Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (23)

V

Щом Фердинанд свърна от улица „Дъждовна“, дъждът веднага престана и грейна слънце.

— Ще трябва да затворя чадъра… — помисли си Фердинанд и взе да търси приспособление, с което да затвори чадъра и да го превърне от огромна гъба на тънко краче в строен, обвит в черна коприна бастун.

Но такова приспособление нямаше.

— Интересно… — промърмори си Фердинанд под носа и продължи да върви с отворен чадър, въпреки че всички минувачи отдавна бяха затворили своите. — Може би така е по-добре — продължаваше да си мърмори Фердинанд, — поне чадърът ще изсъхне както трябва…

По едно време до него се приближи някакъв мъж.

— Извинявайте много — започна той, — но не зная дали сте забелязали, че вече не вали…

— Да, разбира се, че съм забелязал — отговори Фердинанд.

— Понеже ви виждам, че вървите с разтворен чадър, рекох си, че сигурно сте се замислили или нещо подобно… — заоправдава се мъжът, тъй като не искаше Фердинанд да го помисли за нахален.

— Аз нарочно вървя с разтворен чадър — каза Фердинанд.

— Мога ли да зная защо? — попита мъжът с глас, изпълнен с любопитство.

— За да изсъхне, просто за да изсъхне… — каза Фердинанд.

— Вие сте гениален! — възхити се непознатият. — Вие пръв сте разбрали душата на чадъра! Вие се грижите за чадъра, желаете той да се чувства добре, не го оставяте на произвола на съдбата, както за съжаление правят повечето собственици на чадъри! Някога чадърите ще ви издигнат паметник! Аз ще последвам вашия пример!

Като каза това, той разтвори чадъра си, въпреки че на небето грееше слънце.

— Довиждане — каза непознатият, отдалечавайки се. — Ще агитирам всички да тръгнат по вашия път! — добави той.

И отмина.

Скоро Фердинанд забеляза, че по улиците вървят все повече хора с разтворени чадъри, макар че дъждът отдавна беше преминал и на ясното небе не се виждаше нито едно облаче.

Някой веднага съчини и лозунг: „На чадърите им е приятно, когато са сухи!“.

Всички започнаха да го повтарят. Изписваха го по стените, съобщаваха го по високоговорителите и дори следобедните вестници, които излизаха някъде около три часа, поместиха този лозунг на първа страница над заглавките.