Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (12)

Информация за размишление

(Борман)

За този човек никой нищо не знаеше. Той рядко се появяваше в кадрите на кинохрониките и още по-рядко на снимките около фюрера. Нисък на ръст, с квадратна глава и белег на бузата, той се стремеше да се скрие зад гърбовете на съседите си, когато фотографите щракаха със своите фотоапарати. Говореше се, че през 1924 година е лежал четиринадесет месеца в затвора за политическо убийство. Никой не го познаваше до деня, когато Хес отлетя за Англия. Химлер получи заповед от фюрера да въведе ред в този „мръсен бардак“. Така фюрерът нарече партийната канцелария, шеф, на която беше Хес — единственият от членовете на партията, който наричаше фюрера по име и му говореше на „ти“. Само за една нощ хората на Химлер арестуваха повече от седемстотин души. Арестувани бяха най-близките сътрудници на Хес, но не беше засегнат най-близкият помощник на шефа на партийната канцелария — първият му заместник Мартин Борман. Нещо повече, до известна степен той насочваше ръката на Химлер — спасяваше необходимите му хора от арести, обратно, ненужните изпращаше в лагерите.

След като стана приемник на Хес, Борман с нищо не се промени: беше мълчалив както преди, пак ходеше с бележник в джоба, в който записваше всичко, което казваше Хитлер, живееше скромно както по-рано, без да се изтъква пред чуждите погледи. Държеше се подчертано почтително с Гьоринг, Химлер и Гьобелс, но постепенно, за година-две, успя да стане толкова необходим на фюрера, че той на шега го наричаше моята сянка. Умееше така да организира работата си, че ако Хитлер се заинтересуваше от един или друг въпрос в момента, когато сядаше да обядва, докато му поднесат кафето, Борман вече имаше готов отговора. Когато веднъж в Берхтесгаден на фюрера била устроена овация и се получила неочаквано грандиозна манифестация, Борман забелязал, че Хитлер стои на припек. На следващия ден на същото това място Хитлер видял дъб: за една нощ Борман организирал посаждането на огромното дърво…

Той знаеше, че Хитлер никога не готви речите си предварително: фюрерът винаги разчиташе на експромпт и експромптът обикновено излизаше сполучлив. Но Борман, особено при срещи с държавни дейци от чужбина, не забравяше да предложи на фюрера редица теми, на които, според него, си струваше да се спре по-особено. Той вършеше тази незабележима, но твърде важна работа много тактично и на Хитлер нито веднъж не му беше минало през ума, че програмните му речи ги пише друг човек вместо него: възприемаше работата на Борман като секретарска, но необходима и своевременна. И когато веднъж Борман се разболя, още на втория ден Хитлер почувствува, че работата не върви, и изпрати при него своя личен лекар.

Когато военните или министърът на промишлеността Шпеер готвеха доклад, в който на фюрера се излагаше препарираната истина, Борман или намираше начин този доклад да го бутне в някое чекмедженце или при дружески и поверителен разговор с Йодл или Шпеер ги уговаряше да смекчат едни или други факти.

— Хайде да му пощадим нервите — казваше той — тази горчилка — сурогат можем и сме длъжни да знаем ние, но защо да травмираме фюрера?

Той говореше неясно, но затова пък умееше прекрасно да подготвя деловите документи, беше умен, но скриваше това под престорена праволинейна грубоватост, беше всемогъщ, но умееше да се държи като обикновен смъртен, който „трябва да се посъветва“, преди да вземе някакво отговорно решение…

Точно при този човек, при Мартин Борман, със секретна поща от СД под наслов „С. секретно, да се разпечата лично“ пристигна писмо със следното съдържание:

… Партайгеносе Борман!

Зад гърба на фюрера известни на мене хора сега започват да водят игра с представители на прогнилите западни демокрации в Швеция и Швейцария. Това се върши по време на тоталната война, прави се в дни, когато на полесраженията се решава бъдещето на света. Като офицер от СД бих могъл да Ви информирам за някои подробности на тези предателски преговори. Необходими са ми гаранции, тъй като ако това мое писмо попадне в апарата на СД, ще бъда ликвидиран незабавно. Заради това и не се подписвам. Моля Ви, ако моето съобщение Ви се струва важно, елате утре към хотел „Нойе Тор“ около 13:00 часа.

Предан на фюрера член на СС и НСДАП

Борман дълго държа това писмо в ръцете си. Няколко пъти протяга ръка към телефона. Мислеше да позвъни на шефа на Гестапо Мюлер. Знаеше колко му е задължен Мюлер. Старият детектив два пъти в началото на тридесетте години разгромява баварската организация на националсоциалистическата партия. После, когато тя стана държавна партия на Германия, започна да служи на тази партия. До 1939 година шефът на Гестапо беше безпартиен: колегите от службата за сигурност не можеха да му простят усърдието по време на Ваймарската република. Борман, именно Борман му помогна да влезе в редовете на партията, като гарантира за него лично пред фюрера. Но Борман никога не допускаше Мюлер много близко до себе си, наблюдаваше Мюлер, преценяваше шансовете: ако прекалено го приближи, ще трябва да го посвети в най-съкровените си тайни. Иначе не си струва да се хваща на такава игра.

„Какво е това? — мислеше Борман, препрочитайки за десети път писмото. — Провокация? Едва ли. Да го е писал душевно болен човек? Също не — това прилича на истина… Ами ако той е от Гестапо и ако Мюлер също е замесен в тази игра? Плъховете бягат от потъващия кораб — всичко е възможно… Във всеки случай това може да се окаже голям коз против Химлер. Тогава ще мога спокойно, без да се опасявам от този негодник, да преведа всички партийни пари в банките на неутралните страни на имената на мои, а не на негови хора…“

Борман дълго размишлява над това писмо, но не можа да стигне до определено решение.

 

 

Айсман включи магнетофона. Пушеше бавно и внимателно се вслушваше в малко глухия глас на Щирлиц:

— Кажете, страшно ли ви беше през тези два месец, които прекарахте в нашия затвор?

— На мене ми беше страшно през всичките единадесет години, откакто взехте властта.

— Демагогия. Питам ви: беше ли ви страшно през това време, което прекарахте при нас в килията, в затвора?

— Разбира се.

— Разбира се. Вие нали не бихте искал да попаднете още веднъж там, ако по някакво чудо ви освободим?

— Не. Въобще не бих искал да имам работа с вас.

— Чудесно. Но ако моето условие за вашето освобождаване е запазването на добри, чисто човешки отношения с мене?

— Разбира се. Чисто човешките добри отношения с вас ще бъдат за мене просто естествена проява на моето отношение към хората. Дотолкова, доколкото вие ще идвате при мене като човек, а не като функционер на националсоциалистическата партия, вие ще бъдете за мене човек.

— Но аз ще идвам при вас като човек, който ви е спасил живота.

— Вие искате да ми помогнете по чисто вътрешно желание, или си правите някакви сметки?

— Да. Правя си известни сметки.

— В такъв случай аз трябва да се убедя, че целта, която преследвате, е добра.

— Считайте, че моите цели са повече от честни.

— Какво ще искате да правя?

— Аз имам приятели — хора на науката, партийни функционери, военни, журналисти — с една дума, личности. За мене ще представлява интерес, разбира се, ако успея да склоня началството да ви освободи, да поговорите с тези хора. Няма да ви искам отчет за тези разговори. Наистина не мога да гарантирам, че няма да бъдат поставени диктофони в съседната стая, но вие можете да отидете в гората и там да говорите. Ще ми бъде просто интересно после да ви попитам за вашето мнение относно степента на злото или доброто, което, според вас, характеризира тези хора. Можете ли да ми окажете такава приятелска услуга?

— Но у мене възникват редица въпроси във връзка с това предложение.

— Питайте.

— Или вие прекалено много ми се доверявате и искате от мене услуга за онова, за което не можете да потърсите услуга от други, или ме провокирате. Ако ме провокирате, нашият разговор отново ще се завърти по стария кръг.

— Тоест?

— Тоест ние пак няма да намерим общ език. Вие ще си останете функционер, а аз човек, който избира по-трудния път, само и само да не стане функционер.

— Какво може да ви убеди, че не ви провокирам?

— Само чистият поглед на очите ви.

— Да считаме тогава, че сме си разменили акредитивните писма.

 

 

— Донесете ми справка за поведението на пастора в затвора — помоли Айсман, след като завърши прослушването на записа. — Всичко за неговото поведение, за връзките му, за разговорите му с другите затворници… С две думи, максимум подробности.

… Отговорът, който му предадоха след час, се оказа във висша степен неочакван за него. Оказа се, че през януари 1945 година пастор Шлаг е бил освободен от затвора. От досието не можеше да се разбере дали е дал съгласието си да работи за СД, или освобождаването му се дължи на някакви други, неизвестни причини. Имаше само разпореждане от Шеленберг Шлаг да бъде освободен и да остане под наблюдението на Щирлиц. И толкоз — нищо повече.

След още половин час му донесоха последния документ: след освобождаването на Шлаг с него е работил специалният агент от шесто управление Клаус.

— Къде са неговите материали? — попита Айсман.

— Той е бил на пряко подчинение на щандартенфюрера Щирлиц.

— И какво, записи не са ли останали?

— Не — отговориха му от картотеката — в интерес на операцията записи не са правени…

— Намерете ми този агент — помоли Айсман. — Но така, че за това да знаят само трима души: вие, аз и той.

27.2.1945 (12 часа и 01 минути)

Щирлиц много разчиташе на срещата си с Борман и беше убеден, че тази среща ще се състои, защото стръвта на въдицата беше твърде примамлива. Караше бавно, кръжеше с колата из улиците, проверявайки за всеки случай дали зад него няма опашка. Тази проверка той правеше машинално, през последните дни като че ли нищо такова не се беше случило, което да го разтревожи, и нито веднъж не се събуди посред нощ, както се случваше по-рано, когато с върха на пръстите си, с косата си, с цялото си същество усещаше тревогата. Тогава дълго лежеше с отворени очи, без да пали лампата, и старателно анализираше всяка своя минута, всяка своя дума, казана в разговор с някой човек, дори с млекаря, дори със случаен спътник в метрото. Щирлиц предпочиташе да се движи с колата си, избягваше случайни връзки. Но смяташе, че е глупаво да се изолира въобще от света, защото каква ли не задача можеше да му поставят. И тогава рязката промяна в поведението му не можеше да не накара да не бъдат нащрек онези, които го наблюдават, а това, че всеки един от Райха е наблюдаван, не беше тайна за Щирлиц.

Той подробно обмисляше всички дреболии, защото хората от неговата професия се проваляха заради незначителни неща. Впрочем внимателното отношение към подробностите на два пъти го спасява от провал. На този свят няма дребни неща, а има внимателни хора и разсеяни.

… Щирлиц по навик погледна в огледалото и учудено подсвирна, защото онзи вандерер, който тръгна след него на „Фридрихщрасе“, продължаваше неотклонно да върви подире му. Щирлиц рязко натисна педала на газта. Хорхът бързо набра скорост. Щирлиц се понесе към „Александерплац“, после зави по „Бергщрасе“, покрай гробищата излезе на „Ветераненщрасе“, огледа се и разбра, че опашката, ако това беше опашка, е изостанала. Щирлиц направи още един контролен кръг, мина покрай любимото си ресторантче „Грубият Готлиб“ и там спря, защото имаше още време.

„Ако още веднъж се залепят — помисли той — значи нещо се е случило. А какво би могло да се случи? Сега ще седна, ще изпия чашка коняк и ще помисля какво е могло да се случи…“

Той обичаше много тази старинна кръчма. Наричаха я „Грубият Готлиб“, защото стопанинът, като посрещаше гостите, независимо от техния ранг, звание и положение в обществото, на всички казваше:

— Какво си се домъкнал бе, тлъст шопар! И жена със себе си водиш! Бива си я — бъчва, дебела стара крава, с виме на болна жирафа! Отдалеч си личи, че е жена ти. А вчера с готино парче идва! Искаш да си трая, нали? — и вече към жената: — Как не — ще те прикривам, баш тебе, куче краставо…

Щирлиц постепенно забеляза, че най-уважаваните си клиенти Готлиб ругаеше с особено отбрани ругатни: изглежда в това явно се изразяваше уважението му — уважение наопаки.

Готлиб посрещна Щирлиц разсеяно:

— Здравей, кретен! Сядай да смучеш…

Щирлиц му стисна ръката, пъхна му две марки и седна на крайната дъбова маса зад колоната, върху която бяха написани псувни на макленбургските рибари — солени и изключително цинични. Това особено много се харесваше на стареещите съпруги на индустриалците.

„Какво ли може да се е случило? — продължаваше да мисли той, отпивайки от коняка. — Връзка не чакам — оттук провал не може да се очаква. Някои стари работи? Те нямат време да се оправят с новите — саботажите растат, в Германия не е имало такива саботажи. Ервин… Стоп. Ами ако са намерили предавателя?“

Щирлиц извади цигарите, но точно, затова че му се искаше силно да дръпне, той въобще не запали.

Поиска му се още сега да отиде към развалините при дома на Ервин и Кет.

„Допуснах основна грешка — разбра той. — Трябваше лично да обиколя всички болници — току-виж са ранени? Напразно се доверих само на телефоните. Веднага ще се заема с тази работа, щом поговоря с Борман… Той трябва да дойде — когато бъдат притиснати, те стават демократични. Недостъпни са, когато им е добре, но почувствуват ли края, стават бъзливи, добри и демократични. Сега трябва да изоставя всичко, дори Ервин и Кет. Най-напред трябва да се уговоря с този палач.“

Той излезе, седна зад волана и бавно потегли към „Инвалиденщрасе“, към природонаучния музей. Там, пред хотел „Нойе Тор“, скоро трябваше да го очаква Борман.

Караше много бавно, като постоянно поглеждаше в огледалото, но черният вандерер не се виждаше отзад.

„Може би Шеленберг е решил да ме поопипа преди операцията с Шлаг? — помисли той. — Между впрочем, това е логично обяснение. А може би нещо да ми изневеряват нервите?“

Отново погледна в огледалото — не, улицата беше пуста. По тротоарите, използвайки затишието, децата се гонеха с летни кънки и звънко се смееха. До изпокъртените стени на къщите се притискаше опашка от хора, които, изглежда, чакаха за месо.

Щирлиц остави колата край клиниката „Шарите“, премина през големия болничен парк и стигна до музея. Тук беше тихо и спокойно, на улицата нямаше нито един човек. Той специално бе избрал точно това място, защото тук всичко се виждаше като на длан.

„Впрочем те биха могли да поставят свои хора в хотела. Ако Борман е обадил на Химлер, така и ще бъде направено. Ако ли не, тогава негови хора ще се шляят тук, пред входа, ще се стараят да изглеждат най-малкото като научни сътрудници…“

Днес Щирлиц беше в цивилно облекло, при това си беше сложил тъмни очила с дебели рогови рамки и бе нахлупил баретата ниско над челото си, така че отдалеч трудно можеше да бъде познат. На входа пред музея, във вестибюла, имаше експониран огромен малахит от Урал и аметист от Бразилия. Щирлиц винаги се заседяваше дълго време пред аметиста, но се любуваше на уралския скъпоценен камък.

После бавно премина през огромната зала с изпотрошени стъкла, където стоеше макет на старинен динозавър. Оттук добре се виждаше площадът пред музея и хотела. Но всичко беше спокойно, дори препалено спокойно и тихо. Щирлиц беше сам в музея, което сега не беше благоприятно за него.

Той спря пред един забавен експонат: тринадесетте стадия в развитието на черепа. Череп №8 — павиан, №9 — гибон, №10 — орангутан, №11 — горила, №12 шимпанзе, №13 — човек.

„Защо човекът е точно тринадесети? Всичко е против човека, — дори и цифрите — измърмори той на себе си. — Да беше поне дванадесети или четиринадесети. А то — точно тринадесети… Наоколо има само маймуни — продължаваше да мисли той, задържайки се около макета на горилата Боби. — Защо маймуните са заобиколени с такова внимание?“

На табелката имаше надпис: „Горилата Боби е докарана в Берлин на 29 март 1928 година на тригодишна възраст. Умряла на 1 август 1935 година, висока 1,72 м. и тежи 266 кг.“.

„А не изглежда тлъста — мислеше Щирлиц, когато за кой ли път разглеждаше макета. — Аз съм по-висок от нея, а тежа 72 кг.“

Отдръпна се уж за да разгледа експоната по-отдалеч и се намери до големия прозорец, от който се виждаше противоположният тротоар на „Инвалиденщрасе“. Щирлиц погледна часовника си. До срещата оставаха десет минути.

Точно сега съгласно легендата при него трябваше да дойде агентът Клаус. Сутринта той изпрати чрез секретариата шифрована телеграма на неговия адрес. Всички знаеха, че се среща с агентите в музеите. Извиквайки Клаус, той преследваше две цели: главната — алиби, ако Борман съобщи за писмото на Химлер, а той от своя страна заповяда да се претърси целият район и всички сгради около „Нойе Тор“, и второстепенната — макар и косвено, още веднъж да потвърди алибито си по делото на изчезналия Клаус.

Щирлиц премина в следващата зала: на „Инвалиденщрасе“ и сега нямаше никой. Тук той се задържа пред един рядък експонат, намерен в горите на Веденшлос през осемнадесети век. От парче дърво стърчаха рогата на елен и парче от разбит череп — изглежда силното животно не беше улучило целта по време на пролетните любовни боеве и ударът беше попаднал не върху съперника, а в дървото…

Щирлиц чу шум от много гласове и стъпки — силно трополене на крака. Прониза го мисълта: „Хайка!“ Но после чу детски гласове и се обърна: учителка със стари, износени, лъснати до блясък мъжки половинки беше довела учениците си, изглежда от шести клас, за да проведе тук урока по ботаника. Децата гледаха експонатите смаяни и поради това бързият им шепот беше някак тревожен.

Щирлиц гледаше децата. Очите им бяха лишени от чудесната детска палавост. Те слушаха учителката съсредоточено като възрастни.

„Какво ли проклятие тегне над този народ? — помисли Щирлиц. — Как можа да се случи така, че налудничавите идеи обрекоха децата на този гладен старчески ужас? Защо идиотизмът на идеологията на нацистите, скрили се в бункерите, където има запаси от шоколад, сардини и кашкавал, успя да изложи като прикритие пред себе си крехките телца на тези деца? И най-страшното — кой възпита у тези деца сляпата увереност, че висшият смисъл на живота е смъртта за идеалите на фюрера?“

Той излезе през запасния вход в 13:05 часа. Около хотела нямаше никой. На връщане Щирлиц се промъкна към Шпрее през задните дворове, направи кръг, седна в колата и потегли към службата си, в СД. Не забеляза опашка след себе си и се върна по обратния път.

„Тук нещо не е в ред — каза си. — Случило се е нещо странно. Ако Борман чакаше, не можеше да не го забележи.“

… А Борман не можеше да излезе от бункера, защото фюрерът произнасяше реч, в залата имаше много хора, а той стоеше отзад, малко вляво от фюрера. Не можеше да излезе по време на речта. Това би било безумие. Той искаше да излезе, беше решил да се срещне с човека, който му беше написал писмото. Но излезе от бункера чак в три часа.

„Как бих могъл да го намеря? — мислеше Борман, като се връщаше в партийната канцелария. — Аз не рискувам нищо, като се срещна с него, но рискувам, ако се откажа от тази среща.“

 

 

От Д-8 — за Мюлер

Най-строго секретно.

Напечатано в един екземпляр.

Автомобилът марка „Хорх“ с контролен номер ВКР-821 се изплъзна от наблюдение в района на „Ветераненщрасе“. По всичко изглежда, че водачът забеляза колата, с която го наблюдавахме. Помнейки Вашите указания, ние се отказахме от преследване, макар че усиленият двигател на нашата кола ни позволяваше това. След като предадохме на службата Н-2 съобщение за посоката, в която се отправи „Хорх“ ВКР-821, ние се върнахме в базата.

От В-192 — за Мюлер

Най-строго секретно.

Напечатано в един екземпляр.

След като приеха наблюдението на кола марка „Хорх“ с контролен номер ВКР-821, моите сътрудници установиха, че собственикът на тази кола в 12:27 часа е влязъл в зданието на природонаучния музей. Тъй като Вие ни бяхте предупредили за високата професионална класа на обекта за наблюдение, аз взех решение да не го проследявам в музея чрез един или двама „посетители“. Моят агент Илзе получи задача да заведе своите ученици от шести клас за провеждане на урока в залите на музея. Данните от наблюдението на Илзе позволяват да съобщя с пълна сигурност, че обектът не се е срещал с никакъв външен човек. Прилагам графически план на експонатите, пред които обектът се е задържал по-дълго. Обектът напуснал помещението през запасния вход, който се ползва от работниците на музея, в 13:05.

27.2.1945 (15 часа и 00 минути)

Мюлер скри донесенията в папката и вдигна слушалката.

— Мюлер — отговори той — слушам ви.

— „Другарят“ Шеленберг приветствува „другаря“ Мюлер — пошегува се началникът на политическото разузнаване. — Или вие предпочитате обръщението „мистър“?

— Преди всичко предпочитам обръщението „Мюлер“ — каза шефът на Гестапо. — Категорично, скромно и сдържано. Слушам ви, приятелю.

Шеленберг закри телефонната слушалка с длан и погледна към Щирлиц. Щирлиц каза:

— Да. И веднага в целта. Иначе той ще се измъкне като кум лисан…

— Приятелю — каза Шеленберг — при мене дойде Щирлиц, вие може би го помните… Нали? Толкова по-добре. Той е разстроен: или го следят престъпници, а той живее в гората сам, или след него са тръгнали от вашите хора. Ще ни помогнете ли да се изясни това?

— Каква марка е неговата кола?

— Каква е марката на вашата кола? — закривайки слушалката с длан, запита Шеленберг.

— „Хорх“.

— Не закривайте с длан мембраната на телефона — каза Мюлер — нека Щирлиц вземе слушалката.

— Вие какво, да не сте всевиждащ? — попита Шеленберг.

Щирлиц взе слушалката и каза:

— Хайл Хитлер!

— Добър ден, приятелю — отговори Мюлер. — Отличителният номер на вашата кола не е ли случайно ВКР-821?

— Точно така, обергрупенфюрер…

— Къде забелязахте „опашката“? На „Курфюрстендам“ ли?

— Не, на „Фридрихщрасе“.

— И се отървахте от тях на „Ветераненщрасе“, нали?

— Тъй вярно.

Мюлер се засмя:

— Ще им откъсна главите — това работа ли е!… Не се вълнувайте, Щирлиц, след вас не са били престъпници. Живейте си спокойно във вашата гора. Това са били наши хора. Те следят един хорх, който прилича на вашия… На един южноамериканец. Продължавайте да си живеете, както досега, но ако въпреки очакванията отново ви сбъркат с южноамериканците и ми донесат, че посещавате „Цигойнакелер“, няма да ви закрилям…

„Цигойнакелер“ („Циганската изба“) беше малка кръчма, в която на военните и членовете на партията беше забранено да ходят.

— Ами ако ми се наложи да отида там по служба? — попита Щирлиц.

— Все едно — разсмя се Мюлер. — Ако искате да се срещате със своите хора в клоаките, по-добре ходете в „Мексико“.

Това беше „хитрата“ кръчма на Мюлер, в нея работеше контраразузнаването. Щирлиц знаеше това от Шеленберг. Той, разбира се, нямаше право да му го казва: беше издадено специално окръжно, с което се забраняваше на членовете на партията и на военните да посещават тази кръчма. Затова пък наивните дърдорковци смятаха, че там са в пълна безопасност, без да подозират, че всяка маса се подслушва от Гестапо.

— Благодаря — отговори Щирлиц. — Ако ми разрешите, аз ще определям срещите си с моите хора точно в „Мексико“. Но ако ме хванат за гушата, ще дойда при вас за помощ.

— Идвайте. Винаги ще се радвам да ви видя. Хайл Хитлер!

Щирлиц се върна в своя кабинет със смесено чувство: общо взето, той повярва на Мюлер, защото онзи играеше открито. Но не играеше ли прекалено открито? Чувството за мярка е въпрос над въпросите във всяка работа. Особено в разузнаването. Понякога дори прекалената подозрителност изглеждаше на Щирлиц много по-безопасна, отколкото прекалената откровеност.

До Мюлер.

Строго секретно.

Напечатано в един екземпляр.

Днес в 19:42 часа обектът извика служебна кола ВКН-441. Помоли шофьорът да го откара до спирката „Митлплац“ на метрото. Тук той слезе от колата. Опитите ни да бъде открит по другите спирки излязоха неуспешни.

Вернер

Мюлер скри и това донесение в изтърканата си папка, където поставяше най-секретните и важни сведения; и отново се върна към изучаването на материалите за Щирлиц. Подчерта с червен молив онова място, където се съобщаваше, че свободното си време обектът обича да прекарва в музеите, където назначаваше и срещите със своите агенти.