Джоел Розенберг
Огненият херцог (17)

Глава 16
Бягство

Късно следобеда на втория ден, също както и през първия, Хоузи позволи да спрат за почивка.

Иън бе благодарен, но Среброчел вдигна огромната си глава, изсумтя и се отдели нанякъде през гъстия шубрак надолу по склона към виещия се сребрист поток, който проблясваше на слънцето. Потокът не беше пълноводен, но тънките струйки от разтопен сняг се стичаха надолу, за да се влеят в по-големи, които щяха да се отправят към Гилфи. Една планина, независимо колко е висока, си остава купчина от множество малки камъчета.

Конят шумно пресече шубрака.

Е, ако Среброчел нямаше желание да почива, майната му. Иън бе изтощен. След като бяха прекосили милион километри вчера — добре де, добре, само му се стори, че са поне милион — най-сетне бяха спрели, и то, защото бе прекалено тъмно, за да продължават, а той спа на пресекулки, будеше се при всяко просвирване на птица или жужене на някое насекомо; когато вятърът се провираше сред листата или когато се стряскаше, без сам да знае защо. Множеството насекоми и птици не спряха нощния си концерт, вятърът не спря да шумоли сред листата и Иън се буди поне десет пъти.

Ходенето пропъди мускулната треска от краката и гърба му, но по обед отново усети умората, а след това вече ставаше по-зле и по-зле. Затова младежът се стовари край коренището на един стар дъб и дори не си направи труда да си свали раницата. Тя поне го предпазваше от грубата кора. Хоузи пък само клекна, също като паяк, и се зарови в своята раница, за да извади нещо подобно на мях. Отпи от него, а след това го захвърли на пътя.

Наистина, водата не бе свежа и прясна като вчера, но не биваше да я хвърля.

— Ей — започна Иън, но се усети. — Олеле.

Хоузи се усмихна, а зъбите му се бялнаха на тъмната кожа.

— Да, предпочитам прясната вода от потока пред остатъците, които си носим от кладенеца. — Той погледна към склона. — Като знам, че нагоре има кедри, значи тази вода ще е добра.

— Струва ми се, че съм чел нещо подобно в наръчника на младите скаути — каза Иън.

— Я виж ти? Скаут ли си бил?

Иън поклати глава.

— За много малко. Старият коп… баща ми ми забрани. — Той сви рамене. Тогава бе споменал нещо пред господин Маклинток, който пък се постара дискретно да проучи въпроса с Бен Силвърстайн и любимият стар татко веднага изтегли Иън от скаутите, като непрекъснато повтаряше разни завоалирани заплахи за съд, които бяха напълно достатъчни, за да уплашат ръководителя.

Не че някой можеше да направи нещо по въпроса. В такива случаи трябва да се покажат синини, и то не една и две, за да бъдат накарани властите да разгледат случая като малтретиране на дете, а по-голямата част от помията и гадостите, които татко изсипваше на главата на Иън, бяха просто думи, крясъци и пиянски обиди.

В това няма абсолютно нищо незаконно.

Хоузи кимна.

— Явно е бил доста красноречив.

Иън си свали ботуша и заразтрива стъпалото. Така кръвообращението му щеше да се подобри, а малко въздух щеше да се отрази добре и на чорапите и на кожата му, въпреки че ако имаше някой по посока на вятъра, благодарение на миризмата щяха да усетят присъствието им от километри. Та в тази връзка…

— Защо ми се струва, че каза, че има много, които ще те търсят, след като знаят, че вече си се върнал… тук? — Каквото и да беше това тук.

Хоузи извади парче месо от раницата и го захапа умислен.

— Така е — отвърна той. — Изглеждам малко по-различно… и, слава богу, мириша малко по-различно… отколкото преди. По-скоро като нощен елф, въпреки че би трябвало да съм с много смесена кръв, за да изтърпя дневната светлина. — Той огледа горната част на ръката си така, сякаш я виждаше за пръв път. — Да, но ето че и Один, и Фрея ме познаха на часа, както ще ме познае и всеки от Стареите. — Той вдигна глава и се усмихна. — Затова е най-добре да избягваме всички Старей, нали? Поне докато не пристигнем.

— Да пристигнем значи. И къде трябва да пристигнем? — попита Иън и се почувства също като дете, което непрекъснато повтаря: „Стигнахме ли вече?“

Хоузи вдигна пръст.

— Все по този път — обясни търпеливо той. — За няколко дни, ако се движим достатъчно бързо и нищо не ни забави, ще ни отнеме един ден по-малко, отколкото когато ме попита вчера. Отиваме във Фалиас, където са отвели приятелите ти.

Иън изсумтя.

— И по пътя няма да има постови, които да дебнат, за да те спипат? — попита той. Вчера се бе замислил по този въпрос, но докато Хоузи позволи да спрат за почивка, единствената мисъл на Иън бе колко е уморен и любопитството му се бе стопило.

Хоузи кимна.

— Сигурно са поставили. Но ние не се движим по главния път, нито пък по някой удобен, и то тъкмо заради това. Тук е много по-малко вероятно някой да ни причаква, особено пък след като последната отсечка към Градището е…

— Скрита? — Иън наблегна на думата.

Хоузи се намръщи.

— Не. Просто е прикрита. Може да се каже, че и до днес си остава ненамерена.

— Значи това ни е планът? Вървим по заобиколни пътища към този град Фалиас и се заминаваме със семейство Торсен и Маги.

Хоузи не отговори веднага.

— Кажи ми, Иън, какви са кодовете на една от подводниците „Трайдънт“, които капитанът може да използва, за да изстреля ядреното оръжие?

Иън разпери ръце.

— Не знам.

— Много добре. А сега, представи си, че стисвам гениталиите ти с нажежено желязо и отново ти задавам същия въпрос. Какви са кодовете? Кажи ми?

— Добре де, добре — изкриви устни Иън. — Това, което не го знам, не мога и да го издам. Дори и да ме измъчват.

— Дори и по-лошо.

— Че какво по-лошо може да има от мъченията?

— Искрено се надявам никога да не разбереш. — Хоузи го гледа сериозно и умислено в продължение на една дълга минута. — Никога. — Изправи се и нагласи раницата на гърба си. — Да тръгваме. Искам да прехвърлим хребета до смрачаване.

 

 

Някакъв идиот го разтърсваше в тъмното и се опитваше да го изтръгне от най-необикновения скапан сън, който някога бе сънувал.

Иън се протегна към лампата на нощното шкафче, за да напипа малкото кръгло копче, но пръстите му попаднаха на мократа трева.

Изобщо не е сън, осъзна той и се зачуди защо ли никога не се е опитвал да прекъсне някой кошмар по този начин преди. Ако беше истински кошмар, значи можеше да се събуди…

— Събуди се, Иън Силвърстайн — съскаше Хоузи. — Имаме неприятности.

Иън се изправи, отметна одеялата настрани и несъзнателно посегна към дръжката на меча. Кога бе успял да развие този рефлекс? Това съвсем не бе първото, което един фехтовчик прави, когато се събуди на сутринта, пък било то и посред нощ.

Сигурно се бе потил насън, защото нощният въздух му се стори режещо студен. Уви се плътно в наметката и се изправи в тъмното.

Беше наистина много тъмно. Едва виждаше ръката си, а смътно очертаната фигура пред него бе Хоузи, но го разбра единствено защото бе чул гласа му не защото го видя. Бяха се натрупали облаци и нощното небе вече не бе обсипано с трепкащи звезди, а приличаше на яма, пълна с катран.

Опитай се да намериш пътя, да бе, как ли пък не.

Някъде в далечината се чу вой на куче. Май не беше куче, това бе продължителен, остър вой, който звучеше по-скоро като вълчи.

— Чедата ли са?

— Ммм. — Хоузи се ослушваше притихнал, докато някъде прозвуча друг вой. — Един от тях е попаднал на следите ни и съобщава къде точно, а сега изчаква да получи инструкции и отговор, преди да тръгне да ни търси.

— А как вижда на тъмно? Аз лично съм като сляп — каза Иън.

Студеният мрак му се стори ужасяващо страховит. Наоколо можеше да го дебнат очи и остри зъби, а той не можеше да направи нищо. Дали да извади меча и да се надява, че ще посече, който е наоколо?

— Чедата виждат отлично на тъмно, въпреки че в такава тъмна нощ ще им се наложи да се движат доста по-бавно, отколкото са свикнали, но само ако нямат следа, по която да вървят. Среброчел? Среброчел.

Иън чу как конят се приближава шумно през шубраците и вятърът довя особената остра конска миризма на кон, но дори и бял кон да се бе изпречил пред него, той нямаше да успее да го види в нощ, тъмна като тази.

— Ами вие със Среброчел? — попита Иън.

— Среброчел не може да вижда, ако няма светлина. Едно време аз… — той замълча. — Аз също не мога да виждам на тъмно.

И какво, по дяволите, да правим?

— Значи, ако се наложи да бягаме, най-добре да си направим факла или нещо такова.

Хоузи измърмори нещо.

— Когато се развидели, ще намеря бреза, ще й обеля кората, за да я използваме за факла. Май трябваше да го направя преди. Или пък да бях взел малко дюшеклък, да го напоя с масло за фенери, което нямам, защото нямам и фенер, защото не исках да светя нощем, защото… — Той въздъхна.

Иън не бе сигурен дали уплахата му е по-силна от раздразнението. Върколаци… Чеда ги преследваха в тъмното и това, изглежда, никак не ги притесняваше, но Хоузи, Среброчел и Иън не можеха да мръднат…

— И какво ще правим? Ще ги чакаме ли?

— Изборът ни не е кой знае какъв. — Иън чу, че Хоузи нагласява презрамките на раницата. — Май имах едно от тези някъде тук… аха. — След това той долови звуци, които не можа да определи откъде идват, последвани от ругатни.

От дланта на тъмнокожия мъж заструи ярка светлина и разпръсна мрака чак до най-далечните кътчета на малката поляна. Дългото скулесто лице на Хоузи блестеше с демонични отблясъци, а хлътналите му бузи и сянката на тесния му нос изглеждаха още по-черни.

— И появи се светлина — изрече с усмивка Хоузи. Доларът в ръката му излъчваше бяла светлина и Иън потръпна, когато си помисли каква топлина е събрана там.

Само че топлина не се излъчваше. Тази малка метална монета, сякаш нажежена до бяло, можеше да прогори дупка в дланта на Хоузи, а горещата вълна да блъсне Иън право в лицето.

Спътникът му държеше монетата между средния и безименния си пръст, изпънал ръка напред, а дланта му сякаш насочваше отблясъците към пътеката.

Под ярката светлина Среброчел риеше земята и пръхтеше шумно, а около копитата му се вдигаха облачета прах. В ноздрите на Иън нахлу натрапчива конска миризма, а лицето му се покри със ситни капчици.

Той се избърса с наметката.

— И защо не го направи това веднага?

Хоузи сви устни.

— Сигурно защото нямах никакво желание да насочвам умелите в магията, които са на сто и петдесет… километра наоколо, че се намирам тук. Не смяташ ли, че това е една доста убедителна причина? Или по-добре би ме разбрал, ако ти кажа, че създание, което някога е летяло с лекота, не намира никакво удоволствие да пълзи, разкъсвано от болка?

— Значи сега ни се налага да бягаме, така ли?

— Не. — Хоузи вече си бе наметнал пелерината и извади няколко кожени каишки, с които завърза горната част на колчана и лъка, на който бе свалил тетивата, за презрамките на раницата така, че ръцете му да останат свободни. С няколко бързи замаха затегна и меча към ножницата. Подхвърли на Иън друга каишка, за да стори и той същото.

— Случи се нещо крайно неприятно. — Хоузи положи свободната си ръка на врата на Среброчел. — Знам, че си по-бърз от тях, стари приятелю…

Иън едва се стърпя да не му възрази. Един кон не би могъл да надбяга глутница вълци, но пък Среброчел не беше най-обикновен кон, обаче и Чедата не бяха обикновени вълци.

— … но ще трябва да ги надбягаш, без да ни хвърлиш от широкия си гръб. Би ли опитал?

— Едно пръхтене, за да, две за не.

Иън никога не си бе представял, че един кон може да гледа лошо, но стана точно така, докато огромната глава на Среброчел бавно се заклати нагоре и надолу. Той изпръхтя отново, отметна глава, а кичури от гривата му се стрелнаха наоколо също като камшици.

— Хайде, Иън Силвърстайн — подкани го Хоузи, отпусна се на едно коляно и преплете пръсти пред него. Блестящата монета осветяваше само гърдите и лицето му и широката черна страна на коня. — Среброчел няма да изтърпи нито седло на гърба си, нито пък юзда през устата, но ще ти позволи да се държиш за гривата му, затова стискай с всички сили и с ръце, и с крака.

„Аз съм си градско чедо, не яздя коне, още по-малко такива гигантски коне, да не говорим пък за магически коне, а пък какво остава за гигантски магически безсмъртни коне“ — мислеше си Иън, но постави ботуша си в преплетените ръце на Хоузи и се покачи на широкия гръб на Среброчел. Все едно че седеше върху космата статуя. Космите на коня бяха по-твърди и по-остри, отколкото му се бе сторило, докато го гледаше, а мускулите под кожата бяха твърди като камък и дори не трепваха. Можеше да го удря по гърба и единственото, което щеше да постигне, бе да си счупи ръката.

Хоузи се покачи на гърба на коня зад Иън и обхвана кръста на Иън с яката си ръка. Другата си ръка протегна напред и блестящата монета освети, макар и доста смътно, пътеката, която щеше да ги отведе на пътя. Това бе достатъчно за Среброчел. Конят потегли бавно и спокойно, а Иън вплете пръсти в гривата му, въпреки че много трудно раздели сплъстените кичури.

— Каквото и да става, Иън Силвърстайн, дръж се здраво — каза Хоузи. — И си пази очите.

Клони пернаха Иън през лицето. Той сви глава и затвори очи, за да ги защити, докато излязат на пътя, а шумоленето и звуците на счупени клонки се превърна в потракването на масивните копита на коня, когато тръгна по равното. Ритъмът му бе спокоен и човек лесно можеше да върви с него, дори за момент Иън реши, че това няма да представлява никакъв проблем.

Трак, трак, трак, трак се превърна в трак-трак-трак-трак, а след това премина в трактрактрактрак и вече не беше толкова лесно да разграничиш ритъма и да се поклащаш ту наляво, ту надясно, в зависимост от стъпките на коня.

Среброчел премина в лек галоп — трак-троп, трак-троп и ръката на Хоузи, с която придържаше Иън, започна да се изхлузва, а младежът усети, че и краката му се изплъзват от широкия гръб на коня.

Иън се приплъзна напред, напрягайки цялата си сила, и се изхлузи през раменете на коня, стиснал с всички сили гривата. Цялата му тежест падаше върху раменете и за момент си помисли, че ръцете му ще се отскубнат, докато се подмяташе, особено когато един замах на десния преден крак на Среброчел го перна през ботуша.

Едва се сдържа да не изкрещи.

Хоузи все още се удържаше на гърба на коня и го прикрепяше, а краката му сякаш не бяха усетили никакво напрежение.

— Побързай, Иън Силвърстайн, побързай.

— Това… това просто не става, не мога да се задържам — каза Иън. — Трябва да опитаме друго.

Беше прекъснат от вълчи вой, който вече звучеше не толкова далечен, както преди и Иън се прокле, че е пълен идиот, пое протегнатата ръка на Хоузи и отново се намести на гърба на Среброчел.

— Добре, Среброчел — каза Иън. — Хайде да действаме!

Този път конят затича в тръс веднага, което можеше да изхвърли Иън от гърба му, но той кой знае как успя да се задържи, въпреки че задникът му откачаше от гърба на животното и това ставаше все по-силно и по-силно, докато конят увеличаваше скоростта.

И тогава се случи нещо странно. Клопането и тракането на копитата му се превърна в монотонно ктроп-ктроп-ктроп, а стихийният вятър извикваше сълзи дори и при затворени очи, но поне на гърба на коня, Иън успяваше спокойно да се задържи. Бедрата и задникът му бяха натъртени, но въпреки това той усещаше твърдите мускули под дебелата кожа, но всичко се случваше толкова бързо, така ритмично, че му се стори, че е яхнал железен локомотив, не кон.

Отвори едното си око и през просълзените от вятъра очи той видя как се вие черният път, осветен единствено от монетата в протегнатата ръка на Хоузи.

Той стисна отново очи и се замоли нощта да свърши по-бързо.