Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (14)

Информация за размишление

(Дълес)

Агентката на Шеленберг, която работеше у Дълес, съобщи: при нейния „подопечен“ господар идвал кюрето Норели от представителството на Ватикана в Швейцария. Между тези умни хора се състоял разговор, който тя успяла да запише почти дословно.

„Светът ще прокълне Хитлер — казал Дълес, палейки лулата си — не толкова за крематориумите в Майданек и Аушвиц, и не толкова за негъвкавата му политика на антисемитизъм. Никога през цялата си история, дори във великолепния демократичен след реформен период, Русия не е правила такъв скок напред, както през годините на тази война. Те усвоиха огромни мощности в Урал и Сибир. Хитлер хвърли Русия и Америка в обятията им една на друга. Със средствата на германските репарации русите ще възстановят разрушената промишленост в западните райони — Сталин разчита да получи от Германия двадесет милиарда долара — и по такъв начин да удвоят мощта на своя индустриален потенциал“.

— Значи няма изход? — попитал кюрето. — Значи, след пет-шест години болшевиките ще ме заставят да служа меса в чест на негово светейшество Сталин?

— Какво да ви кажа… Изобщо, биха могли, разбира се. Ако ние се държим като агънца — ще ви заставят. Ние трябва да заложим на развитието на национализма в Русия, тогава, може би, те ще се разпаднат… Тук само не бива да се бърка. Ако по-рано Сталин имаше металургия в Украйна, а съвсем малко — на изток, ако по-рано Украйна хранеше с пшеница страната, то сега всичко се е изменило. В корените на национализма винаги лежат интересите на една или друга група от населението, свързана със занаята, или ако си послужим с марксическата фразеология — с производството. Когато аз сам произвеждам това или онова, аз се чувствувам по един начин. Но когато се появи конкуренция, се чувствувам по-иначе. В условията на нашата система конкуренцията е живителна. В условията на системата на Сталин конкуренцията само травмира хората. Да се изпращат в бъдеща Русия диверсанти, които да взривяват заводи — това е смешна идея. А виж, ако нашата пропаганда точно и аргументирано докаже на националностите в Русия, че всяка една от тях може да съществува, като говори само на своя език — това ще бъде нашата победа и руснаците не ще могат да противопоставят нищо на тази победа.

— Моите приятели във Ватикана — казало кюрето — смятат, че през годините на войната русите са се научили на маневреност и в действията, и в мисленето.

— Виждате ли — отговорил Дълес, изпускайки дим от лулата си — сега аз препрочитам руските писатели Пушкин, Салтиков, Достоевски… Проклинам се за това, че не зная езика им, руската литература може би е най-поразителната — имам предвид тяхната литература от деветнадесети век. Аз си направих извод за себе си, че на руския характер е свойствено да се обръща по-често към идеалните примери от миналото, отколкото да рискува да строи модели на бъдещето. Предполагам, че те ще се решат да заложат на аграрната класа в Русия, уповавайки се на това, че земята и лекува всичко, и обединява всичко. Тогава ще влязат в конфликт с времето, а от такъв конфликт няма изход. Развитието на техниката не ще им позволи да заложат на земята…

— Това е интересно — казало кюрето. — Но аз се страхувам, че във вашите умозаключения вие поставяте себе си над тях…

— Вие ме призовавате да вляза в редовете на ВКП(б)? — усмихнал се Дълес. — Те няма да ме приемат…

11.3.1945 (16 часа и 03 минути)

На граничната застава Щирлиц уреди бързо всички въпроси: оберлейтенантът се оказа сговорчив и славен момък. Отначало Щирлиц дори се учуди на тази сговорчивост: граничарите обикновено се славеха с прекомерно високомерие като семинаристите от миналия век. Но след като размисли, Щирлиц разбра каква е причината: животът в планините, на границата с неутрална Швейцария, в някакъв особен лунно снежен свят, далеч от бомбардировките, разрушенията и глада, караше оберлейтенанта, командуващ тази зона, и всички останали местни началници да угаждат на всеки пристигнал от центъра. Затова държането на граничарите, тяхното угодничество и прекомерно суетене накараха Щирлиц да направи важния извод, че границата е престанала да бъде непроходима.

Би било идеално да се свърже оттук с Шеленберг и да го помоли да даде указания на някого от верните сътрудници на разузнаването да докара пастора направо тук, на заставата. Но Щирлиц разбираше, че всяко позвъняване в Берлин ще бъде отбелязано от хората на Мюлер, а провалът на Шеленберг и онази мисия, която той възлагаше на пастора, трябваше да станат коз само в неговите ръце и когато ще докладва за това на Борман — със снимки, с магнетофонни записи, с адреси, тайни квартири и рапорти на пастора, за да компрометира онези преговори, не фиктивните, а истинските, които трябваше да води в Швейцария генерал Карл Волф.

След като се споразумяха за мястото, до което ще преведе през границата пастора — една клисура, обрасла с млада иглолистна гора — Щирлиц още веднъж попита как се нарича малкият хотел в Швейцария, който се виждаше оттук, от границата. Той научи как се казва стопанинът на хотела и колко време ще трябва да се чака такси от града. Изясни си къде се намира най-близкият хотел в равнината — според легендата, пасторът е летовник скиор, който се е заблудил по време на разходката си: тръгнал от равнината в планината и се объркал из клисурите. В Берн и Цюрих пасторът имаше приятели. Картичката, която трябваше да изпрати, с изглед от крайбрежието на Лозана, щеше да означава, че предварителните разговори са приключили, връзката е установена и може да се дойде за сериозни разговори.

В началото Шеленберг възразяваше срещу този план на Щирлиц.

— Много е просто — казваше той — всичко е твърде опростено.

— Той не може да се държи иначе — отговори Щирлиц. — За него най-добрата лъжа е абсолютната истина. Иначе той ще се обърка и с него ще се заеме полицията.

 

 

Щирлиц се върна в единадесет часа вечерта у дома си в Бабелсберг. Той отключи вратата, посегна към електрическия ключ, но чу глас — много познат и тих:

— Не палете.

„Холтоф — разбра Щирлиц. — Как е попаднал тук? Изглежда, че се е случило нещо много важно…“

След като би телеграма до Стокхолм, професор Плайшнер нае стая в един малък хотел в Берн, изкъпа се, после слезе в ресторанта и дълго с недоумение разглежда менюто. Той местеше поглед от думите „шунка“, „омари“ към цените срещу тях, дълго изучава тази омазнена хартия със син оттенък, а после неочаквано за самия него се разсмя и каза:

— Хитлер е мръсник!

В ресторанта беше сам, в кухнята готвачът тракаше с тенджерите, миришеше на варено мляко и пресен хляб.

Плайшнер вече по-силно извика:

— Хитлер е лайно!

Изглежда някой го чу: появи се млад розовобузест сервитьор. Той се приближи до професора със сияеща усмивка.

— Добър ден, мосьо…

— Хитлер е куче! — закрещя Плайшнер. — Куче! Мръсник! Говедо!

Той не можеше да се овладее, беше изпаднал в истерия.

Отначало сервитьорът се опитваше да се усмихва, приемайки това за шега, а после изтича в кухнята и оттам надникна готвачът.

— Да позвъня ли в болницата? — попита сервитьорът.

— Ти си луд — отговори готвачът, — в ресторанта ще дойде кола на бърза помощ! Ще се пусне слух, че при нас се е отровил човек.

След час Плайшнер напусна този хотел и се премести в частен пансион на брега на езерото. Той разбра, че след нелепата истерия, и при това с фалшив шведски паспорт, е глупаво да остане там.

Истерията отначало много го изплаши, но след това почувствува облекчение. Ходеше по улиците, постоянно се оглеждаше, страхуваше се, че ей сега зад гърба му ще изскърцат спирачки, мълчаливи бабаити ще го хванат под мишниците, ще го закарат в някое мазе и ще започнат да го бият за това, че е посмял да оскърби великия фюрер. Но той вървеше и никой не му обръщаше внимание. От една будка си купи английски и френски вестници: на първите им страници имаше карикатури на Хитлер и Гьоринг. Плайшнер тихичко се засмя и веднага се изплаши да не започне нов пристъп.

— Боже мой — изведнъж каза той. — Нима всичко е минало?

 

 

Вървеше по една пуста улица към конспиративната квартира на адреса, който му бе дал Щирлиц. Като се огледа няколко пъти, професорът изведнъж — и отново неочаквано за себе си — започна да танцува валс. Тананикаше си някакъв старинен валс и се въртеше в екстаз, като потракваше по старомодному с върховете на обувките и правеше такива стъпки, каквито той помнеше да правят естрадните танцьори в началото на века…

Висок едър мъж му отвори вратата.

— Ото помоли да ви предам — каза професорът думите на паролата — че снощи е очаквал да му позвъните.

— Влизайте — каза мъжът и Плайшнер влезе в квартирата, макар че нямаше право да направи това, без да дочака отговора: „Странно, аз си бях у дома, но, изглежда, той е сбъркал номера“.

Опияняващият въздух на свободата изигра на професор Плайшнер лоша шега: нелегалната квартира на съветския разузнавач бе провалена от фашистите и сега тук очакваха „гости“. Връзката на Щирлиц — професор Плайшнер — се оказа първият гост.

— Е? — запита високият мъж, когато влязоха в стаята. — Как е той там?

— Ето — каза Плайшнер, подавайки му мъничка ампула, която бе държал досега в устата си. — Тук всичко е казано.

Това го спаси: германците не знаеха нито паролата, нито хората, които трябваше да дойдат за връзка. Затова беше взето решение, ако човекът, който дойде, не влезе без отговор, да го заловят и като го приспят, да го закарат с кола тайно в Германия. Ако влезе във, връзка с тях, да се установи наблюдение върху него и така да се стигне до главния резидент.

Високият човек отиде в съседната стая. Там отвори ампулата и разгърна на масата листче цигарена хартия. Върху донесението бяха изписани петзначни цифри. В Берлин, в Центъра за дешифриране, се намираха донесенията на руската радистка, която се съгласи да работи за Химлер. Те бяха съставени от същите петзначни цифри.

Високият човек подаде донесението на своя помощник и каза:

— Бързо в посолството. Предай на нашите да организират наблюдение върху този тип. Аз ще го позабавя и ще поговоря с него — той е дилетант, него, изглежда, случайно го използват, ще го размърдам…

 

 

(Из партийната характеристика на члена на НСДАП от 1944 година Барбара Бекер, унтершарфюрер от СС (IV отдел на РСХА): „Чистокръвна арийка. Характер — северен, мъжествен. Безупречно изпълнява служебния си дълг. С колегите си се държи спокойно и дружелюбно. Спортистка. Безпощадна е към враговете на Райха. Неомъжена. Компрометиращи я връзки не са забелязани…“)

Кет ходеше из стаята, люлеейки сина си. В отсъствието на Щирлиц — както той й каза — я преместиха в конспиративна квартира на Гестапо, където инсталираха малка, но мощна радиостанция. Кет гледаше лицето на спящото момченце и си мислеше: „На всичко трябва да се учиш — и как да пържиш яйца, и как да търсиш книги по каталог, и как да разкриеш тайните на математиката. А виж на майчинство не е нужно да се учиш…“

— Ние призоваваме хората към естествен начин на живот — й беше казала веднъж пазачката фройлайн Барбара. Тя беше още твърде млада и обичаше да побъбри преди вечеря. Войникът от СС Хелмут, който живееше в съседната стая, сервира масата за трима, за да отпразнуват двадесетгодишнината на възпитаничката на Хитлерюгенд. По време на вечерята — с картофи и гулаш — Барбара каза, че след като Германия спечели войната, жените най-сетне ще могат да напуснат армията и производството и да се заемат със своята работа — да създават големи германски семейства.

— Да ражда и да кърми — ето задачата на жената — казваше Барбара — всичко друго са химери. Хората трябва да бъдат здрави и силни. Няма нищо по-чисто от животинските инстинкти. Аз не се боя да кажа това открито.

— Как да се разбира това? — намръщено попита Хелмут, току-що върнал се от фронта след тежка контузия. — Днес с мене, утре с друг, а вдругиден с трети?

— Това е гнусотия — отговори Барбара и с отвращение се намръщи. — Семейството е свято и непоклатимо. Но нима в леглото с мъжа, с бащата на семейството, аз не мога да се наслаждавам на силата на любовта, както ако той ми беше втори, трети или четвърти? Трябва да се освободим от срамежливостта — това също е химера… Вие вероятно не сте съгласна с мене? — запита тя, като се обърна към Кет.

— Не съм съгласна.

— Желанието да направи най-добро впечатление е също женска хитрост, стара като света. Да не мислите, че нашият добър Хелмут ще предпочете вас пред мене? — засмя се Барбара. — Той се страхува от славяните и освен това аз съм по-млада.

— Аз ненавиждам жените — глухо каза Хелмут. — „Изчадия на ада“ — за вас е казано.

— Защо? — попита Барбара и закачливо намигна на Кет. — За какво ни ненавиждате?

— Точно затова, което току-що проповядвахте. Жената е по-лоша от злодея. Той поне не мами — злодеят е злодей. А жените отначало така сладко ще те подмамят, че да ти се вземе умът, а после те хващат за гушата и те въртят, както си искат, и при това спят с най-близкия ти приятел…

— Вашата жена ви е сложила рога, нали? — Барбара дори изръкопляска.

Кет отбеляза, че тя имаше много красиви ръце, меки и нежни, с детски ямички и старателно лакирани розови нокти.

Есесовецът тъжно погледна Барбара и нищо не й отговори. Той й беше подчинен — беше редник, а тя — унтершарфюрер.

— Извинете — каза Кет, ставайки от масата — мога ли да си отида?

— Какво се е случило? — попита Барбара. — Днес не бомбардират, още не сте започнали да работите, може да поседим малко по-дълго от друг път.

— Страхувам се, че ще се събуди малкият… Може би ще ми позволите да спя с него? — попита Кет. — Жал ми е за господина — тя кимна с глава към Хелмут — той сигурно не може да се наспи заради малкия…

— Детето е кротко — каза Хелмут — спокойно момченце. И не плаче никак.

— Това е забранено — каза Барбара. — Трябва да живеете в отделни стаи с малкия…

— Аз няма да избягам — опита да се усмихне Кет. — Обещавам ви.

— Оттук е невъзможно да се избяга — отговори Барбара. — Ние сме двама, пък и ключалките са здрави. Не, съжалявам много, но аз имам заповед от началството. Поговорете с вашия шеф.

— А кой е той?

— Щандартенфюрер Щирлиц. Той може да наруши разпореждането на началството, в случай че се проявите в работата. За едни стимул са парите, за други мъжете, а за вас най-големият стимул за добра работа е детето ви. Не е ли така?

— Да — каза Кет. — Права сте…

— Между впрочем, вие и досега не сте дали име на детето… — каза Барбара, като си отряза от един картоф малко парченце. На Кет й правеше впечатление, че момичето яде като на дипломатически прием — движенията й бяха много изящни и картофът, целият с гнили петна, сякаш беше някакъв дивен екзотичен плод.

— Ще го нарека Владимир…

На чие име? Баща ви Владимир ли беше? Или неговият баща… Как, впрочем, се казваше той?

— Кой?

— Вашият съпруг.

— Ервин.

— Зная, че е Ервин… Но аз питам за неговото истинско име, руското…

— Аз го зная Ервин.

— Не ви е казал дори своето име?

— Според мене вашите разузнавачи като всички разузнавачи в света се знаят един друг под псевдоними. Това, че аз съм Катя, а не Кет, знаеше моят шеф в Москва и вероятно са го знаели и хората, които са били свързани с Ервин, неговите тукашни ръководители.

— Владимир, струва ми се, се е казвал Ленин — като помълча, каза Барбара. — И благодарете на бога, че с вас се занимава Щирлиц: той се слави с либерализма си и със своята логика.

До райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер

Строго секретно. Да се връчи лично.

Напечатано в един екземпляр.

Райхсфюрер!

Миналата нощ пристъпих към практическото осъществяване на операцията „Истина“. Това беше предшествувано от предварително запознаване с ландшафта, пътищата и релефа на местността. Сметнах, че правенето на по-подробни справки за шофьорите, които ще превозват архивата на райхслайтера Борман, или за предполагаемия маршрут, може да предизвика известни предпазни мерки от страна на охраната.

Замислих провеждането на акцията да стане по възможност безшумно, но събитията от вчерашната нощ не ми позволиха да осъществя този вариант. След като моите хора, облечени цивилно, поставиха напреко на шосето един товарен камион, колоната, която превозваше архива на райхслайтера, без да спира, откри огън по камиона и по трима от моите хора. Без да питат кои са те, без да проверяват документи, първата кола от охраната на партийния архив връхлетя върху нашия камион и го обърна в канавката. Освободиха пътя и петимата човека от първата кола се прехвърлиха в следващата. Колоната отново потегли напред. Разбрах, че във всеки камион има най-малко по пет или шест души, въоръжени с автомати. По-късно се изясни, че това не са войници, нито офицери, а функционери от канцеларията на НСДАП, мобилизирани нощта преди евакуацията на архива. Била им дадена заповед лично от Борман да стрелят по всекиго, независимо от званието, който се приближи на разстояние, по-малко от двадесет метра до колите.

Разбрах, че трябва да променим тактиката и дадох нареждане да се разчлени колоната. Наредих на част от моите хора да вървят по успоредния път до пресичането на шосето от железопътната линия; дежурният там беше изолиран, а неговото място зае мой доверен човек, който трябваше да прегради пътя, като спусне бариерата. Аз с останалите хора, като разделих колоната на две (за това се наложи да запалим камиона, който се движеше тринадесети поред от челната кола), останах на място. За съжаление, наложи се да употребим оръжие — всеки камион се отбраняваше до последния патрон и никой не обърна внимание на предложението ми за преговори. Първите дванадесет камиона стигнаха едновременно с нашите коли до прелеза, но там вече стояха десет танка от резерва на 24-и армейски корпус, които поеха охраната на камионите на райхслайтера. Нашите хора бяха принудени да отстъпят. Камионите, които спряхме, бяха изгорени, а всички чували и цинкови сандъци, заловени от нас, прехвърлихме в бронетранспортьори и ги закарахме на летището. Шофьорите, които докараха бронетранспортьорите до летището, бяха ликвидирани от нашата ударна група.

Хайл Хитлер!

Ваш Скорцени

В конспиративната квартира дойде Ролф с двама свои помощници. Той беше малко пийнал, затова през цялото време изпъстряше речта си с френски изрази. Мюлер му казал, че Калтенбрунер е дал съгласието си именно Ролф да поработи с рускинята през дните, докато Щирлиц отсъствува.

— Шеленберг е изпратил Щирлиц по някаква задача… Ролф ще контрастира, след злия следовател арестуваните особено ги тегли към добрия. А Щирлиц е добър, нали? — И Калтенбрунер се засмя някак особено, предлагайки цигара на Мюлер.

Мюлер запуши и известно време размисляше. Мюлер беше доволен от факта, че разговорът на някой от работниците на РСХА с Борман беше известен на Химлер и бе минал покрай Калтенбрунер: тази „вилка“ му даваше възможност да маневрира между двете сили. Затова той естествено не посвещаваше Химлер в същността на подозрението на Калтенбрунер към Щирлиц: от своя страна Калтенбрунер не знаеше нищо за тайнствения разговор с Борман, който Химлер оценяваше като предателство и донос.

— Вие искате да видя как Щирлиц ще работи с радистката? — попита Мюлер.

— Защо? — учуди се Калтенбрунер. — Защо трябва да наблюдавате? Според мене той е достатъчно ловък човек точно по въпросите на радиограмите.

„Нима е забравил думите си? — учуди се Мюлер. — Или готви нещо зад гърба ми? Струва ли си да му напомням? Или е нецелесъобразно да правя това? Проклето учреждение, в което трябва непрекъснато да хитруваш! Вместо да лъжем чуждите, мамим се помежду си! Дяволите да го вземат!“

— Да дадем ли на Ролф самостоятелна „партитура“ в работата му с руската „пианистка“?

„Пианисти“ обикновено наричаха радистите, а ръководителите на разузнавателни групи — „диригенти“. В последно време в суматохата, когато Берлин беше наводнен от бежанци, когато се налагаше да се настаняват евакуирани сътрудници, пристигнали с архивите от Източна Прусия, Аахен, Париж и Букурещ, тези термини някак си се забравиха и най-често определяха арестувания агент не по неговата професия, а по националността му.

Затова Калтенбрунер повтори:

— С „пианистката“… Не, нека Ролф държи връзка с Щирлиц. Целта трябва да бъде една, а начините за постигането й могат да бъдат различни…

— И това е вярно.

— Какви са успехите на дешифровчиците?

— Шифърът е много заплетен.

— Поразтърсете „пианистката“. Не вярвам, че тя не знае шифъра на резидента.

— Щирлиц работи с нея по свои методи.

— Него го няма, нека през това време Ролф я пораздруса. — Със своите методи?

Калтенбрунер искаше да отговори нещо, но на бюрото иззвъня телефонът от бункера на фюрера: Хитлер викаше Калтенбрунер на съвещание…

Калтенбрунер помнеше разговора за Щирлиц. Но по-миналата вечер той се срещна с Борман и те дълго разговаряха по въпросите за осигуряването на превоза на партийния архив. Между другото Борман каза:

— Нека вашите хора осигурят от своя страна пълна тайна на тази акция. Привлечете най-верните хора, на които имаме доверие — Мюлер, Щирлиц…

Калтенбрунер знаеше условията на играта: ако Борман не пита за някой човек, а сам го назове, значи този човек е „необходим“.

При първото преглеждане на заловените архиви на Борман не беше намерен нито един документ, който би могъл да хвърли светлина за пътищата, по които партията превеждаше своите пари в чуждестранните банки. Изглежда тези книжа или вече бяха евакуирани, или Борман пазеше в своята феноменална памет онези банкови шифри и имената на своите финансови агенти, които можеха да му потрябват в първия ден на мира, или — и това беше най-обидното — тези документи са останали в първите дванадесет коли, които успяха да се промъкнат през кордона на Скорцени и да се съединят с танковете на армията.

Но в тези архиви, които бяха заловени от хората на Скорцени, имаше извънредно интересни документи. По-точно, там се намираше писмото на Щирлиц до Борман, макар и да не беше подписано от никого, но то свидетелствуваше за това, че сред СД зрее измяна.

Химлер показа тази хартийка на Шеленберг и го помоли да направи разследване. Шеленберг обеща да изпълни поръчението на райхсфюрера, макар че прекрасно знаеше, че това поръчение е неизпълнимо. Наличието на този документ обаче го наведе на мисълта, че в архивите на Борман има и по-сериозни материали, които ще дадат възможност отново да провери своите сътрудници и да изясни дали те не са работили едновременно и за Борман, а ако са работили, то откога са започнали, по какви въпроси и против кого конкретно. Шеленберг не се страхуваше да научи, че неговите сътрудници са работили на двама господари. За него беше важно да разбере какво знаеше Борман за неговата „светая светих“ — за неговите опити за сключване на мир.

Тази работа беше възложена на няколко сътрудници на Шеленберг. Почти всеки час той се осведомяваше за новостите. Винаги му отговаряха:

„Засега нищо интересно.“