Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (9)

Информация за размишление

(Дълес)

И Гестапо, и Абверът, и контраразузнаването на Виши знаеха, че през онези тревожни летни дни на 1942 година през Франция ще премине някакъв тайнствен американец. Френското контраразузнаване, Гестапо и ведомството на адмирал Канарис се подготвяха за залавянето на този човек.

По гарите и в застъклените здания на летищата дежуреха тайни агенти, които денонощно впиваха поглед във всеки, който поне с нещо приличаше на американец.

Не можаха да заловят този човек. Той умееше да изчезва в ресторантите и най-неочаквано се появяваше в самолетите. Умен, разсъдлив, спокоен и храбър, той успя да разиграе немската служба за сигурност, контраразузнаването на Виши и в края на 1942 година да се добере до неутрална Швейцария.

Беше висок на ръст. Очите му, скрити зад лъскавите стъкла на пенснето, гледаха на света снизходително, добродушно и в същото време сурово. Човекът постоянно държеше в устата си дълга английска лула, не говореше много, често се усмихваше и покоряваше своите събеседници с доброжелателния си маниер внимателно да ги изслушва, хапливо да се пошегува и ако не е прав, да признае вината си веднага и откровено.

Навярно службите на Химлер, Канарис и Петен само да знаеха кой е този човек, щяха да положат десеторно по-голямо прилежание, за да го пипнат в ръцете си още там, във Франция, където немската армия стремително навлезе в края на 1942 година, като сложи край на „суверенна“ Франция със столица Виши. Този човек беше Алън Дълес. Той работеше в управлението на стратегическите служби^[1] и беше изпратен в Берн от генерал Донован.

В Швейцария се заговори за него, че е личен представител на президента Рузвелт.

Дълес даде опровержение в пресата. Но то беше доста странно и тайнствено. Той разбираше, че това е двойна реклама — и пуснатият слух, и странното опровержение в случая само ще му бъдат от полза. И не сгреши. Още през първите месеци от неговото пребиваване в Берн към него от всички страни се стекоха хора от различни страни — банкери, спортисти, дипломати, журналисти, хора със синя кръв, артисти, тоест все хора, от които световното разузнаване черпи сведения, при това доста важни.

Преди да разгърне свой филиал, свои служби в Швейцария на управлението за стратегическо разузнаване, Дълес най-внимателно изучи материалите, събрани от неговите сътрудници.

— Тук, в синята папка — поясни човекът от ФБР, който се занимаваше с проверката и систематизирането на досиетата на неговите сътрудници — са всички онези, които имат роднини или близки приятели в страните — членки на Оста, и в неутралните страни. А в тези папки са лицата, родени в Германия и Европа, а също онези, чиито родители са немци. Тук са фамилиите на тези, с които си кореспондират вашите сътрудници… А тук…

Дълес го прекъсна с недоумяващ въпрос:

— Но какво отношение има всичко това към работата?

— Извинете…

— Мене ме интересува следното: дали някой от хората, които ми сътрудничат, е член на германо-американски институт? Членува ли в комунистическа партия? Дали не е хомосексуалист, ако е мъж, и дали не е лесбийка — ако е жена? Какво е семейното му положение? Стабилен ли е бракът или жената е истерична, а мъжът от това го избива на алкохолизъм и мечтае да прати по дяволите скандалното си семейно огнище? А що се отнася до роднините в Германия и Италия, то сигурно и някой от моите прадеди се е заселил в Германия още през миналия век…

За съжаление в справочника „Who is who“ („Кой какъв е“) беше споменато съвсем малко за миналото на Дълес. Неговата история си заслужаваше службите на контраразузнаването на Германия да се запознаят с нея по-отрано. Но те я научиха значително по-късно.

Когато ведомството на Химлер успя да вкара в дома на Дълес свой агент (милата изпълнителна готвачка, работеща при Алън Дълес, била сътрудничка на шесто управление на имперската служба за сигурност), и Шеленберг, и Химлер, и Мюлер от Гестапо, а впоследствие и Калтенбрунер научиха от своя агент доста важни и интересни подробности, които на пръв поглед изглеждат съвсем незначителни, но създават обемност и видимост за нещата.

Например агентката съобщи, че настолната и явно любимата книга на Дълес е книгата на китаеца Сун Цзи „Изкуството на войната“. В тази книга китайският теоретик излагал основите на шпионажа, практикуван в Китай 400 години преди нашата ера.

Доста често Алън Дълес препрочитал онази част от съчинението на китайския автор, където се казвало кои агенти са най-ценни за разузнаването.

Сун Цзи различавал пет категории агенти: туземни, вътрешни, двойни, невъзвратими и живи.

Туземните и вътрешните агенти (това Дълес си отбелязвал на малки листчета и тези листчета попадаха във ведомството на Шеленберг) съответствували, пишел Дълес, на тези, които ние днес наричаме агенти от местен произход, вербувани на място.

Двойните агенти са вражески контраразузнавачи, заловени в плен, презавербувани и изпратени обратно при своите, но вече като агенти на страната, която ги е заловила.

Алън Дълес беше подчертал с червен молив термина „невъзвратими агенти“. Много му беше харесало това китайско определение. Според Сун Цзи невъзвратими са онези агенти, които доставят дезинформация на противника и той ги наричаше невъзвратими, защото противникът на всяка цена ще ги убие, когато разбере, че сведенията, които му предават, са лъжливи.

Живи агенти, както ги определя Сун Цзи, са тези, които проникват при врага, работят в неговата страна и после се връщат обратно живи.

Сун Цзи твърди, че истинският разузнавач трябва да разполага с всичките пет вида агенти едновременно. Той казва, че разузнавач, който има на разположение такива пет агенти, разполага с „божествена паяжина“, нещо като рибарска мрежа, съставена от множество тънки, невидими, но много здрави нишки, стегнати в едно общо здраво въже.

Сун Цзи разсъждаваше интересно и Дълес си беше записал на отделни листчета много от Сун Цзи — за контраразузнаването, за дезинформацията, за психологическата война, за тактиката по обезопасяване на агентите.

Шпионажът на Сун Цзи беше предизвикателство спрямо шпионажа на древна Гърция и древния Рим. Там до голяма степен са разчитали на предзнаменования, дадени от духовете и бога. В разузнаването, смяташе Сун Цзи, не трябва да се разчита и вярва на духове и бог. В разузнаването трябва да се разчита само на хората — врагове или приятели.

Агентката на Гестапо успя да фотографира Библията с множеството бележки по белите полета, направени от американския разузнавач. По-точно, той си беше отбелязал онова място, когато Исус Навин изпратил двама души в Йерихон, за да огледат тайно всичко там. И пристигнали те в дома на блудницата Раб. Това, както се сторило на Дълес и както го разправял на приятелите си, бил първият прототип, записан в историческите летописи, на това, което днес професионалистите разузнавачи наричат „конспиративна квартира“. Раб скрила шпионите у дома си, а после тайно ги извела от града и израилтяните, като завзели Йерихон, избили с мечовете си всички, които останали живи, освен Раб и нейното семейство. Изглежда тогава е била установена традицията да се възнаграждават тези, които са помагали на разузнавачите.

Друга любима книга на Алън Дълес, както съобщава в своя център агентката от неговия дом, била книгата „Робинзон Крузо“. Той също доста често препрочитал „Мол Фландърс“ и „Записки за чумавата година“. Тези книги бяха написани от Даниел Дефо, един от най-прекрасните разузнавачи. Той не само че самостоятелно е организирал разузнавателната мрежа, но е станал и първият шеф на английското разузнаване, за което светът разбра много години след неговата смърт.

Дълес търсеше по страниците на неговите книги, макар и най-малкото намекване, че са писани от шефа на разузнаването на Британската империя. Но не намери никакъв намек за това.

Агентката на Шеленберг съобщаваше, че Алън Дълес през свободното си време внимателно изучава методите и практиката на големите шпионски организации в Европа през XIX век.

И много други сведения за Алън Дълес се натрупаха в тайните архиви на ведомството на Химлер. Въпреки това ръководителите на Третия райх не можаха да си изградят пълна и точна представа за този пресметлив и хитър разузнавач от средата на XX век.

Биографията на Дълес не беше много ярка и забележителна. Получил на двадесет и три годишна възраст диплом за магистър на изкуствата, той работи като мисионер в Индия и Китай, а през май 1916 година заема първия си дипломатически пост във Виена. Включен е в делегацията за Париж, която се оглавява от Вудро Уилсън. После получава специална задача и работи в Швейцария и Австрия, като се опитва да запази Австро-унгарската империя. Там през 1918 година подготвя първия си заговор, който би могъл да се окаже грандиозен, ако Дълес го беше довел докрай. Но ноемврийската революция в Германия, ръководена от комунистите, препречи пътя към претворяването на заговора в живо дело. Бъдещата монархия на Хабсбургите, която трябваше да стане санитарен кордон, мощен брониран щит на Запада срещу разпространението на болшевизма в Европа, претърпя провал.

Само след една година, през 1919 г., Дълес беше назначен за първи секретар на посолството на Съединените щати в Германия. Тук, работейки на „Вилхелмплац“ 7, Алън Дълес се сблъска лице срещу лице с хората, които си бяха поставили като главна задача да противостоят на разпространението на болшевизма в Европа. Точно тук Алън Дълес запозна временно управляващия посолството на Съединените щати в Германия мистър Дръсел с генерал Хофман, човека, който пръв разработи плана на немското настъпление срещу Кремъл.

Хофман тогава им каза: „Цял живот ще съжалявам само за едно. Ще съжалявам, че на времето в Брест — Литовск не провалих преговорите и не потеглих към Москва. А това можех твърде лесно да направя по онова време“.

Точно тогава и точно Хофман в разговор с Дълес елегантно и убедително оправдаваше онази доктрина, която по-късно беше формулирана като доктрина „дранг нах остен“^[2].

След пребиваването си в Берлин Дълес две години беше на работа в Истанбул, столицата на страната, която непосредствено граничеше със Съветска Русия, столицата на страната, която, от една страна, беше ключ към Черно и Средиземно море, а, от друга, предна укрепена врата по пътя към световните запаси от нефт.

Оттук Дълес се завърна във Вашингтон. Стана шеф на отдела в Държавния департамент, който се занимаваше с въпросите, свързани с Близкия Изток. Близкият Изток тогава беше една от най-горещите точки на земното кълбо. Близкият Изток — това е нефтът, това е кръвта, която пулсира в артериите на войната. Магнатите на американската нефтена промишленост по това време бяха обезпокоени от огромните успехи на английските си конкуренти на световния пазар.

Точно тогава мистър Бетфорд, председател на управлението на компанията „Стандарт ойл ъф Ню Джърси“, заяви: „Най-важното за Съединените щати сега е да провеждат агресивна политика“.

И Дълес работеше, без да подгъва крак. Под негово ръководство беше удържана първата победа над Великобритания. Това стана през 1927 година, когато компанията на Рокфелер получи 25 процента от акциите на нефтената компания „Ирак петролиъм къмпани“.

През същата година нефтената корпорация „Гълф ойл“ на Мелон получи предимство в правата над концесията в Бахрейнските острови.

Като подготви тези победи, Дълес реши да си подаде оставката. Изучаването на работата на разузнаването от страна на банкерския дом Ротшилд го наведе на мисълта, че службата му в Държавния департамент е само първа стъпка в неговата бъдеща сериозна кариера.

Алън Дълес получи място в юридическата фирма „Съливан енд Кромуел“. Фирмата, една от най-крупните на „Уолстрийт“, беше тясно свързана с Рокфелер и Морган. Точно фирмата „Съливан енд Кромуел“ пряко работеше с правителството на Панама по време на строителството на канала. Точно тук, в тази юридическа фирма, Алън Дълес проведе блестяща операция по заграбването на нефтените концесии в република Колумбия от Съединените щати.

Именно тогава фирмата „Съливан енд Кромуел“ влезе в най-тесни отношения с Германия, страната, в която след Версайския договор американските промишлени магнати вложиха огромни суми от долари.

Точно тогава Алън и неговият брат Джон Фостър Дълес завързаха близки връзки с тръста на Тисен „И. Г. Фарбениндустри“ и с концерна „Робърт Бош“. Алън и Джон Дълес станаха американски агенти на тези немски корпорации.

В самото начало на войната Алън Дълес беше изправен пред фалит. Концернът „Робърт Бош“ имаше филиал в Съединените щати. Този филиал се наричаше „Америкън Бош корпорейшън“. В началото на Втората световна война фирмата беше изправена пред заплахата да бъде записана в черния списък. Нейните собственици обаче бързо сключиха договор с шведските братя банкери Валенберг, който предвиждаше установяването на номинален контрол от страна на шведската банка над „Америкън Бош корпорейшън“, при условие едва след свършването на войната фирмата да бъде върната на нейните собственици.

Братя Валенберг се съгласиха, но им трябвал американски контрагент за оформянето на всички формалности. Тази роля била поверена на братята Дълес. Алън Дълес успял да заблуди американските власти и скрил под шведско знаме собствеността на нацистите. По-нататък Алън Дълес става не само съпритежател на фирмата „Съливан енд Кромуел“, но и директор на „Шрьодер тръст къмпани“ и едновременно директор на „Дж. Хенри Шрьодер банкинг корпорейшън“.

Кой беше Шрьодер?

Той беше немски гражданин в Германия, американски — в Съединените щати, английски — във Великобритания. През тридесетте години този концерн беше оглавяван от барон Курт фон Шрьодер. На 7 януари 1933 г. във вилата на Шрьодер в Кьолн Хитлер се срещна с Фон Папен. Там беше разработен планът за заграбването на властта от нацистите. За тази услуга на Курт фон Шрьодер беше дадено званието групенфюрер от СС. Също така той стана и председател на тайната организация „Фройнден Крайс“. Тази организация събираше средства от магнатите на Рур за нуждите на отрядите на Хайнрих Химлер.

Английският филиал на концерна на Шрьодер се финансираше от „англо-германското дружество“ в Лондон, същото дружество, което пропагандираше идеите на фюрера във Великобритания. Можеше да се предположи с какво се занимава фирмата „Дж. Хенри Шрьодер банкинг корпорейшън“ в Съединените щати, чийто директор беше Алън Дълес…

Точно този човек, който както никой друг познаваше Европа, Германия, нацизма, бизнеса, нефта, стана резидент на Управлението за стратегическо разузнаване на Съединените щати за Европа.

Дълес, разбира се, не беше личен представител на Рузвелт в Берн. Историята с преминаването му в Управлението за стратегическо разузнаване беше свързана и предшествувана от дълъг разговор с един от представителите на големия бизнес, състоял се само една седмица след нападението на японците над Пърл Харбър.

— Вие питате за перспективата — замислено каза Дълес, изпускайки, както обикновено, дим от постоянно намиращата се в устата му английска лула. — Не съм готов за изчерпателен отговор. За да набележа своята перспектива, трябва да изуча финансите и анекдотите, които се разказват сега в страната, новите постановки в театрите и отчетите за партийните главатари в Нюрнберг. За мене едно е ясно: Германия няма да мълчи — имам предвид Германия на сериозните финансисти от типа на излезлия в оставка Шахт и литераторите, принудени да се занимават с преводи от латински.

— Шахт е нещо сериозно, а литераторите…

— Това също е сериозно — възрази Дълес — дори по-сериозно, отколкото вие мислите. Химлер още през тридесет и четвърта година направи първата голяма грешка: хвърли в концлагер лауреата на Нобелова награда Фон Осецки^[3]. Той създаде образ на мъченик. А вместо да хвърлят в лагер този мъченик, трябваше да го купят със слава, с пари, с жени… Никой така лесно не се продава, както артистите, писателите, художниците. Само трябва умело да ги купиш, нали покупката е най-добрият вид компрометиране.

— Е, това нас не ни интересува, това са подробности…

— Не са подробности — твърдо възрази Дълес — съвсем не са подробности. Хитлер възпита петдесет милиона в сляпо послушание. Неговият театър, кино и живопис възпитават слепи автомати. А на нас това не ни е нужно: на автомата е чуждо желанието да търгува, да общува, да замисля изгодни операции в областта на бизнеса. На слепите автомати не е необходим Шахт. Той е нужен на нас. Така че — заключи Дълес — тук всичко е много и много обвързано помежду си… И тази взаимна връзка обезателно ще ни доведе до интелигентите в армията… А интелигентите в армията са хора със звания от майор до фелдмаршал, не по-ниско. По-ниско са автоматите, изпълняващи сляпо и безропотно всяка заповед…

— Тази версия е вече интересна — каза събеседникът на Алън Дълес. — Интересна, понеже е перспективна. А вие казахте, че не може да отговорите на въпроса ми…

17.2.1945 (10 часа и 03 минути)

Когато обергрупенфюрерът от СС Волф излезе от кабинета на Химлер, райхсфюрерът дълго седя неподвижен, направо като вцепенен. Не от страх, не. Поне така му се струваше. Просто за първи път в живота си той ставаше родоотстъпник. Той познаваше родоотстъпниците, дори не им пречеше, а просто наблюдаваше кой ще излезе победител през юли четиридесет и четвърта, но сега самият той вършеше акт на държавно предателство, а за преговори с врага се полагаше само едно наказание — смърт.

Карл Волф се връщаше в Италия, за да установи пряк контакт с Дълес — висшият офицер от СС с висш разузнавач на съюзниците.

Химлер свали очилата си по своя обичаен маниер — днес той беше с очила без рамка, каквито носят учителите — и бавно започна да изтрива стъклата с велурена кърпичка. Той почувствува как нещо в него се беше изменило. Не разбра веднага точно какво се беше изменило, но после се усмихна: „Започнах да се движа — помисли той. — Най-страшното нещо е мъчителната вцепененост, която прилича на среднощен кошмар“.

Той повика Шеленберг. Шефът на политическото разузнаване дойде при Химлер само след минута, сякаш беше седял в приемната, а не в своя кабинет на третия етаж.

— Волф замина да се свърже с Дълес — каза Химлер и изпука пръсти.

— Това е мъдро…

— Това е безумие, Шеленберг, безумие и авантюризъм.

— Имате предвид възможността от провал?

— Имам предвид целия комплекс от вероятности! Всичко това е ваша работа! Вие ме подведохте да сторя тази крачка!

— Ако Волф се провали, всички материали ще дойдат при нас.

— По-напред може да попаднат при венца…

Шеленберг въпросително погледна Химлер. Оня раздразнено поясни:

— При Калтенбрунер. И не знам къде ще отидат тези материали после: при Борман или при мене. А вие знаете какво ще направи Борман, щом само получи материали от подобен род. Можете да си представите как ще реагира фюрерът, когато ги види, и на всичко отгоре с поясненията на Борман.

— Аз анализирах и тази възможност.

Химлер се намръщи от досада. Сега у него растеше желанието да върне Волф, за да го задържи тук и да забрави разговора си с него, да го зачеркне завинаги от паметта си.

— Аз анализирах и тази възможност — повтори Шеленберг. — Първо, Волф е длъжен да разговаря с Дълес не от свое име и най-малкото от ваше, а от името на фелдмаршал Кеселринг, на когото е подчинен в Италия. Той е заместник-командващ в Италия и не е подчинен пряко на вас…

На времето фелдмаршал Кеселринг беше помощник на Гьоринг в Луфтвафе. Всички го смятаха за човек на Гьоринг.

— Това е добре — каза Химлер. — Предварително ли го измислихте, или сега ви дойде на ума за него?

— Това ми хрумна още щом разбрах за пътуването на Волф — отговори Шеленберг. — Ще ми разрешите ли да запаля цигара?

— Да, моля — отговори Химлер.

Шеленберг запуши — от тридесет и шеста година пушеше само „Кемъл“ и не признаваше никакви други цигари. Веднъж през четиридесет и втора, след като Америка се намеси във войната, го попитаха: „Откъде имате вражески цигари?“

Шеленберг отговори: „Наистина, стига само да си купиш американски цигари, и веднага ще кажат, че си продал родината си…“

— Обмислил съм всички възможности — продължи той — дори и най-неприятните.

— Тоест? — настръхна Химлер. После се поуспокои, дойде на себе си, появила се беше някаква перспектива. Какви неприятности може да има, щом като всичко така добре се нарежда?

— Ами ако Кеселринг, а още по-лошо неговият покровител Гьоринг докажат своето алиби?

— Ние няма да допуснем такова нещо. Ще се погрижим предварително за това.

— Ние — да, но Калтенбрунер или Мюлер?

— Добре, добре — уморено каза Химлер — и какво предлагате?

— Предлагам с един куршум да убием два заека.

— Това рядко се случва — отговори Химлер с още по-уморен и глух глас — впрочем, аз не съм ловец…

— Фюрерът казва, че съюзниците се намират на границата на разрива, нали? Следователно скъсването на съюза между тях е една от нашите главни задачи. Какво ще направи Сталин, като научи за сепаративните преговори, които води генерал Волф със западните съюзници? Не се наемам да предричам как именно ще постъпи той, но че това ще го накара да действува — не се съмнявам нито за минута. Следователно пътуването на Волф, което ние ще закодираме като голяма дезинформация за Сталин, ще бъде от полза за фюрера. Тоест нашата легенда ще бъде: преговорите представляват блъф за Сталин! Така ще обясним тази операция на фюрера в случай на провал.

Химлер стана от стола — той не обичаше креслата и винаги седеше на стар канцеларски стол — приближи до прозореца и дълго гледа развалините на Берлин. Тук-там вече никнеше трева. Децата се връщаха от училище и шумно се смееха. Две жени тикаха пред себе си колички с бебета. Химлер видя всичко това, поуспокои се и внезапно си помисли: „С радост бих отишъл в гората да пренощувам край някой огън. Каква умна глава е Валтер, боже мой…“

— Ще помисля върху това, което ми казахте — без да се обръща, каза Химлер. Той искаше да си присвои неговата победа. Шеленберг с радост би я дал на райхсфюрера — той винаги отстъпваше своите победи на него и на Хайдрих.

— Ще ви интересуват ли подробностите, или да ги обмисля сам? — попита Шеленберг.

— Дообмислете ги сам — отговори Химлер, но когато Шеленберг тръгна към вратата, той се обърна: — Собствено, в тази работа не трябва да има подробности. Какво имате предвид?

— Първо, операция за прикритие… Тоест трябва да поставим нечия фигура, чужда, не наша, за преговори със Запада… А после ще предадем материалите за този човек на фюрера… Разбира се, ако стане нужда… Това ще бъде победа за нашата разузнавателна служба — провалени са коварните замисли на врага — така, според мене, ще бъде предадено по радиото на Гьобелс… Второ, Волф ще бъде наблюдаван в Швейцария от десетки очи. Аз бих искал, освен десетките очи на западните съюзници да наблюдават още пет-шест чифта очи и на мои агенти. Волф няма да знае за нашите хора — те ще изпращат информацията си направо на мене. Това — като допълнение към всичко — ще бъде третото алиби. В случай на провал ще се наложи да пожертвуваме Волф, но материалите от наблюденията върху него ще залегнат в нашето досие.

— Във вашето — поправи го Химлер — във вашето досие.

„Пак го изплаших — помисли Шеленберг — тези подробности го плашат. От него само трябва да взема съгласието му по принцип, а по-нататък всичко да си върша сам.“

— Кого искате да изпратите там?

— Имам добри кандидати — отговори Шеленберг — но това са вече подробности, които бих могъл да реша аз, без да ви отвличам от по-важните работи.

В списъка на кандидатите за решаването на първата задача Шеленберг беше предвидил Фон Щирлиц с неговия „подопечен“ пастор.

17.2.1945 (10 часа и 05 минути)

Сутринта, когато Ервин трябваше да приеме отговора от Центъра, Щирлиц бавно пътуваше по улиците към неговия дом. На задната седалка лежеше голям електрически грамофон: според легендата, Ервин беше притежател на малка фирма за грамофони, което му даваше възможност да пътува много из цялата страна, обслужвайки клиентите си.

Движението беше спряно — по време на нощната бомбардировка се бяха срутили стените на една шестетажна сграда и работниците от пътните отряди заедно с полицаите бързо разчистваха проход за транспорта.

Щирлиц се обърна: зад неговия хорх вече се бяха наредили не по-малко от тридесет коли. Млад момък, шофьор на товарна кола, извика на Щирлиц:

— Ако долетят сега, ще стане голяма бъркотия — и се скри някъде.

— Няма да долетят — отговори Щирлиц, като погледна небето. Облаците бяха ниски, съдейки по сиво-червените им краища — снежни.

„През нощта беше топло, помисли Щирлиц, а сега захлади, сигурно ще вали сняг.“

Кой знае защо си спомни за оня астроном… „Година на неспокойното слънце. Всичко на земното кълбо е във взаимовръзка. Кълбото е свързано със светилото, светилото с галактиката. — Щирлиц изведнъж се усмихна. — Прилича на агентурната мрежа на Гестапо…“

Постовият полицай, който стоеше отпред, рязко махна с ръка и викна гърлено:

— Минавай!

„Никъде по света — отбеляза за себе си Щирлиц — полицаите не обичат така да командуват и да правят ръководещи жестове с палките, както у нас.“ Изведнъж той се хвана, че помисли за немците и за Германия като за своя нация и за своя страна. „А и другояче не бива. Ако отделях себе си, сигурно отдавна вече да съм се провалил. Изглежда парадоксално, но аз обичам този народ и тази страна… А може би наистина хитлеристите са само едно преходно явление — както са дошли, така и ще си отидат?!“

Пътят нататък беше свободен и Щирлиц даде пълен газ. Той знаеше, че острите завои бързо хабят гумите, знаеше, че гумите сега са дефицитни, въпреки това много обичаше да кара на острите завои така, че гумите да свирят и да пеят, а колата рязко да се наклонява като лодка в бурно море.

В Кьопеник на завоя към дома на Ервин и Кет имаше втора полицейска верига.

— Какво е станало там? — попита Щирлиц.

— Улицата е разбита — отговори млад бледолик полицай — хвърлили са някакво мощно торпедо.

Щирлиц почувствува как по челото му изби пот.

„Точно — изведнъж разбра той — и тяхната къща също.“

— Дом номер 9? — попита той. — Също ли?

— Да, съвсем е разрушен.

Щирлиц отби колата до тротоара и тръгна по пресечката направо. Същият болнав полицай му прегради пътя.

— Забранено, господине.

Щирлиц обърна ревера на сакото си. Полицаят козирува и каза:

— Сапьорите се опасяват, да не би да има бомби със закъснител…

— Значи ще хвръкнем заедно — уморено отговори Щирлиц и тръгна към развалините на дом номер 9.

Чувствуваше огромна, нечовешка умора, искаше му се да върви много бавно, но знаеше, че е длъжен да върви със своята обичайна пружинираща стъпка и лицето му трябваше, както винаги, да запази следи от онази скептична усмивка — и той вървеше така. А пред очите му стоеше Кет, коремът й беше много голям, закръглен. „Момиче ще бъде — каза му тя веднъж. — Когато коремът стърчи като краставица, тогава е на момче, а аз непременно ще родя момиче.“

— Всички ли са загинали? — попита Щирлиц полицая, който гледаше как работят пожарникарите.

— Трудно е да се каже. Бомбата е паднала рано сутринта, имаше много линейки.

— Останали ли са много неща?

— Не много… Нали виждате каква каша е…

Щирлиц помогна на една плачеща жена с дете да изтегли от тротоара детска количка и се върна при колата…

17.2.1945 (10 часа и 05 минути)

— Майчице! — крещеше Кет. — Господи! Майко-о-о-о! Помогнете ми!

Тя лежеше на една маса. Докараха я в родилния дом контузена: главата й беше продупчена на две места. И сега крещеше някакви несвързани думи: жалостиви, руски.

Докторът, който прие момченцето — гласовито, пресипнало, едро — каза на акушерката:

— Полякиня, а какъв великан роди…

— Не е полякиня — каза акушерката.

— А каква е? Рускиня? Или чехкиня?

— По паспорт е германка — отговори акушерката. — В палтото й имаше паспорт на името на германката Кетрин Кин.

— Може би палтото е чуждо?

— Може би — съгласи се акушерката. — Погледнете какво разкошно бебе — не е по-долу от четири кила. Просто красавец… Вие ли ще позвъните в Гестапо, или аз да се обадя по-късно?

— Обадете се вие — отговори докторът — само че по-късно…

 

 

„Край — уморено, сякаш някак отстрани, помисли Щирлиц. — Сега съм съвсем сам. Сега чисто и просто съм съвършено сам…“

Той се затвори в кабинета си и седя дълго, без да отговаря на телефонните позвънявания. Преброи автоматично, че позвъниха девет пъти. Двама души звъниха по-продължително, изглежда имаше нещо важно, или пък го търсиха подчинените му — те винаги звънят дълго. Другите бяха къси: така звънят или началниците, или приятелите.

Извади от масата лист хартия и започна да пише:

До райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер

Строго секретно. Лично.

Райхсфюрер!

Интересите на нацията ме карат да се обърна към Вас с това писмо. Стана ми известно от надеждни източници, че зад гърба Ви някакви лица от СД установяват контакт с врага, сондирайки почвата за сделки с противника. Не мога строго документално да потвърдя тези сведения, но Ви моля да ме приемете и изслушате моите предложения по този въпрос, който ми се струва извънредно важен и не търпи отлагане. Моля Ви да ми разрешите, като използваме моите връзки, да Ви информирам по-подробно и да Ви предложа мой план за разработка на тази версия, която ми изглежда — уви — твърде близка до истината.

Хайл Хитлер!

Щандартенфюрер от СС Фон Щирлиц

Той знаеше на кого да се позове при разговора: преди три дена при бомбардировката загина кино хроникьорът от Португалия Луиш Васерман, тясно свързан с шведите.