на къщата.

Гласът на Хоузи бе изтънял повече от обикновено.

— Напротив, знаеш, млади Ториан. Чувал си разказите, поне някои от тях. А голямата част от тях не са просто разкази.

— Искаш да кажеш, че някои от тях са били истина? За войните между Аезир и Ванир? Двалин и Среброчел? За вестрите и Туата? За Туарин? Всичко това?

— Самата истина, макар и останала доста назад в миналото. Малцина аезирци са останали, а ванирците сигурно вече ги няма. Аезирците бяха готови да се бият с всеки, когато бяха по-млади.

— Ами Туата?

— Каквото е останало от тях — кимна високият мъж. — И за тях е истина.

— А Брисингамен…

— Счупен и разпръснат, а съкровищата — скрити. — Хоузи почука с дългия си пръст по слепоочието. — Дори и за мен.

— Ами Неумелите?

— И за тях е истина, и за Проходите между тях, наклонени на деветдесет градуса извън пространството. Да, истина е. — Хоузи посочи на юг. — Двамата с баща ти преминахме преди години на няколко километра по този път, попаднахме на място, което племето лакота е тачило като свещено. Следвахме галерия, която не съществува тук. Трябва да се отвори от Новия свят и тя сигурно е отворена, за да послужи като капан. В този капан искат най-сетне да го хванат него. — Усмивката му бе някак далечна. — Не че това би спряло баща ти, нали?

— Не. — Тори затвори очи за момент. — Чедата са безпощадни и жестоки, защото ако примамката не успее да привлече плячката, тогава те няма да има защо да изяждат примамката. — Той отвори очи. — Дааа — продължи. — Нищо не може да ни спре, нито него, нито мен. „Кръвта на героите“, така ли излиза?

Хоузи бавно кимна.

— О, Тори, винаги си го знаел, нали?

— Ториан — извика бащата от входната врата. Тори улови първата от подхвърлените кожени раници и я метна в колата, а след нея полетя и втората.

— Само момент. — Торсен отново хлътна в къщата.

Едва сега Иън осъзна, че на кръста на Торсен бе окачен меч. Макар че бе с дънки и карирана риза, на него оръжието седеше напълно естествено.

Тори бе пребледнял, когато се обърна към Иън.

— Съжалявам, че стана така, но… — той сви рамене. — Няма време за обяснения… татко ще тръгне без мен, ако не съм готов. Аз… ако нещата се получат и ако имаш как, кажи на Маги, че съжалявам… това е… ако аз не успея. Дори не бях и помислял… — той замълча.

— Ториан — повика го тихо Хоузи. — Помни всичко, на което съм те учил. Някои от нещата ще са ти от голяма помощ. — Той докосна с два дълги пръста челото на Тори, задържа ги за момент, а след това неуверено пристъпи, за да прегърне момчето. — А някои дори няма да ти потрябват. Пази се.

Торсен се появи на вратата, стиснал под мишница две пушки, а в другата носеше две саби в ножници.

— Пак те моля, Хоузи — каза той. — Придружи ме. Нося още една сабя, за теб.

Хоузи поклати глава и пусна Тори.

— Не мога. Не само че е опасно, Ториан, но е безсмислено.

Без да каже дума, Торсен; се обърна и тръгна към колата.

Тори бързо стисна ръката на Иън и хукна след баща си. Едва успя да отвори вратата на колата и да се метне на предната седалка, когато баща му запали и потегли с пълна газ.

Двамата заминаха.

 

 

Иън беше напълно слисан. Тук на нищо не можеше да му хване края. Нито касапницата на ливадата, нещо, на което не бе и предполагал, че ще стане свидетел, дори и след лятото, което прекара в спешното отделение като санитар, за да смогне с таксите. Не разбираше как така вълците са отнесли Карин и Маги, не, наистина недоумяваше.

Хоузи го наблюдаваше.

— Ела да влезем вътре — каза той и дългите му пръсти лекичко подръпнаха ризата на Иън. Младежът го последва и двамата се спуснаха по стълбите към приземния етаж, а стъпките им отекнаха в тишината.

Хоузи се протегна и издърпа някакъв шнур. От вградения таван блесна флуоресцентна светлина. Той кръстоса тънките си ръце на гърдите и се облегна на шведската стена.

— Младежът беше абсолютно прав. Ще се окаже капан. Не атакуваха, докато аз бях тук, защото Чедата нямат никаква власт над мен. Затова искат да ме примамят там, където са решили.

— Нищо не разбирам.

Хоузи кимна.

— Така е. Напълно прав си, приятелю Иън, но не му е дошло времето. Само едно трябва да знаеш. Ако ни излезе късметът, ще успеем да спасим приятелите ти, нашите приятели, за няколко часа и ще се върнем живи и здрави. Може и да успеем да им помогнем, въпреки че пътят ще бъде по-дълъг и много по-труден.

Пръстите му попипаха някакъв чвор на ламперията и един квадратен панел изскочи напред, разкривайки кожена раница и купчина кафяв плат, които Иън помисли за одеяло. Когато Хоузи го извади, той разбра, че това е някаква пелерина.

Мъжът я остави на пода и се зае с друг чвор на ламперията и този път се показаха два силно извити лъка и колчан стрели. Той извади една и острието, наточено като бръснач, проблесна сребристо на флуоресцентната светлина.

— Чедата се пазят от среброто като от огън — обясни той. — Някои от другите пък не понасят стоманата. — За момент стисна устни. — А това, което е обработено както трябва, може да убие всички.

Иън наведе глава на една страна.

— Защо не сребърни куршуми?

Но това бе истинска лудост. Каква му беше работата да задава въпроси, все едно че възрастният човек пред него беше нормален. Това, което трябваше да направи, бе да се насочи към вратата и да се махне от този луд негър и от всичките му приятели. Нека властите да се оправят.

Мъжът посочи към другия край на тренировъчната зала, където една преса бе завита с найлон.

— Сигурно Ториан ги е взел със себе си. Сами сме ги правили, стоманата е в сребърен обков. Ще са му от полза, ако успее да пипне Чедата, преди да са си върнали вековния Облик. Но не и в Тир На Ног. Там пушките не могат да стрелят или поне не много добре.

— Да не би да искаш да тръгна с теб да ловя вълци само с един лък?

— Не. — Хоузи пристъпи към стената и изтегли една сабя от стойката. — Каня те… да ме придружиш и да ги отпъждаш от мен, докато аз ги преследвам. Ако, разбира се, имаме късмет да ги открием бързо.

Подаде му я с ефеса напред. Технически погледнато, сабята бе със сферичен ефес, сребристото острие бе изострено и от цвете страни до самия връх, сякаш целта му бе и да пронизва, и да реже, но бе гъвкава и лека като рапира. Острието бе право, по повърхността нямаше нито надписи, нито орнаменти, а главата на ефеса, макар и сребърна, бе съвсем семпла, просто една сребърна капачка, функционална, без украса.

Това бе оръжие за бой, не някоя сабя за тренировка, с гъвкав връх, с която да бележиш точки. Не бе и кавалерийска сабя. Щеше да се използва срещу друг, също въоръжен с такова оръжие, а не срещу селяни или индианци, които да бъдат покосени с един замах от гърба на коня.

Иън разряза въздуха с нея няколко пъти. Движеше се стегната като шпага, не притежаваше лекотата на рапирата. Ефесът бе прикачен с корда към някакъв материал с изключително подходяща гъвкавост, който сякаш обхващаше и задържаше ръката на Иън.

Колкото и невероятно да беше, оръжието сякаш бе тъкмо където трябва, докато го стискаше в ръката си.

— А ако нямаме? — полюбопитства той. — Ами ако откажа да те придружа?

— Не знам. Ще ги търся, въпреки това ще видя какво мога да направя. — Хоузи поклати глава. — Но изходът от всичко това е един за всички: и за късметлиите, и за губещите, и за бързите, и за бавните.

— И ти искаш от мен да тръгна с теб още сега? Как? Къде? С какво?

Последва дълго мълчание.

— Или ще имаме предостатъчно време на разположение, или пък прекалено недостатъчно. — Хоузи коленичи на лентата за фехтовка, притисна длан към нея, а след това постави събраните върхове на пръстите си на повърхността, сякаш издърпваше невидима топка на врата.

Цялата страна на лентата за фехтовка се заметна, сякаш на пода се отвори някаква неестествено дълга врата, и остана така прихлупена на една страна.

Отдолу имаше главно прах и мръсотия и нещо, което на пръв поглед приличаше на дупка.

Само че не беше. Една дупка не би могла да бъде все едно изрязана от тъма, която не отразява и не пропуска дори искрица светлина.

Хоузи се изправи, взе една четка за рисуване от близката маса и се наведе отново, за да пъхне върха й в черния кръг.

Издърпа пръчката. Туфата косми на края липсваха, изрязани удивително прецизно.

— Внимавай да не пипнеш, освен ако не си решил да преминаваш — предупреди го Хоузи, докато връзваше края на едно кълбо намотана нишка за куката от долната страна на лентата за фехтовка. — Щом влезеш тук, излизане няма.

Малък сребрист нож, какъвто Иън не бе виждал никога преди, се появи в ръцете на Хоузи. Той отряза парче нишка, прекара единия й край през малко отвърстие над тях и завърза двата края. Порови в една кутия върху работната маса, пълна с мускал чета, и измъкна стъклена бутилка със стъклена запушалка. Много внимателно извади запушалката и я докосна до нишката, там, където преминаваше през отвърстието. От нишката веднага се вдигна дим.

Хоузи се намръщи, докосна я отново, очевидно доволен, когато димът стана по-плътен.

— Това би трябвало да е достатъчно — каза той и отново върна стъклената тапа на място, а след това прибра бутилката. — Това ще ти осигури няколко мига, преди да се затвори отново — каза той. — Ще намериш още една раница, колан и ножница за меча в килера зад вратата — обясни той. — Ако прецениш, можеш да дойдеш с мен. Няма нищо срамно, ако решиш, че не искаш. Не си давал обещания, не си обвързан с младия Ториан. — Усмивката му стана по-широка и той пристъпи към ръба.

— Трябва да решиш бързо. — Думите му увиснаха в ъгъла.

Хоузи изчезна в тъмата и Иън остана сам.

 

 

Иън знаеше какво би казал Бенджамин Силвърстайн, какво би искал Иън да отговори.

Да тръгнеш да спасяваш някого, стиснал сребърна сабя в ръце?

„Я не изглупявай, бе, момче! Това са тъпотии като тези на Ерол Флин, не ти ли е време да пораснеш? Завърши колежа, влез в правния факултет и стани адвокат като баща си. Това е то, аз плащам, но не искам да чувам глупостите ти да станеш защитник на някаква сбирщина подрастващи гадчета. Избери си да правиш нещо смислено.“

„Не. Не. Ще направя каквото преценя аз. Не искам да ставам корпоративен юрист. Искам да помагам на малтретираните деца, искам да завлека родителите им в съда и да ги накарам да отговарят за деянията си, нека мръсниците да си платят.“

Искаше му се да добави: „Както сам аз години наред се молих някой да те подреди, гад мръсен, но кълна се в бога, че ако пак ми вдигнеш ръка, ще те смачкам!“

Не го бе направил.

Но и не беше казал не на Бенджамин Силвърстайн. Само че когато същият този Бенджамин Силвърстайн пристъпи, за да те вкара с нов шамар в правия път, ти не опря шпагата в гърдите му, не направи нищо, което вече можеше да приложиш на практика, а не само на теория.

Пръстите на Иън се свиха около ефеса на сребърната сабя, сякаш тя беше рапирата, която стискаше по-рано този ден. Бенджамин Силвърстайн — едър грубиян, силен като бик. Но всичко бе приключило. Той вече нямаше да посегне да бие Иън.

„Разкарай се — беше му казал Бенджамин Силвърстайн._ — Събирай си парцалите в раницата и се разкарай. Преди цял месец навърши осемнайсет и вече нямам желание да търпя простотиите ти, момче. Ако до пет минути не си ми напуснал къщата, ще викна ченгетата.“_

Бенджамин Силвърстайн определено нямаше да одобри. „Не се прави на глупак, момче — би казал той. — Пак ли тези робинхудовски тъпотии?“

Тези последни думи от анализа на Иън бяха достатъчни. Дори повече от достатъчни. Взе раницата от килера и нагласи презрамките. На рафта по-горе видя друга пелерина и също я метна през рамо. Закопча ножницата на кръста, но не прибра меча в нея. Беше му приятно да го усеща в ръката си.

— Майната ти, татко — каза той.

Иън прекрачи в тъмата с усмивка.