Джоел Розенберг
Огненият херцог (20)

Глава 19
Фалиас

Утрото се събуди сухо и ясно и Среброчел намали по криволичещия през планината път.

Монетата си бе отново монета, а Иън пътуваше на гърба на кон и ако бедрата му не бяха така натъртени, че бе готов да се обзаложи, че са станали синьо-черни, а пък за раменете и врата си бе готов да твърди, че някой вари всичките му мускули и сухожилия на бавен огън, а пък…

Искаше му се да мисли, че снощи всичко е било само сън.

Зад тях пътят изчезваше в далечината сред последните избуяли по склона на планината дървета, може би някъде на половин километър надолу. Може да беше и по-далече. Не успяваше да прецени точно.

Пътят бе станал доста странен. Бе гладък, нямаше неравни места и въпреки че бе покрит на места с пръст и растения, те изглеждаха така, сякаш костите на света се подаваха изпод кафяво-зелената плът.

Иън потръпна при този образ и се опита да го отхвърли от главата си, но той си остана натрапчив и настоятелен.

По незнайно каква причина, Хоузи прочисти гърлото си и помоли Среброчел да спре.

— Оттук продължаваме пеша — каза Хоузи и се смъкна на пътя, преди да помогне на Иън да слезе.

Господи, всичко го болеше. Трябваха му повече сили, за да си изправи гърба, отколкото смяташе, че притежава.

Среброчел подскочи леко, изсумтя, както той си можеше и наоколо се разлетя пръст и прах.

— Аз ти благодаря, стари приятелю — каза Хоузи и дългите му пръсти помилваха нежно муцуната на коня по-скоро с истинска обич, отколкото от необходимост. Човек трябваше да е въоръжен поне с търнокоп, ако искаше да нарани Среброчел, а Иън не би се обзаложил, че и търнокоп би свършил работа.

Нагоре по склона стърчаха тъмносиви скали, подобни на назъбеното острие на нож, насочено към небето.

— Ножът на Тир, така са ги наричали навремето — поясни Хоузи. — А ние с теб се разделяме тук, Среброчел.

Конят просто се извърна и се отдалечи в галоп. Огромните му копита разтърсиха пътя сред разлетели се на всички страни буци пръст, туфи трева и листак.

Аезирските коне, изглежда, не бяха много по сбогуванията.

Хоузи се протегна продължително, а след това започна да разхлабва каишките, които придържаха багажа. Иън го последва.

— И сега какво?

— Сега ще си починем час-два. — Хоузи седна на пътя с кръстосани крака, просна наметалото до себе си и се претърколи по гръб. Направи знак на Иън да легне и той. След кратко колебание младежът го послуша. Какво ли всъщност очакваше? Някой камион или друг аезирски кон да мине и да го прегази?

— А после?

— После ни предстои изкачване, а след това една трудна част и ще излезем в гръб. Да се надяваме, че имаме време. — Той седна. — Има още нещо, приятелю Иън — обясни бавно той. — Мечът, който носиш, съм го правил аз и острието му е закалено с моята кръв. В твоя свят не можех да му придам друга сила, освен тази, защото там няма нещо, което да не може да убие.

— Искаш да го използвам, за да те защитавам ли? — сви рамене Иън. — И аз си мислех, че затова съм зачислен към групата.

— Съвсем не е това. Ако всичко се провали, ако прецениш, че ще ме заловят, пленят, искам, необходимо е… — Хоузи преглътна. — Трябва да го използваш, за да ме убиеш. — Черният мъж поклати глава. — Обещанията са нещо много по-незначително за вашия вид, отколкото за моя, затова няма да те моля да ми даваш обещания. Само ще ти кажа, че ще ти бъде много по-трудно да го сториш, отколкото си мислиш, но се кълна, че е наложително да бъде сторено. — Хоузи отново се отпусна на наметалото, с втренчени в небето очи. — А както ми се струва, времето за това наближава.