Джоел Розенберг
Огненият херцог (19)

Глава 18
Скрити проходи

С някои страни от живота във Фалиас Тори нямаше никакъв проблем да свикне, или поне така си мислеше, докато се връщаше в стаята си, след като си бе взел душ. Дебелата кърпа, увита на кръста му, бе единствената дреха, която го покриваше.

Сега, като имаше слуги, които да се грижат за дрехите му, всичко бе значително по-лесно.

Взе бяла туника и я облече през главата.

Повечето от нещата, които носеха със себе си, бяха оставени в стаята на Тори, доста удобна килийка, осветена от два фенера, единият монтиран на нивото на главата му, направо в стената.

Облече се бързо, но не сложи късата наметка и колана за меча, защото нямаше нужда да е с тях още отсега. Седна на твърдия тънък матрак. Леглото не бе нищо повече от един чаршаф, увит около одеяло, прикачено с кожени ремъци към дървена рамка. Започна да рови из нещата си, за да прецени дали би могъл да използва нещо.

Пистолетът бе изчезнал, естествено, както и немският ловджийски нож. Защо обаче му бяха позволили да задържи меча, след като не разрешаваха камата да остане в него? Ами да, разбира се, колкото и опасен да бе мечът, нямаше как да остане скрит.

Тогава защо му оставиха швейцарския военен нож? Е, поне за Тори това не беше кой знае какво оръжие, но…

Той сви рамене. Поне не му бяха отмъкнали част от нещата от раницата, които щяха да са достатъчно при евентуално бягство, достатъчно, за да го организира. Налагаше се да направи нещо. Все някой трябваше да го направи.

Извади аптечката и огледа малките шишенца демерол, морфин и вистарил. Да, спокойно може да ги използва, за да остави някой в безсъзнание, но това ще му отнеме безценни минути, само минути, ако наркотиците действаха в Тир На Ног, а той не бе никак склонен да пробва теорията си.

Най-добре да има готовност, просто така, за всеки случай. Отвори един презерватив и постави вътре няколко кибрита, добави малко суха слама от пълнежа на матрака, а след това го наду съвсем малко, колкото да се получи въздушна възглавница, която да предпази латекса от острите краища на сламата, а след това го върза.

Презервативите се оказаха удивително полезни неща.

В едната каменна стена бе вградено бюро. Изключително стари, тежки дъбови чекмеджета се плъзгаха безшумно в нишите, поставени на скрити релси. Тори отвори няколко, докато в едно видя празни листа, извади един и го сложи на леглото.

Постави все още запечатаната храна и малкото пакетче за запалване на огън в средата, отвори чифт къси чорапи и с единия уви презерватива, а след това постави отгоре още един чифт ризи и панталони, покри купчинката с покривката и отгоре постави швейцарския нож. Овърза всичко с риболовна корда, така че се получи квадратен пакет, който спокойно можеше да носи.

Някои от нещата остави. Например сгъваемия нож на специалните части. Както и всички комбинирани оръжия, които чичо Хоузи толкова много обичаше.

Най-добре бяха заредени с инструменти. Сред тях имаше два ножа, отварачка за бутилки и консерви, цели четири тирбушона, трион със силно назъбено острие, пила, толкова здрава, че можеше да обере острите ъгли от метален лист и толкова ситна, че да премахне дори и най-малката бабунка по недовършено дърво. Може би най-доброто бе, че различните остриета можеха да се сменят и така чичо Хоузи бе успял да замени малкия нож, като най-голямата отвертка ставаше и за отваряне на скрити ключалки и на резета.

Тори задържа сгъваемия нож на специалните части в ръка. Затворен бе не по-голям от десет сантиметра, сравнително плосък и лесно можеше да бъде скрит.

Скрит. Той се усмихна.

Вкъщи, бюрото с чекмеджетата прикриваше един таен панел между стаята на Тори и стаята за гости. Ако се изтеглеше бюрото и се дръпнеше от стената, можеше да се приплъзне тънка жица в пролуката между боровите панели, която скриваше тайния път, но самият панел не се отваряше, защото резето не поддаваше, освен ако не бе подпряно с бюрото, което притискаше малка издатина на стената и пода, необходима, за да държи панела на място.

Тори отново погледна вграденото бюро. Стената бе груба, издялана, без да е довършена, с годините станала на дупки, сякаш хиляди каменоядни червеи небрежно я бяха гризали. На стената имаше едва забележима ямка, близо до мястото, където се свързваха най-горното чекмедже и стената, въпреки че тя отдавна бе запълнена с прах и други…

Ами! По гърба му премина тръпка.

Тори извади шперца, намести го както си знаеше и се опита да се освободи от това, което му пречеше. Усети как краят на извитата метална жица прихваща някакво резе, също както бе ставало стотици пъти у дома.

Той изви телта, дръпна и цял панел от стената се отвори безшумно на скрити панти.

Мили боже!

Нахлулият застоял въздух донесе със себе си мирис на влага и спарено, когато пред Тори зейна черен коридор.

Той поклати глава. Това не бе просто в стила на чичо Хоузи, неговата ръка бе оставила всичко тук. Дупката бе на същата височина като тази у дома, а скритата ключалка не само че работеше по същия начин, но и изпълнението й бе съвсем същото и усещането, когато се задействаше безпроблемно, очевидно, без да е смазвана безкрайно дълго време.

Тори коленичи на входа. Подът бе покрит с прах, но не много. Самият прах бе разстлан равномерно и не се виждаха следи. Изглежда, тук не бе минавал никой от много отдавна.

Отвън, в коридора, се чуха стъпки и той извади сгъваемия нож. Бутна бързо тайната врата, след това сгъна ножа и го подхвърли на леглото, сякаш изведнъж бе станал прекалено горещ и не можеше повече да го държи.

Някой почука.

— Тори? — Маги надникна през открехнатата врата.

— Влизай — отвърна той.

Боже, колко беше хубава. Слугите вестри бяха извили късата й коса назад и я бяха вдигнали с помощта на стотици малки шнолки, украсени с миниатюрни перлички. Роклята й, ушита от някаква небесносиня коприна, бе обточена в сребърно и черно, с дълбоко деколте и падаше чак до земята, като докосваше пода при всяко движение.

— Къде беше?

Тя се усмихна.

— Пих чай и поиграх каприз с момичетата — отвърна тя.

— Май бързо успя да се сприятелиш.

Тя сви рамене.

— Ами те доста се стараят, за да успеят да разберат къде точно попадам в социалната им стълбица. Победителката или ще застане до мен и ще се изкачи в обществото, ако се окаже, че положението ми е по-високо, или пък ще засрами останалите като се постарае да бъде първата, която ще ме заплюе, ако стоя по-ниско. Тоест, или ще бъде моя приятелка до гроб, или няма повече да ме познава.

— Чак… толкова?

— Ами и да, и не — сви устни Маги. — Искам да кажа, че технически, Ембърли и Герин стоят по-високо от Дортая, но пък и трите са от обикновени семейства, което ги поставя в по-неизгодно положение от Белиана, а нейният баща е майор, оженил се за обикновено момиче, и затова се налага сам да се справя с паричните въпроси, така че зависи… — тя спря. — Сложно е.

— Доста си разбрала само за два следобеда — отбеляза впечатлен той. В повечето от разказите, които Тори бе чувал, ставаше дума за политика и чест, а не за пари и обществено положение. Което означаваше…

— Всъщност аз съм доста умна за момиче.

— Нямах предвид това.

— Не, разбира се. Просто исках да чуя как изпадаш в неловко положение — усмихна се широко Маги. — Бранден дел Бранден се отби, за да изрази почитанията си.

— Нима?

— Да. Каза, че ще дойде да ни вземе тази вечер.

— Надявам се. Двамата с Ивар дел Хивал ще трябва да ни заведат. — Татко никак не искаше да ходи на този прием, но Тори го очакваше с нетърпение. Това бе случай да поизлезе и да научи малко повече за нещата, които ставаха. Откри обаче, че ревнува Маги, а тя се сприятеляваше толкова лесно, че…

Но пък от друга страна, тя не бе Ториан дел Ториан младши. Имаше си причини, поради които никой не го заговаряше.

Тя наклони глава на една страна.

— Май те налегнаха дълбоки мисли.

Той сви рамене.

— Не много. — Наложи си да се усмихне. — Между другото, изглеждаш страхотно.

Тя се усмихна.

— Доста по-добре, отколкото онази прашна мърлява дрипла, която дотътриха тук. — Тя се отпусна в ръцете му и го притисна силно.

Ами, защо пък не? Тя миришеше на лято и слънце и както му се стори, под роклята си нямаше нищо, а топлият й дъх го галеше по ухото.

— Би ли си свалил ръцете от дупето ми поне за малко? — прошепна тя. — Някой може да подслушва.

Тори поклати глава.

— Едва ли — каза той тихо. — Тайният проход не е бил използван доста дълго.

Тя направи физиономия.

— Таен проход ли?

Той вдигна пръст, за да й даде знак да мълчи, пристъпи към вратата и постоя притихнал край нея. Нищо.

Е, щом щеше да проявява недискретност…

Отвори сгъваемия нож, извади телта и отвори тайната врата.

Маги отвори уста, затвори я, после пак я отвори и пак я затвори.

— Кой… къде води?

Тори сви рамене и затвори тайния панел.

— Все някъде. Някъде. — Не. Знаеше много повече. — По всяка вероятност отвежда навсякъде. Този дворец ще се окаже прорязан от тайни проходи и пасажи, ама от много, като не всички се пресичат.

Не всички. Чичо Хоузи сигурно е предвидил няколко варианта на тайника под северозападния ъгъл на хола им, който си беше място, където да се крият хора или неща, като мястото не отвеждаше никъде, но тук едва ли бе така.

Това си беше изход, въпреки че къде отвеждаше бе загадка. Сигурно имаше още някоя врата, преди да се влее в основния пасаж, също както бе у дома с „нишата на свещеника“, която отвеждаше от голямата баня към ниския проход под терасата зад една фалшива стена.

— Ти как разбра?

Той поклати глава.

— Отдавна трябваше да се сетя. Някой, който мисли също като чичо Хоузи е построил това тук — излъга той.

Знаеше отлично, че това не е вярно. Тук всяка тухла криеше почерка на чичо Хоузи.

Когато бе дете, усещаше дълбоко в себе си, че родителите му и чичо Хоузи са съществували винаги, но не е ли това начинът, по който всички деца мислят за възрастните? С времето се отърси от това усещане за мама и татко, но по отношение на чичо Хоузи го потисна, въпреки че то никога не изчезна.

— По същия начин е и вкъщи, и ключалките са същите… — Той не довърши мисълта си. НЕ БИВА ДА СЕ ГОВОРИ ЗА СЕМЕЙНИ НЕЩА.

Я, по дяволите! Маги бе затънала във всичко това също като мама и татко, и Тори, и, дяволите го взели, имаше право да знае.

— Ключалката е същата като тази зад бюрото в моята стая, която отваря панела към гардероба в гостната стая. — Той поклати глава. — И когато я отварях, усещането бе съвсем същото.

Колко дълго можеше метал да остане прилепнал за метал, без да ръждяса?

Очевидно вечно, ако чичо Хоузи го бе обработил както трябва… той знае как се каляват металите. Или пък го е покрил с нещо? Магия? Тори си задаваше тези въпроси, защото бе сигурен, че вратата не е била отваряна десетилетия, а твърде вероятно дори по-дълго.

— Всичко тук е в същия стил — продължи Тори. — Той постави чукчета, вместо звънци на касите на вратите, като онзи на портите, само че доста по-малки. Всички ключалки са същите, изобщо стилът е същият. — Тори стисна устни. — Някъде тук трябва да има ковчежниче…

— Ковчежниче ли?

— … скришно място за ценни работи, а под него още нещо, което е значително по-ценно. — У тях един от скритите сейфове за оръжия бе прикритието за остатъците от необичайните златни монети с букви, за които вече бе готов да заложи дясната си ръка, че може да разчете. — Всичко това е перфектно изпълнено, така че да е здраво во век и веков, точно както чичо Хоузи се справя с всичко, което му е по силите. — Зави му се свят. Вече имаха как да излязат…

Не. Чичо Хоузи бе прекалено хитър, за да остави нещата просто така.

Бранден дел Бранден вече бе намекнал, че Скритите Проходи в Градището се знаят, поне от благородниците, а чичо Хоузи сигурно бе предвидил това. Да се открие един или дори няколко Скрити Прохода, не разкриваше ключа към всички останали.

Но това не обясняваше нещата. Ако разкриването на тези проходи и ковчежничета бе толкова важно, защо тогава местните не проверяваха всяка тухла в стените, за да намерят тайните пътеки?

Тори отново взе ножа, но този път посегна към острието. То, разбира се, не беше оригиналното. Чичо Хоузи го бе заместил с някаква високотехнологична стомана, която лесно можеше да среже всеки кабел.

Опита се да откъсне парченце камък, или поне люспа, но ножът не успя да остави дори следа.

Е, това обясняваше нещата. Местните просто нямаше как да проверят, защото Градищата бяха построени от някакъв супер камък, което пък на свой ред обясняваше защо един древен каменен град, хилядолетия наред попадал под атаките на времето и враговете, изглеждаше като нов.

Всичко това идваше прекалено много на Тори. От една страна, не знаеше нищо, а от друга — прекалено много.

— Татко? — каза той и подаде глава през процепа на вратата. — Имате ли с мама минутка?

Лицето на татко бе замислено, докато той излизаше от скрития пасаж и бавно затваряше вратата след себе си. Внимателно духна пламъка на фенера.

— Няма да стане — отсече най-сетне. — Ще трябва сам да водя… знаците, които показват къде са Скритите Проходи към къщи, са нещо, което не бих могъл да обясня. — Той прокара ръка по копринената си туника и продължи да я заглажда, сякаш се боеше, че някоя гънка ще разкрие къде е бил.

— А те свързват ли се? — Косата на мама бе вдигната на кок, стегнат с три дълги бели фиби, които може би бяха изработени от слонова кост или от някаква друга кост. Роклята й бе изрязана ниско и отпред, и на гърба и прилепваше плътно към тялото й, а под талията се разкрояваше и ставаше широка.

Той кимна бавно, внимателно и предпазливо, сякаш едно внезапно движение би могло да я нарани.

— Нищо чудно. Хоузи го държаха в килия най-долу в кулата. Той ми показа изхода от своята килия. Трябва да се натисне един камък по определен начин и за определено време.

Тори се намръщи.

— Тогава защо не е успял да избяга сам?

— Беше завързан. Въжетата му… те бях много специални, предназначени за друг, но можеха да задържат и бог, или поне някой с неговия… произход. — Татко поклати глава. — По-добре да не ви казвам повече. Заплахата е надвиснала…

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — отвърна татко с нисък безизразен глас, лишен от всякакви чувства, сякаш разказваше нещо, което не го засягаше или бе много далече от него, — че ако бях понечил да избягам, Бранден дел Бранден и Херолф щяха да ме овържат с червата на собствения ми син и аз нямаше да мога да се освободя, също като чичко Лисичко много отдавна.

Маги наклони глава на една страна.

— Да не би да твърдиш, че Хоузи е Локи? Лошият от норвежките саги? Наистина ли?

Татко поклати глава.

— Едва ли. — За момент стисна устни. — Той е по-стар от Аезир, също и от Ванир, а съществуват достатъчно доказателства, че Туата и Туарин са по-стари от тях, че са техни деди. Локи… Известно време си мислех, че Огненият Херцог е Локи, който кой знае как е успял да залови и убие Анегир дел Денегир и да заеме мястото му, но не е така.

— Сигурен ли си?

— И още как — отвърна татко. — Когато избягахме, успяхме да минем през таен вход към кабинета на Негово Топлейшество и го овързахме с… с това, което беше използвано да задържи Хоузи, а после го скрихме в едно тайно ковчежниче. — Той се усмихна. — Доста широко ковчежниче. Един аезирец или ванирец нямаше да успее да избяга така овързан. А пък и той се движи доста добре за някого с толкова тлъстини. Успя да се освободи достатъчно бързо и вдигна тревога, а ние с Орфиндел трябваше да бягаме по Проходи, които той помнеше само наполовина. — Той пое ръката на жена си в едрата си длан и я поднесе към устните си. — Не че съжалявам за станалото.

— А ние какво ще правим?

— Нищо. Поне за момента. Не можем да се опитаме да избягаме всички, понеже Негово Топлейшество е поставил стражи и издайнически знаци в пасажите, които са му известни и ще успеят да ги претърсят бързо веднага щом усетят, че ни няма. А аз не мога да тръгна сам и да ви изоставя — каза той. — Затова ще изчакаме. Поне за момента.

— Ама…

Тори бе прекъснат от високо почукване на външната врата.

— Това сигурно е Бранден дел Бранден и Ивар дел Хивал, които ще ни водят на приема — предположи татко и си нагласи колана с меча.

 

 

Пепелният площад, кръгъл площад с размерите на футболно игрище, покрит със старинен мрамор, червенееше под лъчите на залязващото слънце, опасан от всички страни от високи ясени. Листата им шумоляха при всеки полъх на вятъра, без да обръщат внимание на скрибуцането на квартета музиканти, седнали на перваза на един удивително притихнал фонтан в самия център на площада. Барабанчикът — инструментът му бе удължена медна тръба с тъмна мембрана — поддържаше сложен ритъм, който звучеше над удивително меките звуци на гайда, а мелодията се поддържаше от тумбеста лютня и някаква флейта с широк накрайник, който звучеше също като тромпет.

Мраморът бе полиран и блестеше, а отразените в него образи на наконтени лордове и обожаеми се обърнаха в мига, в който групата на Тори пристигна. В същия миг, сякаш опитваха стъпките на някакъв танц, повечето присъстващи се извърнаха.

Една двойка не се помръдна — висок слаб мъж с туника в сребърно и синьо, наметнат с необичайно семпла сива копринена наметка, подаде ръка на възпълна жена и пристъпи към мястото, където бе спрял татко. От едната му страна бе Ивар дел Хивал, от другата мама, Тори и Маги зад тях.

Бранден дел Бранден се поклони при пристигането им.

— Лорд Сенсевер дел Сенсевер — представи го той. — Пратеник на Вихрения Род в двора на Негово Топлейшество и очарователната обожаема Христа. Имам удоволствието да ви представя Изключителната Маги и Невероятната Карин. Познавате Ториан дел Ториан старши, а сега, ако ми позволите честта, бих искал да ви представя Ториан дел Ториан младши, един изключително… умел дуелист. — Усмивката му бе вълча.

— Ториан — каза лорд Сенсевер, пренебрегвайки Бранден дел Бранден и останалите, — мина много време. — Гласът му бе една октава по-висок, отколкото Тори очакваше, а гласните звучаха по един доста странен начин. Той потупа ефеса на меча си. — Виждам, че си заел стария си пост, а? — Лицето му бе издължено и скулесто, приятно, особено когато се усмихваше. Тори усети, че високият лорд му допада, а в същото време възневидя тлъстата лелка, увиснала на ръката му.

Татко кимна.

— Негово Топлейшество бе така любезен да ми позволи да си отработя дълга.

Обожаемата Криста сви устни.

— Сигурна съм, че това е голяма услуга.

Сенсевер я погали по ръката.

— Обожаема, аз…

— Не предизвикват твоето владение, милорд, а това на брат ми.

Сенсевер кимна.

— Истина е, но нека…

— … а тук няма и капчица истина, милорд…

— Доста се увлякохме, обожаема. — Сенсевер се напрягаше да запази гласа си спокоен. — О, да, да, точно така е.

Лицето на татко си оставаше неразгадаема маска.

— Това е нещо, в което предстои да се уверим.

— Напълно възможно — каза тихо Сенсевер.

— Я стига с тези глупости — намръщи се Ивар дел Хивал. — Нито е отправено предизвикателство, нито пък е прието. Неприлично е да…

— Да предполагаме, че ще се случи ли? — Ноздрите на Обожаемата Криста се разшириха. — Единствено защото Негово Топлейшество намекна, че ако Негова Мощ не предаде властта на Керниат, ще бъде отправено предизвикателство към всички, които оспорват правото на собственост на Негово Топлейшество? И всяка битка ще се води до смърт?

— Достатъчно. — Сенсевер положи ръка върху нейната, на пръв поглед нежно, но Тори забеляза, че когато тя се опита да се отдръпне, нито нейната, нито неговата ръка помръднаха. — Обожаема съпруго, Ториан дел Ториан е шампионът, а не този, който отправя предизвикателството.

— Ако изобщо бъде отправено — добави тихо Ивар дел Хивал. — А това все още не се е случило.

— А може и да не се случи — каза Сенсевер. — Ако все пак се случи, ще бъде разбираемо, поне във Вихрения Род, откъдето е нанесена обидата и както е нанесена тя. — Той поклати глава, сякаш искаше да си проясни мозъка. — За момента, моля, заповядайте. Доколкото си спомням, ти обичаш добре приготвени деликатеси, а тук те очакват четири различни вида.

Татко се усмихна.

— Благодаря ти, лорд Сенсевер.

Сенсевер се обръщаше, когато Ивар дел Хивал си прочисти гърлото.

— Ама, я почакай малко. Ти ми се струва, че знаеш кой е избран да представлява Вихрения Род… има ли някаква причина ние да не разбираме?

— Доколкото ми е известно, не — отвърна тихо Сенсевер. — Това, разбира се, съм аз. — Той се обърна и си тръгна, последван от жена си.

Устните на татко бяха побелели.

— Май ще трябва да се погрижим за това. — Той предложи ръка на мама. — Моля. — Двамата се отдалечиха към масите и се смесиха с тълпата.

Бранден дел Бранден се поклони.

— С вас ще се видим по-късно — каза той и тръгна след тях.

— Каква беше цялата тази работа? — попита Маги, преди Тори да е казал и дума.

— А, глупости. Не обръщай внимание, никакво внимание. — Ивар дел Хивал наместваше нервно меча си, докато ги водеше към най-близката маса. Върху бяла ленена покривка бяха подредени седем кръгли чинии една до друга, във всяка бяха поставени малки парченца хляб с нещо отгоре. Тори бе почти сигурен, че в първата чиния има различни видове сирене, в третата — някакъв пастет, а за останалите нямаше никаква представа.

Е, вероятността да ги отровят бе минимална, а пък откакто тримата вестри донесоха в стаята му някакви блюда, бяха минали часове и той не бе особено придирчив. Взе си парче хляб, намазан с нещо тъмно и мазно, отначало отхапа предпазливо, а след това го погълна почти наведнъж. Беше пушено месо с наситен вкус, също като наденица, но крехко като риба, наистина малко мазно, което би му се сторило неприятно, ако вкусът бе по-натрапчив.

Маги също отхапа и кимна.

— Можеш да ми избираш храната през всичкото време.

Околните ги наблюдаваха с крайчетата на очите си, но никой не смееше да се приближи.

— Нали щеше да ни обясниш онази глупост? — обърна се Маги към Ивар дел Хивал.

— Само ако много настояваш — каза той и си отчупи комат хляб. Погледна я, прецени изражението й и острият му поглед се смекчи в усмивка. — Но както забелязвам, ти много настояваш.

— Винаги е било така преди — каза Тори и отстъпи, за да избегне лакътя на Маги, насочен към ребрата му.

— Добре. Негово Топлейшество — каза Ивар дел Хивал с глас, който бе загубил обичайното боботене, но не особено много — играе игрички. Той… подхвърли, че ще отправи предизвикателство към Вихрения Род за владение, което не само че е на Вихрения, но и няма нищо общо с Пламенния Род.

Той сви рамене.

— По принцип, би трябвало да има доста затруднения да си намери шампион, дори и за двубой до първа кръв, освен, разбира се, от Стоманения Род, но цената ще бъде главозамайваща, а пък що се отнася до шансовете, когато вече не говорим за двубой до първа кръв… но Ториан вече се съгласи да му служи без всякакви условия и Негово Топлейшество предложи двубоят да е до смърт. — Той разтърси едрата си глава. — Това не е особено разумен ход, но Негово Топлейшество не ме е питал за мнението ми.

Тори се намръщи. Имаше чувството, че може да се довери на Ивар дел Хивал, стига да не се изпуснеше пред него и да кажеше нещо, което да компрометира лоялността му към Пламенния Род.

— И какво означава всичко това?

— Означава, че баща ти ще трябва да се бие с всеки предизвикан до смърт и или да защити необоснованите искания, при положение че приеме билките и ритуалите, което той няма да направи, или пък да спечели битка, в която определено защитава неправдата и така да се посрами. А и сигурно няма да бъде само веднъж. — Широката му усмивка изглеждаше пресилена. — Не е като да си адвокат в твоя свят, нали?

Тори се стресна.

— Ти пък откъде знаеш за това?

Устните на Ивар дел Хивал се превърнаха в тънка линия под гъстата брада.

— Това е доста издайнически въпрос.

— Обясняваше защо тази стъпка на херцога не е особено разумна — каза Маги.

Ивар дел Хивал изсумтя, протегна се и поднесе ръката й към устните си.

— Кълна се в топките на Балдур, Маги, ти наистина си цяло чудо. Жена, която да не е убедена, че разбира политиката, или поне не се преструва, че я разбира. Би ли се оженила за стария вдовец? Не, не, недей да ми отговаряш сега, просто кажи, че ще си помислиш, и аз ще бъда доволен.

Гласът му звучеше небрежно, но Тори усети истината. Въпреки че тя прекарваше времето си с местния отбор по чай и данъчно издаване, той имаше по-ясна представа, какво е мястото й тук — проблематично. Мама бе съпругата на Ториан дел Ториан и по всяка вероятност поради това бе в относителна безопасност, докато връзката на Маги и Тори не бе нещо установено. Тори нямаше нито славата, нито положението на баща си, а единственият, който се бе осмелил да му отправи предизвикателство и го прие за достоен противник, вече бе мъртъв. Това можеше и да означава, че никой не бива да закача обожаемата на Тори, но също така можеше да означава, че тя скоро ще се окаже необвързана, ако на Тори му станеше навик да участва в смъртоносни дуели. Сега, когато Ивар дел Хивал й предлагаше брак, нищо че бе привидно на шега, тя беше официално под негова защита.

Той улови усмивката на Ивар дел Хивал и му кимна лекичко, а за награда получи едва доловимо стисване на устни и толкова леко кимване, че Тори за малко да не го забележи.

Маги смръщи озадачено чело и Тори прецени, че е достатъчно объркана. Беше подразбрала част от играта, но не всичко. Щеше да се наложи някой път да й разкаже приказката за Ингмарк и трите девственици, но най-добре щеше да стане чичо Хоузи да й я разкаже.

Ако видеше чичо Хоузи отново.

— Все още не си ми обяснил — каза Маги инатливо.

Ивар дел Хивал се намръщи.

— Много добре, щом трябва…

— Моля те — продължи Маги. — Ще бъде много мило от твоя страна.

Защо просто не запърхаш с мигли и всичко ще си дойде на мястото? Тори не посмя да изрече мислите си на глас.

— Ако — каза Ивар дел Хивал — ми обещаеш да обмислиш предложението ми. И ако ти, скъпи мой Ториан дел Ториан, ми дадеш дума, че не си се обидил от нахалното ми предложение към твоята обожаема.

Тори кимна официално. Ако някой се отнесеше по този начин към Маги, той трябваше да се обиди, но сега знаеше много добре, а пък Ивар дел Хивал бе наясно, че той знае, че това предложение за женитба е просто един приятелски жест.

— Не съм обиден, Ивар дел Хивал — каза Тори.

— Да, Ивар — отговори Маги. — Обещавам ти да помисля. Ако…

— Да, знам, ако обясня. — Усмивката му се стопи. — Добре, да опитаме по този начин. Едно е, когато моят стар приятел Ториан трябва да накълца на парченца наетите шампиони, това им е професията и за нея им се плаща в злато, тя носи уважение заради това, което вършат, и заради рисковете, които поемат. Те застават на страната на този, който според тях има право, а ритуалите, които преминават гарантират, че китката им ще ги подведе, ако се бият за несправедливата кауза, въпреки че понякога те изместват границата на справедливостта, за да могат да служат на този, който ги е наел. Съвсем друго е, когато му се налага да кръстоса шпага с уважаван благородник като лорд Сенсевер дел Сенсевер, високо уважаван човек от древен род, и то в двубой, за който е ясно, че Ториан ще потъпче справедливостта. Това е… унизително, може и така да се каже. Подобен двубой може да се определи и като безчестие. Със сигурност това е изключително срамно и по принцип не се постъпва така. — Той въздъхна и поклати глава. — А след като Негово Топлейшество си е намерил шампион, който не само е готов да изпълни тази задача, но е толкова добър с меча, колкото е Ториан дел Ториан, ами то това представлява опасност за всички и нищо добро няма да произлезе от тази среща. Така Негово Топлейшество вече има възможност да предизвиква, ами… за какво ли не… и да показва, че възнамерява да постъпва точно така. Единственото хубаво е, че Негово Топлейшество използва правото си да предизвика за нещо сравнително незначително, което ме навежда на мисълта… поне донякъде… че той ще използва този объркан шампион сравнително рядко. Може би. — Той тръсна глава, а след това широката му усмивка, която заплашваше всеки момент да разполови лицето му, се върна. — Така, така — избумтя отново характерният му глас. — Ти вече даде съгласието си да обмислиш предложението ми, нали така… о, да, да, моля те присъедини се към нас — каза той и помаха.

Някаква яка фигура, с кожена шапка, нахлузена дръзко на глава, която изглеждаше твърде малка за тялото, или може би шапката бе прекалено голяма, пристъпи към тях и се представи като Вернием дел Елерик, след което даде знак на придружителите си също да се присъединят към него.

Зад него, Тори позна Белиана, която бе видял предишния ден, заедно с някакъв млад мъж, някъде към средата на двайсетте, висок, слаб, обгърнат от прекалено тежко и обемно наметало за слабото му тяло. Белиана кимна на Маги и я дари с равнодушна усмивка, след това забеляза, че две от приятелките й са насочили очи към тях и им даде знак с бързо кимване на глава да се приближат заедно с младежите до тях. Тори не бе сигурен дали си спомня имената им. Герин и Ембърли, май така се казваха.

— Ивар — каза Вернием дел Елерик. Устата му бе скрита под провисналите мустаци, а гласът му прекалено мазен и изкуствен. — Ти да не си сгоден отново?

— Може и това да стане — кимна бавно Ивар дел Хивал.

— Аха. Не очаквах от теб такова нещо — продължи той. — На стария козел са му останали рогца, така ли?

Ивар дел Хивал отпусна длан върху ефеса на меча.

— На старото острие може и да му предстоят да нанесе няколко удара. Ако смееш да пробваш, веднага ще го уредим.

— Не, не — отвърна Вернием дел Елерик и вдигна ръце в подигравателен жест, който трябваше да означава примирие. — Не исках да те обидя, нито пък да приема обида от теб. — Той се обърна към Тори. — Има и такива, глупави, да, много глупави, бих казал, които биха настоявали, че на стария Ивар дел Хивал му е минало времето да държи изправен меча, но аз не съм един от тях. Готов съм да заявя, че той просто подвежда публиката с потайност и притворство, и съм готов да го заявя на висок глас.

— Наистина на висок глас — каза Тори. — И с прекалено много алитерация. — Подигравателният тон на непознатия никак не допадна на Тори.

— И аз обичам да изказвам мислите си на висок глас — изръмжа Ивар дел Хивал. — Обичам да викам от покривите, от всяка стълба и площад в града, че все още съм опасен, независимо от напредналата ми възраст. Тя кара дрехите ми да овехтяват, да не говорим пък за нежното ми тяло.

Вернием дел Елерик наблюдаваше Тори със странен поглед.

— Ами ти, Ториан дел Ториан младши? Какво ще кажеш?

Тори се замисли за момент.

— Ще кажа, че стават и нещастни случаи, само това ще кажа.

— И как така?

— Ами може би Ивар дел Хивал е попаднал на Прекрасната Маги в момент на слабост и ще се окаже женен, преди още да се е съмнало, а може пък някой да разбере погрешно приятелското му отношение и да го сметне за слабост и да открие с изненада, че ръката му кърви, мечът му се мотае някъде в краката, а пък друг може да реши, че едно споразумение е всъщност предизвикателство, и то в момент, когато нито търси предизвикателство, нито има желание да избегне споразумението. — Той погледна Вернием дел Елерик право в очите. — Затова казвам, че стават и нещастни случаи, защото лично аз бих искал да избегна случай, подобен на този с Данар дел Реджинал. — Историята, поне версията на Бранден дел Бранден, вече бе плъзнала из Градището, но това не означаваше, че й се вижда краят. — За него бе много по-тежко, отколкото за мен, но и за двамата бе истинско нещастие. Както и да е.

Тори затвори очи, спомнил си ужасния момент, когато мечът му проби неумелата защита на Данар дел Реджинал и проникна в тялото му, за да усети как животът се отцежда от него, лишавайки го от достойнство, оставяйки след себе си единствено лошата миризма, която вятърът разнесе и купчината човешка плът и кости, които вестрите трябваше да погребат.

Очите му пареха, когато ги отвори. Да, Данар дел Реджинал се бе опитал да го убие и трябваше да се радва, че нещастникът е мъртъв, но съвсем не се чувстваше така.

Вернием дел Елерик наруши мълчанието, като си прочисти гърлото и стисна приятелски ръката на Тори.

— Да, стават и нещастни случаи — отвърна той. Напереното държание и самочувствието му бяха заменени от тиха искреност. — Те трябва да се избягват, особено в прекрасна нощ като тази.

Това разчупи леда. Десетки млади благородници и дамите им се скупчиха около тях и зачакаха да бъдат представени. Тори се опита да запомни всички имена, но знаеше, че сигурно ще забрави някои, дори доста.

Най-сетне едно познато лице се изпречи пред него. Доста по-старо, но…

— Реджинал дел Реджинал — каза той и се поклони изящно, сякаш внимаваше да не нанесе обида, което само по себе си бе обида. — Служител в Пламенния Род, по-голям брат на Данар дел Реджинал, с когото, доколкото разбирам, сте се срещали веднъж, но за кратко. — Лицето му бе поруменяло, а говорът — леко завален. Не безпаметно пиян, но достатъчно пиян. Приятелите му го задърпаха за ръцете, но за Тори светът се ограничаваше до това румено потно лице, излязло от някакъв кошмар, застанало точно пред него.

Тори усети някакво напрежение в главата си и за момент му се стори, че е извън тялото си и наблюдава всички отстрани.

Светът не бе място, където всичко бе ясно, но ето че тук бе доста объркано. Силите във Фалиас се бяха подредили така, че да предизвикат татко на множество дуели, всички до смърт. Все някой щеше да се окаже по-добър от татко или пък просто да извади късмет, а това бе недопустимо.

Имаше изход. Щеше да е опасно, но не и невъзможно.

— Да, за кратко — отвърна Тори. — Той се опита да ме убие в дуел, обявен да продължи до първа кръв, и се натъкна на сабята ми. Звучи доста глупаво, но…

— В кочината, в която си възпитан и отгледан, лайно дрисливо, често ли хулят мъртвите?

— … предполагам, че е бил принуден от човек, когото сигурно е уважавал — продължи спокойно Тори. — Не възнамерявах да обидя паметта му, нито пък семейството му, както не бих искал да бъде обиждано и моето семейство. Тук, във Фалиас, често ли прекъсвате така, Реджинал дел Реджинал? Или пък давате шанс на този, който говори, да си довърши думите, преди да решите дали да се обиждате или не? — Тори разпери ръце. — Аз лично, не исках да обидя никого. — Той надигна глас. — Беше ли изречена обида? Кой тук е старши? Кой ще отсъди?

Не бе забелязал кога Ивар дел Хивал се е отдалечил, но очевидно се бе отдръпнал, защото двамата с татко си пробиваха път през бързо струпващата се тълпа, а мама крачеше след тях, докато Маги гледаше всичко с отворена уста.

Лицето на Вернием дел Елерик бе мрачно, също като на Бранден дел Бранден.

— Аз съм служител на Рода от старо потекло — каза той. — Обявявам се за старши и очаквам да видя дали има друг, който би желал да поеме товара.

Всички на площада се бяха смълчали и единственият звук бе шумоленето на вятъра, който разместваше леко листата по дърветата, докато се провираше сред тях.

Вернием дел Елерик въздъхна.

— Така да бъде. Отсъждам, че бе нанесена обида. Какви са условията ти, Ториан дел Ториан младши?

— Добре тогава. Само до първа кръв — каза той и с изричането на последната дума хората се отдръпнаха от двамата, Ивар потегли Маги за ръката, докато най-сетне, всъщност почти веднага, Тори, Вернием дел Елерик и Реджинал дел Реджинал останаха сами в грубо очертан кръг около пет метра в диаметър.

— Секунданти? Съдия? — попита тихо Вернием дел Елерик. — Къде да ги търсим?

— Ти ще бъдеш съдия, а от секунданти нямаме нужда.

— Както си решил и обявил — каза Реджинал дел Реджинал, — така да бъде.

Мечът му вече бе наполовина изтеглен. Би трябвало да изчака опонентът му да се приготви, но капанът, който Тори му бе заложил, вбеси по-възрастния мъж.

Тъпак.

Тори заметна пелерината си по посока на Реджинал дел Реджинал и извади собствения си меч. Докато Реджинал изпълни стремителното си нападение, което би било гордост за трезв човек, Тори успя да отстъпи настрани и вдигна острието си, за да парира високата атака. Успя да спре чуждата сабя, като се изправи гърди срещу гърди с по-едрия мъж.

Бърз замах, отблъскване, Тори изви китка и ръка в широк кръг.

Мечът на Реджинал дел Реджинал излетя от дланта му, изкълчи пръстите му с такава сила, че той изрева, а Тори се оттласна и замахна един-единствен път, а сабята профуча във въздуха.

Той вдигна острието.

— Стига — кресна. — Пролях първа кръв и победих.

— Приказвай колкото си искаш — каза Реджинал дел Реджинал. — Щом си такъв селяк, че не ми позволяваш да си върна меча. — Той се изкикоти и разпери широко ръце, за да покаже гърдите си. — Пробвай мерзкия си удар, свиньо долна.

Тори запази гласа си спокоен с невероятно усилие.

— Казах, че вече съм я пролял, а не че тепърва ще проливам още. Огледай дясната си ръка. — Той посочи с върха на сабята. — Ще видиш разреза, а кръвта ти е полепнала по острието ми, Реджинал дел Реджинал. — Тори извади кърпичка от джоба си и я прокара по цялото острие, без да откъсва очи от Реджинал дел Реджинал. — Можех да изпъстря този меч с кръвта, която пулсира в сърцето ти, но нямам никакво желание да убивам в дуел, обявен до първа кръв, затова не го направих. — Той изсумтя. — Благодари се, че се би с мен само до първа кръв, а не с баща ми до смърт. Прав ли съм? Той щеше да те убие, без да се обиждаш.

Тори вдигна върха на сабята и повиши глас:

— Разни смелчаци, които са доста тъпи, говорят, че нямат нищо против да се изправят срещу баща ми, и си въобразяват, че той е по-бавен. Аз пък имам причина да вярвам, че грешат, че и китката, и очите му са също толкова точни, колкото и преди, че годините практика са го тренирали и направили много по-добър, отколкото го помните.

— Но може и да блъфирам.

— Може да е станал по-бавен, макар и малко, а най-добрите сред вас може и да извадят късмет и да не завършат проснати в локва от собствената си кръв, урина и фекалии след схватката с него. — Тори прибра шумно меча в ножницата. — Пробвайте го. — А след това си каза наум, за да не отправи директно предизвикателство: „А след това пробвайте и мен.“

Може и да се получи, а може и да изглежда, че се е получило за известно време, което ще бъде достатъчно. Тори беше добър с оръжието, да, наистина беше добър, но не беше непобедим, а само един непобедим фехтовчик можеше да оцелее след безкраен низ от безсмислени предизвикателства. Само че, до този момент, тактиката му бе успешна. Не само че победи и двамата синове на Реджиналд, но успя да убие първия с един замах, а втория обезоръжи с втори. Нищо, че първата победа бе, благодарение на това че Данар дел Реджинал искаше да убие него с един-единствен удар и по невнимание бе оставил незащитена страна, нищо че Реджинал дел Реджинал се опита да се направи на пиян глупак, какъвто всъщност си беше. Тори успя да му свали маската и до сутринта навсякъде в двореца щеше да плъзне, че Ториан дел Ториан младши нанася още по-смъртоносни удари, отколкото легендарния си баща.

Полезно постижение.

По израженията на мама, татко и Маги забеляза, че те не разбират, но сега не бе моментът да им обяснява. Тори се завъртя на пети и се отдалечи. Едва след като мина под арката и стигна до балюстрадата на път към кулата, той се остави да го обхване треперенето, което не успя да овладее дълго след като се бе прибрал на сигурно място в стаята си.

 

 

Беше заспал, когато тя влезе.

В съня му Маги се съблече с едно-единствено бързо движение, а стегнатото й тяло проблясваше на светлината на фенера, докато тя коленичеше край леглото, за да положи устни върху неговите, а целувките бавно се спуснаха надолу към гърдите…

— Какво, по дяволите, набърка там долу? — попита тя, докато го разтърсваше, за да се събуди.

По дяволите, по дяволите, по дяволите.

Все още бе замаян от съня.

— Мама и татко с теб ли се качиха?

— Да, но…

— Викни ги.

Тори скочи и посегна към раницата, готова за път.

Татко бе по риза и се канеше да си ляга.

— Бързо — прошепна Тори. — Обличай се и се приготви.

Беше направил план за секунди. Да, сигурно щеше да има шушукане из пасажите, а пред вратата им бяха на пост пазачи, някои от Чедата дебнеха скрити в Тайните Проходи, които свързваха този свят с дома.

Само че всички те очакваха Ториан дел Ториан старши, умел дуелист, а не мъж, който се бе научил как да ловува, как да се придвижва безшумно, как да се вслушва във всеки звук, как да се превръща в невидим и неуловим, от хора като Джон Бйерке и чичо Хоузи. Чедата бяха немарливи, свикнали да проследяват обикновените хора, благодарение на превъзходството си по сила и бързина, но един човек е в състояние да надбяга всеки и всичко, стига да има преднина.

Освен това… сега вече можеше да се постигне и окончателно споразумение.

Споразумение, което дали ще бъде спазено, питаше се той.

„Какви глупости дрънкаш?“ — отговори си сам.

Татко отдавна се позоваваше на нещо, доста подобно на кодекса на честта на чичо Хоузи, което се проявяваше при даването на обещания, което бе същото като съблюдаването на природните закони. Вероятно единственото, което би позволило на татко да избяга сега, бе обещанието, дадено на дядо му, да се грижи за мама.

За Тори въпросът стоеше по друг начин. Едно обещание, дадено на някого, отвлякъл Маги и мама посред нощ, избил и осакатил съседите… това не можеше да бъде ненарушимо обещание, то бе нещо, което можеше да бъде пренебрегнато и захвърлено също като използвана салфетка.

— Бързо — настоя Тори. — Аз ще се оправя с нещата тук. Няма да им позволя да разберат колкото е възможно по-дълго и докато е възможно, ще си мълча за скрития тук тунел. Връщайте се у дома. Ще избягам и ще се върна веднага щом успея.

Татко поклати глава.

— Не. Ти си ми син. Не мога да те оставя, също както не мога…

— Не. Ти просто не разбираш. — Тори се пресегна и го сграбчи за раменете. — Ти си необходим, за да откриеш пътя към къщи. Аз няма да мога да намеря Скритите Проходи. — В тях имаше нещо необикновено, нещо, което не позволяваше да бъдат начертани на карта. — А и Огненият Херцог се нуждае от шампион, от някого, който пет пари не дава за причината и справедливостта в един конфликт. Очевидно е, че е подразнил останалите Градища с явните си и не толкова явни заплахи. За него е крайно време или да започне да действа, или да престане веднъж и завинаги. Затова му трябва шампион.

— Аз съм на разположение, поне за момента. Ти сам видя тълпата. Предполагам, че ще успея да го убедя да ме задържи и да не те преследва, дано да стане така, поне докато успеете да се измъкнете, а той ще трябва да се примири, стига да е сигурен, че няма начин да те върне.

Да, да, Негово Топлейшество ще заключи Тори, но пък Тори е бил отгледан от чичо Хоузи. Всеки сантиметър от това място напомняше за стила му, а Тори, разбира се, щеше да успее да открие пътя, за да се освободи.

Що се отнася до прибирането у дома, това беше друг въпрос, защото можеше и никога да не успее да се добере до къщи.

Така да бъде. Той беше Ториан дел Ториан, син на Ториан дуелиста и на Карин Рьолке Торсен, и във вените му течеше кръвта на герои и по майчина, и по бащина линия.

Нека другите избягат. Той ще успее да открие пътя.

Татко поклати глава.

— Сам никога няма да успееш да намериш пътя, също както и майка ти, и Маги няма да могат. Или тръгваме всички, или никой.

Не.

Те разчитаха, че жените ще успеят да задържат мъжете.

Но татко беше този, който държеше ключа, защото той представляваше пропускът на Негово Топлейшество към славата. Ако пропускът изчезнеше, нямаше да има и проблем.

— Няма как да избягаме всички — каза Тори. — Знаеш много добре. Най-късно сутринта ще забележат, а ти сам ми каза, че имаш нужда от много по-голяма преднина. Той ще има нужда от мен, за да защитя претенциите му, нямаме друга разменна монета. Затова… — Тори усети, че гласът му е станал по-висок в желанието да убеждава, и си наложи да попритихне. Мама и татко не се стряскаха от истерични пристъпи. — Това е единственият ни шанс, татко — каза тихо и спокойно той. — Ако не се получи, ако ви заловят, да не би да си въобразяваш, че ще ви оставят така свободни като сега, за да опитате отново?

Татко помисли за кратко.

— Обеща на дядо да се грижиш за мама — продължи Тори. — Да видим колко тежат обещанията ти, Ториан дел Ториан старши. Да не би да предпочиташ да спазиш обещанието, което даде на този тлъст касапин, вместо това на дядо?

— Дядо ти щеше… Не. Да бъде както искаш. — Татко кимна бавно и се извърна към мама и Маги. — Тръгваме веднага. Сложете си пуловерите от раниците, така няма да се забелязвате в тъмното. — За миг затвори очи. — За да имаме истинска преднина, ще ни трябва и по-голямата част от деня. Проходите са дълги и…

— Само не казвай „дано мъстителните дни нивга не настъпят“ — каза с усмивка Маги.

— А?

Тори позна цитата.

— Точно така. Добре ли си, Маги?

Тя сви рамене.

— Била съм и по-добре. Едва ли има нещо, което да е в състояние да ме уплаши повече. Мокър от вода не се бои. — Трепетът в гласа й бе единственият издайнически знак на страха й.

Тори се усмихна.

— Добро момиче.

— Добро момиче ли? — Тя бе готова да избухне, но утихна в мига, в който той й подаде меча си с ефеса напред.

Усмивката му бе широка.

— Това е задължителна част от мъжкарските простотии и исках само да ти напомня, че повечето от местните ще си мислят, че те бива да направиш чай, да посмяташ малко цифри, но дори не предполагат, че можеш да въртиш меч. Ако ви настигнат, ще си въобразяват, че за тях единственият проблем представлява татко, не ти. Не забравяй това — каза Тори. — Аз ще взема резервната, дето татко я носеше за чичо Хоузи. Острието е направено от чичо Хоузи — каза той. — В него има сребро, сигурен съм, а той е закалил остриетата със собствената си кръв. С нея може да се убиват Чеда. Не се опитвай да спазваш правила и не се пробвай как да използваш върха, сега не му е времето. Щом ти се удаде случай, нападай и пронизвай.

Татко вече бе препасал собствения си меч. Намръщи се.

— Едва ли…

— Не, татко — прекъсна го Тори. — Не е така. Фехтувал съм се с Маги, а ти не. По-добра е, отколкото си мислиш, а Чедата няма да очакват подобно нещо от нея. Използвай това предимство.

Татко кимна напрегнато.

— Както кажеш.

Мама поклати глава.

— Не мога…

— Сега не е моментът да губим време, мамо. — Той се изправи. — Аз мога да се справя. Вече не съм твоят малък Тори. Пораснах изведнъж, някак незабележимо.

Тя поклати глава.

— Не е така.

— Ще ми кажеш как е, когато се видим по-късно.

В цялата тази работа нещо не беше наред, но сега идваше хубавото. Той прегърна силно мама, но само за момент, а след това я пусна. Тя се обърна с гръб, свали си роклята, без да се притеснява, и пое от татко клина и панталоните.

Маги се притисна в прегръдката му.

— Тори, аз…

— Шшш — прекъсна я той. — Някой друг път. — Може би. — Само слушай татко и всичко ще бъде наред.

Почувства меките й устни върху своите, усети топлината на езика й до своя и най-сетне събра сили, за да я отблъсне.

Татко вече бе запалил фенера, но бе оставил много малък пламък. Лицата и на трима им изглеждаха някак по-бледи, отколкото трябваше, докато Тори затваряше вратата на Тайния Проход зад тях. След това нагласи ключалката така, както я бе намерил. Сигурно имаше начин това да се направи и от външната страна, но той не го знаеше.

Сгъна комбинирания нож и го подхвърли обратно на леглото, въпреки че там бе на явно място. Понякога явните места се оказваха най-доброто прикритие. В цялата тази работа имаше нещо нередно, но при тях поне, всичко трябваше да е наред.

Легна си и се опита да заспи.

Цялата работа бе да успее да се събуди, преди слугите да са се разшавали, за да успее да прикрие останалите.