Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (9)

IX

— Сега най-важното е да кацнем на нещо гладко — тихичко прошепна Фердинанд, когато вече стана ясно, че са спасени.

— Прав сте — съгласи се директорът. — Само отвисоко се вижда как тази Земя е цялата наежена от стърчащи предмети. Също като игленик.

— Бррр! Чак косата ми настръхва! — Фердинанд погледна надолу и потрепери.

— А кой ще ни гарантира, че няма да кацнем на някое дърво… — мрачно запророкува директорът.

— Или на телеграфен стълб… — добави Фердинанд.

— Или на фабричен комин…

— Или на някоя кула…

— Или на мачтата на радиостанция…

— Или на гръмоотвод…

— Или на върха на някоя планина…

— Или на улична лампа…

— Или на наклонен покрив…

— Една минутка — прекъсна Фердинанд изброяването на страшните вероятности. — Я погледнете, директоре, далече ли е още земята.

— О, далече е още — отвърна директорът.

— В такъв случай да продължим да изброяваме. Или на телевизионна антена…

— Или на Колоната на Зигмунт^[1]…

— Или на нефтена кула…

— Или на семафор…

— Далече ли сме още?

— Далече.

— Или на кула за скокове с парашут…

— Или на дърво…

— Дървото вече го казахме — трезво забеляза Фердинанд.

— Няма значение — отвърна директорът. — Аз имах предвид друго дърво.

— А откъде знаете какво дърво съм имал предвид аз? — попита Фердинанд.

— Струва ми се, че имахте предвид някакво високо дърво.

— Познахте — извика Фердинанд. — Наистина имах предвид някакво високо дърво. А вие какво дърво имахте предвид?

— Аз имах предвид друго дърво, също високо, но не толкова високо — отвърна директорът.

— В такъв случай всичко е наред. Далече ли сме още?

— Далече.

— Или на часовникова кула…

— Или върху някоя черква…

— Или на някой фенер…

— Фенера вече го казахме — върна си го директорът.

— Нищо подобно — възпротиви се Фердинанд.

— Та нали вие сам казахте фенер?

— Грешите, директоре — заяви Фердинанд. — Признавам, че употребих израза „улична лампа“, но за „фенер“ досега не е ставало дума.

— Не виждам никаква разлика между „улична лампа“ и „фенер“ — пренебрежително каза директорът.

— Но аз виждам. Впрочем няма защо да се пречкаме — отвърна благо Фердинанд. — По-добре погледнете дали е още далеч?

Директорът се наведе от асансьора, погледна надолу, помисли малко и след това каза:

— Вече не е толкова далече, колкото преди, но все още е доста далече.

— Тогава да изреждаме по-нататък.

— Или на бодлива тел…

— Ауууу! — зави Фердинанд.

— Какво ви стана? — попита изплашено директорът.

— Моля ви се, дори недейте да споменавате за такива неща. Та на това човек може да се осакати.

— Може, може, разбира се — съгласи се директорът.

— Да ви призная, предпочитам да кацна на нещо по-меко — произнесе доверително Фердинанд.

— Най-хубаво ще бъде на някоя голяма шоколадова торта — измърмори директорът с нотка на ирония.

— За такова нещо няма дори какво да мечтаем — въздъхна Фердинанд. — Впрочем дали щеше да е толкова добре? Дрехите ни щяха да станат на лекета от крема и шоколада.

— Ще ги дадем на химическо чистене — отвърна директорът.

— Е, чак пък толкова! — възрази Фердинанд. — Според мен, по-добре ще е да ги оближем.

— Крайно ви благодаря за такова удоволствие — отвърна директорът малко засегнат.

— Ако не искате, аз мога да оближа и вашия костюм — заяви Фердинанд и несъзнателно се облиза.

— Излишни приказки — прекъсна го сухо директорът. — Засега още не сме кацнали на торта.

— Така е — съгласи се Фердинанд. — А далече ли сме още?

— Все по-близо — отвърна директорът, след като надзърна надолу.

— Само да не кацнем на натрошено стъкло — промърмори под носа си Фердинанд.

— Ооооо! — изписка директорът.

— Какво ви стана? — попита Фердинанд и си придаде невинен вид.

— Как можете да говорите такива неща! — каза с укор в гласа директорът.

— Мислите, че моето натрошено стъкло е по-лошо от вашата бодлива тел?

— Ще ви кажа искрено, че и едното, и другото не са особено приятни — отвърна примирително директорът.

— Ето, виждате ли? По-добре да престанем да се плашим един друг — предложи Фердинанд. — Какво става там? Далеко ли сме още?

Директорът отново се наведе, но бързо се дръпна навътре изплашен.

— Нещастие, Фердинанд, нещастие! — извика той. — Земята е вече съвсем близо!

— Чудесно — отвърна Фердинанд.

— Погледнете надолу и ще видите дали е чудесно — проплака директорът.

Фердинанд се наведе от асансьора и козината му под дрехите настръхна от страх. Навсякъде под тях, докъдето поглед стигаше, се виждаха забити в земята високи прътове, на които обикновено расте грах или боб.

— Те ти, булка, Спасовден! — промърмори Фердинанд, нахлупи бомбето си над челото и взе да се чеше по тила. — Какво да правим? — замисли се той. — Всеки миг можем да се набием на тия идиотски прътове и какво ще стане тогава? Интересно как бихте изглеждали вие, директоре, надянат на такъв прът?

— По-скоро помислете за себе си — отвърна кисело директорът. — Сега не е време за шеги, трябва да се спасяваме!

— Но как, когато сме съвсем безпомощни — каза Фердинанд.

— Не съвсем, Фердинанд, не съвсем — с решителен глас отвърна директорът. — Само трябва да се вдигнем нагоре.

— По какъв начин?

— По съвсем прост: достатъчно е да изгоним гълъбите от покрива на асансьора.

— Ей сега ще го направя! — каза Фердинанд и като се наведе от асансьора, започна да вика: — Гълъбов! Ало, Гълъбов!

Но Гълъбов не се обаждаше.

— Гълъбов! Ало, Гълъбов! — завика и директорът.

Нищо, отново тишина. Тогава решиха да викат заедно.

— Гъ-лъ-бов! Гъ-лъ-бов!

Отново никакъв резултат. Просто защото Гълъбов спеше дълбоко на върха на пирамидата и нищо не чуваше. Събуди се едва когато един от гълъбите под него го мушна, уж без да иска, с човка в корема.

— Какво става? — извика той. — Човек не може дори за минутка да си подремне!

Директорът и Фердинанд веднага чуха гласа му.

— Спасявайте ни, Гълъбов! — извикаха те. — Иначе ще загинем на прътовете за грах.

Гълъбов престана да бъде ефектен завършек на пирамидата и влетя в асансьора.

— Какво трябва да направя? — попита той.

— Вдигнете гълъбите! — извикаха нещастните пътници.

— Слизай от покрива! — извика Гълъбов и гълъбите послушно се разлетяха на всички страни. Асансьорът подскочи внезапно нагоре и бързо се устреми към облаците.

— Спасявайте ни, Гълъбов! — извикаха отново Фердинанд и директорът. — Иначе ще загинем в космическото пространство.

— Какво трябва да направя? — запита услужливо Гълъбов.

— Нека гълъбите отново кацнат на покрива!

— Кацай на покрива! — изкомандва Гълъбов. — Но не всички. Най-напред да кацнат половината. Останалите да летят наблизо.

Половината гълъби кацнаха на покрива и асансьорът веднага престана да се вдига нагоре. Но и не падаше надолу. Остана в равновесие.

— Знаменито го направихте, Гълъбов! — каза Фердинанд. — Само че така можем да висим на едно място до края на света.

— Не се безпокойте, Фердинанд — отвърна Гълъбов. — Сега ще духне вятър и ще ни отдалечи от тази прътова местност. Когато стигнем над някоя местност, която ви е по вкуса, ще наредя и на останалите гълъби да накацат и, надявам се, ще успеем да се приземим благополучно.

— Фантастично сте обмислили всичко — възторжено каза директорът. — Ако става въпрос за мен, с най-голямо удоволствие бих кацнал в градския парк.

— Защо точно в градския парк? — заинтересува се Фердинанд.

— Затова защото в момента в градския парк има изложба на кучета, на която трябваше да присъствам днес след обяд. В нея участва любимото ми куче Мерцедес. Нямате представа, Фердинанд, какво чудесно куче е той.

— Мерцедес, това е марка коли — забеляза Фердинанд.

— Какво говорите? — учуди се директорът. — Никога не бих предположил, че една кола може да се нарича като моето куче. Впрочем има ли някакво значение?

— Няма, разбира се — отвърна Фердинанд. — Всеки има право да носи такова име, каквото му харесва. Мерцедес… Мерцедес… Дори звучи добре. На драго сърце ще се запозная с вашия Мерцедес.

— Да, но как да направим така, че да кацнем точно на изложбата?

— Трябва да поговорим с вятъра — каза Гълъбов.

— За съжаление не го познаваме лично — обадиха се едновременно Фердинанд и директорът.

— Няма значение. Аз ще се опитам да поговоря с него — предложи Гълъбов и изхвръкна от асансьора.

Нямаше го около четвърт час, а може и половин час. Най-сетне се върна и извика усмихнат:

— Уредено! Вятърът каза, че ще се постарае да ви издуха над градския парк.

Оставаше им само да чакат. Бавно изчезваха под краката им прътовите полета, после се появиха гори, после ливади, след това река с мост, после къщички, после къщи, после пак къщички, докато накрая се озоваха над парка.

— Вече сме на самото място — каза директорът.

Гълъбов нареди на останалите гълъби да кацнат на покрива и асансьорът започна да се спуска надолу. Когато бяха вече над дърветата на парка, до тях стигна страхотен лай. Всички събрани на изложбата кучета посвоему приветстваха странното, идващо от ширинето превозно средство.