Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (2)

„Кой какъв е?“

Отначало Щирлиц не повярва на себе си: в градината пееше славей. Въздухът беше студен, небесносин и макар наоколо общите тонове да бяха пролетни, февруарски, едва забележими, снежната покривка все още беше плътна и без онази вътрешна боязлива синева, която винаги предшествува топенето на снега нощем.

Славеят пееше в лещака, който се спускаше към реката край дъбовата горичка. Могъщите стволове на старите дървета бяха черни: в парка миришеше на прясно замразена риба. Нямаше го още оня силен мирис на спарена миналогодишна брезова и дъбова шума, който съпровождаше пролетта, а славеят пееше звънливо — цвърчеше, разсипваше трели, самотни и беззащитни в този тъмен и тих парк.

Щирлиц си спомни своя дядо: старецът умееше да разговаря с птиците. Седнал под някое дърво, той примамваше синигерче, дълго гледаше птичката и очите му ставаха като на птиците — живи, същински черни мъниста, и пернатите не се бояха от него.

— Фюйи-ит! — изсвирваше дядото.

И синигерите му отговаряха доверчиво и весело.

Слънцето се скри и черните стволове на дърветата се катурнаха върху белия сняг в издължени виолетови сенки.

„Ще замръзне бедният — помисли Щирлиц и като се загърна в шинела си, тръгна към къщи. — И с нищо не може да му се помогне: само една птица не вярва на хората — славеят.“

Щирлиц погледна часовника си.

„Клаус ей сега ще дойде — помисли си Щирлиц. — Той винаги е бил точен. Аз самият го помолих, като идва от гарата, да мине през гората, за да не се срещне с някого. Нищо. Ще почакам. Тук е толкова красиво…“

Този агент Щирлиц винаги го приемаше тук, в малката къщичка на брега на езерото — в своята най-удобна конспиративна квартира. Три месеца уговаря обергрупенфюрера от СС Пол да отдели пари да наеме вилата от децата на загиналите при бомбардировките танцьори от „Опера“. Децата искаха скъпо и Пол, който отговаряше за стопанската част на СС и СД, категорично отказваше на Щирлиц. „Вие сте полудели — казваше той. — Наемете нещо по-скромно. Откъде тази склонност към разкош? Не можем да пръскаме парите наляво и надясно! Това не е честно по отношение на нацията, която носи бремето на войната.“

Наложи се Щирлиц да доведе тук своя шеф — началника на политическото разузнаване при службата за сигурност. Тридесет и четири годишният бригаденфюрер от СС Валтер Шеленберг, който разбра, че по-добро място за разговори с най-важните агенти не може да се намери. Чрез подставени лица беше извършена сделката и някой си Болзен, главен инженер на химическото народно предприятие „Роберт Лай“, получи правото да ползва вилата. Той веднага нае пазач с високо възнаграждение и голяма дажба. Този Болзен беше щандартенфюрерът от СС Фон Щирлиц.

… Като се нахрани, Щирлиц включи радиоприемника. От Лондон предаваха весела музика. Оркестърът на американеца Глен Милър свиреше една мелодия из филма „Серенада в Слънчевата долина“. Този филм се хареса на Химлер и веднага от Швеция беше закупено едно копие. Оттогава доста често го прожектираха в скривалището на „Принц Албрехтщрасе“, особено по време на бомбардировките през нощта, когато не можеха да разпитват арестуваните.

Щирлиц позвъни на пазача и когато той влезе, му каза:

— Драги мой, днес можете да отидете в града при децата си. Утре се върнете в шест сутринта и ако още не съм закусил, сварете ми силно кафе, най-силното, което можете…

12.2.1945 (18 часа и 38 минути)

— Как мислите, пасторе, кое е повече у човека — човешкото или животинското?

— Мисля, че и едното, и другото у човека е по равно.

— Така не може да бъде.

— Може и сигурно е така.

— Не.

— В противен случай едното отдавна да е победило.

— Вие ни упреквате в това, че възвеличаваме долните страсти, смятаме духовната същност на човека за вторична. Действително духът е вторичен. Духът пониква като гъба върху основната закваска.

— И каква е тази закваска?

— Сластолюбието. Това, което вие смятате за похот, аз го наричам желание да спиш с жена, да я любиш. Това е и влечението да бъдеш пръв в работата си. Без тези влечения развитието на човечеството щеше да умре. Църквата положи немалко усилия, за да забави развитието на човечеството. Вие разбирате за кой период от историята на църквата говоря, нали?

— Да, да, разбира се, зная този период. Аз прекрасно познавам този период, но зная и другото. Престанах да виждам разликата между вашето отношение към човека и онова, което проповядва фюрерът.

— Така ли?

— Да. Той вижда у човека сластолюбив шмекер. Як, здрав, който желае да завоюва за себе си жизнено пространство.

— Вие не знаете колко не сте прав, защото фюрерът вижда у всеки немец не просто шмекер, а светлорус нечестивец.

— А вие виждате у всекиго животно въобще.

— Аз виждам у всеки човек това, от което е произлязъл. Човекът е произлязъл от маймуната. А маймуната си е животно.

— По този въпрос сме на различни мнения. Вие вярвате, че човекът е произлязъл от маймуната: вие не сте видели маймуната, от която той е произлязъл, и тази маймуна нищо не ви е прошепнала на ухото на тази тема. Вие не сте я пипали и не можете да се докоснете до нея. Вие вярвате в това, защото тази вяра отговаря на вашата духовна същност.

— А на вас самият бог ли ви прошепна на ухото, че е създал човека?

— Разбира се, никой нищо не ми е казвал и аз не мога да докажа съществуването на бога, това е недоказуемо, в това може само да се вярва. Вие вярвате в маймуната, а аз вярвам в бога. Вие вярвате в маймуната, защото това отговаря на вашия духовен мир, а аз вярвам в бога, защото това отговаря на моята духовна същност.

— Тук вие тенденциозно изопачавате. Аз не вярвам в маймуната. Аз вярвам в човека.

— Който е произлязъл от маймуната. Вие вярвате в маймуната у човека. А аз вярвам в бога у човека.

— А бог, той у всеки човек ли е?

— Разбира се.

— А има ли го у фюрера? У Гьоринг? Къде е у Химлер?

— Задавате ми труден въпрос. Но нали с вас говорим за човешката природа. Разбира се, у всички тези негодници може да се намерят следи от падналия ангел. Но за съжаление цялата тяхна природа до такава степен е подчинена на законите на жестокостта, нуждата, лъжата, подлостта, насилието, че практически у тях не е останало нищо човешко. Но аз по принцип не вярвам човек с раждането си на белия свят непременно да носи проклятието на маймунския си произход.

— Защо „проклятието на маймунския си произход“?

— Аз говоря на своя език.

— Значи трябва да бъде приет божественият закон за унищожаването на маймуните?

— По-скоро не.

— Вие през всичкото време твърде умно се измъквате от отговорите на въпросите, които ме измъчват. Не отговаряте с „да“ или „не“, а всеки човек, търсещ вярата, обича конкретността, той обича или „да“, или „не“. Вие непрекъснато си служите с „може би да“, „може би не“, „по-скоро не“ и други фразеологически оттенъци на „да“. Ето кое ме отблъсква, ако щете, отвращава не толкова от вашия метод, колкото от вашата професия.

— Вие с неприязън се отнасяте към моята практика. Ясно… Учудва ме, че направо от концлагера дойдохте при мене. Интересно как да се тълкува всичко това?

— Това за сетен път доказва, че у всеки човек, както казахте вие, съществуват и божественото, и маймунското. Ако у мене съществуваше само божественото, то нямаше да се обърна към вас. Нямаше да бягам, а щях да приема смъртта от есесовските палачи, щях да им подложа и втората буза, за да пробудя у тях човека. Интересно, ако ви се случеше да попаднете при тях, бихте ли си подложили втората буза, или щяхте да се стремите да избегнете удара?

— Какво значи да си подложа и втората буза? Вие пак прилагате символичната притча към реално съществуващата машина на нацистката ни държава. Едно нещо е „да си подложиш и другата буза“ според притчата. Както вече ви казах, това е притча на човешката съвест. Друго нещо е да попаднеш в машината на надпетите, която не те пита ще си подложиш ли и втората буза или няма. Да попаднеш в една машина, която по принцип още в своя замисъл е лишена от съвест… Разбира се, с машината или с камъка на пътя, или със стената, с която ще се сблъскаш, няма смисъл да общуваш така, както с другите, с живите същества.

— Пасторе, неудобно ми е, може би ще се докосна до вашата тайна, но… И вие да не би на времето също да сте били в Гестапо?

— Какво да ви отговоря? Да, бях…

— Разбирам. Вие не искате да засягаме този въпрос, понеже за вас той е болезнен. А не сте ли помислили, пасторе, че след войната вашите енориаши няма да ви вярват?

— Малко ли са тези, които са били в Гестапо.

— Ами ако някой пошепне на вярващите, че техният пастор е хвърлян като провокатор в килиите между другите концлагеристи, които не са се върнали оттам? А такива, върнали се като вас, са единици от милиони… Едва ли паството ще ви повярва… На кого тогава ще проповядвате вашата правда?

— Разбира се, с подобни методи можете да унищожите, когото си искате. В такъв случай аз едва ли ще успея да направя нещо за себе си.

— И тогава?

— Тогава? Ще се постарая да опровергая това. Ще опровергавам дотогава, докато мога, ще опровергавам дотогава, докато има кой да ме слуша. Когато спрат да ме слушат, ще умра вътрешно.

— Значи все пак ще останете жив — човек от плът и кръв?

— Господ ще ме съди. А за оставането, ще остана жив.

— Вашата религия е против самоубийството?

— Затова и няма да се самоубия.

— Какво ще правите, след като бъдете лишен от възможността да проповядвате?

— Ще вярвам, без да проповядвам.

— А защо не направите друг избор — да работите заедно с всички?

— Какво разбирате под това „да работите“?

— Може би да пренасяте камъни за построяване на нови храмове на науката.

— Ако човек, завършил Богословски факултет, е необходим на обществото само за да пренася камъни, то аз няма за какво да говоря повече с вас. Тогава наистина за мене ще бъде по-добре да се върна в концлагера и да изгоря там в крематориума…

— Аз само поставям въпроса: ами ако? Интересно ми е да послушам вашите предположения, така да се каже, съсредоточаването на вашите мисли върху бъдещето.

— Вие смятате, че човек, който излиза пред своите енориаши с духовни проповеди, е безделник и шарлатанин? Това не го смятате за работа? За вас работа е само пренасянето на камъни. А аз смятам, че духовният труд — малко е да се каже, е равноправен с другия труд — духовният труд е особено важен.

— Аз самият съм журналист по професия и моите кореспонденции бяха подложени на преследване както от страна на нацистите, така и от страна на ортодоксалната църква.

— Те са били осъждани от страна на ортодоксалната църква по тази елементарна причина, че вие неправилно сте тълкували същността на човека.

— Аз не съм тълкувал човека. Показвах света на крадците и проститутките, които живееха в катакомбите на Бремен и Хамбург. Хитлеристката държава нарече това гнусна клевета срещу висшата раса, а църквата го нарече клевета срещу човека.

— Ние не се страхуваме от истината за живота.

— Страхувате се! Аз показвах как тези хора се опитваха да намерят утешение в църквата и как църквата ги отблъскваше, а нали пастирът не може да застане срещу паството си?

— Разбира се, че не може. Не ви осъждам за истината. Осъждам ви не за това, че сте показвали истината. Ние се различаваме с вас по предвижданията си за бъдещия човек.

— Не ви ли се струва, че в своите отговори вие не сте пастир, а политик?

— Просто вие виждате у мене само това, което се покрива с онова у вас самия. Вие виждате у мене политическите контури, които представляват само една плоскост. Точно както можете да видите в логаритмичната линийка предмет за забиване на пирони. С логаритмичната линийка може да се забие пирон, тя има известна маса и тегло. Но това е онзи вариант, при който виждате десетата или двадесетата функция на предмета, защото линийката е предназначена за смятане, а не за забиване на пирони.

— Пасторе, поставям ви въпрос, а вие, без да отговорите, забивате в мен пирони. Много ловко ме превръщате от питащ в разпитван. Вие изведнъж ме превръщате от търсещ в еретик. Защо говорите, сякаш сте извън борбата, когато и вие сте в тази борба.

— Това е вярно: аз съм в борбата, наистина съм във война, но аз воювам със самата война.

— Вие спорите твърде материалистически.

— Споря с материалист.

— Значи можете да воювате срещу мене с моето оръжие?

— Принуден съм да върша това.

— Слушайте… В името на благото на вашето паство нужно ми е да ви свържа с моите приятели. Ще ви дам адресите им. Доверявам адресите на моите другари… Пасторе, вие няма да предадете невинни хора…

 

 

Щом завърши прослушването на магнетофонния запис, Щирлиц стана бързо и приближи до прозореца, за да не срещне погледа на този, който вчера беше молил пастора за помощ, а сега се хилеше доволен, слушайки гласа си, пиеше коняк и ненаситно пушеше.

— Изглежда, пасторът не ви е предложил цигари? — запита Щирлиц, без да се обръща.

Той стоеше до прозореца — огромен, заемащ цялата стена — и наблюдаваше как се боричкат враните по снега за трохички хляб. Сегашният портиер не знаеше, че Щирлиц е от СД, и мислеше, че вилата принадлежи било на някакъв хомосексуалист, било на търговски гешефтари: тук нито веднъж не беше идвала жена, а когато се събираха мъже, разговорите им бяха тихи, яденето — изискано, най-често приготвено по американски, а напитките — първокласни…

— Да, там се измъчих без цигари… Старецът е голям дърдорко, а на мене без цигари ми идваше да пукна.

Агентът се казваше Клаус. Бяха го завербували преди две години. Впрочем, той сам си предложи услугите: бившият коректор жадуваше за силни преживявания. Работеше артистично, обезоръжаваше събеседниците си с искреността и острата категоричност на съжденията си. Разрешаваха му да говори всичко, само и само да работи бързо и резултатно. Като се вглеждаше в Клаус, Щирлиц с всеки изминал ден започваше все повече и повече да се страхува от тяхното познанство.

„А може би е болен? — помисли веднъж Щирлиц. — Жаждата за предателство също е своеобразна болест. Интересно: Клаус по всички точки бие Ломброзио^[1], той е най-страшният от всички престъпници, които съм виждал, а изглежда толкова благ и мил…“

Щирлиц се върна до масата, седна срещу Клаус и му се усмихна.

— Е? — запита той. — Значи сте убеден, че старецът ще започне да ви служи?

— Да, смятам този въпрос за решен. Най-много обичам да работя с интелигенти и свещеници. Знаете ли, поразително е да наблюдаваш как човек върви сам към гибелта си. Понякога дори ми се иска да извикам: „Спри, глупако! Къде?“

— Е, това не си струва — каза Щирлиц — би било глупаво…

— Нямате ли рибни консерви? Ще полудея без риба. Фосфорът, знаете ли, ми е необходим за нервните клетки…

— Ще ви приготвя прекрасни рибни консерви. Какви предпочитате?

— Обичам ги с масло…

— Това разбирам… Чие производство? Наше или…

— „Или“ — разсмя се Клаус. — Не звучи патриотично, но аз обичам и продукти, и напитки американско или френско производство…

— Ще ви приготвя цял кашон истински френски сардели. Те са със зехтин, твърде пикантни… Колкото искате фосфор… Знаете ли, вчера разгледах вашето досие…

— Скъпо бих заплатил, за да надникна в него, макар с едно око…

— Не е толкова интересно, колкото ви се струва. Когато вие говорите, смеете се, оплаквате се от болки в черния дроб — това прави впечатление, като се има предвид, че преди това сте провели главоломна операция… А във вашето досие е скучно — рапорти, донесения. Една каша: доноси от вас, доноси против вас… Не, това не е никак интересно… Интересно е само, че благодарение на вашата инициатива, по ваши рапорти, преброих, че са били арестувани точно деветдесет и седем души. Въпреки това всички са премълчали за вас. До един, без изключение. А в Гестапо достатъчно смело са ги обработвали…

— Защо ми говорите за това?

— Не зная… Опитвам се да анализирам, кой го знае… Изпитвали ли сте някога угризения на съвестта, когато хора, които са ви дали подслон, след това са били арестувани?

— А вие как мислите?

— Не зная.

— Един дявол знае… Аз, изглежда, се чувствувах силен, когато встъпвах в единоборство с тях. Интересуваше ме схватката… А какво ще стане с тях после — не зная… Каквото ще да става с тях. С всички.

— Това е вярно — съгласи се Щирлиц.

— След нас, ако ще, и потоп… И после нашите хора — страхливци и доносници, алчни и подли. Буквално всички, без изключение. Сред робите не бива да има свободни… Това е вярно. Но не е ли по-добре да бъдеш самият ти свободен сред робите? Ето през всичките тези години аз съм разполагал с пълна духовна свобода…

Щирлиц запита:

— Слушайте, а кой идва онзи ден привечер у пастора?

— Никой…

— Около девет…

— Грешите — отговори Клаус — във всеки случай от вашите никой не е идвал, бях съвсем сам.

— Може би да е бил някой от енориашите… Моите хора не са го видели в лице…

— Вие сте наблюдавали къщата му?

— Разбира се. През цялото време… Значи вие сте убеден, че старецът ще работи за вас?

— Да. Въобще аз се чувствувам призван за опозиционер или за трибун, за вожд. Хората се подчиняват пред моята воля, пред логиката на моя ум…

— Добре. Юначага сте, Клаус! Само не се хвалете повече, отколкото трябва. А сега на работа… Няколко дни ще поживеете в една от нашите квартири… Защото след това ви предстои сериозна работа, макар и да не е по моята част…

Щирлиц казваше истината: колегите от Гестапо го бяха помолили да им даде за една седмица Клаус. В Кьолн бяха заловили двама руски „пианисти“. Хвана ли ги, както са работели, направо пред радиостанцията. Но мълчали и трябвало да затворят при тях добре обучен провокатор. А по-добър от Клаус трудно би могло да се намери. Щирлиц обеща да намери Клаус.

— Вземете от сивата папка лист хартия — каза Щирлиц — и напишете следното: „Щандартенфюрер, Смъртно съм уморен. Силите ми са на изчерпване. Работих честно, но повече не мога. Искам почивка…“

— Защо е това? — запита Клаус, подписвайки писмото.

— Мисля, че няма да ви навреди, ако заминете за една седмица в Инсбрук — отговори Щирлиц, като му подаде пачка банкноти. — Там казиното е отворено младите скиорки както по-рано карат ски из планината. Без това писмо не мога да ви издействувам една седмица щастие.

— Благодаря ви — каза Клаус — но парите не са ли множко…

— Това нали няма да ви затрудни? Или ще ви затрудни?

— Разбира се, че няма… — съгласи се Клаус, като прибираше парите в задния джоб на панталона си. — Разправят, че сега много скъпо се лекува трипера…

— Спомнете си още веднъж: никой ли не ви забеляза, когато бяхте у пастора?

— Няма какво да си спомням — никой!

— Имам предвид и нашите хора.

— Въобще вашите биха могли да ме видят, след като наблюдават къщата на стареца. Но — едва ли… Не забелязах никого…

Щирлиц си припомни как преди седмица той лично облече Клаус в дрехи на затворник, преди да разиграят представлението с прекарването на арестуваните през същото село, в което сега живееше пастор Шлаг. Пред очите му изплува лицето на Клаус — очите му излъчваха доброта и мъжество — беше влязъл в ролята си, която му предстоеше да изиграе. Тогава Щирлиц разговаряше с него другояче, защото в колата до него седеше светец — колко прекрасно беше лицето му, скръбен гласът му, и колко точни бяха думите, които той произнасяше.

— Това писмо ще пуснем на път за вашата нова квартира — каза Щирлиц. — Надраскайте още едно до пастора, за да няма подозрения. Това вече сам съчинете. Няма да ви преча, ще сваря по още едно кафе.

Когато се върна, Клаус държеше в ръцете си лист хартия.

„Честността предполага действие — като се хилеше, зачете той — вярата укрепва в борбата. Проповядването на честност при пълно бездействие е равно на предателство и към паството, и към самия себе си. Човек може да си прости нечестната постъпка, но потомството — никога. Ето защо не мога да си простя бездействието. Дори ми се струва, че бездействието е по-лошо и от предателството. Аз си отивам. Оправдайте надеждите ни. Бог да ви помага.“ Е, как е? Бива ли го?

— Хитро. Кажете, не сте ли опитвали да пишете проза? Или стихове?

— Не. Де да можех да пиша, нима бих започнал… — Клаус изведнъж се пресече и крадешком погледна към Щирлиц.

— Продължавайте, чудак. Ние с вас говорим откровено. Искахте да кажете: ако можехте да пишете, нима бихте работили за нас?

— Нещо подобно.

— Не подобно — поправи го Щирлиц — а точно това искахте да кажете. Нали?

— Да.

— Юначага! Какъв смисъл има да ме лъжете? Изпийте си уискито и да тръгваме, че се стъмни и скоро, изглежда, ще долетят янките.

— Далече ли е квартирата ви?

— В гората, на десетина километра. Там е тихо, ще си отспите до сутринта.

Вече в колата Щирлиц го попита:

— За бившия канцлер Брюнинг^[2] също ли премълча.

— Но нали ви казах — веднага се затваряше в себе си. Страхувах се да го притисна…

— Правилно сте постъпили… И за Швейцария ли мълча?

— Като гроб.

— Добре. Ще опитаме друг начин. Важното е, че се е съгласил да помага на комунистите. Ама че пастор!

 

 

Щирлиц уби Клаус с изстрел в слепоочието. Стояха на брега на езерото, когато започна въздушното нападение на съюзническата авиация. Тук беше забранена зона, но постът на охраната — това Щирлиц го знаеше със сигурност — се намираше на два километра оттук и пистолетен изстрел не можеше да се чуе надалеч. Той прецени, че от бетонната площадка, където по-рано ловеше риба, Клаус ще падне право във водата.

Клаус падна във водата като чувал с камъни. Щирлиц хвърли на същото място, където той падна, пистолета (версията за самоубийство вследствие нервна криза щеше да изглежда правдоподобна, писмата бяха написани от самия Клаус), свали ръкавиците си и тръгна през гората към колата си. Селцето, където живееше пастор Шлаг, беше на четиридесет километра. Щирлиц пресметна, че ще бъде при него след час — той предвиждаше всичко, дори вероятността да поискат от него алиби по време на…

12.2.1945 (19 часа и 56 минути)

(Из партийната характеристика на члена на НСДАП от 1930 година, групенфюрера от СС Крюгер: „Истински ариец, предан на фюрера. По характер — северен тип, твърд. С другарите си е внимателен и общителен; безпощаден е към враговете на Райха. Прекрасен глава на семейство, порочни връзки не е имал. В работата се проявява като отличен специалист в своето направление…“)

След като през януари 1945 година русите стремително влязоха в Краков и градът, който беше най-старателно миниран, остана невредим, Калтенбрунер заповяда да му доведат шефа на източното управление на Гестапо Крюгер.

Калтенбрунер дълго мълча, вглеждайки се в едрото лице на генерала, а след това тихо запита:

— Имате ли някакво достатъчно обективно оправдание, за да ви повярва фюрерът?

Крюгер, който външно изглеждаше доста недодялан и простоват, очакваше този въпрос. Той беше готов с отговора. Но трябваше да изиграе цяла гама от чувства: за петнадесет години работа в СС и членство в партията беше се научил на артистичност. Знаеше, че не бива веднага да отговори, както не бива изцяло да оспорва вината си. Дори и вкъщи се улавяше, че е станал абсолютно друг човек. В началото все още говореше понякога с жена си, и то шепнешком, през нощта, но с развитието на специалната техника за подслушване — а той, както никой друг, знаеше нейните успехи — въобще престана да изговаря на глас онова, което си позволяваше понякога да мисли. Дори и в гората, разхождайки се с жена си, той мълчеше или говореше за разни дреболии, защото в Центъра всеки момент се очакваше да изобретят апаратура, която да записва разговори на разстояние от километър или още по-далечно.

Така постепенно той напълно се промени. Предишният Крюгер изчезна, вместо него в познатия на всички образ, без външно ни най-малко да се е изменил, съществуваше вече друг човек — изграден от предишния, но напълно непознат за околните генерал, който се страхуваше не само да говори истината, но дори не си разрешаваше да мисли за нея.

— Не — отговори Крюгер, намръщи се и въздъхна твърде прочувствено и тежко — нямам достатъчно аргументирано оправдание… И не мога и да имам. Аз съм войник, а войната си е война и никакво снизхождение не очаквам.

Играеше точно. Знаеше, че колкото е по-суров към себе си, толкова по-бързо ще обезоръжи Калтенбрунер. Нищо така не настървява хрътката, както бягането на заека. Наистина Крюгер не знаеше какво ще направи хрътката, ако заекът легне и си вдигне лапичките, но отношенията в СС му бяха достатъчно ясни — колкото по-силно се самобичува, колкото по-малко се съпротивява и доказва своята невинност, толкова по-мек ще стане Калтенбрунер или който и да било на негово място.

— Не бъдете жена — каза Калтенбрунер, като запали цигара, и Крюгер разбра, че линията на поведението му беше абсолютно правилна: той надмина себе си. — Трябва да се проучи и анализира този провал, за да не се повтори отново.

Крюгер каза:

— Обергрупенфюрер, аз разбирам, че вината ми е безмерна. Но бих искал да изслушате щандартенфюрер Щирлиц. Той беше напълно в течение на нашата операция и може да потвърди, че всичко беше подготвено най-старателно и добросъвестно.

— Какво отношение е имал Щирлиц към операцията? — повдигна рамене Калтенбрунер. — Той е от разузнаването и се занимаваше в Краков със съвсем други въпроси.

— Аз зная, че се е занимавал в Краков с издирването на изчезналото ФАУ, но сметнах за свой дълг да го посветя във всички подробности на нашата операция, като предполагах, че щом се върне, ще доложи или на райхсфюрера, или на вас как сме организирали и подготвили работата. Очаквах допълнителни указания от вас, но нищо не получих.

Калтенбрунер извика секретаря си и го помоли:

— Ако обичате, проверете бил ли е включен Щирлиц от шесто управление в списъка на лицата, допуснати до провеждането на операцията „Шварцфайер“. Проверете бил ли е приеман от някого от ръководството Щирлиц след завръщането си от Краков и ако е приеман, то от кого. Поинтересувайте се също какви въпроси е повдигал по време на разговорите си.

Крюгер разбра, че твърде рано излага на подозрение Щирлиц, и започна да отстъпва:

— Цялата вина нося единствено аз — продължи той, навеждайки глава и прошепвайки глухо. — Ще съжалявам много, ако накажете Щирлиц, Дълбоко го уважавам като предан борец. За мене няма оправдание и ще изкупя моята вина само с кръвта си на бойното поле.

— А кой ще се бори с враговете тук? Аз ли? Самичък? Твърде лесно е да умрете на фронта за родината и фюрера! Къде по-сложно е да живеете тук, под бомбите, и да дамгосвате като с нажежено желязо пороците. Тук се иска не само храброст, но и ум! Голям ум, Крюгер!

Крюгер разбра, че няма да го изпратят на фронта.

Секретарят безшумно отвори вратата и постави пред Калтенбрунер няколко тънки папки. Калтенбрунер запрелиства папките и погледна секретаря в очакване.

— Не — каза секретарят — след пристигането си от Краков Щирлиц веднага се е включил в работата по издирването на стратегическата радиостанция, която работи за Москва.

Крюгер реши да продължи играта, мина му през ума, че Калтенбрунер като всички жестоки хора е и извънредно сантиментален.

— Обергрупенфюрер, моля ви, независимо от всичко да ми разрешите незабавно да замина за фронта.

— Сядайте — каза Калтенбрунер — и не бъдете баба! Днес можете да си починете, а утре подробно, в детайли ще ми напишете всичко за операцията. След това ще мислим къде да ви изпратим на работа… Хората са малко, а работата много, Крюгер! Твърде много…

Когато Крюгер си отиде, Калтенбрунер повика секретаря и го помоли:

— Съберете ми всички сведения за работата на Щирлиц през последните една-две години, но така, че да не разбере Шеленберг. Не бива да се вдига тревога: Щирлиц е ценен кадър и смел човек, не трябва да се хвърля сянка върху него. Чисто и просто най-обикновена другарска проверка… И подгответе заповед за Крюгер. Ще го изпратим заместник-началник на пражкото Гестапо — там е доста горещо…

15.2.1945 (20 часа и 30 минути)

(Из партийната характеристика на члена на НСДАП от 1938 година Холтоф, оберщурмбанфюрер от СС (IV отдел на РСХА): „Истински ариец. По характер близък до северен тип, твърд. С колегите си поддържа добри отношения. Отлично се справя с работата си. Спортист. Безпощаден е към враговете на Райха. Ерген. Компрометиращи го връзки не е имал. Удостояван е с награди от фюрера и с благодарности от райхсфюрера на СС…“)

Щирлиц реши вътрешно, че днес ще се освободи по-рано и ще отиде от „Принц Албрехтщрасе“ в Науен — там, в гората на разклона на пътя, се намираше малкото ресторантче на Паул и от година насам, както преди година и преди пет, синът на Паул, безногият Курт, по някакво чудо успяваше да доставя свинско месо и сервираше на своите постоянни клиенти истински свински бут със зеле.

Когато нямаше бомбардировки, изглеждаше като че ли въобще няма никаква война: както и по-рано, и сега свиреше грамофонът и плътният глас на Бруно Варнке припяваше: „О, колко хубаво беше там, на Могелзее…“

Но Щирлиц не можа да се освободи по-рано. Дойде Холтоф от Гестапо и каза:

— Аз съвсем се обърках. Или моят арестант е психически болен, или трябва да ви го предам на вас, на разузнаването, защото, все едно, слушаш онова, което предават по радиото онези английски свине.

Щирлиц отиде в кабинета на Холтоф и стоя там до девет часа, като слушаше истериката на астронома, арестуван от местното Гестапо във Ванзее.

— Нима сте слепи?! — крещеше астрономът. — Нима не разбирате, че всичко е свършено?! Ние сме загубени! Нима не разбирате, че всяка нова жертва сега е вандалщина! Вие през цялото време повтаряхте, че живеете в името на нацията! Махнете се тогава! С това ще помогнете на остатъците от нацията! Обричате на гибел нещастните деца! Вие сте фанатици, лакоми фанатици, докопали се до властта! Вие сте сити, пушите скъпи цигари и пиете кафе! Оставете ни да поживеем като хора! — Астрономът изведнъж замълча, изтри потта от челото си и завърши: — Или ме убийте по-бързо…

— Почакайте — каза Щирлиц. — Викането не е аргумент. Имате ли някакви конкретни предложения?

— Какво? — изплашено запита астрономът.

Спокойният глас на Щирлиц, неговият маниер да говори бавно, като се усмихва едва забележимо, обърка астронома — през време на ареста беше привикнал на крясъци и юмруци в зъбите: към тях бързо се привиква, но трудно се отвиква.

— Питам ви: какви са вашите конкретни предложения? Как да спасим децата, жените, старците? Какво предлагате да направим за това? Да се критикува и злобее винаги е по-лесно. Да се измисли разумна програма за действие — ето кое е по-трудното.

— Аз отричам астрологията — бавно, след като мисли дълго, отговори астрономът — но се прекланям пред астрономията. А мене ме лишиха от катедрата ми в Бон…

— Ето защо така злобееш, куче!? — изкрещя Холтоф.

— Почакайте — каза Щирлиц и се намръщи от досада — не е нужно да крещите… Продължавайте, ако обичате…

— Ние живеем в година на неспокойното слънце. Взривовете на протуберансите предават огромна допълнителна маса на слънчевата енергия и влияят на небесните светила, на планетите и звездите, влияят на нашето мъничко човечество…

— Вие, изглежда — прекъсна го Щирлиц — сте открили някакъв хороскоп?

— Хороскоп — това е интуитивна, може би дори гениална недоказаност. Не, аз изхождам от най-обикновеното, хипотезата, която се опитвам да изкажа, съвсем не е гениална — тя е за взаимовръзката на всяко живо същество с небето и слънцето… И тази взаимовръзка ми помага точно и трезво да разбера това, което се върши на земята в моята родина…

— Ще ми бъде интересно да поговоря с вас на тази тема по-подробно — каза Щирлиц. — Сигурно моят приятел ще позволи сега да си отидете в килията и два дена да си починете, а после ще се върнем отново към този разговор.

Когато го изведоха, Щирлиц каза:

— Той до известна степен е невменяем, нима не виждаш? Всички учени, писатели, артисти посвоему са невменяеми. Към тях е необходим по-особен подход, защото те живеят свой, измислен свят. Изпратете този чудак в нашата болница за експертиза. Ние сега имаме твърде много сериозни задачи, за да си губим времето с такива безотговорни, макар може би и да са талантливи дърдорковци.

— Но той говори като истински англичанин по Лондонското радио… Или като проклет социалдемократ, сдушил се с Москва…

— Хората са изобретили радиото, за да бъде слушано. Ето че той се е наслушал. Не, това е несериозно. Ще бъде целесъобразно да се срещнем с него след няколко дни. Ако той е сериозен учен, ще отидем при Мюлер или Калтенбрунер с молба да го зачислят на добра дажба и да го евакуират в планината, където сега е цветът на нашата наука, нека работи, тогава ще престане да говори глупости… Когато няма да ги има бомбардировките, а ще има много хляб с масло и удобна къщичка в боровата гора… Нали така?

Холтоф се усмихна:

— Тогава никой нямаше да мърмори, ако всеки си имаше къщичка в планината, много хляб с масло и никакви бомбардировки…

Щирлиц внимателно погледна Холтоф и не отмести поглед от него до момента, когато оня не издържа погледа му, и се засуети и почна да пренарежда от място на място книжата върху бюрото си и едва след това дружелюбно се усмихна на своя по-млад другар по служба…

15.2.1945 (20 часа и 44 минути)

Стенограма на съвещанието при фюрера.

Присъстваха Кайтел, Йодл, посланикът Хавел от Министерството на външните работи, райхслайтерът Борман, обергрупенфюрерът от СС Фегелайн — пратеник на главната квартира на райхсфюрера на СС, райхсминистърът на промишлеността Шпеер, а така също адмирал Фос, капитан трети ранг Люде Нойрат, адмирал Фон Путкамер, адютанти, стенографки.

Борман: Кой там през цялото време се разхожда? Това пречи! И по-тихо, ако обичате, господа военни.

Путкамер: Помолих полковник Фон Белов да ми направи справка за положението на „Луфтвафе“ в Италия.

Борман: Не говоря за полковника. Всички приказват и това създава постоянен, нетърпим шум.

Хитлер: Това на мене не ми пречи. Господин генерал, на картата не са нанесени измененията към днешна дата в Курландия.

Йодл: Мой фюрер, вие не сте обърнали внимание: ето корекциите от тази сутрин.

Хитлер: Нанесени са с много дребен шрифт. Благодаря, сега ги виждам.

Кайтел: Генерал Гудериан отново настоява за изтеглянето на нашите дивизии от Курландия.

Хитлер: Това е неразумен план. Сега войските на генерал Рендулич, които останаха дълбоко в тила на руснаците, на четиристотин километра от Ленинград, задържат върху себе си около четиридесет-седемдесет руски дивизии. Ако ние изтеглим оттам нашите дивизии, съотношението на силите край Берлин веднага ще се измени — и съвсем няма да бъде в наша полза, както това се струва на Гудериан. В случай че изтеглим войските си от Курландия, тогава на всяка немска дивизия край Берлин ще се паднат в най-добрия случай по три руски.

Борман: Трябва да бъдем трезви политици, господин фелдмаршал…

Кайтел: Аз съм военен, а не политик.

Борман: Това са две неразривно свързани понятия във века на тоталната война.

Хитлер: ​За да евакуираме нашите войски от Курландия, като имаме предвид опита от либавската операция, ще ни е необходимо в най-добрия случай половин година. Това е смешно. Ние разполагаме с часове, именно с часове за извоюването на победата. Всеки, който има очи да вижда, да анализира, да прави изводи, е длъжен да си отговори на един-единствен въпрос: възможна ли е близка победа? При това не искам отговорът да бъде сляп в своята категоричност. Не ми трябва сляпа вяра, аз искам осмислена вяра. Никога досега светът не е познавал такъв парадоксален в противоречивостта си блок, какъвто е коалицията на съюзниците. Докато целите на Русия, Англия и Америка са диаметрално противоположни, нашата цел е ясна на всеки един от вас. И ако между тях има търкания вследствие на различната им идеологическа насоченост, ние се ръководим от едно желание, на него е подчинен целият ни живот. И ако противоречията между тях се задълбочават и ще продължават да растат, нашето единство сега, както никога по-рано, придоби онази монолитност, за която аз се борих през многото години на тази тежка кампания. Да се мисли, че ще допринесем за разрушаване коалицията на нашите противници по дипломатически път, е утопия. В най-добрия случай утопия, ако не и проява на паника и загубване на всяка перспектива. Единствено само като им нанасяме военни удари, като им демонстрираме силата на нашия дух и неизчерпаемата си мощ, ние ще ускорим края на тази коалиция, която ще се разпадне под грохота на нашето победоносно оръжие. Нищо не действува така силно на западните демокрации, както демонстрацията на сила. Нищо не може да отрезви Сталин така, както смутът на Запада, от една страна, и нашите удари — от друга. Имайте предвид, че сега на Сталин му се налага да води война не в горите на Брянск или по полята на Украйна. Неговите войски са на територията на Полша, Румъния, Унгария. Руснаците вече са деморализирани. Но не към руснаците и не към американците сега съм насочил най-голямото си внимание. Аз обръщам своя поглед към немците! Само нашата нация може да удържи и ще удържи победа! Сега цялата страна прилича на военен лагер. Цялата страна — имам предвид Германия, Австрия, Норвегия, част от Унгария и Италия, значителни територии от Чешкия и Бохемския протекторат, Дания и част от Холандия. Това е сърцевината на европейската цивилизация. Тук са концентрирани и материалното, и духовното могъщество. Градивният материал за победата се намира в наши ръце. От нас, военните, зависи сега до каква степен ще използваме този материал за изковаването на победата. Повярвайте ми — още след първите съкрушителни удари на нашите армии коалицията ще се разпадне. Егоистичните интереси на всеки неин член ще надделеят над стратегическото виждане на проблемите. Предлагам в името на приближаващия час на победата следното: шеста танкова бригада от СС да започне контранастъпление към Будапеща, като по такъв начин гарантира сигурност на южния бастион на националсоциализма в Австрия и Унгария, от една страна, и от друга — да подготви излизането във фланг на руснаците. Трябва да имаме предвид, че именно там, на юг, в Надканижа, ние имаме седемдесет хиляди тона бензин. А бензинът е кръвта, която пулсира в артериите на войната. Аз по-скоро ще отстъпя Берлин, отколкото да загубя този бензин, който ми гарантира непристъпността на Австрия, нейната общност с милионната италианска групировка на Кеселринг. По-нататък: групата армии „Висла“, като събере резерви, ще премине в решително контранастъпление по фланговете на руснаците, използвайки за това померанския плацдарм. Войските на райхсфюрера от СС, като пробият отбраната на руснаците, ще излязат в тила им и ще овладеят инициативата. Поддържани от шчечинската групировка, те ще разцепят на две фронта на руснаците. Въпросът за транспортирането на резервите е въпрос номер едно за Сталин. Разстоянията са против него, а за нас — обратното. Седемте отбранителни линии на подстъпите към Берлин практически го правят непристъпен и ни позволяват да нарушим каноните на военното изкуство, като прехвърлим на запад значителни групи войски от юг и от север. Ние ще имаме достатъчно време! На Сталин ще са необходими два-три месеца за прегрупиране на резервите, а на нас за прехвърлянето на армиите от единия фронт до другия — само пет дни! Разстоянията позволяват на Германия да направи това, без да се съобразяваме с традициите на стратегията.

Йодл: Все пак би било желателно да се съобразяваме с традициите на стратегията…

Хитлер: Не става дума за детайлите, а за операцията като цяло. В края на краищата подробностите винаги могат да бъдат решени в щабовете от групите тесни специалисти. Военните имат на разположение повече от четири милиона души, организирани в мощен юмрук на съпротивата. Задачата ни се състои в това да направим така, че този юмрук на съпротивата да се превърне в съкрушителен удар за извоюване на победата! Сега ние стоим на границите от август 1938 година. Ние сме слети ведно. Ние, немската нация. Нашата военна промишленост произвежда четири пъти повече въоръжение, отколкото през 1939 година. Армията ни два пъти по-голяма. Нашата ненавист е страшна, а волята ни за победа — неизмерима! Питам ви: нима не можем да спечелим мира чрез война? Нима един колосален военен успех няма да роди и политически?

Кайтел: Както каза райхслайтер Борман, военните сега едновременно са и политици.

Борман: Вие не сте ли съгласен?

Кайтел: Съгласен съм.

Хитлер: Моля ви за утре да ми подготвите конкретни предложения, господин фелдмаршал.

Кайтел: Да, мой фюрер. Ние ще ви подготвим общ план и ако вие го одобрите, ще започнем разработката му в детайли.

 

 

Когато съвещанието свърши и всички поканени се разотидоха, Борман повика две стенографки:

— Моля спешно дешифрирайте това, което сега ще ви продиктувам, и от името на главната квартира разпратете го до всички висши офицери на вермахта… И така: „В своята историческа реч от 15 февруари в главната квартира нашият фюрер, като осветли положението на фронта, по-конкретно отбеляза: «Никога досега светът не е познавал такъв парадоксален в противоречивостта си блок, какъвто е коалицията на съюзниците». По-нататък…“