Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (16)

Свой със свои?

Когато доложиха на Мюлер, че Щирлиц върви по коридора на РСХА и отива към своя кабинет, той за миг се обърка. Беше убеден, че Щирлиц ще бъде заловен някъде на друго място. Не можеше да си обясни защо през цялото време не го напускаше предчувствието за успех. Наистина знаеше своята грешка: спомни си как се държа, когато видя пребития Холтоф. Щирлиц, естествено, е разбрал всичко. Ето защо — смяташе Мюлер — е хукнал да бяга. Но това, че Щирлиц се появи в Имперското управление за сигурност, това, че бавно вървеше по коридорите, поздравявайки се с познатите, обърка Мюлер и разколеба увереността му в успеха.

Сметката на Щирлиц беше проста: да зашеметиш противника си — значи да спечелиш половин победа. Той беше убеден, че схватката с Мюлер ще бъде сложна — Холтоф беше се врял около най-уязвимите възли на неговата операция с физиците. Недостатъчната подготовка и пренебрежителното отношение към всички интелектуалци обаче не позволиха на Холтоф да формулира обвинението, а всеки пункт, до който той достигаше — по-скоро интуитивно, отколкото чрез факти, можеше да бъде опроверган или поне можеше да има две тълкования.

Щирлиц си спомни своя разговор с Шеленберг по време на празничната вечер, посветена на рождения ден на фюрера. След речта на Химлер имаше концерт, а после всички преминаха в голямата зала, където бяха сервирани масите. Райхсфюрерът, както обикновено, пиеше минерална вода, а неговите подчинени се наливаха с коняк. Точно тогава Щирлиц каза на Шеленберг как глупаво хората на Мюлер работят с физика, арестуван преди три месеца. „Добре или зле, но все пак аз съм завършил физико-математически факултет — каза той. — Не обичам да си спомням, защото от лабораторните опити едва не останах импотентен, но това е факт. И после, тоя Рунге има връзки, защото е учил и работил отвъд океана. По-изгодно е с това да се заемем ние.“

Той подхвърли тази идея, а след това започна да разказва анекдоти и Шеленберг се разкикоти. След това се оттеглиха до прозореца и започнаха да обсъждат операцията, която Шеленберг беше възложил на група свои сътрудници, между които и Щирлиц. Тя се състоеше в голямата дезинформация, с която се надяваха да вбият клин между съюзниците. На Щирлиц още тогава му направи впечатление как Шеленберг много предпазливо, презастраховайки се от всички страни, прокарва своята линия на разединение на западните съюзници с Кремъл. При това в тази игра той обикновено насочваше главния удар срещу Кремъл. По-точно, Шеленберг организира снабдяването на немските части, които бяха разположени на Атлантическия вал, с английско автоматично оръжие. Това оръжие беше закупено чрез неутралните страни и се прекарваше през Франция, без да се съблюдават задължителните предпазни мерки, които обикновено съпътствуваха превозите от подобен характер. Наистина това също беше разиграно доста технично. След като партизаните комунисти изнесоха няколко английски автомата от германските складове, беше пусната заповед, заплашваща с разстрел за небрежност при охраняване на складовете с оръжие. Тази заповед беше отпечатана в голям тираж и агентите на Шеленберг, които работеха по разкриването на партизаните, намериха удобен случай да „снабдят“ маките с един екземпляр от тази заповед. Въз основа на тези „секретни“ данни можеше да се направи извод, че западните съюзници не мислят да нахлуват във Франция или Холандия: в противен случай защо ще продават своето оръжие на врага? Шеленберг одобри работата на Щирлиц — именно той се занимаваше с организационната страна на въпроса. Шефът на разузнаването по онова време не излизаше от кабинета си — очакваше експлозия в Кремъл, очакваше краха на коалицията между Сталин, Чърчил и Рузвелт. Щирлиц работеше, без да подгъва крак, неговите предложения срещаха пълно одобрение от страна на Шеленберг. Нищо обаче не се случи. Щирлиц съобщи в Москва всичко, което знаеше за тази операция, още когато тя едва започваше, и предупреди, че Лондон никога не е продавал оръжие на нацистите и цялата тази измислица от начало до край е тънка и далеко целеща дезинформация.

В разговора си на празника по случай рождения ден на фюрера Щирлиц нарочно измести темата за разговор от делото на физика Рунге и се съсредоточи върху обсъждането на провала на играта с Кремъл. Той знаеше, че Шеленберг като умен ръководител и роден разузнавач понякога може да забрави някои подробности, но никога не изпуска главните възлови моменти на всеки разговор — дори и със своя градинар. Шеленберг беше равностоен противник и да го заблуди по въпросите на стратегията беше много трудно, дори невъзможно. Но вглеждайки се в него, той забеляза една любопитна подробност: интересните предложения на своите сътрудници Шеленберг сякаш не забелязваше, прехвърляйки разговора на друга тема. И след като минат дни, седмици, а понякога и месеци, като добавяше към това предложение своето разбиране на проблемите, изказваше същата идея, но сега вече като своя, добре замислена и построена. При това той придаваше дори на най-нищожното предложение такъв блясък, така точно обвързваше темата с общия комплекс от въпроси, които стояха пред Райха, че никой не можеше да го заподозре в примитивно плагиатство.

Щирлиц беше пресметнал точно всичко.

— Щандартенфюрер — каза му Шеленберг след две седмици, — изглежда въпросът за техническото превъзходство ще стане определящ момент в историята на света, особено след като учените проникнат в тайната на атомното ядро. Мисля, че учените са разбрали това, но политиците не са узрели все още. Ние ще бъдем свидетели на деградацията на професията на политика в онова значение, към което сме привикнали през нашата деветнадесетвековна история. Науката ще започне да диктува бъдещето на политиката. Да се разберат първоначалните мотиви на онези хора на науката, които са излезли на предните позиции на бъдещето, да се види кой вдъхновява тези хора в техните търсения — това е задача не на днешния ден, по-точно не толкова на днешния ден, колкото на далечната перспектива. Ето защо на вас ще ви се наложи да поработите с арестувания физик… Забравих му името…

Щирлиц разбра, че това е проверка. Шеленберг искаше да установи — разбрал ли е Щирлиц учения, откъде води началото си този негов монолог, кой му е подхвърлил на времето тази идея. Щирлиц мълчеше, като разглеждаше намръщено пръстите на ръцете си. Той изчака точно измерена пауза и с недоумение погледна бригаденфюрера.

По такъв начин той се вплете в делото Рунге. Така той провали една реална възможност за германците — ако беше победила теорията на Рунге, те можеха да пристъпят към създаване на атомната бомба още в края на 1944 година. Впрочем, след многото дни, прекарани заедно с Рунге, той се убеди, че самата съдба е попречила на Германия да получи новото оръжие: след Сталинградската битка Хитлер отказал да финансира научните изследвания в областта на отбраната, ако учените не му обещаят реален, практически успех след три, максимум след шест месеца. Наистина Химлер се беше заинтересувал от новото оръжие и създаде „Обединен фонд за военно научни изследвания“. Гьоринг обаче, който отговаряше за научните изследвания в Райха, поиска да бъде предадено под негово ръководство това Химлерово изобретение. По такъв начин гениалните немски физици се оказаха извън кръгозора на ръководството, още повече че нито един от фюрерите на Германия, с изключение на Шпеер и Шахт, нямаше дори виеше институтско образование.

 

 

Сега на Щирлиц му предстоеше да спечели следващия етап от сражението: той трябваше да докаже своята правота в това дело. Обмисляше позицията си. Тя беше силна. Той беше длъжен да победи Мюлер и ще го победи.

… Не отиде в своя кабинет. В приемната на Мюлер той каза на Шолц:

— Приятелю, попитайте вашия шеф какви ще бъдат нарежданията? Веднага ли ще ме приеме или мога да поспя половин час?

— Сега ще разбера — отговори Шолц и се скри зад вратата. Забави се около две минути. — Както вие пожелаете — каза той, когато се върна: — Шефът е готов да ви приеме още сега, но разговорът може да се отложи и за вечерта.

„Усложнен вариант — разбра Щирлиц. — Той иска да разбере къде ще отида. Не бива да протакам: все едно партията ще бъде решена за час, най-много два. Дори ако се наложи да се викат експерти от института на Шуман.“

— Както ме посъветвате, така и ще постъпя — каза Щирлиц. — Страхувам се, че вечерта той ще отиде при ръководството и аз ще чакам до сутринта. Логично ли е?

— Логично — съгласи се Шолц.

— Значи сега?

Шолц отвори вратата и каза:

— Заповядайте, щандартенфюрер…

В кабинета на Мюлер беше тъмно: обергрупенфюрерът седеше в креслото до малката масичка и слушаше Би Би Си. Антигерманска пропаганда. Върху коленете на Мюлер имаше папка с книжа и той внимателно преглеждаше документите, като настройваше апарата на вълната, която непрестанно заглъхваше. Мюлер изглеждаше уморен, яката на черната му куртка беше разкопчана, сив, гъст тютюнев дим беше надвиснал в кабинета като облак в клисура.

— Добро утро — каза Мюлер. — Честно казано, не ви очаквах толкова рано.

— А аз се страхувах, че ще ме мъмрете за закъснението.

— Всички вие се страхувате да не ядете пердах от стареца Мюлер… Поне веднъж мъмрил ли съм строго някого? Аз съм добър стар човек, за когото пускат слухове… Вашият красавец шеф е хиляди пъти по-зъл от мене. Само че той се е научил в своите университети да се усмихва и да говори френски. А аз досега не зная трябва ли да се реже ябълката или може да се яде, както я ядем у нас цяла…

Той стана, закопча яката на куртката си и каза:

— Да вървим.

Забелязал недоумяващия поглед на Щирлиц, той се засмя:

— Приготвил съм ви една изненада.

Излязоха от кабинета и Мюлер подхвърли на Шолц:

— Ние вероятно ще се върнем…

— Но аз още не съм извикал колата…

— Няма да пътуваме…

Мюлер тежко слезе по стръмните стълби в подземието. Там имаше оборудвани няколко килии за особено важни престъпници. Пред входа на това подземие стояха трима есесовци.

Мюлер извади от задния си джоб своя валтер и го подаде на пазачите.

Щирлиц погледна въпросително и Мюлер леко кимна с глава. Щирлиц подаде своя парабел и пазачът го пъхна в джоба си. Мюлер взе ябълка от масата на охраната и каза:

— Неудобно е да се отива без подарък. Дори ако ние двамата сме поклонници на свободната любов — любов без всякакви задължения, и тогава при бившите приятелчета трябва да се отива с подарък.

Щирлиц насила се разсмя: разбра защо Мюлер каза това. Веднъж неговите хора се опитали да завербуват един южноамерикански дипломат. Показали му няколко снимки — дипломатът бил фотографиран в леглото на една руса девица, която му бяха пробутали хората на Мюлер. „Или — казали му те — ще изпратим тази снимка на съпругата ви, или вие ще ни сътрудничите.“ Дипломатът дълго разглеждал снимката, а после попитал: „Не мога ли да полежа с нея още веднъж? Ние със съпругата ми обожаваме порнографията“. Това станало наскоро след заповедта на Химлер да се обръща особено внимание на семейния живот на немските разузнавачи. Щирлиц тогава мърмореше: „Трябва да се изповядва свободна любов без всякакви ангажименти, тогава човек не може да бъде хванат чрез глупости“. Когато разказаха на Щирлиц този случай с перуанеца, той само подсвирна:

„Намерете ми и на мен такава жена, която обича порнографията, и аз веднага бих й дал и ръката, и сърцето си. Само че според мене перуанецът ви е изиграл, той до смърт се е изплашил от жена си, но не се е издал, играл е като актьор, а вие сте му повярвали. Ти би ли се изплашил от своята съпруга? Разбира се. А мене не, можеш да ме хванеш — аз се страхувам само от себе си, — нали нямам никакви задължения към никого. Едно е лошото — кой ще ми носи подаръци в затвора?“

Пред килия №7 Мюлер спря. Той дълго гледа през шпионката, после даде знак на пазача и той отвори тежката врата. Пръв влезе в килията Мюлер. След него влезе и Щирлиц. Пазачът остана пред вратата. Килията беше празна.

 

 

… Химлер позвъни на Калтенбрунер и го помоли незабавно да изпрати в Прага — до генерал Крюгер от Гестапо — проекта на секретната заповед на фюрера.

— Иначе той може да изпусне и Прага, както стана с Краков. И вие лично се запознайте с тази заповед — тя е образец на мъжеството и гениалността на фюрера.

Съдържание: разрушаване на обекти по територията на Германия.

Борбата за съществованието на нашия народ ни задължава също така и на територията на Германия да използваме всички средства, които могат да спомогнат за отслабването на боеспособността на противника и да спрат неговото придвижване. Трябва да се използват всички възможности, за да може пряко или косвено да се нанесат максимални щети върху боевата мощ на противника.

Погрешно е да се смята, че след възвръщането на загубените територии ще можем отново да използваме неразрушените преди отстъплението или извадените от строя за незначителен срок съобщителни средства, промишлени предприятия и предприятия на комуналното стопанство. При своето отстъпление противникът ще ни остави само опожарена земя, без да се съобразява с нуждите на населението.

Затова заповядвам:

1. Всички находящи се на територията на Германия съобщителни средства, промишлени предприятия и предприятия на комуналното стопанство, а така също и материалните ресурси, които противникът би могъл по някакъв начин да използва, незабавно или в продължение на съвсем кратък срок подлежат на унищожение.

2. Отговорността за изпълнението на разрушителните работи възлагам: по отношение на всички военни обекти — на военните командни инстанции (включително пътните съоръжения и съобщителните средства); на гаулайтерите и държавните комисари по отбраната — по отношение на всички промишлени предприятия, предприятията на комуналното стопанство, а така също и за всички видове материални запаси. Войската е длъжна да оказва необходимата помощ на гаулайтерите и държавните комисари по отбраната при изпълнение на поставените пред тях задачи.

3. Настоящата заповед незабавно да бъде доведена до знанието на всички командири. Всички противоречащи на тази заповед разпореждания губят сила.

Хитлер

13.3.1945 (11 часа и 09 минути)

— Логично — каза Мюлер, като изслуша Щирлиц. — Вашата позиция с физика Рунге е непоклатима. Смятайте ме за свой съюзник.

— Опашката, която пускахте след черния хорх на шведския дипломат, беше ли свързана с това дело?

— А вие чувствувахте ли я зад себе си? Остро ли усещате опасностите?

— Всеки глупак на мое място би почувствувал това. А що се отнася до опасността — каква опасност може да ме заплашва вкъщи? Ако бях оттатък…

— Не ви ли боли главата?

— От грижи ли? — усмихна се Щирлиц.

— От кръвно налягане — отговори Мюлер и като прехвърли лявата си ръка, започна да си разтрива врата.

„Необходимо му беше да погледне часовника. Той чака нещо — отбеляза Щирлиц. — Не би започнал този спектакъл, ако не очакваше някакъв голям коз. Какъв ли е той? Пасторът? Плайшнер? Кет?“

— Бих ви посъветвал да опитате дихателната гимнастика на йогите.

— Не вярвам в това… Впрочем, покажете.

— Поставете лявата си ръка на тила. Не, не, само пръстите. А дясната ръка трябва да лежи на слепоочията. Ето така. И започнете едновременно да масажирате. Само че си затворете очите.

— Ще си затворя очите, а вие ще ме фраснете по главата, както Холтоф.

— Ако и вие ми предложите да изменя на родината — ще го направя… Обергрупенфюрер, вие предпазливо погледнахте часовника си: той е изостанал със седем минути. Аз обичам откритите игри — във всеки случай, поне със своите.

Мюлер изхъмка:

— Винаги съм съжалявал, че вие не работите в моя апарат. Отдавна да съм ви направил мой заместник.

— Аз не бих се съгласил.

— Защо?

— Вие сте ревнив… Като любеща, предана жена. Това е най-страшната форма на ревност… Така да се каже, тиранична…

— Впрочем, вие правилно ме разбрахте. Може наистина тази тиранична ревност да се нарече и другояче: грижа за другарите.

Мюлер отново погледна часовника: сега той направи това, без да се крие. „Той е прекрасен професионалист — отбеляза Мюлер. — Разбира всичко не по думите, а по жеста, по нагласата. Юначага. Ако е работил против нас, не се наемам да определя щетите, нанесени от него на Райха.“

— Добре — каза Мюлер. — Ще играем открито. Сега, приятелю, една минутка…

Той стана и широко отвори тежката врата. Въпреки че беше масивна и бронирана, тя се отваряше леко. Той нареди на един от пазачите, който лениво чистеше ноктите си с кибритена клечка:

— Позвънете на Шолц и го запитайте какво ново има?

Мюлер разчиташе, че за два-три часа Ролф ще принуди рускинята да проговори. Ще я докарат тук на очна ставка. Ако е да — да, ако е не — не. Проверката на фактите е дълг на всеки контраразузнавач. Партитурата на разпита на Щирлиц той също беше репетирал достатъчно: само щом Ролф обработи рускинята, Мюлер ще извади своите козове и ще наблюдава поведението на Щирлиц, а после ще го изправи лице срещу лице с „пианистката“.

— Сега — върна се в килията Мюлер. — Чакам тук едно съобщение…

Щирлиц повдигна рамене:

— Защо трябваше да ме довеждате тук?

— Тук е по-спокойно. Ако всичко свърши така, както искам, ще се върнем заедно и всички ще знаят, че ние с вас сме се занимавали със сериозна работа в моето ведомство.

— И моят шеф ли ще знае това?

— От чия ревност се страхувате — от неговата или от моята?

— А вие как мислите?

— На мене ми харесва, че карате направо, без заобиколки.

Влезе пазачът и каза:

— Той помоли да ви предам, че там никой не отговаря.

Мюлер учудено сви устни, а после помисли: „Изглежда, той е тръгнал за насам, без да позвъни. Моята линия вероятно е била заета и той е тръгнал, за да спечели време. Отлично. Значи, след десет-петнадесет минути Ролф ще я доведе тук“.

— Добре — повтори Мюлер. — Как беше това в Библията: време да събираме камъни и време да ги хвърляме!

— Не сте били добре в училище със закон божи — каза Щирлиц. — В Еклезиаста е казано: „Време за разхвърляне камъни и време за събиране камъни, време да прегръщаме и време да отблъскваме обятията“.

Мюлер попита:

— Вие с вашия подопечен пастор ли изучихте така добре Библията?

— Аз често препрочитам Библията. За да се победи врагът, трябва да се познава неговата идеология, не е ли така? Да се учиш на това по време на сражението, значи предварително да се обречеш на провал.

„Нима са заловили пастора в чужбина? Биха могли. Макар, когато се връщах на гарата, да не срещнах нито една кола. Но те са могли да ме изпреварят и да са чакали на заставата. А сега — това по време съвпада — приближават към Берлин. Така. Значи, аз веднага ще трябва да искам очна ставка с моя шеф. Само настъпление. В никакъв случай не бива да се отбранявам. Ами ако Мюлер ме запита къде е агентът Клаус? Неговото писмо е на масата у дома. Твърде явно алиби. Кой би могъл да допусне, че събитията ще ги насочат точно към пастора? Но те трябва да докажат — за Клаус… А времето работи в моя полза.“

Мюлер бавно извади от вътрешния джоб един син плик и съсредоточено загледа Щирлиц.

„В края на краищата аз свърших своята работа — продължаваше да размишлява Щирлиц. — Глупак, той мисли, че като протака, ще ме хипнотизира и аз ще започна да се мятам. По дяволите! Пасторът и да заговори, не е чак толкова страшно. Главното е, че Плайшнер е предупредил нашите за провала на Кет и за това, че Волф е започнал преговорите. Или ще ги започне. Нашите трябва да организират всичко по-нататък, ако аз се проваля, те сега знаят накъде трябва да гледат. Мюлер няма да узнае моя шифър — него не го знае никой, освен аз и шефът. От мене те няма да го получат — в това съм сигурен.“

— Ето — каза Мюлер, като извади от синия плик три дактилоскопични отпечатъка — вижте колко е забавно. Тези пръстчета — той подаде на Щирлиц първата снимка — ние намерихме върху онази чаша, която вие напълнихте с вода и я подадохте на нещастния, глупавия и доверчив Холтоф. Тези пръстчета — Мюлер извади втората снимка като коз от колода карти — ние намерихме… къде мислите… А?

— Моите пръсти могат да бъдат намерени в Холандия — каза Щирлиц — в Мадрид, Токио, Анкара.

— И още къде?

— Мога да си спомня, но ще са ми необходими около петнадесет часа, не по-малко, и ние ще изтървем не само обеда, но и вечерята…

— Нищо, аз съм готов да погладувам. Впрочем, вашите йоги смятат глада за едно от най-ефикасните лекарства. Е, спомнихте ли си?

— Ако аз съм арестуван и вие официално ме уведомите за това, ще започна да отговарям на вашите въпроси като арестуван. Ако не съм арестуван, няма да ви отговарям.

— „Няма да ви отговарям — повтори Мюлер думите на Щирлиц с неговата интонация. — Няма да отговарям.“

Той погледна часовника си: ако беше влязъл Ролф, той щеше да започне с предавателя, но Ролф все още го нямаше, затова Мюлер каза:

— Ако обичате, постарайте се стенографски точно да възпроизведете — желателно е до минути — какво сте правили след телефонния разговор от стаята за специални връзки, където достъпът категорично е забранен за всички…

„Той не показа третата, снимка с пръстите — каза си наум Щирлиц. — Значи, той има още нещо. Значи, трябва да се удари сега, за да не бъде толкова уверен по-нататък.“

— След като излязох от стаята за специални връзки — за проявеното нехайство и страхливост свързочниците би трябвало да бъдат предадени на съда, защото бяха оставили ключа на вратата и побягнали като зайци в скривалището — аз се срещнах с партайгеносе Борман. И прекарах с него повече от два часа. За какво сме говорили с него, естествено, няма да ви кажа.

— Не се забравяйте, Щирлиц, не се самозабравяйте… Все пак аз съм по-старши от вас — и по чин, и по възраст също…

„Той ми отговори така — бързо съобрази Щирлиц — давайки ми да разбера, че не съм арестуван. А щом е така, значи, те нямат улики, но ги очакват — чакат също и от мене нещо. Значи, имам все още шанс.“

— Моля да ме извините, обергрупенфюрер.

— Ето така е по-добре. И тъй, за какво говорихте с Борман? С партайгеносе Борман…

— На вашия въпрос мога да отговоря само в негово присъствие, моля да ме разберете правилно.

— Ако вие бихте ми отговорили без него, това може би ще ви избави от необходимостта да отговаряте на третия въпрос…

Мюлер още веднъж погледна часовника си — Ролф трябва сега да слиза надолу, Мюлер винаги смяташе, че удивително точно чувствува времето.

— Готов съм да отговоря на вашия трети въпрос, ако той засяга лично мене, а не интересите на Райха и фюрера.

— Засяга лично вас. Тези пръсти моите хора са намерили върху куфара на руската радистка. И на този въпрос ще ви бъде най-трудно да отговорите.

— Защо? Точно на този въпрос никак не ми е трудно да отговоря: куфара на радистката аз оглеждах в кабинета на Ролф — повикайте го и той ще потвърди.

— Това той вече потвърди.

— Какво тогава?

— Работата е там, че отпечатъците от вашите пръсти са били снети в районното отделение на Гестапо още преди куфарът да попадне при нас.

— Грешка изключена ли е?

— Изключена.

— А случайност?

— Възможна е. Само че доказана случайност. Защо от двадесет милиона куфари, намиращи се в берлинските домове, точно върху този, в който руската радистка е съхранявала своето имущество, са намерени отпечатъци от вашите пръсти? Как може да се обясни това, а?

— М-да… Действително трудно е да се обясни или почти невъзможно. И аз ако бях на ваше място, не бих повярвал на нито едно мое обяснение… Разбирам ви, обергрупенфюрер… Разбирам ви…

— Много ми се иска да получа от вас задоволителен отговор, Щирлиц, давам ви честна дума, че изпитвам към вас симпатии.

— Вярвам…

— Сега Ролф ще доведе тук рускинята и тя ще ни помогне да се досетим — аз съм уверен — къде сте могли да оставите следи върху куфара.

— Рускиня? — повдигна рамене Щирлиц. — Която аз взех от болницата? Аз имам забележителна зрителна памет. Ако бях я срещал по-рано, бих запомнил лицето й. Не, тя не може ни помогне…

— Ще ни помогне — възрази Мюлер. — Ще ни помогне и… — той отново започна да бърка във вътрешния си джоб — ето това… от Берн.

И той показа на Щирлиц неговата шифрована телеграма, изпратена по Плайшнер в Берн.

„Това вече е провал — разбра Щирлиц. — Това е крах. Аз излязох идиот. Плайшнер е или страхливец, или заплес, или провокатор.“

— Така че помислете, Щирлиц.

Мюлер тежко се надигна и бавно излезе от килията.

Щирлиц почувствува някаква пустота, когато вратата на килията меко се затвори. Той беше изпитвал това чувство на няколко пъти. Струваше му се, че престава да стои на краката си и тялото му изглеждаше чуждо, нереално, а в същото време всички окръжаващи го предмети ставаха още по-релефни, ръбести (после го поразяваше колко много ръбове успяваше да открие в такива минути и той се забавляваше с тази своя странна способност), и още — той точно различаваше линиите, в които се докосваха различните цветове, и даже отличаваше точно на кое място този или онзи цвят започваше да преобладава, да става главният. За първи път изпита това усещане през 1940 година в Токио, късно есента, когато вървеше с резидента на СД в германското посолство по Мариноути-ку, а близо до зданието на „Токио банка“ лице срещу лице се натъкна на своя отдавнашен познат от Владивосток — офицера от контраразузнаването Воленка Пимезов. Оня се спусна с разтворени обятия към него, претича улицата (русинът навсякъде си е русин: на всичко се приучва, само улицата пресича, нарушавайки правилата на движение; Щирлиц по-късно по този отличителен белег определяше зад граница сънародниците си), изпусна от ръце някаква папка и завика: „Максимушка, братче!“.

Във Владивосток те бяха на „вие“ и смешно би било да се помисли, че Пимезов някога ще може да се обърне към него на „Максимушка“ вместо уважителното „Максим Максимович“. Това качество на руския човек зад граница — да счита сънародника си за другар, а познатия, та даже и най-случайно срещнатия — за сърдечен приятел, също беше забелязано точно от Щирлиц, затова той с такава неохота пътуваше до Париж, където имаше много руснаци, и в Истанбул, макар че твърде често му се налагаше да ходи в тези два града. След срещата с Пимезов — Щирлиц тогава чудесно изигра презрително недоумение и отстрани от себе си Волен с гнуслив жест на показалеца си, а онзи, направо като зашеметен, гузно се усмихна, отмина и Щирлиц забеляза колко му е мръсна яката (точния цвят — бял, сив и почти черен на неговата якичка — той после като експеримент възпроизведе върху лист хартия, когато се върна в хотела, и беше готов да се хване на бас, че нарисуваното не е по-лошо, отколкото с фотоапарат — жалко, само че нямаше с кого да се хване на бас), именно след тази среща в Токио той започна да се оплаква на лекарите, че започва да отслабва зрението му. Половин година по-късно започна да носи тъмни очила — по предписание на лекарите, които считаха, че има възпаление на слизестата ципа на лявото око от постоянна преумора. Той знаеше, че очилата, особено матовите, изменят вида на човека почти до неузнаваемост, но веднага да надене очила след токийския инцидент беше неразумно, затова последва полугодишна подготовка. При това, естествено, съветската секретна служба в Токио по най-внимателен начин в течение на тази половин година наблюдава дали някакъв немец няма да прояви интерес към Пимезов. Към него не бе проявен интерес: изглежда, офицерът от СД е счел, че фигурата на изпадналия руски емигрант с изкривени обувки и мръсна риза е обект, който не заслужава сериозно внимание.

За втори път същото такова усещане за пустота и собствена нереалност той изпита в Минск през четиридесет и втора година. Тогава беше в свитата на Химлер и заедно с райхсфюрера участвуваше в инспекцията на концлагерите със съветски военнопленници. Руските пленници лежаха на земята — живите редом с мъртвите. Това бяха скелети, живи скелети. Химлер изпита желание да повърне, лицето му стана мъртвешко. Щирлиц вървеше до него и през всичкото време изпитваше желанието да извади своя валтер и да изпразни пълнителя в луничавото лице на този човек с пенсне и поради това, че изкушението беше реално изпълнимо, Щирлиц целият изстина и изпита сладостно блаженство. „А какво ще стане после? — успя да се запита той. — Вместо тази твар ще поставят следващата и ще й увеличат личната охрана. И толкоз.“ Тогава, преди да е успял да потисне това изкушение, усети тялото си леко и чуждо. И като дяволско привидение пъдеше от себе си фотографски точното цветно възприемане на лицето на Химлер. Луничките му бяха размазано жълтеникави на бузите и слепоочията и тъмнокафяви около лявото ухо, а на врата — черни, пъпчасали. Едва след година можа за пръв път да се надсмее над тези свои постоянни видения…

Щирлиц застави тялото си да се изопне, и чувствувайки лекото потръпване на мускулите, стоя така минута. Почувствува как кръвта нахлу в лицето му и в очите му заискриха остри зеленикави чукчета.

„Ето така — каза си той. — Трябва да чувствуваш себе си — изцяло, напълно, като един юмрук. Без да обръщаш внимание на това, че тукашните стени са боядисани в три цвята — сив, син и бял.“

И се засмя. Той не се насилваше да се засмее. Просто тези проклети цветове… Проклети да са… Слава богу, че Мюлер излезе. Тук той сглупи все пак, давайки му време за размисъл. Никога не бива да се дава време за размисъл, ако считаш събеседника си за сериозен противник. Значи, Мюлер, у тебе самия нещо не се връзват двата краища.

 

 

… Мюлер замина за мястото, където бяха убити Ролф и Барбара, заедно с най-добрите си детективи — старците, с които беше ловил и бандитите, и националсоциалистите на Хитлер, и комунистите на Телман и Брандлер през двадесетте години. Вземаше тези хора в много редки случаи. Не ги назначаваше в Гестапо, да не се възгордеят: там всеки следовател разчиташе на помощта на експертите, агентите и диктофоните. А Мюлер беше поклонник на Чапек — детективите на този писател успяваха в работата благодарение на главите и опита си.

— И изобщо нищо? — попита Мюлер. — Съвсем нищо? Никакви следи, поне нещо, за което да се заловим?

— Нищичко — отговори старецът с побелелите коси и землист цвят на лицето. Мюлер беше забравил как се казва, но независимо от това те бяха на „ти“ още от 1926 година. — Прилича на убийството, което ти разнищва в Мюнхен.

— На Егонтщрасе ли?

— Да. На номер девети според мене…

— Осми. Той ги беше пречукал на четната страна на улицата.

— Ама че памет!

— Ти оплакваш ли се от твоята?

— Пия йод.

— А аз — водка.

— Ти си генерал, ти можеш да пиеш водка. Откъде у нас пари за водка?

— Вземай рушвети — избоботи Мюлер.

— А после да попадна в ръцете на твоите кръвопийци! Не, предпочитам да си пия йод.

— Карай тогава — съгласи се Мюлер. — Бива. Откровено казано, аз с радост бих заменил моята водка с твоя йод.

— Много работа ли имаш?

Мюлер отговори:

— Засега — да. Скоро въобще няма да имам. Та какво да правим, а? Нима съвсем нищо няма?

— Нека твоите разгледат в лабораторията куршумите, с които са пречукали тези двамата.

— За разглеждане — ще ги разгледат — съгласи се Мюлер. — Непременно ще ги видят, за това можеш да не се безпокоиш.

Влезе вторият старец и като придърпа стола, седна до Мюлер.

„Дърт пръч — помисли Мюлер, като го погледна, — а си боядисва косите. Наистина косата му е боядисана.“

— Е? — попита Мюлер. — Какво има при тебе, Гюнтер?

— Има нещичко.

— Слушай, с какво си боядисваш косата?

— С къна. Моите не са нито бели, нито черни, а някакви шарени, пък и Илзе умря. А младичките предпочитат новобранците, а не старите детективи… Слушай, една баба от отсрещната къща видяла преди един час жената и войника. Жената била с детето и, изглежда, много бързали.

— В какво е бил войникът?

— Как в какво? В униформа.

— Разбирам, че не е бил по бански гащета. В черна униформа ли е бил?

— А… Разбира се, че в черна, вие не възлагате охраната на зелени…

— В каква кола са се качили?

— Те са се качили в автобус.

От изненада Мюлер дори се надигна:

— Как в автобус?

— Така. В седемнадесети номер.

— В каква посока са заминали?

— Нататък — махна с ръка Гюнтер — на запад.

Мюлер скочи от стола, вдигна слушалката на телефона и като набра бързо номера, каза:

— Шолц! Бързо! Патрули по линията на автобус седемдесети — първо! „Пианистката“ и пазачът. Какво? Откъде да зная как се казва! Вие изяснете това! Второ — незабавно намерете неговото досие: кой е той, откъде, е, къде са родителите му. Всички данни изпратете тук, при мене, веднага! Ако разберете, че той поне веднъж е ходил по онези места, където е бил Щирлиц — веднага ми съобщете! И пратете наряд да устрои засада в квартирата на Щирлиц.

 

 

Мюлер седеше на един стол до вратата. Всички експерти от Гестапо и фотографът вече си бяха отишли.

Той остана заедно със своите старци и те говореха за миналото, прекъсвайки се един друг.

„Аз загубих играта — разсъждаваше Мюлер, поуспокоен от разговора със своите стари другари — но аз имам в резерв Берн. Разбира се, там всичко е по-сложно — чужда полиция, чужди граничари. Но един коз, главният според мене, е изтръгнат от ръцете ми. Те са се качили на автобус — това говори, че операцията не е планирана. Не, въобще за операция е глупаво да се мисли. Русите, разбира се, държат за своите, но да изпратят на смърт няколко души, за да се опитат, само да се опитат да освободят тази «пианистка» — едва ли. Макар те да разбират, че детето е нейната ахилесова пета. Може би затова са се решили на такъв риск? Аз дрънкам глупости. Не е имало никакъв планиран риск — тя се е качила на автобус, какъв риск има?… Това е идиотизъм, а не риск.“

Той отново вдигна слушалката на телефона.

— Тук е Мюлер. За жената с детето по всички спирки на метрото предупредете полицията. Дайте описанието й, кажете на полицията, че тя е крадла и убийца, нека я заловят. Ако сгрешат и хванат повече, отколкото трябва, аз ще ги извиня. Само да не изпуснат тази, която аз чакам…

 

 

Щирлиц почука на вратата на килията: изглежда, през тези часове, които той прекара тук, се е сменил караулът, защото на прага сега стоеше не предишният червенобузест младеж, а Зигфрид Бекер — Щирлиц неведнъж бе играл в двойка с него на тенис кортовете.

— Привет, Зиги — каза той, като се усмихна — хубаво място за среща, а?

— Защо ме викахте, номер седми? — попита Бекер твърде спокойно, монотонно, едва ли не с глух глас.

„Той винаги е бил със забавени реакции — спомни си Щирлиц. — Добре биеше с лявата, но винаги малко забавяше. Заради това и загубихме от пресаташето на Турция“.

— Нима толкова съм се променил? — попита Щирлиц и неволно опипа бузите си: не беше се бръснал втори ден и брадата му беше пораснала твърде много, но не бе така бодлива — четината бодеше само вечерта, беше свикнал да се бръсне по два пъти на ден.

— Защо ме викахте, номер седми? — повтори Зигфрид.

— Ти какво, полудял ли си?

— Млъкнете? — изкряка Бекер и тръшна тежко вратата.

Щирлиц се усмихна кисело и седна на металическата, завинтена в бетонирания под табуретка: „Когато му подарих английска ракета, той дори се просълзи. Всички бандити и подлеци са сълзливи. Под такава форма се проявява истерията у тях — помисли Щирлиц. — Слабите хора обикновено крещят или се бранят, а бандитите плачат. Слабите — не точно така. Добрите — по-точно може да се каже. И само най-силните хора умеят да се самоподчиняват.“

Когато за пръв път играха в двойка със Зигфрид срещу обергрупенфюрера Пол (Пол преди войната се учеше да играе тенис, за отслабване), той пошепна на Щирлиц:

— Ще губим с нулев резултат или за фасон малко ще се посъпротивяваме?

— Не говори глупости — отвърна Щирлиц — спортът си е спорт.

Зигфрид започна безмилостно да се подиграва с Пол. На него много му се искаше да се хареса на обергрупенфюрера. А Пол го нахока:

— Аз не съм ви кукла! Благоволете да играете с мене като със съперник, а не като с глупаво детенце!

Зигфрид от уплаха започна да гони Пол по площадката така, че онзи освирепя, хвърли ракетата и напусна корта. Бекер тогава пребледня и Щирлиц забеляза как ситно му трепереха пръстите.

— Никога не съм мислил, че в затворите работят такива нервни момчета — каза Щирлиц. — Нищо няма, приятелю, абсолютно нищо. Върви под душовете, съвземи се и си тръгвай за вкъщи, а вдругиден ще ти обясня какво трябва да правиш.

Зигфрид си отиде, а Щирлиц потърси Пол и те заедно добре си поиграха пет сета. Пол плувна в пот, но Щирлиц отработваше с него дълги пасове с дясната ръка. Пол разбра това, но маниерът на Щирлиц да се държи на корта с пълно иронично доброжелателство и истински спортен демократизъм му беше симпатичен. Пол го помоли да поиграе с него един-два месеца.

— Това е твърде тежко наказание — разсмя се Щирлиц и Пол също се разсмя — толкова добродушно прозвуча това от устата на Щирлиц. — Не се сърдете на моя дангалак, той се страхува от генералите и се отнася към вас с преклонение. Ние ще работим с вас по ред, за да не губим квалификация.

След като Щирлиц по време на следващата игра представи на Пол Зигфрид, последният се изпълни към своя партньор с огромно уважение и от този момент се стараеше при всеки удобен случай да окаже на Щирлиц някаква услуга. Ту бягаше за бира след свършването на партията, ту му подаряваше рядко хубава автоматична писалка (вероятно иззета от някой арестуван), ту му носеше букет от първите цветя. Веднъж той подведе Щирлиц, но все пак неволно, поради вродената си службашка ограниченост. Щирлиц излезе на съревнование срещу един испанец. Младежът беше чудесен, либерално настроен, но Шеленберг беше си наумил да му направи някаква мръсотия и затова беше казал на своите хора в спортния комитет да изкарат испанеца да играе с Щирлиц. Естествено, представиха му Щирлиц като сътрудник на Министерството на външните работи, а след свършването на партията при Щирлиц дотърча Зигфрид и изкряка: „Поздравявам ви с победата, щандартенфюрер! СС винаги побеждават!“

Щирлиц не съжаляваше твърде много за провалената операция, а Зигфрид искаха да го бутнат в карцера и да го изключат от СС. Щирлиц пак трябваше да се застъпва за него — но този път чрез симпатизиращия му Пол, и го спаси. На другия ден след това бащата на Зигфрид — висок, болнав старец с детски сини очи, пристигна при него с подарък: едно хубаво копие от Дюрер.

— Нашето семейство никога не забравя доброто — каза той. — Ние всички сме ваши слуги, господин Щирлиц, отсега и завинаги. Нито моят син, нито аз ще можем някога да ви се отблагодарим, но ако ви потрябва помощ — в досадните, дразнещи ежедневни дреболии — ние ще считаме за висока чест да изпълним всяка ваша молба.

Оттогава насетне старецът всяка пролет идваше при Щирлиц и се грижеше за неговата градина и особено за розите, внесени от Япония.

„Нещастно животно — неочаквано помисли Щирлиц за Зигфрид — даже няма в какво и да ги виниш. Всички хора са равни пред бога — така, струва ми се, твърдеше моят приятел пасторът. По дяволите. За да възтържествува на земята равенството, трябва още в началото да стане ясно: пред бога всички хора никак не са равни. Има хора — хора, има и животни. И да ги виниш в това не бива. А да се уповаваш на някакво моментално превъзпитание даже не е глупаво, а престъпно.“

Вратата на килията се отвори. На прага стоеше Зигфрид.

— Не седете! — викна той. — Обикаляйте в кръг.

И преди да затвори вратата, той незабелязано пусна на пода малка бележка. Щирлиц я вдигна. „Ако не кажете, че моят баща е окопавал и подрязвал вашите рози, аз ви обещавам да ви бия с половин сили, за да можете по-дълго да се държите. Бележката, моля, глътнете.“

Щирлиц изведнъж почувствува облекчение: чуждата глупост винаги е смешна. И отново погледна часовника си. Мюлер отсъствуваше трети час.

„Момичето мълчи — разбра Щирлиц. — Или са я срещнали с Плайшнер? Това не е страшно — те нищо не знаят един за друг. Но нещо у него не се подреждаше. Нещо се е случило, и сега имам таймаут.“

Той бавно се разхождаше из килията, като прекарваше през ума си всичко, което имаше отношение към този куфар. Да, наистина, той веднъж го подхвана в гората, когато Ервин се подхлъзна и едва не падна. Беше през нощта преди бомбардировката. Само един път.

„Минутка! — спря се Щирлиц. — Преди бомбардировката… А след бомбардировката аз ходих там с колата. Там бяха спрени много коли… Имаше задръстване поради това, че работеха пожарникари. Защо аз бях там? Защото имаше задръстване и по моя пряк път към Кудамщрасе. Ще поискам да повикат полицаите от охраната, които дежуриха през онази сутрин. Значи, аз съм се оказал там, защото полицията ме е върнала от моя път. В делото имаше снимка на куфарите, които са се запазили след бомбардировката. Аз говорих с полицая, помня физиономията му, а той трябва да помни моя жетон… Помагал съм при пренасянето на куфарите, нека, ако може, да опровергае това; той няма да започне да го опровергава, аз ще искам очна ставка. Ще кажа, че съм пренесъл детската количка на една плачеща жена: тя също ще потвърди, защото действително беше така, а това се запомня.“

Щирлиц заудря с юмруци по вратата и вратата се отвори: на прага стояха двама войници от охраната. Третият — Зигфрид, преведе покрай килията на Щирлиц един човек с кофа с мръсна вода в ръце. Лицето на човека беше обезобразено, но Щирлиц позна в него личния шофьор на Борман, който не беше агент на Гестапо и който караше колата, когато той, Щирлиц, говори с шефа на партийната канцелария.

— Бързо позвънете на обергрупенфюрера Мюлер. Кажете му, че съм си спомнил! Всичко си спомних! Помолете го незабавно да слезе при мене!

„Плайшнер още не е докаран. Това — първо. С Кет не са успели. Имам само един шанс да се отърва — времето. Времето и Борман. Ако аз успея да протакам, той ще победи.“

— Добре — каза пазачът — сега ще доложа.

 

 

… Из приюта за кърмачета излезе един войник, прекоси улицата и слезе в подземието на една разрушена сграда. Там върху разбитите сандъци седеше Кет и кърмеше сина си.

— Какво? — запита тя.

— Лошо — отговори Хелмут. — Половин час трябва да чакаме. Хранят децата и всички са заети.

— Ще почакаме — успокои го Кет. — Ще почакаме… Откъде ще знаят къде се намираме.

— Изобщо — да, но трябва по-скоро да напуснем града, иначе ще ни намерят. Аз зная как те умеят да търсят. Може би вие ще тръгнете? А аз, ако се нареди, ще ви настигна. А? Хайде да се уговорим къде ще ме чакате…

— Не — поклати глава Кет. — Не бива. Ще ви чакам… Все едно, аз няма къде да отида в този град…

 

 

Шолц позвъни в радиоквартирата на Мюлер и му каза:

— Обергрупенфюрер, Щирлиц помоли да ви предам, че той си е спомнил всичко.

— Така ли? — оживи се Мюлер и направи знак с ръка на детективите да не се смеят толкова силно: — Кога?

— Току-що.

— Добре. Кажете му, че идвам. Нищо ново ли няма?

— Нищо съществено.

— За онзи пазач нищо ли не събрахте?

— Не, разни глупости…

— Какви по-точно? — запита Мюлер машинално, по-скоро по навик, като се протегна за палтото си от съседния стол.

— Сведения за съпругата, децата и роднините му.

— И това ми било глупости — разсърди се Мюлер. — Това не са глупости. При такава работа това съвсем не са глупости, приятелю Шолц. Сега ще дойда и ще се оправим в тези глупости… При жена му изпратихте ли хора?

— Жена му го е напуснала преди два месеца. Той лежал в болница след контузия, а тя го напуснала. Заминала с някакъв търговец за Мюнхен.

— А децата?

— Сега — каза Шолц, прелиствайки досието. — Сега ще погледна къде са децата му… А-ха, ето… намерих… Има едно дете на три месеца. Тя го е дала в приют.

„Рускинята има кърмаче! — изведнъж се сепна Мюлер. — На него му е необходима кърмачка! А Ролф, изглежда, се е престарал с детето!“

— Как се казва приютът?

— Той няма име. Приют в Панков. Моцартщрасе, 7. Така… Сега за майка му…

Мюлер не изслуша сведенията за майка му. Той тръшна слушалката, мудността му изчезна, облече палтото си и каза:

— Момчета, сега може би ще има голяма пукотевица, така че пригответе „булдоците“. Кой знае приюта в Панков?

— Моцартщрасе, 8? — попита оня с побелелите коси.

— Ти пак сбърка — отговори Мюлер, излизайки от квартирата. — Ти винаги бъркаш четните и нечетните цифри. Не осем, а седем.

— Улица като всяка улица — каза побелелият. — Нищо особено. Там може красиво да се разиграе операция: много е тихо, никой не пречи. А аз бъркам винаги. От детинство. Боледувах, когато в клас изучавахме четните и нечетните числа.

Той се разсмя и всички останали също се разсмяха. Те сега много приличаха на ловци, които са обградила елен…

 

 

Не, Хелмут Калдер не е бил свързан с Щирлиц. Техните пътища никъде не са се пресичали. Той воюваше честно от четиридесета година. Вярваше, че воюва за своята родина, за живота на майка си, на тримата си братя и сестра си. Вярваше, че воюва за бъдещето на Германия срещу непълноценните славяни, които са завзели огромни земи, без да умеят да ги обработват; срещу англичаните и французите, които са се продали на отвъдокеанската плутокрация; срещу евреите, които угнетяват простия народ, спекулирайки с нещастията на хората. Той смяташе, че геният на фюрера ще сияе във вековете.

Така беше до есента на четиридесет и първа година, когато те вървяха с песни по света и опияняващият въздух на победата правеше него и неговите приятели от танковите части на СС весели, добродушни гуляйджии. Но след битката при Москва, когато започнаха боевете с партизаните и дойде заповед да се избиват заложниците, той малко се обърка. Беше селянин и култът към майката у него стоеше по-високо от всички други култове. Майка му възпита и него, и братята, и сестра му. След като умря бащата, тя работеше от сутрин до вечер и не му позволи да напусне училището дотогава, докато не я свали на легло болестта.

Когато на неговия взвод за първи път беше заповядано да разстреля четиридесет заложници близо до Смоленск — там беше унищожен един ешелон — Хелмут започна да пие: пред тях стояха жени с деца и старци. Жените притискаха децата до гърдите си, закриваха им очите и молеха по-скоро да ги убият…

Тогава той истински се пропи: много от неговите другари мълчаливо се наливаха с водка и никой вече не разказваше смешни анекдоти, и никой вече не свиреше на акордеон. А после те отново отидоха на бой и яростта от схватките с руснаците измести спомена за този кошмар.

Когато се върна в отпуск, тяхната съседка с дъщеря си дойдоха на гости у тях. Дъщерята се казваше Луиза. Беше хубавичка, пухкава и чистичка. Хелмут я виждаше в съня си всяка нощ. Той беше десет години по-възрастен, затова чувствуваше особена нежност към нея. Мечтаеше каква съпруга и майка ще бъде тя. Хелмут винаги беше мечтал в неговата къща около закачалката да има много детски пантофки: той обичаше децата. И как да не ги обича, когато се сражаваше за тяхното щастие?!

По време на следващия отпуск Луиза му стана жена. След това се върна на фронта и тя тъгува за него два месеца. А щом разбра, че е забременяла, стана й мъчно и страшно. Замина за града.

След раждането на детето тя го даде в приют. Хелмут в същото време лежеше в болница след тежка контузия. Върна се вкъщи и му казаха, че Луиза е заминала с друг. Той си спомни за руските жени, веднъж негов приятел за пет кутии консерви преспа с една тридесетгодишна учителка — тя имаше момиче, нямаше с какво да нахрани детето. Сутринта рускинята се обеси: беше оставила момиченцето на съседите си, като в пеленките беше поставила снимката на бащата и консервите. А Луиза, член на Хитлерюгенд, истинска арийка, а не някаква дива славянка, беше захвърлила тяхното момиченце в приют като последна развратница.

Той ходеше в приюта веднъж седмично и от време на време му позволяваха да се разхожда с дъщеричката си. Играеше с нея, пееше й песни и любовта му към дъщеря му стана главното в неговия живот. Той видя как руската радистка приспиваше своето момченце и тогава за първи път се запита: „Какво правим ние? Та те също са хора като нас, и те обичат своите деца и също са готови да умрат за тях“.

И когато видя какво прави Ролф с детето, у него надделя чувството, а не разумът. В Ролф и Барбара, която гледаше как Ролф се готви да убие мъничкото, той видя Луиза, станала за него символ на предателството.

 

 

… Той се върна след половин час в приюта и застана до прозореца, чиято дървена рамка блестеше от белота. Чувствуваше как в него нещо се беше прекършило.

— Добър ден — каза той на жената, която надникна през прозорчето. — Урсула Калдер… Моята дъщеря… на мене ми позволяват…

— Да. Зная. Но сега момиченцето трябва да спи…

— Аз заминавам на фронта. Ще се поразходя с нея и тя ще поспи на ръцете ми. А когато трябва да се сменят пеленките, ще ви я донеса…

— Страхувам се, господине, че докторът няма да разреши.

— Но аз отивам на фронта — повтори Хелмут.

— Добре… Ще се постарая да направя нещо. Ако обичате, почакайте една минутка.

Наложи се да чака не една, а десет минути. През това време цялото му тяло трепереше и зъбите му тракаха.

Прозорчето се отвори и му подадоха бял вързоп. Лицето на момиченцето беше покрито с ослепително бяла пеленка. Момиченцето спеше.

— Вие на улицата ли искате да излезете?

— Какво? — не разбра Хелмут.

Думите сега достигнаха до него отдалеч, като през плътно затворена врата. След тежката контузия, когато много се вълнуваше, той изпадаше в такова състояние. Когато видя разрушените болници и детски приюти, той на няколко пъти губи съзнание, както вървеше по улиците.

— По-добре разходете се в нашата градина, там е тихо и ако започне бомбардировка, бързо ще можете да слезете в скривалището.

Хелмут притисна дъщеря си към гърдите, измърмори нещо и побягна към входа на подземието. Кет го чакаше, застанала до вратата. Момченцето лежеше на един сандък.

— Сега — каза Хелмут, подавайки дъщеря си на Кет. — Подръжте я, а аз ще изтичам до спирката. Оттам се вижда кога откъм завоя се задава автобус. Ще успея да притичам.

Видя колко внимателно Кет пое неговата дъщеричка, отново в очите му бликнаха сълзи и той побягна към изкъртената врата в стената.

— По-добре заедно — каза Кет — хайде заедно!

— Нищо, аз ей сега — отговори той, като се спря до вратата. — Все пак те може да имат ваши снимки, а аз преди контузването бях съвсем друг. Ей сега, чакайте ме!

Той заситни по улицата към спирката. Улицата беше пуста.

„Така… Ще евакуират приюта и аз щях да загубя дъщеря си. Как после ще я намеря? Ако ще се мре от бомбите — по-добре да е заедно. И тази жена ще може да я кърми, нали някои кърмят близнаци… И после, заради това бог ще ми прости всичко. Или поне онзи ден край Смоленск.“

Заваля дъжд.

„Само да стигнем до Зоологическата градина, там ще се качим на влака. Или ще тръгнем с бежанците. Там може лесно да се скрием. И тя ще кърми момиченцето, докато стигнем до Мюнхен. А там ще ни помогне мама. Може да намери кърмачка. Но нали мене ще ме търсят… При мама не бива да ходим. Нищо. Трябва просто да напуснем този град. Можем да отидем на север, към морето. При Ханс: в края на краищата кой може да допусне; че съм отишъл при другар от фронта?“

Хелмут нахлупи шапката на ушите си. Треската преминаваше.

„Добре, че заваля дъжд — помисли той. — Поне нещо става… Когато чакаш и всичко е тихо, това е лошо. А ако се сипе сняг или дъжд, тогава не се чувствуваш така самотен.“

Продължаваше да ръми ситен дъждец, но внезапно облаците се разсеяха — високо-високо се разтвори далечната синева и слънцето показа единия си крайчец.

„Ето я и пролетта — помисли Хелмут. — Няма да мине много време и ще се покаже тревата…“

Той видя как откъм завоя се показа тъпата муцуна на автобуса. Хелмут, тъкмо да се обърне и да се затече към развалините, където чакаше Кет, видя как иззад автобуса изскочиха две звероподобни черни коли и без да спазват правилата за движение, се понесоха към детския приют. Хелмут отново почувствува как краката му отмаляват и лявата му ръка започна да изстива, защото това бяха коли на Гестапо. Първото му желание беше да бяга, но разбра, че те ще заподозрат бягащия и веднага ще заловят рускинята и неговата дъщеря. Страхуваше се, че сега отново може да получи пристъп и ще го заловят в безсъзнание. „А после ще вземат момиченцето, ще започват да го разсъбличат и да го поднасят към прозореца, а нали пролетта едва-едва започва и все още е доста студено… А така рускинята ще чуе и всичко ще разбере. Не би могла да бъде неблагодарница. Не може да бъде…“ Хелмут излезе на асфалта и като вдигна ръка с парабела, стреля няколко пъти в предното стъкло на първата кола. И последното, което си помисли, като чу автоматния откос, бе: „Не й казах името на момич…“. Това го мъчи още един миг, преди да издъхне…

 

 

— Не, господине — казваше медицинската сестра, която беше изнесла дъщерята на Хелмут — това беше преди не повече от десет минути…

— А къде е момичето? — намръщено се интересуваше детективът с побелелите коси, като се стараеше да не гледа към трупа на своя другар с боядисаната коса. Той лежеше на пода до вратата и сега се виждаше колко е стар: изглежда, отдавна си беше боядисвал косата, защото беше двуцветна — светла при корените и яркокафява по-нагоре.

— Според мене, те заминаха с кола — каза една друга жена. — До тях спря кола.

— Какво? Момиченцето да не се качи само в колата?

— Не — отговори жената сериозно — само не би могло да се качи. То е още кърмаче…

— Огледайте тук всичко, както трябва — каза Мюлер — аз трябва да си вървя. Трета кола скоро ще ви пратят… А как момичето е могло да попадне в колата? — попита той, като се извърна от вратата. — Каква беше колата?

— Голяма.

— Товарна?

— Да. Зелена.

— Тук нещо не е в ред — каза Мюлер и отвори вратата. — Огледайте къщите наоколо…

— Наоколо са развалини…

— И там огледайте — рече той. — Изобщо всичко това е толкова глупаво и без професионализъм, че практически не е възможно да се работи. Ние не можем да разберем логиката на непрофесионалиста.

— А може би той е хитър професионалист — каза детективът с побелелите коси, като палеше цигара.

— Хитрият професионалист не би отишъл в приюта — отговори сърдито Мюлер и излезе бързо, защото току-що беше позвънил на Шолц и той му съобщи, че на явката в Берн свръзката на руския резидент, който беше занесъл там шифрованата телеграма, се е самоубил.

13.3.1945 (16 часа и 11 минути)

На Шеленберг се обадиха от групата за работа с архива на Борман.

— Появи се това-онова — казаха му — ако дойдете, бригаденфюрер, ще ви подготвим няколко документа.

— Сега идвам — кратко отговори Шеленберг.

Като пристигна, без да се съблича, той приближи до масата и взе няколко листа хартия.

След като ги прегледа, учудено повдигна вежди, после бавно се съблече, хвърли палтото си на облегалката на стола и като подложи под себе си левия крак, седна. Документите наистина бяха извънредно интересни. Първият от тях гласеше:

В деня „X“ подлежат на изолация Калтенбрунер, Пол, Шеленберг, Мюлер.

Името на Мюлер беше зачеркнато с червен молив и Шеленберг отбеляза това с голям въпросителен знак на едно малко гланцово картонче — той държеше купчина такива гланцови картончета в джоба и в бюрото си, за да си води бележки. „Следва да се предположи — казваше се по-нататък в документа — че изолацията на гореспоменатите ръководители на Гестапо и СД ще представлява своеобразна акция на отвличане. Издирването на изолираните ръководители, отговарящи за конкретни проблеми, ще занимава умовете на всички, на които това е изгодно както от оперативна, така и от стратегическа гледна точка.“

По-нататък в документа се прилагаше списък на сто седемдесет и шест души.

„Тези офицери от Гестапо и СД могат в една или в друга степен, макар и не чрез основни, но чрез второстепенни подробности, да хвърлят светлина върху възловите въпроси на външната политика на Райха. Безспорно всеки от тях, без сам да знае това, е късче от общата мозайка — без всякаква индивидуална ценност, но безценна в подбора на всички останали мозайки. Значи тези хора могат да подпомогнат враговете на Райха, които са заинтересовани от компрометирането на идеалите на националсоциализма чрез практиката на неговото изграждане. От тази гледна точка действията на всеки от изброените по-горе офицери, събрани заедно, ще представляват една неблагоприятна за Райха картина. За съжаление, в случая не може да се направи ясна граница между директивата на партията и практиката на СС, защото всички тези офицери са ветерани на движението, влезли в редиците на НСДАП през периода от 1927 до 1935 година. Така че изолацията на тези хора е напълно целесъобразна и законна.“

„Ясно — изведнъж разбра Шеленберг. — Нашият партиен лидер кокетничи. Ние наричаме това «ликвидация». А той го нарича «изолация». Значи, мене следва да ме изолират, а Мюлер си струва да бъде запазен. Собствено, аз очаквах това, смешно би било да се надявам на друго. Интересно само, че са оставили в списъка Калтенбрунер. Впрочем, това може да се разбере: Мюлер винаги е бил в сянка, него го знаят само специалистите, а Калтенбрунер си развява пояса и сега е широко известен в света. Него ще го погуби честолюбието. А мене ще ме погуби това, че исках да бъда нужен на Райха. В това е и парадоксът на нашата държава — колкото повече искаш да й бъдеш нужен, толкова повече рискуваш — такива като мене нямат право просто да занесат в гроба държавните тайни, станали лични тайни. Такива като мене трябва да изчезват от живота внезапно и бързо… Като Хайдрих. Убеден съм, че нашите го ликвидираха…“

Той внимателно прегледа имената на хората, включени в списъка за „изолация“. Там фигурираха много от неговите сътрудници. Под №142 беше записан щандартенфюрерът от СС Щирлиц.

Това, че Мюлер беше зачеркнат в списъка, а Щирлиц оставен, свидетелствуваше за страхотното бързане и за неразборията, които царяха по време на евакуацията на партийния архив. Указанията да се нанесат известни поправки в списъците дойдоха от Барман два дни преди евакуацията, но в бързината, изглежда, името на Щирлиц беше пропуснато. Това и спаси Щирлиц в бъдещето не от „изолацията“ от ръцете на доверени на Борман хора, а от „ликвидацията“ от хората на Шеленберг…

13.3.1945 (17 часа 02 минути)

— Случило ли се е нещо? — попита Щирлиц, когато Мюлер се върна в подземието. — Вълнувах се…

— Добре сте правили — съгласи се Мюлер. — Аз също се вълнувах.

— Спомних си — каза Щирлиц.

— Какво именно?

— Откъде върху куфара на рускинята са могли да останат следи… Впрочем, къде е тя? Мислех, че ще ни уредите очна ставка.

— Тя е в болница. Скоро ще я докарат.

— Какво се е случило с нея?

— С нея нищо… Просто, за да я накара да заговори, Ролф се е престарал с детето.

„Лъже — разбра Щирлиц. — Той не би се церемонил с мене тук, ако Кет беше заговорила. Близо е до истината, но лъже.“

— Добре, засега време имаме…

— Защо „засега“? Просто имаме време.

— Засега време имаме — повтори Щирлиц. — Ако вас наистина ви интересува тази история с куфара, аз си спомних. Това ми струваше още няколко бели косъма, но истината винаги възтържествува — това е мое убеждение.

— Радостно е, че нашите убеждения съвпадат. Давайте фактите.

— За целта вие трябва да извикате всички полицаи, които са взели участие при блокадата на Кьопеникщрасе и Баноретерщрасе — там спрях и не ми разрешиха да продължа дори след като показах значката на СД. Тогава тръгнах да заобиколя. Там също ме спряха и аз се намерих в задръстеното улично движение. Отидох да видя какво се е случило, но полицаите — един млад, но, изглежда, сериозно болен момък, сигурно туберкулозен, и неговият колега, когото не запомних добре — не ми позволяваха да отида до телефона, за да позвъня на Шеленберг. След като им показах жетона, отидох да телефонирам. Там стоеше една жена с деца и аз изнесох количката й от развалините. После пренесох няколко куфара по-далеч от огъня. Спомнете си снимката на куфара, намерен след бомбардировката, която и показахте — това, първо. Съпоставете мястото, където е намерен, с адреса на радистката — това, второ. Извикайте полицаите от блокадата, които видяха как помогнах на нещастните хора при пренасянето на куфарите — това, трето. Ако само едно от моите доказателства излезе лъжа, дайте ми пистолет с един патрон: по никакъв друг начин не мога да докажа своята невинност.

— Хм — усмихна се Мюлер. — Какво пък? Хайде да опитаме. Отначало ще изслушаме нашите немци, а след това ще поговорим с вашата рускиня.

— С нашата рускиня! — усмихна се и Щирлиц.

— Добре, добре, не се хващайте за думите… — каза Мюлер.

Той излезе, за да позвъни на началника на школата за полицейски фюрери оберщурмбанфюрера от СС д-р Хелвиг, а Щирлиц продължаваше да анализира положението: „Дори да са сломили момичето — та той намекна за нейния син: те са могли да мъчат малкия и тя да не е издържала на това, но все пак нещо при тях не е наред, те не биха я завели в болницата, те щяха да я доведат тук. Ако Плайшнер беше в ръцете им, те също не биха чакали — протакането в такива случаи е глупаво, изпуска се инициативата“.

— Храниха ли ви? — попита Мюлер, като се върна. — Да похапнем, а?

— Време е — съгласи се Щирлиц.

— Помолих да донесат нещо от горе.

— Благодаря. Повикахте ли хората?

— Повиках.

— Вие изглеждате зле.

— Е — махна с ръка Мюлер. — Добре е, че съм още въобще жив. А защо вие така хитро намекнахте „засега“? „Засега имаме време“. Хайде, доизкажете се, какво толкова…

— Веднага след очната ставка — отговори Щирлиц. — Сега няма смисъл. Ако моята правота не се потвърди, няма смисъл да говоря.

Вратата се отвори и пазачът донесе поднос, покрит с бяла колосана салфетка. На подноса имаше чиния с варено месо, хляб, масло и две яйца.

— В такъв затвор, при това в подземие, съгласен съм да поспя ден-два. Тук дори бомбардировките не се чуват.

— Ще поспите…

— Благодаря… — разсмя се Щирлиц.

— Какво пък? — кисело се усмихна Мюлер. — Говоря сериозно… Хареса ми държането ви. Искате ли да пиете?

— Не. Благодаря.

— Изобщо ли не пиете?

— Боя се, че ви е известен дори моят любим коняк.

— Не се мислете за фигура, равна на Чърчил. Само за него зная, че предпочита руския коняк пред всички други. Добре… Щом не искате, не искате. Добре… А аз ще сръбна. Наистина се чувствувам не особено добре.

 

 

… Мюлер, Шолц и Щирлиц седяха в празния кабинет на следователя Холтоф — на столове, наредени покрай стената. Оберщурмбанфюрер Айсман отвори вратата и въведе един полицай в униформа.

— Хайл Хитлер! — викна той, като видя Мюлер в генералска униформа.

Мюлер нищо не му отговори.

— Никого ли от тези трима души не познавате? — попита Айсман полицая.

— Не — отговори полицаят, като плахо погледна към орденските ленти и рицарския кръст на куртката на Мюлер.

— Никога ли не сте се срещали с някого от тях?

— Доколкото помня, нито веднъж не съм ги срещал.

— Може би сте се срещали за малко по време на бомбардировката, когато сте стояли на пост около разрушените къщи?

— Идваха в униформи — отговори полицаят — идваха мнозина в униформи да гледат развалините. Така че конкретно не мога да си спомня…

— Е, благодаря — каза Айсман. — Поканете да влезе следващият.

Когато полицаят излезе, Щирлиц каза:

— Вашата униформа ги обърква. Та те само вас виждат.

— Нищо няма да ги обърка — отговори Мюлер. Гол ли да стоя?

— Тогава им припомнете точното място — помоли Щирлиц. — Иначе ще им бъде трудно да си спомнят — нали те стоят по десет часа на ден на улиците и всички хора им изглеждат с еднакви лица.

— Добре — съгласи се Мюлер. — Този спомняте ли си го?

— Не. Не съм го виждал. Но ще си спомня онези, които видях.

Вторият полицай също не позна никого. Едва седми по ред влезе онзи болнав млад щуцман, който изглеждаше туберкулозен.

— Виждали ли сте някого от тези хора? — попита Айсман.

— Не, струва ми се, че не…

— Вие били ли сте на пост на Кьопеникщрасе?

— А, да, да — зарадва се щуцманът — ето този господин ми показа жетона си. Аз го пуснах при пожарището.

— Той моли ли ви да го пуснете?

— Не… Просто ми показа жетона си, той пътуваше с кола, а аз никого не пусках… И той мина… А какво? — изведнъж се изплаши щуцманът. — Ако не е имал право… Аз зная заповедта навсякъде да се пропускат хората на Гестапо.

— Имал е право — каза Мюлер, ставайки от стола — той не е враг, не мислете… Ние работим всички заедно… Търсеше ли той една родилка на пожарището? Интересуваше ли се от съдбата на нещастната!

— Не… Родилката я закараха още през нощта, той дойде сутринта.

— Може би е търсел вещите на тази нещастна жена? Вие помогнахте ли му?

— Не… — щуцманът свъси чело — спомням си, че пренесе количката на някаква жена. Детска количка… Не, аз не съм помагал, аз само бях там…

— До куфарите ли стоеше?

— Кой? Количката ли?

— Не. Жената.

— Виж, това не помня. Според мене, там бяха поставени някакви куфари, но аз за тях нищо точно не помня. Запомних количката, защото тя се разпадна, а този господин я поправи и я занесе на отсрещния тротоар.

— Защо? — попита Мюлер.

— Там беше по-безопасно, а и пожарникарите стояха откъм нашата страна. А те имат маркучи, можеха да съсипят количката, тогава детето нямаше да има къде да спи. А така жената после го свали в скривалището и детето спеше в нея — аз видях…

— Благодаря — каза Мюлер — вие много ни помогнахте. Свободен сте.

Когато щуцманът си отиде, Мюлер каза на Айсман:

— Останалите освободете…

— Там трябва да има още един, възрастен — каза Щирлиц — той също ще потвърди.

— Добре де, стига — намръщи се Мюлер. — Достатъчно.

— А защо не сте извикали онези от първите постове, откъдето ме върнаха?

— Това вече изяснихме — каза Мюлер. — Шолц, пред вас всички ли потвърдиха?

— Да, обергрупенфюрер. Показанията на Хелвиг, който него ден е разпределял нарядите и е поддържал връзка със службата за уличното движение, вече са донесени.

— Благодаря — каза Мюлер. — Всички сте свободни.

Шолц и Айсман тръгнаха към вратата, Щирлиц понечи да ги последва.

— Щирлиц, ще ви задържа още една минутка — спря го Мюлер.

Той изчака, докато Айсман и Шолц си отидат, запуши и отиде до масата. Седна на ъгъла й, всички сътрудници от Гестапо бяха възприели от него този маниер, и запита:

— Е, добре, дребните неща съвпадат, а аз вярвам на дреболиите. Сега ми отговорете на един въпрос: къде е пастор Шлаг, скъпи ми Щирлиц?

Щирлиц се престори на изумен. Той рязко се обърна към Мюлер и каза:

— С това трябваше и да започнете!

— Аз по-добре знам с какво да започвам, Щирлиц. Разбирам, че силно сте развълнуван, но не бива да забравяте за такта…

— Обергрупенфюрер, ще си позволя да говоря с вас открито.

— Ще си позволите? А аз?

— Обергрупенфюрер, аз разбирам, че всички разговори на Борман по телефона лягат на масата пред райхсфюрера, след като ги прегледа Шеленберг. Разбирам, че вие не можете да не изпълнявате заповедите на райхсфюрера. Дори ако те са инсценирани от вашия приятел и мой шеф. Искам да вярвам, че шофьорът на Борман е арестуван от Гестапо по пряко нареждане от горе. Убеден съм, че на вас са ви заповядали да арестувате този човек.

Мюлер лениво погледна Щирлиц в очите и Щирлиц почувствува как шефът на Гестапо вътрешно целият се напрегна — той беше очаквал всичко, но не и това.

— Защо вие считате… — започна той, но Щирлиц отново го прекъсна.

— Аз разбирам, на вас ви е наредено да ме компрометирате на всяка цена, чрез каквито и да било комбинации и хора, за да не мога да се срещам повече с партайгеносе Борман. Аз видях как вие планирахте нашия днешен ден — у вас имаше всичко, както обикновено, но нямаше вдъхновение. Защото разбирахте за кого е изгодно и за кого не да се сложи край на моите срещи с Борман. Сега вече нямам време: днес имам среща с Борман. Не мисля, че за вас би било изгодно да ме премахнете.

— Къде се срещате с Борман?

— Около Природонаучния музей.

— Кой ще бъде на волана? Вторият шофьор ли?

— Не. Ние знаем, че той е вербуван чрез Гестапо от Шеленберг.

— Кои сте тези „ние“?

— Ние — патриотите на Германия и фюрера.

— Ще отидете на срещата с моята кола — каза Мюлер — заради вашата сигурност.

— Благодаря.

— В чантата ще поставите диктофон и ще запишете целия разговор с Борман, и ще се уговорите с него за съдбата на шофьора. Вие сте прав: мене ме принудиха да го арестувам и да приложа към него изтезания трета степен. После ще се върнете тук и ние ще чуем записа на разговора заедно. Колата ще ви чака пак там, около музея.

— Това е неразумно — отговори Щирлиц, като бързо прехвърли през ума си всички възможни поврати в положението. — Аз живея в гората. Ето ви моя ключ. Идете там. Миналия път Борман ме закара до дома: ако шофьорът беше признал, мисля, че нямаше да ме мъчите през всичките тези седем часа.

— А може би трябваше да изпълня заповедта — каза Мюлер — и вашите мъки да са свършили преди седем часа…

— Ако се беше случило това, обергрупенфюрер, вие щяхте да останете сам срещу много врагове тук, в това здание.

Вече до вратата, Щирлиц запита:

— Впрочем, в тази комбинация, която съм замислил, много ми е необходима рускинята. Защо не я докарахте? И защо е глупавият фокус с шифъра от Берн?

— Не е толкова глупаво всичко, както ви се струва. Ще се доизясним у вас, когато се срещнем след вашия разговор с Борман.

— Хайл Хитлер! — каза Щирлиц.

— Стига де — измърмори Мюлер — и без това ми пищят ушите…

— Не разбирам… — сякаш се е натъкнал на някаква преграда, се спря Щирлиц, без да сваля ръка от масивната медна дръжка, стърчаща на черната врата.

— Оставете. Вие прекрасно разбирате всичко. Фюрерът не е способен да взема решения и не бива да се смесват интересите на Германия с личността на Адолф Хитлер.

— Вие давате ли си…

— Да, да! Давам си сметка! Тук няма апаратура за подслушване и на вас никой няма да ви повярва, ако съобщите моите думи — пък вие няма и да се решите на това. Но ако вие не играете по-тънка игра от тази, в която искате да ме въвлечете, трябва да знаете: Хитлер доведе Германия до катастрофа. И аз не виждам изход от създалото се положение. Разбирате ли? Не виждам. Седнете де, седнете. Вие какво? Мислите, че Борман има свой план за спасение? Различен от плановете на райхсфюрера? Помислете над това… Хората на Химлер в чужбина са обречени, той искаше работа от агентите и не ги пазеше. А нито един човек от Бормановите германо-американски, германо-английски, германо-бразилски институти не бе арестуван. Химлер не би могъл да изчезне в този свят. А Борман може. Ето за какво си помислете. И му обяснете — само че помислете как да се направи това по-тактично — че когато всичко свърши с крах, той не ще може да мине без професионалисти. Повечето от паричните влогове на Химлер в чуждестранните банки са под контрола на съюзниците. А влоговете на Борман са стократно по-големи и за тях никой не знае. Като му помагате сега, искайте и за себе си гаранции за бъдещето, Щирлиц. Златото на Химлер е празна работа. Хитлер прекрасно разбира, че златото на Химлер служи само за близки тактически цели. А виж, златото на партията, златото на Борман — то не е за въшливите агенти и за презавербуваните министерски шофьори, а за онези, които след време ще разберат, че няма друг път към мира, освен пътя на националсоциализма. Златото на Химлер е възнаграждението на изплашените мишки, които, предавайки се, пият и развратничат, за да потиснат страха у себе си. Златото на партията е мост към бъдещето, то е предназначено за нашите деца, за онези, които сега са на един месец, на година, на три години. На тези, които сега са на десет, ние не сме нужни: нито ние, нито нашите идеали. Те няма да ни простят глада и бомбардировките. А виж, онези, които сега още нищо не разбират, ще говорят за нас като за легенда, а легендата трябва да се подхранва, трябва да се създават разказвачи на приказки, в чиито уста нашите думи ще прозвучат по друг начин, достъпен на хората след двайсет години. Щом някъде вместо думата „здравейте“ произнесат „хайл“, там ни чакат, оттам ще започнем ние нашето велико възраждане! На колко години ще бъдете към седемдесета година? Ще гоните седемдесетте. Вие сте щастливец, вие ще доживеете. А аз ще наближавам осемдесетте… Затова мене ме вълнуват предстоящите десет години и ако искате да залагате, без да се боите от мене, а, обратно, да разчитате, помнете: Мюлер-гестапо е стар уморен човек. Той иска да доживее спокойно старините си някъде в малка ферма със син басейн. И затова сега е готов да поиграе на активност… И още нещо — това, разбира се, не бива да го казвате на Борман, но го запомнете: за да се уедините един ден в малка ферма, в тропиците, не бива да бързате. Много от палетата на фюрера твърде скоро ще побегнат оттук и ще се уловят в капана. А когато в Берлин започне да гърми руската канонада и войниците ще се сражават за всяка къща — ето тогава оттук може да се замине спокойно и да се отнесе тайната за златото на партията, която е известна само на Борман, защото фюрерът ще отиде в небитието… Така че дайте си сметка как ви завербувах — за пет минути и без всякакви фокуси. За Шеленберг ще си поговорим днес, през свободното време. Но на Борман трябва да кажете, че без моята пряка помощ в Швейцария нищо няма да излезе от това, което сте замислили.

— В такъв случай — бавно отговори Щирлиц — на него ще му бъдете нужен вие, а аз ще стана излишен…

— Борман разбира, че самичък без вас нищо не мога да направя. Нямам кой знае колко мои хора във ведомството на вашия шеф.