Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (10)

IV

Отбиха се още в три магазина за копчета, но никъде не намериха такива, каквито им трябваха.

Работата започваше да става трагична.

— Няма да мога да приемам парада — рече Фердинанд. — Къде се е чуло и видяло генерал да стои на трибуната и да приема парад с мундир, на който му липсват цели две копчета!

— И аз няма да мога да се върна в музея! — пъшкаше мундирът. — Директорът само ще ми хвърли един поглед и веднага ще каже: Ах ти, пак си играл значи, нехранимайко такъв!

— Така ти се пада! — рече Фердинанд. — В бъдеще недей да играеш на копчета като последния глупак! Да ти е за урок!

Потънали в тъжни мисли, те седнаха на една пейка в парка.

Седяха така дълго време, може би два часа, а може би и три, когато внезапно чуха приближаващи се гласове.

— Това място е много удобно — говореше единият глас.

— Можем да поиграем — весело отвърна вторият.

— Хайде тогава — добави третият.

И след малко зад храстите, които ги отделяха от трите гласа, Фердинанд и мундирът чуха специфичния шум от играта на копчета.

— Чуваш ли? — попита шепнешком Фердинанд.

— Чувам — с басов глас прошепна мундирът.

— Може би са същите?

— Твърде е възможно — рече мундирът.

— Имам един план — прошепна Фердинанд.

— Какъв? — полюбопитства мундирът.

— Ако са същите — рече Фердинанд, — ще се опитам да спечеля отново копчетата от тях. Бих могъл просто да си ги взема, уверявам те, че много възпитано ще ми ги дадат, но зная, че няма да се съгласиш на това, защото ще е под достойнството ти.

— Разбира се — отсече мундирът.

— Затова ще ги спечеля — решително каза Фердинанд. — А сега да надникнем през храстите, за да проверим същите ли са.

Надникнаха през храстите, така че онези да не ги забележат.

— Да, същите са — каза мундирът.

— Явно се влачат по целия град и играят на копчета където им падне — добави Фердинанд. — Скачай от мен.

— А, да ги нямаме такива — отвърна мундирът. — Върху тебе се чувствам много добре и съвсем нямам намерение да скачам.

— Скачай, и то бързо! — повтори Фердинанд. — Ако те видят, веднага ще разберат каква е работата и ще бъдат предпазливи.

— Може би си прав — промърмори мундирът и много неохотно и бавно се смъкна от Фердинанд.

Фердинанд остана само по долни дрехи. Сега приличаше малко на спортист, който е дошъл в парка да потренира.

— Стой тихо на пейката — каза той на мундира — и да не си казал гък! А аз ще се помъча да се върна колкото може по-скоро.

Мундирът остана на пейката, а Фердинанд, свирукайки си весело, изчезна зад храстите.

— На копчета ли играем, а? — попита той, като се приближи до трите млади типчета, погълнати от играта.

— Ами играем — отвърна едното от типчетата.

— Е, и как върви? — разпитваше Фердинанд.

— Горе-долу — рече второто типче.

— Великолепна игра! — заяви Фердинанд.

— Вие можете ли да играете? — полюбопитства третото типче.

— Някога играех — скромно каза Фердинанд. — Но вече от доста време не съм хващал копчета, освен за да се закопчая.

— Хе, хе, хе! — закискаха се едновременно трите типчета. — Хубава шега!

— Защо не поиграете с нас? — предложи първото, надушвайки възможност лесно да спечелят копчета.

— Да, заповядайте — добави второто.

— С удоволствие ще поиграем с вас, защо не? — хитро се усмихна третото.

— Аз съм много слаб играч… — започна да го усуква Фердинанд.

— Ние също не сме кой знае какви… — рече първият.

— Знаем само правилата и нищо повече — заяви вторият.

— Всъщност, ние сме съвсем начинаещи… — добави третият.

— В момента дори нямам никакви свестни копчета — каза Фердинанд и посочи няколкото съвсем обикновени копчета, които бяха зашити на фланелката му.

— Това няма значение — рече най-възрастният от тримата. — Можем да играем на кредит…

— В къщи сигурно имате някакви костюмчета с хубави копчета, нали? — попита вторият.

— Разбира се, че имам — отвърна Фердинанд. — Освен това имам цял куп свободни копчета, от татко са ми останали.

— Много ли са? — попита с внезапен интерес третият тип.

— Знам ли? — замисли се Фердинанд. — Около четири чекмеджета…

— Големи ли са? — попитаха и тримата едновременно.

— Доста… — обясни Фердинанд.

И тримата едновременно потриха ръце. Не бяха в състояние да се сдържат.

— Имаме ви доверие — рече най-възрастният. — Ако случайно загубите, в което впрочем не вярваме, няма да вземете да отричате това, нали?

— Разбира се, че няма — увери ги Фердинанд.

— Изглеждате сериозен — рече вторият.

„За разлика от вас“ — помисли си Фердинанд.

— Освен това такива като вас не губят — забеляза третият и хитро намигна на двамата си приятели.

— Е, щом толкова настоявате, в края на краищата бих могъл да изиграя с вас едни копчета — съгласи се Фердинанд. — Но да не продължи много дълго…

— Можете да бъдете спокоен — в хор отвърнаха тримата. — Раз, два и свършваме.

— Е, тогава да започваме! — извика Фердинанд.

Само след няколко хвърляния Фердинанд вече имаше в джоба си поне половин килограм копчета, които със светкавична бързина спечели от тримата. Типовете взеха да нервничат, но не беше удобно да се откажат от играта.

— Продължаваме, нали? — час по час викаше Фердинанд и прибираше шепа копчета в джоба си.

— Играем, разбира се — отвръщаха типовете, ала все повече и повече провесваха носове.

Фердинанд спечели всички копчета от саката им, взе им и копчетата от панталоните. Тримата вече си придържаха панталоните с ръце, защото заложиха и последните си копчета.

— Аз повече не мога да играя! — каза най-сетне първият тип. — Свършиха ми се копчетата.

— И моите! — каза вторият.

— И моите — добави третият.

— Не лъжи! — изръмжа първият и се хвърли към третия. — Не лъжи! — повтори той, като го премери със страшен поглед. — Имаш още две копчета!

— Какви? — попита третият и направи глуповата физиономия.

— Не се прави на три и половина — намеси се и вторият. — Много добре знаеш какви! Тези, дето сутринта ги спечели от оня наивник.

— А, те са ми за спомен — каза третият. — Скрих си ги за талисман.

— Виж ти какъв умник! — озъбиха се двамата му приятели. — Давай ги бързо, защото трябва да си възвърнем загубеното. Ако не ги дадеш, тежко ти и горко!

Третият бавно и много неохотно бръкна в джоба си и извади две великолепни златни копчета. Фердинанд веднага ги позна. Да, нямаше ни най-малко съмнение — това бяха липсващите две копчета от мундира. От мундира, който в момента седеше самотен на пейката зад храстите на няколко крачки от тях. Сърцето му затупа по-силно.

— Само спокойно, Фердинанд, само спокойно — шепнешком си рече той. — Внимавай как ще се държиш, че да не се откажат случайно.

— Продължавайте! — решително каза първият тип, като взе от ръцете на третия прекрасните копчета.

— Нямам намерение да играя за някакви си тенекиени копчета! — пренебрежително рече Фердинанд. — По принцип играя само за солидни рогови или кокалени копчета. В краен случай могат да бъдат и седефени… Но не и тенекиени!

— Ама тези са много хубави… — опитваше се да спасява положението вторият тип.

— Възможно е — каза Фердинанд, — но на мен не ми харесват.

— Погледнете ги само как блестят! — извика третият тип, у когото отново се разпали желание да си възвърне загубеното.

— Ако трябва да бъда откровен — каза Фердинанд, — мен съвсем не ме интересуват неща, които блестят.

— Господине! — извика със сълзи в очите първият тип. — Вие не можете да постъпвате с нас по такъв начин!

— Трябва да ни дадете възможност за реванш! — разхълца се вторият.

— Имайте милост — проплака третият.

— Добре — каза най-сетне Фердинанд. — Да хвърлим още веднъж, но с това свършваме. Играя за тия две тенекета!

— Съгласни! — извикаха типовете, като същевременно решиха за тях да хвърля най-възрастният, защото той знаеше най-много хитрости.

Хвърлиха.

И този път Фердинанд беше несравнимо по-добър от противника си. Беше почти съвършен. Той си прибра в джоба двете златни копчета и като се усмихна с характерната си усмивка, разкриваща два реда великолепни зъби, които караха всички да потреперват, каза:

— Много ми беше приятно да играя с вас. Може някой път пак да се срещнем и да поиграем на копчета. Аз съм на ваше разположение.

Типовете гледаха тъпо в земята и пристъпваха от крак на крак.

— Да, такова… с удоволствие… разбира се… но ние нямаме такова… в най-скоро време такова… по това време… — каза първият тип.

— Именно… такова… нямаме време… — поде вторият.

— Такова да… времето ни, такова… не достига… — добави третият.

Обърнаха се кръгом и като придържаха с две ръце панталоните си, засрамено се отдалечиха.

Фердинанд се върна при мундира, който дремеше на пейката. Преди да се покаже от храстите, той си пъхна двете златни копчета между зъбите.

— Погледни — изфъфли той, — нося ти ги в зъби!

— Невероятно! — извика мундирът. — Невероятно! Как успя?

— А, това е тайна — скромно отвърна Фердинанд. — Ако не беше спал, щеше да чуеш как съм успял…

— Малко си подремнах — призна мундирът. — Божичко, родните ми копчета!

— Ела, ще идем да ги зашием — каза Фердинанд и помогна на мундира да скочи върху него.