Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд

I

Фердинанд се разположи на креслото пред телевизора. Преди да седне, той си подръпна крачолите на панталоните, за да не се измачкат ръбовете (това бяха забележителните панталони, ушити, навярно някои от вас си спомнят, от прочутия шивач Догг), после кръстоса крак връз крак. Всички сериозни хора, хората, които имат тежест или са някакви, винаги, когато сядат пред телевизора, кръстосват крак връз крак. Креслото беше меко и удобно, просто да ти е приятно да седиш в него.

Та, седеше си Фердинанд на креслото и гледаше телевизора. А там, като във всеки телевизор, ставаха различни неща. Най-напред имаше новини. Фердинанд ги изслуша внимателно, защото смяташе, че трябва точно да се знае какво става по света. Той навярно би потънал в земята от срам, ако например срещне случайно на улицата някой познат и този познат го попита:

— Е, и какво ново в Занзибар, драги Фердинанд? — а той не може да отговори на въпроса му.

О-у-у-у! Само при мисълта, че може да се случи такова страшно нещо, Фердинанд го побиха тръпки.

„За нищо на света не бива да допускам подобно излагане!“ — рече си Фердинанд и, затаил дъх, изслуша от край до край новините, а после, когато започнаха рекламите, три пъти си ги преповтори наум.

— Сега вече никой не може да ме смути! — изръмжа той доволно. — Който и да ме срещне на улицата или в парка, или все едно къде, и каквито и въпроси да задава за международното положение, Фердинанд Великолепни ще съумее да му отговори незабавно, при това точно и изчерпателно. Браво, Фердинанд, браво! Ти си неоценим. За награда продължавай да гледаш телевизия.

Рекламите вече бяха свършили и сега даваха пиеса за децата от предучилищна възраст.

— Несериозна работа — каза неохотно Фердинанд и извърна поглед от екрана.

Ала не издържа дълго. Много беше любопитен да узнае какво става там. Хвърляше от време на време по едно око, гледаше малко, после отново се извръщаше и казваше:

— Несериозна работа.

Може би Фердинанд говореше така пренебрежително, защото доколкото ми е известно, никога не е бил в предучилищна възраст. Този период някак му се бе разминал. Не се знае точно дали това се дължи на небрежност или на недоразумение. Просто той никога не е бил в предучилищна възраст и толкова. Сега няма да умуваме как е станало това. Ако някой път в бъдеще се яви удобен случай, ще се опитаме да изясним пренебрежителното отношение на Фердинанд към предучилищната възраст. А сега да се задоволим с факта, че Фердинанд не беше любител на предаванията за децата от предучилищна възраст.

— Несериозна работа — промърмори той за трети път и тъкмо тогава пиесата свърши. — Слава богу — рече Фердинанд. — Интересно какво ще дават сега.

Той можеше да погледне в програмата на телевизията и веднага да разбере какво ще дават по-нататък, но програмата беше на масичката, на няколко метра от креслото, а на Фердинанд не му се ставаше. Когато човек се е разположил толкова удобно, понякога хич не му се става, нали? Познато ви е това чувство.

— А, много важно — въздъхна Фердинанд. — Каквото ще да дават, няма да ставам, така хубаво си седя.

След кратка пауза на екрана се появи патокът Доналд.

Сигурно ще си помислите, че Фердинанд пак е извърнал поглед от екрана и е измърморил своето: „Несериозна работа!“. Нищо подобно! Сега Фердинанд подскочи от радост и изкрещя:

— Доналд? Как си?

— Фантастично! — отвърна Доналд. — А ти?

— Аз ли? Аз великолепно! — рече Фердинанд. — Какво ще ни покажеш днес?

— Ами една историйка — рече Доналд.

— Смешна ли е?

— Защо да ти разказвам предварително, сам ще я видиш. Пък, ако искаш, можеш да се присъединиш към нас. Имаш ли време?

— Разбира се, че имам — рече Фердинанд.

— Хайде тогава!

— Идвам — Фердинанд стана от креслото.

В този момент на вратата се позвъни.

— Започвай сам! — извика Фердинанд на Доналд. — Аз ей сега ще дойда, само да видя кой звъни.

И той изтича в антрето.

— Кой звъни? — попита.

— Отворете! — чу се заповеднически глас.

Фердинанд отвори. На вратата стоеше снажен мъж. Без да чака покана, той с решителна крачка влезе в антрето.

— Имате ли телевизор? — попита новодошлият.

— Имам — отвърна Фердинанд. — Много хубав телевизор, с най-големия екран, който може да съществува. Заповядайте, сам ще се убедите.

Като каза това, Фердинанд покани с жест едрия мъж да влезе в стаята, където беше телевизорът.

— Отдавна ли сте го купили? — попита гостът и последва Фердинанд.

— О-о-о, доста отдавна, всъщност и сам не помня кога… — отвърна Фердинанд нехайно.

— И сигурно е бил много скъп, нали? — разпитваше едрият мъж.

— Доста — рече Фердинанд. — Но какво значение има това? Най-важното е, че работи отлично. Само го погледнете.

Доналд, който тъкмо разбиваше с крака белтъци за целувки, като съзря новодошлия, изкряска, без да прекъсва работата си:

— Здрасти, Великане!

Снажният мъж се взря в екрана и след малко каза:

— Не виждам никакъв великан… С кого разговаря той?

— С тебе разговарям, с тебе, дангалак такъв — каза Доналд и така протегна ръка към него, че тя почти до половината се подаде от телевизора и щръкна в стаята.

— Само без ръце! — извика снажният мъж. — Ръцете долу!

— Какво ще кажете? Великолепен телевизор, нали? — рече Фердинанд гордо. — Смятам, че сам ще признаете…

— Нищо няма да признавам — кресна снажният мъж. — Нищо няма да признавам! Какви са тези глупави шеги?

— Шегите никога не са глупави! — обади се от екрана Доналд. — Който оскърбява шегите, трябва да бъде съответно наказан.

И след тези думи Доналд запрати малко разбити белтъци право в лявото око на снажния мъж.

— Нали виждате какъв великолепен телевизор… — възхищаваше се Фердинанд.

— Нищо не виждам! Нищо не виждам! — ревеше снажният мъж. — Поне с лявото око! Какво да правя сега?

— Най-добре го оближете — рече Доналд. — Моите белтъци на сняг нямат равни на себе си. Жена ми каза да ги разбия, защото ще прави целувки. Само ги опитайте колко са сладички… А може би искате и за другото оченце, а?

Снажният мъж за всеки случай застана гърбом към телевизора.

— Вие, уважаеми — обърна се той към Фердинанд, като изтриваше внимателно с носна кърпа лявото си око — ще ми платите за всичко това. Покажете ми регистрационната карта на вашия телевизор.

— Какво? — попита Фердинанд.

— Картата, която удостоверява, че телевизорът ви е регистриран и че таксите за ползване на телевизионен приемник са платени, включително и за този месец.

— За първи път чувам, че съществува такова нещо — рече Фердинанд. — Бях убеден, че е достатъчно да си купиш телевизор и вече можеш просто да си гледаш програмата…

— Уви, уважаеми, уви — каза с ироничен тон снажният мъж. — Не ви се е свидило да купите телевизора, който стои зад гърба ми, а ви се е досвидяло да дадете петдесетина злоти месечно за абонамент…

— За какво?

— Говоря ясно: за а-бо-на-мент. Не знаете ли какво е това?

— Не зная — отвърна Фердинанд искрено, защото наистина не знаеше.

— В такъв случай ще научите, уважаеми, ще научите! А знаете ли къде ще научите това?

— Нямам представа — рече Фердинанд.

— В съда, уважаеми, в съда. Там ще ви научат да спазвате разпорежданията, да си плащате таксите и да уважавате служителите, които изпълняват своите отговорни функции. А задето тук ме заплашваха с юмруци… Задето ми хвърляха белтъци в очите… За всичко ще ми платите, уважаеми!

— Доналд! Чу ли? — извика отчаяно Фердинанд и се обърна към телевизора.

Но Доналд вече го нямаше на екрана. Там се бе появила говорителката, четеше едно съобщение и не обръщаше никакво внимание на Фердинанд.

Едрият мъж доволно започна да пише протокол.

II

Призовката от съда се получи почти веднага. Вратата едва се затвори след снажния мъж и звънецът се обади, а когато Фердинанд отвори, видя раздавача.

— Разпишете се, драги — каза раздавачът.

— Защо? — попита Фердинанд. — Досега никога не съм се разписвал, когато получавам писмо.

— Но това не е обикновено писмо.

— А какво е?

— Това е служебно писмо — тържествено каза раздавачът и връчи на Фердинанд лист хартия, като му посочи с химическия молив къде трябва да сложи подписа си.

— А ако не се разпиша? — попита Фердинанд.

— Ще си имате неприятности — рече раздавачът.

— А ако се разпиша?

— Пак ще си имате неприятности.

— Че то какво излиза? — възкликна Фердинанд. — И в единия и в другия случай ще си имам неприятности, така ли? Нищо не разбирам.

— Вижте какво, драги, ако не подпишете, ще имате две неприятности, а ако подпишете, само една — обясни раздавачът. — Разбирате ли?

— Не особено — отвърна с обезоръжаваща искреност Фердинанд.

— Съвсем не се учудвам — каза раздавачът, — защото всичко това хич не е просто. Знаете ли какво държа в ръката си? — попита той, размахвайки голям плик с най-различни печати по него.

— Прилича на хубаво писмо — каза Фердинанд.

— Хубаво, то, хубаво! — рече раздавачът.

— На вас не ви ли харесва? — попита учудено Фердинанд. Не можеше да разбере как такова хубаво писмо може някому да не се харесва.

— Не става въпрос за това — раздразни се леко раздавачът. — Може и да е хубаво на вид, но все пак е призовка от съда!

— За кого?

— За вас.

— За мен ли?

— Да, за вас, драги.

— Много мило от тяхна страна, че ми пращат покана — каза Фердинанд с радостен глас.

— Не покана, а призовка — поправи го раздавачът.

— Има ли някаква разлика?

— Много голяма — каза раздавачът. — Впрочем сам ще се убедите. И тъй, ако не се разпишете, че сте получили призовката, ще имате, както вече казах, две неприятности, а ако се разпишете — само една.

— Каква? — попита Фердинанд любопитно. Работата ставаше все по-интересна.

— Съдебен процес — с делови тон отвърна раздавачът.

— А ако не се разпиша, какво ще стане?

— Тогава — продължи раздавачът със същия сериозен тон — ще имате два съдебни процеса. Единият, че не сте се разписали и вторият — нормалният, който вече си го имате!

— Но аз нямам никакъв съдебен процес — възмути се Фердинанд.

— Така ви се струва — каза раздавачът. — Този плик е най-доброто доказателство, драги, че имате съдебен процес, с други думи, в най-скоро време ви очаква съдебен процес.

— В такъв случай, скъпи приятелю, кажете ми, какво всъщност да правя: да се разпиша ли на призовката, или не? — попита отчаяно Фердинанд.

— Вижте какво — отвърна раздавачът, след като помисли малко, — винаги е за предпочитане една неприятност, пред две.

— Какво значи това?

— Да се разпишете.

Фердинанд взе химическия молив от ръката на раздавача и колкото можеше по-красиво се подписа на посоченото място:

Фердинанд Великолепни

— Хубав ми е подписът, нали? — попита той гордо.

— Изключителен — съгласи се раздавачът. — Днес рядко ще срещнете някой да се подписва така. А сега вземете писмото. Сбогом, драги. И горе главата.

Вратата подир раздавача се затвори и Фердинанд остана сам.

— Няма как — промърмори си той. — Ще трябва да отворя плика.

Откъсна ъгълчето на плика и взе да наднича вътре. Но тъй като не можеше да види нищо, все повече разширяваше отвора, докато накрая скъса целия плик. Отвътре се подаде розова служебна хартия.

Най-отгоре на розовия лист беше отпечатано с големи букви:

ПРИЗОВКА

А отдолу, вече с по-малки букви, следният текст:

До гражданина Фердинанд Великолепни

С настоящото ви съобщаваме, че сте призован да се явите пред Еди-кой си съд в Еди-кой си град, в Еди-кой си ден и в Еди-кой си час в качеството на ОБВИНЯЕМ (ОБВИНЯЕМ беше подчертано с мастило). Обвиняемият Фердинанд Великолепни се обвинява в телеконтрабанда, тоест притежаване на телевизионен приемник, незарегистриран по установения с разпоредби път, както и в неплащане на установените с разпоредба абонаментни такси. В случай на неявяване пред съда в определения ден, обвиняемият ще бъде наказан с три месеца арест, тридесет хиляди злоти глоба или с двете наказания едновременно. Освен това гражданинът Фердинанд Великолепни ще отговаря за обида на длъжностно лице.

Отдолу, под целия този текст, имаше сума печати и два широки, но съвсем нечетливи подписа.

— И всичко това на моята нещастна глава! — въздъхна Фердинанд и очите му се напълниха със сълзи.

Съвсем не му се учудвам. Очите на всеки, който в този момент погледнеше Фердинанд, сигурно също щяха да се насълзят.

— Телеконтрабандист — разрида се той отчаяно.

— Обвиняем!

— Незарегистриран приемник!

— Неплатени такси, установени с разпоредба!

— Три месеца арест!

— Трийсет хиляди злоти глоба!

— И двете наказания едновременно!

— Обида на длъжностно лице!

— Призовка!

— Съд!

— Печати!

— Подписи!

— О-леле! О-леле! О-леле!

III

В определения ден Фердинанд се яви в съда.

— Вие по какъв въпрос? — попита го на входа разсилният.

— По мой собствен — отвърна Фердинанд.

— Това нищо не ми говори — ядоса се разсилният. — Имате ли призовка?

— Да, имам — каза Фердинанд и протегна розовата хартия.

— Я-я, покажи — промърмори разсилният, намести на носа си очилата и подробно прочете документа, който Фердинанд му подаде. — Фер-ди-нанд Ве-ли-ко-леп-ни… Това сте вие, така ли?

— Аз съм — потвърди Фердинанд.

— Лично?

— Лично.

— Самият вие?

— Самият аз.

Разсилният вдигна очилата на челото си и изпитателно се вгледа във Фердинанд.

— Лоша работа, драги мой — каза той накрая.

— Защо да е лоша? — попита Фердинанд.

— Лоша е, защото си обвиняем.

— А, да, да, обвиняем съм — призна доволно Фердинанд. — Знаете ли, за първи път в живота си съм обвиняем — добави той, сякаш това беше някакъв особен повод да се гордее.

— В съда не е хубаво да бъдеш обвиняем — философски каза разсилният. — По-добре е да си свидетел, а най-добре — адвокат.

— А какво да направя, че да стана адвокат? — наивно попита Фердинанд.

— Боя се, драги мой, че в този момент нищо не може да се направи — рече разсилният. — Адвокат не се става за ден-два. Преди всичко трябва много дълго да стоите в съда…

— Мога да стоя — с готовност отвърна Фердинанд.

— По всичко личи, че не само ще стоите, но и ще лежите, драги мой — рече разсилният, като се взираше в розовата призовка. — Впрочем да не изпреварваме съдията. Това все пак зависи от него. Ей сега ще ида да видя какво става в съдебната зала. Почакайте в коридора.

— Уведомете, моля ви, съдията, че е дошъл Фердинанд Великолепни — рече Фердинанд, — и че му изпраща целувка.

— Предупреждавам ви — каза разсилният, преди да се отдалечи, — че в съда трябва да се държите сериозно. Иначе може сам да си навредите.

Разсилният изчезна зад една голяма врата с надпис:

Съдебна зала №6

Фердинанд се огледа. В коридора имаше много такива големи врати. Всичките бяха съответно номерирани. Пред всяка врата стояха на групи хора. Това бяха свидетелите, адвокатите и понякога обвиняемите, но много рядко. Защото повечето от обвиняемите ги докарваха на делото от затвора. Но Фердинанд естествено не знаеше това. Той бавно се приближи до една от групичките да побъбри малко, все едно за какво. Защото Фердинанд беше извънредно общително същество.

— Аз съм обвиняем — каза той, спирайки се пред неколцина души, които разпалено спореха за нещо.

Те незабавно млъкнаха и учудено погледнаха към Фердинанд.

— Обвиняем съм — повтори Фердинанд, като същевременно наблюдаваше какво впечатление правят думите му.

— По какво дело? — попита най-сетне някой от групата.

— По мое! По мое собствено! — отвърна Фердинанд и изпъчи гърди.

— В какво сте обвинен — попита от учтивост друг от групата, защото не искаше да огорчава Фердинанд. Инак разговорът несъмнено щеше да прекъсне.

— Обвинен съм за телевизор — рече Фердинанд.

— Открадна ли го? — любопитно попита някакъв дебел, брадясал тип.

— Нищо подобно — отвърна Фердинанд. — Купих си го.

— Сигурно си го платил с фалшиви пари, уважаеми? — прошепна някаква дамичка със злобно лице и дълъг остър нос.

— Как може да ви мине през ума такова нещо — възмути се Фердинанд. — Банкнотите бяха напълно редовни.

— И вие платихте всичко?

— Всичко, до грош, с изключение на…

В тоя момент се появи разсилният и кимна на Фердинанд.

— Ваш ред е — каза той. — Влизайте.

Фердинанд влезе в съдебна зала №6. Скромно се изправи до вратата и зачака, като любопитно се оглеждаше наоколо.

— По-близо! — чу той някакъв креслив глас, но не му обърна никакво внимание.

— По-близо!!! — повтори кресливият глас.

„Някои хора — помисли си Фердинанд — имат ужасно неприятен тембър на гласа. Като че ли квака жаба.“

— По-близо!!! — чу се за трети път, но сега вече толкова силно, че Фердинанд успя да разбере откъде идва това квакане.

— На мен ли казвате? — попита той, когато най-сетне забеляза едно малко човече, седнало на високия подиум зад масата.

— На вас, на вас — изквака човечето. — Приближете се де!

— Ние ли?

— Вие.

— Но от нас съм само аз — каза Фердинанд.

— Именно за вас се отнася — обясни човечето.

— За мен не се говори в множествено число — засегна се Фердинанд. — Вие е множествено число, а аз съм единствено число. Може да ми говорите най-много на ти.

— Не сте ми приятел, че да ви говоря на ти — изквака човечето и от яд скочи на крака. — Вие обвиняем ли сте, или не?

— Обвиняем съм — усмихнато отвърна Фердинанд.

— На обвиняемите се говори на вие! Разбирате ли?

— Разбираме — отвърна Фердинанд.

— Вие нямате право да казвате: разбираме — отново се ядоса човечето. — Трябва да отговорите кратко: разбирам. Разбирате ли?

— Разбираме — отвърна Фердинанд.

— Вие нямате право да казвате: разбираме — за трети път се ядоса човечето. — Трябва да отговорите кратко: разбирам. Разбирате ли?

— Разбираме, тоест разбирам — бързо се поправи Фердинанд. — А ти пък какво толкова се ядосваш?

— Тииии??? — побесня човечето. — Какво е това ти???

— Ами ти, дето седиш на масата, ей там горе на естрадата — рече Фердинанд.

— Нямате право да ми говорите на ти! — изкрещя човечето.

— Ако предпочиташ, мога изобщо да не ти говоря — предложи Фердинанд.

— Аз ще ти дам да разбереш!!! — възмутено размаха ръце човечето. — Ще ти дам да разбереш!!! — и след малко добави: — Към мен ще се обръщате с „уважаеми секретарю“, запомнете веднъж завинаги. Разбрахте ли?

— Разбрахте ли, разбрахме, разбрах, ти, вие, уважаеми секретарю — отвърна Фердинанд, заеквайки.

— Сега вече е добре — изфъфли човечето. — Стани!

Фердинанд бързо седна на стола, който беше до него.

— Защо сядате? — изрева човечето.

— Защото вие, уважаеми секретарю, ми наредихте да стана.

— Наредих ви да станете, а вие сядате!

— Седнах, за да стана, уважаеми секретарю. Стоейки изправен, не можех да стана — обясни Фердинанд.

— В думите ви има нещо разумно — замисли се човечето. — Наистина, трудно е да станеш, когато си прав. В такъв случай сядайте.

Фердинанд седна на стола.

— Стани! — извика човечето. — Съдът!

Фердинанд се изправи. В същия момент в съдебната зала влезе съдът. Съдът се състоеше от трима мъже, облечени с черни дрехи. Те с достойнство се качиха на подиума и заеха местата си.

— Проверете ако обичате самоличността на обвиняемия — обърна се към секретаря един от черните мъже, този, дето седеше в средата.

Секретарят се надигна от мястото си, взе папката по делото и попита Фердинанд:

— Презиме?

— Великолепни — рече Фердинанд.

— Име?

— Фердинанд.

— Притежавате ли телевизор?

— Да.

— Благодаря, засега това е достатъчно — обади се съдията, който седеше в средата.

Човечето седна и взе писалката, та да може точно да протоколира всичко, което се каже.

— Искам да ви предупредя — обърна се към Фердинанд главният съдия, — че трябва да говорите само истината, в противен случай ви заплашват строги санкции.

— Извинете — рече Фердинанд. — Не разбрах добре. Какво ме заплашва?

— Санкции. Това значи, че може да бъдете наказан допълнително. И още нещо. Когато се обръщате към мен, сте длъжен да се обръщате с думите „високоуважаеми съдии“. Ясно ли е?

— Ясно, високоуважаеми съдии — рече Фердинанд, а си помисли: „Сигурно защото този дето седи в средата е най-висок от тримата. Вторият съдия е среден, а третият е съвсем нисък“.

— Отлично — каза най-високият съдия. — В такъв случай да започваме. Обвинявате се в телеконтрабанда и обида на длъжностно лице. Да разгледаме точка първа от обвинителния акт: телеконтрабандата. Обвиняеми, притежавате ли телевизор?

— Да, високоуважаеми съдии, притежавам — отвърна Фердинанд.

— Обвиняеми, използвате ли този телевизор?

— Да, високоуважаеми съдии, използвам го.

— Обвиняеми, регистрирали ли сте телевизора, който ползувате?

— Не съм го регистрирал, високоуважаеми съдии.

— А защо? — намеси се средният на ръст съдия.

— Защото не ми е дошло на ума, средноуважаеми съдии — откровено каза Фердинанд.

— Към мен също трябва да се обръщате с „високоуважаеми съдии“ — сухо отбеляза съдията със среден ръст. — Запомнете това за в бъдеще, обвиняеми.

— Значи не сте регистрирали телевизора си и съответно не сте платили полагаемите се такси, така ли? — взе инициативата в свои ръце главният съдия.

— Не съм ги платил, високоуважаеми съдии — призна си Фердинанд.

— И не отричате това?

— Не отричам.

— В такъв случай да преминем към втора точка от обвинителния акт: обида на длъжностно лице. Обвиняеми, признавате ли, че сте размахвали юмруци пред лицето на държавен служител и че сте хвърляли в очите му разбити белтъци, по-точно в лявото му око?

— Не признавам, високоуважаеми съдии — рече Фердинанд.

— Защо не признавате?

— Защото аз не съм размахвал юмруци и не съм хвърлял белтъци.

— А кой? — отново ни в клин ни в ръкав се обади средният на ръст съдия.

— Доналд, средно… извинете, високоуважаеми съдии.

— Кой е тоя Доналд? — попита главният съдия.

— Патокът Доналд, високоуважаеми съдии. Когато служителят влезе в стаята, той тъкмо разбиваше белтъци за целувки…

— С какво ги разбиваше?

— С крака, високоуважаеми съдии. Много смешно изглеждаше.

— Възможно е — каза главният съдия. — Но нас не ни интересуват смешките. Нас ни интересуват фактите. Имате ли свидетели?

— Имам! — облекчено извика Фердинанд. — Имам един свидетел. Достатъчно ли е, високоуважаеми съдии, да имаш само един свидетел?

— Достатъчно е. Кой е той?

— Самият Доналд!

— Този, дето е разбивал с крака белтъците ли? — учудено попита третият, най-ниският съдия, който досега си бе мълчал.

— Да, нискоуважаеми съдии! Същият!

— И към мен трябва да се обръщате с думите „високоуважаеми съдии“! — изкряска ниският съдия.

„И тримата все високи“ — помисли си Фердинанд, а гласно каза:

— Да, ниско… извинете, исках да кажа, високоуважаеми съдии!

— И вие желаете въпросният Доналд да бъде призован за свидетел по вашето дело? — попита главният съдия.

— Да, високоуважаеми съдии. Той ще потвърди, че беше така, както казвам.

— А къде живее въпросният Доналд?

— Нямам представа — рече Фердинанд. — От време на време се появява по телевизията. Може би там ще знаят неговия адрес, високоуважаеми съдии.

— В такъв случай отлагам делото срещу Фердинанд Великолепни — обяви главният съдия, — докато не се яви като свидетел някой си Паток Доналд, чието местожителство е неизвестно. Вие, господин секретар — обърна се той към дребното квакащо човече, — се заемете сериозно с този въпрос и се постарайте на следващото дело Патокът Доналд да се яви лично.

— Да, господин съдия — извика човечето. — Още днес ще пиша до телевизията с молба да ми съобщят адреса на свидетеля.

— Можете да си идете в къщи — каза главният съдия на Фердинанд и напусна съдебната зала, последван от останалите двама съдии.

— Довиждане, високо, средно, и нискоуважаеми съдии — облекчено прошепна Фердинанд, когато вратата след съдиите се затвори.

IV

Много скоро Фердинанд получи призовка за следващото дело.

Също розова като първата и също написана с много делови тон. Този път Фердинанд искрено се зарадва на призовката. Защото първия път се убеди, че в съда няма нищо страшно, а освен това малко скучаеше, та си помисли, че делото все пак ще бъде някакво развлечение в монотонния му живот.

В определения ден той се облече извънредно старателно и с лека стъпка се отправи към съда.

На входа го посрещна същият разсилен както и първия път.

— Как се чувствате, драги мой? — усмихнато го попита Фердинанд.

— Зле — кратко отвърна разсилният.

— Да не ви боли нещо? — заинтересува се Фердинанд.

— Задавих се на закуска — обясни разсилният и няколко пъти издълбоко се окашля.

— Мога ли да ви попитам с какво сте се задавили? — каза Фердинанд загрижено.

— С кафе, представете си, кафе с мляко — отвърна разсилният, и отново се окашля.

— Виждам, че доста се мъчите…

— Нямате представа колко е мъчително — отвърна разсилният, като продължаваше да кашля и да пръхти.

— Знам едно средство — каза Фердинанд, — което ще ви облекчи. Аз самият веднъж така се задавих и вече мислех, че ще умра, но благодарение на това превъзходно средство, както виждате, още съм жив и се радвам на отлично здраве.

— А с какво се задавихте? — попита разсилният, като кашляше толкова страшно, че лицето му цялото почервеня.

— Аз, представете си, се задавих с нещо далеч по-опасно от кафе с мляко, задавих се…

— Сигурно с кифла! — прекъсна го разсилният.

— Не, не познахте! — засмя се Фердинанд. — Представете си, задавих се с кокал.

— Сигурно е било някакво хрущялче от пиле?

— Ами! — възрази Фердинанд. — Задавих се с голям говежди кокал.

— Как е възможно такова нещо? — недоверчиво попита разсилният.

— Това е дълга история. Сега нямам време да ви я разказвам — каза Фердинанд и погледна големия стенен часовник. — След малко е моето дело и ще трябва да вървя. Но ми се иска да ви помогна. Обърнете се с гръб към мен.

Разсилният, който продължаваше да кашля, се обърна с гръб и тогава Фердинанд няколко пъти здравата го цапардоса по врата.

— Сега по-добре ли е? — попита той.

— О, много по-добре! — облекчено въздъхна разсилният. — Я ме ударете още няколко пъти.

— С удоволствие — каза Фердинанд, който умираше да помага на хората с каквото може. — Това е най-доброто средство, което знам. Моят стопанин го прилага винаги…

— Какъв стопанин? — любопитно попита разсилният, защото вече бе престанал да кашля.

— Друг път ще ви разкажа! — извика Фердинанд. — Сега трябва да вървя.

И като халоса за всеки случай разсилния още няколко пъти, той се понесе бързо към съдебна зала №6, където на високия подиум вече се бе събрала съдийската колегия.

— Обвиняеми, закъснявате — каза най-ниският съдия.

— Имах причини, ниско… тоест високоуважаеми съдии — каза Фердинанд.

— Вашите причини са ми известни — рече най-ниският съдия. — Когато му дойде времето, ще имам удоволствието да припомня и за тях.

— Да започваме вече — рече главният съдия. — Какво става със свидетеля, нещо не го виждам?

— Свидетелят не се яви, господин съдия, и няма да се яви — изквака секретарят.

— Открихте ли адреса му?

— Да, господин съдия. С голяма мъка. Най-напред се обърнах към телевизията. От телевизията ми обясниха, че не живее там, но ме посъветваха да пиша до Америка, където според тях свидетелят бил роден. Писах. Дойде отговор, че по всяка вероятност свидетелят Паток Доналд се намира някъде в Калифорния. Писах до Калифорния, откъдето, трябва да призная, много бързо изпратиха адреса на свидетеля. Оказа се, че той в никакъв случай не може да се яви на делото, тъй като е възпрепятстван по служебни и семейни причини, но за да е в изправност по отношение на присъдата, свидетелят собственоръчно е написал показания относно случая, който той добре си спомня.

„Тоя Доналд се оказа порядъчен — помисли си Фердинанд признателно. — Знаех си аз, че няма да ме изостави в такова безнадеждно положение.“

— У вас ли са тези показания? — попита главният съдия.

— Да, у мен са — изквака секретарят. — Ето ги! — добави той, като извади от папката с документите цял чаршаф от хартия.

— Прочетете ги! — нареди главният съдия.

— Ква, Патокът Доналд — зачете с пискливия си глас секретарят — кваква кваква ква ква, ква квакваквакваква, кваквакваква ква кваква кваква кваквакква, кваква ква, кваквакваквакваква ква…

— Достатъчно! — извика съдията. — Още много ли остава?

— О, много, още много има — отвърна секретарят.

— Това е достатъчно, повече няма нужда да четете.

— Интересно, на какъв език са тези показания — рече средният на ръст съдия. — Май не са на английски.

— Разбира се, че не са — отвърна най-ниският съдия. — Тези показания, ако се не лъжа, са написани на патешки език.

— Струва ми се, че сте прав, колега — каза главният съдия. — Това действително ще се окаже на патешки език. Знае ли някой от нас патешки?

И тримата съдии, а след малко и секретарят поклатиха отрицателно глави.

— В такъв случай ще трябва да намерим преводач, който да преведе това от патешки на нашия език. Вие, господин секретар, имате списък на преводачите.

— Да, имам — потвърди секретарят.

— Намерете, ако обичате, съответния преводач.

Секретарят взе дългия списък и внимателно започна да го преглежда. Стигна до края, а после още веднъж започна от началото.

— От патешки език няма преводач — изквака той накрая.

— В такъв случай анулираме показанията на свидетеля — каза главният съдия — и водим делото така, все едно че не ги е имало.

— Сега вече здравата загазих — промърмори си под носа Фердинанд.

— При това положение — взе думата средният съдия, — главната и единствена отговорност за посочените в обвинителния акт деяния носи само и единствено Фердинанд Великолепни.

— Още повече че Фердинанд Великолепни е в състояние да извърши деянията, посочени в обвинителния акт — добави най-ниският съдия. — Видях това със собствените си очи. Когато обвиняемият закъсня за делото, запитан за своето закъснение, той отвърна, че е имал причини. Какви бяха те? Те бяха следните: Преди да влезе в съдебната зала обвиняемият Великолепни биеше с юмруци нашия съдебен разсилен. И то в гърба!

— Високоуважаеми съдии, аз исках само да го облекча — извика Фердинанд.

— И вие наричате това облекчение — да блъскате възрастния човек с юмруци по гърба? — иронично попита главният съдия.

— Това, високоуважаеми съдии, е най-доброто средство при задавяне — рече Фердинанд.

— Стига шеги! — извика най-високият съдия. — След всичко, което чух, за мен вече е ясно, че обвиняемият Фердинанд Великолепни действително е извършил деянията, в които се обвинява. Вземайки това под внимание, осъждам обвиняемия Фердинанд Великолепни да заплати петдесет хиляди злоти глоба, а в случай на неплатежоспособност присъдата да се замени с пет месеца затвор.

— Браво! — извика Фердинанд и изръкопляска. — Чудесно го казахте, високоуважаеми съдии! Браво, браво и още веднъж браво!

Съдиите се спогледаха и бързо излязоха от съдебната зала. Подир тях като сянка се измъкна секретарят с пискливото гласче.

Когато затвориха вратата след себе си, главният съдия каза на колегите си:

— Тоя май е някакъв луд!

— И на нас тъй ни се струва — прошепнаха останалите.

V

— Няма друг изход, скъпи Фердинанд, ще трябва да платите — рече разсилният, когато Фердинанд му разказа всичко, което се бе случило в зала номер 6. — Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване.

— Но откъде ще взема толкова пари? — вайкаше се Фердинанд.

— Сигурно имате нещичко в къщи — рече разсилният.

— Откровено казано, никога в живота си не съм имал пари — отвърна Фердинанд. — Въобще не съм мислил за пари.

— В такъв случай може би някой ще ви даде на заем?

— Не познавам никой, който би могъл да ми даде на заем — тъжно рече Фердинанд.

— Тогава единственият изход е да спечелите пари. В противен случай ще ви пратят в затвора.

— Ами да ме пратят!

— Вие не знаете, драги мой, какво значи пет месеца затвор? Това са повече от сто и петдесет дни. Разбирате ли какво значи това?

— Чудо голямо — рече Фердинанд отчаяно. — Ще ги излежа и край.

— Понякога дори на свобода един-единствен ден на човек му се струва безкраен, а какво остава за сто и петдесет дни, при това в затвора. Лежали ли сте някога в затвора?

— Никога.

— Разказвали са ми разни, дето са лежали, че никак не е приятно — рече разсилният.

— Животът не се състои само от приятни неща — философски каза Фердинанд.

В живота само радост не извира.

Не свети слънце всеки ден.

Не тича котарак край мен.

И кокал всеки ден не се намира.^[1]

— Много хубаво стихотворение — рече разсилният. — Никога не съм го чувал. Нещо ново ли е?

— Преди миг го съчиних — скромно обясни Фердинанд.

— Вие пишете стихове — възхити се разсилният.

— Понякога.

— Стихотворението е чудесно, но да ви призная, не го разбрах напълно.

— Какво например не разбрахте?

— Не разбрах за тоя котарак, дето тича, и защо всеки ден не се намира кокал?

— Това е поезията! — рече Фердинанд. — В поезията не всичко трябва веднага да се разбере. Понякога в нея е скрита по-дълбока мисъл, понякога трябва доста да си поблъскаш главата, няколко пъти да си повториш стихотворението и едва тогава схващаш истинския смисъл. Впрочем това стихотворение е изключително просто.

— Въпреки всичко — рече разсилният, — тази част за кокалите изобщо не мога да я разбера.

— Няма значение — смънка Фердинанд. — Поезията понякога трябва да е като пеперуда, да прехвръкне и да изчезне.

— Измислих! — извика внезапно разсилният. — Хрумна ми нещо! Такова нещо, че ще ви падне шапката!

— Ами тогава си го запишете — рече Фердинанд. — Ако едно хрумване не се запише веднага, по-късно за нищо на света не можеш да си го спомниш.

— Но моето хрумване е за вас.

— За мен ли? — учуди се Фердинанд.

— За вас! — викаше разсилният. — Как да спечелите пари за глобата!

— А какво е вашето хрумване? — попита Фердинанд.

— Слушайте — рече разсилният. — Веднъж бях на цирк…

— Е, какво от това? — отегчено попита Фердинанд.

— И там имаше една личност…

— Че в това няма нищо особено…

— И тая личност излизаше на арената… Слушате ли ме?

— Слушам ви, слушам ви — рече Фердинанд.

— Излизаше на арената…

— И сигурно е дресирал животни — завърши Фердинанд.

— Не дресираше. Там е работата, че не дресираше! — рече разсилният. — Излизаше на арената…

— И е правел фокуси.

— И това не. Не правеше никакви фокуси. Излезе на арената…

— Сетих се! — извика Фердинанд. — Бил е акробат.

— Не беше никакъв акробат — взе да се ядосва разсилният. — Той излезе на арената…

— И сигурно е свирел на някакъв необикновен инструмент, на трион или на дърво!

— Нищо подобно, драги мой! На нищо не свиреше! На арената той…

— Танцуваше.

— Не.

— Е, не мога да се сетя какво е правил на арената — рече Фердинанд примирено.

— Той, драги мой, излезе на арената и заговори в стихове.

— В стихове ли?

— Да, представете си, в стихове. В рими. И толкова забавно, че всички се смееха.

— Има такива хора — рече Фердинанд.

— А вие защо не опитате? — възкликна разсилният.

— Какво да опитам?

— Ами да говорите в стихове в цирка и по този начин да печелите пари?

— Че за какво са ми пари? — наивно попита Фердинанд.

— Как за какво? — смая се разсилният. — Забравихте ли вече, че трябва да платите петдесет хиляди глоба?

— О, вярно — сети се Фердинанд.

— Можете да говорите в рими…

— Мога малко — каза Фердинанд, — но струва ми се, съвсем не съм смешен.

— Смешен сте, драги мой! — извика разсилният. — Смешен сте. Истина ви казвам, много сте смешен! Нямате си представа колко сте смешен!

Фердинанд се засегна.

— Бях убеден, че съм по-скоро сериозен — каза той.

— Едното няма нищо общо с другото. Сериозните хора често пъти са много смешни. Сигурно и сам сте го забелязали. Впрочем, струва ми се, че е приятно да си смешен. Аз, драги мой, какво ли не бих дал, само и само хората да ми се смеят.

— А не ви ли се смеят?

— Рядко. Съдът не е място за смях. Циркът е друга работа!

— Уви! — каза Фердинанд. — Не познавам никого в цирка.

— Но аз познавам — рече разсилният.

— Може би познавате някой директор? — попита Фердинанд.

— Директорът, драги мой, в цирка не е фигура.

— Тогава сигурно познавате касиера?

— Също не.

— Или може би диригента на оркестъра?

— И него не. Познавам там един човек, който ще ви помогне и ще уреди всичко.

— Предавам се — рече Фердинанд. — Не мога да се сетя.

— Един мой приятел е разсилен в най-големия цирк. Ще идете при него…

— И какво? — попита Фердинанд с интерес.

— Ще идете при него и той ще нареди на директора да поговори с вас. Тогава вие ще разкажете на директора какво и как, че говорите в рими и изобщо, че сте много смешен. Може пък да ви ангажират…

— Боли ли много? — попита Фердинанд уплашено.

— Кое да боли?

— Ами гажирането?

— Не „гажиране“, а ангажиране. Не знаете ли какво значи ангажиране?

— Не зная — чистосърдечно призна Фердинанд.

— Когато се наема артист за работа, например да изиграе нещо в театъра или в киното, обикновено не се казва, че го наемат, а че го ангажират. Така звучи по-елегантно.

— Много обичам елегантните неща — каза Фердинанд. — Отивам в цирка.

— Ей сега ще ви напиша бележка до моя приятел — каза разсилният, взе писалката и с важен вид я потопи в мастилницата.

VI

Директорът на цирка прие Фердинанд незабавно.

— Какво можете да правите? — попита той и запали лулата си.

— Мога да съчинявам тутакси стихове по поръчка — каза Фердинанд.

Директорът се обгради с облак тютюнев дим.

— Стихове, стихове… — иронично рече той. — Какво умение е това да съчиняваш стихове по поръчка. Познавам мнозина, които го правят.

Фердинанд се почувства много неловко.

„Е, братле! — помисли си той. — Сега вече нищо не може да те спаси, ще лежиш в дранголника. От стихчета не можеш да спечелиш, няма с какво да си платиш глобата и ще те тикнат в затвора, защото съдебните присъди не са шега работа.“

— Естествено — стигна до него иззад облака тютюнев дим, — в цирка може да се съчиняват стихчета, но това трябва да се направи така, че да излезе номер. Знаете ли какво е номер?

— Номер това е първи, втори, трети, четвърти, пети и тъй нататък — отвърна Фердинанд.

— Несъмнено вие сте прав. Цифрите също могат да бъдат номера — каза директорът. — Но в цирка с думата номер се определя, как да ви обясня, се определя… — директорът се мъчеше да намери най-доброто обяснение — с две думи: номер означава цирков номер. Разбирате ли?

— Струва ми се, че разбирам — отвърна Фердинанд, като се стараеше да направи на директора колкото може по-добро впечатление.

— И работата е в това, номерът да стане по възможност по-интересен и оригинален. Надявам се, знаете, какво значи оригинален?

— Да ви призная, не съм много сигурен — каза Фердинанд, боейки се това да не е опасна дума, която после по някакъв начин ще му отмъсти.

— Оригинален, означава единствен, такъв, какъвто досега не е имало.

— Как мислите, аз оригинален ли съм? Единствен ли съм? Такъв, какъвто досега не е имало ли съм, а? — изрецитира на един дъх Фердинанд.

За миг директорът излезе от тютюневия облак и се вгледа по-внимателно във Фердинанд. После го обиколи няколко пъти, толкова отблизо, че Фердинанд почти остана с впечатление, че директорът го души.

— Без съмнение, вие сте единствен, вие сте такъв какъвто досега не е имало, с една дума, вие сте оригинален! — каза директорът след огледа.

— Ураа! — врясна Фердинанд.

— Не се радвайте толкова — охлади ентусиазма му директорът. — Външният вид още нищо не значи. Понякога някой има оригинална външност, а в изкуството е безличен или посредствен.

Като каза това, директорът направи няколко крачки и се върна зад облака си. Фердинанд имаше усещането, че разговаря с дух, който живее в тайнствена мараня и ту се показва, ту изчезва.

— Казвате, че можете тутакси да съчинявате стихчета по поръчка? — продължи почти невидим зад облака директорът.

— Да, мога.

— Къде сте участвали досега?

— На различни места…

— По-точно… — настояваше директорът.

— Преди всичко частно…

— У леля си на имения й ден ли?

— О, да, доста често! — гордо каза Фердинанд. — Нямате представа колко много лели имам аз.

— А като професионалист не сте ли работили?

— Работил съм, разбира се. Много пъти сме съчинявали стихове за професията и моите бяха най-хубавите.

— Нямам това предвид — каза директорът, — но както и да е. Вижте какво, в тези стихчета по поръчка би имало някакъв смисъл, ако от тях може да се направи интересен номер. Ако, например, публиката ви задава въпроси, а вие й отговаряте на въпросите със стихчета, които в момента съчинявате.

— Ама, моля ви се — каза Фердинанд. — Нека публиката да задава въпроси.

— Но това още не е всичко — продължи директорът. — Ако докато съчинявате стихчетата същевременно и играете на трапец, високо под купола на цирка…

— Мога и да играя — примирено рече Фердинанд.

— Като се държите за трапеца само с една ръка…

— Все едно, мога и с една ръка да се държа.

— За трапеца, който през цялото време се люлее напред-назад…

— Нека се люлее — съгласи се Фердинанд.

— При това вие трябва да висите с главата надолу…

— Съгласен, ще вися с главата надолу!

— В такъв случай готово! — радостно извика директорът, като изплува от тютюневия облак. — Имаме изключителен номер за новата програма!

— Един момент — с леден глас се обади Фердинанд. — Все още нямаме, все още нямаме, директоре.

— Защо? Какво има? — учуди се директорът. — Да не би внезапно да ви обзе страх?

— Страх ли? — засмя се Фердинанд. — Какво си мислите, директоре? Никой от нашия род никога не е изпитвал страх.

— Тогава какво има? — попита директорът, като размаха огромната си лула.

— Става въпрос за една дреболия, за която при други обстоятелства дори не бих споменавал. Искам да зная колко ще получавам за това съчиняване на стихчета по поръчка в отговор на въпроси, задавани ми от публиката, висейки с главата надолу и държейки се с една ръка за трапеца, който през цялото време ще се люлее напред-назад?

Директорът пусна голямо кълбо дим.

— Ами — процеди той, — мога да ви дам за това сто хиляди злоти.

— Много са — каза Фердинанд.

— Сериозно ли говорите? — извика директорът.

— Напълно сериозно. Дайте ми половината.

— За такъв номер искате само петдесет хиляди? — учуди се директорът.

— Напълно ми са достатъчни.

— В такъв случай да подпишем договора.

— Да подпишем.

Като подписаха договора, директорът подаде ръка на Фердинанд.

— Радвам се, че ще станете член на моята трупа! Ако искате, можем веднага да подпишем договор и за следващата програма.

— Има време — смънка Фердинанд. — Може би втори път няма да ме пипнат в телеконтрабанда…

— Какво казвате? — попита директорът. — Не ви чух.

— Нищо особено — рече Фердинанд. — Няма значение.

— Във всеки случай моля ви, веднага да започнете добросъвестно да упражнявате своя номер.

— Бъдете спокоен, директоре — каза Фердинанд. — Още днес започвам, особено висенето с главата надолу…

 

 

Когато господарят и господарката се прибраха вечерта в къщи, Фердинанд лежеше на креслото в малко странна поза. Задните му лапи заедно с опашката бяха на облегалката на креслото, а предните и главата — на пода. Креслото беше точно срещу включения телевизор.

— Пак не си загасил телевизора, преди да излезем — каза господарката на господаря. — Както винаги…

— Мислиш, че съм забравил ли? — каза господарят. — Нищо подобно! Оставих телевизора включен заради Фердинанд. Да не скучае сам в къщи.

— Ами че той спи…

— Спи ли?

— И при това погледни в каква необичайна поза, с главата надолу.

Господарят се приближи до креслото.

— Наистина — каза той замислено. — Въобще нашият Фердинанд е странно куче.

И като потупа няколко пътя Фердинанд, господарят извика, смеейки се:

— Ей, Фердинанд, събуди се!

I

— Господин генерал — каза адютантът, като застана мирно пред Фердинанд, — току-що получихме известие, че следващата неделя на увеселителния площад ще се състои голям парад. Вие сте поканен да присъствате и да заемете място на трибуната.

Фердинанд крадешком хвърли поглед към огледалото, което висеше на стената, и се смая — облечен бе с великолепна генералска униформа, цялата в лампази и кантове, с блестящи копчета, ордени и акселбанти.

„Смешна работа — помисли си той. — Никога в живота си не съм носил такива изумителни дрехи. Трябва да призная, че ми стоят добре.“

— Съгласен ли сте да приемате неделния парад, господин генерал? — попита адютантът, който през цялото време стоеше изпънат.

— Ама че глупав въпрос! — каза Фердинанд. — Разбира се, че съм съгласен. Да се приема парад е много приятно нещо. А вие собствено кой сте?

— Аз съм вашият адютант — отвърна офицерът, изпънат като струна.

— Не зная какво е това адютант, но все едно — промърмори си Фердинанд. — Адютант… думата даже е приятна. Кой знае, може би и аз ще стана адютант — мечтателно произнесе Фердинанд.

— Вие не можете да станете адютант — каза адютантът, като наведе глава.

— От къде на къде, уважаеми, да не мога да стана адютант? — настръхна Фердинанд. — Щом вие можете да бъдете адютант, какво остава за мен?

— Но вие сте вече генерал — каза адютантът, — а генералите не стават адютанти.

— Ако искам, ще стана и точка!

— Адютантите, господин генерал, трябва да прислужват…

— А ти какво си мислиш — вресна Фердинанд, като изведнъж забрави всякаква вежливост, — че аз не мога да служа? Ако не беше тая униформа, която ми е възтесничка, щях да ти покажа как се служи! Приклякаш на задните лапи, предните издаваш напред, ето нещо такова, виждаш ли?

— Виждам, господин генерал — каза адютантът и не можа да се сдържи — избухна в смях.

— Защо се смееш? — възмути се Фердинанд.

— Това беше чудесна шега. Вие наистина можете да прислужвате идеално.

— А ти можеш ли? — попита Фердинанд.

— Разбира се, че мога — отвърна адютантът. — Ето, вижте!

Като каза това, адютантът сви краката си в коленете, приклекна леко и смешно размаха ръце във въздуха.

— Браво! — извика Фердинанд. — Виждам, че много си допадаме.

— Радвам се, че е така. — Адютантът отново се изпъна мирно. — Тогава да съобщя, че сте съгласен да приемате парада…

— Разбира се, че съм съгласен. В колко ще започне?

— В десет сутринта.

— Ау-у, много рано! — изпъшка Фердинанд. — Неделя сутрин обичам да си поспивам повечко.

— В такъв случай да насрочим парада за по-късен час? — предложи адютантът. — Например за следобед.

— В неделя следобед може да вали — каза Фердинанд.

— Така е — съгласи се адютантът. — В неделя следобед много често вали.

— Въпреки че се случва да вали и в неделя сутрин — забеляза Фердинанд.

— А, да, случва се, случва се — потвърди адютантът.

— А понякога вали и сутринта, и след обяд…

— Тогава да насрочим парада за друг ден от седмицата — предложи адютантът.

— Това не е лоша идея! — зарадва се Фердинанд. — Но за кой?

— Хм! Седмицата има толкова много дни, че наистина е трудно да се избере нещо подходящо — въздъхна адютантът.

— Може би в понеделник… — промърмори Фердинанд.

— Понеделник не е много подходящ за паради.

— Че защо? — полюбопитства Фердинанд.

— В понеделник всички са махмурлии след неделята.

— В такъв случай да направим парада във вторник…

— Във вторник не може, защото в казармата има седмична уборка.

— Тогава в сряда…

— Изключено! — каза адютантът. — В сряда са ученията „Залегни — стани!“.

— А какво ще кажете, ако го направим в четвъртък?

— Четвъртък… четвъртък… Какво всъщност имахме в четвъртък? — замисли се адютантът. — А, в четвъртък също не може, защото всеки четвъртък генералът идва при нас на инспекция.

— Какъв генерал? — любопитно попита Фердинанд.

— Ами вие.

— Аз ли?

— Да, вие. И то лично.

— В такъв случай наистина парадът не може да се състои в четвъртък. Ще го направим в петък!

— О-о-о! — изохка адютантът. — Струва ми се, че в петък не бива в никакъв случай да се правят паради.

— Защо? — учуди се Фердинанд.

— Досега нито един петъчен парад не е бил сполучлив. И най-старите военни не си спомнят петъчен парад, който да е минал както трябва. Все нещо ще се обърка. Или войниците ще сбъркат стъпката пред самата трибуна, или някой кон ще вземе да хвърля къчове, или пък някое оръдие ни в клин, ни в ръкав ще гръмне само. Не, не, в никакъв случай не ви съветвам да насрочваме парада за петък.

— Може и да сте прав — каза Фердинанд. — Защо да рискуваме? В такъв случай да го отложим за събота. Какво мислите за събота, драги?

— Събота наистина е идеален ден за паради — каза адютантът. — Има само едно неудобство…

— Какво е то? — заинтересува се Фердинанд.

— Че съботата се пада точно преди неделята. А знаете, че тогава всички се гласят за неделята. Отиват на фризьор или бръснар, къпят се, гладят в къщи разни работи и така нататък, и така нататък… Кой ще иска да гледа паради? А без зрители един парад няма никакъв смисъл, мисля, че сам ще признаете това?

— Забележката ви е правилна — съгласи се Фердинанд. — Без зрители един парад няма никакъв смисъл. Това изречение трябва да се запише, защото в него се съдържа голяма истина. Без зрители един парад няма никакъв смисъл… Без зрители един парад няма никакъв смисъл…

Фердинанд си повтори още няколко пъти изречението, като всеки път се любуваше на хубавото му звучене и на правдивостта му. Накрая попита:

— А кой ден от седмицата, според вас, може да се разчита на най-голям брой зрители?

Адютантът помисли малко и отговори:

— Струва ми се, че на най-много зрители може да се разчита в неделя.

— Смятате, че неделята е подходяща за устройване на парад, така ли? — попита Фердинанд като изпитателно се вглеждаше в адютанта.

— Убеден съм в това — отвърна с решителен тон адютантът.

— В такъв случай какво се чудим — каза Фердинанд. — Устройваме парада в неделя и край.

— Тъй вярно! В неделя в десет часа сутринта, нали?

— Не може ли малко по-късно? — изохка Фердинанд. — Толкова обичам в неделя да си поспя повечко.

— По-късно, около обяд, обикновено става много топло. А когато е топло, войниците не изглеждат толкова свежо както сутрин. Затова ви съветвам все пак да насрочим парада за десет часа.

— Добре — въздъхна Фердинанд. — Да бъде в десет.

— И още нещо… — започна адютантът.

— Слушам ви.

— Днес трябва да отидем при шивача, нали си спомняте?

— Нищо не си спомням — отвърна Фердинанд.

— Очевидно вие сте били така любезен да забравите за това.

— Възможно е — съгласи се Фердинанд. — А защо ще ходим при шивача, ще ми издадете ли тайната?

— На проба за новия ви мундир — каза адютантът и се изопна като струна.

— Този, дето е на мене, си е много хубав — рече Фердинанд и доволно се погледна в огледалото. — Ще признаете сам, че на този мундир нищо не му липсва.

— Признавам, разбира се — отвърна адютантът. — Този мундир наистина е хубав, но другият ще е още по-хубав. В края на краищата не може да приемате парада със стария си мундир.

— Какъв? Стар ли? — изкрещя Фердинанд.

— Ох, извинете ме, господин генерал — изплашено рече адютантът. — Не исках да ви обидя…

— Аз съвсем не се обидих — весело каза Фердинанд. Но след миг добави с необикновено страшен глас: — Но моят мундир се обиди. Веднага да му се извиниш.

Адютантът пребледня и не можеше да каже нито дума.

— Защо не се извиняваш? — извика Фердинанд.

— Защото не зная от къ-къ-къ-де да започна — заекна адютантът.

— Никога ли не си се извинявал на мундир? — попита Фердинанд.

— Никога.

— Тогава повтаряй след мене: Извини ме…

— Извини ме… — повтори адютантът.

— … най-прекрасни мундире…

— … най-прекрасни мундире…

— … за това че…

— … за това че…

— … се осмелих…

— … се осмелих…

— … да те нарека стар…

— … да те нарека стар… — повтаряше като ехо адютантът.

— Занапред никога вече няма да…

— Занапред никога вече няма да…

— … говоря за тебе по такъв начин…

— … говоря за тебе по такъв начин…

— … и те моля…

— … и те моля…

— … да ми простиш…

— … да ми простиш…

— … глупавите думи…

— … глупавите думи.

— Прощавам ти! — с басов глас се обади мундирът на Фердинанд.

— Виждаш ли колко е великодушен? — каза Фердинанд.

— Невероятно! Просто невероятно! — промърмори адютантът. — Не допусках, че мундирите могат да говорят.

— Не всички, миличък, не всички… — добави Фердинанд гордо и се изпъчи.

Откровено казано, и той самият беше изненадан от факта, че мундирът му неочаквано проговори, но беше дотолкова съобразителен, че успя да прикрие изненадата си.

„Щом останем насаме с тоя мундир, ще си поприказваме с него — помисли си той. — Сигурно ще ми каже сума ти интересни работи. Не ми е ясно откъде се е взел върху мен, но виждам, че не е случаен. По всичко личи, че е много умен.“

— Сега разбирате ли защо не искам за нищо на света да се разделям с този мундир? — обърна се той към адютанта.

— Тъй вярно. Разбирам отлично.

— Няма да ходим при никакъв шивач, а парада ще приемам с мундира, с който съм сега.

— Тъй вярно. Съвсем не се учудвам.

— В неделя, в десет сутринта, ще се явим на трибуната двамата: аз и моят мундир! — каза Фердинанд.

— Тъй вярно!

— Свободен сте!

Адютантът удари токове и излезе от стаята на Фердинанд, а когато се озова в коридора и затвори вратата след себе си, той учудено взе да върти глава.

II

— Ти всъщност откъде се взе? — попита Фердинанд, когато останаха насаме с мундира.

— О, това е дълга история — басово отвърна мундирът.

— Разкажи ми я, макар и накратко — помоли Фердинанд, който много обичаше да слуша, когато някой разказва.

— Да седнем някъде — рече мундирът. — Защото стоешком не е удобно да се разказва.

— Разбира се, да седнем — отвърна Фердинанд, като посочи голямото удобно кресло. — Това кресло задоволява ли те?

— Донякъде — каза мундирът. — Да седнем.

Седнаха едновременно, макар че, ако се замисли човек, мундирът седна частица от секундата преди Фердинанд, просто защото беше от външната страна и пръв докосна седалката на креслото.

— Откъде съм се взел ли? — започна мундирът, след като се разположи удобно в креслото. — Доколкото си спомням, този въпрос ми зададе ти в началото на нашия разговор…

— Да — отвърна Фердинанд. — Много бих искал да узная това.

— И тъй, фактът, че в момента се намирам при теб, а не при някой друг, е обикновено стечение на обстоятелствата — каза мундирът. — Чисто и просто попаднах на теб, а не на някой друг.

— Как така си попаднал на мен? — попита Фердинанд.

— Знаеш ли — сниши глас мундирът, — аз от много, много години живея в един музей, а в музея понякога е скучно и за да се поразвлека, от време на време изскачам в града, но понеже съм много лек и тънък, не мога да се разхождам сам и винаги си търся помощник, който да ме носи, разбираш ли?

— Лека-полека започвам да разбирам — каза Фердинанд.

— Естествено, винаги гледам да попадна на някоя симпатична особа, защото съгласи се, много по-приятно е да се разхождаш върху симпатична особа, отколкото върху не симпатична…

— Естествено — разбиращо кимна Фердинанд.

— И този път попаднах на теб. Стори ми се симпатичен и толкова. А освен това ти идеално ме изпълваш, което също не е без значение. Благодарение на това върху теб аз изглеждам чудесно.

— Много се радвам — рече Фердинанд доволно, понеже и той както почти всички обичаше да му говорят приятни неща.

— Само че, много те моля, извади си ръката от моя джоб — каза мундирът. — Когато ръката се държи в джоба, джобът се издува и после стои провиснал.

— Ето, извадих я — послушно каза Фердинанд. — Интересува ме още едно, мили мундире…

— Какво е то?

— Ти сам ли си на света, или си имаш семейство?

— Моето семейство е пръснато из различни музеи, скъпи Фердинанд. Баща ми, който загина преди много години след една атака на ужасните молци, беше генералски мундир…

— А майка ти? — попита с растящо любопитство Фердинанд.

— Майка ми беше рокля на една генералша.

— Жива ли е?

— Да, жива е и е доста запазена — каза мундирът. — Миналата година й направиха операция за подмладяване и трябва да ти призная, че сега изглежда чудесно.

— Виждали ли сте се напоследък? — попита Фердинанд.

— Не — отвърна мундирът. — Не съм я виждал от много, много години. Но видях последните й снимки. Директорът на моя музей ги получи от директора на музея, в който живее майка ми. Видях и снимката на един от моите прапрапрапрадядовци, който е бил хусарска броня, и на една от моите прапрапрапралели, която е старовремско японско кимоно.

— Тя японка ли е била? — полюбопитства Фердинанд.

— Нищо подобно. На младини е била великолепна бална рокля с огромен шлейф, дълъг няколко метра, но я отвлекли японски пирати и я преправили на кимоно.

— Това е ужасно! — простена Фердинанд.

— А, май не си прав — рече мундирът. — Като кимоно прапрапрапралеля ми се чувства чудесно и изобщо не се оплаква.

— В края на краищата с всичко се свиква — съгласи се Фердинанд. — Но, трябва да ти призная, че аз самият не мога да ти кажа копче за японските пирати…

— Копче ли!!! — извика с басовия си глас мундирът.

— Копче или почти копче — потвърди Фердинанд.

— Благодаря ти, че ми напомни! — каза мундирът.

— За кое?

— За копчето! Или по-точно за двете копчета!

— Аз казах само за едно — рече Фердинанд.

— А пък аз си спомних за двете — каза мундирът и почти шепнешком добави: — Проиграх ги, така глупаво ги проиграх.

— Какво си проиграл?

— Две копчета, погледни…

И като каза това, мундирът разкопча двата реда великолепни златни, блеснали като слънца копчета. На единия ред липсваше долното копче, а на другия — горното.

— Виждаш ли?

— Виждам — отвърна Фердинанд.

— Татко и мама все ми казваха: не играй на копчета! Но аз съм непоправим. Щом видя някъде, че играят, за нищо на света не мога да се удържа. Тази сутрин, като излязох от музея, видях няколко момчета, които играеха на копчета, спрях се до тях и се загледах…

— И аз обичам… — прекъсна го Фердинанд.

— Какво обичаш?

— Обичам така да се поспра и да погледам.

— Това е ясно. Това всеки го обича. И тъй аз си гледам, гледам, а накрая си помислих: „Ще опитам поне веднъж. В края на краищата едно копче не е състояние“. Заложих и загубих. После заложих и второто и също го изгубих… И погледни на какво приличам сега!

— Наистина — рече Фердинанд.

— На нас мундирите, когато ни липсва дори половин копче, това веднага бие на очи — каза мундирът.

— Прав си — съгласи се Фердинанд. — За обикновените дрехи копчето не е толкова важно нещо, но при мундирите…

— Ами да! — извика мундирът. — В такова състояние не мога да се върна в музея…

— Не можеш — съгласи се Фердинанд.

— Трябва да се направи нещо…

— Трябва — съгласи се Фердинанд.

— Но какво?

— Знам ли? — рече Фердинанд и се почеса по главата. — Може би да идем да потърсим момчетата, с които си играл на копчета?…

— Че защо? — попита мундирът.

— За да си вземем от тях нашите копчета — обясни Фердинанд. — Ако не щат да ги върнат с добро, ще ги ухапем!

— Ти забравяш, че мундирите нямат зъби.

— Но аз имам — каза Фердинанд. — Достатъчни са и за теб, и за мен. На бърза ръка ще ни върнат копчетата, ще видиш.

— Нямаме право да им ги взимаме — каза мундирът. — Те честно си ги спечелиха и няма какво повече да се говори. Сам съм си виновен, че ми се прииска да играя!

— В такъв случай не виждам никакъв изход — каза Фердинанд.

— Не. Има един изход — обади се мундирът.

— Какъв? — попита Фердинанд.

— Изход по посока на града.

— За какво?

— За копчета.

— И къде възнамеряваш да ги търсиш?

— Как къде? В магазините за копчета! — отвърна с плътния си глас мундирът.

— Мислиш, че ще намерим същите? — недоверчиво попита Фердинанд.

— Трябва да опитаме, драги мой — рече мундирът. — Трябва да опитаме. Да вървим, няма полза да седим тук!

Станаха едновременно от креслото и също едновременно — Фердинанд с мундира и мундирът върху Фердинанд — се упътиха към вратата.

III

Минувачите по улиците на града смаяно наблюдаваха една странна особа, облечена с разкошен мундир, която на всичкото отгоре през цялото време си говореше сама на себе си, и то с два различни гласа. Откъде можеха да знаят, че единият от гласовете, по-ниският, принадлежи на необикновения мундир. Фердинанд усети, че всички го наблюдават.

— Ти всъщност какъв мундир си? — попита той шепнешком.

— Генералски — също така шепнешком отвърна мундирът.

— Откровено казано, аз нямам право да те нося — рече Фердинанд.

— О! — извика мундирът. — Че защо?

— Защото не съм генерал — отвърна Фердинанд. — Само генералите имат право да носят генералски униформи.

— По принцип е така, но ти не се безпокой! Върви си, все едно ни лук ял, ни лук мирисал!

— Ще вземат да ме арестуват — каза Фердинанд.

— За какво?

— Задето се представям за генерал.

— Не ставай глупав — каза мундирът. — Никой нищо не може да ти стори. Ако стане нещо, ще стоварим цялата вина върху мен.

— Никак не обичам да стоварвам вината върху други — каза Фердинанд.

— Не ставай смешен, Фердинанд — рече мундирът. — Ако някой се заяде, ще кажеш каквото си беше. Нали аз попаднах на тебе. Съвсем друго щеше да е ако ти ме беше присвоил и се фукаше с мен, преструвайки се на генерал. Но така всичко е наред. Я виж, магазин за копчета!

— Ами да влезем — каза Фердинанд.

— Да влезем.

— Добър ден! — обърна се Фердинанд към продавачката, която стоеше зад щанда.

— Добър ден — като ехо повтори мундирът.

— Трябват ни две златни генералски копчета… — каза Фердинанд.

— Ето, като тези! — добави мундирът и изпъчи двата си реда лъскави златни копчета.

Продавачката погледна копчетата първо отдалече, после отблизо и очите й светнаха.

— Колко са красиви! — каза тя. — Ах, колко са красиви тези копчета. За първи път виждам такива красиви копчета.

— Следователно в склада нямате такива копчета — рече Фердинанд.

— Вие като че ли сте ясновидец — плесна с ръце продавачката. — Наистина в магазина нямам такива копчета. Но откъде разбрахте?

— Сама ми го казахте — обясни Фердинанд.

— Нищо не съм казвала.

— О, моля ви се, казахте, че за първи път виждате такива копчета. Ако в магазина имахте същите копчета, нямаше да кажете така.

— Вярно — съгласи се продавачката.

— В такъв случай трябва да идем в друг магазин — каза Фердинанд.

— Трябва — потвърди мундирът.

— Почакайте мъничко — каза продавачката с умолителен глас. — Иска ми се да погледам още малко тези прекрасни копчета. Кой знае дали някога пак ще мога да ги видя. Освен това вие така хубаво говорите на два гласа.

Фердинанд се изчерви от удоволствие. Всъщност редно беше да обясни на продавачката как стои въпросът с тия два гласа, но реши, че това е доста сложна работа, а вероятно продавачката няма и да повярва.

— Разбира се, моля ви — каза й той с изискан жест, — разглеждайте ги, колкото си искате!

— Колкото си искате! — повтори като ехо мундирът.

Продавачката разглеждаше копчетата първо от лявата страна, после от дясната, а накрая донесе увеличително стъкло и през него подробно започна да ги изучава.

От време на време тя въодушевено възкликваше:

— Шедьоври!

— Нещо уникално!

— Изключително!

— Идеал за копче!

— Каква прелест!

— А как блестят!

— Да полудее човек!

Фердинанд я гледаше възхитено. Не бе и помислял, че човек може до такава степен да разбира от копчета. След като в продължение на един час продавачката разглеждаше копчетата, Фердинанд каза:

— Ще ни извините, че ще напуснем този прекрасен магазин, но необходимостта да намерим някъде две копчета, които да отговарят на нашите, ни принуждава да сторим това.

— … ни принуждава да сторим това… — повтори мундирът.

— Защо говорите в множествено число? — попита продавачката, и повдигна високо вежди.

— Говоря от свое име и от името на мундира — обясни Фердинанд.

— Тоест от мое име — добави мундирът.

— Вие сте изключителен! — Продавачката бе възхитена. — Ако никога ви потрябват копчета, разбира се не толкова елегантни и скъпоценни като тези, които търсите, моля ви, заповядайте в моя магазин. Можете да смятате всичките ми копчета за свои!

— Искрено ви благодаря — каза Фердинанд. — С истинско удоволствие ще се помъча да запомня това.

— И аз! И аз! — извика мундирът.

— А сега, довиждане — добави Фердинанд и тръгна към вратата.

— Довиждане! — добави мундирът.

— Сбогом. За първи път ме посещава такъв приятен двугласен клиент — рече продавачката и с усмихнат поглед проследи Фердинанд и пъчещия се върху него мундир.

IV

Отбиха се още в три магазина за копчета, но никъде не намериха такива, каквито им трябваха.

Работата започваше да става трагична.

— Няма да мога да приемам парада — рече Фердинанд. — Къде се е чуло и видяло генерал да стои на трибуната и да приема парад с мундир, на който му липсват цели две копчета!

— И аз няма да мога да се върна в музея! — пъшкаше мундирът. — Директорът само ще ми хвърли един поглед и веднага ще каже: Ах ти, пак си играл значи, нехранимайко такъв!

— Така ти се пада! — рече Фердинанд. — В бъдеще недей да играеш на копчета като последния глупак! Да ти е за урок!

Потънали в тъжни мисли, те седнаха на една пейка в парка.

Седяха така дълго време, може би два часа, а може би и три, когато внезапно чуха приближаващи се гласове.

— Това място е много удобно — говореше единият глас.

— Можем да поиграем — весело отвърна вторият.

— Хайде тогава — добави третият.

И след малко зад храстите, които ги отделяха от трите гласа, Фердинанд и мундирът чуха специфичния шум от играта на копчета.

— Чуваш ли? — попита шепнешком Фердинанд.

— Чувам — с басов глас прошепна мундирът.

— Може би са същите?

— Твърде е възможно — рече мундирът.

— Имам един план — прошепна Фердинанд.

— Какъв? — полюбопитства мундирът.

— Ако са същите — рече Фердинанд, — ще се опитам да спечеля отново копчетата от тях. Бих могъл просто да си ги взема, уверявам те, че много възпитано ще ми ги дадат, но зная, че няма да се съгласиш на това, защото ще е под достойнството ти.

— Разбира се — отсече мундирът.

— Затова ще ги спечеля — решително каза Фердинанд. — А сега да надникнем през храстите, за да проверим същите ли са.

Надникнаха през храстите, така че онези да не ги забележат.

— Да, същите са — каза мундирът.

— Явно се влачат по целия град и играят на копчета където им падне — добави Фердинанд. — Скачай от мен.

— А, да ги нямаме такива — отвърна мундирът. — Върху тебе се чувствам много добре и съвсем нямам намерение да скачам.

— Скачай, и то бързо! — повтори Фердинанд. — Ако те видят, веднага ще разберат каква е работата и ще бъдат предпазливи.

— Може би си прав — промърмори мундирът и много неохотно и бавно се смъкна от Фердинанд.

Фердинанд остана само по долни дрехи. Сега приличаше малко на спортист, който е дошъл в парка да потренира.

— Стой тихо на пейката — каза той на мундира — и да не си казал гък! А аз ще се помъча да се върна колкото може по-скоро.

Мундирът остана на пейката, а Фердинанд, свирукайки си весело, изчезна зад храстите.

— На копчета ли играем, а? — попита той, като се приближи до трите млади типчета, погълнати от играта.

— Ами играем — отвърна едното от типчетата.

— Е, и как върви? — разпитваше Фердинанд.

— Горе-долу — рече второто типче.

— Великолепна игра! — заяви Фердинанд.

— Вие можете ли да играете? — полюбопитства третото типче.

— Някога играех — скромно каза Фердинанд. — Но вече от доста време не съм хващал копчета, освен за да се закопчая.

— Хе, хе, хе! — закискаха се едновременно трите типчета. — Хубава шега!

— Защо не поиграете с нас? — предложи първото, надушвайки възможност лесно да спечелят копчета.

— Да, заповядайте — добави второто.

— С удоволствие ще поиграем с вас, защо не? — хитро се усмихна третото.

— Аз съм много слаб играч… — започна да го усуква Фердинанд.

— Ние също не сме кой знае какви… — рече първият.

— Знаем само правилата и нищо повече — заяви вторият.

— Всъщност, ние сме съвсем начинаещи… — добави третият.

— В момента дори нямам никакви свестни копчета — каза Фердинанд и посочи няколкото съвсем обикновени копчета, които бяха зашити на фланелката му.

— Това няма значение — рече най-възрастният от тримата. — Можем да играем на кредит…

— В къщи сигурно имате някакви костюмчета с хубави копчета, нали? — попита вторият.

— Разбира се, че имам — отвърна Фердинанд. — Освен това имам цял куп свободни копчета, от татко са ми останали.

— Много ли са? — попита с внезапен интерес третият тип.

— Знам ли? — замисли се Фердинанд. — Около четири чекмеджета…

— Големи ли са? — попитаха и тримата едновременно.

— Доста… — обясни Фердинанд.

И тримата едновременно потриха ръце. Не бяха в състояние да се сдържат.

— Имаме ви доверие — рече най-възрастният. — Ако случайно загубите, в което впрочем не вярваме, няма да вземете да отричате това, нали?

— Разбира се, че няма — увери ги Фердинанд.

— Изглеждате сериозен — рече вторият.

„За разлика от вас“ — помисли си Фердинанд.

— Освен това такива като вас не губят — забеляза третият и хитро намигна на двамата си приятели.

— Е, щом толкова настоявате, в края на краищата бих могъл да изиграя с вас едни копчета — съгласи се Фердинанд. — Но да не продължи много дълго…

— Можете да бъдете спокоен — в хор отвърнаха тримата. — Раз, два и свършваме.

— Е, тогава да започваме! — извика Фердинанд.

Само след няколко хвърляния Фердинанд вече имаше в джоба си поне половин килограм копчета, които със светкавична бързина спечели от тримата. Типовете взеха да нервничат, но не беше удобно да се откажат от играта.

— Продължаваме, нали? — час по час викаше Фердинанд и прибираше шепа копчета в джоба си.

— Играем, разбира се — отвръщаха типовете, ала все повече и повече провесваха носове.

Фердинанд спечели всички копчета от саката им, взе им и копчетата от панталоните. Тримата вече си придържаха панталоните с ръце, защото заложиха и последните си копчета.

— Аз повече не мога да играя! — каза най-сетне първият тип. — Свършиха ми се копчетата.

— И моите! — каза вторият.

— И моите — добави третият.

— Не лъжи! — изръмжа първият и се хвърли към третия. — Не лъжи! — повтори той, като го премери със страшен поглед. — Имаш още две копчета!

— Какви? — попита третият и направи глуповата физиономия.

— Не се прави на три и половина — намеси се и вторият. — Много добре знаеш какви! Тези, дето сутринта ги спечели от оня наивник.

— А, те са ми за спомен — каза третият. — Скрих си ги за талисман.

— Виж ти какъв умник! — озъбиха се двамата му приятели. — Давай ги бързо, защото трябва да си възвърнем загубеното. Ако не ги дадеш, тежко ти и горко!

Третият бавно и много неохотно бръкна в джоба си и извади две великолепни златни копчета. Фердинанд веднага ги позна. Да, нямаше ни най-малко съмнение — това бяха липсващите две копчета от мундира. От мундира, който в момента седеше самотен на пейката зад храстите на няколко крачки от тях. Сърцето му затупа по-силно.

— Само спокойно, Фердинанд, само спокойно — шепнешком си рече той. — Внимавай как ще се държиш, че да не се откажат случайно.

— Продължавайте! — решително каза първият тип, като взе от ръцете на третия прекрасните копчета.

— Нямам намерение да играя за някакви си тенекиени копчета! — пренебрежително рече Фердинанд. — По принцип играя само за солидни рогови или кокалени копчета. В краен случай могат да бъдат и седефени… Но не и тенекиени!

— Ама тези са много хубави… — опитваше се да спасява положението вторият тип.

— Възможно е — каза Фердинанд, — но на мен не ми харесват.

— Погледнете ги само как блестят! — извика третият тип, у когото отново се разпали желание да си възвърне загубеното.

— Ако трябва да бъда откровен — каза Фердинанд, — мен съвсем не ме интересуват неща, които блестят.

— Господине! — извика със сълзи в очите първият тип. — Вие не можете да постъпвате с нас по такъв начин!

— Трябва да ни дадете възможност за реванш! — разхълца се вторият.

— Имайте милост — проплака третият.

— Добре — каза най-сетне Фердинанд. — Да хвърлим още веднъж, но с това свършваме. Играя за тия две тенекета!

— Съгласни! — извикаха типовете, като същевременно решиха за тях да хвърля най-възрастният, защото той знаеше най-много хитрости.

Хвърлиха.

И този път Фердинанд беше несравнимо по-добър от противника си. Беше почти съвършен. Той си прибра в джоба двете златни копчета и като се усмихна с характерната си усмивка, разкриваща два реда великолепни зъби, които караха всички да потреперват, каза:

— Много ми беше приятно да играя с вас. Може някой път пак да се срещнем и да поиграем на копчета. Аз съм на ваше разположение.

Типовете гледаха тъпо в земята и пристъпваха от крак на крак.

— Да, такова… с удоволствие… разбира се… но ние нямаме такова… в най-скоро време такова… по това време… — каза първият тип.

— Именно… такова… нямаме време… — поде вторият.

— Такова да… времето ни, такова… не достига… — добави третият.

Обърнаха се кръгом и като придържаха с две ръце панталоните си, засрамено се отдалечиха.

Фердинанд се върна при мундира, който дремеше на пейката. Преди да се покаже от храстите, той си пъхна двете златни копчета между зъбите.

— Погледни — изфъфли той, — нося ти ги в зъби!

— Невероятно! — извика мундирът. — Невероятно! Как успя?

— А, това е тайна — скромно отвърна Фердинанд. — Ако не беше спал, щеше да чуеш как съм успял…

— Малко си подремнах — призна мундирът. — Божичко, родните ми копчета!

— Ела, ще идем да ги зашием — каза Фердинанд и помогна на мундира да скочи върху него.

V

Тъкмо двете възвърнати като по чудо копчета се озоваха на предишните си места и се появи адютантът, застана мирно пред Фердинанд и каза:

— Господин генерал, днес е неделя!

— Вече? — учуди се Фердинанд. — Нали беше едва четвъртък.

— Времето хвърчи — каза адютантът и удари токове. — Колата чака долу, можем да тръгваме.

— Къде? — попита Фердинанд.

— На парада — отвърна адютантът. — Днес вие ще приемате парада…

— А, имаше нещо такова — промърмори Фердинанд. — Спомням си, че ставаше веднъж дума за някакъв парад. Но необходимо ли е това?

— Всички ви чакат.

— Не би ли могъл някой да ме замести? — попита Фердинанд и добави: — Днес хич не ми се ще да приемам парад.

— Изключено е, господин генерал! — решително каза адютантът. — Никой не е в състояние да ви замести.

— Че защо? — заинтересува се Фердинанд.

— Защото вие, господин генерал, имате най-красивия мундир, който човек може да си представи. Никой друг мундир няма да изглежда на трибуната толкова красиво като вашия.

— Мога да го дам на заем на този, който се съгласи да ме замести — каза Фердинанд с обезоръжаваща искреност.

— О, не! Никога няма да се съглася на това! — ревна с басовия си глас мундирът. — Върху никой друг няма да се кумя на трибуната!

— Пак взе да философства — каза Фердинанд на адютанта, като посочи мундира си. — Няма как, ще трябва да ида на тоя парад…

 

 

Точно в десет часа Фердинанд с парадния си мундир се качи на украсената трибуна. До него се изпъна като струна адютантът му. В същия миг в далечината се разнесе грохот от оръдейни изстрели и се чу равномерната стъпка на маршируващите войскови части.

Кънтяха подкованите ботуши, но колкото повече тропотът им се приближаваше към трибуната, толкова повече Фердинанд се убеждаваше, че тези части се състоят само от котараци.

— Какви са тези части? — шепнешком попита той адютанта.

— Това е полкът на Котараците в чизми — също тъй шепнешком отвърна адютантът.

— Добри войници ли са?

— Отлични — потвърди адютантът.

— По какво се отличават? — продължаваше да разпитва Фердинанд.

— Много безшумно се приближават до врага — отвърна адютантът. — Движат се необикновено тихо.

— Интересно. Как се движат тихо с тези подковани ботуши? — каза Фердинанд.

— Полкът на Котараците в чизми обикновено встъпва в бой на бос крак, ботушите им са само за тържествени случаи — усмихнато обясни адютантът.

— Аха-а-а — рече Фердинанд. — А какво е въоръжението им?

— Изключително модерно — управляеми от разстояние нокти.

— Как така управляеми от разстояние?

— Управляват се от диспозиционен център, който се намира в мозъците им.

— Какво ще рече това? — попита Фердинанд, който винаги проявяваше голям интерес към научните новости.

— Това е едно доста просто съоръжение — рече адютантът. — Прилича малко на колесниците на самолет. Когато самолетът е във въздуха, колесниците са скрити вътре в него, а когато ще се приземява — колесниците се измъкват навън. Ноктите също обикновено са скрити между пръстите. Обаче в момента на нападението излизат автоматично напред и се превръщат в нечувано опасно оръжие.

— Фантастично! — възхити се Фердинанд.

А през това време възторжените викове не стихваха. Все нови и нови части Котараци в чизми дефилираха пред трибуната и се строяваха в големи карета на увеселителния площад. Сред облаци дим пред трибуната се появиха части, съставени от котараци с големи лули.

— А тия какви са? — попита Фердинанд.

— Луладжии — отвърна адютантът. — Когато положението на бойното поле налага, те по команда запалват големите си лули и правят димна завеса, която съвсем обърква неприятеля.

— Тези части сигурно съществуват отскоро?

— От миналия месец — отвърна адютантът. — Макар че трябва да призная, в поезията тази идея е заложена отдавна…

— Какво говорите! В кое произведение? — попита Фердинанд.

— В онази прочута епопея, която започва с думите: „Приказка ще ти разкажа за котарака със лулата“. Впрочем, вие, господин генерал, сигурно си я спомняте. Именно тук е заложена идеята…

— Много интересно — каза Фердинанд. — А тези пък какви са? — попита той, забелязвайки голяма група котараци на мотоциклети.

— Това са специалните части Мишелови. Благодарение на мотоциклетите могат да развиват много по-голяма скорост.

— Ами ако плъхът се пъхне в някоя дупка? — попита Фердинанд.

— Именно този проблем все още не сме разрешили до край. Защото ако дупката е толкова голяма, че в нея да се побере един Мишелов на мотоциклет, всичко е наред. Ако обаче дупката е по-малка, преследването може да завърши трагично за Мишелова.

— Виждам, че това наистина е трудна и опасна служба — каза Фердинанд.

— И още как! — потвърди адютантът.

— Но затова пък колко приятна — добави Фердинанд.

— Така ли мислите? — попита адютантът и внимателно го погледна.

— Разбира се. Возиш си се на мотоциклет колкото си искаш. Ако имах малко повече време — размечта се Фердинанд, — с удоволствие сам щях да постъпя в частта на Мишеловите.

— За вас някак си не е редно — адютантът очевидно беше недоволен.

— Виж ти! — иронично каза Фердинанд. — Щом има да се върши нещо приятно, за всички е редно да го вършат, само за мен не е!

— За вас е редно да се возите на лимузина — рече адютантът, — евентуално може и да яздите кон, при условие че конят не е някоя кранта, а е расов.

— На расов мотоциклет също е редно да се возя! — кресна Фердинанд.

— Както намирате за добре, господин генерал — каза адютантът, — но аз съвсем не съм убеден в това.

— Стига си ми философствал! — викна Фердинанд и така удари по трибуната, че се разнесе ехо. — Ако поискам, ще се возя на мотоциклет по цял ден и по цяла нощ, разбра ли?

— Тъй вярно — покорно каза адютантът.

А тълпата около трибуната, като чу генералския гняв, замря от уплаха. В пълната тишина, която се възцари, се чуваше само тропотът на маршируващите части и ръмженето на мотоциклетите. Най-сетне частите се строиха в огромни карета. Тогава някакво човече, облечено в черно, притича до адютанта и му прошепна нещо на ухото. Адютантът кимна, че е разбрал, и на пръсти се приближи до Фердинанд.

— Господин генерал — каза той, — канят ви да произнесете реч. Вашите верни войници горят от нетърпение да ви чуят.

— Е, не ща — кратко отвърна Фердинанд.

— Господин генерал — прошепна адютантът, — не може така.

— Кажете им вие нещо от мое име…

— Аз нямам право на това.

— Виждате ли! — зарадвано извика Фердинанд. — И на вас не ви се иска да държите речи, а само се оправдавате, че уж не сте имали право.

— Защото действително е така.

— Дрън-дрън-ярина! — промърмори Фердинанд. — Разбираме от тези работи. Не сме вчерашни.

— Впрочем не ме канят мен да произнеса реч, а вас — отчаяно заяви адютантът, защото паузата вече доста се проточи, а това винаги прави лошо впечатление. Адютантът знаеше тези неща от собствен опит.

— Нямам какво да им кажа — измънка Фердинанд с обезоръжаваща искреност.

— Трябва да измислите нещо — настояваше адютантът.

— Но какво? — попита Фердинанд с отчаяние в гласа.

— Във всеки случай нещо военно.

— Мога да кажа например: оръдие. Оръдието нещо военно ли е?

— Несъмнено — отвърна адютантът. — Оръдието е нещо военно. Но само оръдие не стига.

— Мога да добавя още нещо към това оръдие — рече Фердинанд.

— Чудесно, господин генерал, чудесно! — зарадва се адютантът.

— За да звучи по-добре, ще добавя към това оръдие прилагателното „голямо“ — рече Фердинанд. — Голямо оръдие! Харесва ли ви? Прекрасна реч, нали?

— Много хубава — потвърди адютантът. — Има само един недостатък, че е прекадено кратка…

— Точно това е хубавото, че е кратка — извика Фердинанд. — Войниците спокойно ще я изслушат и няма да се отегчат.

— Разбирам — въздъхна адютантът. — Аз обаче малко бих я удължил…

— А аз, стига само да можеше да я съкратя, щях да я съкратя — сериозно каза Фердинанд.

— Лесно можете да го направите — пошегува се адютантът и в същия миг се изплаши от думите си.

— По какъв начин? — заинтересува се Фердинанд.

— Просто вместо „голямо оръдие“ можете да кажете „гаубица“.

— А какво е това гаубица? — прошепна на ухото на адютанта Фердинанд, защото го беше грам, че е генерал, а не знае такива обикновени неща.

— Гаубицата е голямо оръдие — по същия начин прошепна на ухото му в отговор адютантът.

— Вие сте гениален! — извика Фердинанд. — По този начин ще икономисаме от речта цели три срички!

— Не разбирам как — каза адютантът.

— „Голямо оръдие“ съдържа седем срички, а „гаубица“ — само четири. Като извадим четири от седем, колко ни остава?

— Три — отвърна адютантът.

— Ето, виждате ли! — извика сияещ Фердинанд. — Тия три срички са ни чиста печалба. Ако всички постъпваха така, знаете ли колко срички щяха да се спестят?

— Извънредно много.

— Именно! Колко сполучливо се изразихте, скъпи адютанте! Щяхме да имаме извънредно много срички. От тези спестени срички би могло да се произнесат цял куп нови речи, без никакви допълнителни разходи.

— Така е — съгласи се адютантът.

— И всичко това благодарение на вас — изкрещя Фердинанд. — Вие ми подхвърлихте идеята за съкращаването на речта. Моята реч сега ще бъде кратка, ясна и преди всичко военна. Ще им я произнеса от сърце! А на вас най-искрено ви благодаря!

След тези думи Фердинанд се хвърли върху адютанта и от благодарност го разцелува. Когато войсковите части и тълпата, събрана на площада, видяха това, те започнаха да скандират в чест на генерала:

— Хип, хип, ура!

— О-ла-ла!

— Хоп, хоп!

— Иха-ха!

— Хайде наште!

— Да живее!

— Кукуригу!

И още много други възгласи, повечето от които Фердинанд чуваше за първи път.

После дребният човек с черните дрехи притича до микрофоните. За да провери дали работят добре, той избърбори с голяма скорост:

— Еднодветричетирипетшестседемосемдеветдесетпробадесетдеветосем седемшестпетчетиритридвеедно: — и потри доволно ръце, че всичко е наред, защото наистина микрофоните незабавно предадоха чаткането на високоговорителите, които изрецитираха пред целия град с дрезгав кикот: еднодветричетирипетшестседемосемдеветдесетпробадесетдеветосемседемшестпетчетиритридвеедно!

После в различни части на града ехото повтори няколко пъти това чаткане. Човечето почака, докато и последното ехо спре да повтаря и чак тогава едва забележимо кимна към адютанта в знак, че всичко е наред, и генералът може да започне речта си.

— Ако обичате, господин генерал — каза адютантът, посочвайки на Фердинанд микрофона.

Фердинанд се приближи до микрофона и погледна огромната тълпа, изпълнила площада. Точно насреща му в прави редици се бяха строили войсковите части. Всички войници имаха дълги щръкнали мустаци, които им придаваха необикновено страшен вид. Някои дори непрекъснато ги мърдаха.

— Гау… — започна речта си Фердинанд и изведнъж усети, че се задавя.

„Хубаво се гипсирах! — помисли си той. — Само това липсваше. Ако съм се задавил, всичко е наред, по-лошо ще е, ако е ангина. В такъв случай за нищо на света няма да успея да завърша речта си. Трябва хубаво да се окашлям…“

Той пое дълбоко въздух и с все сила започна още веднъж:

— Гау! Гау!

Нищо не се получи. Тогава Фердинанд се напъна отново и изрева колкото сила имаше:

— Гау! Гау! Гау!

Без да се замислят нито за миг, микрофоните препратиха кашлянията на Фердинанд на високоговорителите, а последните ги увеличиха веднага до необикновени размери. Благодарение на високоговорителите кашлянията прозвучаха като лай на цяла пасмина огромни кучета.

При този звук странни неща взеха да стават с идеално строените карета на елитните части. Редиците започнаха внезапно да се огъват, да се разбъркват, да се разпръскват на всички страни и изобщо, казвам ви, получи се нещо страхотно. Първи офейкаха (и то във всички посоки) частите на Мишеловите. На тях им беше най-лесно, защото имаха мотоциклети. Но те непрекъснато се блъскаха едни в други с мотоциклетите, при което се чуваха неописуеми скърцания. Подир тях търти да бяга полкът на Котараците в чизми, който си изпогуби чизмите. Котараците така бързо тичаха, че чизмите се изхлузваха от краката им, а в тях се препъваха следващите котараци и също си губеха чизмите, в които пък се препъваха на свой ред тия, които тичаха последни. Най-отзад бягаха Луладжиите. В началото те се опитаха да направят що-годе някаква димна завеса, но от страх не можеха хубаво да дърпат от лулите и се получаваше много малко и съвсем калпав дим, така че всъщност никой не бе в състояние да се скрие в него.

Най-лошото бе, че Фердинанд, мъчейки се да довърши речта си, непрекъснато се опитваше да се окашля, за да може с ясен глас да произнесе цялата дума „гаубица“. Но все не можеше да се добере до тая „бица“, защото постоянно се запъваше на „гау“.

— Гау! Гау! Гау! — кашляше той, а котараците бягаха, колкото им крака държат. — О, боже, какво направих! — мислеше отчаяно Фердинанд, виждайки ужасната паника, която след всяко „гау“ още повече се увеличаваше.

— Скъпи мундире, може би ти ще ме посъветваш какво да правя сега? — обърна се Фердинанд към приятеля си, който беше умен и с богат опит.

— Събуди се, Фердинанд! — избоботи с цяло гърло мундирът в ухото му.

И Фердинанд тозчас се събуди.

Но скочи съвсем не от трибуната, а от канапето, протегна се и мързеливо се приближи до прозореца. Изправи се на задните си лапи — както правеше всеки ден, а с предните се подпря на парапета и надникна навън.

Някакви съмнителни типове бягаха, та пушек се вдигаше и постоянно поглеждаха назад.

— Всичко разбирам — промърмори под носа си Фердинанд. — Това са крадци. Искали са да ни оберат, но моята реч ги е изплашила.

И вече за собствено удовлетворение той реши още веднъж да произнесе цялата реч от начало до край.

— Гау, гау, гау, би, ца! — зави Фердинанд и размаха опашка.

I

Фердинанд седеше на една пейка в градинката и си почиваше. Всеки обича от време на време да си седне на някоя пейка в градинката и нищо да не върши, само да гледа хората как се разхождат, децата, как играят, цветята, които цъфтят в лехите или облаците, които плуват по небето.

Фердинанд също много обичаше това. В такива моменти можеше да се отдава на мечти, а това беше любимото му занимание.

И така Фердинанд си мечтаеше, седнал на една пейка в градинката, когато внезапно почувства, че някой се спря до него.

— Добър ден! — чу той познат глас.

— А, добър ден, добър ден — отвърна Фердинанд без дори да отваря очи. Просто не му се искаше да си отваря очите и толкова. „Няма да си отварям очите — помисли си той. — Ще се опитам да отгатна кой е, без да си отварям очите.“

— Отдавна не сме се виждали… — рече гласът.

— Наистина, доста отдавна — отвърна Фердинанд и в същото време си помисли: „И продължаваме да не се виждаме, защото аз не си отварям очите“.

— Какво ново към вас, скъпи Фердинанд? — разпитваше гласът.

— Нищо особено — отвърна Фердинанд.

— Изглеждате чудесно — рече гласът.

— Е, не съвсем — смънка Фердинанд и се замисли чий може да бъде гласът.

— Нямате представа колко се радвам, че ви срещнах. Мога ли да седна до вас?

— Заповядайте, седнете — рече Фердинанд, като все още не можеше да каже със сигурност на кого от познатите му принадлежеше този глас.

— Седнахте ли? — попита Фердинанд, който през цялото време стоеше с плътно затворени очи, макар че нещо отвътре го човъркаше да повдигне клепачи и поне с едно око да погледне кой е до него.

— Седнах — отвърна малко учудено гласът. — Не забелязахте ли, драги Фердинанд?

— Да ви кажа откровено, не забелязах — каза Фердинанд.

— Интересно… — промърмори гласът. — Но все пак ме виждате, нали?

— Там е работата, че не ви виждам! — отвърна Фердинанд.

— Не ме виждате? — извика дълбоко потресен гласът. — А защо, скъпи Фердинанд, не ме виждате?

— Много просто, уважаеми, защото очите ми са затворени — каза Фердинанд.

— А защо са ви затворени очите, скъпи Фердинанд? — попита гласът с глас, изпълнен с любопитство.

— Защото, когато очите ми са затворени, по-добре си почивам — отвърна Фердинанд. — Това е най-новото откритие в областта на почивките — заяви Фердинанд с нечувано сериозен тон.

— Какво говорите? — учуди се гласът. — За първи път чувам подобно нещо. Сигурно са го съобщили наскоро…

— Миналата седмица — каза Фердинанд. — Щом го прочетох, веднага се заинтересувах от това откритие.

— И какво? Затваряте си очите? — попита гласът.

— Всяка свободна минутка — отвърна убедено Фердинанд.

— И наистина ли така се почива по-добре? — разпитваше гласът.

— Много по-добре! Това дори не може да се изрази с думи!

— Тогава и аз ще си затворя очите — каза гласът. — Ще ми позволите ли, скъпи Фердинанд?

— Ама, моля ви се, затваряйте ги щом искате — отвърна Фердинанд. — Всеки е свободен да си затваря очите когато си иска.

— Вече ги затворих — рече гласът.

— И как се чувствате? — попита Фердинанд.

— Чудесно! — извика гласът. — Никога не съм допускал, че така прекрасно се почива със затворени очи.

— Нали? — доволно рече Фердинанд. — Тази система има само един недостатък.

— Какъв? — полюбопитства гласът.

— Недостатъкът й е, че не се вижда нищо — каза Фердинанд. — Когато очите ти са затворени, не виждаш нищо.

— Прав сте — потвърди гласът. — Когато очите ти са затворени, не виждаш нищо. Но когато поискаш, можеш да ги отвориш.

— Да — каза Фердинанд. — Можеш. Когато обаче си отвориш очите, в същия миг преставаш да си почиваш, според най-новите открития.

— Забележката ви е правилна — призна гласът. — Но за какво ви е да си отваряте очите?

— Понякога е нужно да си отваряш очите — рече Фердинанд. — Например, за да разбереш кой седи до теб на пейката.

— Аз — отвърна гласът.

— Аз зная, че сте вие — каза Фердинанд. — Но кой сте?

— Не ме ли познахте по гласа? — учудено попита гласът. — Гласът ми е много характерен, поне така казват всички.

— Разбира се — призна Фердинанд, — гласът ви е много характерен, но освен вас, аз познавам цял куп хора, които също имат много характерен глас. И сега, без да си отворя очите, не бих могъл да свържа вашия много характерен глас с някой човек. Не ми се сърдете за това…

— Ама, моля ви се! — отвърна гласът. — Аз, скъпи Фердинанд, съм…

— Не, не ми казвайте! — извика Фердинанд. — Не ми казвайте кой сте. Трябва сам да се сетя! Вие сте… вие сте… вие сте Сребърко, дето има месарница на улица Кленова…

— Не, скъпи Фердинанд, аз не съм Сребърко, който има месарница на улица Кленова — малко обидено каза гласът.

— Тогава сте директорът Ръчка…

— Не съм и директорът Ръчка.

— Сетих се! Вие сте Каетан Мехурски — извика Фердинанд.

— Не съм никакъв Каетан Мехурски — студено заяви гласът.

— Чакайте, чакайте — рече Фердинанд. — Кой още има такъв характерен глас? Май само доктор Лапнишарански. Познах ли?

— Не, драги Фердинанд, не познахте. Освен това с доктор Лапнишарански от онзи ден не разговарям.

— О, много ви моля да ме извините, че ви взех за доктор Лапнишарански, но наистина нищо не знаех за вашата разправия — каза Фердинанд, който вече изгаряше от желание да си отвори очите, защото започваше да се ядосва, че не може да познае кой седи до него на пейката.

— Продължавайте, да видим дали ще ме познаете — рече гласът.

— Да не сте управителят на кино „Ас“?

— Не.

— Раздавачът от нашия квартал?

— Също не.

— Сладоледаджията?

— Не мога да понасям сладолед.

— Учителят по латински?

— Винаги съм имал двойка по латински.

— Сетих се!!! — извика Фердинанд, така че се чу из цялата градина. — Вие сте управителят на аптека „Крокодил“!!!

— Най-сетне познахте, скъпи Фердинанд! — зарадва се гласът. — Аз наистина съм управителят на аптека „Крокодил“. Как се сетихте? Да не би случайно да сте си отворили очите? Е, хайде, признайте си де…

— За какъв ме смятате — обидено каза Фердинанд. — Очите ми бяха плътно затворени и плюс това нарочно си стисках клепачите, да не би случайно да се изкуша. Знаете ли какво ми помогна?

— Интересно какво?

— Донякъде латинския — каза Фердинанд. — Гласът на учителя по латински прилича на вашия…

— Да, прилича — съгласи се управителят на аптеката.

— А нали рецептите се пишат на латински?

— Разбира се.

— Е, това донякъде ме подсети, но всъщност истински ми помогна моят нос…

— Носът ви ли? Не разбирам…

— Поех по-дълбоко въздух с носа си — каза Фердинанд — и усетих миризма на лекарства. Сега вече разбирате, нали?

— Дааа. Сега вече всичко е ясно. Как успяхте да го измислите, скъпи Фердинанд. Изобщо, аз съм безкрайно доволен, че се срещнахме. Нямате представа колко е приятно да си седиш така със затворени очи. Не смятате ли, че такова затваряне на очите може да бъде много полезно за един ловец?

— В какъв смисъл? — попита Фердинанд, който изобщо не се сещаше какво има пред вид аптекарят.

— Ами в такъв смисъл, че ловецът трябва да има зорки очи. А зорки очи — това са отпочиналите очи, струва ми се, че ще се съгласите с мен, скъпи Фердинанд?

— Несъмнено.

— И тъй, струва ми се — продължаваше аптекарят, — че такова често затваряне през деня би трябвало много благотворно да влияе върху очите на ловеца…

— Ох, аз съвсем забравих, че вие сте най-прочутият ловец в нашия град! — извика Фердинанд.

— Така е — съгласи се аптекарят. — Много обичам да ходя на лов. Защо някой път не дойдете с мене на лов, скъпи Фердинанд?

— Само двамата ли?

— Мога да поканя и повече хора, ако искате — каза аптекарят. — Можем да устроим голям лов. С рогове и бигос.

— Но аз никога досега… — започна Фердинанд.

— Не се безпокойте — прекъсна го аптекарят. — Всеки ловец е бил във вашето положение. Всеки ловец е започнал от първия лов.

— Но аз дори нямам пушка — каза Фердинанд.

— Лесна работа — отвърна аптекарят. — Аз имам толкова пушки, че мога да ви дам на заем две или три.

— Нито пък имам ловно облекло…

— Ще ви изпратя. От младини ми е останал чудесен ловен костюм — каза аптекарят. — Съвсем запазен. Сигурен съм — ще ви стои така, като че е шит за вас.

— А роговете пък за какво са? — попита любопитно Фердинанд.

— С роговете се обявява началото и краят на лова.

— А кой ще тръби с тях?

— Специални тръбачи.

— А аз не бих ли могъл да получа един рог? — умолително попита Фердинанд.

— Ако много държите на това, един от ловджийските рогове е на ваше разположение.

— Много ми се иска да е златен — каза Фердинанд. — И да има сребърен шнур, да мога да си го закача през рамо.

— Положително рогът, който ви поверим, ще има такъв шнур — рече аптекарят.

— И ако това не ви затруднява много, ще ви моля да ми го изпратите поне една седмица преди лова — каза Фердинанд.

— Както желаете — отвърна аптекарят. — Но тъй като сме насаме, ще ми кажете ли за какво ви е нужен рогът една седмица преди лова?

— Искам да се поупражнявам, за да мога хубаво да тръбя — рече Фердинанд. — И освен това искам да го изчистя, че да блести като…

— Като какво?

— Да блести като не знам какво! — завърши Фердинанд.

— Още утре ще ви изпратя рога, ловния костюм и една пушка — каза аптекарят. — А след седмица ще уредим лова.

— Пушка може и да не ми изпращате — каза Фердинанд. — Най-важното е да имам рог. А колкото до бигоса…

— Имате някакви специални желания за бигоса ли? — попита аптекарят.

— Колкото до бигоса — тържествено започна Фердинанд — най обичам, когато в бигоса има много салам.

— Мога да ви уверя, скъпи Фердинанд, че ще има.

— Вижте какво — каза Фердинанд, — обикновено бигосът се прави от зеле, в което се прибавя малко салам. А аз мечтая за бигос, който да се прани от салам и в него да се добавя малко зеле.

— Точно такъв бигос ще сготвим във ваша чест, скъпи Фердинанд — каза аптекарят. — Значи след една седмица?

— След една седмица! — потвърди Фердинанд.

— А сега с ваше разрешение ще ви кажа „довиждане“ — рече аптекарят и стана от пейката.

— Да си кажем „довиждане“, без да си отваряме очите — предложи Фердинанд.

— Отлично. Да си кажем „довиждане“, без да си отваряме очите. Безкрайно съм ви благодарен, че ме научихте да си почивам със затворени очи.

— Нали чудесно се почива по този начин? — каза Фердинанд.

— Фантастично, скъпи Фердинанд! Фантастично!

И без да отварят очи, двамата събеседници си кимнаха за довиждане.

II

С ловен костюм, пушка на рамо и с такъв блестящ, излъскан рог, че просто заслепяваше и минувачите трябваше да извръщат поглед, в уречения ден Фердинанд се яви на сборния пункт.

Там вече чакаха управителят на аптека „Крокодил“ и неколцина други ловци, въоръжени с най-различни пушки, двуцевки, флоберки и двуостри ловджийски ножове. Всички до един имаха необикновено страшен вид, толкова страшен, че щом ги зърна, Фердинанд в първия момент изпита силно желание да направи кръгом и чисто и просто да си плюе на петите.

Като видяха Фердинанд, всички много се зарадваха. Първи изтича към него управителят на аптеката, протегна ръце и извика:

— Добре дошли сред нас, скъпи Фердинанд!

— Добре дошли!!! — повториха като ехо останалите.

— Много се радваме, че ни почетохте със своето присъствие! — продължи управителят на аптеката.

— Мно-го!!! — потвърдиха останалите ловци.

— Днешният ден ще бъде записан в аналите на нашата ловна дружинка със златни букви! — заяви аптекарят и наведе глава.

— Ще бъде записан!!! — ревнаха ловците.

— Ще разказваме за него на децата и внуците си!

— Ще раз-каз-ва-ме!!!

— За нас е истинско удоволствие да бъдем във вашата компания!

— Ис-тин-ско!!! — съгласиха се останалите.

— Да се надяваме, че днешният лов ще има забележителни резултати!

— Да се на-дя-ва-ме!!!

— И че нашият гостенин ще спечели най-прекрасните трофеи! — завърши приветствието си управителят на аптеката.

— Ще спе-че-ли!!! — решително потвърдиха всички присъстващи.

След приветствието аптекарят представи поред на Фердинанд всички участници в лова. После ловците се настаниха в автомобилите, които чакаха отстрани, и поеха към гъстите гори.

Фердинанд пътуваше в една кола с аптекаря и двама други ловци. Седеше на задната седалка, мълчеше си и само от време на време подсмърчаше.

— Да не би нещо да не сте добре? — попита го накрая управителят на аптеката.

— Нищо подобно! — отвърна Фердинанд.

— Стори ми се, че ви мъчи нещо като хрема…

— Няма такива работи.

— Защото ми се стори, като че ли подсмърчате, скъпи Фердинанд — настояваше аптекарят.

— Наистина подсмърчах и май ще продължа да подсмърчам — каза Фердинанд.

— А поради каква причина? — заинтересува се аптекарят.

— Причината е тази — делово отговори Фердинанд, — че по никой начин не мога да усетя миризмата на бигоса. Нима изобщо няма бигос?

— Има, абсолютно сигурно е, че има, скъпи Фердинанд! — заяви управителят на аптеката като сложи ръка на сърцето си.

— В такъв случай защо носът ми не го усеща? — чистосърдечно попита Фердинанд.

— Защото бигосът е в херметически съд, скъпи Фердинанд.

— А къде е този херметически съд? — сериозно попита Фердинанд.

— В последната кола.

Фердинанд се наведе през прозореца, както колата летеше, и погледна назад.

— Последната кола е празна — каза той, след като дълго време гледа назад.

— Така изглежда само на пръв поглед, скъпи Фердинанд — каза аптекарят. — Колата не е празна. Именно с тази кола пътува той.

— Кой?

— Бигосът.

— И сам ли пътува?

— Сам.

— Това е ужасно! — извика Фердинанд.

— Защо? — попита управителят на аптеката.

— Защото сигурно му е страшно скучно.

— Тук вече с нищо не можем да му помогнем — каза управителят на аптеката, като разпери ръце.

— Винаги може да се помогне — рече Фердинанд.

— Трябва да ви кажа, че лично аз не виждам никакъв начин да премахнем самотата на бигоса — заяви аптекарят.

— А аз виждам! — извика Фердинанд толкова високо, че другите двама ловци в колата се сепнаха от дрямката, в която ги беше унесъл монотонният шум на мотора, скочиха на крака, поради което удариха глави в покрива на колата, загубиха съзнание и отново се отпуснаха на местата си, като ужасно си въртяха очите.

— Какво виждате? — безразлично попита аптекарят.

— Виждам начин да премахнем самотата на бигоса! — убедено отвърна Фердинанд.

— Не може да бъде… — иронично се усмихна аптекарят.

— Може! — държеше на своето Фердинанд.

— Как си го представяте?

— Обикновено — отвърна Фердинанд. — Ще се преместя от тази кола, в която пътувам сега, в колата, в която пътува бигосът.

— Е и?

— През целия път ще му разказвам разни интересни работи — каза Фердинанд.

— Вашият глас може да не стигне до него — рече аптекарят.

— Как така може да не стигне?

— Казах ви, че бигосът пътува в херметически съд.

— Но рогът ще стигне, нали? — попита Фердинанд.

— Как така рогът? — учуди се аптекарят, който не можеше да разбере за какво става дума.

— Ще му свиря на рог различни мелодии, докато пътуваме. Сигурно поне част от мелодиите ще стигнат до него. Вие как мислите?

— Ако свирите изключително силно, наистина нещичко от тези мелодии може да стигне до бигоса през херметическия съд.

— Ще свиря колкото мога по-силно! — каза Фердинанд. — Спрете колата. Аз се местя при бигоса!

Спряха и Фердинанд се премести в последната кола. В тази кола на задната седалка имаше огромен херметически съд, пълен с бигос, а този бигос се състоеше почти само от салам, в който бяха пуснали мъничко зеле. В колата дори се усещаше нежна замайваща миризма. Очевидно херметическият съд не беше съвсем херметически.

„Толкова по-добре — помисли си Фердинанд. — Щом не е съвсем херметически, значи миризмата ще се промъква навън и аз ще изпитвам удоволствие, а същевременно звуците от рога по-лесно ще стигат вътре и бигосът също ще изпитва удоволствие.“

— Как мислите — попита той, като затвори вратата на колата с бигоса, — дали такъв бигос обича да му свирят на ловджийски рог?

— Положително обича — отвърна управителят на аптеката. — Ами че това е ловджийски бигос! Не забравяйте.

Автомобилите отново потеглиха напред към тъмнеещите на хоризонта гъсти гори. В последната кола до огромния съд с бигос седеше Фердинанд и със златния блестящ като слънцето рог свиреше на бигоса най-различни мелодии:

— Тра-та-та-та, тра-та-та-та-та, тра-та-та-та-та-та-там!

III

Когато най-сетне стигнаха гората и слязоха от колите, първото чувство, което обзе Фердинанд, беше желание да си потича на воля между дърветата и смриковите храсталаци. С върховно усилие се овладя и заедно с останалите ловци отиде на една малка поляна! Тук избраха кой да ръководи лова. Избраха аптекаря поради дългогодишния му опит и ловните му успехи. Първоначално предложиха тази чест на Фердинанд, за да почетат участието му в лова. Фердинанд обаче много елегантно благодари за оказаното му доверие, като скромно отбеляза, че това е едва първият лов в живота му и че може би на следващия вече ще приеме тази чест без никакви уговорки.

— Ще ловуваме зайци — каза аптекарят. — Всеки от ловците има право да застреля три парчета. Тъй като сме единадесет души, трябва общо да уловим три пъти по единайсет заека, един момент… Колеги, колко прави три по единайсет?

— Трийсет и три — прошепна Фердинанд.

— Именно, трийсет и три! — потвърди аптекарят. — Като се има пред вид, че вие всички сте изключителни стрелци, аз съм сигурен, че довечера, когато се съберем около традиционния огън, за да се подкрепим с традиционния бигос, трийсет и трите заека ще бъдат не толкова живо колкото по-скоро мъртво доказателство за нашите стрелкови възможности.

— Все пак разчитайте само на трийсет — полугласно промърмори Фердинанд.

— Защо, скъпи Фердинанд?

— Защото аз сигурно нито веднъж няма да улуча.

— Какво говорите! — запротестира управителят на аптека „Крокодил“.

— Няма да е чак толкова зле! — ревнаха останалите ловци.

— Честна дума, няма да улуча — каза Фердинанд.

— В началото на всички така им се струва, а после се оказва, че всеки изстрел попада в целта — каза аптекарят и потупа Фердинанд по рамото. — Не се безпокойте, скъпи Фердинанд.

— Хич не се безпокойте! — ревнаха останалите участници в лова.

— Но нещо ми подсказва, че няма да уцеля нито веднъж и това си е — упорстваше Фердинанд.

— Горе главата, скъпи Фердинанд, всичко ще бъде наред — успокояваше го аптекарят, а другите повтаряха след него:

— Наред!!!

— А сега, колеги, да вървим към постовете! — рече ръководителят на лова и като метна пушката си на рамо, тръгна напред.

След него един подир друг избързаха ловците, като също метнаха пушките си на рамо. Последен крачеше Фердинанд, който допря рога до устата си и вървейки, започна да тръби, в такт със стъпката на ловците.

Вървяха така около час, а може би и два часа, докато стигнаха края на обраслата с храсталаци гора. Оттатък гората се простираше поле, на което растяха едри зелки. Зелките бяха страшно много, толкова много, че Фердинанд откак се помнеше, не беше виждал толкова много зелки наведнъж.

— Това е най-хубавото място, което знам — шепнешком каза аптекарят. — Ще се скрием в храстите на края на гората, на голямо разстояние един от друг и в абсолютна тишина ще чакаме, докато започне да се мръква. Вечер всички зайци от околността се събират в тази нива на зелево пиршество. Харесва ли ви мястото?

— Прекрасно! — прошепна един от ловците.

— Дивно! — добави вторият.

— Приказно! — наслаждаваше се третият.

— Шедьовър! — заяви четвъртият.

— Рай за ловците! — призна петият.

— Фиууу! — свирна изумено шестият.

— Първокласно! — заяви седмият.

— Истинска изненада! — рече осмият.

— Чудо! — съгласи се деветият.

— А вие какво мислите за мястото, скъпи Фердинанд? — попита аптекарят Фердинанд, който стоеше малко настрана.

— Аз мисля, че това е същинско зелево небе — отговори Фердинанд, след като помисли малко.

— Браво!!! — викнаха всички ловци начело с аптекаря. — Ех, че хубаво го казахте! Зелево небе! Чудесно название! Отсега нататък ще наричаме това място Зелевото небе! — един през друг викаха ловците.

Фердинанд скромно стоеше отстрани и само с усмивка благодареше за спонтанните овации.

— А сега, колеги, моля за тишина-а-а!!! — извика аптекарят. — Заемаме постовете. Вие, скъпи Фердинанд, имате право да си изберете най-хубавия пост.

— На мен ми е все едно — рече Фердинанд.

— Не, не, моля ви се, вие трябва да заемете най-добрия пост. Кой ви харесва най-много? — попита аптекарят.

— Предпочитам такъв пост, дето храстите са много гъсти — рече накрая Фердинанд — и дето никой няма да ми пречи.

— Отлично. Ей сега лично ще ви заведа на най-хубавия според мен пост, където храстите са толкова гъсти, че човек едва може да се провре през тях, и дето в радиус половин километър няма да има никой, който да ви пречи — каза ръководителят на лова. — Преди това обаче — обърна се той към всички присъстващи — искам да ви кажа няколко думи относно условията на днешния лов. И тъй, както вече казах, всеки от нас има право да застреля три заека. Стреляме само до осем часа вечерта. След осем не се разрешава да се изстреля нито един патрон, дори заекът да застане пред цевта на пушката. Всички ли разбрахте?

— Тъй вярно! — в хор отвърнаха ловците. — Раз-брах-ме!!!

— Благодаря ви — каза аптекарят и като се обърна към Фердинанд добави: — Сега, скъпи Фердинанд, можем да вървим.

Аптекарят заведе Фердинанд в такива храсталаци, че едва се провряха през тях. На едно място в шубраците имаше нещо като мъничко прозорче, през което се виждаше зелевото поле.

— Тук ще имате идеални условия — каза аптекарят. — Скрит сте великолепно, а същевременно имате чудесен наблюдателен пункт към… как се изразихте?

— Зелевото небе — подсказа му Фердинанд.

— Да, точно така, към Зелевото небе. Тъй като ловец ловецу никога не пожелава успех, пожелавам ви да си строшите крака!

— А аз ви пожелавам да си строшите и двата крака! — каза Фердинанд, който по природа бе много сърдечен и желаеше на всички доброто.

С тези думи те се разделиха. Аптекарят се върна обратно през шубраците при другите ловци, а Фердинанд остана сам, заобиколен от естествената крепост на храстите.

IV

Като остана сам, Фердинанд най-напред свали от едното си рамо пушката, а от другото рога. Опря пушката на близката смирка и от този момент престана да се занимава с нея. Но рога известно време въртя на всички страни, възхищаваше се на отблясъците, които той пръскаше наоколо и много му се искаше да го надуе. Обаче успя да преодолее това си желание, защото стигна до извода, че щом ловът вече е започнал, не е редно ни в клин ни в ръкав да затръби с рога без съгласието на ръководителя.

Затова като му се нагледа до насита, той го остави под някакъв храст.

И погледна към Зелевото небе. Там стърчаха хиляди зелки и нищо друго. Съвсем скоро взе да му става горещо, защото в шубрака не се усещаше никакъв ветрец — въздухът беше неподвижен.

— Офф, ще се сваря на този пост — промърмори Фердинанд и за да му олекне малко, си свали ловджийската шапка с перото и я хвърли на земята.

След четвърт час смъкна ловджийските ботуши, а след още четвърт час и ловното яке и чак тогава се почувства добре.

„Няма никакъв смисъл да стърча непрекъснато до това прозорче в храстите и да гледам зелевата мина, където нищо не става — помисли си Фердинанд, докато лягаше на земята, покрита с дебел мъх. — Ще си полежа половин час, а после ще наблюдавам…“

Не съм много сигурен, но ми се струва, че Фердинанд малко си подремна. Макар че не е изключено само да си е почивал, според най-новия метод, със затворени очи. Във всеки случай, когато най-сетне си отвори очите, той видя един голям заек да души пушката му, която ако си спомняте, бе подпрял на една смрика.

— Ей, ти! — шепнешком рече Фердинанд.

При звука на гласа му заекът с един скок се намери зад смриката.

— От какво се страхуваш? — каза Фердинанд.

— От те-б-б-бе — с треперещ глас отвърна заекът.

— Не ставай глупав — промърмори Фердинанд. — Аз нищо няма да ти направя.

— А защо им-м-м-аш п-п-пушка? — попита заекът, чието треперене се предаде на смриката и само по това можеше да се познае, че зад треперещата смрика има треперещ заек.

— Ами, дадоха ми я, какво да правя — каза Фердинанд, — но нямам никакво намерение да стрелям с нея.

— Ссссссериозззззно ллллли? — попита заекът.

— Сссссериоззнннно! — отвърна Фердинанд, имитирайки треперещия му глас.

Това в края на краищата дотолкова убеди заека, че той се престраши да подаде зад смриката връхчетата на дългите си мустаци.

— Ссссссам ллллли сссси? — попита той.

— Сссссссамммм ссссъм — отвърна Фердинанд. — И изобщо престани да се страхуваш и говори правилно.

— До-до-до-до-бббре! — съгласи се заекът.

— Как се казваш? — попита Фердинанд.

— Бързоходко — отговори заекът.

— А как ти е името?

— Кичо.

— Това е на галено, а името ти как е?

— Нямам представа — каза заекът. — От малък ми викаха все Кичо и така си остана.

— Случва се — рече Фердинанд. — А моята фамилия е Великолепни, а името ми е Фердинанд.

— Много ми е приятно — каза Кичо Бързоходко и кимна зад храста с дългите си уши.

— И на мен ми е много приятно — отвърна на любезността с любезност Фердинанд, — но ще ми бъде още по-приятно, ако най-сетне престанеш да се криеш зад тоя храст.

С един скок Кичо се озова до Фердинанд.

— Едър си — вгледа се в заека Фердинанд.

— Най-едрият заек в нашата околност — гордо отвърна Кичо. — Всички ме слушат, всъщност аз командвам всички зайци тук.

— А, чудесно — каза Фердинанд. — Веднага трябва да се предупредят всички зайци до осем часа вечерта да не излизат на Зелевото небе.

— Какво е това Зелево небе? — попита Кичо.

— Зелевото небе, зелко такава, е това, което виждаш пред очите си — рече Фердинанд и му посочи през прозорчето в храстите нивата със зелки.

— На нашия език това се нарича трапезария — каза Кичо.

— Добре, нека да е трапезария — съгласи се Фердинанд. — Става дума нито един заек да не отива в трапезарията преди да удари осем часът. Разбираш ли?

— Разбирам. Но защо?

— Защото ще стрелят.

— Кой?

— Другите ловци.

— Аха! Тогава тичам! — извика Кичо и се шмугна в храстите с достойна за името си бързина.

Само след няколко минути се появи отново.

— Въпросът е уреден — каза той задъхано. — Нито един заек няма да припари до трапезарията преди осем часа. Но как да разберем кога ще удари осем?

— Като погледнем часовника — обясни му Фердинанд.

— Ти имаш ли часовник? — попита Кичо.

— Нямам — с обезоръжаваща искреност отвърна Фердинанд. — Но между зайците все някой трябва да има часовник…

— Никой няма — умърлуши се Кичо.

— Тогава работата пропада! — промърмори Фердинанд.

— И какво ще стане? — разтревожи се Кичо.

— Чакай, чакай… — каза Фердинанд и дълбоко се замисли.

Мисли, мисли и най-сетне, след като много дълго мисли, ни в клин ни в ръкав попита:

— Има ли тук наоколо някаква кула?

— Каква кула? — попита Кичо.

— Няма значение — отговори Фердинанд. — Може да е черковна, пожарникарска, съдебна… всякаква.

— А защо ти е кула?

— Защо? Защо? — ядоса се Фердинанд. — Защото много често на кулите има часовници, загря ли?

— Загрях! — извика Кичо и от вълнение мръдна мустаци. — Имаме в околността няколко кули, само че не зная на коя има часовник, защото откровено казано никога досега това не ме е интересувало.

— Разпрати зайците да разберат — каза Фердинанд.

Кичо свирна по особен начин и тозчас се появиха петнайсетина заека.

— Разходете се из околностите — каза им Кичо — и търсете кули. Щом намерите някоя кула, погледнете има ли на нея часовник…

— И дали работи! — добави Фердинанд. — Защото това е много важно!

— Тичайте по странични пътища — продължаваше Кичо.

— И в никакъв случай не минавайте през Зелевото небе! — предупреди ги Фердинанд.

— Тоест, през трапезарията! — преведе Кичо думите на Фердинанд на заешки.

Оказа се, че кула с точен часовник има сравнително близко. Оставиха под кулата един заек. Щом удари осем часът, той незабавно трябваше да съобщи за това в щаба, който се намираше в шубрака. Останалите зайци получиха заповед да се скрият където намерят, а децата насила бяха вкарани в дупките.

Кичо и Фердинанд клечаха в храстите, подаваха си един на друг рога и, оглеждайки се в него, правеха най-различни физиономии. Гладкият като огледало месинг на рога издължаваше и изкривяваше по десетки начини образите им и това ги караше да се превиват от смях.

Но тъй като трябваше да пазят абсолютна тишина, те се смееха главно вътрешно, така че през време на цялата игра не се чу никакъв кикот.

V

До осем часа вечерта не се разнесе, естествено, нито един изстрел.

Ловците (с изключение на Фердинанд, който продължаваше да стои в храсталака с Кичо) напуснаха постовете си и се събраха около управителя на аптеката.

— Не видях и половин заек… — обади се един тях.

— Нито дори четвъртина… — добави вторият.

— Нито осмина… — оплака се третият.

— Нито дори заешка опашка… — изхлипа четвъртият.

— Нито дори заешко ухо… — замрънка петият.

— Дори и сянка на заек не ми се мярна пред очите… — махна примирено с ръка шестият.

— И това ако е лов… — горчиво се засмя седмият.

— Всеки от нас трябваше да улови по три заека… — иронично прошепна осмият.

— Общо трябваше да станат трийсет и три. Ха, ха, ха… — засмя се деветият ловец.

Десетият, тоест ръководителят на лова, бутна на тила си ловджийската шапка с перо и отчаяно взе да се чеше по челото.

— Нищо не разбирам, нищо не разбирам — повтаряше той. — Това е най-хубавото място, което знам. Привечер редовно в зелето идват стотици зайци. А днес нищо.

— Може да не е тук — прошепна някой от ловците. — Може да има и друго Зелево небе?

— Глупости — каза аптекарят. — Зелевото небе е едно. Не може да става и дума за някаква грешка.

— Може пък да се покажат по-късно? Може да им се е случило нещо, я събрание, я друго? — обади се някой от групата.

— Невъзможно — решително отвърна аптекарят. — Зелето за заека е по-важно от всякакви събрания.

— Но ако сега рекат да излязат, бихме могли да ударим нещо… — предложи един от ловците.

— Изключено! — възрази аптекарят. — Казахме, че стреляме само до осем часа, и трябва да бъдем последователни! Ловците или държат на думата си, или не държат.

— Дър-жат!!! — гръмогласно извикаха всички присъстващи.

— В такъв случай, извадете ако обичате патроните от пушките! — нареди аптекарят.

Защракаха затвори и ловците взеха да вадят от цевите патроните, които стояха вътре в очакване на зайци.

— Готово ли е? — попита ръководителят на лова.

— Го-то-во!!! — отвърнаха в хор ловците.

— Ще почакаме още господин Фердинанд — каза аптекарят. — Неговият пост беше много далече. После ще си вървим у дома.

— Ами традиционният огън? — чу се глас.

— Смятам, че нямаме право да палим традиционния огън — каза аптекарят. — Огънят е своеобразна награда за ловците, които по време на лова са постигнали някакви успехи. А какви успехи постигнахме ние днес?

Всички засрамено наведоха глави. Наистина, с успехите беше много зле.

— Може би все пак да запалим… — осмели се да предложи някой.

— Не е задължително да бъде кой знае колко голям… — подхванаха и други.

— Да запалим скромно огънче…

— Мъничко…

— Все пак полага ни се и малко удоволствие…

— В края на краищата бихме могли да запалим малък огън, защо не? — каза аптекарят.

— Тогава на работа! — извикаха останалите.

— Трябва да съберем клони!

— Съчки!

— И хвойна! — добави аптекарят. — За да има дим.

VI

Беше около осем и шест-седем минути, когато в гъсталака се втурна запъхтян от бясното тичане заек. Това беше същият заек, когото бяха оставили под кулата.

— Вече е осем часът! — викаше той, като с мъка си поемаше дъх. — Вече е осем часът.

— Сигурен ли си? — сериозно попита Фердинанд.

— О, естествено, аз разбирам от часовници! — гордо отвърна заекът.

— Видя ли стрелките?

— Видях и стрелките и преброих, когато удари осем часът — каза заекът все още задъхано.

— Това е добре — каза Фердинанд и потупа заека. — Ти се представи отлично, миличък. А сега полегни за малко да си отдъхнеш.

Заекът легна върху мъха, доволен от похвалата и от изпълнената задача.

— Слушай, Кичо — обърна се Фердинанд към най-важния заек, който продължаваше да се оглежда в рога. — Имам още една молба към теб…

— Казвай… — рече Кичо, без да прекъсва заниманието си.

— Трябват ми трийсет и три заека… — рече Фердинанд.

— Ама че странна цифра! — извика Кичо. — Защо пък точно трийсет и три?

— Много е дълго да ти го обяснявам — каза Фердинанд. — Трябват ми трийсет и три заека и толкоз. Но това трябва да бъдат зайци и половина, ясно ли ти е?

— Ясно ми е. Ей сега ще повикам всички зайци и ще можеш да си избереш.

Той отново свирна по своя начин и след малко наоколо вече гъмжеше от зайци. Фердинанд и Кичо ги разглеждаха много внимателно, накрая избраха от най-едрите трийсет и два заека.

— Но нали ти искаше трийсет и три — рече Кичо, когато Фердинанд му заяви, че вече са достатъчно, — а сме избрали само трийсет и два.

— Избрали сме трийсет и три — решително отвърна Фердинанд.

— Айде де — усъмни се Кичо. — Само трийсет и два са, нали сам ги броих.

— А аз ти казвам, че са трийсет и три!

— А къде е трийсет и третият? — попита Кичо.

— Ето го! — рече Фердинанд и посочи към Кичо.

— И мен ли ме избра? — зарадва се Кичо.

— А ти как мислиш? Ами че ти си най-прекрасният от всички зайци!

— И какво ще правим сега? — попита Кичо, защото му ставаше все по-интересно.

— Ще идем да посетим моите приятели — отговори Фердинанд.

— Какви са тези приятели? — полюбопитства Кичо.

— Моите приятели ловците, с които дойдох днес на лов — обясни му Фердинанд.

— И ние трябва да идем при тях? — уплашено попита Кичо.

— Защо не? — каза Фердинанд.

— Но те могат да стрелят по нас.

— Давам ти дума, че няма да стрелят — тържествено произнесе Фердинанд.

— Нито веднъж?

— Нито веднъж.

— А какво ще правим ние там?

— Ще си седим край огъня, ще си приказваме за туй-онуй и ще ядем бигос.

— Бигос ли?

— Да, бигос.

— А какво е това бигос? — попита Кичо, който за първи път чуваше за подобно нещо.

— Това е едно ядене — рече Фердинанд.

— Вкусно ли е?

— Фантастично.

— Не зная дали на нас тоя бигос ще ни е вкусен — усъмни се Кичо.

— Сигурно ще ви е вкусен — заяви Фердинанд.

— Ти откъде знаеш?

— Знам, защото в бигоса има нещо, което вие много обичате. За което си умирате. За което сте луди…

— Интересно какво може да е това? — замисли се Кичо.

— Не се мъчи да отгатваш. Ще ти кажа веднага — рече Фердинанд. — В бигоса има едни зелени листа, които растат под формата на твърди глави…

— Зеле!!! — изкрещя Кичо, така че гората отекна.

— Да, зеле, зеле — потвърди Фердинанд, превивайки се от смях.

VII

Ловците бяха насядали край малкия огън и сладко си бъбреха, когато най-неочаквано и безшумно се появи Фердинанд начело на своите трийсет и три заека.

— Привет на ловците!!! — ревнаха те с все сила, приближавайки се до огъня.

На този възглас Фердинанд ги бе научил по пътя. За да се упражняват, те беззвучно приветстваха ловците, като само мърдаха устни, да не би случайно да се издадат.

Ловците скочиха на крака, но от уплаха коленете им страшно се разтрепериха.

— Кой е това? Кой е това? — уплашено попита аптекарят.

— Ние — извика му в отговор Фердинанд.

— Кои сте вие?

— Ние, зайците!

Аптекарят заслони очите си с длан, защото блясъкът на огъня му пречеше, и като зърна Фердинанд, който крачеше най-отпред, извика:

— Ах, вие ли сте, господин Фердинанд! Но виждам, че не сте сам… Кой ситни подир вас?…

— Не можете ли да познаете? — учуди се Фердинанд.

— Струва ми се, че това са, откровено казано, зайци — рече аптекарят, като се вгледа по-внимателно в мрака.

— И на мен така ми се струва, откровено казано — повтори като ехо Фердинанд.

— Откъде са се взели тук? — попита аптекарят и се опули към стройните редици на най-хубавите зайци, които бяха виждали очите му. И останалите ловци гледаха зайците, без да кажат нито дума. Бяха като омагьосани.

— Те дойдоха с мен — безразлично рече Фердинанд.

— Как така са дошли с вас? — учуди се аптекарят.

— Харесват ме и дойдоха — отвърна Фердинанд. — А сега ги поканете да седнат край огъни. Няма да стърчим така цяла вечност.

— Ама разбира се — каза аптекарят. — Заповядайте, седнете… — обърна се той към зайците. — Божичко, колко са много — промърмори той на себе си.

Фердинанд го чу.

— Пребройте ги — каза той.

Аптекарят започна да брои:

— Един… два… три… осем… единайсет… двайсет… двайсет и пет… трийсет… Трийсет и три. Струва ми се, че не греша, нали? — обърна се той към останалите ловци.

Ловците също, всеки поотделно, тихичко брояха зайците и затова само кимнаха с глави, че зайците наистина са толкова.

— Струва ми се, че точно толкова трябваше днес да уловим? — каза Фердинанд.

Ловците, заедно с аптекаря, наведоха засрамено глави.

— Вие колко зайци уловихте днес? — попита Фердинанд аптекаря.

— Нито един — отвърна аптекарят, който не смееше да погледне Фердинанд в очите.

— А те? — попита Фердинанд, като посочи останалите ловци.

— И те нито един — повтори аптекарят.

— Но аз улових ли?

— Вие, господин Фердинанд уловихте трийсет и три заека.

— Кой в такъв случай е най-добрият ловец тук?

— Вие, скъпи Фердинанд! — каза аптекарят.

— Вие, скъпи Фердинанд! — повториха и останалите.

— Благодаря ви… — развълнувано рече Фердинанд… — Имам към вас още един въпрос — обърна се той към аптекаря. — Мога ли да направя с тия зайци каквото си искам?

— Ама, скъпи Фердинанд, разбира се… — отвърна аптекарят, а останалите кимнаха с глави, че са съгласни.

— Чудесно — рече Фердинанд. — В такъв случай ги каня на традиционния бигос!

Свалиха от колата херметическия съд, отвориха го и в същия миг прелестната миризма на бигоса се разнесе над цялата поляна. Фердинанд беше много любопитен дали ще им се услади бигосът, но никога не можа да разбере това…

 

 

— Това ли е кучето, което се е изгубило? — чу той насън нечий глас.

Фердинанд едва-едва повдигна левия си клепач и видя над главата си един милиционер, а до него собствената си господарка.

— Да, това е моят Фердинанд — рече господарката му и задърпа Фердинанд за нашийника. — Фердинанд! Събуди се, Фердинанд! Това е невъзможно куче! Вече трети път ми бяга в парка.

— Ей, ти, я слизай от пейката — каза милиционерът и потупа Фердинанд. — Не може непрекъснато да спиш…

— Че аз съвсем не съм спал… — каза Фердинанд и погледна с предани очи своята господарка. — Аз само си почивах, според най-новите методи, със затворени очи…

Но господарката му не можа нищо да разбере.

I

Фердинанд отдавна си мечтаеше за чадър.

Моля ви, не се смейте, няма нищо смешно. Мечтите понякога придобиват най-странни форми и най-странните неща понякога стават обект на нашите мечти.

Един, например, мечтае лете за кънки, друг мечтае зиме да се къпе в морето, а трети есен мечтае за пресни ягоди. Естествено, всички тези мечти не могат да се изпълнят незабавно. Този, който мечтае за кънки, трябва да почака до зимата, за да се сбъдне мечтата му. Този, който мечтае да се къпе в морето, трябва да почака до лятото, а този, който мечтае за пресни ягоди, трябва да почака до пролетта.

А колко време трябва да чакаш, за да се сбъдне мечтата за чадър?

Никой не знае това.

Във всеки случай Фердинанд мечтаеше за чадър много, много отдавна.

А защо мечтаеше?

Знам ли… Струва ми се, че никой няма да ви отговори на този въпрос. И до ден-днешен всъщност не се знае, защо изведнъж започваш да мечтаеш за нещо. Мечтата се появява ни в клин ни в ръкав, долита като досадна муха и започва да се върти около нас, да се върти, да се върти. Минава малко време, понякога само няколко секунди и ние вече си даваме сметка, че тази муха не е нищо друго освен — нашата мечта.

Един ден Фердинанд сподели своята мечта със стария часовник, който стоеше на скрина в ъгъла на стаята и с когото от дълги години бяха големи приятели.

— Нямаш представа, скъпи мой Бимбом — каза Фердинанд, защото часовникът се казваше Бимбом, — колко ми се иска да стана собственик на чадър.

— Прекрасно те разбирам — отвърна Бимбом, — макар че от моя гледна точка чадърът е нещо напълно излишно.

— Ако някой изобщо не излиза от къщи, разбира се, че за него чадърът ще е нещо съвършено излишно — каза Фердинанд.

— Така е — съгласи се Бимбом. — Почти веднага след като се родих ме сложиха в този ъгъл и въпреки че непрекъснато се движа, нито веднъж не съм излязъл от къщи.

— Защото се движиш на едно място…

— Точно така — каза Бимбом. — Но прекрасно разбирам, че някой може да иска да притежава чадър…

— Този някой съм аз! — каза Фердинанд и посочи към себе си. — Какво трябва да направя, за да имам чадър?

— Трябва да си купиш — рече Бимбом.

— А какво трябва да направя, за да си купя? — попита Фердинанд.

— Трябва да имаш пари — отговори Бимбом.

— А като нямам?

— Трябва да събереш.

— А дълго ли трябва да събирам?

— Зависи какъв чадър искаш.

— Най-хубавият на света! — извика Фердинанд.

— За най-хубавия на света трябва да събираш много дълго — каза Бимбом.

— Колко дълго? — непременно искаше да узнае Фердинанд.

— Зависи от това дали бързо ги събираш, или бавно… — отговори Бимбом. — Освен ако вземеш на заем…

— А има ли заеми за закупуване на чадъри? — заинтересува се Фердинанд.

— Щом има заеми за строеж на жилище или за покупка на мебели, според мен, трябва да съществуват и заеми за закупуване на чадъри. Трябва само добре да мотивираш молбата…

— Как да я мотивирам?

— Ами, да опишеш например, че чадърът ти е крайно необходим, за да изпълняваш служебните си задължения, с цел… с цел…

— С цел да не се мокря — подсказа му Фердинанд.

— Може да пишеш „с цел да не се мокря“ — рече Бимбом. — Много добра мотивировка. Може още да напишеш, че ако при изпълнение на служебните си задължения се измокриш, можеш да се простудиш…

— Разбира се, че мога — съгласи се Фердинанд.

— А като се простудиш, можеш да хванеш хрема…

— Прав си. Щом се простудя, веднага ме хваща хрема — убедено рече Фердинанд.

— А когато си хремав, кихаш…

— И още как!

— А като кихаш, заразяваш други…

— Струва ми се, че е така…

— И тогава тези други хващат от тебе хремата, кихат и заразяват още други, които също на свой ред хващат хрема, кихат и с кихането заразяват следващите… И защо е всичко това?

— Защо?

— Защото ти нямаш чадър! — каза Бимбом, извънредно горд от себе си.

— Ето, виждаш ли? — извика Фердинанд. — Виждаш ли, че чадърът ми е крайно необходим.

— Можеш да пишеш в молбата, че чадърът ти е крайно необходим не само за да не се мокриш, но също така в името на всеобщото благо… Защото фактът, че ти не притежаваш чадър се отразява неблагоприятно върху другите, които са изложени на опасност да се заразят с хрема от тебе, когато се измокриш.

— Ей сега ще напиша — рече Фердинанд. — Ще ми помогнеш ли, скъпи Бимбом?

— Ще ти помогна да съставяш изреченията, но ще пишеш сам, защото така на крак ми е неудобно… — рече часовникът. — А знаеш ли поне какъв трябва да бъде твоят чадър?

— Иска ми се — започна Фердинанд мечтателно — да бъде елегантен… Да има бамбукова дръжка и да е от коприна…

— А какъв ще е на цвят?

— Син като небето.

— Синият не е практичен — рече Бимбом. — Много бързо ще избелее от слънцето.

— Че аз няма да ходя с него по слънцето — решително отвърна Фердинанд. — Чадър се носи на дъжд, а не на слънце.

— Ама че си умен — обади се часовникът. — А колко често се случва веднага след дъжда да блесне слънце, а?

— Много често — отвърна Фердинанд.

— А понякога дори дъжд вали и слънце грее. Случва ли се това, или не?

— Случва се — съгласи се Фердинанд.

— И може ли тогава чадърът да избелее?

— Може.

— Затова не си купувай син, скъпи Фердинанд — рече Бимбом и силно избимбомка десет пъти, защото беше точно десет часът. — Така се разбъбрихме с тебе за тоя чадър, и за малко да забравя, че е десет часът.

— Тогава какъв да си купя? — попита Фердинанд. — Червен ли?

— Червеният много бие на очи — рече Бимбом. — Отдалече ще те виждат, където и да отидеш.

— Това е чудесно! — зарадва се Фердинанд. — Нека да бие! Нека всички да ме виждат и мене, и моя чадър.

— Но в такъв случай няма да имаш нито миг самота. По червения чадър веднага ще се разбере кога къде се намираш и постоянно ще бъдеш заобиколен от роднини и познати. А от време на време имаме нужда от самота…

— Вярно е — съгласи се Фердинанд. — Тогава какъв да си купя? Зелен ли?

— И зелен не е хубаво — рече Бимбом.

— Защо?

— Защото лятно време не бие на очи. А тъкмо лете ходим с чадъри.

— Как така лятно време да не бие на очи? — попита Фердинанд.

— Много просто. Не бие на очи, защото през лятото обикновено има много зеленина и на нейния фон зеленият чадър изобщо няма да се вижда… А ти искаш твоят чадър да се вижда.

— Убеди ме — каза Фердинанд. — А какво ще кажеш за един лилав чадър?

— Неее — възмути се часовникът и мръдна стрелките си като мустаци. — Лилав чадър — това ще изглежда несериозно…

— А какъв ще изглежда сериозно?

— Според мен сериозно ще изглежда само един черен чадър — каза Бимбом.

— Черен ли? — учуди се Фердинанд.

— Да, черен! Черен! — отвърна Бимбом.

— Черният цвят е много тъжен.

— Черният цвят е като всеки друг — рече Бимбом. — Ако искаш да изглеждаш сериозно, трябва да си купиш черен чадър…

— Разбира се, че искам да изглеждам сериозно! — каза Фердинанд.

— В такъв случай вземай лист и писалка, сядай и пиши молбата…

II

— До кого трябва да адресирам молбата? — попита Фердинанд, след като намери хартия, писалка и мастило.

— До някого, който отпуска заеми — рече Бимбом.

— А кой отпуска заеми?

— Банката.

Фердинанд натопи писалката в мастилницата, намести се по-удобно на стола и започна да пише, като произнасяше на глас всяка написана сричка.

„У-ва-жа-е-ма гос-по-жо Бан-ко…“

— Банката не е никаква госпожа — прекъсна го Бимбом.

— А какво е? — попита Фердинанд.

— Банката е една сграда, в която стоят парите…

— А, добре — каза Фердинанд. — Ей сега ще го поправя.

Фердинанд задраска това, което бе написал, и започна отначало: „У-ва-жа-е-ма гос-по-жо сгра-до, в ко-я-то стоят па-ри-те…“.

— Какво пишеш там! — извика часовникът. — Това е пълна глупост!

— Ама нали все някак трябва да я адресирам тази молба — рече Фердинанд.

— Но не по тоя начин.

— Ами как?

— Пиши: До Заемодателната банка…

— Защо заемодателна? — попита Фердинанд.

— Щом дава заеми, значи е заемодателна, разбираш ли? Та, пиши: До Заемодателната Банка…

„До за-й-мо-да-тел-на-та бан-ка…“ — написа Фердинанд.

Бимбом надникна през рамото му и едва не му призля.

— Как си го написал? — извика той. — Първо на първо трябва да се напише с главни букви, а освен това се пише Заемодателна, а не займодателна. Веднага го поправи!

Фердинанд поправи грешките и Бимбом продължи да му диктува:

— Моля да ми бъде отпуснат заем за закупуване на чадър, който ми е крайно необходим…

— Мо-ла да ми бъ-де от-пус-нат За-ем за за-ку-п-ва-не на ча-дър кой-то ми е край-но не-оп-хо-дим… — сричаше Фердинанд, докато изписваше буквите. — Така добре ли е?

— Не особено — рече Бимбом. — „Моля“ се пише с „я“, пише се „закупуване“, не „закупване“, а „необходим“ се пише с „б“, а не с „п“. Освен това пред „който“ се пише запетайка, а думата „заем“ се пише с малка буква.

— Но това е много важен заем и по този начин исках да го уважа — рече Фердинанд и се наведе да поправя грешките.

— Поправи ли ги вече? — попита часовникът.

— Поправих ги — отвърна Фердинанд.

— Е, и какво сега?

— Сега ще препиша молбата на чисто и ще я сложа в плик — каза Фердинанд.

— А кой моли да му се отпусне заем? — попита Бимбом.

— Как така кой? Аз! — извика Фердинанд.

— А в заемодателната банка откъде ще разберат това?

— Ами ще допиша още, че заемът го искам аз — каза Фердинанд и написа под молбата с големи букви „АЗ“.

— На молбите не се пише аз, а име и презиме — каза часовникът. — Задраскай, ако обичаш, това глупаво аз и се подпиши с пълното си име и презиме…

Фердинанд задраска АЗ и написа с малко разкривени букви, но затова пък много четливо: „Фер-ди-нанд Ве-ли-ко-леп-ни“.

— Добре поне че като пишеш собственото си име не правиш грешки — каза Бимбом. — А сега препиши всичко на чисто.

Фердинанд се зае да преписва.

Първия път започна много високо на листа, поради което като написа молбата отдолу му остана доста празно място, а това никак не стоеше хубаво.

Втория път пък започна ниско и когато свърши му остана много място отгоре. А това изглеждаше още по-грозно.

Третия път започна точно по средата, но буквите излязоха толкова криви, че и самият той се ужаси.

На четвъртия път всичко беше както трябва, но в последния момент, тъкмо Фердинанд направи красива завъртулка на собствения си подпис и от писалката му капна голяма капка мастило, която в същия миг се превърна в ужасно петно.

Едва на петия път успя да препише молбата без грешки и без мастилени петна.

— С тази молба вече можеш да отидеш в Заемодателната банка — каза му Бимбом.

— А къде се намира тя? — попита Фердинанд.

— Това вече не зная — отвърна часовникът и започна да се съсредоточава, за да събере сили да удари единайсет пъти, защото тъкмо наближаваше единайсет часът. Той бимбомна единайсет пъти, а когато свърши, каза, като едва си поемаше дъх от умора: — Офф, най-много обичам да бия един часа…

— Е, аз тичам в града — каза Фердинанд, след като пъхна молбата в един плик.

III

— Няма да разпитвам къде се намира Заемодателната банка — реши Фердинанд, когато излезе на улицата. — Защо всички да разберат, че аз, Фердинанд, тегля заем, за да си купя чадър… Сам ще я намеря, без ничие благоволение… Една такава банка трябва да е някъде в центъра на града… В края на краищата в центъра няма толкова много улици… Най-много да са сто или двеста… Ако тичам, ще ги обиколя на бърза ръка и все ще намеря заемодателната банка… Трябва само внимателно да гледам табелите… Тази банка сигурно ще има голяма фирма, толкова голяма, че отдалече да я забележиш…

И Фердинанд хукна по улиците като луд.

Тичаше ли тичаше, но не можеше да открие банката, която търсеше. Имаше други най-различни банки, но ни следа от Заемодателната. Най-сетне, когато вече почти бе загубил надежда, той изскочи от някаква пресечка на главния булевард и видя насреща си огромен надпис:

ЗАЕМОДАТЕЛНА БАНКА

— Тук е! — каза си Фердинанд и много се зарадва.

Влезе през въртящата се врата, защото никоя уважаваща се банка няма обикновена врата, такава дето да се отваря само като натиснеш дръжката. Вратите на всички сериозни банки се въртят.

Въртящата се врата толкова много хареса на Фердинанд, че вместо направо да влезе в банката, той влизаше петнайсетина пъти и чак когато му омръзна да влиза, остана във фоайето и се огледа с кого да поговори за молбата си. Видя един куп гишета и на всяко гише по един чиновник или чиновничка. Той ги изгледа един по един и накрая се приближи до едно гише, зад което седеше младо девойче, защото това девойче много му хареса.

— Моите почитания — започна Фердинанд. — Донесъл съм една молба.

— По какъв въпрос? — попита девойчето, без дори да го погледне.

— За заем — обясни Фердинанд.

— Дайте ми молбата — каза девойчето.

Фердинанд подаде плика с молбата.

— Това май е някаква грешка — каза чиновничката, след като прочете молбата на Фердинанд. — Сигурно е трябвало да пише нещо друго, не чадър!

— Не, моля ви се — каза Фердинанд. — Там трябваше да пише чадър, точно както е написано.

— Значи вие искате да получите заем за чадър? — смая се чиновничката.

— Да, за чадър! — отвърна Фердинанд.

— Трябва да ви кажа, че за първи път виждам такава молба. Ще трябва да се отнесем до началника на отдела.

Отидоха при началника на отдела, чиято канцелария бе на четвъртия етаж.

— Тук има една особена молба — каза чиновничката, когато влязоха в канцеларията на началник-отдела. — Да ви призная, никога досега не съм виждала такава молба.

— За какво се касае? — попита началникът, като повдигна на челото очилата си с огромни рогови рамки.

— За заем — побърза да каже Фердинанд.

— За заем — потвърди чиновничката, — но познайте за какво е този заем?

— За жилище? За мебели? — опита се да отгатне началникът.

— Нищо подобно. За чадър — каза чиновничката.

— За чадър ли? — учуди се началникът. — За първи път чувам такова нещо. Ще трябва да идем при инспектора.

Началникът на отдела, чиновничката и Фердинанд слязоха един етаж по-надолу в кабинета на инспектора.

— Слушам ви, какво се е случило пак? — попита инспекторът, вдигайки поглед от папките, с които беше отрупано бюрото му.

— Въпросът е изключителен — каза началникът на отдела — и само поради това си позволихме да ви отнемем от времето… Този господин е подал молба за заем…

— Ако молбата е съответно мотивирана, да му се отпусне заем и няма какво повече да говорим — каза инспекторът, който от пръв поглед усети симпатия към Фердинанд.

— Молбата наистина е съответно мотивирана — каза началникът на отдела, — става въпрос обаче, че целта на заема е необичайна…

— А за какво ще бъде предназначен заемът? — попита инспекторът.

— За чадър — обясни началникът на отдела, а чиновничката и Фердинанд потвърдиха с кимане на глава.

— Повторете, ако обичате, защото май не ви чух добре — каза инспекторът.

— Не, господин инспекторе, точно така е както го чухте — рече началникът на отдела. — Наистина, става дума да се отпусне заем за покупка на чадър.

— Много съжалявам — отвърна инспекторът, — но по такива необичайни въпроси не мога сам да взимам решение. Ако ми позволите, ще отидем с молбата при главния инспектор.

Инспекторът, началникът на отдела, чиновничката и Фердинанд слязоха още един етаж по-надолу при главния инспектор.

— Влез! — чу се отвътре басов глас, когато инспекторът почука на вратата. — Каква е тази процесия! — добави главният инспектор, като видя и четиримата да влизат в кабинета му. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Господин Великолепни е дошъл при нас с молба да му отпуснем заем — каза инспекторът.

— С истинско удоволствие ще му отпуснем заем — отговори главният инспектор и покани всички да седнат. — Нашата институция е създадена именно, за да отпуска заеми на всички, които се нуждаят от тях.

— Това ми е известно — каза инспекторът — и със заема на господин Великолепни нямаше да имаме никакви проблеми, ако не беше фактът, че този заем е предназначен за покупка на… чадър.

— Как така? На обикновен чадър? — забуча с басовия си глас главният инспектор.

— Да, на обикновен чадър — отвърна инспекторът, а началникът на отдела, чиновничката и Фердинанд кимнаха.

— Я ми дайте тая молба! — каза главният инспектор.

Той взе молбата на Фердинанд от инспектора и като хъмкаше непрекъснато, прочете я няколко пъти от начало до край.

— Няма никакво съмнение — каза той накрая, — че става дума за заем за покупка на чадър… По принцип нашата банка няма нищо против от заема, който му се отпусне, човек да си купи чадър, но… — Главният инспектор млъкна и взе да се чеше с химическия молив по плешивата глава, като без да се усеща рисуваше лилави фигурки по голото си теме. — Но… понеже случаят е без прецедент, предпочитам да се консултирам предварително по въпроса с нашия директор. Да вървим при директора!

Главният инспектор, инспекторът, началникът на отдела, чиновничката и Фердинанд слязоха още един етаж по-надолу. Сега се озоваха на първия етаж пред вратата на директорския кабинет. За щастие директорът ги прие незабавно. Мълвата, че има някакъв необикновено важен въпрос за уреждане, която обикаляше цялата банка, бе стигнала и до него.

— Чух, че имате някакви проблеми — каза той, когато тежката врата, облицована в тъмна кожа, се затвори зад посетителите.

— Идваме с молбата на тук присъстващия Фердинанд Великолепни за получаване на заем… — опита се да изложи въпроса главният инспектор.

— Струва ми се, че такъв род молби не са изключение в нашата банка — засмя се директорът.

— Естествено, че не са — съгласи се главният инспектор. — В нашата банка ежедневно постъпват по няколкостотин молби за заеми. Но откакто съществува банката, такава молба не е постъпвала! — извика главният инспектор и с драматичен жест остави молбата на Фердинанд върху бюрото на директора.

Директорът светкавично я прочете, лицето му се разведри и като потри ръце, той извика:

— Най-сетне нещо ново!!! Браво, господин Фердинанд!!! Всички искат пари само за жилища, мебели, коли и ето най-сетне явява се някой, който се нуждае от пари за красива, бих казал дори благородна цел — за чадър! Колко пари са ви нужни, защото не сте посочили сумата?

— Нямам представа, господин директоре, колко може да струва един чадър… — каза Фердинанд.

— Какъв чадър искате? — попита директорът.

— Голям, с бамбукова дръжка и черен, защото съм сериозна личност — каза Фердинанд.

— Осведомете се незабавно какви са продажните цени на този тип чадъри… — нареди директорът на чиновничката. — А вие — обърна се той към главния инспектор, инспектора и началника на отдела — бъдете така любезни да се върнете в кабинетите си и незабавно се заемете с уреждането на въпроса да се отпусне заем на господин Великолепни. Вие останете, господин Великолепни — каза той на Фердинанд, който се канеше да излезе заедно с другите. — Искам да ви покажа нещо.

Когато останаха насаме, директорът се приближи до шкафа, отвори го рязко и каза:

— Погледнете само!

Фердинанд погледна и видя в шкафа петнайсетина различни чадъра, идеално подредени.

— Прекрасна колекция! — прошепна възхитено той.

— Това още не е всичко — гордо отговори директорът. — В къщи имам още една също толкова хубава. Трябва някой път да наминете у дома, ще ви я покажа.

— Положително ще намина, господин директоре, положително! — каза Фердинанд, благодари за всичко, излезе като замаян от кабинета на директора и се залетя към касата, за да получи отпуснатите му пари.

IV

С парите в джоба, Фердинанд тръгна из града да търси подходящ чадър.

— Не мога да постъпвам лекомислено — говореше си той, докато обикаляше по улиците и внимателно оглеждаше магазините за чадъри. — Няма нищо по-лесно от това да купиш какъв да е чадър и после до края на живота си да съжаляваш, че не си купил такъв, за какъвто си мечтал. Имам време… Първо ще обиколя всички магазини и ще видя какво се продава…

Обикаляше Фердинанд из магазините покрай редиците чадъри, също като някаква важна особа пред почетна рота. От време на време призоваваше някой от строените чадъри, оглеждаше го внимателно, облягаше се елегантно на него като на бастун и понякога дори го отваряше. Но все не можеше да се реши.

Най-сетне, след като излезе от двадесет и петия магазин, Фердинанд се удари по главата и каза:

— Ама че съм прост!

Удари се втори път по главата и каза:

— Ама че съм мухльо!

Удари се по главата за трети път и каза:

— Аз съм напълно безмозъчно същество! Ходя като един глупак по магазините и да не се сетя досега, че в магазините не правят чадъри. А къде правят чадъри? Чадъри правят майсторите на чадъри! Значи само при някой майстор ще намеря такъв чадър, за какъвто съм си мечтал!

И без повече да се бави, Фердинанд тръгна да търси някой майстор на чадъри. По пътя той си пееше тази песничка:

Майстори на дъждобрани!

Майстори на слънчобрани!

Жилищата ви къде са?

И какъв ви е адреса?

Улицата ви коя е?

И квартала ви не зная.

Майстори на дъждобрани!

Майстори на слънчобрани!

Дали тук — дали там

да ви търся —

сам не знам…^[2]

Една възрастна жена, която точно тогава минаваше наблизо, чу песничката на Фердинанд и каза:

— Извинявайте много, че прекъсвам хубавата ви песен, но случайно знам адреса на един много известен майстор на дъждобрани…

Фердинанд чак подскочи от радост.

— Моля ви се — извика той, — веднага ми дайте този адрес! Далече ли е?

— Ами, съвсем близко! На две крачки оттук! — каза възрастната жена. — На улица „Дъждовна“ 18. Ще го запомните ли?

— До края на живота си ще го помня, до края на живота си! — каза Фердинанд. — Стократно ви благодаря за тази безценна информация.

Като каза това, Фердинанд тръгна към улица „Дъждовна“.

— И не забравяйте, че на улица „Дъждовна“ винаги вали дъжд! — извика подире му възрастната жена.

— Това няма значение — отвърна Фердинанд. — Най-много да се понамокря, докато притичам до прочутия майстор. После, когато вече се сдобия с чадър, да си вали колкото си иска.

Улица „Дъждовна“ наистина беше съвсем близо. Фердинанд лесно намери номер 18. Откъм улицата нямаше нито магазин, нито работилница. Само до входната врата висеше табелка — на нея бе нарисуван чадър и стрелка, която сочеше към входа. Фердинанд тръгна натам, накъдето сочеше стрелката. Мина през входната врата и се озова в просторен двор. Постепенно целият се намокри, защото щом стъпи на улица „Дъждовна“, веднага се озова под струите на проливен дъжд.

„Странно нещо — помисли си той — какъв е този дъжд на улица «Дъждовна»?…“

Но не се чуди кой знае колко, защото вече от доста време Фердинанд на нищо не се учудваше.

Около десетина минути той се оглежда наоколо, но никъде не можа да забележи и следа от майстора на чадъри. Накрая вдигна поглед по-високо и едва тогава, на балкона на втория етаж, видя петнайсетина разноцветни чадъра, които растяха в сандъчета също като цветя. Всичките бяха разтворени и водата се стичаше по тях надолу право върху главата на Фердинанд, който вече беше мокър до кости.

— Разбрах къде е майсторът на чадъри! — извика Фердинанд и тичешком се спусна към втория етаж.

Невероятно, но и на стълбите валеше. Ала тъй като Фердинанд, както казахме, беше мокър до кости, не обърна внимание на това странно явление. Беше му все едно дали ще се намокри още, или не.

— Нека си вали… — мърмореше си той под носа, от който час по час капваше по някоя капка.

Най-сетне спря пред една врата с нарисувани върху нея чадъри и почука.

— Влезте, влезте! — обади се отвътре някакъв глас.

Фердинанд отвори вратата и влезе. В самото жилище също валеше дъжд.

„Странна история“ — помисли си Фердинанд, но с нищо не издаде изумлението си и каза само:

— Добър ден.

— А добър ден, добър ден — отвърна майсторът, който седеше под един огромен чадър.

От чадъра му се стичаха потоци дъжд, а майсторът си стоеше под него сух-сухеничък.

— Защо стоите на дъжда? — обърна се майсторът към Фердинанд. — Елате да се скриете бързо под чадъра!

Фердинанд се мушна под чадъра и едва тогава забеляза, че той расте от огромно сандъче — в такива сандъчета понякога хората отглеждат палми в къщите си или във фоайетата на хотелите.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита майсторът, като се вгледа във Фердинанд. — Ако съдя по вида ви, на вас ви е нужен чадър, нали?

— Да, познахте — каза Фердинанд. — Нужен ми е чадър.

— Заповядайте, седнете — и майсторът посочи на Фердинанд едно столче под големия чадър.

Фердинанд седна и се огледа.

— Извинете ме — започна той, — но вашето жилище няма ли покрив?

— Има, разбира се — отвърна майсторът.

— Тогава защо вали толкова? — учуди се Фердинанд.

— На улица „Дъждовна“ винаги вали пороен дъжд — обясни му майсторът. — Между другото поради това и започнах да отглеждам чадъри именно тук.

— Навярно искахте да кажете: да правя чадъри? — прекъсна го Фердинанд.

— Нищо подобно. Исках да кажа: да отглеждам чадъри, а не да ги правя. Да прави чадъри може всеки, разбирате ли? А аз, Франчишек Амбрелински имам единствената в света ферма за чадъри. Моите чадъри са естествени, не някакви си там изкуствени. Както има истински и изкуствени перли, така има и изкуствени чадъри, които се произвеждат масово, и истински чадъри, каквито отглеждам само аз. А колкото до покрива — продължи майсторът, спомняйки си въпроса на Фердинанд, — за дъжда, който се излива на „Дъждовна“, никакъв покрив не помага. Още не е открит такъв непромокаем покрив, за разлика от моите чадъри… Погледнете само…

Фердинанд погледна. И наистина: под огромния чадър беше съвсем сухо, както и под всички други посадени в саксии или сандъчета чадъри, които бяха пръснати из цялата стая. Между тях имаше огромни чадъри столетници и мънички, току-що поникнали чадърчета.

— Необикновено — възхити се Фердинанд. — Под никой от тях, дори под най-малкия няма и следа от дъжд.

— Защото те наистина са непромокаеми — гордо рече Амбрелински. — Знаете ли, аз не отглеждам какво да е… А на вас какъв чадър ви трябва? Както ви гледам, май търсите за вила, нали?

— Не — отвърна Фердинанд. — Аз дори нямам вила. Трябва ми чадър за разходка…

— Разбирам — кимна Амбрелински.

— Елегантен — добави Фердинанд.

— С друг не ви виждам…

— Не твърде тежък — продължаваше Фердинанд.

— Моите са леки като перца, можете да бъдете спокоен — увери го майсторът, като сложи ръка на сърцето си.

— С бамбукова дръжка…

— Чадърите, които отглеждам, са само на бамбуков присад — заяви Амбрелински.

— И никога да не заяжда при отваряне и затваряне…

— Заяждат само изкуствените чадъри, естествените — никога.

— Да не пропуска вода…

— Моите са сто процента непромокаеми!

— И най-главното никога да не се губи — завърши Фердинанд.

— Колкото до това, давам ви сто години гаранция. Чадърите от моята ферма сами търсят собствениците си, за разлика от обикновените чадъри, за които непрекъснато трябва да мислиш.

— Сто години гаранция ли ми давате? — учуди се Фердинанд.

— Ако ви е малко, мога да ви дам и по-дълга — каза майсторът, — но от опит зная, че чадърите живеят най-много сто години, искам да кажа чадърите, които аз отглеждам. Защото другите живеят година, две, най-много три — завърши той презрително. — А какъв цвят да бъде чадърът?

— Черен — бързо рече Фердинанд.

— Веднага си личи, че имате вкус — каза майсторът. — Другите искат сини, червени, зелени или лилави чадъри, а понякога, представете си, дори и жълти! А вие искате да имате черен чадър. Много хубаво от ваша страна… Самият аз също най-много обичам черните чадъри. Черните се отглеждат най-трудно, както розите. Много са разпространени червените, жълтите, белите рози, има дори сини и зелени, но истинска рядкост е само черната роза!

— Чувал съм за това — каза Фердинанд.

— Изберете си тогава някой от черните чадъри — и Амбрелински посочи на Фердинанд една редица прекрасни добре сложени и стройни чадъри, които кротко си стояха в саксиите.

Фердинанд внимателно ги заразглежда и накрая се спря на третия от ляво.

— Този ще взема — каза той.

— Най-красивият ми екземпляр за тази година — похвали неговия избор майсторът.

— А какво ще стане със саксията? — разтревожи се Фердинанд. — Струва ми се, няма да е много удобно да се разхождам с чадър, забучен в саксия.

— За това не се безпокойте. Този чадър все още расте, но ей сега ще го измъкнем от саксията и всичко ще бъде на ред — каза майсторът.

— А няма ли случайно да увехне, като го измъкнем от саксията? — попита Фердинанд.

— В никакъв случай! Трябва само от време на време да излизате с него по дъжд, за да се намокри хубавичко, това ще му се отрази много добре. Знаете ли, те тук на „Дъждовна“ са свикнали постоянно да са на дъжд. Ако много дълго останат без вода, може да им стане тъжно.

— Ще се разхождам с него под дъжда по цели часове — решително заяви Фердинанд.

Майсторът се наведе над саксията с избрания от Фердинанд чадър и с ловко движение го изтръгна от пръстта. Изчисти дръжката с едно парцалче и подаде чадъра на Фердинанд.

— Погледнете какъв чадър е това! — каза той.

Фердинанд взе чадъра и се почувства като в рая. Дъждът барабанеше ритмично по опънатия чадър, а във Фердинанд всичко бушуваше от възторг начело със сърцето му.

— Колко ще струва този чадър? — попита най-сетне той с треперещ глас, защото се боеше, че цената сигурно ще бъде по-висока.

— Няма да ви искам много — отговори Амбрелински.

— Но колко конкретно?

— Като за вас, триста злоти — каза майсторът.

— Триста злоти ли? — учуди се Фердинанд.

— Скъпо ли ви се вижда?

— Евтино! Ще ви дам четиристотин — каза Фердинанд.

— За нищо на света няма да се съглася на такова нещо — възпротиви се Амбрелински.

— Тогава поне триста и петдесет — предложи Фердинанд.

— Е, добре, нека бъде триста и петдесет — съгласи се майсторът, — но ви давам честна дума, че тази цена е много висока.

— Нищо подобно! Нищо подобно! Много е ниска! — извика Фердинанд.

Той извади парите и ги връчи на Амбрелински.

После се разделиха като стари приятели и Фердинанд под своя великолепен чадър напусна фермата на господин Амбрелински, където непрекъснато валеше. В потоци от дъжд той слезе по стълбата, в потоци от дъжд пресече двора и в потоци от дъжд тръгна, преизпълнен от щастие, по улица „Дъждовна“.

Над главата му беше мечтаният чадър.

V

Щом Фердинанд свърна от улица „Дъждовна“, дъждът веднага престана и грейна слънце.

— Ще трябва да затворя чадъра… — помисли си Фердинанд и взе да търси приспособление, с което да затвори чадъра и да го превърне от огромна гъба на тънко краче в строен, обвит в черна коприна бастун.

Но такова приспособление нямаше.

— Интересно… — промърмори си Фердинанд под носа и продължи да върви с отворен чадър, въпреки че всички минувачи отдавна бяха затворили своите. — Може би така е по-добре — продължаваше да си мърмори Фердинанд, — поне чадърът ще изсъхне както трябва…

По едно време до него се приближи някакъв мъж.

— Извинявайте много — започна той, — но не зная дали сте забелязали, че вече не вали…

— Да, разбира се, че съм забелязал — отговори Фердинанд.

— Понеже ви виждам, че вървите с разтворен чадър, рекох си, че сигурно сте се замислили или нещо подобно… — заоправдава се мъжът, тъй като не искаше Фердинанд да го помисли за нахален.

— Аз нарочно вървя с разтворен чадър — каза Фердинанд.

— Мога ли да зная защо? — попита мъжът с глас, изпълнен с любопитство.

— За да изсъхне, просто за да изсъхне… — каза Фердинанд.

— Вие сте гениален! — възхити се непознатият. — Вие пръв сте разбрали душата на чадъра! Вие се грижите за чадъра, желаете той да се чувства добре, не го оставяте на произвола на съдбата, както за съжаление правят повечето собственици на чадъри! Някога чадърите ще ви издигнат паметник! Аз ще последвам вашия пример!

Като каза това, той разтвори чадъра си, въпреки че на небето грееше слънце.

— Довиждане — каза непознатият, отдалечавайки се. — Ще агитирам всички да тръгнат по вашия път! — добави той.

И отмина.

Скоро Фердинанд забеляза, че по улиците вървят все повече хора с разтворени чадъри, макар че дъждът отдавна беше преминал и на ясното небе не се виждаше нито едно облаче.

Някой веднага съчини и лозунг: „На чадърите им е приятно, когато са сухи!“.

Всички започнаха да го повтарят. Изписваха го по стените, съобщаваха го по високоговорителите и дори следобедните вестници, които излизаха някъде около три часа, поместиха този лозунг на първа страница над заглавките.

VI

Накрая обаче разтвореният чадър започна да дразни Фердинанд.

Кажете, колко време може да се обикаля града с разтворен чадър, ако при това не вали?

— Трябва нещо да направя — реши Фердинанд и още веднъж подробно огледа дръжката на чадъра и всичко около нея, надявайки се да намери някакво приспособление, което да му даде възможност да промени формата на чадъра от гъбообразен на бастунообразен. Но такова приспособление нямаше никъде. Тогава Фердинанд опита разни други начини. Разтърси силно чадъра, удари го о тротоара, завъртя го наляво, завъртя го надясно — никакъв резултат. Чадърът продължаваше да си стои разтворен и нямаше никакво намерение да се затваря.

— Май трябва да отида при Амбрелински — помисли си накрая Фердинанд, — да ми каже как се затварят чадърите, които той отглежда…

И Фердинанд тръгна към улица „Дъждовна“, но едва бе изминал няколко крачки, когато изведнъж някакъв тип — голяма тупалка — го блъсна.

— Внимавай малко, бе братле — направи му забележка Фердинанд.

— Какво? — възмути се типът.

— Не е хубаво да се блъскат минувачите…

— Я не се прави на толкова важен! — каза тупалката и пъхна ръце в джобовете си, за да покаже на Фердинанд дълбокото си презрение.

— Когато блъснеш някого, трябва да му кажеш: „Извинете“.

— Аз пък не искам!

— Такова поведение показва липса на култура…

— Много важно! — каза типът.

— Защото си невъзпитан — заяви Фердинанд.

— Стига с тия проповеди бе! — кресна типът и изчезвайки в тълпата, добави още: — Я се скрий! Чао!

Едва беше произнесъл тези думи, когато чадърът се затвори. Съвсем сам, без никакво усилие от страна на Фердинанд.

Фердинанд се стъписа.

„Изглежда този чадър се затворя по заповед и за това няма никакви специални приспособления за тази цел — помисли си той. — Добре, но в такъв случай как се отваря? Ако се затваря с думите: «Скрий се!», би трябвало да се отваря с думите: «Покажи се!». Ей сега ще опитаме дали наистина е така…“

И без да губи време Фердинанд извика високо:

— Покажи се!

Чадърът веднага се отвори.

— Скрий се!

Чадърът веднага се затвори.

— Покажи се!

Чадърът се отвори.

— Скрий се!

Чадърът се затвори.

— Работата е ясна! — радостно извика Фердинанд. — Вече знаем как се отваря и затваря нашият чадър. О, непознати нахалнико, дето ме блъсна, как бих искал да ти благодаря за услугата, която ми направи с грубостта си!

Но нахалникът отдавна вече беше изчезнал и затова не разбра, че неговото грубо: „Скрий се!“ разреши въпрос, който мозъкът на Фердинанд не беше в състояние да разреши.

Повтаряйки непрекъснато: „Скрий се!“ и „Покажи се!“ Фердинанд реши да се прибира към къщи. Всички минувачи, които този ден се намираха по улиците, по които минаваше Фердинанд на път за дома си, наблюдаваха с добродушна насмешка един сериозен мъж, който час по час без никаква причина отваряше и затваряше черния си чадър с бамбукова дръжка.

VII

Старият часовник пръв чу стъпките на господаря по стълбите.

Той погледна надолу и видя на пода в краката си дремещия Фердинанд. До него стоеше любимият чадър на господаря, който Фердинанд навярно беше домъкнал от антрето.

— Ще има разправия — каза си Бимбом и се замисли какво може да се направи при това положение. Фердинанд така хъркаше, та чак да ти стане приятно да го слушаш и изобщо не си даваше сметка за опасността. — Ще има разправия, когато господарят види как чадърът му се въргаля на земята…

Стъпките по стълбището се чуваха все по-ясно. Бимбом чу дрънчене на ключове.

— Какво да направя? Какво да направя? — мислеше отчаяно той. — Трябва по някакъв начин да събудя Фердинанд, но как?

И изведнъж му хрумна как.

— След секунда ще стане шест часът — помисли си той светкавично. — Така ще ударя шест часа, та Фердинанд да се събуди.

И без да се колебае повече, Бимбом започна да бие шест часа по следния начин:

Събудидиди!

Сееееееееее!

Феррррррррр!

Динннннннннн!

Наннннннннн!

Дееееееее!

Фердинанд веднага отвори очи.

— Какво има? — попита той.

— Господарят се връща — каза Бимбом.

— Е, и какво от това?

— И още питаш? Ще ядеш пердах заради чадъра, ще видиш…

— За какъв чадър?

— За тоя на пода.

Фердинанд погледна чадъра на господаря. Внезапно си спомни нещо и извика високо:

— Покажи се!

Но чадърът не се помръдна — продължаваше да лежи на пода и да се прави на три и половина.

— Това не е моят чадър! — каза Фердинанд.

— Разбира се, че не е твой, а на господаря — каза Бимбом. — Затова сега изчезвай колкото може по-бързо, защото господарят вече е в коридора.

Фердинанд на бърза ръка се опомни. Успя само да си подвие опашката и да се скрие в съседната стая, когато вратата се отвори и господарят влезе. Той веднага забеляза чадъра, който лежеше на пода под часовника.

— Откъде се е взел тук този чадър? — попита той. — Дали това не е работа на Фердинанд?

Ала никой не отговори на въпросите му. Старият Бимбом сякаш бе онемял, а в съседната стая Фердинанд се преструваше, че спи страшно дълбоко.