Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (11)

V

Тъкмо двете възвърнати като по чудо копчета се озоваха на предишните си места и се появи адютантът, застана мирно пред Фердинанд и каза:

— Господин генерал, днес е неделя!

— Вече? — учуди се Фердинанд. — Нали беше едва четвъртък.

— Времето хвърчи — каза адютантът и удари токове. — Колата чака долу, можем да тръгваме.

— Къде? — попита Фердинанд.

— На парада — отвърна адютантът. — Днес вие ще приемате парада…

— А, имаше нещо такова — промърмори Фердинанд. — Спомням си, че ставаше веднъж дума за някакъв парад. Но необходимо ли е това?

— Всички ви чакат.

— Не би ли могъл някой да ме замести? — попита Фердинанд и добави: — Днес хич не ми се ще да приемам парад.

— Изключено е, господин генерал! — решително каза адютантът. — Никой не е в състояние да ви замести.

— Че защо? — заинтересува се Фердинанд.

— Защото вие, господин генерал, имате най-красивия мундир, който човек може да си представи. Никой друг мундир няма да изглежда на трибуната толкова красиво като вашия.

— Мога да го дам на заем на този, който се съгласи да ме замести — каза Фердинанд с обезоръжаваща искреност.

— О, не! Никога няма да се съглася на това! — ревна с басовия си глас мундирът. — Върху никой друг няма да се кумя на трибуната!

— Пак взе да философства — каза Фердинанд на адютанта, като посочи мундира си. — Няма как, ще трябва да ида на тоя парад…

 

 

Точно в десет часа Фердинанд с парадния си мундир се качи на украсената трибуна. До него се изпъна като струна адютантът му. В същия миг в далечината се разнесе грохот от оръдейни изстрели и се чу равномерната стъпка на маршируващите войскови части.

Кънтяха подкованите ботуши, но колкото повече тропотът им се приближаваше към трибуната, толкова повече Фердинанд се убеждаваше, че тези части се състоят само от котараци.

— Какви са тези части? — шепнешком попита той адютанта.

— Това е полкът на Котараците в чизми — също тъй шепнешком отвърна адютантът.

— Добри войници ли са?

— Отлични — потвърди адютантът.

— По какво се отличават? — продължаваше да разпитва Фердинанд.

— Много безшумно се приближават до врага — отвърна адютантът. — Движат се необикновено тихо.

— Интересно. Как се движат тихо с тези подковани ботуши? — каза Фердинанд.

— Полкът на Котараците в чизми обикновено встъпва в бой на бос крак, ботушите им са само за тържествени случаи — усмихнато обясни адютантът.

— Аха-а-а — рече Фердинанд. — А какво е въоръжението им?

— Изключително модерно — управляеми от разстояние нокти.

— Как така управляеми от разстояние?

— Управляват се от диспозиционен център, който се намира в мозъците им.

— Какво ще рече това? — попита Фердинанд, който винаги проявяваше голям интерес към научните новости.

— Това е едно доста просто съоръжение — рече адютантът. — Прилича малко на колесниците на самолет. Когато самолетът е във въздуха, колесниците са скрити вътре в него, а когато ще се приземява — колесниците се измъкват навън. Ноктите също обикновено са скрити между пръстите. Обаче в момента на нападението излизат автоматично напред и се превръщат в нечувано опасно оръжие.

— Фантастично! — възхити се Фердинанд.

А през това време възторжените викове не стихваха. Все нови и нови части Котараци в чизми дефилираха пред трибуната и се строяваха в големи карета на увеселителния площад. Сред облаци дим пред трибуната се появиха части, съставени от котараци с големи лули.

— А тия какви са? — попита Фердинанд.

— Луладжии — отвърна адютантът. — Когато положението на бойното поле налага, те по команда запалват големите си лули и правят димна завеса, която съвсем обърква неприятеля.

— Тези части сигурно съществуват отскоро?

— От миналия месец — отвърна адютантът. — Макар че трябва да призная, в поезията тази идея е заложена отдавна…

— Какво говорите! В кое произведение? — попита Фердинанд.

— В онази прочута епопея, която започва с думите: „Приказка ще ти разкажа за котарака със лулата“. Впрочем, вие, господин генерал, сигурно си я спомняте. Именно тук е заложена идеята…

— Много интересно — каза Фердинанд. — А тези пък какви са? — попита той, забелязвайки голяма група котараци на мотоциклети.

— Това са специалните части Мишелови. Благодарение на мотоциклетите могат да развиват много по-голяма скорост.

— Ами ако плъхът се пъхне в някоя дупка? — попита Фердинанд.

— Именно този проблем все още не сме разрешили до край. Защото ако дупката е толкова голяма, че в нея да се побере един Мишелов на мотоциклет, всичко е наред. Ако обаче дупката е по-малка, преследването може да завърши трагично за Мишелова.

— Виждам, че това наистина е трудна и опасна служба — каза Фердинанд.

— И още как! — потвърди адютантът.

— Но затова пък колко приятна — добави Фердинанд.

— Така ли мислите? — попита адютантът и внимателно го погледна.

— Разбира се. Возиш си се на мотоциклет колкото си искаш. Ако имах малко повече време — размечта се Фердинанд, — с удоволствие сам щях да постъпя в частта на Мишеловите.

— За вас някак си не е редно — адютантът очевидно беше недоволен.

— Виж ти! — иронично каза Фердинанд. — Щом има да се върши нещо приятно, за всички е редно да го вършат, само за мен не е!

— За вас е редно да се возите на лимузина — рече адютантът, — евентуално може и да яздите кон, при условие че конят не е някоя кранта, а е расов.

— На расов мотоциклет също е редно да се возя! — кресна Фердинанд.

— Както намирате за добре, господин генерал — каза адютантът, — но аз съвсем не съм убеден в това.

— Стига си ми философствал! — викна Фердинанд и така удари по трибуната, че се разнесе ехо. — Ако поискам, ще се возя на мотоциклет по цял ден и по цяла нощ, разбра ли?

— Тъй вярно — покорно каза адютантът.

А тълпата около трибуната, като чу генералския гняв, замря от уплаха. В пълната тишина, която се възцари, се чуваше само тропотът на маршируващите части и ръмженето на мотоциклетите. Най-сетне частите се строиха в огромни карета. Тогава някакво човече, облечено в черно, притича до адютанта и му прошепна нещо на ухото. Адютантът кимна, че е разбрал, и на пръсти се приближи до Фердинанд.

— Господин генерал — каза той, — канят ви да произнесете реч. Вашите верни войници горят от нетърпение да ви чуят.

— Е, не ща — кратко отвърна Фердинанд.

— Господин генерал — прошепна адютантът, — не може така.

— Кажете им вие нещо от мое име…

— Аз нямам право на това.

— Виждате ли! — зарадвано извика Фердинанд. — И на вас не ви се иска да държите речи, а само се оправдавате, че уж не сте имали право.

— Защото действително е така.

— Дрън-дрън-ярина! — промърмори Фердинанд. — Разбираме от тези работи. Не сме вчерашни.

— Впрочем не ме канят мен да произнеса реч, а вас — отчаяно заяви адютантът, защото паузата вече доста се проточи, а това винаги прави лошо впечатление. Адютантът знаеше тези неща от собствен опит.

— Нямам какво да им кажа — измънка Фердинанд с обезоръжаваща искреност.

— Трябва да измислите нещо — настояваше адютантът.

— Но какво? — попита Фердинанд с отчаяние в гласа.

— Във всеки случай нещо военно.

— Мога да кажа например: оръдие. Оръдието нещо военно ли е?

— Несъмнено — отвърна адютантът. — Оръдието е нещо военно. Но само оръдие не стига.

— Мога да добавя още нещо към това оръдие — рече Фердинанд.

— Чудесно, господин генерал, чудесно! — зарадва се адютантът.

— За да звучи по-добре, ще добавя към това оръдие прилагателното „голямо“ — рече Фердинанд. — Голямо оръдие! Харесва ли ви? Прекрасна реч, нали?

— Много хубава — потвърди адютантът. — Има само един недостатък, че е прекадено кратка…

— Точно това е хубавото, че е кратка — извика Фердинанд. — Войниците спокойно ще я изслушат и няма да се отегчат.

— Разбирам — въздъхна адютантът. — Аз обаче малко бих я удължил…

— А аз, стига само да можеше да я съкратя, щях да я съкратя — сериозно каза Фердинанд.

— Лесно можете да го направите — пошегува се адютантът и в същия миг се изплаши от думите си.

— По какъв начин? — заинтересува се Фердинанд.

— Просто вместо „голямо оръдие“ можете да кажете „гаубица“.

— А какво е това гаубица? — прошепна на ухото на адютанта Фердинанд, защото го беше грам, че е генерал, а не знае такива обикновени неща.

— Гаубицата е голямо оръдие — по същия начин прошепна на ухото му в отговор адютантът.

— Вие сте гениален! — извика Фердинанд. — По този начин ще икономисаме от речта цели три срички!

— Не разбирам как — каза адютантът.

— „Голямо оръдие“ съдържа седем срички, а „гаубица“ — само четири. Като извадим четири от седем, колко ни остава?

— Три — отвърна адютантът.

— Ето, виждате ли! — извика сияещ Фердинанд. — Тия три срички са ни чиста печалба. Ако всички постъпваха така, знаете ли колко срички щяха да се спестят?

— Извънредно много.

— Именно! Колко сполучливо се изразихте, скъпи адютанте! Щяхме да имаме извънредно много срички. От тези спестени срички би могло да се произнесат цял куп нови речи, без никакви допълнителни разходи.

— Така е — съгласи се адютантът.

— И всичко това благодарение на вас — изкрещя Фердинанд. — Вие ми подхвърлихте идеята за съкращаването на речта. Моята реч сега ще бъде кратка, ясна и преди всичко военна. Ще им я произнеса от сърце! А на вас най-искрено ви благодаря!

След тези думи Фердинанд се хвърли върху адютанта и от благодарност го разцелува. Когато войсковите части и тълпата, събрана на площада, видяха това, те започнаха да скандират в чест на генерала:

— Хип, хип, ура!

— О-ла-ла!

— Хоп, хоп!

— Иха-ха!

— Хайде наште!

— Да живее!

— Кукуригу!

И още много други възгласи, повечето от които Фердинанд чуваше за първи път.

После дребният човек с черните дрехи притича до микрофоните. За да провери дали работят добре, той избърбори с голяма скорост:

— Еднодветричетирипетшестседемосемдеветдесетпробадесетдеветосем седемшестпетчетиритридвеедно: — и потри доволно ръце, че всичко е наред, защото наистина микрофоните незабавно предадоха чаткането на високоговорителите, които изрецитираха пред целия град с дрезгав кикот: еднодветричетирипетшестседемосемдеветдесетпробадесетдеветосемседемшестпетчетиритридвеедно!

После в различни части на града ехото повтори няколко пъти това чаткане. Човечето почака, докато и последното ехо спре да повтаря и чак тогава едва забележимо кимна към адютанта в знак, че всичко е наред, и генералът може да започне речта си.

— Ако обичате, господин генерал — каза адютантът, посочвайки на Фердинанд микрофона.

Фердинанд се приближи до микрофона и погледна огромната тълпа, изпълнила площада. Точно насреща му в прави редици се бяха строили войсковите части. Всички войници имаха дълги щръкнали мустаци, които им придаваха необикновено страшен вид. Някои дори непрекъснато ги мърдаха.

— Гау… — започна речта си Фердинанд и изведнъж усети, че се задавя.

„Хубаво се гипсирах! — помисли си той. — Само това липсваше. Ако съм се задавил, всичко е наред, по-лошо ще е, ако е ангина. В такъв случай за нищо на света няма да успея да завърша речта си. Трябва хубаво да се окашлям…“

Той пое дълбоко въздух и с все сила започна още веднъж:

— Гау! Гау!

Нищо не се получи. Тогава Фердинанд се напъна отново и изрева колкото сила имаше:

— Гау! Гау! Гау!

Без да се замислят нито за миг, микрофоните препратиха кашлянията на Фердинанд на високоговорителите, а последните ги увеличиха веднага до необикновени размери. Благодарение на високоговорителите кашлянията прозвучаха като лай на цяла пасмина огромни кучета.

При този звук странни неща взеха да стават с идеално строените карета на елитните части. Редиците започнаха внезапно да се огъват, да се разбъркват, да се разпръскват на всички страни и изобщо, казвам ви, получи се нещо страхотно. Първи офейкаха (и то във всички посоки) частите на Мишеловите. На тях им беше най-лесно, защото имаха мотоциклети. Но те непрекъснато се блъскаха едни в други с мотоциклетите, при което се чуваха неописуеми скърцания. Подир тях търти да бяга полкът на Котараците в чизми, който си изпогуби чизмите. Котараците така бързо тичаха, че чизмите се изхлузваха от краката им, а в тях се препъваха следващите котараци и също си губеха чизмите, в които пък се препъваха на свой ред тия, които тичаха последни. Най-отзад бягаха Луладжиите. В началото те се опитаха да направят що-годе някаква димна завеса, но от страх не можеха хубаво да дърпат от лулите и се получаваше много малко и съвсем калпав дим, така че всъщност никой не бе в състояние да се скрие в него.

Най-лошото бе, че Фердинанд, мъчейки се да довърши речта си, непрекъснато се опитваше да се окашля, за да може с ясен глас да произнесе цялата дума „гаубица“. Но все не можеше да се добере до тая „бица“, защото постоянно се запъваше на „гау“.

— Гау! Гау! Гау! — кашляше той, а котараците бягаха, колкото им крака държат. — О, боже, какво направих! — мислеше отчаяно Фердинанд, виждайки ужасната паника, която след всяко „гау“ още повече се увеличаваше.

— Скъпи мундире, може би ти ще ме посъветваш какво да правя сега? — обърна се Фердинанд към приятеля си, който беше умен и с богат опит.

— Събуди се, Фердинанд! — избоботи с цяло гърло мундирът в ухото му.

И Фердинанд тозчас се събуди.

Но скочи съвсем не от трибуната, а от канапето, протегна се и мързеливо се приближи до прозореца. Изправи се на задните си лапи — както правеше всеки ден, а с предните се подпря на парапета и надникна навън.

Някакви съмнителни типове бягаха, та пушек се вдигаше и постоянно поглеждаха назад.

— Всичко разбирам — промърмори под носа си Фердинанд. — Това са крадци. Искали са да ни оберат, но моята реч ги е изплашила.

И вече за собствено удовлетворение той реши още веднъж да произнесе цялата реч от начало до край.

— Гау, гау, гау, би, ца! — зави Фердинанд и размаха опашка.