Джоел Розенберг
Огненият херцог (14)

Глава 13
Пламенният род

След мъчението, докато бяха придружавани от Чедата, сега вече, да пътуват с войните от Пламенния Род, бе значително по-добре и много по-спокойно и удобно. Качиха Тори и Маги в карета, теглена от коне, а мама и татко — в друга, а след това, като изключим факта, че ги пазеха зорко, когато процесията спираше за почивка или за да се облекчат, бяха оставени сами, докато каретите се клатушкаха по пътищата. Малката група Чеда си бяха възвърнали вълчия облик и подскачаха зад тях.

За да има пълна сигурност, от двете страни на каретата яздеше по един войник, а Тори непрекъснато долавяше чаткането на подкови отзад, което веднага разби плана му да пробие пода на каретата и да се плъзне навън.

Не. Не му беше дошло времето, а и започваше да му се струва, че подходящият момент отдавна вече си е отишъл.

Пътят водеше нагоре в планината, а Гилфи остана някъде много назад, в низините. Понякога стръмнината ставаше толкова тясна, че когато надничаше през прозореца, Тори не виждаше очертанията на пътя и му се струваше, че каретата виси и само ако си позволи да въздъхне, тя ще се прекатури по склона към извития като панделка път в низината.

— Добър ден ти желая, Ториан дел Ториан младши. — Нечия глава, обърната обратно, увенчана с гъста щръкнала черна коса, извита наопаки уста, обградена с брада, надникна през прозореца на каретата от страната на Тори. — Ще ми позволите ли?

Тори се постара да не бъде саркастичен.

— Да ви позволя какво?

— Да седна при вас — поясни непознатият и когато Тори кимна, той посегна, сви пръсти на перваза на вратата и с едно гладко спускане се настани точно до Маги с изражение на почти неприлично самодоволство.

— Бранден дел Бранден най-младши — представи се той. — Редник от Пламенния Род, в служба на Негово Топлейшество — каза той на берсмолски, а акцентът му се стори необичаен на Тори. — А ти, разбира се, си Ториан дел Ториан.

— Ториан Торсен — поправи го Тори.

— Съмнявам се. — Бранден пренебрегна поправката с махване на ръка. — Никак не приличаш на селяк, въпреки че се държиш и обличаш като такъв.

Необичайният акцент сам по себе си беше неестествен. Тори не бе имал представа, че съществува език, наречен берсмолски, нито пък че го говори, докато не го чу за пръв път. Това бе като таланта, който чичо Хоузи притежаваше за езици, а Тори се зачуди дали ще успее да заговори на немски, ако някой се обърнеше към него на този език. Или пък на дверовски, ако някой вестри се обърне към него на родния си език.

Бранден се отпусна назад, свали ръкавиците от фина кожа и ги пусна до себе си, а след това протегна ръка на Тори. Младежът я пое и стисна здраво китката, също както Бранден стисна неговата. Непознатият бе няколко сантиметра по-нисък от Тори и като че ли малко по-слаб в кръста и гърдите, но беше трудно да се прецени, тъй като ризата му бе силно набрана отпред и в раменете, но китката бе яка и мускулеста, също като на Тори, а пръстите — силни и стегнати, ръка и длан на фехтовчик.

Бранден кимна отривисто, сякаш уверил се в нещо, за което е бил почти сигурен, а след това протегна ръка към Маги. Последва доста неловък момент, когато тя се опита да захване китката му по начина, по който Тори бе подходил, но се отказа и го остави да поеме само пръстите й. Той галантно поднесе ръка към устните си и я целуна.

— А ти сигурно си…

— Маги — отвърна тя. — Маги дел Албърт, както бихте казали тук.

Бранден се усмихна, а Тори веднага реши, че тази усмивка никак не му допада.

— О, не. Аз бих те наричал Прекрасната Маги, може би Великолепната Маги или дори Невероятната Маги — каза той. — Нямам търпение да дойде мигът, когато ще те представя на останалите. — Той посочи разпокъсаните й дрехи и мърлявия й вид, но забелязал и преценил достойнствата й. — След като ти се удаде възможност… да се поосвежиш. — Извърна поглед към прозореца. — Това може да се уреди още тази вечер, стига да поискаш, въпреки че до Пламенния Род остават още два дни път.

— С удоволствие бих се изкъпала, но дали има възможност да получа някои отговори? — попита кисело Маги.

Първоначално Бранден не успя да скрие колко е шокиран, но се овладя бързо.

— Аха! Чедата ли? Така, значи Негово Топлейшество ги намира за особено подходящи, когато трябва да се изпълняват някои необичайни задачи… както и другите Родове, дори смея да спомена и Небесния Род… ала те не са особено… изтънчени, не съм ли прав? — Той направи сложен жест, при който докосна челото си, устните и гърдите, а след това разпери пръсти с дланта нагоре. — О, да, естествено, можеш да питаш всичко, което пожелаеш, а аз ще се постарая, доколкото мога, да ти отговоря. — Той вдигна един пръст. — Стига да ми направиш услугата да се присъединиш към мен на… скромната ми трапеза.

Тори сви устни.

— Ние сме на твоите услуги. — Нищо че не бе ял от господ знае кога, а единствената му храна бяха няколкото спаружени ябълки и омекнали моркова, донесени от Чедата.

Бранден изкриви лице.

— Това много ме съмнява, Ториан дел Ториан младши… но мога ли да те наричам просто Ториан, ако няма да го сметнеш за обида?

Тори кимна.

— Приеми искрената ми благодарност. — Бранден се усмихна, протегна се, хвана се за капака и се изтегли от каретата. Чу се кратко шумолене на покрива и само след миг ръката му се плъзна към прозореца, стиснала дървена кутия за дръжката в средата. Отвори я и вътре видяха подредени в едното от двете отделения различни пакетчета в намаслена хартия и малки питки с размера на човешки юмрук, а в другото — чаши и чинии, които Тори би определил като сребърни, но след това забеляза жълтия оттенък на златото.

Постара се да не се мръщи. Нямаше никакъв смисъл да краде недостатъчно острия златен нож, дори и да бе възможно, но при положение че всяка чашка, двузъба вилица, лъжица и нож си имаше определено място, щеше да се окаже наистина невъзможно. Разделенията изпълняваха същата роля като тези у дома, където поставяха всеки прибор на съответното място.

Бранден дел Бранден се усмихна.

— Надявам се няма да си създадеш неблагоприятно мнение за мен, ако призная, че имам ингарийско възпитание и сервирам сам храната?

Тори разпери ръце.

— Не, разбира се. — Ако не разбираш за какво намеква някой, няма как да си създадеш неблагоприятно мнение.

От намаслената хартия се показаха тънки резенчета различни меса и сирена, някои съхранили острия мирис на оцет или чесън или други подправки, които Тори не познаваше, но въпреки това усети как устата му се изпълва със слюнка.

Бранден не изпускаше от пръстите си ножовете и лъжиците, докато поставяше храната от дъската за рязане в скута му върху чиниите. Извади различни суфлета от глинените им опаковки, загреба пастет и сос за гарнитура на месата и сирената. Най-накрая украси всичко с нещо зелено, подобно на ситно накълцана туршия, поставяйки го в средата на всяка от трите чинии. Той остави готовите импровизирани плата на дъската за рязане, за да може да постави с изключително внимание двузъби вилици и лъжици във всяка чиния.

Протегна дъската за рязане към Маги.

— Ще ми окажеш ли честта първа да опиташ избора ми? — каза той, а след като тя си избра, предложи една от двете чинии на Тори.

Маги вече държеше вилицата и се канеше да посегне към храната, когато Тори вдигна ръка.

— Само момент търпение. Нека Бранден, нека нашият домакин започне пръв. Не е никак любезно да започнем да се храним преди него.

Бранден дел Бранден посочи последната чиния, която задържаше с очевидна лекота на коленете си.

— Удоволствието ще бъде мое, Ториан — каза той, откъсна парче сирене, топна го в гъстия жълт сос и го поднесе към устата си, без и капка да капне по брадата му. — Сигурно сосът от артишок ще ви си стори малко блудкав, но… — обясни той, докато си избираше парче месо с червен сос за него — ловджийският компот е доста пикантен. — Той се усмихна напълно искрено. — Ако желаеш, мога да пробвам и от вашите чинии. — Бранден попи ъгъла на устата си с дантелена кърпичка, стояла скрита в ръкава.

Е, какво пък толкова. Ако Бранден имаше намерение да ги трови, сигурно щеше да го стори, а те така и така вече зависеха от благоволението на Пламенния Род, затова нямаше смисъл да прекаляват с предпазливостта.

Тори набоде първата си хапка, а след малко Маги го последва.

Сирената бяха добре отлежали, ароматни, без да са стари, а месата бяха пушени с лек солен привкус. Хлябът бе омесен със солена сметана и бе невероятно мек, за разлика от твърдата хрупкава коричка. Нещото, което приличаше на туршия, наистина се оказа туршия, хрупкава, идеално допълнение към едва доловимата горчивина на пастета от черен дроб.

Гладът, както казваше татко, е най-съвършеният сос, но след него със сигурност се нареждаше чесновият, в който Тори топна желираното месо.

Едва по-късо му хрумна, че при всички тези подправки, които изяде, всеки можеше да го проследи по миризмата дни наред, поне докато не се препоти няколко пъти, за да изхвърли миризмата от себе си.

— Дълбоки мисли те владеят, Ториан — каза Бранден.

Тори поклати глава.

— Просто се наслаждавах на храната. И се чудех какво следва.

Бранден се усмихна.

— Тази вечер ще направим импровизиран лагер край пътя и така ще имаме възможност да се поосвежим. — Той стисна устни. — В момента, един от слугите вестри преправя мои дрехи така, че да са ти по мярка, Ториан, а друг се опитва да стори същото с рокля, която бях купил за сестра ми, за да може да стане на по… по-фините ти форми, Маги.

Маги се усмихна.

— Можеш да започнеш, като ни кажеш защо… защо е всичко това? Какво е това, което толкова отчаяно искате от семейство Торсен?

Бранден кимна.

— Това не е тайна. Ториан дел Ториан беше наследствен и доста издигнат член на Рода на… на обществото, както го наричат. Професионален дуелист на служба в Пламенния Род, който представяше рода при спорове на честта, в които се изисква компетентност, по-значителна от тази на самите претенденти…

— Какво? — сви вежди тя.

Бранден разпери ръце.

— Е, нали не очакваш един възрастен херцог да се сблъска в двубой с младо орле, което се е заиграло, да кажем, с дъщеря му, или пък капитанът на охраната да се изправи срещу някой от подчинените си войници. Нали не звучи подобаващо?

— Не, разбира се — отвърна Маги и погледна Тори с поглед, който таеше въпроса: „Какви ги плещи тоя?“.

Тори сви рамене.

— И въпреки всичко, трябва да има начин, на първо място, честта да бъде защитена и един млад мъж да… си заеме полагащото му се място, когато е в услуга на своето Градище. Да не забравяме и търговските спорове, които не са въпрос на чест. Никой благородник не би искал да опетни острието си с кръв. Затова наема професионалист. — Той отново сви устни. — И разбира се, когато това бъде направено, в повечето случаи и ответната страна постъпва по същия начин. — Той погледна предпазливо Тори. — Това вършеше Ториан дел Ториан и изпълняваше задълженията си със съвършенство, както баща му преди него и дядо му преди него, и се справяха толкова успешно, че им бяха заделени покои и свободен достъп в самото Старо Градище — привилегия, която той използва, за да предаде Негово Топлейшество, като отне един затворник от… опеката на Негово Топлейшество.

— Хоузи.

— Сигурно е поискал да го наричате така, но това не е истинското му име. — Бранден поклати глава. — Нарича се Орфиндел. Един от Стареите, а е и много вероятно да е роднина на онзи Орфиндел от легендите, колкото и невероятно да звучи. Разбира се, един Старей притежава достатъчно от Вековните Знания, за да открие Скрит Проход за и от Хранилището на Негово Топлейшество и да се измъкне заедно с Ториан.

Бранден се подаде за момент през прозореца, а после отново се отпусна на седалката.

— Скоро ще спрем за през нощта. Утре отново поемаме и ни чака нов дълъг ден в път. Така отново и отново, докато не стигнем Фалиас. — Той докосна бузата си с двузъбата вилица. — И след това, разбира се, Негово Топлейшество ще реши какво да прави с баща ти.

— Така ли?

Бранден вдигна пръст.

— Може набързо да реши да го екзекутира. — След тези думи замълча за кратко и вдигна втори пръст. — Може и да прецени да го предаде на Стоманения Род, за да бъде съден. — Имаше и още. — Или пък да не предприеме нищо. — Бранден разпери ръце. — А може да стори и кой знае какво друго.

Тори бе стиснал своята вилица с такава сила, че кокалчетата му побеляха.

— Да го екзекутира ли! — възкликна той. — Само през трупа ми.

Бранден се усмихна.

— Това е доста интересен израз.

 

 

Лагерът беше много по-различен от този на Чедата. Трите карети и придружаващите ги войници на коне спряха, за да приготвят място за през нощта на малка поляна край един поток. Когато разрешиха на Тори и Маги да слязат от каретата, конете вече бяха отведени надолу по хълма и край потока, а пъстроцветните палатки и знаменца — вече издигнати от безшумните слуги вестри по полегатия склон.

Наоколо цареше тишина и спокойствие, стига човек да не обръщаше внимание на постовете.

Херолф, приел човешки облик, щракна с пръсти и даде знак на група от десетина сиви Чеда, които веднага се разделиха и се насочиха към височината, като се разбираха помежду си с остро пискливо пролайване, сякаш даваха отчет един на друг и на господарите си, което бе наистина много вероятно.

Третата карета пристигна и спря, а от нея пуснаха мама и татко. Тори направи крачка към тях, но охраната го спря с насочено право в гърдите му копие.

— Ако обичаш — намеси се Бранден дел Бранден и нареди копието да се отмести с небрежно махване на два пръста. — Не виждам никакъв проблем. — Той се изправи пред татко. — Предлагам да ви пусна на свобода тази нощ, при условие че не се опитвате да бягате. Вашата дама ще бъде под ваша закрила, но няма да се докосвате до оръжие.

— А в замяна?

Бранден сви рамене.

— В замяна, Ториан дел Ториан, ще ви развържем ръцете, за да можете да се изкъпете и освежите, което лично аз ще предложа на сина ви и неговата дама, както и на… съпругата ви.

Татко се замисли за момент.

— Имате думата ми за тази нощ.

— Отлично… — Бранден щракна с пръсти. — Освободете Ториан дел Ториан от въжетата, ако обичате… но му ги вържете на зазоряване.

Един от войниците, по пагоните Тори прецени, че има офицерски чин, пристъпи напред.

— Ториан Предателя? Приели сте думата на Ториан Предателя?

Достатъчно.

Тори също пристъпи напред.

— Доста смели думи за човек, стиснал меча, докато ние не сме въоръжени.

Отзад чу как мама възкликна, а татко изръмжа.

Застанал съвсем сам, никой от хората не искаше да пристъпи близо до него, Херолф се усмихна и показа прекалено остри, твърде жълти зъби, които разкриваха, че не е човешко същество.

— А, ето един, който проявява завидна смелост, поне наченки на смелост — усмихна се ехидно офицерът и се поклони вдървено. — Аз съм Данар дел Реджинал, нисш изпълнител и втори адютант на служба в Пламенния Род. Лорд Бранден, мога ли да получа разрешението ви да се заема с въпроса на честта тази вечер?

Бранден погледна така, сякаш бе сдъвкал нещо кисело.

— Само до първо докосване — каза той. — Да не виждам повече пролята кръв. — Обърна се към Тори. Всяка следа от веселост изчезнала от лицето му и най-вече от очите. — Ти не си расъл сред нас, затова те моля да не се обиждаш, като подчертавам, че ще се биете до първо докосване. Аз ще изпълнявам ролята на секундант, за да се уверя, че двете страни ще се отдръпнат след докосването.

Тори кимна, въпреки че усети как вратът му се вдървява.

— Разбирам.

Бранден сви устни.

— В такъв случай, вече сте ми дали обещание, а въпросът чака разрешението си, затова най-разумното сега е да се оттеглите и да си починете. — Той протегна ръка. — Палатката ви е готова. Ще помоля вестрите да придружат дамата до потока.

 

 

Отвътре палатката бе осветена от премигващ фенер, закачен на най-издигнатата централна част, точно под малък отвор в копринената тъкан. На земята, направо върху меката трева бе постлана дебела черга. В ъгъла бяха оставени две навити подложки вместо легла, завързани с панделки, стегнати в сложен възел.

Устните на татко бяха побелели.

— Защо го направи?

Тори беше готов да го удари.

— Защото ми писна да си седя и да приемам всичко, въпреки че ти и пет пари не даваш.

Мама го погледна, сякаш наистина я бе ударил.

— Нали не мислиш, че…

— Напротив, точно това си мисли. — Татко поклати глава. — Трябваше да го обуча по-добре.

— Тори — каза мама, — наистина ли си мислиш, че баща ти е страхливец?

— Те го мислят.

Татко се усмихна.

Мама поклати глава.

— И защо? Сигурно защото от момента, в който се предаде, за да спаси моя живот и живота на Маги, се държеше като страхливец ли?

— Да, цялото това свиване и…

— Което не ни прави по-малко уязвими за нож в гърлото, когато дойде моментът. — Тя хвана ръката му и я стисна.

— Ако такъв момент настъпи. Изчаках прекалено дълго, за да освободя Тори, Маги и теб. Но все нямаше подходяща възможност.

Мама го погали по ръката.

— Всичко е наред — каза тя. — Ще използваме ситуацията, доколкото можем.

За пръв път говореха свободно, без страх, че някой ще ги чуе.

— Мамо, ти какво знаеше за всичко това?

Усмивката й бе доста странна.

— Казано ми беше… доста през годините. Не съм сигурна доколко вярвах, а и не ми беше особено приятно да мисля по този въпрос. — Тя облиза бързо устни.

Татко протегна ръка и стисна лекичко нейната.

— Да не мислиш, че не знаех, Карин? — попита тихо той. — Това бе едно от много малкото разочарования в прекрасния ми живот с теб. Един чудесен живот, в който всичко бе наред.

— Включително и това. — Тя си дръпна ръката.

— А ти се наслаждаваш на положението ни, на всеки един момент.

— Така съм възпитан, мин алсклинг — каза тихо той.

Тя отвори уста, но не каза нищо.

Тори почти чу мислите й. Бяха убити приятели — и техни, и на Тори, бяха убивали наред, а ти си се наслаждавал! Как е възможно?

Само че имаше нещо в начина, по който татко се държеше, нещо в очите му, което им казваше: „Мога да се справя, каквото и да ни очаква“, нещо, което приличаше на погледа, с който бе обходил жестоко избитите пред къщата.

Този поглед казваше мога да се справя. Той твърдеше нали това правя.

Погледът му не бе приятен, дори и за човек със здрави нерви, но нещо в него напомни на Тори за начина, по който Док Шърв гледаше, когато бе коленичил пред пациент с отворената чанта до себе си, и на чичо Хоузи, когато вземаше в ръка отвертка, за да оправи някой мотор, или на мама, когато сядаше пред компютъра с куп документи.

— На берсмолски думите за стратегия и фехтовка са еднакви — каза привидно небрежно татко, въпреки че в думите му бе скрито много. За миг стисна здраво устни. След това се отпусна и сви рамене. — Е, така да бъде — каза той. — Стореното, сторено. Добре те подхлъзнаха.

— Мен ли? Мен ли са ме подхлъзнали? Единственото, което направиха, бе…

— Ториан. — Той остана неподвижен за момент, а след това безмълвно поклати глава. — Ториан, Ториан… това вече не е Хардуд. Познаваш Тир На Ног единствено от разказите на Хоузи, а те могат да ти свършат работа в някое малко градче във Вандескард, но е съвсем различно да живееш в Средните Владения. Там е… доста по-различно е, отколкото начинът на живот, на който си свикнал. Има по-малко свобода, доста повече усложнения, и то за повечето неща. Аз съм роден там, възпитан съм по определен начин, но ти си възпитан по съвсем друг начин.

Тори никога не бе възприемал баща си като човек, изпълнен с тайни, когото трудно можеш да разбереш, не бе мислил, че обича да усложнява нещата. Нали мама бе тази, която прекарваше дните си пред компютъра, докато се опитваше да вникне в сложните акции и облигации на пазара, а пък чичо Хоузи бе най-доволен, когато се занимаваше с някой сложен механизъм, докато разгадаваше предназначението и начина му на работа. Татко винаги бе изглеждал най-щастлив, когато си свалеше ризата и стиснеше в ръка хилтито, за да оправи оградата.

Татко се отпусна тежко върху кафявата черга.

— Вземи например този Данар дел Реджинал. Да не би да си мислиш, че ме обиди просто така? Че това беше просто липса на възпитание, да подритнеш един затворник? Низш изпълнител и втори адютант? Нищо подобно. Той се опитваше да накара мен да реагирам, да ме предизвика да се бия с него, стига да му предоставех подобна възможност, което означава, че е достатъчно добър и ще даде възможност на някого да провери доколко съм запазил уменията си, докато наблюдават дуела между нас. — Той поклати глава. — Сега ще проверят твоите умения.

— Мога да го победя — каза Тори, с надеждата думите му да звучат по-уверено, отколкото се чувстваше.

Татко изсумтя.

— Смели думи, но откъде си толкова сигурен? А дори и да можеш, разумно ли е? — Той седна с кръстосани крака на чергата и скръсти ръце. — Не. Няма да побеждаваш. Трябва да загубиш, и то по определен начин. Спомняш ли си, когато се бе научил да се откъсваш от боя по онзи особено дразнещ начин?

На Тори никак не му се нравеше насоката, която приемаше разговорът, както не му се нравеше да критикуват уменията му, но въпреки това кимна.

— Няма нищо лошо в това да се откъснеш — каза небрежно той. — Ако китката ти е достатъчно бърза, откъсваш се и оставяш острието да се отметне настрани…

— Тогава направо да му подложа китката си.

— Точно това е идеята. Не пристъпвай напред, само подчертавай повече от необходимото начина, по който обикновено постъпваш. — Татко се замисли за момент. — Точно така… ти си прекалено запален, но си и прекалено притеснен, че острието на противника е прекалено близо до теб, и затова се държиш настрани. — Той плесна с длан рамото на Тори. — Той ще се насочи към китката ти за опит, ако никой никога не му е залагал този капан, а пък ти ще отдръпнеш своето острие с леко забавяне. Тогава той докосва ръката ти. — Кимна, доволен от себе си. — Би трябвало да се получи.

Тори се замисли.

Никога не се бе лишавал доброволно от точки. Беше масова практика да се преструваш, че си придобил даден навик, да кажем, да пристъпиш напред, преди да атакуваш, или да предприемеш рипост след успешно париране, а след това да чакаш противника да се върже на номера, като след това очаква погрешната тактика. Само че Тори никога не бе прибягвал до подобно нещо, за да загуби точка, и идеята никак не му допадна.

Само че татко, изглежда, отлично знаеше какво говори. Тори го погледна право в очите.

— Ще имам възможност да постъпя както каза — заяви той, въпреки че не бе напълно уверен. — Но ще имам и шанс да се бия както трябва, не просто да понеса един удар.

Татко кимна.

— Това лесно може да се уреди. На подходящото място и в подходящо време.

 

 

Вечерята бе лека: тънки резенчета пушена риба и туршия, измита със студена вода, никакво вино, а час преди това — ледена баня, която отпусна мускулите му, въпреки че трябваше да впрегне цялата си воля, за да постигне този ефект.

Тори се съблече и остана само по къси до коленете панталонки, използвани в дуелите, взети назаем от Бранден дел Бранден, но отклони предложението на другия младеж един от слугите вестри да му превърже слабините. Вместо това отдолу си обу все още мокрите слипове.

Усещаше в устата си вкус на метал, дишаше внимателно и равномерно, обръщаше внимание на всяка своя стъпка, а ръцете все му пречеха. Част от ума му се бе скрил в някаква своя невидима ниша, усещаше гениталиите си болезнено стегнати, а в същото време, друга част от мозъка му работеше аналитично, почти механично, сякаш тялото му бе машина с дистанционно управление и се наблюдаваше на камери, монтирани на разстояние, а не през собствените си очи.

Значи ето как действа страхът. Усещаш се някъде на разстояние. Не беше чак толкова зле. Много по-стряскащ бе начинът, по който Херолф бе седнал сам, широко ухилен, защото усмивката съвсем не придаваше приятелско изражение на Чедата. По същия начин те оголваха зъбите си, когато бяха готови да разкъсват, да убиват.

На смрачаване забиха факли по края на поляната, а слугите вестри коленичиха и изчистиха импровизираната арена от корени и камъни, загладиха всичко с ръце, сякаш масажираха земята и я оставиха съвършено равна.

Лъскавото лице на Данар дел Реджинал бе осветено от трепкащата светлина на факлите. Той бе застанал над плосък махагонов сандък, подпрял едната си ръка на хълбока, свил другата в юмрук и отпуснал брадичка на нея, потънал в мисли. Пръстите му погладиха ефеса първо на една от сабите, а след това на втора, докато най-сетне избра третата.

Подаде я с ефеса напред първо на джуджето, което се приведе над нея и я подаде също с ефеса напред на Тори. Младежът не бе сигурен, но усети нещо успокояващо в присъствието на джуджето, в начина, по който то го погледна изпод гъстите си вежди.

Тори обви здраво ръкохватката.

— Този ли ще използвам?

Вестрито поклати едрата си глава.

— Не, благородни — отвърна почтително то. — Вторият адютант избра тази сабя за следната цел. Можете да я предпочетете или пък да му позволите да избира между нея и други две, които сам посочите, а вие самият ще изберете между останалите.

Тори върна меча на джуджето и извиси глас:

— Използвай тази, Данар дел Реджинал. Аз ще си използвам моята. Твоите слуги в кучи облик ми я отнеха.

Данар дел Реджинал кимна, след това вдигна ръка, когато Бранден дел Бранден излезе от тълпата, за да прошепне бързо няколко думи.

— Ти, разбира се, имаш право да я предпочетеш.

Но знаеш ли, в нея има нещо… магическо. Бих искал да я проверят за заклинания, или пък можеш да ми я предложиш аз да я използвам.

Тори се изсмя по възможно най-обидния си начин. Данар дел Реджинал стисна зъби.

— Много добре. Постъпи, както желаеш. Но ако избереш моята сабя, аз ще поискам сабята на баща ми или третата, която носехме. Всичките са направени от един майстор. Избирай.

Маги се усмихна така, че Тори го прие за насърчение, а може и наистина да бе така, ако не бе кръстосала пръсти, за да ги спре да треперят.

Тори също сви пръсти, за да ги спре да треперят.

Данар дел Реджинал забеляза движението и се изсмя, докато се протягаше към сабята, която джуджето вече бе предложило на Тори.

— Както предпочиташ.

Тори се постара лицето му да остане безизразно и спокойно, поне се надяваше да изглежда така, докато заставаше в позиция срещу Данар дел Реджинал.

Вечерният хлад по тревата пронизваше краката му, промъкваше се между пръстите, вятърът запращаше студени валма в голите му гърди. Когато вдигна ръце и се протегна, студът ощипа влажните му мишници почти болезнено.

Трябваше са внимава къде стъпва, реши той. Това съвсем не бе клубът по фехтовка, нито пък приземният етаж вкъщи. Там, дори когато татко бе пръснал дребни неща или пирони, или дори някакви играчки, Тори винаги разчиташе, че има стабилна основа под краката си, макар и да не е равна, а той не бе свикнал да провежда срещи на хлъзгаво.

Нямаше никакъв проблем. Лентата за фехтовка би трябвало да е почистена и от пот, и от вода в почивките, но понякога това не се правеше, а татко отдавна бе научил Тори да се държи здраво на крака и да е особено внимателен и съсредоточен, когато стъпваше по хлъзгава или неравна основа.

Тори винаги бе смятал, че татко прекалява с тези неща. Беше прекарал излишно много часове бос наполяната пред къщата, заслонен от дърветата по самия край, докато двамата се биеха в свободен стил, дори се случваше да прескачат градинските мебели или да използват за опора стария пън на дъба или масата за пикник. Това според него би трябвало да изостри усета на Тори към различните позиции, но в истинска схватка бе напълно ненужно, защото не можеш да шариш наляво или надясно по тясната ограничена лента за фехтовка.

Тогава се стараеше, за да бъде доволен татко, като отдавна бе решил, че това е единственият смисъл, въпреки че не виждаше никаква полза от него. Беше забавно, когато запозна останалата част от екипа в колежа със свободния стил, защото на лентата не се научаваш как да се извиваш наляво и надясно, нито пък как да се впускаш в атака, която уж ще те пропусне, без да бъдеш докоснат.

Това бе напълно безполезно.

Пак грешка, помисли си той. Нищо, Тори бе грешил и преди. Всъщност и сега.

Данар дел Реджинал вдигна меча, завъртя го в елегантен поздрав първо към заобикалящите ги, после към планините, сетне към небето и накрая към Тори.

„Много мило от негова страна, че ме включи“ — помисли си Тори и въпреки че се бе пошегувал със себе си, страхът му не намаля.

Не че имаше кой знае от какво да се страхува. В действителност нямаше. Рана, получена в дуел, е доста по-малко болезнена, отколкото случаят, когато падна от ябълката на семейство Томпсън и си счупи крака. Поне така беше, до първата рана, нанесена в двубой.

Той отвърна на поздрава на Данар дел Реджинал с един от своите поздрави, типичния за фехтовчиците поздрав, различен от всеобхватния замах на опонента си, след което скъси разстоянието с три бързи крачки, с меча пред себе си в съвършена линия, сякаш се опитваше да докосне подмишницата на другия мъж.

Върховете на оръжията им се кръстосаха предпазливо няколко пъти.

Ако татко беше прав, че целта на дуела е да бъдат изпитани качествата и уменията на Тори, да се провери издръжливостта му, колкото по-бързо приключеше всичко, толкова по-добре. Когато Данар дел Реджинал се протегна колебливо в сиксте, Тори парира, след това освободи острието, отстъпи назад, като едва-едва прекрачи линията.

Данар дел Реджинал настъпи, протегна се към стомаха му и…

 

 

По-късно всичко се изясни. Той му бе предоставил типичната при бой с шпаги цел — китката си. Само че врагът му не се стремеше просто да го рани, истинското му намерение бе да ликвидира Тори.

Точките при повечето двубои с шпаги, както и повечето дуели, се печелеха с атаки, насочени към ръката или крака. Тук не ставаше въпрос за любезно и внимателно отношение, истината бе, че крайниците бяха най-уязвими при нападение. Ето защо шпагите се бяха сдобили с такава популярност. Първоначално фехтовчиците ги обучават да отбелязват точки с удари в триъгълника от раменете до слабините, все едно че единственият начин да спечелиш дуел е, като нанесеш смъртоносна рана, затова често се случва да получат нараняване по китката или ръката, коляното или пръстите. При истинските дуели, фехтовчик, обучен да се бие с шпага, имаше същите предимства пред бойците с рапири, като каратист с черен колан пред някой боксьор.

Само че това съвсем не бе целта на Данар дел Реджинал.

 

 

Тори задържа върха на Данар дел Реджинал със своя и му попречи да го засегне, а върхът бе на сантиметри от гърдите му. Завъртя китка, без да изпуска вражеското острие, така че то остана под неговото, натисна и отблъсна меча на противника си, така че неговият вече бе в по-изгодна позиция.

Тори протегна оръжието си и пристъпи напред. По дяволите, ако загуби след първото докосване, това копеле смяташе да го убие. Едно докосване високо някъде по ръката щеше да прекрати двубоя и тогава Тори щеше да отбие противниковото острие, докато се оттегляше.

Само че острието на Данар дел Реджинал не му остави много възможности, когато нападна с пълна сила в момента, в който Тори проби гарда на противника си с такъв замах, че ефесът се опря в гърдите на по-едрия мъж. Той отстъпи крачка назад и дръпна ръкохватката от омекналите пръсти на Тори.

Някой изпищя.

Данар дел Реджинал изглеждаше по-скоро шокиран, отколкото в агония, когато пръстите му изпуснаха меча и се протегнаха към ефеса на оръжието на Тори, сякаш имаше някакво значение дали ще успее да го изтегли от гърдите си. Устата му се отвори и понечи да каже нещо, но единствените звуци бяха ужасно бълбукане и нещо като ръмжене.

Очите му блестяха с почти демонична светлина на трепкащите факли, когато се взря в Тори и задържа погледа му.

В следващия момент те станаха като стъклени, напълно безизразни, и Данар дел Реджинал се отпусна, извит на една страна на тревата, изпусна се, причинявайки ужасна смрад, която лиши смъртта му от елементарно достойнство.

Бранден дел Бранден застана пред Тори с побелели устни, извадил меча си.

— Спри — каза той, въпреки че Тори не правеше абсолютно нищо, а само стоеше, без да помръдва. — Прекрати — продължи той. — Ториан дел Ториан успя да… пусне първа кръв. Въпросът е приключен. — Обърна се и подхвърли оръжието си на един от слугите вестри, който умело улови меча във въздуха и забърза нанякъде с него.

— Браво, млади убиецо — каза подигравателно той.

Тори поклати глава.

— Не исках. Само трябва да кажа, че той се опитваше…

— Разбира се — отвърна Бранден дел Бранден, без да се старае да прикрива сарказма си. — Той се опитваше да те убие, а единственият начин, по който можеше да се защитиш срещу един очевидно доста по-неумел противник, бе да го промушиш. Не можеше ли просто да го порежеш по ръката и да се защитаваш, ако той ти бе нанесъл някаква обида, но очевидно не, това щеше да те затрудни прекалено много.

— Ти не разбираш — каза Тори. — Той се опитваше да ме убие. Аз просто се опитвах… — Не успя да продължи. Дали Бранден дел Бранден щеше да приеме, че Тори доброволно се опитва да загуби? Едва ли. — Просто се стараех да не ме убият — каза той.

Бранден дел Бранден очевидно се стараеше да запази самообладание и успя.

— Разбирам — отвърна тихо той. — Ако някога се случи да те предизвикам, то ще бъде до смърт, а не до първа кръв. — Устните му се изкривиха в нещо като усмивка. — Бих искал да ти спестя неприятностите да се занимаваш с мен, да ме разиграваш, докато не откриеш един-единствен замах, с който да ме убиеш. — Той се обърна към татко и се поклони сковано. — Ториан дел Ториан старши — каза той. — Поздравявам те за уменията на сина ти, въпреки че не мога да те поздравя за останалата част от възпитанието му. — Той се обърна към стражите. — Обещанието им важи до зазоряване. Оковете го точно преди това.

Херолф, водачът на глутницата, отметна глава назад и се разсмя.