Джоел Розенберг
Огненият херцог (10)

Глава 9
Градският съвет

Неофициалният градски съвет на Хардуд, Северна Дакота, провеждаше среща на обичайното си място, в хола на Док Шърв, когато Бетси Шърв въведе Джеф и Арни Седмо. Джеф непрекъснато трябваше да се въздържа да не протяга ръка, за да помага на Арни с патериците. Арни все пак си имаше своята гордост.

Бетси се усмихна плахо и притеснено, кимна на събралите се и затвори вратата на излизане.

— Добър вечер, Джеф. — Майкъл Бйерке вдигна поглед от кафето и тортата. Погледна настойчиво Арни, вдигна едната си вежда и стисна устни.

Джеф поклати глава и сви рамене. След случилото се Арни дори не трябваше да е в болницата в Гранд Форкс, трябваше да е мъртъв като братята Ларсон. Само че Арни настоя да се върне у дома със същата упоритост, с която оживя през първите няколко часа след нападението, и ето че днес с усмивка заяви, че непрекъснатите въпроси на любопитния щатски шериф може и да го пречупят и настоя Джеф да го заведе на следващото събрание „у Док“.

Док и преподобният Опегорд се надигнаха от местата си и Арни се здрависа с тях, а след това застана пред стария брезов люлеещ се стол, поставен, до мекото кресло, където се бе настанила старата Мини Хансен. Вечните й очила за четене бяха кацнали заплашително ниско на самия крайчец на носа й, самата тя привидно бе вглъбена в плетката. Джеф винаги смяташе, че сивокосата старица, която плетеше безспир, би трябвало поне понякога да облича творенията си, но както обикновено Мини бе в работна риза и дънки. Джеф я бе виждал в рокля единствено в църквата.

Джеф кимна към тъста си, Боб Орстед, въпреки че двамата нямаха кой знае какво да си кажат. Джеф и Кати бяха вечеряли у старите Орстед преди по-малко от час, и бяха обсъдили всичко, което трябваше.

Орстед и Майкъл Бйерке можеха спокойно да минат за норвежките Лаурел и Харди. Орстед бе нисък, набит и много закръглен, докато Бйерке бе висок и кльощав. И двамата бяха с еднакви прически: късо подстригана коса, щръкнала нагоре, а на темето прозираше по едно олисяло от годините петно.

— Сядай, Арни — каза Боб Орстед. — Настанявай се удобно… защото приличаш на самата смърт все още в топло тяло.

— Не бих казал, че това тяло е много топло — намеси се Майк Бйерке.

— Поисках да дойда, за да ви кажа нещо, а после ще си отида, за да можете спокойно да обсъдите нещата — каза Арни Селмо с глас, който бе едва доловим шепот. — Аз… Не мога да кажа, че знам какво точно се случи, но Дейви разправя как младият Тори му казал, че сребърен куршум можел да убие тези вълчи изчадия. Какво ли не са наричали Дейви Хансен през годините, но никой не е посмял да го определи като лъжец, а ако сред вас има някой, който не уважава семейство Торсен, то казвайте още отсега.

— Та… той Тори показал на Дейви къде излиза тунелът, въпреки че Дейви разправя как същият тунел се стопил пред очите му.

— Той е отбелязал там, където е изчезнал, и ние двамата смятаме да вардим при този тунел, точно както вълк дебне катерица, само че ние ще дебнем вълци. — Той измъкна от джоба си пачка банкноти, стегнати с ластик. — Дейви ги е събрал там. Затова ви ги предавам на вас.

— Всичко това е чудесно, Арни. Но само заради това ли дойде? — Док Шърв поклати глава, сякаш искаше да добави: Много се съмнявам.

Арни се намръщи.

— Не съм казал, че това е всичко. Само двамата няма да сме достатъчни. Трябват ни поне още двама, а според мен трябва да има най-малко още шестима, щото по двойки ще е най-добре. Аз мога да взема Орфи и да поемем смяната от полунощ до осем. Вече не мога много да спя нощем. — Очите му се замъглиха и за момент станаха отнесени, но той бързо се овладя. — Ще трябва и партньор за Дейви, а ми се ще да има още две двойки — нареждаше той, а гласът му бе станал много по-звучен и младежки от обикновено. — Уредете този въпрос.

След толкова много години — дори Джеф не можеше да каже от колко време се провеждат тези неофициални събрания — не беше необходимо да се провежда гласуване. От въздишката на Мини и кимването на Док, от начина, по който Дейв Опегорд се отпускаше назад и кръстосваше ръце на гърдите си, а Бйерке и Орстед цъкаха с език, ставаше ясно, че всички са единодушни.

Док Шърв заговори от името на всички, което си бе нещо обичайно.

— Искаш две двойки патрули, поне две, които да се явят да ти докладват утре в осем сутринта. С пушки ли?

Арни поклати глава.

— Не. Без пушки. Имаме гарандите на Торсен, а пък аз ще взема оръжието на Орфи. Ще ги използваме тях, ако се наложи. Ще тръгнат приказки… не ми се ще децата да започнат да обикалят и денем, и нощем.

Боб Орстед изръмжа.

— Няма да има никакъв проблем за някой и друг ден. Само че, мътните го взели, ами ако се проточи седмици наред и нищо не се случи? Достатъчно неприятности си навлякохме, докато уредим патрул да регулира пресичането на Мейн стрийт, и то само в учебни дни. Трудно ще го организираме, особено пък с по двама за всяка смяна.

— Помисли малко, Боб — заговори Джеф. — Сдобили сме се с дупка, от която изникват върколаци, в която изчезват познатите ни… а ти искаш да я оставим просто така без охрана!

— Е, като представяш така нещата, май не ми се ще особено много.

Джеф се намръщи.

— Можем и да прокараме път през гората и да повикаме циментовоз, за да запълним проклетото нещо, но… не бива да забравяме, че все още се надяваме съседите ни да изпълзят от нея… а и ти готов ли си да се обзаложиш, че като изсипем цимента, това ще спре върколаците?

— Що да не ги спре?

— Ами да — намеси се Арни. — Вие не видяхте как прострелях не два, ами три със сачми за сърни, а мръсниците само се поотърсиха и скочиха. Искам непрекъсната охрана до дупката.

— Дадено — кимна Док Шърв. — Охрана ще има. Мътните го взели, ако трябва, и аз ще поема една от смените.

— На всяка цена. — Бавно и мъчително, Арни се надигна. — Ще ида да пийна кафенце с Бетси и ще ви оставя да обсъдите нещата.

 

 

— Върколаци, демони, магия. — Боб Орстед поклати глава. — Ако само двама от вас се кълняха в тази работа, щях веднага да повикам психиатър, а не да правя събрание. — Той изви очи към вратата, която сам бе затворил, след като Арни излезе.

— Ами… — започна Док Шърв, стиснал лулата си със зъби. — То, ако имаш някакви съмнения, можем да помолим Джеф да изрови труповете, дето ги закопахме. — Той изпусна няколко валма дим, дръпна дълбоко от лулата и отново изпусна дима. — Според мен на тази женска не й бяха поникнали косми по дланите току-така. — Док наклони глава на една страна. — Искаше ми се да направя някоя и друга снимка, ама…

— Абе, аз само казах ако. — Боб Орстед сви рамене и подмина въпроса. Той се гордееше с това, че е един наистина флегматичен норвежец, въпреки че родът Орстед живееха в Хардуд поне от четири поколения и нямаше сведения на някой от тях кракът му да е стъпвал в прародината.

— Как вървят работите, Джеф? — попита преподобният Опегорд, или просто Джеф. Свещеникът бе на седемдесет и няколко, но тътнещият му баритон не се бе променил. Джеф не само че го помнеше от детските си години, но бе чувал баща си да казва, че и той помни същия този глас още от своето детство. Трудно беше да мислиш за него като за Дейв, въпреки че старецът сам настояваше да го наричат така, след като свалеше свещеническите одежди и нахлузваше плетения пуловер. С дълги ръце и едри гърди, той приличаше повече на моряк, но Джеф неизменно си го представяше застанал на амвона.

— Горе-долу, Дейв — отвърна той.

— Не — намръщи се Опегорд. — Не те питах как си ти, исках да знам как се нареждат нещата.

— Ааа! — Джеф си наля чаша горещо кафе от чайника на масата, преди да седне, след което се отпусна на стола по-тежко, отколкото му се искаше. Последните няколко дни бяха дълги и уморителни. — Нещата се уталожват, поне що се отнася до щатските власти. Уле и братята Ларсон са загинали в катастрофа с кола, която местните власти, тоест аз, са успели да разчистят, докато федералните изпратят свой екип. Плъзнали са слухове, че това се е случило, докато са ходили на лов за вълци, но засега са само слухове. Понякога стават катастрофи, а изпълняващият длъжността съдебен лекар — Док Шърв вдигна чаша в саркастичен тост, — е подписал необходимите документи. Без да има връзка със случая, няколко подивели кучета са били застреляни точно пред плевнята на семейство Торсен, докато се опитвали да душат пилетата им. — Той поклати глава. — По дяволите. — В града нямаше по-мили и обичани хора от Джеф и Боби Ларсон. Наистина не можеше да си криви душата и да нарече Уле добър човек, но поне бе добър съсед.

Джеф се опитваше да представи нещата безпристрастно, въпреки че му бе безкрайно трудно. Клането на поляната пред къщата на семейство Торсен бе най-потресаващата гледка, която бе виждал през живота си от времето, когато преди няколко лета, още докато работеше със стария Джон Хонистед, се наложи да отскочат до фермата на Улсен и откриха Дан Улсен, с отнесена половин глава, все още здраво стиснал пушката в ръце.

Опегорд поклати глава.

— Все още не мога да повярвам. Знаехме, че има нещо странно у Хоузи, но… чак пък вълци, дето не можеш да ги убиеш? Сребърни куршуми? Тунели, дето изчезват? И къде потъна оня, приятелят на Тори? За последно го видяхме как влезе в къщата на Торсен след Хоузи. — Той изсумтя. — В семинарията не са ни учили как да се справяме с такива работи, дори в ония времена, малко преди земята да се охлади, когато още бях студент. — Той се отпусна назад и потри кокалчетата на ръката си в панталоните. — Аз… абе не съм много сигурен дали трябва да си мълчим за това. Не знам дали аз ще мога.

Орстед поклати глава.

— И какво сега, да не би да обмисляш как да се обадиш на отец Свенсон в Гранд Форкс, за да се заеме да прогони духовете от отвъдното?

— Все още обмислям тази възможност. — Устните на Опегорд бяха побелели. — Да не би да си мислиш, че не ми е минавало и това през ум? — Той поклати глава. — Но не е там работата. Това нещо… то може да ни се отрази зле на нас. С изчезването на семейство Торсен лесно ще се оправим… ами с двамата приятели на Тори? Нали и те изчезнаха?

— Иън. Иън Силвърстайн и Мариан Кристенсен. — Джеф кимна. — Приятни бяха. Пихме по една-две бири във „Взрив-о-вкусно“ миналата вечер. Иън не е проблемен. Той няма семейство. Ще мине бая време, преди някой да се сети да го потърси.

— Така ли? — намръщи се Майк Бйерке. — Аз пък си мислех, че евреите са много сплотени.

— Така ли? — повдигна едната си вежда Боб Орстед. — А ти колко истински евреи познаваш?

— Ами например зъболекаря ми в Гранд Форкс. Приятен човечец.

— И затова се притеснявах, Майк — обърна се Джеф към Бйерке, без да обръща внимание на заядливата размяна на реплики между Бйерке и тъста си. — Винаги се появяват изключения. Може да изникне някой далечен братовчед, нещо такова, но най-близкият му жив роднина е бащата, а те не си говорят от години. На мен бащата ми се стори съвършен мръсник, но като цяло Иън не ни е проблем. Трябва да помислим за Мариан. Тя е от Сейнт Луис и родителите й сигурно са свикнали да я чуват поне на две седмици. Нека да е месец, но едва ли по-рядко. Те ще се разтревожат. — Джеф сви рамене. — Ако те се появят скоро, никой няма да разбере, че са изчезнали. Ако обаче продължават да се изчезнали, ще трябва да измислим някакво обяснение.

— Горките й родители…

— Sa meget vil jeg si til bans fordel at han er i grunnen et godt menneske — прошепна Мини Хансен сама на себе си и веднага след това заговори на английски. — Каква глупост. — Тя се намръщи. — Сигурно ще бъдат много обнадеждени, ако им разкажете какво точно се е случило, а именно че последния път, когато са я видели, една глутница върколаци са я спуснали в тунел. — Тя изсумтя.

— Може и така да стане. — Док Шърв сви тънките си устни. — Просто не разбирам какъв е проблемът. По някое време някой ще се появи, за да започне да разследва. Младежите са потеглили с колата на Тори, след като са изкарали цяла седмица ваканция тук, а двамата Торсен, майката и бащата с Хоузи са тръгнали със своята кола на отдавна замисляно пътешествие в Мексико, поне така знаем, и оттогава никой нищо не е чувал за тях. — Усмивката му бе пресилена. — Едва ли някой ще успее да отгатне истината. — Той пуфкаше с лулата, а после се протегна към масата, за да увеличи портативния абсорбатор. Виенето на апарата разкъса мълчанието и заглуши пуфкането на Док.

Майк Бйерке прочисти гърлото си.

— Повече ме притесняват двамата Ларсон. — Той попипа издължената си брадичка. — Поприказвах с Улаф и Рут — обясни той. — Много им е мъчно и искат обяснения, които няма как да им дадем.

— Ако трябва ще поговоря с тях — каза Мини с пискливия си гласец с типичната скандинавска интонация, така характерна за поколенията още преди появата на телевизията. — И двамата са ми били ученици, ще ме изслушат.

— Какво смяташ да им кажеш? — попита Док Шърв и прокара ръка през оредяващата си коса. Откакто Джеф се помнеше, Док винаги беше уморен. Дори и в годините, когато си имаше заместник, той пак поемаше нощните спешни случаи, през цялата година, а това почти винаги бяха раждания или тежки наранявания.

— Ще им повторя това, което ще ви кажа сега и на вас — заяви твърдо тя. — Затова хората ми вярват… защото, за разлика от други — изсумтя тя по посока на Дейв Опегорд, — не прекроявам проповедите според паството. Ще им разкажа всичко, което знам, и ще ги убедя, че ако се разчуе, няма да излезе нищо добро. Ще им река: искате ли да превърнете този град в един подвижен цирк? Искате ли репортери от Нешънъл Инкуизитър…

— Инкуайърър — поправи я Док. Двамата почти винаги се поправяха един друг от десетилетия.

— … да започнат да си врат носовете навсякъде? Да не би да искате телевизионни камери да се разположат на поляната пред къщата на семейство Торсен и да размахват микрофони към всеки и да задават въпроси наляво и надясно за нападението на върколаците? Да не би да искате да започне разследване на миналото на Ториан Торсен и да ни попитат как така живее сред нас години наред, без никой да не каже и думичка? Да не би да искате всяка тайна в този град да излезе наяве и да ни гледат под микроскоп? — Очите й задържаха за момент погледа на Джеф и после се отместиха.

Не, никой не искаше тайните да излязат наяве. Преди години двамата с Боб Орстед заминаха дискретно за Чикаго, за да открият пастрока на Кати, но мръсникът отдавна беше изчезнал. Ако бе все още жив, Джеф не искаше да разбере къде се намира Кати.

Преди да връчи полицейската значка на Джеф, старият Джон Хонистед често повтаряше, че човек не може да спаси света, но поне може да опази мира в една малка част от този свят…

А и това съвсем не беше единствената тайна. Никой не говореше за това, но присъстващите в стаята до един знаеха какво стори Етел Холмстед на гадината, за която се омъжи, а и никой тук не желаеше това да се разчува. Официално Дик Холмстед се водеше загинал при падане от комбайна право под въртящите се остриета и така и щеше да си остане.

Естествено, имаше и други тайни.

— Ние тук сами можем да се погрижим за себе си — каза тя. — И ако мъжете ни са загинали, докато са ни защитавали, това съвсем не се случва за пръв път. Съпругът ми загина на остров Макин, най-големият ми син падна при отстъплението от резервоара Чосин, а в този момент внукът ми е в някакъв хеликоптер на самолетоносач край бреговете на Сомалия. — Тя сведе поглед към плетката и след като измърмори още нещо недоловимо за останалите, започна да разплита готовите редове. — Прапрадядо ми, Герхардсен — продължи тихо тя, — си отвлякъл млада жена направо от дома й в Трондхайм и се установил в Ню Елм през хиляда осемстотин петдесет и трета. Преживял клането през хиляда осемстотин шейсет и втора и се преместил тук година по-късно, починал през зимата на хиляда осемстотин шейсет и осма от грип. В дневника си, прапрабаба ми твърди, че хванал грипа, докато влачел към къщи сърната, дето убил, за да може да си нахрани семейството, защото бил свикнал сам да се грижи за всичко. И ние сами ще се погрижим за себе си — заяви тя. — Мъжът ми и синът ми загинаха, защото ги мобилизираха за войната, а ние с теб, Док Шърв, и с Еди Флагстад, сами сме си виновни, че променихме рождената дата на Джони Томпсън, за да може да се измъкне.

Док Шърв се приведе над масата, сякаш искаше да каже нещо, но разпаленият й поглед го възпря.

— И освен това — продължи тя, — да не би Дейви Хансен някога и дума да е натякнал по този въпрос? Дори когато не се върна цял от онова кошмарно виетнамско място? — Тя размаха пръст на всички и за момент Джеф отново се почувства като ученик в класната стая.

— Ние сами се грижим за себе си — повтори тя с тиха увереност и забоде поглед в плетката. — Направете каквото е необходимо и да не пропуснете нещо.

— Добре, Мини — отвърна след малко Док, а Дейв Опегорд кимна.

Джеф отпи от кафето.